Глава 14

На другия ден бях втора смяна и с Мади се бяхме уговорили да обядваме заедно. Последната седмица бяхме една и съща смяна, но в книжарницата вече беше истинска лудница и почти нямахме възможност да се видим.

— Големи хулигани сме — каза тя, когато сервитьорът ни донесе две маргарити. Бяхме в „безбожното“ заведение, където Питър, Коди и Хю се бяха опитали да ме примамят преди няколко нощи.

— Не — казах, облизвайки ръба на чашата. Солта и лимоновият сок бяха доказателство, че Бог съществува. А текилата, че дядо Коледа съществува. — На работа сме след три часа. Дотогава ще изтрезнеем. А и аз съм ти шеф и нямам нищо против. — Чукнахме чаши и отпихме.

— Имам чувството, че съм скучна — каза ми тя, докато се хранехме.

— Не е вярно.

— Вярно е. Не правя нищо с живота си — тя хвана чашата за столчето, завъртя я и питието в нея се завихри. — Дъг излиза всяка вечер или на репетиция, или на купон. А аз? Ако не работя, стоя си вкъщи и пиша статии или гледам реалита.

— Какво искаш да правиш?

— Не знам. Мислила съм си за много неща. Парашутизъм. Пътуване. Винаги съм искала да отида в Южна Америка. Трудно е, обаче. Такива неща те изкарват извън нормалния ти ритъм на живот.

— Можеш да го направиш. Ти си умна и способна жена и си по-смела, отколкото си мислиш.

Тя се усмихна.

— Защо винаги ме буташ напред?

— Защото си страхотна. — Истината беше, започнах да осъзнавам аз, че Мади ми напомняше на мен самата, по времето, когато бях смъртна. Не се чувстваше особено добре в тялото си (аз бях безумно висока). Не знаеше как да общува с хората (дръпнатото ми поведение често ми навличаше неприятности). Тази моя версия беше загубена от векове, но една частица от нея винаги щеше да живее в мен. Махнах на сервитьора и му посочих чашата. — Джош, може ли още едно?

Сервитьорът Джош, който изглеждаше прекалено млад, за да пие, взе чашата ми с усмивка.

— Разбира се. От същото ли?

— Да. Макар че… не ми се искаше да ти го казвам, но беше малко слабо.

Джош изглеждаше обиден.

— Така ли? Веднага ще кажа на бармана. Ще го накарам да дойде и да ви се извини.

— Няма нужна — казах великодушно. — Само му кажи да сложи още малко текила.

Той се поклони елегантно и ми намигна.

— На вашите заповеди.

Мади изстена, когато той замина.

— Видя ли? Не бих могла да флиртувам по този начин. Не и с такъв младок.

— Напротив, можеш.

Тя поклати глава.

— Не. Имам ужасно лош късмет с мъжете.

— Това не е възможно. Когато си с мен, си много забавна.

— Ти не си мъж. И не ме е страх от теб — обясни тя.

— Страх те е от сервитьора Джош?

— Е, не… Не много. Ставам ужасно стеснителна. Изнервям се и прочее.

Наведох се напред и казах заговорнически:

— Ще ти издам една тайна. Всички се притесняват. Дръж се, сякаш това не важи за теб и ще бъдеш суперзвезда.

Джош ми донесе маргаритата. Благодарих му и пофлиртувах още малко с него. Мади стоеше замислена.

Въздъхнах, когато сервитьорът отиде на друга маса.

— Знаеш ли, че досега съм спала само с двама мъже?

— И?

— И?! На двайсет и девет съм! Не е ли тъжно?

Замислих се аз с колко мъже съм спала. Изобщо нямаше нужда да броя.

— Това значи, че имаш критерии.

Тя направи гримаса.

— Не си ги виждала.

— Намери си някой готин. Има много свестни. — Имах чувството, че се повтаря разговора ни с Тоуни.

— Не познавам такива. Е, освен Сет може би. Той е от свестните. — Тя въздъхна. — Още не е казал нищо за срещата ни.

— Така ли? — Трябваше да му напомня.

— Да. Може би според него гледането на племенниците минава за среща. — Тя сви рамене. — Няма проблеми. Вече ти казах, че го направи от любезност. Оценявам жеста. О, Сет каза на Дъг, че искаш коледна елха. Не можеш да си намериш подходяща ли?

Изпъшках.

— Не отново.

— Значи… не искаш елха? Или искаш? Приличаш на човек, който обича такива неща.

— Честно казано, ми е безразлично. — Поклатих глава. — Приятелят ми Питър го подхвърли на Сет.

Тя ме погледна подозрително.

— Знаеш ли, много често се виждаш със Сет.

— Свестните мъже стават и за приятели. — Нямам представа защо все още вярвах, че трябва да запазя връзката си със Сет в тайна. Някакъв инстинкт ми нашепваше, че така е правилно.

— Жалко — каза Мади и довърши маргаритата си. — На бас, че се отнася към приятелката си като към принцеса.

— Да — съгласих се горчиво. — Стига принцесата да няма нищо против любовницата. Понякога си мисля, че голямата му любов винаги ще бъде писането.

За моя изненада Мади не се засмя и не се шашна.

— Е, може би това е цената, която трябва да платиш, ако искаш да си с такъв мъж. Сигурно си заслужава.

Сега аз се замислих, зачудих се дали е истина. Не тормозех ли прекалено много Сет, че е разсеян? Нахранихме се и се разходихме (без да залитаме прекалено) до книжарницата. Когато влязохме, ръгнах с лакът Мади.

— Добре, предлагам ти сделка. През следващата седмица искам да направиш три шантави неща.

Тя изглеждаше озадачена.

— Какви шантави неща?

— Не знам. — Замислих се, питайки се дали не съм по-пияна, отколкото смятах. — Ами шантави. Върви на клуб. Сложи си яркочервено червило. Няма значение. Само да ти кажа, че после ще те препитам.

— Това е абсурдно. Не е чак толкова лесно — каза тя намръщено и ми обърна гръб. — Не можеш сам да предизвикаш нещо да ти се случи.

— Правилно ли чух? Предложи на Мади да отиде на клуб? — каза гласът на Сет миг по-късно. Тя вече беше в центъра на книжарницата и се съмнявах, че ще приеме предизвикателството ми. Жалко. Обърнах се към него.

— Опитвам се да й помогна.

— Като я напиваш на обяд? — подкачи ме той.

Посочих към стълбите.

— Нямаш ли книга за довършване? По-късно ще говорим. Имам важна работа.

Почувствах леко угризение, че не му обърнах внимание — имахме уговорка за вечеря и щяхме да се видим по-късно. Той отиде да пише, а аз се залових за работа. Един служител беше болен и се наложи да се справям с полуделите клиенти. Мади беше на касата до мен и с удоволствие забелязах колко е весела и чаровна с клиентите.

Когато дойде време да затваряме, спрях пред вестниците, за да потърся… Е, и аз не знаех какво точно. Не бях забравила обаче горката жертва на удавяне. Чудех се дали няма да има друга статия за него или да пише нещо, което да ми помогне да разгадая какво се случва в сънищата ми. За съжаление заглавията на вестниците не ми предложиха вдъхновение.

Със Сет отидохме до площад „Пайъниър“ за късна вечеря и, разбира се, не намерихме къде да паркираме. Накрая спряхме на няколко пресечки от ресторанта и докато стигнем дотам, умряхме от студ. Разходката си заслужаваше обаче. Ресторантът беше един от любимите ми, предлагаха каджунска кухня, достатъчно пикантна да прогони зимния хлад. С гамбо и етуфе13 в чинията нямаше как да сме в мрачно настроение.

Почти бяхме приключили с десерта, когато телефонът ми звънна. Номерът не ми беше познат.

— Ало?

— Здрасти, Джорджина. Винсент е.

— Здрасти — казах, изненадана, че го чувам.

— Виж, трябва да говоря с теб лично. Може ли да се видим?

— Сега ли?

— Да… Важно е.

Погледнах как Сет довършваше пудинга си. Беше ужасно спокоен и едва ли щеше да възрази, ако Винсент дойдеше.

— Навън съм със Сет.

— Няма да ти отнема много време — обеща Винсент.

— Добре. — Казах му къде сме и той обеща скоро да се появи.

Явно не се беше пошегувал. Едва успях да обясня на Сет какво става и Винсент влезе.

— Ти какво, да не долетя? — попитах го, когато седна на стола помежду ни.

— Не. Бях наблизо. — Той махна с ръка към остатъците от десерта ни. — Изглежда вкусно.

— Беше чудесен — казах. — Та, какво става?

Той се поколеба и погледна към Сет.

— Няма проблеми. Сет знае всичко — уверих го аз. Сервитьорката дойде да остави касовата бележка и рестото ни.

Винсент продължи да гледа Сет още малко, после се обърна към мен.

— Добре. Имам един бърз въпрос. Може да поговорим, докато излизаме.

Тримата пак излязохме на студа и тръгнахме към колата на Сет.

— Така — започна Винсент. — Помниш ли историята, която ми разказа преди известно време? За ченгето, което простреляло партньора си?

— Да.

— Откъде я научи?

Повървяхме в мълчание още малко, докато се опитвах да си спомня.

— Не знам. Вероятно от телевизора. Може да съм прочела заглавието в книжарницата. Не си спомням.

— Сигурна ли си?

Намръщих се.

— Абсолютно.

Винсент въздъхна.

— Ето какъв е проблемът. Потърсих историята, но не успях да открия нищо. Не беше отразена в пресата и трябваше да разровя полицейските източници.

— Трябва да е била отразена. Откъде иначе бих я научила?

— Това искам да разбера.

Опитах се да си спомня. Къде я бях чула? Нямах представа. Но се сетих за нея, докато говорех с Винсент онзи ден. Очевидно нямаше как да си я измисля.

— Познаваш ли някого в полицията? — попита ме той.

— С никого не съм говорила наскоро. Може би съм я дочула случайно. Наистина, аз просто… не мога да си спомня.

— За какво става въпрос? — попита ме Сет.

Тогава парчетата на пъзела изведнъж се подредиха. Полицаят беше като мъжа, който се удави в Пюджит Саунд. И двамата вярваха в нещо, което не беше истина, но действията им в последствие го бяха предизвикали да се случи. Знаех и двете истории, още преди да са отразени.

— Джорджина? — попита Сет.

— Един полицай полудял в някакъв магазин и започнал…

— Добре, стига. Спрете, по дяволите!

И тримата се стреснахме — гласът долетя от тъмнината. Докато вървяхме към колата, се бяхме отдалечили от шума и хората на площад „Пайъниър“. Иззад ъгъла се показа мъж, който имаше нужда от бръснене и чисти дрехи. Пред него Картър щеше да изглежда елегантен. В Сиатъл рядко ставаха нападения, но статистиката не значеше нищо, ако такова нещо все пак ти се случеше. Мъжът беше насочил пистолет към нас.

— Дайте ми всичко, което имате — изръмжа той. Имаше ококорени параноични очи и се зачудих дали не е дрогиран. Това също нямаше значение. Той имаше пистолет. Ние не. — Давайте всичко, майната ви. Портмонета, бижута. Всичко. Ще стрелям. Кълна се в бога, ще стрелям.

Застанах пред Сет и Винсент. Така го накарах да застане нащрек, но не и да открие огън по мен. Вече ме бяха прострелвали. Болеше, но не ме уби. Хората ми обаче бяха в опасност.

— Разбира се — казах аз и протегнах ръка към чантата си. Говорех тихо и успокояващо. — Каквото поискаш.

— По-бързо — озъби ми се той. Сега пистолетът му недвусмислено сочеше към мен, което беше добре.

Зад гърба си чух как Сет и Винсент се опитваха да извадят портмонетата си. Със съжаление осъзнах, че трябваше да дам и пръстена от Сет. Тази вечер го носех на верижка на врата си. Цената обаче беше малка, ако успеехме да се измъкнем невредими.

Изведнъж долових движение с периферното си зрение. Преди да успея да го спра, Сет се хвърли напред към мъжа и го притисна към тухлената сграда до нас. Не мислех, че някога ще го видя да се бие, но останах впечатлена. За съжаление не беше необходимо.

С Винсент скочихме да помагаме в един и същи момент. Мъжът беше принуден да свали пистолета, когато Сет го прикова към стената, но нападателят се бореше с озверението на мечка. С Винсент се опитвахме да помогнем и най-вече да избием пистолета. Беше един от онези моменти, които изглеждаха едновременно и прекалено дълги, и прекалено кратки.

И тогава пистолетът изгърмя.

Двамата ми приятели и аз замръзнахме. Мъжът използва затишието, отскубна се от нас и избяга в нощта. Издишах облекчено, благодарна, че всички свърши.

— Джорджина… — каза Винсент.

Сет падна на колене и тогава видях кръвта. Лявото му бедро беше прогизнало, кръвта изглеждаше тъмна и гъста на бледата светлина от премигващите улични лампи. Лицето му беше бледо, очите му — разширени от шока.

— О, господи! — свлякох се до него и се опитах да видя крака му. — Обади се на 911! — изкрещях аз на Винсент. Явно сам се беше сетил, защото вече беше извадил мобилния си.

Някаква част от мен чуваше как обезумяло говори по телефона, но цялото ми внимание беше насочено към Сет.

— О, господи! О, господи! — повтарях аз и разцепих палтото си. От раната продължаваше да се излива кръв. Натиснах палтото върху нея и се опитах да спра кървенето. — Остани с мен. О, моля те, моля те, остани с мен.

Очите на Сет ме гледаха и с нежност, и с болка. Устните му леко се разделиха, но не каза нищо. Вдигнах палтото и погледнах раната. Винсент коленичи до мен.

— Не спира, не спира — изстенах аз.

Винсент се надвеси над рамото ми.

— Бедрената артерия.

След повече от хиляда години, познавах човешкото тяло и знаех какво може да го убие. Щях да се досетя колко сериозна е раната, ако не бях изпаднала в истерия.

— Кръвта му ще изтече — прошепнах и отново натиснах раната с палтото. И преди бях виждала такива неща; хора бяха умирали от загуба на кръв пред очите ми. — Ще умре, преди да дойдат. Куршумът е уцелил артерията.

До мен чух как Винсент си пое дълбоко и накъсано въздух. После ръцете му покриха моите.

— Дръпни се — каза нежно той.

— Трябва да спра кървенето.

Той обаче внимателно махна ръцете ми и палтото. Имаше кръв навсякъде.

Винсент постави ръце на бедрото на Сет, без да обръща внимание на кръвта. Думи се оформиха на езика ми, но не казах нищо. Въздухът около нас се нажежи и кожата ми се наелектризира. За миг сякаш Сет се къпеше в бяла светлина. От Винсент се излъчваше аромат на суха лавандула и влага. Беше примесен и с нещо друго… Нещо, което не мислех, че някога ще усетя отново.

После всичко свърши. Винсент махна ръцете си и когато погледнах, кракът на Сет вече не кървеше.

— Съжалявам — изпъшка Винсент. — Не ме бива много в лекуването, а и ако направя още нещо, другите ще ме усетят. Това ще е достатъчно, докато линейката пристигне.

Някъде в далечината се чу вой на сирени. Сърцето в гърдите ми биеше глухо. Светът забави ритъма си. Откога беше казал Винсент, че познава Ясмин? От петнайсет години. От прекалено много време. Не изглеждаше на повече от трийсетина години. Не се бяха запознали, когато е бил тийнейджър. Нищо от това не се връзваше. Както и фактът, че беше изцелил сериозно нараняване.

Тези неща обаче не можеха да се сравнят с откритието ми. Само за миг той беше отпуснал гарда си и бях усетила безсмъртния му почерк. Всички безсмъртни имаха уникални характеристики, но различните видове безсмъртни притежаваха някои общи черти и това определяше към кой вид принадлежат. Сукуби. Вампири. Ангели. Демони. Почеркът на Винсент го беше издал.

„Другите ще ме усетят.“

Втренчих се във Винсент и в този момент червени, проблясващи светлини се показаха зад ъгъла. Очите ми бяха ококорени като на Сет.

— Ти си нефилим — издишах аз.

Загрузка...