Танцът на Невестулката

46.

Сампсън пристигна в хотела на следващия ден след изчезването на Кристин. Бързо слязох в малкото фоайе да го посрещна. Той разпери огромните си ръце и ме прегърна силно, но внимателно, сякаш държеше дете.

— Добре ли си? Държиш ли се? — попита той.

— Никак. Прекарах половин ден да проверявам електронния адрес, от който получих съобщението. Адресът е бил фалшифициран. Нищо не се получава.

— Ще върнем Кристин. Ще я намерим.

Казваше ми това, което бих искал да чуя, но бях сигурен, че той е искрено убеден в думите си. Сампсън е най-позитивно настроеният човек, когото познавам. Той не приема отрицанието.

— Благодаря ти, че дойде. Това значи много за всички ни. Много съм разстроен, Джон. Дори не мога да си представя кой може да е направил това. Може би е Невестулката — не знам.

— Ясно е, че не можеш да мислиш рационално сега. Нали затова съм тук. Да ти помогна.

— Знаех си, че ще дойдеш.

— Разбира се, че ще дойда. Нали съм Сампсън. Острието на Окам и всички други философски глупости накуп.

Във фоайето бяха десетина от гостите на хотела и всички гледаха към нас. Персоналът знаеше за изчезването на Кристин и бях сигурен, че и гостите вече знаят, както и всички останали на малкия остров.

— Историята е на първа страница в местния вестник — каза Сампсън. — Хората го четяха на летището.

— Това е малък остров, доста спокоен и уреден — казах му. — Изчезването на турист или каквото и да е сериозно престъпление тук е необичайно нещо. Не знам обаче как вестникът е научил толкова бързо. Сигурно някой от полицията им е пуснал новината.

— Местната полиция няма да ни свърши работа. Сигурно само ще ни се пречкат — измърмори Сампсън, докато вървяхме към регистратурата. Той се записа като гост и двамата се качихме горе да покажем на Нана и децата, че чичо Джон е дошъл.

47.

На следващата сутрин двамата прекарахме часове в полицията в Хамилтън. Те бяха професионалисти, но случаи на отвличане беше истинска рядкост за тях. Позволиха ни да се разположим в участъка на Франт стрийт. Все още не можех да се концентрирам или да фокусирам както би трябвало.

Бермуда е остров с шейсет квадратни километра площ. Макар че тази британска колония е съвсем малка, скоро открихме, че на острова има повече от хиляда и двеста пътя. Двамата със Сампсън се разделихме, за да покрием възможно най-голяма територия. През следващите два дни започвахме сутрин в шест и продължавахме до десет-единайсет вечерта без почивка. Не исках да спирам, нито да спя.

За жалост не постигнахме нищо повече от местните полицаи. Никой не бе видял нищо. Стигнахме до задънена улица. Кристин бе изчезнала безследно.

Бяхме като пребити. Като свършихме в участъка на третата вечер, със Сампсън се спуснахме на плажа до хотела за едно нощно плуване.

Бяхме се научили да плуваме в общинския басейн във Вашингтон. Нана настояваше да се научим. По онова време тя бе на петдесет и четири години и много упорита. Науми си, че и тя трябва да се научи, и се записа заедно с нас на уроци към Червения кръст. Тогава повечето хора от „Саутийст“ не знаеха да плуват и Нана смяташе, че това е пример за типичната ограниченост на градския живот.

Така че едно лято ние със Сампсън започнахме да ходим да плуваме в общинския басейн заедно с Нана. Имахме уроци три пъти седмично и обикновено тренирахме още по един час след заниманията с учителя. Не след дълго Нана можеше да преплува петдесет дължини. Тя притежаваше невероятна издръжливост, също като сега. Рядко влизам във водата, без да се сетя за онези летни дни от младостта ми, когато станах сравнително добър плувец.

Сега със Сампсън се отпуснахме върху спокойната повърхност на около стотина метра от брега. Небето бе в най-тъмния нюанс на вечерно синьо, осеяно с безброй звезди. Виждах извитата бяла линия на брега, която се простираше на няколко километра във всяка посока. Палмите шумоляха от лекия бриз.

Чувствах се опустошен, напълно съсипан, докато лежах отпуснат във водата. Продължавах да виждам Кристин и със затворени, и с отворени очи. Не можех да повярвам, че е изчезнала. Сърцето ми се късаше, докато мислех за случилото се, за несправедливостта на живота.

— Искаш ли да поговорим за разследването? Какво мисля на този етап? Какви подробности научих днес? Или да го оставим за утре? — попита ме Сампсън, който се бе отпуснал по гръб близо до мен. — Да поговорим? Или да помълчим?

— Да поговорим. Не мога да мисля за нищо друго, освен за Кристин. Не мога да мисля нормално. Кажи ми какво мислиш ти. Нещо конкретно смущава ли те?

— Нещо дребно, но може да е важно.

Не казах нищо. Оставих го да продължи.

— Озадачава ме бързата поява на историята във вестника. — Сампсън замълча за малко. — Бъсби каза, че не е говорил с никого първата вечер. С нито един човек. Ти също не си. А историята я имаше в сутрешното издание.

— Това е малък остров, Джон. Казах ти, а и сам го видя.

Но Сампсън не се отказа от идеята си и аз също се запитах дали нямаше нещо вярно в нея.

— Виж, Алекс, знаели сте само ти, Патрик Бъсби и този, който е отвлякъл Кристин. Той се е обадил на вестника. Похитителят го е направил. Говорих с момичето от редакцията, което е приело съобщението. Вчера не искаше да каже нищо, но накрая, късно следобед, ми разказа как е станало. Помислила си, че се обажда загрижен гражданин. Мисля, че някой си играе с теб, Алекс. Някой си играе отвратителна игра с теб.

При нас е.

Игра. Що за отвратителна игра? Кои бяха отвратителните играчи? Невестулката един от тях ли бе? Възможно ли беше той да е още на Бермудите?

48.

Прибрахме се в хотела, но не можах да заспя. Все още не можех да се концентрирам и това ме потискаше още повече. Сякаш губех разсъдъка си.

Игра? Не, това не беше игра. Това бе ужас и шок. Жив кошмар, по-ужасен от всичко, което бях преживял. Кой би могъл да причини това на Кристин? Защо? Кой бе Невестулката?

Всеки път, щом затворех очи и се опитвах да заспя, виждах лицето на Кристин, виждах как ни маха за довиждане, седнала на мотопеда, как се разхожда из градината с цветя в косата.

Чувах гласа на Кристин през цялата нощ. Най-после съмна. Чувството ми за вина заради това, което й се бе случило, се бе удвоило и дори утроило.

Със Сампсън продължихме да обикаляме пътищата наоколо — Мидъл Роуд, Харбър Роуд, Скут Роуд, и да разпитваме от врата на врата. Всички хора от полицията и военните, с които говорихме, бяха убедени, че Кристин просто не е изчезнала на острова. Със Сампсън слушахме една и съща песен всеки ден в продължение на цяла седмица. Никакви продавачи, таксиметрови или автобусни шофьори не я бяха видели в Хамилтън или Сейнт Джордж, така че бе вероятно тя изобщо да не е стигнала, до който и да е от двата града онзи следобед.

Никой, нито един свидетел не помнеше да я е виждал с мотопеда по Мидъл Роуд, така че може би тя не бе стигнала и до там.

Най-смущаващото от всичко беше, че не бяха последвали никакви други опити за връзка с мен след имейла в нощта след изчезването й. Един агент от ФБР бе разследвал адреса и бе открил, че той не съществува. Който и да се беше свързал с мен, бе опитен хакер, способен да прикрие самоличността си. Думите, които бях прочел онази нощ, се бяха запечатали в съзнанието ми.

Засега е в безопасност.

При нас е.

Кои бяха те? И защо нямаше никакви други съобщения? Какво искаха от мен? Знаеха ли, че така се побърквам? Това ли се опитваха да постигнат? Повече от един убиец ли стояха зад Невестулката? Изведнъж това ми се стори съвсем вероятно.

Сампсън се върна във Вашингтон в неделя, като отведе Нана и децата със себе си. Не искаха да тръгват без мен, но се налагаше. Аз още не можех да си представя да напусна Бермудите. Бих се чувствал, все едно изоставям Кристин.

В неделя вечер Патрик Бъсби се появи в стаята ми към девет. Предложи ми да отида с него някъде около Саутхамптън, на десетина километра от хотела, около двайсетина минути път. Жителите на Бермудите измерват разстоянията по права линия, но всъщност всички пътища са осеяни със завои, така че пътуването винаги отнема повече време, отколкото човек очаква.

— За какво става въпрос, Патрик? Какво има в Саутхамптън? — попитах, докато се движехме по Мидъл Роуд.

Сърцето ми се бе качило в гърлото. Мълчанието на Бъсби ме плашеше.

— Не сме намерили госпожа Джонсън. Обаче един мъж може би е станал свидетел на отвличането. Искам да чуеш какво ще разкаже. Сам реши. Ти си детективът от големия град, не аз. Можеш да му задаваш въпроси. Неофициално, разбира се.

Мъжът се казваше Пери Греъм и живееше в голф клуб „Порт Роял“. Срещнахме се с него в миниатюрния му апартамент в крилото за персонала. Беше висок и болезнено слаб, с дълга козя брадичка. Определено не се зарадва да види инспектор Бъсби и мен на прага си.

Бъсби вече ми бе разказал, че Греъм е родом от Лондон и че сега работи като портиер и човек по поддръжката в частния голф клуб. Бил живял в Ню Йорк и Маями и имал досие в полицията за продажба на крек.

— Вече му казах всичко, което видях — започна да се оправдава Пери Греъм веднага щом отвори вратата и ни видя. — Вървете си. Оставете ме на мира. Защо да премълчавам нещо или…

Прекъснах го.

— Казвам се Алекс Крос. Детектив съм от полицията във Вашингтон. Разследвам убийства. Жената, която сте видели, е моята годеница, господин Греъм. Може ли да влезем и да поговорим? Ще ви отнемем само няколко минути.

Той кимна примирено.

— Ще ви кажа какво знам. За втори път — каза той накрая. — Добре, влезте. Но само защото ме нарекохте господин Греъм.

— Само това искам. Не съм дошъл да ви притеснявам за нещо друго.

Бъсби и аз влязохме в стаята, която бе малко по-голяма от ниша. Плочките на пода и всички мебели бяха покрити с измачкани дрехи, най-вече бельо.

— Имам една позната, която живее в Хамилтън — каза Греъм изморено. — Ходих да я видя миналия вторник. Изпихме прекалено много вино. Останах да спя при нея — знаете как става. Някак се надигнах на другия ден. Трябваше да бъда в голф клуба по обед, но знаех, че ще закъснея и ще ми удържат от заплатата. Нямам кола, така че тръгнах на стоп. Оставиха ме на Саут Шор Роуд. Някъде край „Паджет“. Ужасно горещ следобед беше. Слязох до морето да се разхладя. После се изкачих от другата страна на хълма и видях една катастрофа на пътя. Беше на около половин километър надолу по големия хълм. Сещате ли се кой?

Кимнах и затаих дъх, докато го слушах. Спомних си непоносимата жега онзи следобед. Спомних си как Кристин потегли на лъскавия син мотопед, как ни махаше и се усмихваше. Споменът за усмивката й, която винаги ми носеше такава радост, сега проряза болезнено стомаха ми.

— Видях как един бял пикап блъсна една жена, която караше син мотопед. Не съм сигурен, но изглеждаше, сякаш пикапът блъсна жената нарочно. Шофьорът веднага изскочи и й помогна да стане. Тя не изглеждаше сериозно ранена. После той й помогна да се качи в пикапа. Прибра мотопеда й отзад. После потегли. Реших, че я е закарал в болницата. Изобщо не се замислих повече.

— Сигурен ли сте, че не е била сериозно ранена? — попитах аз.

— Не съм сигурен. Но тя се изправи сама. Можеше да стои права.

Гласът ми едва излезе, когато зададох следващия въпрос.

— И не сте казали на никого за катастрофата, дори и след като видяхте историята във вестниците?

Мъжът поклати глава.

— Не съм чел никакви вестници. Изобщо не се интересувам от тях. Пишат само разни клюки и местни глупости. Но после моето момиче не спря да приказва за станалото. Не исках да ходя в полицията, но тя ме накара, застави ме да говоря с този инспектор.

— Видяхте ли какъв точно беше пикапът? — попитах го.

— Бял пикап. Може да е бил под наем. Чист и нов.

— А номера му?

— Изобщо не съм го видял — поклати глава Греъм.

— Как изглеждаше шофьорът на пикапа? Всичко, което си спомните, ще ни бъде от полза, господин Греъм. Всъщност вече ни помогнахте.

Той сви рамене, но си личеше, че се опитва да си спомни нещо.

— Нямаше нищо особено в него. Висок, но не чак колкото вас. Съвсем нормален мъж. Нормален чернокож мъж.

49.

В един малък апартамент в предградието на Вашингтон, наречено „Маунт Ривър“, детектив Патси Хамптън лежеше в леглото си и неспокойно разлистваше страниците на „Поуст“. Не можеше да заспи, но това не бе необичайно за нея. Често страдаше от безсъние, още от малко момиче, когато живееше в Харисбърг, Пенсилвания. Майка й казваше, че сигурно има гузна съвест.

Изгледа повторението на стар епизод от „Спешно отделение“, после си взе едно кисело мляко с боровинки и влезе в Интернет. Имаше имейли от баща й, който сега живееше в Делрей Бийч, Флорида, и от съквартирантката й от университета в Ричмънд, с която всъщност не бяха особено близки.

Съквартирантката й наскоро научила от тяхна обща приятелка, че Патси е направила страхотна кариера като детектив в полицията във Вашингтон и че сигурно води много вълнуващ живот. Пишеше й, че има четири деца и живее в едно предградие на Шарлът, Северна Каролина. Освен това обясняваше, че е ужасно отегчена от живота си. Патси Хамптън би дала всичко в замяна на това да има поне едно дете.

Отиде пак до кухнята и се върна с бутилка студена минерална вода. Осъзнаваше, че животът й е станал абсурден. Прекарваше прекалено много време в работата си, но и прекалено много време сама в апартамента си, особено през уикендите. Не беше заради това, че не може да си намери гадже, просто напоследък мъжете по принцип я отвращаваха.

Все още си мечтаеше да срещне някой подходящ и да има деца. Но все повече й писваше от това да се опитва да се запознае с някой интересен мъж. Потискащото и влудяващото бе, че обикновено се озоваваше с някого, който бе или безнадеждно скучен, или глупак, минал трийсетте, който се държи като тийнейджър, но отдавна е загубил чара на младостта. „Безнадеждно, безнадеждно, безнадеждно“, мислеше си тя, докато изпращаше един престорено весел и бодър имейл на баща си във Флорида.

Телефонът иззвъня и Патси погледна часовника си — беше дванайсет и двайсет.

Грабна слушалката.

— Хамптън на телефона.

— Чък е, Патси. Извинявай, че ти звъня толкова късно. Будна ли беше?

— Разбира се, няма проблем, Чъки. Будувам с другите вампири — и ти май влизаш в нашата групичка.

Беше доста късно, но тя се зарадва да чуе Чък Хъфстедлър, който бе един от компютърните гении на ФБР във Вашингтон. Двамата си правеха услуги един на друг от време на време и неотдавна тя му бе разказала за неразкритите убийства във Вашингтон, особено тези на неидентифицираните жени. Чък й бе казал, че поддържа връзка и с Алекс Крос, но точно в момента Алекс си има свои проблеми. Годеницата му бе отвлечена и Патси Хамптън се чудеше дали това няма нещо общо с убийствата в „Саутийст“.

— Съвсем будна съм, Чък? Какво имаш да ми кажеш?

Той започна с едни дълги предисловия, които говореха ясно за прекалено ниската му самооценка.

— Може би не е нищо важно, но може и да е нещо, свързано с онези убийства в „Саутийст“, особено на двете момичета в „Шоу“. Но е много странно.

Компютърният спец на ФБР вече бе привлякъл вниманието й.

— И убиецът е много странен, Чък. Кажи ми какво си открил, слушам те с цялото си внимание. Хайде, Чъки.

Чък изсумтя нерешително. Винаги правеше така, което бе неприятно, защото той по принцип не бе лош.

— Знаеш ли нещо за ролевите игри, Патси? — попита той.

— Като „Тъмници и дракони“ или „Дракони и тъмници“, както там се казваше.

— „Тъмници и дракони“. Сега ще ти призная нещо, малката: понякога и аз играя една такава игра. Казва се „Краят на хилядолетието“. Обикновено играя по два-три часа на ден. През уикендите повече.

— Това е нещо ново. Продължавай, Чък. — Боже — помисли си тя — кибер признания посред нощ.

— Много популярна игра е дори сред възрастните. Героите в нея работят за охранителна служба „Черният орел“. Това е частна организация от хора, които вършат разни разследвания по целия свят срещу заплащане. Всички герои са добри, нещо като кръстоносци в името на доброто.

— Ясно, Чък. Кажи си шест пъти молитвата и ще получиш опрощение, карай сега по същество. Вече мина полунощ, приятел.

— Добре. Много съжалявам и съм ужасно притеснен. Както и да е, има един чатрум, в който влизам понякога. Нарича се Геймърския чатрум, в „Америка онлайн“ е. Та ти казвам, там тече много интересно обсъждане на някаква нова игра. Всъщност тя е по-скоро анти игра. Всички ролеви игри, които знам, имат добри герои, които се опитват да победят хаоса и злото. Тази игра има лоши герои, които се опитват да победят доброто. По-конкретно един от героите, Патси, напада и убива жени в „Саутийст“, Вашингтон. Има множество цветущи подробности за убийствата. Тези в чатрума не са истинските играчи, но знаят за играта. Самата игра навярно е защитена. Реших, че ще искаш да чуеш това. Играта се нарича Четиримата конници.

Патси Хамптън вече бе напълно будна.

— Ще проуча въпроса. Благодаря, Чък. Нека това си остане между нас двамата за известно време, става ли?

— Добре, става.

Отне й само минута-две да се закачи отново към „Америка онлайн“, после да влезе в Геймърския чатрум. Не се включи в разговора, само четеше това, което си пишеха другите. Беше интересно. Запита се дали не е направила първия си пробив в разследването на убийствата.

В момента в чата бяха Вайпър, Ландлокт, Джей Бой и Ланселот. Те си бъбреха за най-новите ролеви игри и списания, от което на нея почти й се доспа. Споменаха за Четиримата конници на два пъти, но съвсем бегло, просто като съпоставка. Ланселот беше този, който ги спомена. Чък беше прав: тези тук не бяха истинските играчи, но отнякъде бяха научили за играта.

Към един и петнайсет разговорът на играчите съвсем замря. Накрая от отчаяние Патси се включи в обсъждането. Нарече се Сафо.

„Включих се късно, но това с Конниците ми звучи като революционна игра, Ланселот. Доста е дръзка, а?“

Ланселот изстреля в отговор:

„Всъщност не, Сапо. Напоследък много се приказва за нея, антигерои, психопати, особено в кръговете на тези, дето си падат по вампирски игри.“

Хамилтън написа:

„Не са ли писали за такива убийства във вестниците? Между другото името ми е Сафо, като на поетесата.“

Ланселот отговори:

„Да, но много ролеви игри използват актуални събития. Не е нещо особено, Сафо.“

Хамилтън се подсмихна. Това бе някакъв противен малък досадник, но сега й трябваше, поне за момента. Колко ли знаеше за Четиримата конници? Дали не бе един от играчите? Опита се да види информацията за Ланселот, но той бе ограничил достъпа до нея.

„Смешен си. И ти ли си от играчите, Ланселот, или си само критик?“

„Не харесвам основната идея на конниците. Пък и това е частна игра. Строго защитена. Кодирана.“

„Познаваш ли някого от играчите? Може да поискам да я изпробвам?“

Не последва отговор на този въпрос. Патси реши, че може би е отишла прекалено далече с въпросите, че е избързала. По дяволите! Трябваше да прецени по-добре. Върни се, Ланселот. Хайде обади се, Ланселот.

„Наистина бих искала да опитам да играя на Четиримата конници. Но само от любопитство. Нищо особено. Ланселот?“

Патси Хамптън зачака и след малко Ланселот излезе от чата. Ланселот беше изчезнал. Както и връзката й с някого, който играе ролева игра, в която се извършват ужасни убийства във Вашингтон — убийства, които действително бяха станали.

50.

Върнах се във Вашингтон през първата седмица на септември. Никога не се бях чувствал по-неудобно в собствената си кожа. Бях отишъл на Бермудите със семейството си и Кристин, а сега се връщах без нея. Този, който я бе отвлякъл, се бе свързал с мен само веднъж. Кристин ми липсваше всеки миг от денонощието и изпитвах болка при мисълта къде може да е тя.

Бе необичайно хладен и дъждовен ден, когато се върнах в града. Почти изглеждаше, сякаш лятото изведнъж се е превърнало в есен, сякаш бях отсъствал много по-дълго. На Бермудите имах чувството, че се движа в някаква мъгла от нереалност и във Вашингтон бе почти същото. Никога в живота си не бях изпадал в по-тежко положение. Чувствах се объркан, загубил почва под краката си, съсипан.

Чудех се дали двамата с Кристин сме част от сложната маниакална фантазия на някой луд, това, което криминалните психолози наричат задълбочаваща се маниакалност. Ако бе така, кой бе този луд и къде беше сега? Той ли бе Невестулката? Бях ли го срещал някъде в миналото си? Безсърдечното копеле бе написало: „При нас е.“ Само това. Нито дума повече. Мълчание, което бе оглушително за мен.

Взех такси от летището и си спомних какво се бе случило на Франк Оденкърк, който също бе взел такси в една августовска вечер и бе убит и захвърлен на Алабама Авеню. Не бях мислил за случая „Оденкърк“ през изминалите три седмици. Рядко се бях сещал и за убитите жени, докато бях на Бермудите, но сега изпитвах вина при мисълта за тях. И други бяха изстрадали болезнени загуби заради този убиец.

Питах се дали има някакъв напредък в разследването, кой от отдела се е заел със случая, поне с убийството на Оденкърк. Не се чувствах готов да работя по някой от тези случаи точно сега. Чувствах, че мястото ми е в Бермуда, и едва не се отправих отново натам още щом кацнах.

После видях къщата ни на Пета улица. Там ставаше нещо странно — беше се събрала огромна тълпа.

51.

Много хора стояха на верандата, други се бяха скупчили пред къщата, когато таксито пристигна. По цялата улица имаше паркирани коли.

Забелязах леля Тиа. Балдъзата ми Чила и Нана стояха на верандата с децата. Там беше и Сампсън с една приятелка на име Мили, адвокат в Министерството на правосъдието.

Някои от тях започнаха да махат с ръце, когато таксито спря пред къщата, и разбрах, че всичко е наред. Не се бяха събрали заради нова неприятност. Но какво значеше всичко това?

Видях племенницата си Наоми и съпруга й, Сет Тейлър, които бяха дошли чак от Дъръм, Северна Каролина. Джером Търман, Раким Пауъл и Шон Мур също стояха на моравата пред къщата.

— Хей, Алекс, радваме се да те видим — прогърмя плътният глас на Джером, когато минах край него на път за верандата.

Оставих пътната си чанта на земята и започнах да се ръкувам и да се прегръщам с хората наоколо, от всички страни ме потупваха по рамото и ме целуваха.

— Дошли сме тук заради теб — каза Наоми. Тя се приближи и ме прегърна силно. — Да те подкрепим и да ти кажем, че те обичаме. Но ще си тръгнем, ако предпочиташ да си сам.

— Не, не, радвам се, че сте тук — казах аз и целунах племенницата си и по двете бузи. Преди известно време самата тя бе станала жертва на отвличане в Дъръм, Северна Каролина. Отидох да помогна с каквото мога, Сампсън също. — Радвам се, че двамата със Сет сте тук. Радвам се да видя всички. Не можете да си представите колко добре ми дойде това.

Прегръщах роднини и приятели, баба си, двете си прекрасни деца и осъзнах какъв късметлия съм да има толкова много добри хора в живота ми. Бяха дошли и две учителки от „Съджърнър Трут“. Бяха приятелки на Кристин и се разплакаха, когато се доближиха до мен. Искаха да знаят дали има някакъв напредък и дали биха могли да помогнат с нещо.

Казах им, че сме открили свидетел на отвличането и сега сме по-обнадеждени. Учителките се зарадваха на новината, която всъщност не бе толкова добра, колкото я представих аз. Не бяхме открили нищо повече в резултат от разказа на свидетеля. Никой друг не бе видял белия пикап, с който бе изчезнала Кристин.

Към девет часа Джени ме издърпа в един ъгъл на задния двор. Току-що бях прекарал половин час с Деймън в мазето, където си поговорихме по мъжки и потренирахме малко боксови движения.

Деймън ми каза, че му е трудно да си спомня лицето на Кристин, да си спомня как точно е изглеждала. Успокоих го, че това става с много хора и че не е нещо лошо. Прегърнахме се продължително.

Джени търпеливо бе изчакала своя ред да си поговори с мен.

— Нали сега е мой ред? — попита тя.

— Разбира се, миличка.

Джени хвана ръката ми и ме поведе към къщата. Мълчаливо ме заведе на горния етаж — но не в нейната стая, а в моята.

— Ако се почувстваш самотен тук тази вечер, можеш да дойдеш при мен, наистина — каза тя, след като внимателно затвори вратата.

Толкова е мъдра и така добре преценява нещата. И тя, и Деймън са невероятно добри деца. Нана казва, че имат „добър характер, който се развива правилно“. Поне засега.

— Благодаря ти, миличка. Ще дойда в стаята ти, ако тук стане непоносимо. Много си досетлива и добра.

— Така е, тате. Ти ми помогна да стана такава и сега се радвам. Имам един много важен въпрос за теб. Трудно ми е, но трябва да ти го задам.

— Казвай — насърчих я аз, смутен от сериозния й поглед. Все още не можех да се съсредоточа напълно и не знаех дали ще успея да отговоря на трудните въпроси на Джени. — Слушам те, сладката ми. Казвай направо.

Беше пуснала ръката ми, но сега отново я хвана и я стисна силно с двете си мънички длани.

— Тате, Кристин мъртва ли е? — попита ме тя. — Можеш да ми кажеш, ако е така. Моля те, кажи ми самата истина. Искам да знам.

Едва не се разплаках, седнал там, на ръба на леглото, с Джени. Сигурен съм, че тя не подозираше колко дълбоко ме бе ранил нейният въпрос, нито колко ми бе трудно да й отговоря.

Висях на ръба на тъмна пропаст, едва не полетях в нея, но след малко успях да се измъкна, овладях се и си поех дълбоко дъх. После се опитах да отговоря на честния въпрос на малкото си момиченце.

— Още не знам — казах й. — Това е истината. Все още се надяваме да я намерим, миличка. Засега сме намерили само един свидетел.

— Но може и да е мъртва, така ли, тате?

— Нека ти кажа какво знам за смъртта — казах на Джени. — Най-важното нещо, което знам. Всъщност единственото важно.

— Отиваш си и после си завинаги с Исус — промълви Джени.

От начина, по който го каза обаче, не бях сигурен дали наистина вярва в това. Прозвуча като една от истините на Нана или пък го беше чула в църквата.

— Да, тази мисъл може да е голяма утеха, малката ми. Но аз си мислех за нещо друго. Може и да е същото, но гледната точка е различна.

Очите й се впериха в моите напрегнато.

— Можеш да ми го кажеш, тате. Моля те. Искам да го чуя. Наистина.

— Не е нещо лошо, но помага винаги, когато някой умре. Помисли си за това. Идваме на тоя свят толкова лесно — отнякъде, от Вселената, от Бог. Защо да е по-трудно, когато напускаме този свят? Идваме от някое добро място. И отиваме пак на някое добро място. Разбираш ли какво ти казвам, Джени?

Тя кимна и продължи да се взира в очите ми.

— Разбирам — прошепна тя. — Това е нещо като баланс. — Замълча за малко, докато обмисли думите ми, после заговори. — Но, тате, Кристин не е мъртва. Просто го знам. Тя не е мъртва. Още не е отишла на някое добро място. Така че не губи надежда.

52.

Характерът и особеностите на Смъртта толкова приличаха на неговите собствени, мислеше си Шейфър, докато караше на юг по I-95. Смъртта не беше гениален, но бе абсолютно прецизен и винаги печелеше в крайна сметка.

Докато черният ягуар подминаваше отбивките за разни градчета, Шейфър се зачуди дали не иска вече да го хванат, дали не изпитва необходимост да бъде разобличен, да покаже истинското си лице пред всички. Бу Касади смяташе, че той се крие дори от нея, но още по-важно — от самия себе си. Може би тя бе права. Може би той наистина искаше Люси и децата да разберат какъв е в действителност. И полицията. Но най-вече надутите и лицемерни служители в посолството.

Аз съм Смъртта — това съм. Аз съм сериен убиец — това съм. Вече не съм Джефри Шейфър, може би никога не съм бил. А ако съм бил, това е било много, много отдавна.

Шейфър винаги бе притежавал естествена склонност да прави злини. Още през детството си, докато пътуваше със семейството си из Европа, после из Азия и накрая, когато се завърнаха в Англия. Баща му бе военен и винаги се държеше твърде строго с децата си. Често биеше Шейфър и двамата му братя, но не толкова често, колкото удряше майка им, която умря през есента, когато Шейфър навърши дванайсет.

Джефри бе едро момче, истински здравеняк. Другите момчета се страхуваха от него, дори и братята му, Чарлс и Джордж, които вярваха, че е „способен на всичко“. Това бе самата истина.

Нищо в детството и юношеството не го бе подготвило за мъжа, който той стана, когато постъпи на работа в МИ6. Точно там се научи да убива други човешки същества — и откри, че това страшно му харесва. Така разбра призванието си, истинската страст в живота си. Той бе най-силният: той беше Смъртта.

Продължи да пътува на юг по междущатската магистрала. Беше късно и движението не бе натоварено. Най-вече товарни камиони, пътуващи за Флорида, както Шейфър предположи.

Мислено състави съобщение до другите играчи.

„Смъртта отива тази вечер във Фредериксбърг, Мериленд. Там живеят една красива 37-годишна жена и 15-годишната й дъщеря, която е точно копие на майка си. Жената е разведена, адвокат в малко градче, прокурор. Дъщерята е отлична ученичка и мажоретка. Двете жени ще спят. Смъртта дойде в Мериленд, защото Вашингтон вече е много опасен. (Ето, взех предупрежденията ви присърце.) Вашингтонската полиция търси убиеца на жените. Една много пробивна жена детектив на име Патси Хамптън работи по случая, а и детектив Крос се върна от Бермудите. Ще бъде интересно да видим дали характерът му се е променил по някакъв начин. Характерът е всичко, не мислите ли така?

Виждам къщата на хълма пред мен. Казва се «Кахил Хаус». Мога да си представя очарователните жени в нея. Те живеят в ранчо с четири спални. Главната улица на града е абсолютно тиха в 1 през нощта. Никой не би могъл да свърже тези две убийства с онези във Вашингтон. Съжалявам, че не сте тук с мен. Съжалявам, че не можете да изпитате това, което чувствам аз“.

53.

Шейфър паркира ягуара на една засенчена улица и се почувства странно самотен и изплашен. Всъщност се плашеше от самия себе си. От нещата, които мисли и прави. Никой нямаше толкова извратен мозък като неговия — никой не мислеше като него. Никой не бе раждал такива крайно необичайни фантазии и идеи, нито ги бе осъществявал.

Разбира се, другите играчи също имаха много сложни и перверзни фантазии, но те бледнееха в сравнение с неговите. Глада твърдеше, че е автор на серия психосексуални убийства в Тайланд и Филипините. Войната се възприемаше като некоронования лидер на групата — твърдеше, че „влияе“ на приключенията на другите. Завоевателя бе прикован в инвалидна количка и измисляше истории за това как използва недъга си, за да подмамва жертвите си достатъчно близо и да ги убива.

Шейфър се съмняваше, че някой от тях наистина има куража да осъществи фантазиите си в реалния живот.

Но може би те щяха да го изненадат. Може би всеки от тях осъществяваше убийствата от фантазиите си. Това би било интересно.

Жените от „Кахил Хаус“ сигурно смятаха, че са в безопасност в дома си, на по-малко от петдесет метра от него. Шейфър виждаше зелената дървена ограда, опасваща каменната площадка и басейна отзад. Къщата имаше плъзгащи се врати, които водеха към басейна. Толкова много възможности, от които той да избира.

Можеше да влезе в къщата и да убие и двете като на екзекуция. После щеше да се върне право във Вашингтон.

Местната полиция и ФБР не биха стигнали до никъде. Историята би могла да се появи по кабелните телевизии. Две жени, убити в съня си, майка и дъщеря, които всички в малкия град са харесвали. Никакъв мотив за ужасното престъпление, никакви заподозрени.

Вече беше възбуден и ерекцията му пречеше да ходи нормално. Това му се стори комично, абсурдната му ерекция, която променяше походката му. Устните му се изкривиха в усмивка.

Едно куче виеше две-три къщи надолу по улицата — малко безобидно куче, доколкото можеше да съди по звука. После някакво по-голямо куче се разлая. Кучетата надушваха смъртта. Усещаха появата му.

Шейфър клекна до един клен в дъното на задния двор. Постоя в сянката, докато луната обливаше в мека бяла светлина двора.

Извади заровете от джоба си и ги хвърли върху тревата. Започваме. Играем по правилата. Да видим какво ще ни предложи тази нощ. Събра числата на специалните зарове с двайсет страни. Виждаше ги размазано в тъмнината.

Шейфър не можа да повярва на очите си. Идеше му да завие като раздразнените и смутени съседски кучета.

Беше се паднало пет.

Трябваше да си тръгне. На минутата! Не можеше да убие никого тази нощ!

Не! Няма да го направи! По дяволите тези зарове! Няма да си тръгне! Не може! Губеше целия си контрол, нали? Е, така да бъде. Alea Jacta est, спомни си латинската фраза, която бяха учили в училище — думите на Юлий Цезар, преди да пресече Рубикон: „Жребият е хвърлен“.

Това бе паметна нощ. За пръв път щеше да наруши правилата. Променяше играта завинаги.

Трябваше да убие някого и този импулс го завладя неудържимо.

Бързо се отправи към къщата, преди да е размислил. Адреналинът заливаше кръвоносната му система. Започна с ножа си за стъкло, но после просто счупи един малък прозорец с облечената си в ръкавица ръка.

Щом се озова вътре, тръгна бързо по тъмния коридор. Потеше се — съвсем необичайно за него. Влезе в стаята на Диърдри. Тя спеше, не бе чула шума от счупеното стъкло. Голите й ръце бяха вдигнати над главата, сякаш се предаваше.

— Прекрасна — прошепна той.

Беше с бели бикини и сутиен. Дългите й крака бяха леко разтворени, в очакване. Навярно в съня си е усетила, че той ще дойде. Шейфър вярваше, че сънищата казват истината и човек трябва да се вслушва в тях.

Все още бе възбуден и радостен, че бе решил да не се подчини на правилата.

— Кой, по дяволите, сте вие? — чу изведнъж. Гласът дойде зад гърба му.

Шейфър рязко се завъртя.

Беше Линдзи, дъщерята. Бе само по бельо — розово бюстие и пликчета. Той спокойно вдигна пистолета си и се прицели между очите й.

— Шшшт, не би искала да научиш, Линдзи — каза съвсем спокойно, без да се опитва да прикрие английския си акцент. — Но все пак ще ти кажа.

И той натисна спусъка.

54.

За втори път в живота си разбирах какво е да бъдеш жертва на ужасно престъпление, а не детектив, който го разследва. Не бях на себе си. Имах нужда да свърша нещо полезно по разследванията, или да се върна към работата си на доброволец в „Сейнт Антъни“ — каквото и да е, само да отвлече мислите ми от случилото се.

Трябваше да се потопя в работа, но знаех, че съм загубил способността си да се концентрирам, нещо, което винаги съм възприемал като съвсем естествено. Случайно попаднах на информация за две шокиращи убийства в Мериленд и тя ме разтревожи без някаква конкретна причина. Не се опитах да науча повече. А би трябвало.

Не бях аз, бях се загубил. Продължавах да прекарвам безкрайни часове в мисли за Кристин. Спомнях си времето, прекарано с нея, виждах лицето й, където и да ходех.

Сампсън се опита да ме извади от това вцепенение. Не ме оставяше на мира. Двамата обикаляхме улиците на „Саутийст“. Пуснахме слуха, че търсим лилаво-синьо такси. Ходехме от врата на врата в „Шоу“, където бяха намерени Тори Пювър и Марион Кардинъл. Често се случваше да обикаляме до десет-единайсет вечерта.

Не ми пукаше. Все едно, не можех да спя.

Сампсън бе загрижен за мен. Той ми бе приятел.

— Би трябвало да работиш по случая „Оденкърк“, нали така? А аз не би трябвало изобщо да работя. Шефът ще побеснее, ако научи. Тази идея доста ми харесва — мърмореше Сампсън, докато се влачехме по Ес стрийт късно вечерта.

Той живееше в този квартал от години. Знаеше къде кой се събира.

— Джамал, да знаеш нещо, което и аз трябва да знам? — извика той на един младеж с козя брадичка, седнал в сенките на каменен парапет.

— Нищо не знам. Просто разпускам. Малко да се разхладя. А ти к’во правиш?

Сампсън се обърна пак към мен.

— По дяволите, накъдето и да погледнеш по улиците, все виждаш търговци на крек. Чудно местенце да извършиш убийство и никой да не те види. Чувал ли си се с полицаите от Бермудите наскоро?

Кимнах и очите ми се впериха в една точка право пред мен.

— Патрик Бъсби каза, че историята с изчезването на Кристин вече е изпаднала от първите страници на вестниците. Не знам дали това е хубаво, или лошо. Сигурно е лошо.

Сампсън се съгласи.

— Така не се чувстват под напрежение. Ще ходиш ли пак там?

— Не веднага. Но да, трябва да се върна там. Трябва да науча какво се е случило.

Той ме погледна в очите.

— Тук ли си, или си се отнесъл някъде? Тук ли си, готин?

— Да, тук съм. През повечето време. Преживявам. — Посочих една тухлена сграда наблизо. — От там се вижда предният вход на блока на момичетата. От всеки от онези прозорци. Да се захващаме за работа.

Сампсън кимна.

— С теб съм.

Имаше нещо в обикалянето на улиците, което ми действаше успокоително онази вечер. Говорихме с всички в сградата, които си бяха вкъщи, около половината от обитателите й. Никой не бе видял лилаво-синьо такси на улицата; никой не бе видял и Тори и Марион. Или поне така казваха.

— Виждаш ли някаква връзка? — попитах, докато слизахме по стръмното стълбище. — Какво виждаш? Какво пропускам, по дяволите?

— Нищо, Алекс. Нищо не пропускаш. Невестулката не е оставил улики. Никога не оставя.

Стигнахме до входната врата и срещнахме възрастен мъж, който носеше три торби с покупки от „Стоп енд шоп“.

— Ние сме детективи от полицията — казах му. — Две млади момичета са били убити в сградата отсреща.

Мъжът кимна.

— Тори и Марион. Знаех ги. Искате да научите за мъжа, дето гледаше сградата ли? Седя там почти цялата нощ. В скъпа лъскава черна кола. Май беше мерцедес. Мислите ли, че той е убиецът?

55.

— Нямаше ме в града известно време. Гостувах на двете си сестри в Северна Каролина една седмица. Да си припомним доброто старо време, да хапнем домашна храна. Затова съм изпуснал предния път вашите детективи, като са идвали тук.

Това бе полицейска работа, типична за старата школа, мислех си аз, докато се качвахме по стълбите. Работа, която прекалено много детективи се опитваха да избегнат. Мъжът се казваше Деуит Люк. Беше се пенсионирал като служител на „Бел Атлантик“, огромната телефонна компания, която обслужваше почти всички североизточни щати. Това бе петдесет и третият човек, с когото разговарях в „Шоу“.

— Видях го да седи там към един през нощта. Отначало не му обърнах внимание. Реших, че сигурно чака някого. Не изглеждаше да прави нещо нередно. Обаче в два беше още там. Седеше си в колата. Това ми се стори странно. — Мъжът замълча за момент, сякаш се напряга да си припомни още нещо.

— Какво стана после? — подканих го аз.

— Заспах. Но станах до тоалетната към три и половина. Още си седеше в лъскавата кола. Така че този път го огледах по-внимателно. Гледаше към другата страна на улицата. Като някакъв шпионин или нещо такова. Не можех да разбера какво гледаше, ама се взираше в нещо там. Помислих, че може да е от полицията. Само дето колата му бе прекалено хубава.

— Правилно сте се сетили — каза Сампсън и се засмя. — Ние нямаме мерцедеси.

— Придърпах си един стол до прозореца, без да светвам. Специално проверих никъде да не свети, за да не може онзи да ме види. Вече определено бе привлякъл вниманието ми. Спомняте ли си един стар филм — „Задният прозорец“? Опитах да си представя защо може да седи там и да чака. Ревнив любовник, ревнив съпруг, може би дебнеше нещо. Но не заплашваше никого, доколкото можех да видя.

— Но не успяхте да го видите по-добре? Само сте видели, че някакъв мъж седи в колата — попитах го аз.

— Горе-долу по времето, когато станах до тоалетната, той слезе от колата. Отвори вратата, но лампичката вътре не светна, това ми се стори странно за такава хубава кола. Събуди любопитството ми. Присвих очи да го огледам по-добре. — Нова дълга пауза.

— И?

— Беше висок рус господин. Бял мъж. Няма много такива наоколо през нощта, дори и през деня ги няма никакви.

56.

Разследването на детектив Патси Хамптън на убийствата в „Саутийст“ започваше да бележи някакъв напредък и положителни резултати. Мислеше си, че може би е попаднала на нещо интересно. Беше убедена, че ще успее да разкрие убиеца. Знаеше от опит, че е по-умна от всички останали.

Това, че главен детектив Питман и всички ресурси на отдела бяха на нейна страна, също помагаше. Бе прекарала последния ден и половина с Чък Хъфстедлър в сградата на ФБР Знаеше, че се възползва от Чък, но той сякаш нямаше нищо против. Той беше самотен, а тя наистина харесваше компанията му. Двамата с Чък още седяха пред компютъра към три и половина, когато Ланселот отново влезе в Геймърския чатрум.

— Не може да се сдържи, нали? — каза Хамптън на Хъфстедлър. — Пипнахме те, няма да ни се измъкнеш.

Хъфстедлър я погледна и повдигна дебелите си черни вежди.

— Три и половина следобед е, Патси. Какво ти говори това? Ще ти кажа какво ми говори на мен. Може би играе, докато е на работа. Но се обзалагам, че Ланселот е още ученик.

— Или някой, който обича да си играе с ученици. — Собственото й предположение я разстрои още докато го изричаше.

Този път тя не се опита да заговори Ланселот. Двамата с Чък просто следяха глупавата дискусия за разни ролеви игри. В същото време Чък се опитваше да проследи къде се намира Ланселот.

— Много е добър, истински хакер. Подсигурил е системата си много здраво. Да се надяваме, че все пак ще се доберем до него.

— Сигурна съм, че ще успееш.

Ланселот стоя в чата до четири и половина. Дотогава те вече бяха приключили. Чък откри името и адреса му: Майкъл Орсън, „Хъчинс плейс“, „Фоксхол“.

Няколко минути преди пет два тъмносини микробуса спряха пред къщата на Орсън в „Джорджтаун“. Петима агенти със сини якета на ФБР и детектив Патси Хамптън заобиколиха голямата къща в стил Тюдор, която имаше поне по един акър морава отпред и отзад и величествен изглед във всички посоки.

Старши агент Бриджит Дуайър от ФБР и Хамптън отидоха до предната врата и откриха, че не е заключена. С извадени оръжия, те тихо влязоха в къщата и откриха Ланселот в кабинета.

Той изглеждаше около тринайсетгодишен. Седеше пред компютъра по къси гащета и черни чорапи.

— Ей, какво става, по дяволите? Хей! Какво правите в къщата ми? Не съм направил нищо нередно. Кои сте вие? — извика Майкъл Орсън с писклив, ядосан, разтреперан глас.

Беше слаб като клечка. Имаше акне по лицето. Гърбът и раменете му бяха покрити с някакъв обрив като екзема. Чък Хъфстедлър бе познал съвсем точно. Ланселот бе тийнейджър, който си играеше на компютъра след училите. Но той не бе Невестулката. Това момче не можеше да бъде Невестулката.

— Ти ли си Майкъл Орсън? — попита Патси Хамптън. Тя бе свалила пистолета си, но не го беше прибрала в кобура.

Момчето сведе глава. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— О, боже, о, боже — изстена той. — Да, аз съм Майкъл Орсън. Кои сте вие? Ще кажете ли на родителите ми?

57.

Веднага се обадиха на бащата и майката на Майкъл, които работеха съответно в Университетската болница на „Джорджтаун“ и Военноморската обсерватория. Двамата в момента били разделени, но пристигнаха във „Фоксхол“ за по-малко от десет минути въпреки натовареното движение. Другите две деца на семейството, Лора и Ан Мари, вече се бяха прибрали от училище.

Патси Хамптън убеди родителите да й позволят да говори със сина им в къщата. Тя им обясни, че няма нищо против те да присъстват и че могат да се намесят и дори да прекъснат разговора по всяко време. В противен случай щеше да се наложи тя и агент Дуайър да заведат Майкъл за разпит в сградата на ФБР Марк и Синди Орсън се съгласиха разговорът да се проведе в къщата. Бяха видимо изплашени, особено при вида на агентите от ФБР, но детектив Хамптън като че ли им вдъхваше доверие. Патси знаеше, че обичайно създава такова впечатление у хората. Беше красива и искрена, с обезоръжаваща усмивка, което пускаше в ход винаги когато се налагаше.

— Интересувам се от играта, наречена Четиримата конници — обясни Хамптън на момчето. — Това с единствената причина да дойдем тук, Майкъл. Имам нужда от помощта ти.

Тийнейджърът отново сведе глава и заби брадичка в гърдите си, после поклати глава напред-назад. Хамптън гледаше притесненото момче и реши да рискува с него. Имаше предчувствие, че това ще помогне.

— Майкъл, каквото и нередно нещо да си мислиш, че си извършил, то няма значение. Никакво значение. Не ни интересува какво си правил с компютъра си. Не се интересуваме от теб или семейството ти, или че си хакер. Във Вашингтон бяха извършени ужасни убийства и има вероятност те да са свързани с тази игра, наречена Четиримата конници. Моля те, Майкъл, помогни ни. Само ти можеш. Само ти.

Марк Орсън, който бе радиолог в Университетската болница в „Джорджтаун“, се наведе напред, докато седеше на черното кожено канапе в кабинета. Сега изглеждаше по-изплашен, отколкото, когато се бе прибрал.

— Започвам да си мисля, че е най-добре да извикам адвокат — каза той.

Патси Хамптън поклати глава и се усмихна мило на родителите на момчето.

— Не подозираме в нищо вашия син, господин и госпожо Орсън. Няма да му създадем никакви проблеми, уверявам ви. — Хамптън се обърна към тийнейджъра. — Майкъл, какво знаеш за Четиримата конници? Известно ни е, че не си един от играчите. Знаем, че е частна игра.

Момчето вдигна глава. Патси усещаше, че той я харесва и че може би й вярва, поне малко.

— Почти нищо не знам, госпожо. Не знам много.

Хамптън кимна.

— Това е много важно за нас, Майкъл. Някой убива хора в „Саутийст“. — Наистина ги убива, Майкъл. Това не е игра. Мисля, че можеш да ни помогнеш. Можеш да спасиш други хора да станат жертви на този убиец.

Майкъл пак сведе глава. Почти не бе погледнал майка си и баща си, откакто се бяха появили.

— Оправям се добре с компютрите. Сигурно вече сте го разбрали.

Детектив Хамптън кимна, за да насърчи момчето.

— Знаем, че си много добър, Майкъл. Доста трудно успяхме да те проследим до тук. Ти си невероятно добър. Моят приятел Чък Хъфстедлър от ФБР беше много впечатлен. Когато всичко това свърши, може да те заведем да видиш къде работи той. Ще го харесаш, а още повече ще ти харесат компютрите му.

Майкъл се усмихна и показа големите си издадени зъби със скоби.

— В началото на лятото, може би към края на юни, този човек се появи в Геймърския чатрум — там, където ме намерихте.

Патси Хамптън се опитваше да задържи погледа му. Помощта на момчето наистина й трябваше; имаше чувството, че това е големият й пробив, най-големият засега.

Майкъл продължи да говори тихо.

— Той се намеси, направо узурпира разговора. Всъщност явно много си пада по това да контролира нещата. Постоянно се присмиваше на игрите, за които си говорехме, всички най-нови игри, които са модерни в момента. Не даваше думата на никого. Сякаш беше пил нещо и не бе съвсем на себе си. Освен това постоянно намекваше за някаква съвсем различна игра, която той играел и която се казвала Четиримата конници. Сякаш не искаше да ни разправя за нея, но споменаваше това-онова, не много. Не млъкна въобще. Каза, че героите в „Тъмници и дракони“, в „Дюн“ и „Кондотиери“ били предсказуеми и скучни — което в някои случаи е истина, и аз го признавам. После спомена, че някои от героите в неговата игра били хаотично зли, а не добри и справедливи. Каза, че не били фалшиви герои като в повечето ролеви игри; били като хора от истинския живот. Всички били егоисти, не им пукало за другите, не спазвали правилата в обществото. Каза, че Конниците била най-великата ролева игра. Не спомена друго за Четиримата конници, но и това ми стигаше. Тоест стана ми ясно, че е игра за някакви психари.

— С какъв прякор се беше регистрирал? — попита агент Дуайър.

— Прякорът ли ви трябва, или истинското му име? — попита Майкъл с хитра усмивка.

Агент Дуайър и Хамптън се спогледаха. Прякорът ли ви трябва или истинското му име? Те се обърнаха отново към Майкъл.

— Аз го проследих, точно както вие сте проследили мен. Успях да разбия кодирането му. Знам името му и знам къде живее. Дори знам къде работи. Казва се Шейфър — Джефри Шейфър. Работи в британското посолство на Масачузетс Авеню. Работи нещо, свързано с анализ на информацията, според уебстраницата на посолството. На четирийсет и четири години е.

Майкъл Орсън се огледа плахо из стаята. Срещна погледите на родителите си, които най-после изглеждаха поуспокоени. После отново се обърна към Хамптън.

— Нещо от това ще ви свърши ли работа? Помогнах ли ви?

— Да, много ни помогна, Ланселот.

58.

Джефри Шейфър си бе обещал тази вечер да не взема никакви хапчета. Беше решил също така да държи фантазиите си под контрол, здраво вързани. Знаеше съвсем точно какво си мислят специалистите, които съставят психологически профил на автора на убийствата: че маниакалните му фантазии ескалират и че достига до точката на яростта. Психолозите навярно бяха прави — и това бе причината той да се укроти за известно време.

Джефри умееше да готви добре — всъщност умееше да прави много неща добре. Понякога приготвяше изискани вечери за семейството си и дори за по-големи партита с приятели. Когато готвеше, обичаше семейството му да е край него в кухнята, държеше да има публика, дори само жена му и децата.

— Тази вечер ще ядем класически таи — специалитети — съобщи той на Люси и децата, които го гледаха как готви. Чувстваше се малко приповдигнат и си напомняше, че не бива да изпуска положението от контрол, особено вкъщи. Може би сбърка, че не пи валиум, преди да започне да готви. Засега бе взел само няколко таблетки ксанакс. — Това, което различава таи от другите югоизточно азиатски кухни, са строгите правила за пропорциите на съставките, особено подправките — обясни той, докато приготвяше плато от издълбани зеленчуци. — Таи е особена кухня, смесица между китайска, индонезийска, индийска, португалска и малайзийска. Обзалагам се, че не знаехте това, Триша и Ерика.

Момиченцата се засмяха малко объркани — толкова приличаха на майка си.

Джефри постави няколко жасминови цвята в косата на Люси. После по един цвят в косата на всяка от близначките. Протегна един цвят и към Робърт, но той се дръпна назад и се засмя.

— Нали няма да е прекалено люто, скъпи? — обади се Люси. — Заради депата.

— Разбира се, децата, скъпа. Като говорим за люто, истинската лютивина идва от веществото в сърцевината на тези люти чушлета. То дразни и изгаря всичко, до което се допре, дори кожата, така че е разумно чушлетата да се обработват с ръкавици. Аз не съм с ръкавици, разбира се, защото не съм разумен. Освен това съм малко луд. — Той се засмя.

Всички се засмяха. Но Люси изглеждаше разтревожена.

Шейфър сервира вечерята сам, без чужда помощ и съобщаваше името на всяко ястие първо на таи, а после на английски.

— Плаа меук яанг, или печена писия. Много вкусна. Миенг кум — пролетни рулца с изненади. Супер. Плаа яанг каенг фет, риба на грил с червен къри сос. Невероятна. Но е малко люта. Хммм.

Той ги наблюдаваше как предпазливо опитват всяко ястие. Когато опитаха рибата, от очите им бликнаха сълзи. Ерика се задави.

— Татко, много е люто — оплака се Робърт, преглъщайки с мъка.

Шейфър се усмихна и кимна невъзмутимо. Обожаваше това — рукналите сълзи, болката по лицата на съвършеното му малко семейство. Наслаждаваше се на изтънченото удоволствие да вижда страданието им. Все пак бе успял да превърне вечерята в мъчителна игра.

В девет без петнайсет целуна Люси по бузата и се отправи на редовната си разходка, както наричаше нощните си излизания. Качи се в ягуара и измина няколкото пресечки до „Фелпс Плейс“, тиха уличка без много улични лампи.

Взе щедра доза торазин и либриум, после си инжектира торадол. Пи и още ксанакс.

След това отиде да посети лекарката си.

59.

Шейфър не харесваше арогантните надути портиери в сградата, където бе апартаментът на Бу Касади, и те също не го харесваха, поне според него.

На кого ли му трябваше тяхното одобрение? Бяха загубени, мързеливи и тъпи, не можеха да правят нищо друго, освен да отварят вратата и да се усмихват на богаташите, които живееха в сградата.

— Идвам при доктор Касади — съобщи Шейфър на познатия черен чекиджия, на чийто ревер имаше надпис „Мал“. Сигурно му бяха сложили табелката с името, за да не си го забравя.

— Добре — каза Мал.

— Добре, сър, ли чух?

— Добре, сър. Сега ще позвъня на доктор Касади. Изчакайте тук, сър.

И Шейфър чу гласа на Бу, който прогърмя в слушалката на портиера. Тя несъмнено бе оставила ясни разпореждания да го пуснат веднага щом се появи. Бу със сигурност знаеше, че той ще дойде — бяха говорили по телефона, докато караше към дома й.

— Можете да се качите, сър — каза най-после портиерът.

— Ще я скъсам от чукане, Мал — каза Шейфър. Потегли с танцова стъпка и широка усмивка към асансьора. — Ти си гледай вратата. Да не я открадне някой.

Бу го чакаше в коридора, когато асансьорът спря на десетия етаж. Беше облечена с дрехи от „Ескада“, които струваха поне пет хиляди долара. Имаше страхотно тяло, но облечена в прекалено натруфения си костюм, приличаше на тореадор или диригент на духов оркестър. Нищо чудно, че първите й двама съпрузи се бяха развели с нея. Вторият й съпруг бе лекар. Все пак Бу бе добра, постоянна любовница, която доставяше много повече удоволствие, отколкото получаваше. Още по-важно, тя успяваше да го снабдява с торазин, либриум, ативан, ксанакс. Повечето от лекарствата бяха мостри на различни фармацевтични компании. Съпругът й ги бе оставил в апартамента, когато се бяха разделили. Огромното количество мостри, които търговските представители на фармацевтичните компании раздаваха на лекарите, изумяваше Шейфър, но Бу го уверяваше, че това е съвсем обичайно. Тя имаше и други „приятели“, които бяха лекари, и намекваше на Шейфър, че й помагат в замяна на това, че се чука с тях от време на време. Така можеше да получава всички лекарства, които поиска.

Шейфър искаше да я изчука още там, в коридора, и знаеше, че на Бу ще й харесат спонтанността и страстта, които явно липсваха в живота й. Но не и тази вечер. Сега имаше по-неотложни нужди: лекарства.

— Не изглеждаш много щастлив да ме видиш, Джеф — оплака се тя. Обхвана лицето му в дланите си. Боже, дългите й червени лакирани нокти го плашеха. — Какво става, скъпи? Нещо се е случило. Кажи на Бу какво има.

Шейфър я взе в прегръдката си и я притисна към гърдите си. Тя имаше големи меки гърди, страхотни крака. Погали русата й коса и зарови брадичка в нея. Обичаше властта, която имаше над нея — шибаната му психоаналитичка.

— Не искам да говоря за това точно сега. Нали съм с теб. Вече се чувствам много по-добре.

— Какво се е случило, скъпи? Какво не е наред? Трябва да споделяш тези неща с мен.

Той си измисли някаква история на момента, разигра я драматично.

— Люси твърди, че знае за нас. Тя си беше параноичка и преди да започна да се виждам с теб. Винаги ме е заплашвала, че ще съсипе живота ми. Казва, че ще ме напусне. Ще ме съди и за малкото, което имам. Баща й ще уреди да ме уволнят, после ще ме очерни достатъчно, за да не мога да си намеря работа нито в държавния, нито в частния сектор. Това е напълно в неговите възможности. Най-лошото е, че тя настройва и децата срещу мен, направо ги отравя. Те използват същите осъдителни фрази, с които тя ме определя: „колосален неудачник“, „провал“, „намери си истинска работа, татко“. В някои дни се питам дали това не е вярно наистина.

Бу го целуна леко по челото.

— Не, не, скъпи. В посолството те ценят. Знам, че си любящ баща. Просто имаш една зла и разглезена кучка за жена и тя иска да те унизи. Не й позволявай.

Шейфър знаеше какво иска да чуе Бу сега, така че й го каза.

— Е, тази кучка няма да ми бъде жена още дълго. Кълна се в Бога, че няма, Бу. Обичам те и скоро ще напусна Люси.

Погледна силно гримираното й лице и видя как сълзите напират в очите й и заплашват да размажат грима й.

— Обичам те, Джеф — прошепна тя и Шейфър се усмихна, доволен да го чуе.

Боже, колко бе добър в това.

Лъжи?

Фантазии.

Ролеви игри.

Разкопча копчетата на копринената й блуза и я погали, после я отнесе вътре на канапето.

— Това е моята представа за терапия — прошепна той възбудено в ухото на Бу. — Това е единствената терапия, от която се нуждая.

60.

Бях на крак от пет сутринта. Трябваше да се обадя на инспектор Патрик Бъсби на Бермудите. Имах желание да му се обаждам всеки ден, понякога повече от веднъж дневно, но се възпирах.

Това само щеше да влоши положението, щеше да изостри отношенията ми с местната полиция и да си помислят, че не вярвам те да могат да проведат разследването правилно.

— Патрик, Алекс Крос се обажда от Вашингтон. Удобен момент ли съм улучил? Можем ли да поговорим малко сега? — попитах аз възможно най-небрежно.

Не се чувствах така, разбира се. Бях прекарал дълго време крачейки напред-назад из къщи, вече бях закусил с Нана. После бях изчакал изнервено да стане осем и половина, за да мога да се обадя на Бъсби в участъка в Хамилтън. Той бе съвестен служител и знаех, че е на работа всяка сутрин в осем.

Докато говорехме по телефона, си представих слабия кокалест полицай и подреденото му бюро в участъка. А над всичко все още виждах Кристин — седнала на мотопеда, да ми маха за довиждане в онзи прекрасен слънчев следобед.

— Получих някои сведения от моя познат в Интерпол — съобщих му аз.

Разказах му за една отвлечена жена в Ямайка по-рано през лятото и за още един подобен случай в Барбадос. И двата случая бяха сходни, макар и не напълно идентични с изчезването на Кристин. Всъщност не мислех, че имат някаква връзка с отвличането на Кристин, но исках да му дам още нещо, за което да се захване.

Патрик Бъсби бе умен и търпелив човек. Не ме прекъсна нито веднъж, докато не завърших разказа си, после зададе обичайната си серия от логични въпроси. Бях забелязал, че прекалената му любезност е недостатък, когато трябва да провежда разпити. Но поне не се бе отказал от разследването.

— Приемам, че в нито един от двата случая извършителят не е бил разкрит, Алекс. А какво е станало с отвлечените жени? Намерени ли са?

— Не, и двете не са били видени никога повече. Няма нито следа от тях. Все още се водят изчезнали.

Той въздъхна.

— Надявам се тази информация да ни помогне по някакъв начин, Алекс. Непременно ще се обадя на полицията на тези острови и ще поискам допълнителни сведения. Нещо друго от Интерпол или ФБР?

Исках да го задържа на линията — спасителната линия, както я възприемах вече.

— Няколко евентуално сходни случаи в Далечния изток, Банкок, Филипините, Малайзия. Отвлечени и убити жени, всички с неустановена самоличност. Честно казано, нищо обещаващо на този етап.

Представих си как цупи устни и кима замислено.

— Разбирам, Алекс. Моля те, подавай ми всяка информация от твоите източници. На нас ни е трудно да получим помощ извън малкия ни остров. На моите обаждания за информация обикновено никой не отговаря. Искрено ми се иска да можех да ти съобщя някаква добра новина, но се страхувам, че нямам такава.

— Освен Пери Греъм никой не е видял мъжа с пикала. Никой не е зървал Кристин Джонсън в Хамилтън или Сейнт Джордж. Истинска мистерия. Не мисля, че изобщо е стигнала до Хамилтън. И ние сме много потиснати от тази липса на информация. Молитвите ми са за теб и семейството ти и разбира се, за Джон Сампсън.

Благодарих на Патрик Бъсби и затворих телефона. Качих се горе и се облякох за работа.

Все още не бях открил нищо съществено по убийството на Франк Оденкърк и получавах ежедневни съобщения по електронната поща от шефа. Определено знаех как се чувства семейството на Оденкърк. Медийният шум около убийството бе затихнал, както често се случва. За съжаление същото бе станало и с материалите в „Поуст“ за неразкритите убийства в „Саутийст“.

Докато си вземах душ, се замислих за Деуит Люк и тайнствения „наблюдател“ на Ес стрийт. Какво е правел мъжът в мерцедеса там толкова дълго? Свързан ли е той с убийствата на Тори Пювър и Марион Кардинъл? Не можех да проумея нищо. Точно това бе влудяващото в тези убийства и Невестулката. Той не бе като другите серийни убийци. Не бе престъпен гений като Гари Сонежи, но действаше ефективно. Успява да си свърши работата, нали така?

Трябваше да обмисля още защо някой е стоял пред апартамента на Тори Гловър. Дали е бил частен детектив, който следи някого? Или това е бил убиецът? Хрумна ми още една възможност. Може би мъжът в колата е бил съучастник на убиеца. Може би са двама души, които действат заедно? Бях виждал такъв вариант в Северна Каролина.

Засилих водата на душа и я направих още по-гореща. Мислех, че така ще успея да се концентрирам по-добре. Като попаря паяжините в мозъка си. Като се върна сред живите.

Нана започна да блъска по тръбите долу в кухнята.

— Излизай от там и тръгвай на работа, Алекс. Ще източиш всичката топла вода — успя да надвика шума от течащата вода тя.

— Предния път пишеше моето име на сметките за вода и газ — извиках й в отговор.

— Въпреки това топлата вода си е моя. Винаги е била моя, винаги ще бъде — отвърна ми Нана.

61.

Всеки ден, всяка нощ обикалях улиците на „Саутийст“, работех повече от всякога, но не откривах нищо. Продължавах да търся тайнственото лилаво-синьо такси и черния мерцедес последен модел, който Деуит Люк бе видял на Ес стрийт.

Понякога се чувствах, сякаш ходя на сън, но продължавах, ходех като сомнамбул толкова бързо, колкото ме държаха краката. Всичко в разследването изглеждаше разпокъсано и далечно. Получавах нови откъслечни сведения, които изискваха допълнителна проверка, но никое от тях не стигаше до никъде.

Онази вечер се прибрах у дома малко след седем и въпреки че бях ужасно изморен, оставих децата да ме замъкнат в мазето за тренировката по бокс. Деймън демонстрираше отлична бързина на ръцете, а и доста добро движение на краката и сила за неговата възраст. Той винаги е във весело настроение и бях уверен, че няма да злоупотреби с все по-добрите си боксьорски умения в училище.

Джени подхождаше към бокса по-скоро като към учебен предмет, макар че и тя оценяваше ползата от това да може да се защити сама. Бързо овладяваше техниките и виждаше връзките, макар че сърцето й не бе напълно в този спорт. Предпочиташе да измъчва брат си и мен с остроумието и хапливостта си.

— Алекс, телефонът — извика Нана от най-горния етаж. Погледнах часовника си. Беше осем без двайсет.

— Упражнявайте придвижването — казах на децата. После уморено се завлякох до горния етаж. — Кой е?

— Не се представи — каза Нана, когато влязох в кухнята.

Правеше пържени царевични питки със скариди, а кухнята бе изпълнена с великолепния аромат на печени ябълки с мед и джинджифилови курабийки. Щяхме да вечеряме по-късно. Нана бе изчакала да се прибера.

Взех слушалката от кухненския плот.

— Алекс Крос.

— Знам кой си, детектив Крос. — Веднага познах гласа, макар че го бях чувал само веднъж — в хотел „Белмонт“, на Бермудите. Побиха ме ледени тръпки, ръката ми затрепери. — Има уличен телефон пред аптеката „Бъджет Дръгс“ на Четвърта улица. Засега е в безопасност. При нас е. Но побързай. Бързо! Може би ти звъни на онзи телефон точно сега! Говоря сериозно. Побързай!

62.

Изхвърчах през задната врата на кухнята, без да кажа и дума на Нана или децата. Нямах време да обяснявам къде отивам и защо. А и не знаех какво точно става. Наистина ли бях говорил с Невестулката?

Побързай! Тя може би ти звъни на онзи телефон точно сега! Говоря сериозно!

Побягнах с всичка сила по Пета улица, после по една странична алея, от която стигнах до Четвърта улица. Изминах бързо четирите пресечки на юг към река Анакостиа. Хората по улиците ме гледаха как тичам. Бях като торнадо, развилняло се неочаквано в „Саутийст“.

Видях металната козирка на уличния телефон от повече от една пресечка разстояние, докато наближавах „Бъджет Дръгс“. Едно младо момиче стоеше облегнато на покритата с графити стена на аптеката и говореше по телефона.

Извадих служебната си карта, докато изминавах последната пресечка до телефона.

Точно този телефон се използва много. В квартала има доста хора, които нямат телефони в домовете си.

— Полиция. Аз съм детектив от отдел „Убийства“. Освободете телефона! — казах на момичето, което изглеждаше на не повече от деветнайсет години.

Тя ме изгледа, сякаш изобщо не й пукаше, че някакъв полицай се опитва да получи достъп до телефона.

— В момента използвам този телефон, господине. Не ме интересува кой сте. Изчакайте си реда като всички останали. — Тя ми обърна гръб. — Сигурно ще звъните на гаджето си.

Грабнах слушалката от ръката й и прекъснах разговора й.

— Кой, по дяволите, си мислиш, че си! — изкрещя ми момичето с почервеняло от гняв лице. — Говорех с някого. Как си позволяваш това!

— Най-добре изчезни от очите ми. Това е въпрос на живот и смърт. Махни се от телефона. Веднага! Махни се от тук! — Виждах, че няма никакво намерение да си тръгне. — Има отвлечен човек! — изкрещях като побъркан.

Тя най-после се дръпна настрани. Изплаши се, че съм наистина побъркан, и може би беше така.

Стоях с телефонната слушалка в ръка, треперех, чаках обаждането. Не бях на себе си. Целият плувнах в пот.

Оглеждах се нагоре и надолу по улицата.

Нищо очевидно или подозрително. Никъде не се виждаше паркирано синьо-лилаво такси. Никой не ме наблюдаваше. Някой определено знаеше кой съм. Беше ми се обадил в хотела на Бермудите, беше ми се обадил у дома.

Гласът му още отекваше силно в главата ми. От седмици чувах този дълбок омразен глас.

Тя е в безопасност засега.

При нас е.

Това бяха думите, които чух преди шест седмици на Бермудите. Нито дума повече до тази вечер.

Сърцето ми биеше до пръсване, усещах го още по-силно в ушите си. Адреналинът прииждаше като бърза река в кръвоносната ми система. Обаждането бе подчертало, че трябва да бързам.

Един млад мъж се приближи до телефона. Погледна ръката ми върху слушалката.

— К’во става, мъжки? Трябва ми телефонът. Телефонът. Чуваш ли?

— Полицейска операция — изгледах го навъсено аз. — Моля ви, отдалечете се. Хайде!

— Не ми прилича на полицейска операция — измърмори той.

Мъжът се отдалечи, като поглеждаше през рамо, докато вървеше намръщен по Четвърта улица, но все пак не се опита да спори с мен.

Мъжът, който ми се бе обадил, обичаше да контролира всичко, мислех си, докато стоях безпомощен пред аптеката, в която постоянно влизаха и излизаха хора. Беше ме накарал да чакам толкова дълго след обаждането на Бермудите навярно за да демонстрира властта си над мен. Сега го правеше отново. Но какво искаше всъщност? Защо бе отвлякъл Кристин? При нас е — каза ми тогава и сега бе повторил същите думи. Наистина ли не действаше сам? Що за група представляваше? Какво искаха?

Останах пред телефона десет минути, петнайсет, двайсет. Чувствах се, сякаш полудявам, но бях готов да стоя там цяла нощ, ако се налага. Започнах да се чудя дали това бе телефонът, но знаех, че няма друг. Той го бе описал точно и ясно, беше спокоен, владееше положението.

За пръв път от седмици си позволих да се надявам, че Кристин може да е жива. Представих си лицето й, дълбоките й кафяви очи, в които грееше толкова топлота и любов. Може би, може би щяха да ми позволят да говоря с нея.

Отприщих на воля гнева си срещу неизвестния мъж. Но после пак се овладях, потиснах чувствата си, чаках с хладен разум.

Хората идваха и си тръгваха, влизаха и излизаха от аптеката. Неколцина искаха да използват телефона. Но само ме поглеждаха и тръгваха да търсят друг.

В девет без пет телефонът иззвъня. Веднага вдигнах слушалката.

— Алекс Крос — казах.

— Да, знам кой си. Това вече е изяснено. Ето какво трябва да направиш. Оттегли се напълно. Просто се оттегли. Преди да загубиш всичко, на което държиш. Може да стане съвсем лесно. Достатъчно си умен, за да го разбереш, нали?

После връзката прекъсна.

Заудрях телефона със слушалката. Проклинах силно. Управителят на аптеката излезе и ме изгледа.

— Ще се обадя на полицията — каза той. — Това е обществен телефон.

Не си направих труда да му обясня, че аз съм от полицията.

63.

Невестулката ли ми се беше обадил? С един убиец ли си имах работа, или с повече от един?

Само да имах някаква представа кой бе мъжът на телефона и какво имаше предвид, като говореше в множествено число. Съобщението ме изплаши, също както първото, може би още повече, но ми даде и надежда, че Кристин може би е още жива.

А с надеждата дойде и пронизващата болка. Ако само можех да чуя Кристин по телефона. Имах нужда да чуя гласа й.

Какво искаха? Оттегли се напълно. От какво да се оттегля?

Случаят с убийството на Оденкърк? Убийствата в „Саутийст“? Може би дори изчезването на Кристин? Дали ФБР и Интерпол не се бяха добрали до нещо, което го е изплашило? Не бяхме близо до решаване на никой от случаите, по които работех, а знаех, че времето е от критично значение.

Рано в сряда сутринта със Сампсън отидохме в „Екингтън“. Една жена там знаела гараж, където стояло паркирано лилаво-синьо такси. Бяхме проверявали поне десетина подобни сигнала, но това нямаше значение. Всеки сигнал трябваше да бъде проверен, всеки един.

— Името на собственика на таксито е Артър Маршал — казах на Сампсън, докато вървяхме от колата към тухлен апартамент с градина, който имаше доста окаян вид. — Проблемът е, че Артър Маршал, изглежда, е фалшива самоличност. Хазайката казва, че работел в някой от магазините „Таргет“. Според „Таргет“ при тях няма такъв човек. Никога не е имало. Хазяйката казва, че от известно време не се е вясвал.

— Може да сме го подплашили — каза Сампсън.

— Надявам се да не е така, но може и да си прав.

Огледах квартала, докато вървяхме. Небето над главите ни бе яркосиньо и почти без облаци. По улицата имаше едно и двуетажни къщи. От пощенските кутии се подаваха някакви яркооранжеви рекламни брошури. Бе възможно Невестулката да ни наблюдава от всеки един от тези прозорци.

Оттегли се — беше ме предупредил той. Не можех. Не и след всичко, което бе направил. Но знаех, че поемам риск.

Сигурно ни беше забелязал, докато обикаляхме района и разпитвахме хората. Ако той бе отговорен за убийствата на жените, бе действал незабелязан доста дълго време. Беше ловък, знаеше как да убива, без да бъде заловен.

Хазяйката ни каза това, което знаеше за Артър Маршал, но то бе твърде малко. Само информацията, необходима на жената, за да даде под наем едностайния апартамент с гараж. Даде ни ключове за апартамента и каза, че можем сами да го огледаме.

Втората къща изглеждаше същата като тази, в която живееше хазяйката, само че бе боядисана в яркосиньо. Двамата със Сампсън първо влязохме в гаража.

Лилаво-синьото такси беше там.

Артър Маршал бе казал на хазяйката, че е собственик на таксито и го карал в свободното си време като допълнителен източник на доходи. Това бе възможно, но малко вероятно.

Невестулката бе наблизо. Усещах го. Дали е знаел, че ще намерим таксито? Вероятно. А сега какво? Какво следваше? Какъв бе планът му? Фантазиите му?

— Ще се наложи да помисля как да докарам тук един екип техници от лабораторията — казах на Сампсън. — В таксито трябва да има някакви следи, а може би и горе, в апартамента. Косми, нишки, отпечатъци от пръсти.

— Да се надяваме, че няма да има човешки крайници или органи — направи физиономия Сампсън. Това бе типичен полицейски хумор и коментарът бе толкова естествен, че изобщо не му обърнах внимание. — В тези случаи все изникват някакви отрязани части, Алекс. Не искам да ги виждам. Харесвам ходила, които не са отделени от краката, глави, свързани с вратовете, даже и да са части от мъртвец.

Сампсън претърси предната седалка на таксито, след като си сложи гумени ръкавици.

— Има хартийки. Опаковки от дъвка и сладкиши. Защо не помолиш Кайл Крейг за услуга. Извикай момчетата от ФБР да дойдат тук.

— Всъщност говорих с Кайл снощи — обясних аз. — Бюрото се е заело с това от известно време. Ще ни помогне, ако му се обадим.

Сампсън ми подхвърли чифт ръкавици и аз претърсих задната седалка. Видях нещо, което приличаше на петна от кръв върху тапицерията. Петната можеха да се проверят съвсем лесно.

Най-после се качихме в апартамента над гаража. Беше прашен, мрачен, почти без мебели. Изглеждаше зловещ и неприятен. Нямаше вид на място, където живее някой, но ако това място си имаше обитател, той бе много странен човек. Хазайката вече ни го бе казала.

Кухнята бе почти празна. Единствената лична вещ, показваща разточителство, бе скъпа сокоизстисквачка. Не обикновен модел, а много скъп. Извадих носната си кърпа и отворих хладилника. В него имаше само бутилирана вода и плодове. Плодовете бяха започнали да се развалят. Повдигна ми се при мисълта какво още можем да открием тук, в апартамента.

— Явно е маниак на тема здравословни храни — отбеляза Сампсън.

— Че е маниак, е сигурно. Усещам някакъв животински страх тук. Той е много напрегнат и възбуден, когато дойде тук.

— Да — кимна Сампсън. — Познавам това чувство.

Влязохме в стаята, която бе обзаведена само с едно тясно легло, два тапицирани стола и нищо друго. И тук витаеше чувството за страх.

Отворих вратата на дрешника и това, което видях, ме накара да замръзна на място. Вътре имаше панталони в цвят каки, синя риза, син блейзър — и още нещо.

— Джон, ела тук — извиках го аз. — Джон!

— По дяволите. Трябва ли да идвам? Не искам да виждам трупове.

— Просто ела тук. Това е той. Това е апартаментът на Невестулката. Сигурен съм. Това тук е по-лошо от труп.

Разтворих вратата на дрешника по-широко, за да може Сампсън да види какво бях открил вътре.

— Мамка му — изстена той. — По дяволите, Алекс.

Някой бе закачил снимки. На стената на дрешника с тиксо бяха закрепени пет-шест черно-бели снимки. Това не бе тайник на убиеца, той бе очаквал да го намерим.

Снимките бяха на Нана, Деймън, Джени, мен и Кристин. Кристин сякаш се усмихваше право в обектива — с онази невероятна нейна усмивка, с големите си приветливи очи.

Снимките бяха направени на Бермудите. Човекът, който бе наел този апартамент, бе направил снимките. Най-после разполагах с нещо, което свързваше отвличането на Кристин с убийствата във Вашингтон. Знаех кой я е отвлякъл.

Оттегли се.

Преди да загубиш всичко.

Отново усетих страх. Този път моя собствен.

64.

Патси Хамптън бе решила, че още не е готова да разкрие на главен детектив Джордж Питман какво бе открила. Не желаеше шефът да й се меси или да й наднича през рамото. Също така тя определено не харесваше и не се доверяваше на копелето.

Още не бе решила какво да прави с Алекс Крос. Положението с него бе по-сложно. Колкото повече го проверяваше, толкова повече харесваше това, което откриваше. Изглежда, той беше добър, всеотдаен детектив и Патси Хамптън чувстваше угризения, че не споделя с него информацията, получена чрез Чък Хъфстедлър. Чък първоначално бе източник на Крос, но тя се бе възползвала от това, че компютърният специалист си падаше по нея, за да получи предимство. В известен смисъл се мразеше заради това.

Подкара джипа си към британското посолство късно онзи следобед. Бе поставила Джефри Шейфър под ограничено наблюдение — от самата нея. Можеше да осигури повече екипи, но това би означавало да отиде при Питман, а не желаеше никой да знае какво е открила. Не й трябваше навалица.

Беше направила предварителните си проучвания за Шейфър. Той бе от Службата за сигурност, което означаваше, че бе от британското разузнаване, опериращо извън Англия. Най-вероятно бе шпионин, работещ под прикритието на служител в посолството на Масачузетс Авеню. Репутацията му бе нормална — даже добра. Сегашната му работа бе представена като свързана с програмата на британското правителство за защита на човешките права, което всъщност не означаваше нищо. Той живееше в „Калорама“, скъп квартал, какъвто не би могъл да си позволи със заплатата си. Така че кой, по дяволите, беше този Шейфър?

Хамптън седеше в джипа, паркиран близо до посолството на Калифорния стрийт. Пушеше „Марлборо лайт“ и обмисляше положението. Наистина трябваше да обсъди с Крос докъде е стигнал в разследването си. Дали той знаеше нещо, с което да й помогне? Може би и той бе по следите на Шейфър. Бе почти престъпление тя да не се свърже с Крос и да не сподели какво е научила от Чък.

Омразата на Питман към Крос бе добре известна — той го възприемаше като съперник. Тя не познаваше Крос така добре, но той се появяваше прекалено често в заглавията на вестниците. Все пак й се искаше да разбере какво е открил, особено дали неговият радар е засякъл Джефри Шейфър.

На улицата до британското посолство бе прекалено шумно. Работници правеха ремонт на сградата на турското посолство от другата страна на улицата. Хамптън вече имаше главоболие — целият й живот бе едно голямо главоболие — и ужасно й се искаше работниците да спрат блъскането, чукането, разбиването и стърженето. Поради някаква причина днес около Националната джамия гъмжеше от хора.

Няколко минути след пет Шейфър се качи в ягуара си на паркинга до стъклената ротонда.

Беше го виждала вече два пъти. Той беше в добра форма, привлекателен, макар че тя самата не си падаше точно по този тип външност. Шейфър определено не оставаше на работа дълго след приключване на работното време. Хамптън предположи, че или има да ходи някъде, или наистина мрази работата си. Вероятно и двете.

Потегли на безопасна дистанция зад черния ягуар и го последва по оживеното Масачузетс Авеню. Шейфър като че ли не се бе отправил към дома си, но не отиваше и към „Саутийст“.

„Къде отиваме тази вечер? — запита се тя, докато го следеше. — И какво общо има това с Четиримата конници? Каква игра играеш в действителност? Какви са фантазиите ти? Лош човек ли си ти, убиец ли си, Джефри? Не приличаш на такъв, русокоси красавецо. Твърде хубава, лъскава кола за един долен убиец.“

65.

След работа Джефри Шейфър се включи в задръстената артерия на натовареното движение в пиковия вечерен час, което пъплеше по „Масачузетс“. Когато потегляше от паркинга на посолството, забеляза черния джип зад себе си.

Опашката си остана зад него, докато караше по Масачузетс Авеню.

Кой е в джипа? Някой от другите играчи? Вашингтонската полиция? Детектив Алекс Крос? Намерили са гаража в „Екингтън“. И са ме разкрили. Сигурно са проклетите полицаи.

Гледаше черния джип, който се влачеше на четири коли зад него. Вътре имаше само един човек и приличаше на жена. Възможно ли бе да е Люси? Дали не бе открила истината за него? Боже, дали тя най-после бе разбрала кой и какъв е той?

Взе мобилния си телефон и се обади вкъщи. Люси вдигна на третото позвъняване.

— Скъпа, идвам си вкъщи, в крайна сметка. Има малко затишие в посолството. Можем да си поръчаме храна за вкъщи — освен ако вие с децата нямате други планове.

Тя забърбори по обичайния си влудяващо тъп начин. Тя и близначките се канели да ходят на кино, да гледат „Мравката Z“, но биха предпочели да останат вкъщи с него. Можели да си поръчат пица от „Пица Хът“. Би било приятно разнообразие.

— Да, много приятно — съгласи се Шейфър и мислено се присви от отвращение.

„Пица Хът“ сервираха несмилаеми картонени кутии, пропити с отвратителна доматена супа. Приключи разговора и изпи два викодина и един ксанакс. Помисли си, че усеща как в черепа му бавно се отварят пукнатини.

Направи опасен обратен завой по Масачузетс Авеню и се отправи към дома си. Подмина джипа, движещ се в обратната посока, и едва се сдържа да не му махне с ръка. Зад волана седеше жена. Коя пък беше тя?

Пицата пристигна в къщата им към седем и Шейфър отвори бутилка скъпо каберне. Глътна още един ксанакс с виното в банята на долния етаж. Почувства се малко объркан и замаян. Това навярно бе добре.

Боже господи, не можеше да понася да стои със семейството си. Имаше чувството, че ще излезе от кожата си. Още откакто бе малко момче и живееше в Англия, често си фантазираше, че е влечуго и може да изоставя собствената си кожа. Представяше си го дълго преди да прочете Кафка, все още сънуваше този смущаваш сън понякога.

Хвърли трите зара, докато отпиваше от виното. Искаше да поиграе още там, на масата в трапезарията. Ако се паднеше седемнайсет, щеше да ги убие всичките още тази вечер. Закле се, че ще го направи. Първо близначките, после Робърт и накрая Люси.

Тя продължаваше да му дрънка какво е правила през деня. Той се усмихна вяло, докато тя му разказваше за пазаруването си в „Блумингдейл“, „Бат енд Боди Уъркс“ и „Бруно Чиприани“ в търговския център. Той се замисли, че е върховна ирония това, че взема купища антидепресанти и само става още по-депресиран. Божичко, отново навлизаше в цикъла на настроенията си. Колко дълбоко можеше да се срине?

— Хайде, нека бъде седемнайсет — каза той на глас.

— Какво, скъпи? — попита Люси изненадана. — Каза ли нещо?

— Вече планира играта си за тази вечер — подсмихна се Робърт. — Нали, татко? Това е твоята компютърна игра, нали? Прав ли съм?

— Прав си, синко — отвърна Шейфър, а мислено си каза: Боже, аз съм луд!

Остави заровете да се търколят леко върху масата. Щеше да ги убие — само да се паднеше нужното число. Заровете се търкаляха и търкаляха и накрая спряха до мазната кутия от лицата.

— Татко и неговите игри — засмя се Люси.

Ерика и Триша също се засмяха. Робърт се засмя. Шест, пет, едно — преброи той. — По дяволите, по дяволите.

— Ще поиграем ли двамата тази вечер? — попита Робърт.

Шейфър се усмихна насилено.

— Не тази вечер, Роб. Бих искал, но не мога. Трябва пак да излизам.

66.

Ставаше много интересно. Патси Хамптън гледаше как Шейфър излиза от голямата си и скъпа къща в „Калорама“ около осем и половина. Той потегляше за поредното си нощно пътешествие. Този човек редовно вампирясваше.

Патси знаеше, че Крос и приятелите му наричат убиеца Невестулката и това определено подхождаше на Шейфър. В него имаше нещо смущаващо, нещо ненормално.

Тя последва черния ягуар, но той не се отправи към „Саутийст“, което я разочарова. Шейфър спря пред един лъскав супермаркет съвсем близо до „Дюпон Съркъл“. Хамптън знаеше този скъп магазин и го наричаше „Защо да плащам по-малко“.

Шейфър паркира на забранено място, после влезе тичешком в супермаркета. Дипломатически имунитет. Това здравата я вбеси. Каква невестулка беше той, истински боклук.

Докато Шейфър беше в супера, Хамптън взе едно важно решение. Трябваше да поговори с Алекс Крос. Беше обмислила и предимствата, и недостатъците. Сега си даде сметка, че е възможно да поставя в опасност живота на още хора в „Саутийст“, като не споделя поне част от информацията, до която се бе добрала. Ако още някой бъдеше убит, тя нямаше да го понесе. Освен това Крос би получил тази информация, ако тя не бе помолила Чък Хъфстедлър да си мълчи.

Шейфър излезе от магазина и огледа оживения „Дюпон Съркъл“. Носеше малка чанта със скъпи продукти в едната си ръка. Продукти за кого обаче? Той не погледна по посока на джипа, който се подаваше едва-едва зад ъгъла.

Патси последва ягуара на безопасно разстояние. Движението вече не бе натоварено. Шейфър пое по Кънектикът Авеню. Патси мислеше, че той не я е забелязал, въпреки че бе от МИ6, но знаеше, че трябва да действа предпазливо.

Шейфър не бе далеч от пътя за посолството. Не беше вероятно той да се връща на работа, нали? Защо му бяха продуктите, ако отиваше в посолството?

Най-после ягуарът се вмъкна в подземния гараж на една стара сграда в „Уудли парк“. На месинговата табела бе гравирано името й — „Фарагът“.

Патси Хамптън изчака няколко минути, после влезе в гаража след ягуара. Трябваше да огледа, да провери какво става.

Гаражът бе и обществен, и частен, така че не бе нищо особено. Патси отиде при пазача в малката будка и му показа служебната си карта.

— Виждали ли сте този ягуар, който влезе малко преди мен? — попита тя.

Мъжът кимна. Той бе приблизително на нейната възраст и Патси усещаше, че иска да я впечатли, ако е възможно.

— Разбира се. Но не съм говорил с него. Идва тук на посещения на една дама на десетия етаж. Доктор Елизабет Касади. Тя е психоаналитик. Мъжът сигурно й е пациент. Гледа малко странно — добави мъжът, — но това май се отнася за повечето хора.

— И аз ли гледам странно? — попита Хамптън.

— Не. Е, може би малко — каза пазачът и се ухили.

Шейфър остана при д-р Касади почти два часа. После слезе в гаража и се върна право в дома си в „Калорама“.

Патси Хамптън го последва, после наблюдава къщата му още половин час. Предположи, че Шейфър няма да излиза повече тази вечер. Хамптън отиде с колата до една закусвалня наблизо, но не влезе веднага. Преди да е размислила, извади мобилния си телефон. Знаеше на коя улица живее Крос и научи телефона му от справки. Дали бе прекалено късно да му се обади? По дяволите, беше решила да действа.

Изненада се, когато отсреща вдигнаха телефона още на първото позвъняване. Чу приятен мъжки глас. Хубав. Силен.

— Ало. Алекс Крос.

Едва не затвори. Интересно, че в първия момент се изплаши от него.

— Обажда се детектив Патси Хамптън. И аз работя по убийствата в „Саутийст“. Следя един заподозрян. Мисля, че трябва да поговорим.

— Къде си, Патси? — попита Крос без колебание. — Ще дойда при теб. Само кажи къде си.

— В закусвалнята „Сити Лимитс“ на Кънектикът Авеню.

— Тръгвам веднага — каза Крос.

67.

Не бях напълно изненадан, че Питман е възложил на някой друг разследването на убийствата в „Саутийст“. Особено след статията на Зак Тейлър в „Уошингтън Поуст“. Интересувах се от всяка следа, на която детектив Хамптън бе попаднала.

Бях виждал Патси Хамптън в участъка и тя очевидно също ме познаваше. Кариерата й бе многообещаваща, тя бе умна и постигаше добри резултати, но освен това бях чувал, че е като вълк единак. Нямаше приятели в участъка, доколкото ми бе известно.

Оказа се много по-красива, отколкото си спомнях. Имаше много слабо и атлетично тяло, бе някъде около трийсет годишна, с къса руса коса и пронизителни сини очи.

Беше си сложила яркочервено червило за срещата ни или просто го носеше постоянно. Чудех се какво е намислила и какви са мотивите й. Не бях убеден, че мога да й имам доверие.

— Ти ли ще започнеш, или аз? — попита детектив Хамптън, след като си поръчахме кафе.

Седяхме на една маса в закусвалнята, близо до прозореца, от който се виждаше Кънектикът Авеню.

— Страхувам се, че не разбирам какво точно имаш предвид — казах й.

Тя отпи от кафето си и ме изгледа над ръба на чашата. Беше решителна и самоуверена. Поне това ми подсказаха очите й.

— Наистина ли не знаеше, че още някой работи по тези случаи?

Кимнах с глава.

— Питман ми каза, че случаите са приключени, и аз повярвах на думите му. Той отстрани няколко добри детективи за това, че се занимаваха с тези случаи в извънработно време.

— В участъка стават твърде много тревожни неща. Но това едва ли е новина — каза тя и остави чашата си. Въздъхна дълбоко. — Мислех, че мога да се справя с това сама. Сега не съм така сигурна.

— Питман ти е възложил да разследваш убийствата в „Саутийст“? Лично?

Тя кимна, после присви сините си очи.

— Възложи ми убийствата на Гловър и Кардинал, както и всички други, за които реша, че са свързани. Предостави ми пълна свобода.

— И казваш, че си открила нещо?

— Може би. Имам вероятен заподозрян. Той е замесен в една ролева игра, в която жертвите се убиват, най-вече в „Саутийст“. Всичко в играта описва минали неща, така че е възможно да е прочел тези истории във вестниците и да си фантазира за тях. Работи в британското посолство.

Това бе нова информация и ме изненада.

— Докъде е стигнала тази информация?

— Не и до Питман, ако това питаш. Направих някои дискретни проверки на заподозрения. Проблемът е, че той изглежда уважаван гражданин. Много добър в работата си — предполага се. Поне това е официалното становище на посолството. Семейството му живее в „Калорама“. Наблюдавах Шейфър няколко пъти с надеждата да извадя късмет. Първото му име е Джефри.

Знаех, че тя обича да действа самостоятелно и че не понася глупаци да й се пречкат в краката.

— Сама ли си тук тази вечер? — попитах я.

Хамптън сви рамене.

— Обикновено съм сама. Партньорите само ме бавят. Главен детектив Питман знае, че предпочитам да работя така, и ми даде зелена светлина. Съвсем зелена.

Усетих, че сега изчаква аз да й съобщя нещо — ако разполагах с такова. Реших да играя по правилата.

— Намерихме едно такси, което убиецът очевидно е използвал в „Саутийст“. Държал го е в един гараж в „Екингтън“.

— Някой виждал ли е заподозрения в квартала? — зададе съвсем подходящ първи въпрос тя.

— Хазяйката му го е видяла. Бих искал да й покажа снимки на твоя човек. Или предпочиташ ти да направиш това?

Лицето й бе безизразно.

— Аз ще го направя. Още утре сутринта. Нещо уличаващо в апартамента?

Исках да бъда откровен с нея. В края на краищата, тя бе дала идеята за тази среща.

— Снимки на мен и семейството ми висяха на една стена в дрешника. Били са направени на Бермудите. Докато бяхме на почивка там. Той ни е наблюдавал през цялото време.

Чертите на Хамптън омекнаха.

— Чух, че годеницата ти е изчезнала на Бермудите. Такива новини се разчуват бързо.

— Имаше снимки и на Кристин.

Сините й очи станаха тъжни. Успях да надзърна зад строгата й фасада.

— Наистина съжалявам за загубата ти.

— Още не съм се отказал — казах й. — Виж, не ми трябват никакви почести, че съм решил тези случаи, просто ми позволи да помагам. Той ми се обади вкъщи снощи. Някой ми се обади. Каза ми да се оттегля. Предполагам, че имаше предвид да се оттегля от разследването, но официално аз не би трябвало да се занимавам с него. Ако Питман научи…

Детектив Хамптън ме прекъсна.

— Нека обмисля това, което ми каза. Знаеш, че Питман ще ме разпъне на кръст, ако научи. Даже не можеш да си представиш какво ще направи. Проблемът е, че му нямам доверие. — Погледът на Хамптън бе прям и настойчив. — Не споменавай нищо за разговора ни пред приятелите си или пред Сампсън. Човек никога не знае. Дай ми време до утре сутрин. Ще се опитам да постъпя правилно. Не съм чак толкова твърда. Всъщност, по-скоро съм странна.

— Всички сме такива — усмихнах се аз. Хамптън бе твърда в работата си, но сега чувствах, че я харесвам. Извадих нещо от джоба си. Пейджър.

— Вземи го. Ако се появи проблем или попаднеш на нещо ново, можеш да ми позвъниш по всяко време. Моля те, обади се, ако научиш нещо. Аз ще направя същото. Ако Шейфър е нашият човек, бих искал да говоря с него, преди да го отведем в участъка. Това е личен въпрос. Не можеш да си представиш колко личен.

Хамптън продължаваше да ме гледа право в очите. Напомняше ми на някого, когото съм познавал преди време, една друга странна жена полицайка — Джеси Фланагън.

— Ще обмисля нещата и ще ти се обадя.

— Добре. Благодаря, че се обади тази вечер.

Тя се изправи.

— Още не съм решила. Казах ти, ще ти се обадя. — После докосна ръката ми. — Наистина съжалявам за приятелката ти.

68.

И двамата знаехме, че няма връщане назад. Бяхме сключили нещо като сделка. Само се молех това да не е някакъв капан, измислен от Хамптън и Питман или бог знае кой още.

През следващите два дни говорихме четири пъти. Още не бях напълно сигурен дали мога да й се доверя, но нямах избор. Трябваше да продължа напред. Патси Хамптън бе посетила хазяйката на къщата в „Екингтън“. Жената не бе разпознала снимките на Шейфър. Навярно той е носел дегизировка, когато се е срещал с нея.

Ако Патси Хамптън ми погаждаше номер, тя бе един от най-добрите лъжци, които познавах, а аз бях срещал някои много изкусни лъжци. При едно обаждане тя призна, че е получила информацията от Чък Хъфстедлър и че го е накарала да скрие наученото от мен. Не се впечатлих особено. Нямах нито време, нито сили да се сърдя, на когото и да е от двамата.

Междувременно прекарвах много време у дома. Не вярвах, че убиецът ще посегне на семейството ми, не и след като бе пипнал Кристин, но не можех да бъда сигурен. Когато не си бях у дома, правех така, че Сампсън или някой друг да наглежда къщата.

На третата нощ след срещата ни двамата с Патси Хамптън направихме нещо като пробив. Тя ме бе поканила да се присъединя към нея в наблюдението на къщата на Шейфър в „Калорама Хайтс“.

Той се бе върнал от работа преди шест и остана вътре до малко след девет. Имаше симпатично английско семейство — три деца, жена и бавачка. Живееше много добре. Нищо в живота или средата му не подсказваше, че може да е убиец.

— Той излиза всяка вечер към девет — каза ми Хамптън, докато го гледахме как върви към лъскавия си ягуар, паркиран на алеята встрани от къщата.

— Същество, което държи на навиците — казах аз. — Невестулка.

— Че е същество, е сигурно — каза тя.

И двамата се усмихнахме. Ледът помежду ни леко се разчупваше. Патси Хамптън призна, че ме е проверила много задълбочено. Беше стигнала до извода, че не аз съм лошият, а Питман.

Ягуарът потегли от алеята и ние последвахме Шейфър до един нощен клуб в „Джорджтаун“. Той сякаш не ни забелязваше. Проблемът бе, че трябваше да го хванем как прави нещо, нямахме конкретни доказателства, че той е нашият убиец.

Шейфър седна сам край бара, а ние го наблюдавахме откъм улицата. Дали той не бе седнал край прозореца нарочно? Знаеше ли, че го следим? Играеше ли си с нас?

Имах лошото предчувствие, че е точно така. Това бе някаква странна игра за него. Той излезе от бара към дванайсет без петнайсет и се прибра право в дома си.

— Копеле — намръщи се Патси и поклати глава.

Русата й коса падаше меко и красиво. Тя определено ми напомняше за Джеси Фланагън, агент от тайните служби, с която бях работил по отвличането на две деца в „Джорджтаун“.

— Дали се е прибрал окончателно за тази вечер? — попитах аз. — За какво изобщо бе всичко това? Излиза от къщи, за да гледа бейзболния мач в някакъв бар в „Джорджтаун“?

— Същото се повтаря от няколко вечери. Мисля, че знае, че го следим.

— Той е работил в разузнаването. Известно му е много за следенето. А ние пък знаем, че той обича да си играе игри. Във всеки случай мисля, че няма да излезе повече тази вечер, така че и аз ще си ходя, Патси. Не искам да оставям семейството си само прекалено дълго.

— Лека нощ, Алекс. Благодаря за помощта. Ще го пипнем. И може би скоро ще намерим приятелката ти.

— Надявам се.

На път за вкъщи се замислих за детектив Патси Хамптън. Тя явно бе самотна и се запитах защо. Ако човек успееше да проникне зад строгата й физиономия, откриваше, че е интересна и състрадателна. Но се запитах дали изобщо някой успява да види тази й същност.

Когато спрях пред къщата, в кухнята светеше. Заобиколих къщата и влязох през задната врата. Деймън и Нана стояха по халати край печката. Всичко изглеждаше наред.

— Пижамено парти ли си правите? — попитах ги, като влязох.

— Деймън го боли стомахът. Чух го, че е в кухнята, и слязох да видя какво става.

— Добре съм. Просто не можах да заспя. Видях, че още не си се прибрал — обясни той. — Минава полунощ.

Той изглеждаше разтревожен и малко тъжен. Деймън наистина харесваше Кристин и на няколко пъти ми бе казвал, че с нетърпение очаква отново да си има майка. Вече бе започнал да я възприема като такава. И той, и Джени много тъжаха по Кристин. За втори път губеха важна жена в живота си.

— Просто работих до късно, това е всичко. Това е много сложен случай, Деймън, но мисля, че напредвам. — Отидох до шкафа и извадих две пакетчета чай.

— Аз ще ви направя чай — предложи Нана.

— И аз мога — настоях аз, но тя взе чая от ръцете ми.

Безсмислено е да се спори с Нана, особено в кухнята й.

— Ти искаш ли малко чай с мляко, момчето ми? — попитах Деймън.

— Добре — кимна той.

Седнахме на кухненската маса и мълчаливо отпивахме от чая с мляко и прекалено много захар. Въпреки че не говорехме, ни беше приятно. Обичам семейството си, винаги съм го обичал. Всичко, което съм, произтича от това. Деймън се прозя и стана от масата. Отиде до мивката и изми чашата си.

— Сега сигурно ще мога да заспя — каза той. — Поне ще опитам.

Върна се до масата и целуна Нана и мен, преди да се качи в стаята си.

— Тя ти липсва, нали? — прошепна в ухото ми той.

— Разбира се, че Кристин ми липсва — отвърнах му. — Постоянно. Всеки миг, в който съм буден. — Не споменах факта, че се бях прибрал толкова късно, защото съм следил един кучи син, който може би е отвлякъл Кристин. Нито им казах нищо и за другия детектив, с когото работех — Патси Хамптън.

Когато Деймън изчезна, Нана постави ръката си в моята и постояхме така известно време, преди и аз да се отправя към леглото.

— И на мен ми липсва — каза Нана накрая. — Моля се и за двама ви, Алекс.

69.

На следващата вечер към шест си тръгнах рано от работа и отидох на репетицията на хора на Деймън в „Съджърнър Трут“.

Бях направил доста обемисто досие на Джефри Шейфър, но не разполагах с нищо, което да го свързва с някое от убийствата. Патси Хамптън също не бе открила нищо. Може би той просто разиграваше фантазиите си в компютърната игра. Или може би Невестулката бе по-предпазлив, след като таксито му бе открито.

Сърцето ми се късаше при мисълта да вляза в училището, но трябваше да отида. Осъзнах колко е тежко на Деймън и Джени да ходят там всеки ден. Училището извика в съзнанието ми толкова много спомени за Кристин. Имах чувството, че се задушавам, сякаш в дробовете ми не бе останал никакъв въздух. В същото време целият бях плувнал в студена пот.

Малко след началото на репетицията Джени мълчаливо протегна ръка и хвана моята. Чух я да въздиша тихо. Откакто се бяхме върнали от Бермудите, се докосвахме и изразявахме чувствата си по-често, бяхме станали още по-сплотени като семейство.

Държахме се за ръце почти през цялата репетиция, която включваше уелската песен „През цялата нощ“, „Моето вярно сърце пее възхвали“ на Бах и един много хубав аранжимент на спиричуъла „Изцели ме“.

Постоянно си представях как Кристин внезапно се появява в училището и един-два пъти се обърнах към арката, която водеше към кабинета й. Разбира се, нея я нямаше и това ме изпълваше с неутешима тъга и празнота. Накрая изпразних съзнанието си от всички мисли, просто се затворих и изцяло се потопих в музиката и великолепното звучене на момчешките гласове.

След като се върнахме у дома след репетицията, Патси Хамптън ми се обади. Тя отново наблюдаваше Шейфър. Беше малко след осем. Нана и децата слагаха масата за вечеря — студено пиле, сирене чедър, салата от марули, нарязани ябълки и круши.

Патси ми съобщи, че Шейфър си е вкъщи и колкото и невероятно да бе, там течало детско парти за рожден ден.

— Един куп усмихнати деца от квартала плюс нает клоун на име Сили Били1. Може би сме на погрешна следа, Алекс.

— Не мисля. Смятам, че не грешим в предчувствието си за него.

Казах й, че ще отида към девет да й правя компания — по това време Шейфър обичайно излизаше.

Малко след осем и половина телефонът в кухнята иззвъня отново, точно докато похапвахме от вкусното пиле с много подправки. Нана се намръщи, когато вдигнах слушалката.

Познах гласа.

— Нали ти казах да се оттеглиш? Сега ще трябва да платиш за неподчинението си. Сам си си виновен! Има телефонен автомат до старата къща на маймуните в зоологическата градина. Тя затваря в осем, но можеш да влезеш пред входа за персонала. Може би Кристин Джонсън те чака в зоопарка. Най-добре бързо иди там и провери. Бягай, Крос, бягай. Побързай! Тя е при нас.

Връзката прекъсна и аз се втурнах към стаята си горе, за да взема глока2 си. Обадих се на Патси Хамптън и й казах, че някой отново ми се е обадил, навярно Невестулката. Обясних й, че тръгвам към зоопарка.

— Шейфър е още на партито — каза ми тя. — Разбира се, може да ти се е обадил от къщата. От мястото, където стоя, виждам камиона на Сили Били.

— Ще поддържаме връзка, Патси. С телефон и пейджър. Използвай пейджъра само за спешни случаи. Внимавай много с него.

— Добре, ще се оправя, Алекс. Сили Били не е кой знае каква заплаха. Нищо няма да стане в къщата му. Върви в зоопарка. И внимавай!

70.

Стигнах в зоопарка в девет без десет. Замислих се, че мястото всъщност е съвсем близо до апартамента на д-р Касади — „Фарагът“. Само съвпадение ли беше, че се намирах толкова близо до психоаналитичката на Шейфър? Вече не вярвах в съвпадения.

Обадих се на Патси Хамптън, преди да сляза от колата, но този път тя не вдигна. Не й пратих съобщение на пейджъра — положението не бе извънредно — засега.

Познавах зоопарка от многото посещения тук с Деймън и Джени, но го знаех още по-добре от времето, когато бях момче и Нана ме водеше тук. Понякога вземахме и Сампсън, който на единайсет години бе висок почти метър и осемдесет. Главният вход на зоопарка е на ъгъла на „Кънектикът“ и Хоторн Авеню, но старата къща на маймуните бе почти на километър и половина по диагонал от там.

Наоколо не се виждаше никой, но служебният вход не бе заключен, точно както ми бе казал мъжът по телефона. Той явно също познаваше зоопарка. Още игрички — помисли си аз. Този човек определено обичаше да си играе.

Докато бързах през парка, високите дървета и хълмове наоколо закриваха напълно светлините от града. По алеите светеха много малко лампи и усещането да бъдеш сам в зоопарка по това време бе странно и доста плашещо. Разбира се, не бях сигурен дали съм сам наистина.

Къщата на маймуните се оказа още по-навътре, отколкото си спомнях. Най-после я открих в мрака. Приличаше на стара викторианска гара. От другата страна, в центъра на кръгла площадка от чакъл, имаше една съвременна постройка, в която, доколкото си спомнях, се помещаваха влечугите.

Над вратата на къщата на маймуните имаше табела: „Предупреждение: карантина — не влизай!“ Още странни неща. Побутнах двойната врата, но тя се оказа заключена.

На стената до вратата видях избледнял синьо-бял знак — международното означение, показващо, че вътре има телефон. Този телефон ли очаква да използвам?

Разтърсих вратите, които бяха стари и дървени, и те изтракаха шумно. Чух, че вътре маймуните започнаха да пищят и да подскачат. Първо малките примати — шимпанзета, гибони. После се разнесе дълбокият рев на една горила.

Забелязах мъждива червена светлина на сградата отсреща. И там имаше телефон.

Бързо прекосих площадчето. Погледнах часовника си. Беше девет и две минути.

Предния път ме накара да чакам.

Замислих се за игрите, които той играеше. Дали и това не бе ролева игра за него? Как успяваше да спечели? Или губеше?

Тревожех се, че не съм намерил правилния телефон. Не се виждаха други наоколо, но пък си оставаше онзи, който бе заключен в старата къща на маймуните.

Този телефон ли иска да използвам? Чувствах се превъзбуден и трескав. Толкова много опасни емоции се надигаха у мен.

Чух дълго продължително „ааааааааа“, като звука на тълпата, приветстваща началото на футболен мач. Стреснах се, но после се сетих, че звукът идва от маймуните в сградата отсреща.

Дали там ставаше нещо? Може би вътре имаше човек? Някой или нещо близо до телефона?

Изчаках още пет минути, още десет. Направо се побърквах. Не можех да понеса да чакам още и се канех да позвъня по пейджъра на Патси.

И тогава иззвъня моят пейджър. Подскочих.

Беше Патси. Това значеше спешен случай.

Взрях се в телефона. Изчаках още половин минута, после грабнах слушалката.

Набрах номера на пейджъра и после номера на телефона, до който чаках. Изчаках още известно време.

Патси не ми позвъни.

Нито тайнственият мъж.

Трябваше да взема решение. Намирах се на много неудобно място. Главата ми забуча.

Внезапно телефонът иззвъня. Грабнах слушалката и едва не я изтървах. Сърцето ми биеше като барабан.

— Тя е при нас.

— Къде?

— Във „Фарагът“, разбира се.

Невестулката затвори. Не спомена дали е жива.

71.

Не можех да си представя какво може да прави Кристин във „Фарагът“ във Вашингтон, но той бе казал, че тя е там. Защо би го казал, ако не бе истина? Какво правеше той с мен? А с нея?

Побягнах в посоката, в която мислех, че се намира Катидрал Авеню. Но в зоопарка беше много тъмно, почти непрогледен мрак. Зрението ми бе замъглено — може би защото се намирах почти в състояние на шок. Не можех да разсъждавам трезво.

Главата ми бе замаяна. Препънах се в някакъв голям камък и паднах по колене. Раздрах дланите си, панталонът ми се скъса. Но веднага станах и продължих да бягам през гъстите високи храсти, които деряха лицето и ръцете ми.

Животните из целия зоопарк виеха, стенеха, ревяха лудо. Усещаха, че нещо не е наред. Различавах рева на мечките и писъците на тюлените. Осъзнах, че сигурно наближавам Арктическия кръг в зоопарка, но не можех да си спомня къде се намира той спрямо останалите части на зоологическата градина и спрямо улиците на града.

Пред мен се издигаше висока стръмна скала. Изкатерих се върху нея и се опитах да се ориентирам.

В ниското се виждаха множество клетки, павилиони с магазинчета за сувенири и закуски, две големи поляни. Сега разбрах къде се намирам. Бързо слязох от скалата и отново побягнах.

Кристин бе във „Фарагът“. Щях ли най-после да я открия? Възможно ли бе това?

Подминах Африканската алея, после Индианския резерват. Озовах се на едно огромно поле, осеяно с нещо, приличащо на купи сено. Сетих се, че това са бизоните. Бях някъде близо до Големите равнини.

Пейджърът в джоба ми отново иззвъня.

Патси! Викаше ме спешно! Защо не бе отговорила на обаждането ми?

Бях плувнал в пот и едва си поемах дъх. Слава богу, вече виждах Катидрал Авеню и Уудли Роуд по-нагоре.

Намирах се много далече от мястото, където бях паркирал колата си, но бях близо до жилищния блок „Фарагът“.

Пробягах още стотина метра в мрака, после се изкатерих по каменната стена, отделяща зоопарка от улицата. Ръцете ми бяха изцапани е кръв, а не знаех от къде. От раздраното ми коляно? От бодливите храсти? Чувах оглушителния вой на сирени някъде наблизо. Откъм „Фарагът“ ли се чуваха?

Отправих се натам, тичайки с всички сили. Беше малко след десет часа. Повече от час беше изминал от обаждането вкъщи.

Пейджърът продължаваше да звъни в джоба на ризата ми.

72.

Във „Фарагът“ се беше случило нещо лошо. Докато тичах по „Уудли“, звукът на сирените се засилваше. Чувствах се замаян, залитах. Не можех да се съсредоточа. Осъзнах, че това бе един от малкото случаи през изминалите години, когато бях на прага да изпадна в паника.

Пред жилищния блок още не се виждаха полицейски коли или линейки. Щях да бъда пръв на местопрестъплението.

Двамата портиери и няколко души по домашни халати се бяха струпали пред входа на подземния гараж. Не можеше да е заради Кристин. Просто не можеше. Прекосих квадрата трева до тях. Невестулката тук ли бе, във „Фарагът“?

Струпаните хора ме забелязаха и ме изгледаха също толкова изплашено, колкото се чувствах и аз. Сигурно съм бил страшна гледка. Спомних си, че бях падал няколко пъти, докато тичах през зоопарка. Сигурно имах вид на луд или на убиец. По ръцете ми имаше кръв, кой знае още къде.

Извадих портфейла си и го отворих, за да им покажа полицейската си карта.

— Полиция. Какво се е случило? — извиках аз. — Аз съм детектив от полицията. Казвам се Алекс Крос.

— Има убит човек, детектив Крос — каза един от портиерите накрая. — Елате насам, моля.

Последвах портиера по стръмната бетонна алея на гаража.

— Убитата е жена — каза той. — Почти сигурен съм, че е мъртва. Обадих се на 911.

— О, боже! — задавих се аз.

Стомахът ми се присви. В ъгъла на гаража бе паркиран джипът на Патси Хамптън. Вратата му бе отворена и светлината струеше навън.

Почувствах ужасен страх, болка, шок, докато бързах към джипа. Патси Хамптън бе отпусната на предната седалка. Разбрах, че навярно е мъртва.

Тя е при нас. Ето какво бе означавало това съобщение. Боже господи, не. Убили са Патси Хамптън. Казаха ми да се оттегля. За бога, не!

Голите й крака бяха изкривени и пъхнати под кормилото. Горната половина на тялото й бе сведена напред под почти невъзможен ъгъл. Главата на Патси бе килната назад и докосваше облегалката на съседната седалка. Русата й коса бе зацапана с кръв. Сините й очи гледаха безизразно.

Патси бе облечена с бяла плетена спортна блуза. В гърлото й имаше дълбоки прорези, яркочервената кръв все още се процеждаше от раната. Патси бе гола от кръста надолу. Не се виждаха никакви дрехи в колата. Възможно бе да е била изнасилена.

Предположих, че е била удушена с нещо като тел и че е мъртва едва от няколко минути.

Няколко от жертвите в „Саутийст“ бяха удушени с въже или тел. Невестулката обичаше да действа с ръцете си, да бъде близо до жертвите си, навярно да вижда и усеща болката им — може би дори докато ги изнасилва и се гаври с тях.

Видях нещо като стърготини от боя край дълбоките грозни рани на шията. Стърготини от боя?

Още нещо ми се видя странно: радиото на джипа бе отчасти издърпано, но бе оставено да виси. Не разбирах защо някой си е губил време с радиото, но това не ми изглеждаше важно сега.

Подадох глава навън от джипа.

— Има ли някой друг ранен? Проверихте ли?

Портиерът поклати глава.

— Не. Не мисля. Ще ида да огледам.

Сирените най-после отекнаха в гаража. Видях мигащите сини и червени светлини. Някои от обитателите на сградата също бяха влезли в гаража. Защо им бе да идват и да виждат ужасната гледка на местопрестъплението.

В този момент в съзнанието ми проблесна една ужасяваща мисъл. Грабнах ключа на джипа от таблото и се втурнах към багажника. Натиснах бутона за отваряне и вратата му се отвори. Сърцето ми биеше до пръсване. Не смеех да погледна вътре, но когато най-после надникнах, се оказа, че багажникът е празен.

Боже, боже, боже! При нас е! И Кристин ли е тук? Къде?

Огледах гаража. Близо до входа забелязах спортната кола на Джефри Шейфър, черния ягуар. Той бе тук, във „Фарагът“. Явно Патси го бе последвала.

Изтичах до ягуара. Опипах капака, после и ауспуха. И двата бяха още топли. Колата бе в гаража отскоро. Вратите бяха заключени. Не можех да вляза насила. Бях прекалено добре запознат с процедурите за провеждане на обиск.

Огледах вътрешността на колата. На задната седалка се виждаха ризи на телени закачалки, явно взети от химическо чистене. Закачалките бяха бели и се сетих за стърготините край раните в гърлото на детектив Хамптън. Дали не я бе удушил със закачалка? Шейфър ли бе Невестулката? Той още ли бе в сградата? Ами Кристин? И тя ли бе тук?

Казах няколко думи на патрулните полицаи, които бяха пристигнали току-що, първите дошли на местопрестъплението след мен. Извиках ги да дойдат с мен.

Услужливият портиер ми каза на кой етаж е апартаментът на психоаналитичката на Шейфър. Номерът на апартамента бе 10Д — на последния етаж. Както и всички други сгради във Вашингтон, „Фарагът“ отговаряше на ограничението да не е по-висока от капитолийския купол.

Взех асансьора с двамата униформени полицаи. Нямаха трийсет години и бяха здравата изплашени от видяното. Аз бях на границата да избухна в ярост. Знаех, че трябва да бъда внимателен. Трябваше да действам професионално и някак да овладея емоциите си. Ако последваше арест, щеше да се наложи да отговоря на някои въпроси, първият, от които щеше да бъде какво изобщо съм правел тук. Питман веднага щеше да ме захапе.

Докато се качвахме с асансьора, размених няколко думи с полицаите, най-вече за да се успокоя малко.

— Добре ли сте, детектив Крос? — попита ме единият.

— Добре съм. Нищо ми няма. Възможно е убиецът да е все още в сградата. Жертвата бе детектив от полицията, една от нашите. Тук бе, защото следеше един човек. Заподозреният има връзка с една жена, която живее горе.

Лицата и на двамата полицаи се напрегнаха. За тях бе достатъчно лошо да видят убитата жена в колата, но като научиха, че тя е била детектив и е следяла заподозрян, съвсем се разстроиха. А сега трябваше да се сблъскат с убиец на полицай.

Слязохме от асансьора и се отправихме към апартамент 10Д. Аз вървях най-отпред и натиснах звънеца. Видях нещо, което приличаше на капки кръв по мокета в коридора близо до вратата. Забелязах и кръвта по ръцете си и видях, че двамата полицаи също се взират в кръвта.

Никой не отговори на звъненето, така че ударих силно с юмрук по вратата. Дали вътре всичко бе наред?

— Полиция, отворете! Полиция!

Чух вик на жена вътре. Извадих глока си и освободих предпазителя. Бях достатъчно бесен, за да убия Шейфър веднага. Не знаех дали ще мога да се спра.

Униформените полицаи също извадиха пистолетите си от кобурите. Само след няколко секунди бях готов да отворя с ритници вратата и да вляза, независимо че нямах разрешение за обиск на апартамента. Пред очите ми бе лицето на Патси Хамптън, мъртвите й празни очи, грозните рани в гърлото й.

Най-после вратата на апартамента бавно се отвори.

Появи се руса жена — навярно доктор Касади. Бе облечена в скъп светлосин костюм с множество златни копчета, но беше боса. Изглеждаше изплашена и ядосана.

— Какво искате? — попита тя. — Какво, по дяволите, става тук? Знаете ли какво правите? Прекъснахте терапевтичен сеанс.

73.

Джефри Шейфър се появи в рамката на вратата и застана на няколко крачки зад раздразнената доктор Касади. Беше висок и внушителен, с много руса коса.

Това ли е Невестулката?

— Какъв, по дяволите, е проблемът? Кой сте вие, сър, и какво искате? — попита той с отчетлив английски акцент.

— В сградата е станало убийство — казах. — Аз съм детектив Крос. — Показах служебната си карта.

Надникнах зад гърбовете на Шейфър и доктор Касади, опитвайки се да забележа нещо, което да ми даде повод да вляза в апартамента. По первазите на прозорците имаше множество саксии с цветя — филодендрони, азалии, бръшлян. Пастелни килими, мека мебел.

— Не. Тук със сигурност няма убиец — каза жената. — Напуснете веднага.

— Трябва да направите това, което ви казва дамата — заяви Шейфър.

Той не приличаше на убиец. Беше облечен в тъмносин костюм, бяла риза, вратовръзка, кърпичка в малкото джобче. Безупречен вкус. Напълно невъзмутим и спокоен.

После погледнах обувките му. Почти не повярвах на очите си. Боговете най-после ми се усмихваха.

Насочих глока си към Шейфър. Към Невестулката. Приближих се до него и коленичих. Цялото ми тяло трепереше. Огледах левия крачол на панталона му.

— Какво, по дяволите, правите? — попита той и се дръпна назад. — Това е абсурдно. Аз съм от британското посолство — заяви след това Шейфър. — Повтарям, аз работя в британското посолство. Нямате никакви права спрямо мен.

— Полицаи — извиках двамата патрулни, които още стояха пред вратата. Опитах се да действам спокойно, но не успях. — Елате тук да видите нещо. Виждате ли това?

И двамата полицаи се приближиха до Шейфър. Те влязоха в дневната.

— Веднага напуснете апартамента ми! — почти извика доктор Касади.

— Свалете панталона си — казах на Шейфър. — Вие сте арестуван!

Шейфър повдигна крака си и го огледа. Видя едно тъмно петно, кръвта на Патси Хамптън, върху маншета на панталона си. В очите му пробяга страх и той загуби спокойствието си.

— Вие сте сложили тази кръв там! Вие го направихте — извика ми той. После извади служебната си карта. — Аз съм служител на британското посолство. Няма да приема тези възмутителни действия. Имам дипломатически имунитет. Няма да сваля панталона си. Веднага се обадете в посолството! Настоявам на дипломатическия си имунитет.

— Веднага излезте от тук! — извика силно доктор Касади. После избута единия полицай.

Точно това бе необходимо на Шейфър. Той се освободи и изтича през дневната. Втурна се в първата стая по коридора, затръшна вратата и я заключи.

Невестулката се опитваше да се измъкне. Не можеше да стане; нямаше да му позволя. Стигнах до вратата секунди след него.

— Излез от там, Шейфър! Арестуван си за убийството на детектив Патси Хамптън.

Доктор Касади изтича по коридора към мен, като пищеше гръмогласно.

Чух да се пуска водата в тоалетната. Не, не, не! Дръпнах се настрани от вратата, после се засилих и я ритнах с всичка сила.

Шейфър си сваляше панталона, като стоеше на един крак. Хвърлих се срещу него, съборих го, после го притиснах с лице към пода. Той крещеше и ме псуваше, размахваше ръце и се опитваше да се измъкне. Притиснах лицето му още по-силно към плочките на пода.

Доктор Касади се опитваше да ме издърпа от Шейфър. Дереше лицето ми, налагаше ме по гърба с юмруци. Двамата полицаи едва успяха да я усмирят.

— Не можете да се държите така с мен! — крещеше Шейфър с пълно гърло, като се извиваше и риташе под мен като непокорен жребец. — Това е незаконно! Имам дипломатически имунитет!

Обърнах се към полицаите.

— Закопчейте го.

74.

Беше дълга и много тъжна нощ във „Фарагът“ и аз успях да си тръгна чак след три. Никога преди не бяха убивали мой партньор, въпреки че веднъж замалко не бях загубил Сампсън в Северна Каролина. Осъзнах, че вече бях започнал да възприемам Патси Хамптън като партньор, като приятел. Поне бяхме прибрали Невестулката в ареста.

Реших да се наспя на следващата сутрин, като си позволих лукса да не си навивам будилника. Но бях напълно буден още в седем часа. Бях сънувал Патси Хамптън, а също и Кристин — различни съвсем живи сцени с всяка от тях, от онези трескави сънища, след които човек се събужда по-уморен, отколкото е бил, когато си е легнал. Казах по една молитва и за двете и се измъкнах от леглото. Бяхме пипнали Невестулката. Сега трябваше да изкопча истината от него.

Навлякох един доста износен бял сатенен халат. Мохамед Али го е носил на тренировъчния си лагер в Манила преди мача с Джо Фрейзър. Сампсън ми бе подарил халата за четирийсетия ми рожден ден. Той оценяваше факта, че докато повечето хора биха се отнесли с халата като с някаква свещена вещ за показ в дома си, аз редовно го носех на закуска.

Обичам този стар халат, което е необичайно за мен, защото обикновено не си падам по спомени и сувенири. Може би това се дължи отчасти на факта, че много хора ми казват, че физически приличам на Мохамед Али. Може би съм малко по-привлекателен от него, но той определено е по-добрият от нас.

Когато слязох в кухнята, Нана и децата седяха на масата и гледаха малкия портативен телевизор, който стоеше там, но рядко се включваше. Нана предпочита да чете или да бъбри и разбира се, да готви.

— Али — вдигна глава и ми се усмихна Джени, но после веднага насочи поглед към телевизора. — Трябва да видиш това, татко.

Нана измърмори над чашата си с чай.

— Твоят британски убиец заема целите новини тази сутрин. И по телевизията, и във вестниците. „Дипломатически имунитет може да попречи на разследването на заподозрян от британското посолство“, „Шпионин, свързан с убийството на детектив от полицията“. Вече интервюираха разни хора на „Юниън Стейшън“ и Пенсилвания Авеню. Всички са ужасно вбесени заради този скандал с дипломатическия имунитет, както го наричат. Направо е ужасно.

— И аз съм вбесен. Това не е честно — каза Деймън. — Не и ако той е убиецът. Той ли е, татко? Той ли го е направил?

Кимнах.

— Да, той е. — Сипах си мляко в кафето. Не бях готов да се занимавам с Джефри Шейфър пред децата, а особено с ужасното, безсмислено убийство от предната нощ. — Казаха ли нещо друго по новините?

— „Уизърдс“ са спечелили мача — съобщи Деймън.

— Шшшт — изгледа ни раздразнено Нана. — Си Ен Ен дават репортаж от Лондон. Медиите там вече сравняват това с онзи злощастен случай с бавачката в Масачузетс. Казват, че Джефри Шейфър е герой от войната и че според неговите твърдения е бил натопен от полицията. Предполагам, това се отнася за теб, Алекс.

— Да. Хайде да погледаме Си Ен Ен — казах аз.

Никой не възрази, така че превключих канала. Стомахът ми започваше да се присвива. Не харесвах това, което виждах и чувах по телевизията.

Почти веднага на екрана се появи един репортер от Лондон. Той се представи и после изнесе помпозно трийсет секундно обобщение на събитията от предната нощ.

Репортерът гледаше навъсено в камерата.

— И сега, като драматичен обрат, научаваме, че вашингтонската полиция разследва едно странно развитие. Старшият детектив, който е арестувал Джефри Шейфър, може би е истинският заподозрян за убийството. Поне това се съобщава в американската преса.

Поклатих глава и се намръщих.

— Невинен съм — казах на Нана и децата.

Те, разбира се, знаеха това.

— Докато не докажат противното — каза Джени и ми намигна.

75.

Пред къщата ни вече цареше глъч и шумотевица и Джени изтича към дневната, за да надзърне през прозореца. Бързо се върна в кухнята ококорена и прошепна високо:

— Пълно е с телевизионни камери и репортери от вестници. Си Ен Ен, Ен Би Си — цял куп, точно като предния път, с Гари Сонежи. Спомняте ли си?

— Разбира се, че си спомняме — обади се Деймън. — В тази къща никой не е с къса памет, освен теб.

— О, за бога, Алекс, не знаят ли, че нормалните хора закусват по това време? — Нана поклати глава и погледна възмутено към тавана. — Лешоядите пак са се струпали тук. Може би трябва да им хвърля малко сурово месо на верандата.

— Ти иди да поговориш с тях, Джени — казах аз и се обърнах отново към телевизора.

Не знам защо бях така цинично настроен, но се чувствах точно така. Моята забележка накара Джени да млъкне за около половин секунда, след което тя се сети, че се шегувам. Посочи се с пръст и каза:

— Хвана се!

Знаех, че журналистите няма да си отидат, така че взех чашата си с кафе и се отправих към вратата. Навън бе прекрасна есенна утрин, температурата бе към шестнайсет градуса.

Листата на брястовете и кленовете шумоляха весело, а слънцето огряваше главите на телевизионните екипи и репортерите от вестниците, събрани на ливадата.

Лешоядите.

— Абсурдно и нелепо е да идвате тук — казах им аз и спокойно отпих от кафето си, докато оглеждах шумната тълпа. — Разбира се, че не съм убил детектив Патси Хамптън, нито съм натопил невинен човек.

После се завъртях на пети и се прибрах в къщата, без да отговоря на нито един от въпросите им.

Нана и децата се бяха скупчили точно зад вратата и слушаха какво става.

— Добре се справи — каза Нана и очите й проблеснаха доволно.

Качих се горе и се облякох за работа.

— Тръгвайте за училище. Веднага! — извиках на Джени и Деймън. — Да получите само шестици. Не обръщайте внимание на суматохата наоколо.

— Добре, тате!

76.

Поради позоваването на дипломатическия имунитет ние нямахме право да разпитваме Джефри Шейфър за убийството на детектив Хамптън или за каквото и да било. Чувствах се изключително потиснат. Бяхме заловили Невестулката, а не можехме да му направим нищо.

В участъка и мен ме чакаше разследване тази сутрин, така че знаех, че ще бъде дълъг и мъчителен ден. Разпитваха ме от Вътрешния отдел, от Градския съвет, както и Майк Кърси от прокуратурата.

Не обръщай внимание на суматохата наоколо — напомнях си постоянно, но ми бе трудно да следвам добрия съвет, който бях дал на децата си.

Към три часа се появи самият областен прокурор. Рон Коулман е висок, слаб мъж с атлетична физика. Работили сме заедно неведнъж, докато беше в прокуратурата. Винаги съм го смятал за съвестен, информиран, рационално и трезво мислещ човек. Никога не ми е правил впечатление на човек, който мисли прекалено много за политическата си кариера, така че бе истински шок, когато кметът Монро го назначи за областен прокурор. Но всъщност кметът Монро обича да шокира.

Коулман направи изявление.

— Господин Шейфър вече има адвокат и той е една от ярките звезди в нашата галактика. Шейфър е наел не кого да е, а Джулс Халпърн. Сигурно точно Халпърн е подхвърлил историята, че ти си заподозрян, което не отговаря на истината, доколкото знам.

Изгледах Коулман. Не можех да повярвам на ушите си.

— Доколкото знаеш? Какво означава това, Рон?

Областният прокурор сви рамене.

— Навярно Кати Фицгибън ще поеме случая от наша страна. Мисля, че тя е най-добра в съдебните дела. Ще сложим Линда Коул да й помага, а може би и Стивън Апт. И двамата са много добри. Толкова от мен за днес.

Познавах и тримата прокурори, имаха добри репутации, особено Фицгибън. Бяха млади, но въпреки това неуморни и всеотдайни — точно като самия Коулман.

— Говориш, сякаш се готвиш за война, Рон.

Той кимна.

— Както казах, Джулс Халпърн е поел защитата на Шейфър. Той рядко губи. Всъщност не знам дали изобщо е губил голямо дело като това. Отхвърля всички случаи, за които не е сигурен, че ще спечели, Алекс.

Погледнах право в тъмните очи на Коулман.

— Имаме кръвта на Патси Хамптън по дрехите на убиеца. Имаме кръв в канала на тоалетната и се обзалагам, че ще открием отпечатъци от пръстите на Шейфър някъде в колата на Хамптън още днес. Може да намерим и закачалката, с която я е удушил. Рон?

— Да, Алекс. Знам какво ще кажеш. Знам какъв е въпросът ти. И питам същото.

— Шейфър има дипломатически имунитет. Тогава защо е наел Джулс Халпърн?

— Това е добър въпрос, който и двамата си задаваме. Подозирам, че Халпърн е нает, за да ни накара напълно да свалим обвиненията.

— Но ние разполагаме със съществени доказателства. Той се опитваше да измие кръвта на Патси Хамптън от себе си в банята. Има останали следи в мивката.

Коулман кимна и се облегна в креслото си.

— Не разбирам защо се намесва Джулс Халпърн. Но съм сигурен, че скоро ще научим.

— А аз се страхувам, че ще научим скоро — добавих аз.

Реших да изляза през задния вход на участъка тази вечер, в случай че пресата чака отпред, на Алабама Авеню. Когато пристъпих навън, един нисък плешив мъж в светлозелен костюм изскочи иззад съседния ъгъл.

— Така може някой да ви застреля — казах му аз. Шегувах се само наполовина.

— Риск на професията — изфъфли той. — Не убивайте пратеника, детектив Крос.

Усмихна се хитро и ми подаде бял плик.

— Алекс Крос, връчвам ви призовка. Приятен ден — допълни той със съскащия си говор.

После се отдалечи също така крадешком, както се бе появил.

Отворих плика и набързо прочетох писмото. Изръмжах. Сега разбирах защо бе нает Джулс Халпърн и с какво трябваше да се справим.

Беше ми предявен граждански иск за „неправомерен арест“ и „оклеветяване на личността на полковник Джефри Шейфър“. Искът бе за петдесет милиона долара.

77.

На следващата сутрин ме извикаха в офиса на правосъдния съвет на област Колумбия. Реших, че това не вещае нищо добро. Главният градски съветник — Джеймс Дауд, и Майк Кърси от прокуратурата вече се бяха настанили на червените кожени столове.

Също и главен детектив Питман, който изнасяше истинско представление от мястото си на първия ред.

— Искате да кажете, че след като Шейфър има дипломатически имунитет, той може да избегне криминално преследване и наказателно дело? А в същото време да предявява претенции за правата си в гражданско дело и да получи компенсации за неправомерен арест и оклеветяване?

Кърси кимна и издаде някакви звуци с езика и зъбите си.

— Да, сър, точно така. Нашите посланици и техните сътрудници се радват на същия имунитет в Англия и навсякъде другаде по света. Британците не биха вдигнали имунитета му, независимо колко голям политически натиск им окажем. Шейфър е герой от Фолклендската война. Твърди се, че е уважавана фигура в тайните служби, макар че напоследък е имал някои проблеми.

— Какви проблеми? — попитах аз.

— Не искат да ни кажат.

Питман продължаваше да напада адвокатите.

— Ами онзи клоун от балтийското посолство? Този, който помете кафенето на тротоара? Той беше съден.

Майк Кърси сви рамене.

— Той просто бе съвсем незначителен служител от маловажна страна, която можехме да си позволим да заплашваме. Не можем да направим това с Англия.

— Защо не, по дяволите? — намръщи се Питман и тупна с ръка по облегалката на стола си. — Англия вече нищо не струва.

Телефонът на бюрото на Дауд иззвъня и той направи знак с ръка на останалите да запазят тишина.

— Това сигурно е Джулс Халпърн. Каза, че ще се обади в десет, а обикновено е точен. Ако е той, ще го включа на говорителя. Предполагам, че разговорът ще е не по-малко интересен от анален преглед с кактус.

Дауд вдигна слушалката и около трийсет секунди си разменя любезности с адвоката на Шейфър. После Халпърн го прекъсна.

— Мисля, че имаме съществени неща за обсъждане. Графикът ми за днес е много натоварен. Сигурен съм, че и вие сте доста зает, господин Дауд.

— Да, така че да говорим по същество — каза Дауд и вдигна дебелите си къдрави черни вежди. — Както знаете, полицията има гарантирано право да арестува всеки, ако разполага с вероятна причина. Гражданският ви иск е напълно безнадежден, господин адвокат.

Халпърн прекъсна Дауд.

— Не и ако този човек се представи от самото начало като защитен от дипломатически имунитет, както е направил клиентът ми. Полковник Шейфър е стоял на прага на апартамента на своя психотерапевт и е размахвал картата си на служител от британските тайни служби като знак стоп и с повтарял, че има имунитет.

Дауд въздъхна дълбоко.

— На панталона му е имало кръв, господин адвокат. Той е убиец, и то убиец на полицай. Мисля, че не е необходимо да казвам нищо повече. По отношение на така нареченото оклеветяване полицията има също така правото да информира пресата, когато е извършено престъпление.

— И предполагам, че изявлението на главния детектив пред репортерите — и пред неколкостотин милиона зрители по света — не е клевета?

— Точно така, не е. Това е гарантирано право по отношение на публични фигури, какъвто е и вашият клиент.

— Моят клиент не е публична фигура, господин Дауд. Той никога не се е афиширал. Той е агент от разузнаването. Неговата професия, неговият живот дори зависят от способността му да остава незабелязан.

Главният съветник вече губеше търпение — навярно защото отговорите на Халпърн бяха така спокойни и бързи.

— Добре, господин Халпърн. Защо ни се обаждате?

Халпърн направи достатъчно дълга пауза, за да събуди любопитството на Дауд. После отново заговори.

— Моят клиент ме упълномощи да ви направя едно много необичайно предложение. Настоятелно го посъветвах да не го прави, но той държи на правото си да постъпи, както реши.

Дауд изглеждаше стреснат. Явно не бе очаквал каквито и да било предложения за сделка. Нито пък аз. Какво значеше всичко това?

— Продължете, господин Халпърн — каза Дауд. Очите му бяха широко отворени и напрегнато обхождаха лицата на всички в стаята. — Слушам ви.

— Обзалагам се, че ме слушате, както и уважаваните ви колеги.

Наведох се напред, за да чувам всяка дума.

Джулс Халпърн продължи с истинската причина за обаждането си.

— Моят клиент иска да получи гаранции, че срещу него няма да се заведат никакви граждански искове.

Изпухтях. Халпърн искаше да се подсигури, че никой няма да заведе гражданско дело срещу клиента му след приключването на наказателното дело. Той помнеше, че О’Джей Симпсън бе оправдан в единия съд, но бе доведен до банкрут в другия.

— Невъзможно! — възкликна Дауд. — Няма никакъв начин това да стане. Никакъв начин.

— Слушайте ме. Има начин, иначе нямаше да повдигам въпроса. Ако се съгласите на това и ако и клиентът ми и аз се убедим, че едно наказателно дело няма да бъде протакано, моят клиент ще се откаже от дипломатическия си имунитет. Да, чухте ме правилно. Полковник Шейфър иска да докаже невинността си в съда. Всъщност той настоява за това.

Дауд клатеше невярващо глава. Също и Майк Кърси. В очите им блестеше удивление.

Никой от нас не вярваше на чутото от адвоката.

Джефри Шейфър искаше да отиде на съд.