Танцът на Невестулката

78.

Завоевателя я наблюдаваше как работи на Хай стрийт в „Кенсингтън“ от почти шест седмици. Беше се вманиачил по нея. Тя бе жената от фантазиите му, неговата плячка. Знаеше всичко за нея. Чувстваше — знаеше, — че започва да действа като Шейфър. Постепенно всички започваха.

Момичето се казваше Норийн Ан и отдавна — преди три години, по-точно казано — бе пристигнала в Лондон от Корк, Ирландия, с очарователната мечта да стане фотомодел от световна величина.

Тогава бе седемнайсет годишна, почти метър и седемдесет и пет, слаба, руса и с лице, за което всички момчета и мъже в родния й град й бяха повтаряли, че е само за кориците на списанията и може би дори за киното.

Тогава какво правеше тук, на Хай стрийт, в един и половина през нощта? И тя се питаше това, докато се насилваше да се усмихва кокетно и от време на време да маха с ръка на мъжете, които я оглеждаха от бавно движещите се коли, които обикаляха Хай стрийт, „Девиър Гардънс“ и Екзибишън Роуд.

Бяха й казали, че е красива, но не достатъчно красива за кориците на британските и американските списания и не достатъчно подходяща и стилна някой да я хареса за жена или за гадже.

Е, тя все пак имаше план и мислеше, че е достатъчно добър. Откакто бе започнала да работи на улицата, Норийн Ан бе спестила почти две хиляди лири. Пресмяташе, че й трябват още около три хиляди и после може да се върне в Ирландия. Там щеше да отвори малък козметичен салон, защото знаеше тайните на красотата и бе наясно за какво си мечтаят хората.

Така че — ето ме междувременно тук, пред хотел „Кенсингтън Палас“ — мислеше си тя. — Със замръзнал задник.

— Извинете, госпожице — чу тя и се обърна стреснато.

Не бе чула никой да се приближава.

— Забелязах, че стоите тук. Вие сте изключително красива. Но разбира се, и сама знаете това, нали?

Норийн Ан почувства облекчение в мига, щом видя кой й говори. Този нямаше да я нарани, не би могъл дори и да искаше. Тя би могла да го нарани, ако се наложеше.

Мъжът бе стар, към шейсет-седемдесет годишен. Бе неприлично дебел и седеше в инвалидна количка.

Така че тя тръгна с него — със Завоевателя.

Всичко бе част от играта.

79.

Американците му бяха обещали бърз процес и глупаците наистина го направиха.

Пет месеца бяха изминали от убийството на детектив Патси Хамптън. Алекс Крос сновеше до Бермудите и обратно, но все още нямаше никаква представа къде е Кристин.

Шейфър бе пуснат под гаранция, но с доста ограничена свобода. Не бе играл играта нито веднъж след убийството на Хамптън. Играта на всички игри бе временно спряна и това го побъркваше.

Сега Шейфър седеше в черния си ягуар на паркинга точно под съда и се чувстваше изпълнен с надежда. Нямаше търпение да се изправи в съда като обвиняем за жестоко предумишлено убийство. Правилата на играта бяха установени и той оценяваше това.

Още пазеше живи спомени от съдебното изслушване за даване ход на делото преди няколко седмици. Беше се насладил на всяка минута от него. Предварителното изслушване бе преди избора на съдебни заседатели и целеше да определи кои доказателства могат да се представят пред съда. Проведе се в просторния кабинет на съдия Майкъл Феско. Съдията определяше правилата, така че в известен смисъл той бе господарят на играта. Колко великолепно, колко очарователно.

Адвокатът на Шейфър, Джулс Халпърн, твърдеше, че Шейфър е бил на терапевтичен сеанс при доктор Касади и следователно е имал право на уединение.

— Това уединение е било нарушено. Първо, доктор Касади е отказала да пусне детектив Крос и другите полицаи да влязат. Второ, полковник Шейфър е показал служебната си карта на детектива. Тя е доказвала, че той работи в британското посолство и че има дипломатически имунитет. Крос въпреки това е нахълтал в офиса на доктор Касади. Следователно всяко намерено доказателство — ако изобщо е било намерено — е резултат от незаконно обискиране.

Съдия Феско обмисля решението си през останалата част от деня и го съобщи на следващата сутрин.

— Докато слушах и двете страни, ми се стори, че въпросите са съвсем ясни и изобщо не са необичайни за дело за убийство. Господин Шейфър наистина има дипломатически имунитет. Обаче според мен детектив Крос е действал по разумен и законен начин, когато е отишъл в апартамента на доктор Касади. Той е подозирал, че там се намира извършителят на тежко престъпление. Доктор Касади е отворила вратата и е дала възможност на детектив Крос добре да види дрехите на господин Шейфър. Полковник Шейфър е настоявал през цялото време, че неговият дипломатически имунитет отхвърля правото на детектив Крос да влезе в апартамента. Следователно ще позволя на обвинението да използва като веществени доказателства дрехите, които полковник Шейфър е носел в нощта на убийството, както и кръвта от килима пред апартамента. Обвинението може да използва и всички улики, открити в гаража, както в колата на детектив Хамптън, така и в колата на полковник Шейфър — продължи съдия Феско и това бе същината на неговото решение. — Обаче няма да позволя да бъдат използвани доказателствата, открити, след като детектив Крос е влязъл в апартамента въпреки заявените възражения на полковник Шейфър и доктор Касади. Всички доказателства, открити при първия и последвалите обиски, се отхвърлят и не могат да бъдат представени на процеса.

Обвинението бе предупредено да не споменава по никакъв начин по време на процеса и което и да е от другите убийства, за които се подозираше, че са извършени от Шейфър във Вашингтон. Съдебните заседатели трябваше да разберат, че процесът срещу Шейфър е единствено за убийството на старши детектив Патси Хамптън. И обвинението, и защитата заявиха, че решението от изслушването е победа за тях.

На сутринта на първия ден каменните стъпала пред съда бяха задръстени от шумна необуздана тълпа. „Поддръжниците“ на Шейфър носеха значки с неговото име и размахваха британското знаме. Тези възхитителни глупаци го накараха да се усмихне и да вдигне високо ръце в знак на победа. Невероятно му харесваше да бъде герой.

Какъв велик момент! Вярно, че възбудата му отчасти се дължеше на няколко подбрани хапчета.

И двете страни си предсказваха смазваща победа. Адвокатите са такива дърдорковци.

Пресата бе определила възмутителния фарс като „процеса на десетилетието“. Вниманието на медиите, очаквано и ритуалистично, все пак го вълнуваше. Шейфър го изживяваше вътрешно като възхвала и ласкателство. Които той заслужаваше.

Съзнателно се представи в целия си блясък; искаше да направи впечатление — на целия свят. Носеше елегантен, шит по поръчка сив костюм, раирана риза и скъпи черни обувки. Само в първите няколко минути го снимаха стотици пъти.

Влезе в сградата на съда като в сън. Най-възхитителното от всичко бе, че той можеше да загуби всичко.

Съдебна зала 4 бе на третия етаж. Тя бе най-голямата в сградата. Имаше галерия, в която се събираха около сто и четирийсет зрители. После идваше мястото, където бяха масите на защитата и обвинението. След това подиумът на съдията, който заемаше около четвърт от залата.

Процесът започна в десет сутринта и за Шейфър изглеждаше като истинска суматоха. Обвинението се водеше от помощник областния прокурор Катрин Мари Фицгибън.

Шейфър вече копнееше да я убие и се чудеше дали ще му се удаде такъв шанс. Искаше да закачи скалпа на госпожа Фицгибън на колана си.

Тя бе едва на трийсет и шест, ирландска католичка, неомъжена, сексапилна въпреки строгото си излъчване, отдадена на възвишените идеали като много други нейни сънародници. Предпочиташе тъмносини или сиви костюми от „Ан Тейлър“ и носеше едно вездесъщо миниатюрно златно кръстче на златна верижка. Беше известна във вашингтонската правна общност като Кралицата на драмите. Имаше навик да разказва мелодраматично зловещи подробности, с цел да събужда съчувствието на съдебните заседатели.

Достоен съперник наистина. И достойна плячка.

Шейфър седеше на масата на защитата, но мозъкът му гореше. Прочутият му адвокат Джулс Халпърн най-после заговори и Шейфър чу собственото си име. Това привлече интереса му. Той бе звездата тук, нали?

Джулс Халпърн беше малко над метър и шейсет, но бе много внушителна фигура в съдебната зала. Косата му бе боядисана в гарвановочерно и плътно зализана назад. Костюмът му бе шит при британски шивач, точно като костюма на Шейфър.

Шейфър си помисли, навярно доста сурово: облича се като британец, мисли като евреин.

Зад Халпърн седеше дъщеря му, Джейн, която бе втори адвокат по делото. Тя бе висока и слаба, но имаше черната коса на баща си и гърбавия му нос.

Джулс Халпърн определено имаше силен глас за такъв крехък и дребен човек.

— Моят клиент, Джефри Шейфър, е любящ съпруг. Той е и много добър баща и е бил на детското парти по случай рождения ден на двете си дъщери половин час преди убийството на детектив Патриша Хамптън. Полковник Шейфър, както ще научите, е уважаван и награждаван член на британската разузнавателна общност. Той е и бивш войник с отлично досие от армията. Полковник Шейфър очевидно е бил набеден за извършител на това убийство, защото вашингтонската полиция се е нуждаела отчаяно разследването на това ужасно престъпление да бъде приключено бързо. Аз ще ви докажа това и вие ще се убедите извън всякакво съмнение. Господин Шейфър е бил набеден, защото един конкретен детектив от отдел „Убийства“ в дадения момент е преживявал тежка лична трагедия и е загубил контрол над ситуацията. Накрая — и това е най-същественото нещо, което искам да запомните — полковник Шейфър дойде тук по свое желание. Той не е тук, защото е длъжен, той има дипломатически имунитет. Джефри Шейфър е тук, за да изчисти доброто си име.

Шейфър едва не се изправи в съдебната зала, за да изръкопляска бурно.

80.

Нарочно и навярно разумно пропуснах първия ден, после втория и третия от цирка в съдебната зала. Не исках да се срещам с пресата от цял свят, нито с обществеността; освен когато се налагаше. Чувствах се, сякаш и мен съдеха.

Процесът бе срещу един хладнокръвен убиец, но за мен разследването продължаваше по-трескаво от всякога. Все още трябваше да реша случаите с убитите жени в „Саутийст“ и изчезването на Кристин, ако успеех да открия нови следи. Исках да направя всичко възможно, за да съм сигурен, че Шейфър няма да си тръгне от съдебната зала като свободен човек, и най-важното — отчаяно исках най-после да науча истината за изчезването на Кристин. Трябваше да я науча. Най-много се ядосвах, че заради дипломатическите глупости изобщо не бях имал възможност да разпитам Шейфър. Бих дал всичко за няколко часа с него.

Превърнах южната част на тавана ни във военна зона. Там и без това има предостатъчно неизползвано пространство. Преместих една стара махагонова маса от сенчестия ъгъл. Поправих стария вентилатор на прозореца и таванът стана почти поносим през повечето време — особено рано сутрин и късно вечер, когато успявах да свърша най-много работа там, горе — в моята отшелническа килия.

Поставих лаптопа си на масата и закачих карти с различни цветове по стените, за да може най-важната информация по случая да е постоянно пред очите ми. В няколко издути и деформирани картонени кутии бях събрал всички данни, всяка дреболия, свързана с отвличането на Кристин, и всичко, което бях намерил за убитите жени в „Саутийст“.

Убийствата представляваха влудяващ пъзел, създаден в течение на няколко години, и нямаше да бъде никак лесно този пъзел да бъде подреден. Опитвах се да играя сложна игра срещу ловък противник, без да зная правилата на играта или как точно се играе. Това бе несправедливото преимущество на Шейфър.

Бях намерил някои полезни бележки сред записките на Патси Хамптън и те ме отведоха при един тийнейджър на име Майкъл Ормсън, който бе разговарял в чатрум с Шейфър за Четиримата конници. Продължих да работя в тясно сътрудничество с Чък Хъфстедлър от ФБР Чък се чувстваше виновен, че бе подал на Патси първоначалната информация; особено след като аз пръв се бях свързал с него. Възползвах се от угризенията му.

И ФБР и Интерпол провеждаха активно търсене на играта в Интернет. Аз самият бях посетил безброй чатрумове, но не бях попаднал на никого, освен малкия Ормсън, който да бе чувал за тайнствената игра. Само защото Шейфър бе рискувал да влезе в онзи чатрум, бе разкрит. Запитах се какви други рискове е поемал.

След ареста на Шейфър във „Фарагът“ ние все пак претърсихме ягуара му, а аз прекарах почти час в дома му — преди адвокатите му да научат за присъствието ми там. Говорих с жена му Люси и сина му Робърт, които потвърдиха, че той играел някаква игра, наречена Четиримата конници. Играел я от седем или осем години.

Нито жена му, нито синът му познаваха някого от другите играчи и не знаеха нищо за тях. Те не вярваха, че Джефри Шейфър е извършил нещо лошо.

Синът определи баща си като справедлив и праволинеен, а Люси Шейфър нарече съпруга си добър човек и изглеждаше убедена в това.

Открих списания за ролеви игри, както и десетки зарчета в кабинета на Шейфър, но никакви други веществени доказателства, свързани с играта. Бе предпазлив. Прикриваше следите си добре. Та той бе от разузнаването, в края на краищата. Не можех да си представя, че хвърля зарове, за да избира жертвите си, но навярно това можеше да обясни различията в модела на убийствата.

Адвокатът му Джулс Халпърн се оплакваше шумно и многословно от нахлуването в дома на Шейфър и ако бях открил някакви полезни улики, сигурно нямаше да ни позволят да ги представим в съда. За нещастие нямах достатъчно време, а и Шейфър бе прекалено хитър, за да държи нещо инкриминиращо в дома си. Той бе направил една голяма грешка; нямаше вероятност да допусне втора. Дали?

Понякога, много късно вечер, докато работех на тавана, спирах за малко и си спомнях Кристин. Спомените бяха болезнени и тъжни, но някак ме успокояваха. Започнах да очаквам с нетърпение тези моменти, когато можех да се отдам на мислите си за Кристин, без да ме прекъсват или смущават. Някои вечери слизах при пианото на верандата и свирех песните, които и двамата обичахме — „Незабравима“, „Лунна светлина“, „Чудесно е“. Все още си спомнях как изглеждаше тя, особено когато ходех на гости в дома й — избелели дънки, боси крака, тениска или може би любимия й жълт пуловер, шнолата, забодена в косата й, която винаги ухаеше на шампоан.

Не изпитвах самосъжаление, но просто не можех да не се чувствам нещастен и потиснат. Бях стигнал до задънена улица и не знаех изобщо какво се бе случило с Кристин. Не можех да я прежаля.

Това ме парализираше, съсипваше ме, караше ме да се чувствам толкова тъжен и празен. Знаех, че трябва да продължа напред с живота си, но не можех да го направя. Трябваха ми отговори, поне някои.

Случилото се с Кристин част от играта ли бе?

Продължавах да се чудя. Бях погълнат изцяло от тази игра.

И аз ли съм част от нея?

Вярвах, че е така. В известен смисъл се надявах същото да важи и за Кристин. Само така можех да се надявам, че тя е още жива.

81.

Така че се оказах играч в една абсолютно странна игра, която бе обсебваща, макар и по съвсем пагубен начин. Започнах да измислям свои правила. Въведох нови играчи. Аз бях в тази игра, за да победя.

Чък Хъфстедлър от ФБР продължи да ми помага. Колкото повече говорех с него, толкова повече осъзнавах, че е бил влюбен в детектив Хамптън. Неговата загуба и моята с Кристин ни обединяваше.

Късно в петък вечер се качих на тавана, след като с Деймън, Джени, Нана и котката Роузи гледахме „Маската на Зоро“. Трябваше да проверя още някои факти, преди да си легна.

Включих компютъра и влязох в Интернет. Чух познатото съобщение: „Имате поща“. След онази нощ на Бермудите тези думи винаги ме плашеха ужасно, побиваха ме тръпки от главата до петите.

Санди Грийнбърг от Интерпол бе отговорила на един от моите имейли. Двамата с нея бяхме работили по случая с господин Смит и се бяхме сприятелили. Бях я помолил да провери няколко неща.

Обадих се на Санди в Европа и тя вдигна на второто позвъняване.

— Алекс, мисля, че намерихме единия от тях. Твоята шантава идея даде резултат. Шейфър е играел играта с поне един от старите си приятели от МИ6. Точно попадение.

— Сигурна ли си, че това е един от играчите? — попитах я.

— Определено — отвърна тя. — В момента седя и гледам копие на Четиримата конници на Дюрер на компютъра си. Както знаеш, конниците са Завоевателя, Глада, Войната и Смъртта. Каква зловеща групичка. Както и да е, направих това, което ме помоли. Говорих с някои познати от МИ6, които установиха, че Шейфър и този човек редовно поддържат връзка по Интернет. Получих всичките ти бележки, много са добри. Не мога да си представя как си успял да отгатнеш толкова много. Явно и твоята фантазия е развинтена.

— Благодаря — казах аз.

Оставих Санди да побъбри още няколко минути. Преди известно време бях разбрал, че тя е доста самотна и въпреки невъзмутимия си и отракан вид всъщност копнее за компания.

— Името, което този човек използва в играта, е Завоевателя. Живее в Доркинг, Съри, в Англия — допълни Санди. — Казва се Оливър Хайсмит и се е пенсионирал от МИ6. Алекс, той е ръководел няколко агенти в Азия по времето, когато Шейфър е бил там. Шейфър му е бил подчинен. Тук е осем сутринта. Защо не се обадиш на копелето? — предложи Санди. — Или му прати имейл. Имам адреса му, Алекс.

Започнах да си мисля за другите играчи от играта Четиримата конници. Наистина ли бяха четирима, или това бе само името на играта? Кои бяха те? Как всъщност се играеше играта? Всички те или изобщо някой от тях изживяваше ли фантазиите си в истинския живот?

Съобщението ми до Завоевателя бе просто и директно, но не прекалено заплашително. Поне се надявах да е така. Не виждах как ще устои да не ми отговори.

82.

За моя изненада отговорът дойде почти незабавно. Оливър Хайсмит — Завоевателя, явно е бил на линия, когато имейлът ми бе пристигнал.

Прочетох писмото, после още веднъж. Много успех в търсенето? Този израз наистина ли бе така двусмислен, както звучеше?

И аз бях ли вече играч? Петият конник?

83.

Ходех в съда всеки ден от следващата седмица и като доста други хора се пристрастих към процеса. Джулс Халпърн бе най-впечатляващият оратор, когото бях виждал в съдебната зала, но Катрин Фицгибън бе не по-малко убедителна. Присъдата щеше да зависи от това на кого ще повярват съдебните заседатели. Беше като театър, като игра. Спомних си, че като дете редовно гледах един съдебен сериал с Нана, който се наричаше „Защитниците“. Всяка серия започваше с дълбокия глас на разказвача, който казваше нещо от рода на „Американската съдебна система съвсем не е съвършена, но тя все пак е най-добрата съдебна система в света.“

Това може би беше вярно, но докато седях в съдебната зала във Вашингтон, не можех да избягам от мисълта, че процесът, съдията, съдебните заседатели, адвокатите и всички правила бяха просто още една сложна игра и че Джефри Шейфър вече набелязва следващата си жертва, че се наслаждава на всеки ход, който обвинението прави срещу него.

Той все още контролираше играта. Все още бе неин господар. Той го знаеше и аз също го знаех.

Гледах как Джулс Халпърн провежда разпити, целящи да създадат впечатлението, че неговият чудовищен клиент психопат е невинен като новороден младенец. Всъщност по време на дългите кръстосани разпити човек лесно можеше да се унесе в дрямка. Аз обаче не пропуснах нищо, тъй като всички важни неща се повтаряха отново и отново, до втръсване.

— Алекс Крос…

Чух да споменават името ми и съсредоточих отново вниманието си върху Джулс Халпърн. Той извади една уголемена снимка, която се бе появила в „Поуст“ в деня след убийството. Снимката бе направена от един от обитателите на „Фарагът“ и бе продадена на вестника.

Халпърн се наведе към свидетеля, мъж на име Кармин Лопес, нощен портиер в сградата, където бе убита Патси Хамптън.

— Господин Лопес, показвам ви веществено доказателство на защитата, снимка на моя клиент и детектив Алекс Крос. Направена е в коридора на десетия етаж след откриването на трупа на детектив Хамптън.

Увеличението на снимката бе достатъчно голямо, така че и аз виждах повечето подробности от мястото си на четвъртия ред. Снимката ме бе шокирала още първия път, когато я видях.

На нея Джефри Шейфър изглеждаше, сякаш току-що е слязъл от страниците на списание за мъжка мода. В сравнение с него моите дрехи бяха намачкани и мръсни. Аз току-що бях изминал лудия маратон от зоопарка и бях огледал тялото на бедната Патси в гаража. Юмруците ми бяха стиснати здраво и аз сякаш ръмжах гневно срещу Шейфър. Снимките умеят да лъжат. Знаем това. Фотографията ме представяше в много неприятна светлина и аз се опасявах, че може да повлияе на съдебните заседатели.

— Тази снимка правдиво ли представя как изглеждаха двамата мъже в десет и половина онази вечер? — попита Халпърн портиера.

— Да, сър. Съвсем правдиво. Точно така ги помня.

Джулс Халпърн кимна, сякаш чуваше тази жизненоважна информация за пръв път.

— Сега бихте ли описали със свои думи как изглеждаше детектив Крос в онази вечер?

Портиерът се поколеба и сякаш малко се обърка от въпроса. Вече ми беше ясно накъде бие Халпърн.

— Той мръсен ли беше? — подсказа Хамптън, като зададе най-простия възможен въпрос.

— Ъъ, мръсен… да. Много.

— Беше ли потен? — попита адвокатът.

— Потен… да. Всички бяхме потни. Сигурно, защото бяхме долу, в гаража. Беше много гореща вечер.

— Носът му течеше ли?

— Да, сър.

— Дрехите на детектив Крос бяха ли раздрани, господин Лопес?

— Да, раздрани и мръсни.

Джулс Халпърн погледна съдебните заседатели, после отново свидетеля.

— Имаше ли кръв по дрехите на детектив Крос?

— Да… със сигурност. Точно това забелязах отначало, кръвта.

— Имаше ли кръв някъде другаде, господин Лопес?

— По ръцете му. Веднага се виждаше. Аз поне я видях.

— А господин Шейфър, как изглеждаше той?

— Беше чист, изобщо не бе измачкан. Изглеждаше съвсем спокоен.

— Видяхте ли кръв по господин Шейфър?

— Не, сър, никаква кръв.

Халпърн кимна, после се обърна към съдебните заседатели.

— Господин Лопес, кой от двамата мъже повече приличаше на човек, който току-що е извършил убийство?

— Детектив Крос — отвърна портиерът без колебание.

— Възразявам! — извика областният прокурор, но вредата вече бе нанесена.

84.

Същия следобед защитата бе насрочила да призове като свидетел главен детектив Джордж Питман. Помощник областният прокурор Катрин Фицгибън знаеше, че Питман бе в списъка на свидетелите, и ме повика да се срещнем на обяд.

— Ако имаш апетит в очакване на показанията на Питман — добави тя.

Катрин бе умна и много задълбочена. Тя бе изпратила в затвора почти толкова лоши хора, колкото Джулс Халпърн бе успял да освободи. Седнахме да хапнем сандвичи в една индийска закусвалня недалеч от съда. И двамата не очаквахме с добри чувства появата на Питман. Защитата се опитваше да съсипе моята репутация като детектив и това не бе приятна гледка, особено, при положение че трябваше да я наблюдавам безучастен.

Катрин отхапа от огромния си сандвич и изцапа пръстите си с горчица. Усмихна се.

— Цапа, ама е вкусно. Вие с Питман наистина сте на нож, а? Мразите се един друг до дън душа?

— Определено не се харесваме и чувствата са взаимни — казах й аз. — Той се опита да ме прецака няколко пъти. Мисли си, че съм заплаха за кариерата му.

Катрин продължаваше да се бори със сандвича си.

— Хм, това не е лоша идея. Ти по-добър главен детектив ли ще бъдеш?

— Не бих се заел, даже и да ме изберат. Хич не ме бива да играя на политически пинг-понг в някакъв кабинет.

Катрин се засмя. Тя е от хората, които виждат по нещо смешно почти във всяка ситуация.

— Това е страхотно, Алекс. Защитата призовава главния детектив като един от своите шибани свидетели. Той е посочен като враждебно настроен към подсъдимия, но не вярвам, да е така.

Катрин и аз доядохме сандвичите си.

— Е, да видим какви изненади ни е подготвил господин Халпърн за днес — каза тя.

В началото на следобедното заседание Джулс Халпърн внимателно и подробно изясни биографията на Питман, която прозвуча доста впечатляващо, изречена така абстрактно. Завършил колежа „Джордж Вашингтон“, после право в Америкън Юнивърсити, от двайсет и четири години на служба в полицията, с медали за храброст и почетни грамоти от трима различни кметове.

— Главен детектив Питман, как бихте описали репутацията на детектив Крос в полицията? — попита Халпърн.

Аз се присвих на мястото си. Усетих как сбърчих вежди и присвих очи. Започва се, казах си.

— Детектив Крос е работил по някои много значими разследвания, приключени успешно от отдела — каза той без повече обяснения. Не беше точно похвала, но не бе и нападка.

Халпърн кимна сериозно.

— Какво се е променило в работата му напоследък, ако сте забелязали такова нещо?

Питман погледна към мен, после отговори:

— Една жена, с която той излизаше, изчезна по време на пътуването им до Бермудите. Оттогава той е разсеян и дистанциран, гневи се лесно, не е на себе си.

Изведнъж ми се прииска да стана и да кажа и аз нещо. Питман изобщо не знаеше нищо за Кристин и мен.

— Главен детектив Питман, бил ли е детектив Крос заподозрян за изчезването на приятелката си, госпожа Кристин Джонсън?

Питман кимна.

— Това е стандартна полицейска процедура. Сигурен съм, че е бил разпитван.

— Но поведението му в службата се промени след нейното изчезване?

— Да. Способността му да се концентрира вече не е същата. Отсъства от работа. Всичко е документирано.

— Помолихте ли детектив Крос да потърси професионална помощ?

— Да.

— Вие самият ли го помолихте?

— Да. Двамата работим заедно от години. Той бе под напрежение.

— Той е бил под голямо напрежение? Може ли да се определи така?

— Да. Не е приключил нито един случай напоследък.

Халпърн кимна.

— Няколко седмици преди убийството на Хамптън вие сте отстранили временно от работа няколко детективи, с които той е приятел?

Питман доби сериозен вид.

— За съжаление се наложи.

— Защо отстранихте детективите?

— Те разследваха случаи извън компетенцията на участъка.

— Справедливо ли е да се каже, че са налагали свои правила, че са действали като някаква отделна организация, целяща да раздава справедливост?

Катрин Фицгибън скочи на крака и възрази, но съдия Феско позволи въпроса.

Питман отговори:

— Не съм сигурен. Това е силно казано. Но те работеха без достатъчен контрол. Този случай още се разследва.

— Беше ли детектив Крос част от групата, която налагаше свои правила, за да разследва случаи на убийства?

— Не съм сигурен. Но говорих с него по този въпрос. Не вярвах, че ще понесе да бъде отстранен от служба. Предупредих го и оставих нещата така. Не е трябвало.

— Нямам повече въпроси.

Има си хас — помислих си аз.

85.

Когато си тръгна от съдебната зала онази вечер, Шейфър бе на седмото небе. Чувстваше, че печели играта. Бе ужасно превъзбуден и това му харесваше и го измъчваше в същото време. Паркира колата си в тъмния гараж под блока на Бу Касади. Повечето хора с маниакални пристъпи не осъзнават, че проявяват характерни признаци по време на тези пристъпи, но Шейфър ги усещаше. Необузданите върхове и спадове не идваха от нищото, те се натрупваха постепенно.

Оценяваше иронията и опасността, че се е върнал в сградата. На местопрестъплението и така нататък. Искаше му се да отиде в „Саутийст“ тази вечер, но бе прекалено рисковано. Не можеше да тръгне на лов за жертви. Не и сега. Беше си наумил нещо друго: следващите няколко хода от играта.

Бе необичайно, макар и не нечувано, обвиняемият в процес за предумишлено убийство да се разхожда свободно по улиците, но това бе едно от условията, които бе поставил, преди да се откаже от имунитета си. Какъв избор оставаше на прокуратурата? Никакъв. Ако не се бяха съгласили, нямаше изобщо да се стигне до дело.

Шейфър влезе в асансьора заедно с един от обитателите на сградата, когото бе виждал няколко пъти, и се качи до етажа на Бу. Позвъни на вратата. Изчака. Чу стъпки по паркета вътре. Започваше действие първо от представлението тази вечер.

Знаеше, че тя го наблюдава през шпионката, точно както той бе наблюдавал Алекс Крос в нощта, когато Патси Хамптън получи каквото си заслужаваше. Беше се виждал с Бу няколко пъти, след като го освободиха от ареста, после я бе отрязал.

Когато спря да се вижда с нея, тя превъртя. Започна да му се обажда на работа, после и вкъщи, постоянно звънеше и на телефона в колата му, така че той се принуди да промени проклетия номер. Тя определено му напомняше за ненормалната героиня на Глен Клоуз от филма „Фатално привличане“.

Чудеше се дали още има власт над нея. Бе сравнително умна жена и това бе същината на проблема й. Мислеше прекалено много, обмисляше всичко по два пъти, по три пъти. Повечето мъже, особено тъпите американци, не си падаха по това, от което Бу се вбесяваше още повече.

Шейфър притисна лице към вратата, почувства хладното дърво с бузата си. Започна представлението.

— Страхувах се да те видя, Бу. Не знаеш какво ми беше. Едно подхлъзване, едно нещо, което да използват срещу мен, и с мен е свършено. А още по-лошото е, че аз всъщност съм невинен. Знаеш, че говорих с теб през цялото време, докато пътувах от вкъщи до тук онази вечер. Знаеш, че не съм убил детективката. Елизабет? Бу? Моля те, кажи нещо. Поне ме наругай. Излей гнева си… докторе?

Не се чу отговор. Това доста му хареса. Накара го да я уважава повече. Какво толкова, тя бе по-прецакана от самия него.

— Знаеш много добре какво е състоянието ми. Само ти разбираш кризите ми. Нуждая се от теб, Бу. Знаеш, че съм маниакалнодепресивен, биполярен, както и вие, психиатрите, да наричате състоянието ми. Бу?

После Шейфър се разплака, което едва не го накара да се разсмее. Ридаеше шумно и сърцераздирателно. Приведе се и хвана главата си в ръце. Знаеше, че е много по-добър актьор от доста от скъпо платените некадърници, които виждаше във филмите.

Вратата на апартамента бавно се отвори.

— Ооо — прошепна тя. — Бедничкият Джеф страда? Какъв срам.

Каква кучка — помисли си той, но трябваше да говори с нея.

Тя щеше да свидетелства на процеса утре. Той имаше нужда от нея точно тази вечер и имаше нужда от помощта й в съдебната зала.

— Здравей, Бу — прошепна той.

86.

Действие второ от представлението.

Тя го изгледа с огромните си тъмнокафяви очи, които приличаха на кехлибарените бижута, които си купуваше от луксозните магазини. Беше отслабнала и така му се стори по-секси, по-отчаяна. Беше облечена с тъмносини шорти и елегантна розова копринена тениска — а на лицето й ясно се четеше болката и обидата й.

— Нарани ме така, както никой преди не го е правил — прошепна тя.

Той се овладя и продължи с представлението си, което определено си заслужаваше награда за актьорско майсторство.

— Боря се за живота си. Кълна се, мисля си постоянно дали да не се самоубия. Не чу ли какво казах? Освен това да не би да искаш пак снимката ти да излезе във всички жълти вестници? Не разбираш ли? За това стоях настрана от теб.

Тя се засмя горчиво и надменно.

— Това все едно ще се случи, когато се явя да свидетелствам в съда. Фотографите ще ме следват на всяка крачка.

Шейфър затвори очи.

— Е, това ще бъде твоят шанс да ми отмъстиш, скъпа.

Тя поклати глава и се намръщи.

— Знаеш, че не бих го направила. О, Джеф, защо поне не се обади? Такова копеле си!

Шейфър сведе глава като разкайващ се пакостник.

— Знаеш колко бях близо до ръба, преди всичко това да се случи. Сега е по-лошо. Няма очакваш да действам като отговорен възрастен човек?

Тя се усмихна горчиво. Шейфър видя една книга на масичката в хола: „Човекът и неговите знаци“, Карл Юнг. Колко подходящо за случая.

— Не, предполагам, че не съм очаквала това, Джеф. Какво искаш сега? Лекарства ли?

— Искам теб. Искам да те прегърна, Бу. Само това.

Тази вечер тя му даде всичко, което той искаше. Любиха се като животни върху сивото велурено канапе, на което тя настаняваше клиентите си, после върху люлеещия се стол, където тя сядаше по време на сеансите. Той овладя тялото й — и душата й.

После тя му даде и хапчета — антидепресанти, болкоуспокояващи, почти всичките мостри, които имаше. Бу все още се снабдяваше с мостри на лекарства от бившия си съпруг, психиатъра. Шейфър не знаеше какви точно са отношенията между тях и честно казано, не се интересуваше. Още в апартамента й нагълта няколко хапчета либриум и си би викодин.

После отново чука Бу и двамата бяха голи, потни и полудели върху кухненския плот.

Тръгна си от апартамента й към единайсет. Осъзна, че се чувства по-зле, отколкото, когато дойде. Но знаеше какво ще направи. Знаеше го още преди да отиде у Бу. Това щеше да взриви малките им мозъчета. На всички. На пресата. На съдебните заседатели.

Сега идваше трето действие.

87.

Малко след полунощ получих спешно обаждане, което направо ме побърка. Само след минути вече карах старото порше с почти сто и петдесет километра в час по „Рок Клийк Паркуей“, а сирената виеше срещу нощта, а може би срещу Джефри Шейфър.

Пристигнах в „Калорама“ в 12:25. Линейки, патрулни коли, телевизионни фургони бяха паркирани по цялата улица.

Неколцина от съседите на Шейфър бяха станали и излезли от големите си скъпи къщи, за да видят кошмарната сцена. Не можеха да повярват, че това става в техния луксозен и защитен квартал.

Бръмченето и звуците на няколко полицейски радиостанции изпълваха нощния въздух. В небето вече обикаляше един новинарски хеликоптер. Пристигна камион с надпис „Си Ен Ен“ и паркира точно зад мен.

Видях детектив Малкълм Ейнсли на моравата пред къщата и отидох при него. Познавахме се от други разследвания и от няколко партита, на които се бяхме срещали. Внезапно се отвори входната врата на къщата на Шейфър.

Изнесоха носилка. Всички камери насочиха светкавиците си натам.

— Шейфър — каза ми Ейнсли. — Кучият син опитал да се самоубие. Прерязал вените си и изпил много лекарства. Навсякъде беше пълно с упойващи лекарства. Явно е размислил обаче. Обадил се за помощ.

Бях събрал достатъчно информация за Шейфър от разпитите преди процеса и от собствената ми работа по психологическия му профил, за да се досетя какво се е случило. Първата ми мисъл бе, че той страда от някакво биполярно психическо разстройство, което причинява маниакални и депресивни пристъпи. Втората възможност бе циклофрения, която можеше да се прояви в множество хипо-маниакални пристъпи, съпътствани от депресивни симптоми. Други характерни симптоми бяха повишена самооценка, понижена необходимост от сън, прекомерно отдаване на „носещи удоволствие“ дейности и повишена целенасочена активност — в случая с Шейфър може би интензивно усилие да победи в играта си.

Пристъпих напред, сякаш се движех в някакъв лош сън, най-лошия, който можех да си представя. Разпознах една жена от екипа на „Бърза помощ“ — Нина Дисеса. Бях работил с нея няколко пъти в „Джорджтаун“.

— Пристигнахме при копелето точно навреме — каза Нина и присви очи. — Лошо, а?

— Сериозен опит ли е бил? — попитах я.

Нина сви рамене.

— Трудно е да се определи със сигурност. Срязал е китката си доста дълбоко. Обаче само лявата. После пил хапчета, много хапчета — и те не са купени. Бяха лекарски мостри.

Поклатих глава невярващо.

— Но той със сигурност е извикал за помощ?

— Според жена му и сина му го чули да вика от кабинета си: „Татко има нужда от помощ. Татко умира. Татко е болен.“

— Е, това го е казал точно. Наистина е болен, невероятно болен. Направо е психопат.

Отидох при линейката. От всички страни на улицата все още мигаха светкавиците на камерите. Бях вбесен, яростен. За него всичко е игра. Жертвите в „Саутийст“, Патси Хамптън, Кристин. Сега и това. Играе си дори със собствения си живот.

— Пулсът му е още силен — чух, когато се доближих до линейката.

Видях, че му правят ЕКГ Чух звуците, които издаваше апаратът.

После видях лицето на Шейфър. Косата му бе мокра от пот, а лицето му беше бледо като платно. Взря се в очите ми, опитвайки се да фокусира погледа си. После ме позна.

— Вие ми причинихте това — каза той, като събра сили и внезапно се надигна в носилката. — Разбихте живота ми заради кариерата си. Вие го направихте! Вие сте отговорен! О, боже, о, боже. Бедното ми семейство. Какво става с нас?

Телевизионните камери снимаха и запечатаха цялото представление, достойно за „Оскар“. Точно както бе планирал Джефри Шейфър.

88.

Процесът трябваше да бъде временно прекратен поради опита за самоубийство на Шейфър. Циркът в съдебната зала навярно щеше да се поднови едва следващата седмица.

Междувременно медиите пак бяха полудели. Дори „Уошингтън поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“ излязоха с огромни заглавия.

Но това поне ми даваше време да поработя по още няколко гледни точки. Шейфър беше много добър. Боже господи, наистина бе добър.

Говорех със Санди Грийнбърг почти всяка вечер. Тя ми помагаше да събера информация за другите играчи. Дори отиде да говори със Завоевателя. Каза, че се съмнява Оливър Хайсмит да е убиец. Бил почти седемдесетгодишен, много пълен и в инвалидна количка.

Онази вечер Санди ми се обади вкъщи към седем. Тя е истинска приятелка. Очевидно работеше до късно заради мен. Аз отговорих на обаждането й от светилището си на тавана.

— Андрю Джоунс от Службата за сигурност ще се срещне с теб — съобщи тя с обичайния си рязък и агресивен маниер. — Страхотна новина, нали? Казвам ти, така е. Всъщност, той няма търпение да се срещне с теб, Алекс. Не ми го каза направо, но мисля, че не обича особено полковник Шейфър. Не каза защо. Нещо повече, той е във Вашингтон. Голяма клечка е. Името му значи много в средите на разузнаването. Той е много добър, Алекс, и говори без заобикалки.

Благодарих на Санди и веднага се обадих на Джоунс в хотела му. Отговори на обаждането от стаята си.

— Да. Ало. Андрю Джоунс е на телефона. Кой се обажда?

— Детектив Алекс Крос от вашингтонската полиция. Току-що говорих по телефона със Санди Грийнбърг. Как сте?

— Добре, много добре. Е, всъщност не точно. Имал съм и по-добри седмици и месеци. В интерес на истината, стоях в стаята си с надеждата, че ще се обадите. Може ли да се срещнем, Алекс? Някъде, където няма да се набиваме на очи?

Предложих му един бар на Ем стрийт след половин час и пристигнах минута-две по-рано. Познах Джоунс по описанието, което си бе направил по телефона: „Едър, червендалест. Типичен бивш играч на ръгби — макар че никога не съм играл, дори не гледам ръгби. А, да, с огненочервена коса и мустаци. Това трябва да е достатъчно.“

Така беше. Седнахме в едно тъмно сепаре отзад и се запознахме. През следващите четирийсет и пет минути Джоунс ми съобщи няколко важни неща, не на последно място, от които бе политиката и отношенията в английската разузнавателна и полицейска общност; факта, че бащата на Люси Шейфър имал добри позиции и репутация в армията; загрижеността за неговата репутация, желанието на правителството да избегне по-голям скандал от вече създадения.

— Алекс, ако е вярно, че един от нашите агенти е извършвал хладнокръвни убийства, докато е бил на служба в чужбина, и че британското разузнаване не е разбрало нищо, скандалът ще бъде чудовищен и ще се получи изключително неудобна ситуация. Но ако МИ6 е знаело нещо за това, в което е заподозрян полковник Шейфър! Е, това направо е немислимо.

— Знаели ли са? — попитах го. — Ситуацията немислима ли е?

— Няма да ти отговоря на този въпрос, Алекс, знаеш, че не мога. Но съм готов да ти помогна, ако има с какво.

— Защо? — попитах. — Защо сега? Имахме нужда от помощта ви, преди да започне този процес.

— Справедлив въпрос. Добър въпрос. Готови сме да помогнем, защото сега имаме информация, която може да ни причини страхотни неприятности.

Не казах нищо. Мислех си, че се сещам какво намеква, все пак.

— Открили сте една ролева игра, наречена Четиримата конници. Има четирима играчи, включително Шейфър. Знаем, че вече си се свързал с Оливър Хайсмит. Това, което навярно още не знаеш, но което в крайна сметка ще научиш, е, че всички играчи са бивши или настоящи агенти. Тоест Джефри Шейфър може би е само началото на нашите проблеми.

— И четиримата ли са убийци? — попитах.

Андрю Джоунс не отговори. Нямаше нужда.

89.

— Мислим, че играта води началото си от Банкок, където през деветдесет и първа са служили трима от четиримата играчи. Четвъртият, Хайсмит, е бил нещо като учител на Джордж Бейър, който е Глада в играта. Хайсмит никога не е работил извън Лондон.

— Разкажи ми за Хайсмит.

— Както ти казах, той винаги е работил в централата в Лондон. Бил е високопоставен аналитик, после е ръководил няколко агенти. Много умен и ценен.

— Той твърди, че Четиримата конници е просто безобидна игра на фантазии.

— Може и да е такава за него, Алекс. Възможно е да ни казва истината. Той е в инвалидна количка от осемдесет и пета. Автомобилна катастрофа. Жена му тъкмо го била напуснала и той рухнал. Огромен е, някъде към сто и четирийсет кила. Съмнявам се да се мотае да убива млади жени из по-западналите квартали на Лондон. Това смятате, че Шейфър е правел тук, във Вашингтон, нали? Убивал е жени?

Джоунс бе прав и аз не отрекох.

— Знаем, че е бил замесен в няколко убийства, и мисля, че бяхме близо до това да го заловим. Качваше жертвите си в едно старо такси. Намерихме таксито. Да, знаехме за него, Андрю.

Джоунс събра върховете на пръстите си, после нацупи устни.

— Мислиш, че Шейфър е знаел колко сте близо вие с детектив Хамптън до залавянето му?

— Възможно е да е знаел, но освен това той бе под голямо напрежение. Направи някои грешки, които ни отведоха в апартамента, който беше наел.

Джоунс кимна. Той знаеше много за Шейфър, което ми подсказа, че също го е държал под око. И мен ли беше държал под око?

— Как мислиш, че са реагирали другите играчи на това, че Шейфър е губел всякакъв контрол? — попитах аз.

— Почти сигурен съм, че са се почувствали заплашени. Кой не би се почувствал така в подобна ситуация? Представлявал е риск за всички тях. И все още е такъв — продължи Джоунс. — Така, имаме Шейфър, който навярно е извършвал убийства тук, във Вашингтон, пресъздавал е фантазиите си в истинския живот. И Хай смит, който вероятно не би могъл да направи това, но може би упражнява някакъв контрол над останалите. Следва един мъж, който се казва Джеймс Уайтхед, в Ямайка, но на този остров не е имало убийства на жени, нито пък на съседните. Проверихме много внимателно. И Джордж Бейър в Далечния изток.

— Какво знаете за Бейър? Сигурно сте проверили и него?

— Разбира се. Няма нищо конкретно, свързано с него, но има един инцидент, който може би има връзка. Миналата година в Банкок две момичета, които работели в стриптийз бар в „Пат Понг“, изчезнали. Просто се изпарили на една шумна претъпкана улица. Били съответно на шестнайсет и осемнайсет години. Освен че танцували в бара, работели и като проститутки. Алекс, намерили ги заковани една за друга в мисионерската поза, облечени само с жартиери и чорапи. Дори в добрия стар Банкок това разбунило духовете. Звучи смущаващо сходно с убийството на двете момичета в „Екингтън“.

Кимнах.

— Значи, имаме поне две неразкрити убийства в Банкок. Някой разпитвал ли е Бейър?

— На този етап не, но е под наблюдение. Нали си спомняш политиката и страха от скандал, за които ти споменах преди? Разследването на Бейър и останалите продължава, но до известна степен ръцете ни са вързани.

— Моите ръце не са вързани — казах аз. — Това искаше да кажа, нали? Това ли очакваше? Затова ли се срещна с мен тази вечер?

Джоунс придоби много сериозен вид.

— Така стават нещата, за съжаление. Хайде да обединим усилията си от тук нататък. Ако ни помогнеш… обещавам да направя всичко възможно да открия какво се е случило с Кристин Джонсън.

90.

Процесът бе подновен по-скоро, отколкото очаквахме — всъщност още следващата сряда. В пресата се появиха спекулации относно това, доколко сериозни са били раните, които Шейфър сам си бе нанесъл. Извратеният интерес на хората към случая не бе помръкнал никак.

Изглеждаше невъзможно да се предвиди изходът. Опитвах се да не позволявам на този факт да ме разстройва прекалено. И Шейфър, и аз бяхме в претъпканата съдебна зала в първата сутрин след подновяването на процеса. Шейфър изглеждаше блед, слаб — обект на съчувствие може би. Аз определено не можех да сваля очи от него.

Нещата ставаха все по-странни. Поне за мен. Тази сутрин бе призован да свидетелства сержант Уолтър Джеймисън. Той преподаваше в полицейската академия по времето, когато учех там. Бе ме научил на много неща и все още бе там, сега учеше други. Не можех да си представя защо бе призован като свидетел в процеса за убийството на Патси Хамптън.

Джулс Халпърн се доближи до него, разтворил една дебела книга с твърди корици в ръцете си.

— Чета ви от учебника „Опазване на сцената на местопрестъплението — първа задача на детектива“, която сте написали преди двайсет години и която все още използвате като помагало в лекциите си: „Изключително важно е детективът да не навлиза в сцената на местопрестъплението, докато не пристигне подкрепление, което да потвърди действията, предприети от детектива за разкриване на доказателствата, така че тези действия да не бъдат погрешно приписани на извършителя. Трябва да се носят ръкавици във всеки един момент.“ Вие ли сте написали това, сержант Джеймисън?

— Да. Със сигурност. Преди двайсет години, както казахте.

— Все още ли подкрепяте това твърдение? — попита Халпърн.

— Да, разбира се. Много неща са се променили, но не и това.

— Вие чухте ли показанията, че детектив Крос е носел ръкавици както в колата на детектив Хамптън, така и в апартамента на Касади?

— Да, чух показанията. Освен това прочетох протоколите от заседанията.

Халпърн включи проектора в съдебната зала.

— Насочвам вашето внимание към отпечатъци номер сто седемдесет и шест и двеста и единайсет, представени ни от обвинението. Виждате ли посочените отпечатъци?

— Номера сто седемдесет и шест и двеста и единайсет. Виждам ги.

— Така, отпечатъците са означени: „Отпечатък върху катарамата на колана на детектив Хамптън: Алекс Крос, десен палец“ и „Отпечатък от лявата страна на таблото: Алекс Крос, ляв показалец.“ Как може да се тълкува това? Можете ли да обясните значението на тези надписи?

— Означава, че отпечатъци от Алекс Крос са открити върху колана на Хамптън, както и върху таблото в колата й.

Джулс Халпърн замълча поне за десет секунди, преди да продължи.

— Следователно, можем ли да заключим, сержант Джеймисън, че е възможно самият детектив Крос да е нашият убиец и изнасилван?

— Възразявам! — скочи на крака и извика Катрин Фицгибън.

— Оттеглям въпроса си — каза адвокатът. — Приключих с този свидетел.

91.

Адвокатите и на защитата, и на обвинението продължаваха да се появяват в шоуто на Лари Кинг и други телевизионни програми и да определят своята страна като печеливша. Ако човек ги слушаше, никоя страна не можеше да загуби.

В съдебната зала Джулс Халпърн имаше кръвожадния вид и жестове на човек, преливащ от самоувереност и решителност. Той влагаше всички сили. Приличаше на жокей, който пришпорва коня си към победата.

Съдебният пристав обяви:

— Защитата призовава господин Уилям Паяс.

Не познах името. Сега пък какво? Сега пък кой?

Не последва раздвижване на залата.

Никой не излезе напред.

Започнаха да се въртят глави. Все още никой не реагира. Кой бе тайнственият свидетел?

Приставът повтори малко по-силно:

— Господин Паяс. Господин Уилям Паяс.

Двойната врата в дъното на залата внезапно се отвори и влезе един клоун, облечен като в цирка. В галерията започнаха да подсвирват, някои се разсмяха. В какъв свят живеехме, какъв цирк бе това.

Клоунът застана на свидетелската скамейка и съдията веднага извика при себе си защитата и обвинението. Последва някакво разгорещено обсъждане, което никой не можеше да чуе. Проблемът с клоуна очевидно бе разрешен в полза на защитата. След като се закле, че ще говори истината, клоунът бе поканен да съобщи името си за протокола.

С вдигната ръка в бяла ръкавица той каза:

— Били.

Приставът попита:

— Фамилия?

Клоунът обясни:

— Първо име Сили. Второ име Били. Сили Били. Промених го съвсем официално — съобщи обърнат към съдията той.

Джулс Халпърн пое нещата в свои ръце, като се отнасяше към клоуна сериозно и с уважение. Първо го помоли да обясни професията си и клоунът учтиво му отговори. После Халпърн попита:

— И какво ви води тук днес?

— Бях извикан за детско парти от господин Шейфър в „Калорама“ в съдбовната и ужасна нощ на убийството. Беше парти за петия рожден ден на близначките му. Бях на партито и за четвъртия им рожден ден. Донесох видеокасета. Искате ли да я видите? — попита той, сякаш говореше с тълпа от тригодишни хлапета.

— Разбира се — кимна Джулс Халпърн.

— Възразявам! — извика силно Катрин Фицгибън.

Видеокасетата бе приета въпреки възраженията на прокуратурата и след още едно дълго пререкание на адвокатите при съдията. Вестниците бяха писали, че съдия Феско се страхува от Джулс Халпърн и май това бе истина.

Видеозаписът започна с близък кадър на нарисувано клоунско лице. Когато камерата се отдалечи, всички видяха, че това е знакът на пикапа на Сили Били, който бе паркиран пред една красива тухлена къща със стъклена пристройка, свързана с къщата. Домът на Шейфър.

Следващата сцена показа Сили Били, който звъни на входната врата и очевидно изненадва децата на Шейфър.

Обвинението отново възрази срещу записа. Отново последва съвещание при съдията. Адвокатите се върнаха по местата си и записът продължи.

Други деца се втурнаха към вратата. Клоунът раздаваше играчки от една торба, преметната през рамото му — мечета, кукли, лъскави червени пожарни камиони.

После Сили Били показа фокуси и номера на слънчевата веранда, която гледаше към задния двор. Дворът бе много красив, с портокалови дървета в саксии, бели пълзящи рози, жасмин и свежа зелена трева. После клоунът се обърна и каза срещу камерата:

— Чакайте! Чувам нещо вътре! — Изтича и изчезна от поглед.

Всички деца го последваха. Напрежението от изненадата и очакваното забавление искряха в очите на децата.

Появи се едно кремаво пони, което бавно пристъпваше иззад ъгъла на къщата. Сили Били яздеше понито.

Но когато клоунът слезе, децата откриха, че клоунът всъщност е Джефри Шейфър! Всички деца полудяха, особено близначките на Шейфър. Те се втурнаха да прегърнат татко си, който изглеждаше като идеалния баща.

Последваха разни разтапящи сърцето сцени на деца, които ядат торта и играят различни игри. Имаше още кадри на Шейфър, който се смее и играе с децата. Предположих, че Джулс Халпърн лично бе участвал в монтажа на окончателния вариант на касетата. Бе много убедително.

Възрастните гости на партито, всички облечени официално и с много изтънчен вид, се усмихваха възхитено. Повтаряха, че Джефри Шейфър и жена му са изключителни родители. Вече не в клоунските си дрехи, а в елегантен тъмносин костюм, Шейфър скромно отхвърляше похвалите. Той бе облечен в същите дрехи, които носеше, когато бе арестуван във „Фарагът“.

Касетата завърши с усмихнатите красиви близначки, които казаха срещу камерата, че обичат мама и татко, защото са направили така, че мечтата им да се сбъдне. Светлините в залата светнаха. Съдията даде кратка почивка.

Чувствах се вбесен, че бяха показали видеокасетата. Тя изкарваше Шейфър чудесен баща — и истинска жертва.

Съдебните заседатели не сдържаха усмивките си, също и Джулс Халпърн. Той умело разви тезата, че касетата е от съществено значение за установяване на душевното състояние на Джефри Шейфър малко преди Патси Хамптън да бъде убита. Халпърн бе толкова добър оратор, че дори успя да представи възмутителната молба за показване на касетата като нещо съвсем логично. Във всеки случай вече го бе превърнал в казус.

Самият Шейфър се усмихваше широко, точно като жена си и сина си. Внезапно се сетих, че Шейфър бе яздил светъл кон на партито за децата си. Той бе Смъртта от Четиримата конници.

Всичко бе театър и игра за него, целият му живот.

92.

Понякога ми се искаше да стисна силно очи и да не видя нито миг повече от процеса. Исках нещата да станат отново такива, каквито бяха преди Невестулката.

Катрин Фицгибън се справяше много добре с всеки свидетел, но съдията явно проявяваше благоразположеност към защитата във всеки възможен момент. Това бе започнало от предварителното изслушване и продължаваше през целия процес.

Люси Шейфър седна на свидетелската скамейка рано следобед на следващия ден. Запечатаните на видеокасетата образи на топлота и семейно щастие все още бяха съвсем пресни в спомените на съдебните заседатели.

Опитвах да проумея странната и озадачаваща връзка на Люси Шейфър със съпруга й още от първата ми среща с нея в нощта на убийството на Патси Хамптън. Що за жена можеше да живее с чудовище като Шейфър и да не го осъзнава? Възможно ли бе да си затваря очите за истината до такава степен? Или имаше нещо друго, което мотивираше постъпките й, което я държеше в подчинение на Шейфър? Бях виждал всевъзможни брачни отношения в практиката си като психотерапевт, но нищо подобно на тези отношения.

Джейн Халпърн водеше разпита и изглеждаше не по-малко уверена в победата от баща си. Тя бе висока и слаба, с чуплива черна коса, вързана с тъмночервена панделка. Беше на двайсет и осем години, бе завършила право в „Йейл“ едва преди четири години, но изглеждаше по-възрастна и по-мъдра.

— Госпожо Шейфър, от колко време познавате съпруга си?

Люси Шейфър говореше с тих, но ясен глас.

— Познавам Джефри още от момиче. Баща ми му беше командир в армията. Мисля, че бях на четиринайсет години, когато го срещнах за пръв път. Той е девет години по-голям от мен. Оженихме се, когато навърших деветнайсет, след втората ми година в „Кеймбридж“. Веднъж, докато учех за изпитите, той се появи в университета в парадна военна униформа — с полиран кортик, с медали, с лъснати черни кожени ботуши — насред библиотеката. Аз учех, облечена с анцуг или нещо подобно и сигурно не си бях мила косата от дни. Джеф ми каза, че това няма значение. Изобщо не се интересувал как изглеждам. Каза, че ме обича и че винаги ще ме обича. Трябва да ви кажа, че спази това обещание.

— Прекрасно — кимна Джейн Халпърн, видимо очарована от историята, сякаш не я бе чувала преди. — Той остана ли така романтичен?

— О, да, дори още повече. Рядко минава седмица, без Джеф да ми подари цветя или някой красив шал от „Ерме“, които колекционирам. Освен това не забравя и нашите екскурзии „ох“.

Джейн Халпърн сбърчи нос и тъмнокафявите й очи проблеснаха.

— Какви са тези екскурзии „ох“? — попита тя с преувеличено любопитство, напомнящо на водещ на сутрешно телевизионно токшоу.

— Джеф ме води в Ню Йорк или Париж, или пък си ходим до Лондон и там обикаляме магазините и аз си купувам дрехи, докато той не каже „ох“. Той е много щедър в това отношение.

— Значи е добър съпруг?

— Най-добрият, който можете да си представите. Много отдаден на работата си, но не дотолкова, че да забравя семейството си. Децата го обожават.

— Да, това ни стана ясно и от филмчето, което гледахме тази сутрин, госпожо Шейфър. Това детско парти нещо необичайно ли беше за вашето семейство?

— Не. Джефри постоянно организира партита. Той е много весел човек, жизнерадостен, винаги готов да се забавлява и да прави изненади. Той е и много чувствителен, артистичен.

Отместих поглед от Люси Шейфър към съдебните заседатели. Тя ги бе омагьосала, те не можеха да отместят поглед от нея. Дори аз изпитах чувството, че тя искрено обича съпруга си и което бе по-важното, че е убедена, че и той я обича.

Джейн Халпърн извлече от показанията всичко възможно. Не можех да я виня. Люси Шейфър бе привлекателна и изглеждаше приятна, мила и очевидно много обичаше съпруга си и обожаваше децата си, но не изглеждаше глупачка. Просто жена, която е открила точно мъжа на живота си и която много държи на него. Този мъж бе Джефри Шейфър.

Този образ отнесоха съдебните заседатели в съзнанието си в края на деня.

А той бе просто една удивителна лъжа, измислена от гениален майстор.

93.

Когато се прибрах вкъщи от съда, обсъдих положението с Андрю Джоунс. Опитвах отново да се свържа с Оливър Хайсмит, но засега не бях получил никакъв отговор. Освен това нямаше нищо ново, което да свързва Шейфър с убийствата в „Саутийст“. Шейфър сякаш не бе убивал никого, поне във Вашингтон, през последните няколко месеца.

След вечерята, която се състоеше от гювеч с пиле, салата и пай с малини, Нана освободи децата от ежедневното им задължение да измият чиниите. Помоли мен да остана да й помогна.

— Точно като в доброто старо време, все едно нищо не се е променило — казах аз, докато сапунисвах и миех чиниите и приборите в порцелановата мивка, която бе стара като къщата.

Нана подсушаваше измитите чинии веднага щом й ги подавах. Пръстите й още бяха така бързи, както и мисълта.

— Иска ми се да мисля, че сме по-стари и по-мъдри — вметна Нана.

— Не знам. Щом ръцете ми още подгизват от миенето на чинии.

— Не съм ти казала нещо, което трябваше — каза Нана съвсем сериозно.

— Добре — казах аз и спрях да разплисквам вода и сапун около мивката. — Давай.

— Исках да ти кажа, че се гордея с начина, по който се справяш с ужасните неща, които се случиха. Твоята сила и търпението ти ме трогват. А аз не се трогвам лесно, особено от такива като теб. Знам, че същото се отнася за Деймън и Джени. На тях нищо не им убягва.

Облегнах се на мивката. Чувствах се в настроение за признания.

— Това е най-ужасният период от живота ми, най-трудният, през който съм преминавал. По-лошо е дори от тогава, когато умря Мария, ако това е възможно. Тогава поне знаех, че е мъртва. Можех да се отдам на скръбта си. Можех да я оставя да си отиде и да започна отново да дишам.

Нана заобиколи мивката и ме прегърна и както винаги ме изненада колко силни са ръцете й.

Погледна ме право в очите, точно както правеше, когато бях девет годишен. Каза:

— Дай воля на скръбта си, Алекс. Остави я да си отиде.

94.

Джефри Шейфър имаше привлекателна и влюбена в него жена и този непонятен и чудовищно несправедлив факт много ме тормозеше. Не можех да го разбера нито като психолог, нито като детектив.

Умно провежданият разпит на Люси Шейфър продължи и на следващата сутрин повече от час. Джейн Халпърн искаше съдебните заседатели да научат още за чудесния съпруг на Люси.

Най-после дойде ред на Катрин Фицгибън. Посвоему тя бе също така твърда и непреклонна като Джулс Халпърн.

— Госпожо Шейфър, слушахме ви внимателно и всичко, което разказахте, звучеше прекрасно и идилично, но едно нещо ме обърква и смущава. Ето какво е то: преди осем дни вашият съпруг опита да се самоубие. Вашият съпруг опита да се убие. Значи може би той не е точно такъв, какъвто изглежда. Може би не е така уравновесен, както изглежда. Може би грешите за това какъв точно е той.

Люси Шейфър погледна право в очите Катрин Фицгибън.

— През последните няколко месеца съпругът ми видя как животът му, кариерата му, доброто му име бяха заплашени заради едно несправедливо обвинение. Съпругът ми не можеше да повярва, че го обвиняват в такова чудовищно нещо. Това непосилно изпитание буквално го отведе до ръба на отчаянието. Вие нямате представа какво значи да загубиш доброто си име.

Катрин Фицгибън се усмихна и вметна саркастично.

— Разбира се, че имам представа. Не сте ли чели „Нешънъл инкуайърър“ напоследък? — Това предизвика смях в съдебната зала и дори сред съдебните заседатели.

Те определено харесваха Катрин. Аз също.

Тя продължи.

— Не е ли вярно, че съпругът ви се лекува заради „отчаянието“ си от години? Той посещава психолог, госпожо Шейфър. Съпругът ви страда от маниакална депресия или биполярен синдром, нали?

Люси поклати глава.

— Той премина през кризата на средната възраст. Нищо друго. Не е необичайно за мъж на неговата възраст.

— Ясно. А вие можахте ли да му помогнете да преодолее тази криза?

— Разбира се. Въпреки че не бих могла да му помогна по отношение на работата му. По-голямата част от това, с което се занимава, е поверително и строго секретно. Трябва да разберете това.

— Трябва — кимна прокурорката, после продължи: — Значи съпругът ви има много тайни от вас?

Люси се намръщи и стрелна с поглед хитрата прокурорка.

— По отношение на работата си, да.

— Знаете ли, че е посещавал доктор Касади? Бу Касади?

— Да, разбира се. Често сме говорили за това.

— Колко често я е посещавал? Знаете ли? Казвал ли ви е? Или това също е било строго секретно?

Джейн Халпърн извика:

— Възразявам!

— Приема се. Госпожо Фицгибън — предупреди я съдия Феско с повдигнати вежди.

— Извинете, ваша чест. Извинете, Люси. Добре. Колко често се срещаше съпругът ви с Бу Касади?

— Толкова, колкото е било необходимо, предполагам. Мисля, че името й е Елизабет.

— Веднъж седмично? Два пъти седмично? Всеки ден? — продължи да настоява Фицгибън.

— Мисля, че веднъж седмично. Обикновено беше веднъж седмично.

— Но портиерът на „Фарагът“ каза в показанията си, че е виждал съпруга ви доста по-често. Средно три или четири пъти седмично.

Люси Шейфър поклати уморено глава и погледна Фицгибън.

— Имам пълно доверие в Джефри. Не го държа на каишка. В никакъв случай не бих броила терапевтичните му сеанси.

— Нямахте ли нещо против, че доктор Касади — Елизабет — е толкова привлекателна жена?

— Не. Това е абсурдно.

Фицгибън я погледна искрено изненадана.

— Защо да е абсурдно? Не мисля. Мисля, че аз бих имала нещо против, ако съпругът ми се срещаше с привлекателна жена в офиса, който се намира в дома й, два, три, четири пъти седмично. — Фицгибън продължи бързо. — Не ви ли смущаваше, че Бу Касади е била сексуален терапевт сурогат за вашия съпруг?

Люси Шейфър се поколеба изненадана и хвърли бърз поглед към съпруга си. Тя не е знаела. Беше невъзможно човек да не изпита съжаление към нея.

Джейн Халпърн бързо скочи на крака.

— Възразявам! Ваша чест, няма основание да се твърди, че клиентът ми се е срещал със сексуален сурогат.

Люси Шейфър видимо се овладя на свидетелската скамейка. Ясно бе, че е по-силна, отколкото изглеждаше. И тя ли играеше игри? Възможно ли бе също да е от играчите? Или тя и съпругът й играеха напълно различна игра?

Люси Шейфър заговори.

— Бих искала да отговоря на въпроса. Госпожо прокурор, моят съпруг, Джефри, е бил винаги добър съпруг и чудесен баща, така че дори и ако е изпитвал необходимост да се среща със сексуален терапевт и не е искал да ми каже за това, защото е чувствал срам или болка, бих го разбрала.

— А ако е извършил хладнокръвно убийство и не е искал да ви каже? — попита прокурорката и после се обърна към съдебните заседатели.

95.

Елизабет „Бу“ Касади бе към трийсет и седем-осем годишна, слаба и много привлекателна, с лъскава кафява коса, която носеше дълга още от момиче. Тя бе редовен клиент на магазините „Нойман Маркъс“, „Сакс“, „Нордстрьом“, „Блумингдейл“ и множество шикозни специализирани бутици във Вашингтон. И това си личеше.

Бе получила прякора Бу като бебе, защото постоянно се смеела, винаги щом чуела този звук. Скоро се научила да го произнася и сама — „бу, бу, бу, бу“. В училище, а после и в колежа запазила прякора си, защото според приятелите й понякога била доста странна.

За важната си поява в съда бе избрала втален костюм с панталон, с идеална кройка и падащ много меко. Дрехите й галеха окото с приятната комбинация от цвят на кафе и кашмирено кремаво. Изглеждаше като човек с успешна професионална кариера.

Джулс Халпърн я помоли да каже името и занятието си за протокола. Той се държеше дружелюбно, но делово, малко по-сдържано, отколкото с другите свидетели.

— Доктор Елизабет Касади. Работя като психотерапевт — отговори тя спокойно.

— Доктор Касади, от къде познавате полковник Шейфър?

— Той е мой пациент повече от година. Посещава ме в офиса ми на Уудли Авеню хиляда двеста и осем веднъж или два пъти седмично. Увеличихме броя на посещенията му след опита му за самоубийство.

Халпърн кимна.

— По кое време са обичайно часовете му?

— Обикновено са рано вечер. Понякога варират заради служебната ангажираност на господин Шейфър.

— Доктор Касади, бих искал да насоча вниманието ви към вечерта на убийството на детектив Хамптън. Джефри Шейфър имаше ли уговорен час при вас?

— Да, имаше. За девет часа. От девет до десет. Мисля, че може би пристигна малко по-рано онази вечер. Но часът бе уговорен за девет.

— Възможно ли е да е пристигнал още в осем и половина?

— Не, не е възможно. Ние говорихме по мобилните си телефони от момента, когато той тръгна от дома си в „Калорама“, докато стигна до сградата, където живея. Изпитваше огромна вина, че мрачното настроение го е връхлетяло така скоро след партито за рождения ден на дъщерите му.

— Разбирам. Имаше ли прекъсване в разговора ви с полковник Шейфър?

— Да, но съвсем кратко.

Халпърн поддържаше бързия ход на разпита.

— Колко време измина между момента, когато прекъснахте разговора си по телефона, и пристигането му в офиса ви?

— Две или три минути — най-много пет. Колкото да паркира и да се качи до моя етаж. Не повече.

— Когато пристигна в офиса ви, Джефри Шейфър изглеждаше ли неспокоен?

— Не, изобщо. Всъщност изглеждаше сравнително весел. Току-що бе направил едно успешно празненство за рождения ден на близначките си. Чувстваше, че се е справил добре, той обожава децата си.

— Беше ли задъхан, напрегнат, изпотен? — попита Халпърн.

— Не. Както казах, беше спокоен и изглеждаше добре. Спомням си го съвсем ясно. След нахлуването на полицията си направих записки, за да не пропусна или забравя нещо — обясни тя и погледна към масата на обвинението.

— Значи сте си направили записки в името на акуратността?

— Да, точно така.

— Доктор Касади, забелязахте ли кръв някъде по дрехите на полковник Шейфър?

— Не.

— Така. Не сте видели кръв по Шейфър. А когато детектив Крос пристигна, забелязахте ли кръв по него?

— Да, видях тъмни петна или струйки кръв по ризата му и по сакото му. Също и по ръцете му.

Джулс Халпърн замълча, за да отлежи тази мисъл в главите на съдебните заседатели. После зададе последния въпрос:

— Имаше ли полковник Шейфър вид на човек, който е убил някого?

— Не, определено не.

— Нямам повече въпроси — обяви адвокатът.

Даниел Уестън пое кръстосания разпит от името на обвинението. Той бе на двайсет и девет години, интелигентен, с бърза мисъл, изгряващата звезда на прокуратурата — освен това бе известен и като безмилостната томахавка на прокуратурата.

Дан Уестън бе и привлекателен, рус и едър. Той се приближи до Бу Касади. Двамата образуваха впечатляваща двойка; точно това бе визуалната представа, която той се опитваше да внуши.

— Госпожо Касади, вие не сте били психиатър на господин Шейфър, нали?

Тя се намръщи леко, но накрая успя да се усмихне неуверено.

— Не, психиатрите са хора с медицинско образование. Вие несъмнено знаете това.

— А вие не сте с медицинско образование?

Тя поклати глава.

— Не. Защитила съм докторат по социология. Вие сигурно знаете и това.

— Вие психолог ли сте? — попита Уестън.

— Психологът обикновено има магистърска степен по психология, понякога и докторска степен по психология.

— Вие имате ли степен по психология?

— Не. Аз съм психотерапевт.

— Разбирам. Къде сте учили за психотерапевт?

— В Америкън Юнивърсити. Завърших с докторат по социална дейност.

Даниел Уестън продължи да напада Касади. Въпросите му следваха почти мигновено отговорите й.

— Този ваш „офис за психотерапия“ във „Фарагът“ как е обзаведен? Какви мебели има в него?

— Канапе, бюро, лампа. Няма много мебели. Но има доста саксии с цветя. Пациентите ми намират атмосферата подходяща, както и много релаксираща.

— Няма ли кутия с книжни салфетки край канапето? Мислех, че това е задължително? — вметна Уестън с крива усмивка.

Свидетелката вече бе видимо раздразнена, може би дори смутена.

— Аз възприемам работата си много сериозно, господин Уестън. Същото се отнася и до пациентите ми.

— Някой познат ли ви препоръча Джефри Шейфър като клиент?

— Всъщност се запознахме в Националната галерия… На изложбата на еротични рисунки на Пикасо. Тя бе много широко отразена от пресата.

Уестън кимна и по устните му пробяга усмивка.

— Аха. Ясно. Вашите сеанси с Джефри Шейфър еротични ли бяха? Обсъждали ли сте сексуални теми на тях?

Джулс Халпърн бързо скочи:

— Възразявам! Това е тайна между лекар и пациент. Поверителна информация.

Младият прокурор сви рамене и отметна с ръка русите си къдрици.

— Ще оттегля въпроса. Няма проблем. Вие действате ли като сексуален сурогат?

— Не. Както заявих по-рано, аз съм психотерапевт.

— Вечерта, когато е била убита детектив Хамптън, вие с Джефри Шейфър обсъждахте ли…

Джулс Халпърн отново скочи бързо.

— Възразявам. Ако прокуратурата задава въпроси за поверителните разговори на пациента…

Уестън вдигна двете си ръце отчаяно. Той се усмихна на съдебните заседатели с надеждата те да споделят чувствата му.

— Добре, добре. Да видим. Ще изнеса въпроса си от така наречената сфера лекар — пациент и ще ви попитам съвсем просто. Вие, госпожо Касади — като жена, имали ли сте сексуална връзка с Джефри Шейфър — като мъж?

Елизабет „Бу“ Касади сведе глава и се взря в скута си.

Даниел Уестън се усмихна, въпреки че Джулс Халпърн направи възражение и съдия Феско го прие. Уестън чувстваше, че е изяснил истината.

96.

— Призовавам детектив Алекс Крос.

Поех си дълбоко дъх, овладях мислите, тялото и душата си и тръгнах по широката пътека в средата на залата, за да дам показания. Всички в залата ме гледаха, но единственият човек, когото аз виждах, беше Джеф ри Шейфър. Невестулката. Той все още играеше ролята на несправедливо обвинен невинен човек и аз исках да го разоблича. Бих искал сам да проведа кръстосания разпит с него, да му задам истинските въпроси, които трябваше да бъдат зададени, да разкажа на съдебните заседатели за доказателствата, които не бяха допуснати в съда, да стоваря тежестта на правосъдието върху него с цялата му смазваща сила.

Беше трудно изпитание да си работил честно толкова много години и сега да те обвиняват, че си полицай измамник, някой, който фалшифицира доказателства и дори още по-лошо. Беше иронична ситуация, но може би сега щях да имам възможност да си върна, да изчистя името си.

Джулс Халпърн ми се усмихна сърдечно, когато седнах на свидетелската скамейка. Срещна погледа ми, бързо погледна към съдебните заседатели, после отново към мен. Тъмните му очи излъчваха интелигентност и изглеждаше невероятна загуба, че той работи за Шейфър.

— Бих искал да започна с това, че за мен е чест да се запозная с вас, детектив Крос. Както несъмнено и повечето съдебни заседатели, аз от години чета във вашингтонските вестници за случаите на убийства, разкрити с ваша помощ. Възхищаваме се на постигнатото от вас в миналото.

Кимнах и дори успях да се усмихна навъсено.

— Благодаря. Надявам се да се възхищавате и на постигнатото от мен в настоящето и за в бъдеще.

— Да се надяваме, детектив Крос — каза Халпърн.

Той продължи. Разменяхме си въпроси и отговори половин час, преди той да попита:

— Преживели сте ужасна лична трагедия малко преди арестуването на полковник Шейфър. Може ли да ни разкажете за нея?

Насилих се да не се протегна и да стисна учтивия коварен дребосък за врата. Наведох се към микрофона и направих всичко възможно да се овладея.

— Един много скъп за мен човек бе отвлечен, докато бяхме на почивка на Бермудите. Все още не е открита. Не съм изоставил надеждата, че ще я намерим. Всеки ден се моля да е още жива.

Халпърн изсумтя съчувствено. Той бе добър актьор, точно като клиента си.

— Наистина съжалявам. От участъка осигуриха ли ви достатъчно отпуск, за да се съвземете?

— Да, проявиха разбиране и ми помогнаха — казах аз.

Усещах как челюстта ми се напряга от негодувание.

Мразех Халпърн, който се възползваше от станалото с Кристин, за да ме разстрои.

— Детектив Крос, бяхте ли се върнали официално на работа по времето, когато е била убита детектив Хамптън?

— Да, върнах се на работа една седмица преди убийството.

— Предложиха ли ви да продължите отпуска си още известно време?

— Оставиха на мен да преценя. Главният детектив наистина постави под въпрос способността ми да се върна към изпълнението на задълженията си, но остави избора на мен.

Халпърн кимна замислено.

— Смятал е, че навярно мислите ви са някъде другаде? Кой би ви винил, ако е било така?

— Бях разстроен, все още съм, но бях напълно в състояние да работя. Това бе по-добре за мен. Точно това бе правилният избор.

Последваха още няколко въпроса за душевното ми състояние и после Халпърн попита:

— Когато открихте, че детектив Хамптън е била убита, доколко се разстроихте?

— Вършех си работата. Бе извършено едно ужасно убийство.

Твоят клиент е касапин. Наистина ли искаш да му помогнеш да се измъкне? Осъзнаваш ли какво правиш?

— Вашите отпечатъци са били открити върху колана на детектив Хамптън и на таблото в колата й. Кръвта й е изцапала дрехите ви.

Замълчах за няколко секунди, после отговорих. Опитах се да обясня.

— Имаше огромно назъбено разкъсване на югуларната вена на детектив Хамптън. Цялата кола беше в кръв, имаше кръв и по бетонния под на гаража. Опитах се да помогна на детектив Хамптън, докато не се уверих, че е мъртва. Ето защо има мои отпечатъци в колата и петна от кръвта на детектив Хамптън по дрехите ми.

— Нанесохте ли кръв нагоре?

— Не. Внимателно проверих обувките си, преди да изляза от гаража. Огледах ги два пъти. Проверих, защото не исках да внеса никакви петна от кръв в сградата.

— Но сте били разстроен, признавате това. Бил е убит полицай. Забравили сте да си сложите ръкавици при първия оглед на колата. Имало е кръв по дрехите ви. Как можете да твърдите това със сигурност?

Погледнах го право в очите и се опитах да бъда също толкова спокоен, колкото беше той.

— Знам точно какво се случи онази вечер. Знам кой уби хладнокръвно Патси Хамптън.

Той внезапно повиши глас.

— Не, не знаете, сър. Точно там е въпросът. Не знаете. Когато сте скочили срещу полковник Джефри Шейфър, не е ли точно да се каже, че сте били във физически контакт с него?

— Да.

— И не е ли възможно кръв от вашите дрехи да е изцапала неговите? Не е ли дори вероятно?

Нямаше да му се дам. Не можех.

— Не, не е възможно. Тази кръв е била върху панталона на Джефри Шейфър, преди аз да пристигна.

Халпърн се отдалечи от мен. Искаше да ме накара да се изпотя. Отиде до съдебните заседатели и от време на време поглеждаше към мен. Зададе още няколко въпроса за сцената на местопрестъплението и после каза:

— Но доктор Касади не е видяла никаква кръв. И двамата полицаи с вас също не са видели кръв — не и преди вие да влезете в досег с полковник Шейфър. Той е говорил по телефона три до пет минути преди да се срещне с доктор Касади. Отишъл е там направо от детското парти в дома си. Вие нямате доказателства, детектив Крос! Освен тези, които сам сте донесли в апартамента на доктор Касади. Нямате абсолютно никакви доказателства, детектив Крос! Арестували сте невинен човек! Натопили сте невинен човек!

Джулс Халпърн размаха ръце с отвращение.

— Нямам повече никакви въпроси.

97.

Излязох през задния вход на съда. Обикновено излизам от там, но този ден това бе особено важно. Трябваше да избегна тълпите и пресата, имах нужда от малко уединение, за да се възстановя от преживяното на свидетелската скамейка.

Току-що бях сритан яко по задника от един експерт по ритането на задници. Утре Кати Фицгибън щеше да се опита да поправи част от вредата по време на кръстосания разпит.

Не бързах, докато слизах по стъпалата, които се използваха от хората от поддръжката и чистачите на сградата, а освен това служеха и като авариен изход.

Започваше да ми става ясно, че има шанс Джефри Шейфър да бъде оправдан. Бе наел един най-добрите адвокати и ние бяхме загубили възможността да използваме най-силните си доказателства.

А и аз бях допуснал сериозна грешка на сцената на местопрестъплението, когато в бързината да помогна на Патси Хамптън не си бях сложил ръкавици.

Бе неволна грешка, но навярно съдебните заседатели се съмняваха в това. По мен имаше повече кръв, отколкото по Шейфър. Това бе вярно. Шейфър може би щеше да се измъкне безнаказано, след като бе извършил убийство. Не можех да понеса тази мисъл. Идеше ми да се разкрещя там, на стъпалата.

И направих точно това. Извиках колкото ми глас държи и се почувствах много по-добре, като излях гнева си. Облекчението заля тялото ми, колкото и временно да бе.

В дъното на бетонните стъпала беше мазето на съдебната зала. Отправих се по дългия тъмен коридор към задния паркинг, където бях оставил поршето си. Все още бях потънал в мисли, но поне бях по-спокоен, след като бях излял яростта си на стълбището.

Близо до изхода към паркинга коридорът правеше остър завой. Когато минах зад ъгъла, го видях. Не можех да повярвам. Невестулката стоеше там.

Той заговори пръв.

— Каква изненада, доктор Крос. Измъквате се от влудяващата тълпа? Днес нещо сте провесили нос. Не се тормозете, добре се справихте горе. Вие ли крещяхте на стълбището? Първичните животински викове са най-добрият отдушник, нали?

— Какво, по дяволите, искаш, Шейфър? — попитах го. — Не е разрешено да се срещаме или разговаряме.

Той сви рамене и отметна русата си коса от очите.

— Да не мислите, че ми пука за правилата? Не ми пука въобще. Какво искам ли? Да възстановя доброто си име. Искам семейството ми да не трябва да понася повече всичко това. Искам всичко.

— Тогава не е трябвало да убиваш всички онези хора. Особено Патси Хамптън.

Шейфър се усмихна.

— Много сте самоуверен, нали? Не се давате лесно. До известна степен се възхищавам на това. И аз самият едно време играех играта да се държа като герой. В армията. Интересна е, но омръзва.

— Много по-интересно е да си превъртял маниак убиец, нали? — казах аз.

— Виждате ли? Не отстъпвате от мнението си. Това страхотно ми харесва. Вие сте чудесен.

— Това не е мнение, Шейфър. Знаеш го, аз също го знам.

— Тогава го докажете. Крос. Спечелете жалкия си процес. Победете ме в съдебната зала. Дори ви дадох предимството да сте в американски съд, а не в английски.

Тръгнах към него, не можех да се сдържа. Той не помръдна.

— Всичко това е някаква откачена игра за теб. Срещал съм изроди и преди, Шейфър. Побеждавал съм и по-добри от теб. Ще те победя.

Той се изсмя в лицето ми.

— Искрено се съмнявам.

Минах точно край него в тесния коридор.

Той ме блъсна — силно, в гръб. Беше едър мъж и бе още по-силен, отколкото изглеждаше.

Препънах се, едва не паднах на каменния под. Не очаквах изблик на гняв от него. Владееше се така добре в съда, но бе на границата. Лудостта на Джефри Шейфър. Насилието.

— Хайде, ела, набий ме. Да видим дали ще можеш — извика той силно. — Набий ме още тук, още сега. Май не можеш, Крос. Знам, че не можеш.

Шейфър бързо пристъпи към мен.

Беше бърз и жилав, не само силен. Бяхме почти еднакви на ръст — към метър и осемдесет и шест, деветдесет килограма. Спомних си, че е бил в армията, после в МИ6. Все още изглеждаше в отлична форма.

Шейфър ме блъсна отново, с две ръце. Изръмжа силно.

— Ако ме набиеш, аз губя. Нали така. Просто губя.

Едва се спрях да не забия юмрука си в него. Исках да го направя. Ужасно исках да го сваля на земята, да изтрия самодоволното превъзходство от лицето му.

Вместо това го сграбчих силно. Блъснах го върху каменната стена и го задържах така.

— Не сега. Не тук — казах с дрезгав шепот. — Няма да те ударя, Шейфър. Какво? Да изтичаш веднага при камерите на телевизиите? Но скоро ще те пипна. Скоро.

Той се разсмя като ненормален.

— Много, много си смешен, знаеш ли? Направо си жалък. Страхотно!

Отдалечих се от Шейфър по тъмния коридор. Това бе най-трудното нещо, което бях правил в живота си. Исках да го бия, докато получа отговори на въпросите си, докато не си признае всичко. Трябваше да разбера какво е станало с Кристин. Имах толкова много въпроси, но знаех, че той няма да отговори на тях. Беше дошъл там да ме предизвика, да си поиграе.

— Губиш… всичко — извика той зад гърба ми.

Мисля, че бях готов да го убия там, на място.

Почти се обърнах, но не го направих. Отворих скърцащата врата и излязох навън. Слънчевата светлина обля лицето ми и почти ме заслепи за няколко мига. Засенчих лицето си с ръка, изкачих каменните стъпала към паркинга, където ме чакаше друга нежелана изненада.

Десетина навъсени репортери, включително няколко много известни журналисти, се бяха събрали на паркинга. Някой им бе подсказал къде да ме търсят.

Погледнах назад към сивата метална врата, но Джефри Шейфър не излезе след мен. Беше се върнал назад по коридора към мазето.

— Детектив Крос — чух да ме вика един репортер. — Губите това дело. Знаете го, нали?

Да, знаех го. Губех всичко. Не знаех какво мога да направя, за да променя положението.

98.

Следващият ден бе зает от кръстосания разпит, на който ме подложи Катрин Фицгибън. Тя се справи добре и успя да намали отчасти вредата, нанесена от Джулс Халпърн, но не изцяло. Халпърн постоянно смущаваше ритъма на разпита й със своите възражения. Както и повечето нашумели процеси напоследък, този бе истинска лудница. Би трябвало да е лесно да се осъди Джефри Шейфър, но не беше така.

Два дни по-късно получихме най-добрия си шанс да спечелим. Даде ни го самият Шейфър, сякаш ни предизвикваше. Вече бяхме осъзнали, че е по-луд, отколкото предполагахме. Играта бе неговият живот; нищо друго нямаше значение.

Шейфър се съгласи да даде показания. Мисля, че бях единственият в залата, който не бе изненадан, че той ще свидетелства, че бе готов да играе играта си пред очите ни.

Катрин Фицгибън бе почти сигурна, че Джулс Халпърн бе съветвал, умолявал, предупреждавал клиента си да не го прави, но си имаше работа с Шейфър и сега той седеше на свидетелската скамейка и гледаше, сякаш бе извикан там, за да бъде ръкоположен в рицарски сан от кралицата.

Не можеше да устои на изкушението да се появи на сцената. Изглеждаше също така самоуверен и спокоен, както в нощта, когато го бях арестувал за убийството на Патси Хамптън. Бе облечен в тъмносин костюм с двойно закопчаване, бяла риза и златиста вратовръзка. Нито едно косъмче от русата му коса не стърчеше не на място. Нито следа от кипящ гняв не се забелязваше по придирчиво излъсканата му външност.

Джулс Халпърн се обръщаше към него непринудено, но бях сигурен, че се чувства разтревожен от този излишен риск.

— Полковник Шейфър, първо искам да ви благодаря, че решихте да свидетелствате. Изобщо не бяхте задължен да го правите. От самото начало заявихте, че искате да свидетелствате, за да изчистите името си.

Шейфър се усмихна учтиво, после прекъсна адвоката си, като вдигна ръка. Адвокатите и на двете страни си размениха погледи. Какво ставаше? Какво се канеше да прави той?

Наведох се напред на стола си. Хрумна ми, че Джулс Халпърн може би всъщност знае, че клиентът му е виновен. Ако бе така, той не би могъл да го подложи на кръстосан разпит. Законно той не би могъл да задава въпроси, които да прикриват реалните факти.

Това бе единственият начин Шейфър да се наслади на своя миг под прожекторите: като изнесе монолог. Призован да свидетелства, Шейфър можеше да направи изявление. Бе необичайно, но напълно законно — и ако Халпърн знаеше, че клиентът му е виновен, това бе единственият начин Шейфър да даде показания, без да инкриминира адвоката си.

Шейфър имаше думата.

— Моля да ме извините, господин Халпърн, мисля, че мога сам да се обърна към тези хора. Наистина мога да се справя. Разбирате ли, не ми трябва помощ от експерт, за да кажа простата истина.

Джулс Халпърн се дръпна назад, кимна сериозно и се опита да запази самоувереността си. Какво друго му оставаше при тези обстоятелства? Ако преди не си бе давал сметка колко маниакално его има клиентът му и колко е луд всъщност, сега със сигурност го осъзнаваше.

Шейфър погледна към съдебните заседатели.

— Беше съобщено тук, в съда, че работя за британското разузнаване и че съм от МИ6, тоест че съм шпионин. Страхувам се, че не съм някакъв бляскав агент, какъвто си представяте.

Леката ирония, насочена срещу самия него, предизвика слаб смях в залата.

— Аз съм един обикновен бюрократ, като толкова много други, които прекарват в труд дните и нощите си във Вашингтон. Следвам строго установените процедури в посолството. Получавам одобрение за буквално всичко, което правя. Семейният ми живот е прост и подреден. Със съпругата ми сме женени от почти шестнайсет години. Обичаме се. Обожаваме трите си деца. Така че искам да се извиня на съпругата и децата си. Ужасно съжалявам за кошмарното изпитание, през което трябваше да преминат. Обръщам се към сина си Робърт и към близначките, Триша и Ерика, съжалявам. Ако имах представа в какъв цирк ще се превърне всичко това, щях да настоявам да запазя дипломатическия си имунитет, вместо да се опитвам да изчистя името си, нашето име, тяхното име. Докато отправям тези искрени извинения, ще направя още едно — към всички вас за това, че сигурно ви отегчавам в момента. Просто, когато сте обвинени в убийство, нещо толкова отвратително, толкова немислимо, отчаяно искате да се освободите от тази тежест. Искате да кажете истината повече от всичко друго на света. И точно това правя днес. Чухте доказателствата — просто няма такива. Чухте свидетелите, които говореха за характера ми. А сега чувате и мен. Аз не съм убил детектив Патси Хамптън. Мисля, че всички знаете това, но исках да ви го кажа и аз. Благодаря ви, че ме изслушахте — каза той и леко се поклони, както седеше.

Шейфър говори кратко, но самоуверено и красноречиво и за нещастие звучеше много убедително. Постоянно гледаше в очите съдебните заседатели. Думите му бяха толкова достолепни, колкото и начинът, по който ги произнасяше.

Катрин Фицгибън излезе напред, за да започне кръстосания разпит. Отначало тя подхождаше предпазливо към Шейфър; знаеше, че за момента съдебните заседатели са на негова страна. Изчака почти до края на разпита, за да го атакува в най-уязвимото място.

— Вашето изявление бе много хубаво, господин Шейфър. Сега, като седите пред съдебните заседатели, твърдите, че вашите отношения с доктор Касади са били строго професионални, че не сте имали сексуална връзка с нея, така ли? Не забравяйте, че сте под клетва.

— Да, точно така. Тя беше и — надявам се, ще продължи да бъде мой терапевт.

— Независимо от факта че тя призна, че е имала сексуална връзка с вас?

Шейфър вдигна ръка срещу Джулс Халпърн в знак да не прави възражение.

— Мисля, че съдебният протокол не съдържа подобно признание.

Фицгибън се намръщи.

— Така ли? А защо според вас тя не отговори на въпроса?

Шейфър веднага изстреля отговора си.

— Съвсем очевидно е: защото този въпрос бе под достойнството й.

— Ами това, че тя сведе глава, сър, и погледна към скута си? Тя кимна в съгласие.

Шейфър погледна към съдебните заседатели и поклати глава, сякаш бе дълбоко удивен.

— Напълно погрешно сте възприели мълчанието й. Пак не сте разгадали истината, госпожо прокурор. Нека ви дам един пример. Както е казал крал Чарлз, преди да бъде обезглавен: „Свалете ми качулката да не помислят, че треперя от страх.“ Доктор Елизабет Касади бе силно смутена от грубия въпрос на колегата ви, както цялото ми семейство, а и самият аз.

Джефри Шейфър изгледа прокурорката със стоманения си поглед. После отново се обърна към съдебните заседатели.

— И самият аз.

99.

Процесът бе почти на края си и сега идваше най-трудната част: очакването на присъдата. Във вторник съдебните заседатели се оттеглиха, за да обмислят изложеното по време на процеса срещу Джефри Шейфър. За пръв път си позволих да помисля за немислимото — че Джефри Шейфър може да бъде освободен.

Със Сампсън седяхме в дъното на съдебната зала, когато дванайсетте съдебни заседатели се оттеглиха: осем мъже и четири жени. Джон бе идвал в съда няколко пъти и определи процеса като „най-доброто и най-лигаво шоу извън Овалния кабинет“, но аз знаех, че идва, за да ме подкрепи.

— Кучият син е виновен и е напълно откачен — каза Сампсън, докато гледаше Шейфър. — Но е събрал доста добри актьори на своя страна: предана съпруга, предана любовница; добре платен адвокат, Сили Били. Може и да се измъкне.

— Случва се — съгласих се аз. — Съдебните заседатели са непредсказуеми. И стават все по-непредсказуеми.

Видях как Шейфър любезно се ръкува с екипа на защитниците си. И Джулс, и Джейн Халпърн се усмихваха насилено. Те знаеха, нали? Техният клиент е Невестулката, масовият убиец.

— Джефри Шейфър умее да кара хората да му вярват, когато иска. Той е най-добрият актьор, когото съм виждал — казах аз.

После Джон си тръгна и аз пак се измъкнах през задния вход. Този път нито Шейфър, нито пресата ме чакаха в засада в мазето или на паркинга.

На паркинга чух женски глас и се заковах на място. Помислих си, че е Кристин. Десетина души вървяха към колите си, никой от тях не гледаше към мен. Целият пламнах, докато ги оглеждах. Кристин не се виждаше никъде. Откъде се бе разнесъл гласът?

Подкарах старото си порше и си пуснах компактдиска на Джордж Бенсън. Спомних си полицейския доклад за опасното шофиране на Шейфър, завършило близо до „Дюпон Съркъл“. Стори ми се странно привлекателна възможност. Послушах собствения си съвет да не гадая какво решение ще вземат съдебните заседатели. Можеше да е и едното, и другото.

Позволих си да мисля за Кристин. И се задавих. Дойде ми прекалено. Сълзите започнаха да се стичат по бузите ми. Наложи се да спра.

Поех си дълбоко дъх. После отново. Болката в гърдите ми бе също толкова силна, както в деня на изчезването на Кристин. Тя се бе опитала да стои настрана от мен, но аз не й бях позволил. Аз бях отговорен за това, което й се беше случило.

Карах из Вашингтон, правех безцелни кръгове. Най-после се прибрах вкъщи повече от два часа и половина, след като бях тръгнал от съда.

Нана изтича навън от къщата. Явно ме бе забелязала още докато спирах на алеята. Очевидно ме беше чакала.

Подадох глава през прозореца. Още не бях изключил радиото си.

— Какво има, стара жено? Сега пък какво има? — попитах Нана.

— Обади се госпожа Фицгибън, Алекс. Съдебните заседатели са взели решение.

100.

Очаквах най-лошото. Но освен това бях по-любопитен от всякога.

Дадох назад по алеята и подкарах бързо към съда. Стигнах за по-малко от петнайсет минути. Тълпата отпред бе още по-голяма и шумна, отколкото в разгара на процеса. Поне пет-шест британски знамена се вееха; имаше и американски, някои нарисувани върху лицата или гърдите на хора от тълпата.

Трябваше с бутане да си проправя път през блъсканицата от хора на стъпалата пред съда. Не обръщах внимание на въпросите на журналистите. Опитах се да избегна всички, които държаха камери в ръцете си или имаха настървения вид на репортери.

Влязох в претъпканата зала точно преди съдебните заседатели.

— Едва не го изпусна — казах си сам.

Съдия Феско се обърна към зрителите веднага щом всички седнаха.

— Няма да има никакви демонстрации след прочитането на присъдата. Ако има такива, съдебните пристави веднага ще опразнят залата — заяви той спокойно, но категорично.

Бях на няколко реда зад екипа на прокуратурата и се опитвах да дишам равномерно. Бе немислимо да пуснат Джефри Шейфър на свобода; у мен не съществуваше ни най-малко съмнение, че е убил няколко души — не само Патси Хамптън, но и поне няколко от жените в „Саутийст“. Той бе сериен убиец, един от най-жестоките, и бе останал неразкрит няколко години. Давах си сметка, че Шейфър може би беше най-отвратителният и дързък убиец, с когото се бях сблъсквал. Той играеше играта, като постоянно натискаше педала на газта до дупка. Категорично отказваше да загуби.

— Господин председател на съдебното жури, определихте ли присъда? — попита тържествено съдия Феско.

Реймънд Хортън, председателят на съдебните заседатели, отговори:

— Да, ваша чест, определихме присъда.

Погледнах към Шейфър. Той изглеждаше уверен в победата си. И сега, както от началото на процеса, бе облечен в елегантен костюм, бяла риза и вратовръзка. Той нямаше никаква съвест, не изпитваше никакъв страх от това, което можеше да му се случи. Може би това обясняваше отчасти защо бе останал незаловен толкова дълго.

Съдия Феско изглеждаше необичайно суров.

— Много добре. Моля обвиняемия да стане.

Джефри Шейфър се изправи и русата му коса проблесна под яркото осветление на тавана. Той стърчеше над Джулс Халпърн и дъщеря му, Джейн. Шейфър сключи ръце зад гърба си, сякаш бе с белезници. Зачудих се дали не стиска чифт зарове с двайсет страни в юмрука си, от тези, които бях видял в кабинета му.

Съдия Феско отново се обърна към съдебния заседател:

— По първото обвинение — „Тежко предумишлено убийство първа степен“, какво е решението ви?

Съдебният заседател отговори:

— Невинен, ваша чест.

Почувствах се, сякаш отрязаха главата ми. Претъпканата зала напълно подивя. Журналистите се втурнаха напред. Съдията бе обещал да опразни залата, но вече се оттегляше в покоите си.

Видях, че Шейфър тръгва към журналистите, но после бързо ги подмина. Какво се канеше да направи? Забеляза някакъв мъж сред зрителите и му кимна сдържано. Кой бе той?

После Шейфър продължи да върви към мястото, където седях аз, на четвъртия ред. Исках да прескоча седалките и да се нахвърля отгоре му. Исках да го пипна повече от всичко, но знаех, че съм загубил шанса си да го направя по законния начин.

— Детектив Крос — каза той с обичайния си надменен маниер. — Детектив Крос, искам да ви кажа нещо. Премълчавам го от месеци.

Репортерите се струпаха в кръг; сцената ставаше задушаваща и клаустрофобична. От всички страни проблясваха камери. Сега, след като процесът бе приключил, нищо не спираше снимането в съдебната зала. Шейфър си даваше сметка каква рядка възможност за фотографите е това, разбира се. Отново заговори, така че всички събрани наоколо да го чуят. Внезапно всички край нас млъкнаха, един кръг от мълчание и мрачни предчувствия.

— Вие я убихте — каза той и се взря дълбоко в очите ми, сякаш проникна почти до тила ми. — Вие я убихте.

Вцепених се. Краката ми омекнаха. Знаех, че той не говори за Патси Хамптън.

Той говореше за Кристин.

Тя бе мъртва.

Джефри Шейфър я бе убил. Беше ми взел всичко, точно както ме беше предупредил.

Той бе победил.

101.

Шейфър бе свободен и се радваше на свободата си. Бе заложил живота си. Бе играл на хазарт и бе спечелил велика победа. Велика! Никога не бе преживявал по-опияняващ миг от този след произнасянето на присъдата.

Шейфър, придружен от Люси и децата, отиде на пресконференцията в помпозната голяма зала, където се допускаха само репортери с покани. Позира за безброй снимки със семейството си. Всички се прегръщаха отново и отново и Люси не можеше да спре да плаче като безмозъчно и безнадеждно разглезено дете, каквото всъщност си беше. Ако хората си мислеха, че той е пристрастен към лекарства, би трябвало да видят какво количество хапчета поглъщаше Люси. Боже господи, нали точно така той откри прекрасния свят на фармацевтичните чудеса.

Той вдигна ръка във въздуха и я задържа в знак за победа. От всички страни в залата проблясваха светкавиците на камери и фотоапарати. Репортерките го харесваха най-много. Сега вече бе истинска медийна звезда, нали така? Отново бе герой.

Няколко агресивни агенти на славата и богатството веднага му набутаха в ръцете визитните си картички, обещавайки неприлични суми пари за историята му. Не му трябваха тъпите им предложения. Още преди месеци той си бе избрал един могъщ агент от Ню Йорк и Холивуд.

Боже, беше свободен като птица! Чувстваше се литнал в небесата. След пресконференцията, под предлог, че е загрижен за сигурността им, изпрати жена си и децата да тръгнат напред без него.

Остана в библиотеката на съда и затвърди подробностите около сделката за книгата с Джулс Халпърн и представителя на „Бертелсман Груп“, най-могъщия конгломерат в книгоиздаването в света. Беше ги уверил, че ще им предостави историята си, но разбира се, те изобщо нямаше да научат истината. Нима това не се отнасяше за всички уж разкриващи цялата истина мемоари, публикувани в наши дни? На хората от „Бертелсман“ им беше известно, но въпреки това щяха да му платят скъпо и прескъпо.

След срещата той взе бавния асансьор до вътрешния паркинг на съда. Все още се чувстваше невероятно превъзбуден, което можеше да се окаже опасно. Чифт зарове прогаряха дупка в джоба на панталона му.

Отчаяно му се искаше да поиграе играта. Веднага! Четиримата конници! Или още по-добре „Солипсис“ — неговата версия на играта. Но нямаше да се поддаде на това желание, не още. Бе прекалено опасно, дори за него.

От началото на процеса паркираше ягуара си на едно и също място — следваше някакви закономерности все пак. Никога не пускаше монети в паркинг метъра, нито веднъж. Всеки ден намираше купчина бележки за глоби по пет долара всяка, закрепени под чистачката на предното стъкло.

Днес не бе изключение.

Грабна смешните глоби и ги смачка на топка в юмрука си. После ги хвърли на изцапания с масло бетонен под.

— Имам дипломатически имунитет — каза той на глас и се усмихна, докато се качваше в колата.