Танцът на Невестулката

102.

Шейфър не можеше да повярва. Беше допуснал много сериозна и може би неустоима грешка. Резултатът не бе какъвто бе очаквал и сега целият му свят се разпадаше. На моменти си мислеше, че не би могло да бъде по-зле дори да беше отишъл в затвора за хладнокръвното убийство на Патси Хамптън.

Шейфър знаеше, че това не е просто параноя или лудост. Няколко от тъпите чекиджии в посолството наблюдаваха всяка крачка, която той правеше извън кабинета си. Изглежда, че го осъждаха и открито го презираха, особено жените. Кой ги бе настроил срещу него? Някой със сигурност бе отговорен за това.

Той бе белият, английският О’Джей Симпсън. Някаква странна черна овца. Виновен, макар доказано невинен.

Така че Шейфър стоеше почти постоянно в кабинета си със затворена, а понякога и заключена врата. Вършеше малкото си останали задължения с нарастващо чувство на раздразнение и отчаяние и с усещане, че всичко е абсурдно. Полудяваше от мисълта, че е в капан, че е презряна гледка за всички в посолството.

Играеше си на компютъра и чакаше подновяването на Четиримата конници, но другите играчи го бяха отрязали. Те настояваха, че е прекалено опасно да играят, дори да общуват и никой от тях не искаше да разбере, че сега е идеалното време за игра.

Шейфър се взираше през прозореца към Масачузетс Авеню безкрайно дълги отрязъци от време през деня. Слушаше токшоутата по радиото. Ставаше все по-ядосан. Трябваше да играе.

Някой чукаше на вратата на кабинета му. Рязко обърна глава и почувства режеща болка в тила си. Телефонът започна да звъни. Вдигна слушалката и чу гласа на заместничката, която бяха сложили на мястото на предишната му секретарка.

— Господин Андрю Джоунс иска да ви види.

Андрю Джоунс? Шейфър беше шокиран. Джоунс бе важна клечка в Службата за сигурност в Лондон. Шейфър изобщо не знаеше, че той е във Вашингтон. За какво, по дяволите, бе дошъл? Андрю Джоунс бе високопоставен суров тъпанар, който не би се отбил просто да си побъбрят на чай и бисквити.

Не трябва да го карам да чака дълго.

Джоунс чакаше и изглеждаше нетърпелив, почти яростен. Какво ставаше? Стоманеносините му очи гледаха студено и пронизващо; лицето му бе сурово като на английски войник на служба в Белфаст. Но пък яркочервената му коса и мустаци му придаваха добродушен, почти весел вид. В Лондон му викаха Андрю Червения.

— Хайде да влезем в кабинета ти. Затвори вратата след себе си — каза Джоунс тихо, но властно.

Шейфър излизаше от първоначалната си изненада, но започваше да се ядосва.

За кого се мислеше този надут задник, та да нахълтва така в кабинета му? С какво право идваше тук? Как смееше? Змиорка такава! Тъп лакей от Лондон!

— Можеш да седнеш, Шейфър — каза Джоунс. Още една безцеремонна заповед. — Ще говоря кратко и по същество.

— Разбира се — каза Шейфър. Остана прав. — И аз те моля да говориш кратко и по същество. Сигурен съм, че и двамата сме доста заети.

Джоунс запали цигара и си дръпна продължително, после бавно изпусна дима.

— Това е незаконно, тук, във Вашингтон — заяде се Шейфър.

— Ще получиш заповед да се върнеш в Англия до трийсет дни — каза Джоунс, като продължи да пуши. — Ти ни опозори тук, във Вашингтон, както и в Лондон. Разбира се, таблоидите в Англия те направиха мъченик, жертва на бруталната и неефективна американска полиция и съдебната им система. Предпочитат да разглеждат случая като доказателство за корупцията и наивността на Щатите. Което в случая са пълни глупости, както и двамата знаем.

Шейфър се усмихна.

— Как смееш да идваш тук и да ми говориш така, Джоунс? Аз бях несправедливо обвинен в ужасно престъпление, което не съм извършил. Бях оправдан от американския съд. Забрави ли?

Джоунс се намръщи и го изгледа.

— Само защото най-важните доказателства не бяха допуснати на процеса. Кръвта върху панталона ти. Кръвта на бедната жена в канала на банята на любовницата ти. — Той издуха дима през ъгълчето на устата си. — Знаем всичко, жалък глупак такъв. Знаем, че си закоравял убиец маниак. Така че ще се върнеш в Лондон и ще останеш там — докато не те хванем за нещо. Което ще стане, Шейфър. Ако се наложи, ще го инсценираме. Повдига ми се дори да стоя в една и съща стая с теб. Законно си избегнал наказанието си този път, но сега те наблюдаваме много внимателно. Ще те пипнем някъде, някой ден, скоро.

Шейфър придоби развеселен вид. Не можа да сдържи усмивката си. Знаеше, че не трябва, но не устоя на изкушението на играта.

— Може да опиташ, непоносим, лицемерен боклук. Разбира се, можеш да опиташ. Но се нареди на опашката. А сега, ако обичаш, чака ме работа.

Андрю Джоунс поклати глава.

— Е, всъщност не те чака никаква работа, Шейфър. Но ще се радвам да напусна тази стая. Вонята тук е непоносима. Кога за последен път си се къпал? — Той се засмя презрително. — Боже господи, напълно си се забравил.

103.

Онзи следобед се срещнах с Джоунс и трима от неговите агенти в хотел „Уилард“, близо до Белия дом. Аз бях поискал срещата. И Сампсън дойде. Беше се върнал на работа, но не му пречеше да се занимава с това, което първоначално му бе навлякло проблемите.

— Мисля, че е ненормален — каза Джоунс за Шейфър. — Мирише като войнишка тоалетна. Определено е започнал да губи почва под краката си. Как оценяваш психическото му състояние?

Вече познавах Джефри Шейфър по-добре от всички останали. Бях прочел доста за семейството му: братята му, дълго боледувалата му майка, властния му баща. Как са пътували от една военна база към друга, докато навършил дванайсет години.

— Ето какво мисля. Всичко е започнало със сериозно биполярно разстройство, което по-рано наричаха маниакална депресия. Той го е имал още от дете. Сега е пристрастен към някои наркотични и упойващи лекарства: ксанакс, бенадрил, халдол, ативан, валиум, либриум и още някои. Получава се страхотен коктейл. Всичките могат да се купят от някои местни лекари на подходяща цена. Изненадвам се, че изобщо успява да функционира. Но той се справя. Не рухва. Винаги побеждава.

— Казах на Джеф, че трябва да напусне Вашингтон. Как мислиш, че ще реагира? — попита ме Джоунс. — Кълна се, че кабинетът му миришеше, сякаш вътре от няколко дни се разлага труп.

— Всъщност неговото психическо разстройство понякога се съпътства от особен мирис, обикновено е мирис на метал, на стомана — много силен и зловонен. Вероятно Шейфър не се къпе. Но инстинктите му за играта, за това как да печели и да оцелява, са удивителни — казах аз. — Той няма да спре.

— Какво става с другите играчи? — попита Сампсън. — Така наречените конници?

— Твърдят, че играта е приключила и че за тях е било само описване на фантазии — каза му Джоунс. — Оливър Хайсмит поддържа връзка с нас най-вече за да ни държи настрана, сигурен съм. Всъщност и той самият е доста злокобно копеле. Казва, че е натъжен от убийството на детектив Хамптън. Още не бил сто процента сигурен, че Шейфър е убиецът. Настоява да не изключвам другите възможности.

— А ти изключваш ли ги? — попитах аз, като огледах останалите в стаята.

Джоунс не се поколеба.

— У мен няма никакво съмнение, че Джефри Шейфър е сериен убиец. Видяхме достатъчно и чухме също толкова от вас. Напълно е вероятно да е психопат убиец, какъвто не сме виждали досега. И изобщо не се съмнявам, че в крайна сметка той ще превърти и ще се издаде.

Кимнах.

— И аз мисля така — казах. — Съгласен съм с всичко, което каза. Особено това за психопата убиец.

104.

Онази вечер Шейфър отново си говореше сам. Не можеше да се спре и колкото повече опитваше, толкова по-зле ставаше, все повече се суетеше и си говореше сам.

— Да вървят всичките по дяволите — Джоунс, Крос, Люси и децата, Бу Касади, безгръбначните играчи. Да вървят на майната си. Четиримата конници имаше цел. Това не бе просто игра. В нея имаше много по-дълбок смисъл.

Къщата в „Калорама“ беше празна, прекалено тиха тази вечер. Бе огромна и абсурдна, както може да бъде само една американска къща. „Оригиналният“ архитектурен детайл, двойната дневна стая, шестте камини, отдавна умрелите цветя от цветарския магазин „Астър“, непрочетените книги в кожени подвързии в златисто и кафяво, керамичните съдове на Люси. Повдигаше му се от всичко.

Прекара следващия час и нещо, опитвайки се да се убеди, че не е луд — по-конкретно, че не е наркоман. Наскоро бе прибавил един доктор от Мериленд към източниците си на лекарства. За съжаление незаконно издадените рецепти му струваха цяло състояние. Не можеше да издържи дълго така. Литият и халдолът трябваше да контролират резките промени на настроението, които бяха съвсем реални. Торазинът бе за острото чувство за тревожност, което също бе адски истинско. И нарканът бе за променливите настроения. Безбройните инжекции лорадол бяха за нещо друго, някаква болка, която не помнеше откога има. Знаеше, че има основателни причини да пие и ксанакс, компазин, бенадрил.

Люси вече бе отлетяла за Англия и бе взела децата със себе си. Бяха заминали точно една седмица след края на процеса. Баща й бе истинската причина за отпътуването им. Той бе дошъл във Вашингтон, бе говорил с Люси по-малко от час и тя си опакова багажа и потегли като послушното момиче, каквото винаги е била. Преди да тръгне, Люси има смелостта да каже на Шейфър, че го е подкрепила на процеса единствено заради децата и баща й и че сега „дългът“ й е приключил. Тя не вярваше, че е убиец, на каквото мнение беше баща й, но знаеше, че й е изневерявал, и не би могла да понесе това нито минута повече.

Боже господи, как презираше малката си женичка. Преди Люси да си тръгне, той й изясни, че истинската причина тя да изпълни „дълга“ си бе, за да не разкрие той на пресата нейния неприятен навик да пие наркотични лекарства, което несъмнено би направил, а и все още не бе късно.

В единайсет часа трябваше да излезе, вечерната му разходка. Чувстваше се непоносимо напрегнат и се измъчваше от клаустрофобия. Чудеше се дали ще може да се контролира още една нощ, още една минута дори. Кожата му го стягаше и бе развил десетки дразнещи малки тикове. Не можеше да спре да потропва с проклетия си крак!

Заровете прогаряха дупка в джоба на панталона му. Мислите му препускаха в десетки опасни посоки, всички много лоши. Искаше, нуждаеше се да убие някого. Чувстваше се така от дълго време и това бе мръсната му малка тайна.

Другите конници знаеха историята, знаеха дори как бе започнала.

Някога Шейфър бе обикновен английски войник, но бе прекалено амбициозен, за да остане в армията. Беше прехвърлен в МИ6 с помощта на бащата на Люси. Той смяташе, че в МИ6 има повече възможности за издигане в кариерата.

Първото назначение на Шейфър бе в Банкок, където той се запозна с Джеймс Уайтхед, Джордж Бейър и накрая с Оливър Хайсмит. Уайтхед и Бейър няколко седмици обработваха Шейфър, като го подготвяха за една специална задача: той трябваше да стане атентатор, техният личен убиец за особено неприятни мокри поръчки. През следващите две години той извърши три убийства в Азия и откри, че наистина харесва чувството за власт, което убийствата му даваха. Оливър Хайсмит, който ръководеше Бейър и Уайтхед от Лондон, веднъж му каза да деперсонализира акта на убийството, да мисли за него като за игра и Шейфър направи точно това. Той никога не спря да извършва убийства.

Шейфър включи компактдиск уредбата в ягуара. Силно, за да заглуши безбройните гласове, които вилнееха в главата му. Старите рокери Джими Пейдж и Робърт Плант подеха дует в колата му.

Излезе на заден ход от алеята пред къщата си и пое надолу по „Трейси Плейс“. Натисна газта и вдигна почти сто и десет в разстоянието от дома си до Двайсет и четвърта улица.

Време за ново самоубийствено каране? — запита се той.

Червени светлини примигнаха от страната на Двайсет и четвърта улица. Шейфър наруга патрулната кола, която се зададе след него.

По дяволите!

Спря ягуара до тротоара и изчака. Мозъкът му крещеше.

— Тъпанари! Шибани изроди! И ти също си тъпанар! — каза си, шептейки високо. — Прояви малко самоконтрол, Джеф. Овладей се. Хайде, стегни се! Веднага!

Патрулната кола спря плътно зад него. Видя, че вътре седят двама полицаи.

Единият от тях слезе бавно и се приближи до ягуара от страната на шофьора. Ченгето ходеше наперено като някакъв шибан американски филмов герой. На Шейфър му се искаше да го отнесе с един изстрел. Знаеше, че може да го направи. Имаше полуавтоматичен пистолет под седалката. Докосна дръжката му и се почувства по-добре.

— Шофьорската книжка и регистрацията на колата, сър — каза ченгето с непоносимо самодоволен вид.

Някакъв изкривен глас се обади пискливо в главата на Шейфър:

Застреляй го веднага. Всички ще се побъркат, ако застреляш полицай.

Той подаде поисканите документи и някак успя да докара страхлива усмивка.

— Вкъщи ни свършиха памперсите. Наложи се едно спешно посещение на денонощния супермаркет. Знам, че карах много бързо. Заради бебето. Вие имате ли деца?

Полицаят не каза нито дума, никаква проява на любезност. Написа глоба за превишена скорост. Направи го съвсем бавно.

— Заповядайте, господин Шейфър. — Патрулният полицай му подаде фиша за глобата и каза: — А, между другото, ние те наблюдаваме, боклук такъв. Следим всяка твоя крачка. Не си се измъкнал от това, че уби Патси Хамптън. Само си мислиш, че си се измъкнал.

Един чифт фарове светна и изгасна, светна и изгасна от страната на улицата, където преди няколко минути се бе намирала полицейската кола.

Шейфър се взря в тъмнината като присви очи. Позна колата, черно порше.

Крос беше там и го гледаше. Алекс Крос нямаше да се откаже.

105.

Андрю Джоунс седеше до мен в тъмното купе на поршето. Работехме в тясно сътрудничество от почти две седмици. Джоунс и Службата за сигурност бяха твърдо решени да спрат Шейфър, преди да е извършил ново убийство. Освен това следяха Войната, Глада и Завоевателя.

Гледахме мълчаливо как Джефри Шейфър бавно обърна колата и се върна в къщата си.

— Видя ни. Познава колата ми — казах аз. — Това е добре.

Не можех да зърна лицето на Шейфър в тъмнината, но почти усещах какъв огън гори в главата му. Знаех, че е превъртял. Думите убиец маниак продължаваха да се въртят в съзнанието ми. Двамата с Джоунс наблюдавахме един убиец маниак и той се движеше на свобода. Беше се измъкнал, въпреки че бе извършил убийство — няколко убийства.

— Алекс, тревожиш ли се, че можем да го предизвикаме да навлезе в състояние на ярост? — попита Джоунс, когато ягуарът спря пред голямата къща.

На алеята нямаше никакво осветление, така че нямаше да можем да видим лицето на Джефри Шейфър през следващите няколко секунди. Не можех да определя дали е влязъл в къщата.

— Той вече е в състояние на ярост. Загубил е работата си, жена си, децата, играта, заради която живее. Най-лошото — ограничена е свободата му да ходи, където поиска. Шейфър мрази да му налагат ограничения, мрази да се чувства в капан. Не може да понесе мисълта да загуби.

— Значи мислиш, че ще направи нещо прибързано?

— Не прибързано. Той е прекалено умен. Но ще предприеме нещо. Ще направи следващия си ход. Така се играе играта.

— И тогава отново ще го вбесим?

— Да, точно така.

Късно същата вечер, докато карах към къщи, реших да спра в „Сейнт Антъни“. Църквата е необикновена в наши дни заради това, че е отворена и нощем. Монсиньор Джон Келихър смята, че така трябва, и е готов да се примири с вандализма и дребните кражби. Все пак хората от квартала наглеждат църквата и я пазят.

Когато влязох в осветената от свещи църква, вътре се молеха няколко души. В църквата обикновено има по няколко енориаши. Не е позволено на бездомници да спят вътре, но те влизат и излизат по цяла нощ.

Седнах и се загледах как примигват и трептят познатите червени свещи. Вдишах тежкия мирис на тамян. Взрях се в голямото позлатено разпятие и красивите витражи на прозорците, на които се възхищавам от момче.

Запалих една свещ за Кристин и се помолих някак, някъде тя да е все още жива. Не изглеждаше вероятно. Споменът за нея леко избледняваше и се ядосвах, че става така. Една колона от болка се простираше от стомаха до гърдите ми и ми беше трудно да дишам. Чувствах се така от нощта, когато тя изчезна, преди почти година.

И тогава за пръв път признах пред себе си, че тя си е отишла. Никога вече нямаше да я видя. Мисълта заседна като счупено стъкло в гърлото ми. Сълзите напълниха очите ми.

— Обичам те — прошепнах аз. — Обичам те, ужасно ми липсваш.

Казах още няколко молитви и най-после станах от дългата дървена пейка, после мълчаливо се отправих към вратите. Не видях жената, която се бе свила в една от страничните пътеки. Тя ме стресна с внезапното си движение.

Познах я — от кухнята за бездомни. Казваше се Магнолия. Само това знаех за нея, странното й първо име, може би и то бе измислено. Тя ме извика на висок глас: — Хей, Фъстъчения човек, сега знаеш какво ни е на нас.

106.

С помощта на Джоунс и Санди Грийнбърг от Интерпол другите трима конници бяха поставени под наблюдение. Бяхме хвърлили голяма мрежа и ако успеехме, щяхме да хванем добър улов.

Службата за сигурност внимателно следеше и контролираше огромния потенциален скандал в Англия. Ако четирима английски агенти се окажеха убийци, разиграващи странна игра, последиците за разузнавателната общност щяха да бъдат катастрофални.

Шейфър примерно отиде в посолството в сряда и четвъртък. Пристигаше малко преди девет и си тръгваше точно в пет. Щом влезеше вътре, стоеше изолиран от всички погледи в малкия си кабинет и не дръзваше да излезе дори за обяд. Прекарваше часове в „Америка Онлайн“, което ние следяхме.

И двата дни той бе облечен в сив панталон и син блейзър. Дрехите му бяха необичайно измачкани и неугледни. Гъстата му руса коса бе сресана назад. Изглеждаше мръсна и мазна и силните ветрове във Вашингтон не успяваха да я развеят. Шейфър изглеждаше блед, нервен и неспокоен.

Щеше ли да рухне?

След вечеря в петък вечер с Нана седнахме зад къщата. Прекарвахме повече време заедно, отколкото ни се бе случвало от години. Знаех, че тя се тревожи за мен, и й позволявах да помага колкото си иска. Заради двама ни.

Джени и Деймън миеха чиниите вътре и успяваха да не се драчат прекалено. Деймън миеше, а Джени изсушаваше. Касетофонът на Деймън свиреше прекрасната музика към филма „Възлюбена“.

— Повечето семейства в наши дни имат миялня и сушилня — каза Нана, като отпи от чая си. — В Америка премахнаха робството, Алекс. Случайно да си чул това?

— И ние си имаме миялня и сушилня. Доколкото чувам, са в отлично състояние. Малко поддръжка, никакви разходи. Най-добрите.

Нана започна да цъка.

— Ще видим колко време ще трае.

— Ако искаш миялня, можем да купим — или просто си упражняваш красноречието, преди да подхванеш някоя тема, която е по-достойна за талантите ти? Доколкото си спомням, почитателка си на Демостен и Цицерон.

Тя ме сръга с лакът.

— Хитрец. Мислиш се за много умен, а?

Поклатих глава.

— Всъщност не, Нана. Това е един от големите ми проблеми.

Нана се взря в очите ми. Почти усетих как надниква в душата ми. Тя умее да вниква много дълбоко във важните неща.

— Някога ще спреш ли да се самообвиняваш? — попита тя. — Изглеждаш ужасно.

— Благодаря ти. А ти ще престанеш ли да ме ядеш? — попитах я усмихнат.

Нана винаги успява да ме извади от мрачните настроения по някакъв си неин начин.

Тя кимна с малката си глава.

— Разбира се. Един ден ще спра. Никой не живее вечно, внучето ми.

Засмях се.

— Ти обаче сигурно ще живееш. Ще надживееш и мен, и децата.

Нана се ухили и показа многото си зъби — които си бяха нейни, между другото.

— Наистина се чувствам много добре, като се вземе всичко предвид — каза тя. — Ти още го преследваш, нали? Това правиш нощем? Ти, Джон Сампсън и онзи англичанин — Андрю Джоунс.

Въздъхнах.

— Да, преследвам го. И ще го пипнем. Възможно е да има четирима мъже, замесени в серия от убийства. Тук, в Азия, в Ямайка и в Лондон.

Тя ме мушна с извития си показалец.

— Ела по-близо.

Ухилих й се. Нана е такава нежна душа и в същото време може да бъде толкова строга.

— Искаш да седна на коленете ти ли, стара жено? Сигурна ли си?

— За бога, не. Не сядай у мен, Алекс. Просто се наведи и прояви уважение към възрастта и мъдростта ми. И ми дай една прегръдка.

Направих както ми каза и забелязах, че от кухнята не се чува никакво тракане.

Погледнах към мрежестата врата и видях двамата ми любопитковци да ни гледат, притиснали лица към мрежата. Махнах им с ръка да се дръпнат от вратата и лицата им изчезнаха.

— Искам да бъдеш много, много предпазлив — прошепна Нана. — Но искам да го пипнеш по някакъв начин. Този мъж е най-лошият от всички. Джефри Шейфър е най-лошият, Алекс, най-злият.

107.

Играта всъщност не бе завършила, но се бе променила значително след процеса във Вашингтон.

Беше пет и половина следобед в Лондон и Завоевателя чакаше пред компютъра си. Беше изплашен и трескаво възбуден от това, което се случваше: Четиримата конници отново започваше.

В Манила, Филипините, беше един и трийсет през нощта. Глада бе готов да получи съобщението, новото начало на играта, която обожаваше.

И Войната чакаше новини от Четиримата конници в голямата си къща в Ямайка. Той също бе вманиачен по това как ще свърши играта и кой ще бъде победителят.

Във Вашингтон бе дванайсет и половина и Джефри Шейфър караше бързо от посолството към търговския център „Уайт Флинт Мол“. Чудеше се дали го следят и предположи, че е възможно. Алекс Крос и другите полицаи бяха някъде там, дебнеха да го хванат. Още не ги бе забелязал, което означаваше единствено, че са се заели още по-сериозно със задачата.

Направи неочакван завой надясно, премина през кръговото движение и се изстреля по Небраска Авеню по посока на Америкън Юнивърсити. Промъкна се по задните пътища край университета, после излезе на „Уисконсин“ и се отправи бързо към търговския център.

Влезе в „Блумингдейл“ и откри, че универсалният магазин е почти празен. Боже, и без това презираше американските магазини. Напомняха му за Люси и децата. Мина с бавна стъпка през щандовете за мъжки стоки. Избра си няколко прекалено скъпи спортни ризи „Ралф Лорън“ и два чифта тъмни панталони.

Преметна някакъв костюм „Джорджо Армани“ върху едната си ръка и се отправи с купчината дрехи към пробната. Там подаде дрехите на дежурния продавач, несъмнено, поставен да пази от крадци.

— Размислих — каза той.

— Няма проблем, сър.

Шейфър побягна по тесния коридор, който водеше към задния изход. Стигна със спринт до стъклените врати и изскочи на паркинга отзад. Видя знаците на „Бруно Чиприани“ и „Лорд енд Тейлър“ и разбра, че се движи в правилната посока.

Един „Форд Торъс“ бе паркиран близо до пожарния кран. Шейфър скочи в него, запали го и подкара по „Роквил Пайк“ към „Монтроуз Кросинг“, на около километър и половина разстояние.

Смяташе, че сега вече никой не го следи. Подмина „Монтроуз“ и продължи на север до търговския център „Федерал Плаза“. Щом стигна там, влезе в „Сайбър Ексчейндж“, където продаваха нов и втора употреба софтуер и много компютри.

Очите му се стрелнаха във всички посоки и той видя точно това, което му трябваше.

— Бих искал да опитам новия „Ай Мак“ — каза той на продавача, който се доближи до него.

— Разбира се. Ако ви трябва помощ, извикайте ме — каза продавачът. — Лесно е.

— Да, мисля, че ще се оправя. Ще се обадя, ако изникне проблем. Но почти съм решил да си го купя.

— Отличен избор.

— Да, отличен, отличен.

Мързеливият продавач го остави сам. Компютърът беше свързан с Интернет. Шейфър почувства прилив на маниакална възбуда, но също и нотка на тъга, докато пишеше съобщението си до другите играчи. Беше обмислил всичко предварително и знаеше какво трябва да се каже и какво — да се направи.

108.

В понеделник в девет сутринта Шейфър се включи в монотонната вбесяващо бавна колона от отправили се към работа глупаци по посока на Ембъси Роу. Владееше го опияняващата мисъл, че след днешния ден никога повече нямаше да се наложи да работи. Всичко в живота му щеше да се промени. Не можеше да се върне назад.

Сърцето му биеше силно, когато спря на зелено на светофара на Масачузетс Авеню, близо до посолството. Зад него засвириха клаксони и той си спомни самоубийственото каране преди година. Страхотни дни бяха, по дяволите. Светна червено и той се изстреля напред. Бягаше. Беше репетирал бягството си. Този път завинаги.

Видя, че пътят на две пресечки пред него е чист, и натисна до край педала на газта. Ягуарът се устреми напред с дива сила. Спортната кола полетя към пъзела от странични улички около Америкън Юнивърсити.

Десет минути по-късно вече завиваше към търговския център „Уайт Флинт Мол“ с осемдесет и пет километра в час, ускори до деветдесет, сто, сто и десет, докато прекосяваше почти празния паркинг. Беше сигурен, че никой не го е проследил.

Отправи се към голямата книжарница „Бордърс“, после зави надясно и се стрелна по тясната странична алея между сградите.

Знаеше пет изхода от търговския център. Отново ускори и гумите му изсвириха.

Кварталът наоколо бе осеян от тесни улички. Все още нямаше никого зад него, нито една каза.

Знаеше за едно малко използвано отклонение, по което се влизаше на „Роквил Пайк“. Излезе на магистралата и се отправи в противоположна посока на натовареното движение, пъплещо към центъра на града. Не бе забелязал никакви коли да го следват през паркинга, по страничните улички или по магистралата.

Навярно имаха само една кола, най-много две, с които да го следят тази сутрин. Това му се стори най-вероятно като вариант. Нито вашингтонската полиция, нито Службата за сигурност биха одобрили по-голям брой коли за наблюдението му. Определено не мислеше, че биха го направили.

Навярно им беше избягал. Извика силно и наду клаксона срещу жалките глупаци и неудачници в отсрещното платно, които отиваха на работа. Беше чакал този миг почти осем години.

И той най-после бе настъпил.

Край на играта.

109.

— Все още ли го следим? — попитах Джоунс, като нервно огледах петимата агенти, които работеха в оперативния център в една от стаите на британското посолство.

Стаята бе пълна с всякакво модерно оборудване, включително десетина видеомонитора.

— Наблюдаваме го. Няма да ни се измъкне така лесно, Алекс. Пък и мислим, че знаем къде отиват и той, и останалите.

Бяхме поставили един миниатюрен предавател на ягуара, но все пак имаше известна вероятност Шейфър да го открие. Засега не беше. А че бягаше с колата, бягаше със стръвта — поне така си мислехме ние.

Всички конници се бяха раздвижили. Оливър Хайсмит бе проследен от дома си в Съри до летище „Гетуик“ край Лондон. Агентите на летището се бяха уверили, че Завоевателя се е качил на полета на „Бритиш Еъруейз“ до Ню Йорк, после се обадиха във Вашингтон да ни съобщят, че е на път.

Няколко часа по-късно един агент се обади от Филипините. Джордж Бейър бил на летището в Манила. Глада си купил билет до Ямайка с прехвърляне в Ню Йорк.

Вече знаехме, че Джеймс Уайтхед живее в Ямайка и че в момента се намира на острова. Войната очакваше другите да пристигнат.

— Опитвам се да открия някакъв неизменен модел в Четиримата конници, но там има взаимодействие на няколко гледни точки. Точно това харесват те в играта, това ги е накарало да се пристрастят към нея — обясних на Джоунс, докато чакахме да получим нова информация.

— Знаем, че поне трима от тях са играели играта още от времето, когато са били в Тайланд през деветдесет и първа. Някъде по онова време в Банкок започват да изчезват танцьорки от барове и проститутки. Местната полиция не си дава много зор с разследването. В „Пат Понг“ са изчезвали момичета и преди. Полицията има почти същото отношение и тук, във Вашингтон, когато се отнася за убийства на проститутки. Тези момичета не са били важни. Отписали са ги. Случаите на убийства и изчезнали хора в „Саутийст“ със сигурност не се разследват така, както подобни случаи в „Джорджтаун“ или на Капитолия. Това е една от мръсните малки тайни на Вашингтон.

Джоунс си запали нова цигара от фаса на предишната. Той изпусна дима, после каза:

— Възможно е само Шейфър да е извършвал убийства в действителност, Алекс. Или е така, или останалите са много по-предпазливи от него.

Свих рамене. Не мислех, че е така, но нямах достатъчно конкретни доказателства, за да изложа убедително тезата си пред Джоунс, който също бе добър детектив.

— Краят на Четиримата конници наближава, а? Ще могат ли наистина да сложат край на малката си игра? — попита Сампсън.

— Изглежда, наистина се събират — казах аз. — Четирима бивши британски агенти, четирима възрастни мъже, които обичат да играя диаболични игри. По мое мнение — четирима убийци.

— Възможно е. — Андрю Джоунс най-после призна, че немислимото може да е истина. — Алекс, страхувам се, че може да си прав.

110.

Сигурно бяха избрали Ямайка, тъй като бе сравнително изолирано място, където Джеймс Уайтхед имаше голяма къща на брега. Но може би имаше и други причини, свързани с играта Четиримата конници. Надявах се скоро да научим.

Оливър Хайсмит и Джордж Бейър пристигнаха на острова почти едновременно. Срещнаха се край лентата за получаване на багажа на летището, после изминаха с кола почти едночасовия път до скъпия хотел „Ямайка Ин“ в Очо Риос.

Ние също се бяхме задвижили. Сампсън и аз бяхме пристигнали там с ранен полет от Вашингтон. Времето беше великолепно. Синьо небе, топъл бриз. На летището звучеше английска и креолска реч, реге и ска. Шумоленето на банановите дървета от морския бриз звучеше като нежен хор.

Хотелът в Очо Риос бе частен и старомоден, само четирийсет и пет стаи, всички с изглед към морето. Пристигнахме там едновременно с четири английски екипа агенти. Имаше и две групи детективи от Кингстън.

Кабинетът на английския върховен комисар в Кингстън бе уведомен за присъствието ни и целта на пребиваването ни. Бяха ни обещали пълно съдействие. Всички бяха твърдо решени да заловят четиримата играчи, независимо от последствията и аз бях много впечатлен от английската група, както и от местните детективи.

Чакахме Джефри Шейфър. Сампсън и аз бяхме заели стратегическа позиция, така че да наблюдаваме тесния засенчен път, който водеше към хотела. Бяхме на обраслия с гъста зеленина хълм между хотела и искрящото синьо Карибско море. Андрю Джоунс и още един агент бяха във втора кола, скрита близо до задния вход на хотела. Шестима от агентите на Джоунс бяха преоблечени като портиери и работници по поддръжката в хотела. Детективите от Ямайка също бяха разпръснати наоколо.

Не бяхме получили никакви новини за Шейфър. Той най-после ни се беше изплъзнал. Но бяхме убедени, че ще се присъедини към останалите. Джоунс се тревожеше, че не сме достатъчно на брой, за да спрем Шейфър, ако се канеше да убие другите играчи. Бях съгласен с него — ако той бе решил да изиграе ролята на камикадзе, не можехме да осигурим достатъчно защита за останалите.

Така че чакахме и чакахме. По късовълновата радиостанция в колата постоянно получавахме всяка нова информация. Съобщенията не спряха целия следобед.

„Оливър Хайсмит е още в стаята си. Очевидно не желае да го безпокоят…“

„Бейър също е в стаята си. Обектът забелязан на терасата преди десетина минути, оглежда брега с бинокъл…“

„Бейър излезе от стаята си. Слезе да се изкъпе в морето. Обектът е в червен раиран бански. Веднага се забелязва. Така е по-лесен за наблюдение. Не че е приятна гледка…“

„Черен мерцедес пристига пред парадния вход. Шофьорът е висок и рус. Може би е Джефри Шейфър. Виждаш ли го, Алекс?“

Веднага отговорих.

„Русият мъж не е Шейфър. Повтарям, това не е Шейфър. Много е млад, вероятно е американец. Освен това води жена и деца със себе си. Фалшива тревога. Това не е Шейфър.“

Съобщенията по радиостанцията продължиха.

„Хайсмит току-що си поръча храна от румсървис. Две порции английска закуска по обяд. Един от нашите хора ще му я занесе…“

„Бейър се върна след плуването. Той има силен тен. Дребен е, но мускулест. Опита да заговори няколко дами. Не му излезе късметът.“

Накрая към шест аз изпратих ново съобщение. „Джеймс Уайтхед току-що пристигна със зелен рейндж роувър. Влиза в хотела. Войната е тук.“

Трябваше да пристигне само още един играч.

Чакахме. Оставаше да дойде Смъртта.

111.

Шейфър не бързаше особено да размаха черно-бялото флагче за финала. Бавно и спокойно обмисляше всеки възможен сценарий. Беше забелязал брега на Ямайка на хоризонта още преди няколко часа. Беше долетял до Пуерто Рико и там бе наел малка яхта. Искаше да има възможност да пътува и по море, и по въздух.

Сега спокойно изчакваше падането на нощта. Беше настъпил известният син час в морето, точно слез залез-слънце, когато морето е необичайно спокойно и красиво. Освен това е някак магично и леко нереално. Шейфър беше направил около петстотин лицеви опори на палубата и дори не се бе задъхал. Виждаше десетината пътнически кораба, пуснали котва край Очо Риос. Навсякъде около него бе пълно с малки яхти като неговата.

Спомни си, че беше чел някъде, че остров Ямайка бил лична собственост на Христофор Колумб. Харесваше му мисълта, че някога е имало време, когато човек е можел да взема това, което е пожелаел, и често го е правел.

Тялото му бе стегнато и твърдо, имаше загар от трите дни на слънце, докато пътуваше с яхтата. Косата му бе изсветляла още повече. Вече от почти седмица бе поставил под контрол пиенето на лекарствата. Всичко бе въпрос на воля и той се бе справил с предизвикателството. Искаше да спечели.

Шейфър се чувстваше като бог. Не, той беше бог. Контролираше всяка стъпка в собствения си живот и в този на още няколко души.

„Предстоят изненади“ — помисли си той и бавно напръска тялото си с охлаждащи струйки вода.

Предстояха изненади за всички, които все още искаха да бъдат в играта.

Неговата игра.

Неговият план.

Неговият край.

Защото това не беше просто игра; никога не е било просто игра. Другите играчи би трябвало досега да са го осъзнали. Те разбираха какво са направили и защо трябва да има разплата. Точно това бе смисълът на Четиримата конници още от самото начало: Краят на играта е разплата и разплатата е моя… или тяхна? Кой знае със сигурност?

Баща му бе научил него и братята му да плават, вероятно това бе единственото полезно нещо, което той беше направил за Шейфър. Всъщност в морето намираше покой. Това бе истинската причина да дойде до Ямайка с яхта.

В осем часа заплува към брега, като подмина няколко от по-малките платноходки и моторни лодки. Физическото усилие бе почти като противодействие на тревожността и нервите. Бе силен плувец, умееше да се гмурка, бе добър и в почти всеки друг вид спорт.

Нощният въздух бе спокоен и благоуханен. Морето бе плоско като огледало. Нито вълничка не смущаваше повърхността.

Е, скоро щеше да има доста вълни.

Една кола го чакаше точно до крайбрежния път, черен форд мустанг, лъскав и блеснал под лунната светлина.

Шейфър се усмихна, когато го видя. Играта напредваше прекрасно.

Глада го чакаше, за да го посрещне.

Не, Глада бе там поради друга причина.

Джордж Бейър го чакаше на брега, за да го убие.

112.

„Джордж Бейър не е в стаята си. Не е с Оливър Хайсмит или Джеймс Уайтхед. По дяволите! Изпуснали сме го!“

Обезпокоителното съобщение прозвуча по радиостанцията. Ние със Сампсън наблюдавахме южната страна на хотела вече почти осем часа и бяхме сигурни, че Джордж Бейър не е минал от нашата страна.

Чухме загрижения глас на Андрю Джоунс по радиостанцията:

— Помнете, че всичките четирима конници са агенти, като самите нас. Те са обучени и смъртно опасни. Нека веднага намерим Бейър. Шейфър е най-опасният играч — поне така мислим.

Със Сампсън бързо изскочихме от наетия седан. Бяхме извадили пистолетите си, но те изглеждаха не на място сред красивия и спокоен курорт. Спомних си, че се бях чувствал по същия начин преди почти година на Бермудите.

— Бейър не е минал край нас — каза Сампсън.

Знаех, че се тревожи, че хората на Джоунс са изпуснали Глада. Ние не бихме допуснали такава грешка, но всъщност ние бяхме само подкрепление, не основен екип.

Двамата бързо тръгнахме нагоре по хълма, откъдето се виждаха грижливо подрязаните ливади, които се спускаха към частния плаж на хотела. Беше тъмно, но районът около хотела бе сравнително добре осветен. Двойка по бански костюми и хавлии вървеше бавно към нас. Държаха се за ръце, очевидно неподозиращи опасността. Джордж Бейър не се виждаше никъде обаче. Нито пък Шейфър.

— Как ще завършат това нещо? — попита Сампсън. — Как мислиш, че ще завърши играта?

— Мисля, че никой от тях не знае със сигурност. Вероятно имат планове, но сега може да се случи всичко. Всичко зависи от Шейфър, ако спазва правилата. Мисля, че той е над всичко това и останалите играчи го знаят.

Забързахме и хукнахме към хотела. Ставахме нервни и предизвиквахме загрижени погледи у гостите на хотела, които срещахме по тясната виеща се пътека.

— Те всички са убийци. Дори Джоунс най-после призна това. Те са убивали като агенти и не са искали да спрат. Това им е харесвало. Сега може би всеки планира да убие другите. Победителят получава всичко.

— А Джефри Шейфър мрази да губи. Това вече сме го виждали. Това е неговият модел, Джон. Това ни е убягвало от самото начало.

— Този път няма да ни се измъкне, готин. Независимо какво ще стане. Шейфър няма да се измъкне.

Не отговорих на Сампсън.

113.

Шейфър дори не се бе задъхал, когато стигна до пясъчната ивица на брега. Джордж Бейър излезе от черния форд мустанг и Шейфър се вгледа за оръжие в ръката му. Продължи да върви напред, да играе играта на всички игри, и то с най-големия залог: собствения му живот.

— Нима доплува до тук, мамка му? — попита Бейър. Гласът му бе развеселен, но и напрегнат.

— Ами, всъщност, нощта е фантастична, чудесна е за плуване — отвърна Шейфър и небрежно изтръска водата от тялото си.

Изчака Бейър да се доближи. Забеляза начина, по който той напрягаше и отпускаше дясната си ръка. Видя леко наведените напред рамене.

Шейфър свали водонепроницаемия плик, който бе преметнал на гърба си, и извади чисти сухи дрехи и обувки. Сега вече имаше достъп до оръжията си.

— Чакай да отгатна. Оливър ви е предложил всички да се обедините срещу мен — каза той. — Трима срещу един.

Бейър се усмихна лукаво.

— Разбира се. Тази възможност трябваше да бъде обмислена. Но я отхвърлихме, защото не отговаря на нашите герои в играта.

Шейфър изтръска косата си от водата. Докато се обличаше, се извърна наполовина. Усмихна се сам на себе си. Боже господи, обожаваше това — играта на живот и смърт срещу друг конник, друг гениален играч. Възхищаваше се на спокойствието на Бейър и на способността му да изглежда така невъзмутим.

— Той играе прекалено предсказуемо. Същият бе и като агент и аналитик. Джордж, изпратили са теб, защото са мислели, че никога няма да заподозра, че ти ще опиташ сам да ме премахнеш. Ти правиш първия ход. Но е толкова очевиден. Ужасна загуба, такъв играч.

Бейър се намръщи леко, но все още не загуби спокойствието си, не показа как се чувства. Мислеше, че това е най-безопасното отношение, но то подсказа на Шейфър, че подозренията му са били правилни: Глада бе тук, за да го убие. Беше сигурен. Хладното поведение на Джордж Бейър го бе издало.

— Не, нищо подобно — каза Бейър. — Тази вечер ще играем според правилата. Правилата са важни за нас. Ще бъде игра на маса, състезание на стратегии и хитрост. Просто дойдох да те посрещна, както бе според плана. Ще се изправим един срещу друг четиримата в хотела.

— И ще се подчиняваме на това, което се падне от заровете? — попита Шейфър.

— Да, разбира се, Джеф. — Бейър протегна ръка и му показа три зара с по двайсет страни.

Шейфър не сдържа острия си смях. Това бе страхотно, невероятно.

— Какво показват заровете, Джордж? Как така аз губя? Как така аз трябва да умра? Нож? Пистолет? Една свръхдоза наркотик ми звучи по-привлекателно.

Бейър не се сдържа. Засмя се. Шейфър бе такова надуто копеле, толкова добър убиец, чудесен герой психопат.

— Ами да, може и да ни е хрумнало нещо подобно, но играхме съвсем честно. Както ти казах, те ни чакат в хотела. Да тръгваме.

Шейфър обърна глава към Бейър за миг. После се отблъсна силно на десния си крак. Скочи срещу Бейър.

Но Бейър бе още по-подготвен за атаката му. Заби силно юмрук в бузата на Шейфър, нещо изтрака, може би му се разклатиха няколко зъба. Дясната страна на главата на Шейфър изтръпна напълно.

— Браво, Джордж. Добър удар!

После Шейфър заби глава в Бейър с всичка сила. Чу хрущенето на кост в кост, видя експлозията от звездички пред очите си. Това накара адреналина да нахлуе във вените му.

Заровете изхвръкнаха от ръката на Бейър, когато той посегна да извади пистолет или някакво друго оръжие. Беше пъхнато отзад на кръста му.

Шейфър стисна дясната ръка на Бейър, изви я с всичка сила и я счупи при лакътя. Бейър изпищя от болка.

— Не можеш да ме победиш! Никой не е могъл, никой не може! — изкрещя Шейфър с пълен глас.

Сграбчи гърлото на Джордж Бейър и го стисна с нечовешка сила. Бейър се задави, почервеня, сякаш цялата кръв нахлу в главата му. Джордж беше по-силен, отколкото изглеждаше, но у Шейфър кипеше адреналинът и омраза, трупана с годините. Той бе с десет килограма по-тежък от Бейър, и това бяха само мускули.

— Нееее. Чуй ме — давеше се и шепнеше Джордж Бейър. — Не така. Не тук.

— Да, Джордж. Да, да. Играта е в ход. Играта, която вие, копелета, започнахте. Чао-чао, стари приятелю. Ти ми причини всичко това. Ти ме направи такъв, какъвто съм: Смъртта.

Чу силно отчетливо щракване и Джордж Бейър се свлече безжизнен в ръцете му. Шейфър пусна тялото на пясъка.

— Един падна — каза Шейфър и най-после си позволи да си поеме дълбоко и доволно дъх. Грабна падналите зарове, разклати ги веднъж и ги запрати в морето. — Вече не използвам заровете — каза той.

114.

Чувстваше се толкова невероятно добре. Направо страхотно. Боже, как му беше липсвало всичко това! Приливът на адреналин, несравнимата тръпка. Знаеше, че е възможно „Ямайка Ин“ да се наблюдава от полицията, така че паркира мустанга пред близкия хотел „Плантейшън Ин“.

Премина със забързана крачка през оживения бар „Бугънвила Теръс“. Сервираха питиета и бяха надули музиката. Представи си жестоката фантазия как започва да стреля срещу терасата и убива няколко тъпи туристи, така че веднага се измъкна от прекалено оживения район. За тяхно добро — но най-вече за свое собствено.

Разходи се по плажа и се успокои. Беше тихо, спокойно, в нощния въздух се носеха звуците на балада. Пътеката между двата хотела беше живописна, с много лампи, пясък с цвят на шампанско, сламени чадъри, поставени на равно разстояние един от друг. Чудесно игрище.

Знаеше къде е отседнал Оливър Хайсмит: в известния Бял апартамент, където някога бяха спали Уинстън Чърчил, Дейвид Нивън и Иън Флеминг. Хайсмит обичаше комфорта почти колкото обичаше и играта.

Шейфър презираше другите конници отчасти защото не принадлежеше към снобската им социална класа. Бащата на Люси го бе уредил да постъпи в МИ6; другите играчи бяха стигнали до там, защото бяха учили в подходящите университети. Но имаше още една, по-силна причина за неговата омраза: те бяха дръзнали да го използват, да чувстват, че го превъзхождат и да му навират това в лицето.

Влезе през вратата в бялата метална ограда и се озова в градината на „Ямайка Ин“. Премина в лек бяг. Искаше да тича, да се изпоти. Отново се чувстваше превъзбуден. Самата игра го бе въодушевила така.

Шейфър хвана главата си за момент. Искаше да се смее и да крещи с пълно гърло. Облегна се на един дървен стълб край пътеката, водеща от плажа към хотела, и се опита да успокои дишането си. Знаеше, че губи контрол, а сега бе възможно най-лошият момент за това.

— Всичко наред ли е, сър? — спря до него един сервитьор от хотела.

— Не би могло да е по-добре — каза Шейфър и махна с ръка да отпрати мъжа. — Направо съм в рая, не си ли личи?

Отново тръгна към Белия апартамент. Осъзна, че се чувства по същия начин, както онази сутрин преди година, когато искаше да се блъсне с колата си във Вашингтон. Отново имаше сериозен проблем. Можеше да загуби играта точно сега, да загуби всичко. Това налагаше промяна в стратегията, нали така? Трябваше да бъде по-дързък, още по-агресивен. Трябваше да действа, без да мисли прекалено много. Шансовете все още бяха две към едно срещу него.

В далечния край на двора забеляза мъж и жена във вечерно облекло. Разхождаха се край една арка, отрупана с цветя. Реши, че това са хора на Джоунс. Значи все пак бяха обсадили хотела. Бяха тук за него, каква чест.

Мъжът погледна към него и Шейфър рязко сведе глава. Те не можеха да направят нищо, за да го спрат или арестуват. Не бе извършил никакво престъпление, което да могат да докажат. Полицията не го търсеше. Не, той бе свободен човек.

Така че Шейфър тръгна към тях със спокойна походка, сякаш не ги бе забелязал. Засвири си някаква песен.

Вдигна глава, когато бе на няколко метра от двойката.

— Аз съм този, когото чакате. Аз съм Джефри Шейфър. Добре дошли в играта.

Извади своя девет милиметров полуавтоматичен „Смит енд Уесън“ и стреля два пъти.

Жената извика и притисна ръка отляво към гърдите си. Яркочервена кръв вече обагряше морскозелената й рокля. Очите й издаваха объркване и шок, преди да се строполи по очи.

Мъжът агент имаше тъмна дупка на мястото на лявото си око. Шейфър разбра, че е мъртъв още преди главата му да се удари в настилката на двора със силно удовлетворително хлопване.

Не бе губил нищо през годините. Шейфър забърза към Белия апартамент и Завоевателя.

Изстрелите несъмнено бяха чути. Не бяха очаквали да нахълта право в капана, който са му поставили. Но ето че той идваше.

Две камериерки бутаха скърцаща количка за почистване навън през вратата на Белия апартамент. Може би току-що бяха оправили леглото на Завоевателя? Бяха ли оставили на дебелака едно шоколадче на възглавницата?

— Махайте се от тук веднага! — извика той и вдигна пистолета си. — Хайде, хайде, бягайте, ако не искате да умрете!

Камериерките ямайки хукнаха, сякаш бяха видели самия дявол, и по-късно щяха да разказват на децата си, че наистина са го зърнали.

Шейфър нахлу през вратата на апартамента и видя Оливър Хайсмит, който тикаше количката си по току-що излъскания под.

— Оливър, това си ти — каза Шейфър. — Мисля, че залових ужасния убиец от „Ковънт Гардън“. Ти си извършил онези убийства, нали? Гледай ти! Играта свърши, Оливър!

В същото време Шейфър си помисли:

Наблюдавай го внимателно. Бъди нащрек със Завоевателя.

Оливър Хайсмит спря да се движи, после бавно, но доста сковано завъртя инвалидната си количка така, че да се обърне с лице към Шейфър. Среща лице в лице. Това бе добре. Най-доброто. Хайсмит бе контролирал Бейър и Уайтхед от Лондон, когато всички те бяха агенти. Първоначалната игра Четиримата конници беше негова идея, разнообразие, с което да облекчава живота си на пенсионер.

„Нашата малка глупава игра на фантазии“ — наричаше я винаги той.

Той огледа Шейфър с хладен и преценяващ поглед. Беше умен — теоретик, но гений, или поне така твърдяха Бейър и Уайтхед.

— Скъпи мой друже, ние сме твои приятели. Единствените, които са ти останали. Разбираме твоя проблем. Хайде да обсъдим нещата, Джефри.

Шейфър се изсмя на жалките лъжи на дебелия мъж, на неговата поза на превъзходство и снизходителност, на куража му.

— Джордж Бейър ми каза друго. Всъщност той ми рече, че се каниш да ме убиеш. Страхотно отношение към стар приятел!

Хайсмит не мигна, не трепна.

— Не сме сами тук, Джеф. Те са в хотела. Службата за сигурност има хора наоколо. Сигурно са те проследили.

— И теб, и Бейър, и Уайтхед! Знам всичко, Оливър. Срещнах двама агенти долу. Застрелях ги на място. Затова трябва да побързам. Нямам време за губене. Играта вече е пред края си. Има много начини да загубиш.

— Трябва да поговорим, Джеф.

— Да говорим, да говорим. — Шейфър поклати глава, намръщи се, после се засмя дрезгаво. — Не, няма за какво да говорим. Разговорите са толкова отегчителни. Едно време се научих да убивам и това ми харесва много повече от говоренето. Не, всъщност го обичам до смърт.

— Ти наистина си луд — възкликна Хайсмит, а сивкавосините му очи се разшириха от страх.

Той най-после разбра кой е Шейфър, вече не теоретизираше. Разбра го до дън душа.

— Не, всъщност не съм луд. Знам съвсем точно какво правя — винаги съм знаел, винаги ще зная. Правя разлика между добро и зло. Пък и виж кой ми го казва: Ездачът на белия кон.

Шейфър тръгна бързо към Хайсмит.

— Това не е кой знае каква битка — така ме научиха да правя в Азия. Ти ще умреш, Оливър. Поразителна мисъл, нали? Още ли мислиш, че това е някаква шибана игра на фантазии?

Неочаквано Хайсмит скочи на крака. Шейфър не се изненада, той знаеше, че Хайсмит не би могъл да извърши убийствата в Лондон от инвалидната си количка. Хайсмит бе почти метър и осемдесет, но се оказа изненадващо бърз за ръста си. Ръцете му бяха огромни.

Но Шейфър бе по-бърз. Той удари Хайсмит с дръжката на пистолета си и Завоевателя се свлече на коляно. Шейфър го удари втори път, после трети и Хайсмит се строполи на пода. Стенеше силно и плюеше кръв. Шейфър го ритна в бъбреците, после в коляното, в лицето.

Наведе се и притисна дулото на пистолета към широкото чело на Хайсмит. Чу далечен шум от бягащи стъпки по коридора. Лошо — идваха за него.

Бързо, бързо.

— Закъсняха — каза той на Завоевателя. — Никой не може да те спаси. Освен мен, Завоевател. Каква е играта? Посъветвай ме! Да те пощадя ли?

— Моля те, Джеф, не. Не можеш да ме убиеш така. Все още можем да си помогнем.

— Бих искал да удължа този миг, но трябва да бягам. Хвърлям заровете. Мислено. О, лоша новина, Оливър. Падна се край. Губиш играта.

Пъхна дулото на пистолета в месестото дясно ухо на Хайсмит и стреля. Изстрелът разпръсна мозъка на Завоевателя из цялата стая. Шейфър само съжали, че не бе успял да измъчва Оливър Хайсмит много, много по-дълго.

После побягна и изведнъж го осени една мисъл, която истински го изненада: имаше за какво да живее. Това бе чудесна, чудесна игра.

Искам да живея.

115.

Сампсън и аз тичахме към уединеното крило на хотела, където бе наел апартамент Оливър Хайсмит. Чуваха се изстрели, но не можехме да бъдем навсякъде. Чувахме съобщения за изстрели по целия път до хотела.

Не бях готов за кървавата сцена, която намерихме. Двама от английските агенти бяха застреляни в двора. Бях работил и с двамата, точно както с Патси Хамптън.

Джоунс и един друг агент, както и група местни детективи вече се бяха събрали в апартамента на Хайсмит. Стаята бе като кошер. Всичко бе преобърнато в хаос и кръв само с един изблик на убийствена лудост.

— Шейфър е минал през двама от моите хора, за да стигне до тук — каза сърдито Джоунс. Гласът му бе напрегнат и тъжен. Пушеше. — Застрелял е Лора и Гуин. Хайсмит също е мъртъв. Още не сме намерили Джордж Бейър.

Коленичих и набързо огледах раната в черепа на Оливър Хайсмит. Не бе приятна гледка. Беше застрелян от упор, зееше огромна рана. Знаех от Джоунс, че Шейфър е мразел интелигентността на възрастния мъж и сега бе пръснал мозъка му.

— Казах ти, че обича да убива. Трябва да го прави, Андрю. Не може да спре… Уайтхед! — продължих аз. — Краят на играта.

116.

Карахме по-бързо, отколкото бе безопасно, по тесния виещ се път към дома на Джеймс Уайтхед. Не беше далече.

Подминахме една табела, на която пишеше „Малардс Бийч — Сан Антонио“.

И Сампсън, и аз мълчахме, потънали в мислите си. Постоянно мислех за Кристин, не можех да спра образите, които нахлуваха в съзнанието ми.

Тя е при нас. Още ли бе вярно?

Не знаех и само Шейфър или вероятно Уайтхед можеше да ми каже отговора. Исках да ги заловим и двамата живи, ако е възможно. Всичко на този остров, екзотичните аромати и гледки ми напомняха за Кристин. Опитвах се, но не можех да си представя добър завършек на всичко това.

Отправихме се към плажа и скоро подминахме няколко частни къщи и няколко много големи имения с дълги виещи се алеи, които се простираха на повече от сто метра от пътя.

В далечината виждах светлините на други къщи и предположих, че сме близо до дома на Джеймс Уайтхед. Беше ли Войната още жив? Или Шейфър вече бе дошъл и заминал?

Гласът на Джоунс прозвуча по радиостанцията:

— Това е неговата къща, Алекс. Къщата от стъкло и камък точно отпред. Не виждам никого.

Спряхме край посипаната със счупени мидени черупки алея, която водеше към къщата. Беше тъмно, непрогледно тъмно. Никъде в къщата или двора не светеха лампи.

Изскочихме от колите. Бяхме осем души, включително двама детективи от Кингстън — Кениън и Антъни, които изглеждаха много нервни.

Не ги винях. Чувствах се точно по същия начин. Невестулката се бе развилнял и вече знаехме, че е склонен към самоубийствени постъпки. Джефри Шейфър бе убиец маниак, склонен към самоубийство.

Със Сампсън изтичахме през малката градина, в която имаше басейн и плаж от едната страна, а от другата се простираха широка ливада и след нея морето.

Видяхме как хората на Джоунс се разпръсват около къщата.

Шейфър влезе в хотела със стрелба — помислих си аз. — Сякаш не го е грижа дали ще оцелее, или не. Но мен ме е грижа. Трябва да го разпитам. Трябва да открия какво знае. Трябват ми всички отговори.

— Къде е оня шибаняк Уайтхед? — попита Сампсън, докато бързахме към къщата.

Край водата беше тъмно, подходящо място, от което Шейфър да атакува. Тъмни сенки се простираха от всяко дърво и храст.

— Не знам, Джон. Беше в хотела за малко. Той е играч, така че сигурно дебне Шейфър. Това е краят на играта. Един от тях ще спечели.

— Той е тук — прошепнах аз. — Усещам го.

Определено усещах присъствието на Джефри Шейфър. Бях сигурен. И фактът, че го усещах, ме изплаши почти колкото и той самият.

От тъмната къща проехтяха изстрели.

Сърцето ми се присви и в главата ми се появи най-невероятната и противоречива мисъл:

Само Джефри Шейфър да не умре.

117.

Още една мишена, още един противник и всичко свършваше. Осем славни години игра, осем години отмъщение, осем години омраза. Не можеше да понесе да загуби играта. Бе показал на Бейър и Хайсмит едно-две неща, сега щеше да демонстрира на Джеймс Уайтхед кой от тях наистина е най-добрият.

Шейфър шумно си бе проправил път през гъстата растителност, после бе нагазил до кръста в някакво вонящо блато. Водата бе непоносимо зловонна и пластът мазни зелени мръсотии по повърхността беше дебел няколко сантиметра.

Опита се да не мисли за блатото или насекомите и змиите, които може би го населяваха. Беше газил в много по-опасни води през дните и нощите си в Азия. Не отделяше поглед от скъпата къща на Джеймс Уайтхед на плажа. Оставаше още един, само един конник.

Беше идвал и преди във вилата, познаваше я добре. След блатото имаше още една ивица гъста зеленина и после телената ограда и грижливо окосеният двор на Уайтхед. Предположи, че Уайтхед няма да го очаква да се появи откъм блатото. Обаче Войната беше по-хитър от другите. Той извършваше убийства из Карибския район от години и абсолютно нищо не бе подсказало на полицията, че те са дело на един и същи човек. Войната му бе помогнал и за онази работа с Кристин Джонсън и се беше справил идеално. Беше тайна в тайната и всичко това — част от една много сложна игра.

За минута-две Шейфър загуби представа за реалността — къде се намира, кой е, какво трябва да направи.

Това вече беше стряскащо — малка душевна криза в най-лошия възможен момент. По ирония на съдбата точно Уайтхед го бе запознал с възбуждащите и успокояващите хапчета едно време в Азия.

Шейфър отново закрачи в зловонното блато и се молеше водата да не стигне до главата му. Не стигна. Излезе и се изкатери по телената ограда в далечния край на двора. Тръгна през моравата зад къщата.

Желанието да унищожи Джеймс Уайтхед бе силно и обсебващо. Искаше да го изтезава — но как щеше да намери време? Уайтхед бе първият му командир в Тайланд и после във Филипините. Повече от всички други той бе превърнал Шейфър в убиец. Според него Уайтхед бе отговорен за всичко.

Къщата все още тънеше в мрак, но Шейфър бе убеден, че Войната е вътре.

Внезапно откъм къщата започна стрелба. Истинска война.

Шейфър побягна на зигзаг, като пехотинец, закален в множество битки. Сърцето му биеше до пръсване. Реалността го връхлиташе по странен начин — сякаш всичко край него замираше за миг, после отново се раздвижваше. Запита се дали Уайтхед има мерник за нощно виждане. И колко добър стрелец е.

Дали някога се е сражавал в истинска битка.

Дали беше изплашен? Или бе възбуден от ставащото?

Предположи, че вратите на къщата са заключени и че Войната е залегнал ниско, скрит вътре, изчаквайки мига, в който да го застреля, без да се излага на опасност. Обаче той никога не бе вършил собствената си мръсна работа, никой от тях не беше — нито Уайтхед, нито Бейър, нито Хайсмит. Бяха използвали Смъртта и сега той бе дошъл за тях. Ако не се бяха съгласили на тази среща в Ямайка, той щеше да отиде при всеки един поотделно.

Шейфър спринтира към къщата. Отвътре отново проехтяха изстрели. Куршумите свиреха край него. Не го улучиха. Защото беше толкова добър? Или защото Войната не беше?

Шейфър вдигна и двете си ръце пред лицето. Сега! Хвърли се през големия панорамен прозорец на верандата.

Стъклото се пръсна във всички посоки и прозорецът се разби на хиляди малки парченца. Вече беше вътре!

Войната беше тук, наблизо. Къде беше врагът му? Добър стрелец ли беше Джеймс Уайтхед? Главата му бе пълна с важни въпроси. Някъде в къщата лаеше куче.

Шейфър се претърколи на покрития с плочи под и се блъсна в крака на тежка маса, но се изправи и започна да стреля. Нищо. В стаята нямаше никого.

Чу гласове отвън, отпред. Полицаите бяха тук! Винаги се опитваха да развалят забавлението му.

После видя, че Войната се опитва да избяга. Висок, слаб, с дълга черна коса. Войната пръв се отказваше. Отправяше се към входната врата да потърси помощ от полицията, представяте ли си.

— Няма да успееш, Уайтхед. Спри! Няма да те пусна да излезеш! Остани в играта.

Уайтхед очевидно осъзна, че не може да излезе през предната врата. Обърна се към едно стълбище и Шейфър го последва, само на няколко крачки зад него. Войната се обърна рязко и отново стреля.

Шейфър замахна с ръка към ключа на стената и лампите в коридора светнаха.

— Смъртта дойде за теб! Дойде и твоят час. Погледни ме! Погледни Смъртта! — изкрещя той.

Уайтхед не спря и Шейфър спокойно го простреля в крака. Раната бе голяма и Уайтхед изквича като ранено прасе. Завъртя се и се претърколи надолу по стъпалата. Лицето му се блъсна в металния парапет, докато падаше.

Спря се в основата на стъпалата, гърчейки се от болка, и Шейфър отново го простреля, този път между краката. Войната отново изпищя. После започна да стене и хлипа.

Шейфър се наведе над него триумфиращ, сърцето му преливаше.

— Мислиш ли, че атентатите са игра? Това още ли е игра за теб? — попита той тихо. — Аз мисля, че е много забавно, а ти?

Уайтхед опита да каже нещо през риданията си.

— Не, Джефри, не е игра. Моля те, спри. Стига толкова.

Шейфър се усмихна. Показа огромните си зъби.

— О, колко грешиш. Прекрасна е! Това е най-удивителната игра, която можеш да си представиш. Жалко, че не можеш да почувстваш това, което изпитвам аз в момента, властта над живота и смъртта.

Хрумна му една мисъл и тя промени всичко, промени играта за него и за Уайтхед. Този обрат бе много по-добър от първоначално планирания.

— Реших да те оставя да живееш — не много добре, но все пак ще живееш.

Той отново стреля с полуавтоматичния си пистолет, този път в основата на гръбнака на Уайтхед.

— Никога няма да ме забравиш и играта ще продължи до края на живота ти. Играй умно. Аз със сигурност ще го направя.

118.

Веднага щом чухме изстрелите, се втурнахме към къщата. Аз тичах най-отпред. Трябваше да стигна до Шейфър преди тях. Трябваше да го хвана сам. Трябваше да говоря с него, да науча истината веднъж завинаги.

Видях, че той се измъква от една странична врата на къщата. Уайтхед сигурно беше мъртъв. Шейфър бе спечелил играта.

Той тичаше към морето, движеше се бързо и целенасочено. Изчезна зад една малка пясъчна дюна с формата на костенурка. Къде отиваше? Какво бе намислил сега?

После отново го видях. Изрита обувките си и свали панталона си. Какво правеше?

Чух Сампсън да ме настига.

— Не го убивай, Джон! Не и ако не се налага — извиках аз.

— Знам! Знам! — отвърна той.

Втурнах се напред.

Шейфър се обърна и стреля веднъж към мен. Разстоянието бе много голямо, за да стреля точно с пистолет, но той бе много добър стрелец и замалко не ме уцели. Знаеше как да си служи с пистолет, и то не само от няколко крачки разстояние.

Погледнах през рамо и видях, че Сампсън си сваля маратонките и панталона. И аз направих същото с дрехите си.

Посочих към морето.

— Сигурно има лодка някъде там. Една от онези.

Видях, че Шейфър навлиза в морето и се отправя към пътеката, осветена от луната.

Гмурна се и заплува с равномерен кроул.

Сампсън и аз вече бяхме по бельо, не бяхме кой знае каква гледка. И двамата се гмурнахме във водата.

Шейфър бе силен и добър плувец и вече се бе отдалечил доста. Плуваше потопил лице във водата, като го вдигаше само от време на време, за да си поеме въздух.

Русата му коса блестеше на лунната светлина. Една от яхтите, закотвени пред нас, бе неговата. Но коя?

Оставих само една мисъл в главата си: замахваш и риташ, замахваш и риташ. Чувствах се, сякаш намирах нова сила някъде вътре в мен. Трябваше да хвана Шейфър — трябваше да науча какво бе направил с Кристин.

Замахваш и риташ, замахваш и риташ.

Сампсън плуваше с всички сили зад мен, но постепенно започна да изостава.

— Върни се — извиках му аз. — Върни се за помощ. Аз ще се оправя. Накарай някой да отиде да провери онези яхти.

— Той плува като риба — извика Сампсън.

— Връщай се. Аз ще се оправя. Ще го настигна.

Още виждах главата и раменете на Шейфър, които блестяха в меката бяла лунна светлина. Той плуваше силно, с равен ритъм.

Продължавах да плувам, изобщо не поглеждах назад, не исках да знам колко далече съм стигнал. Отказвах да почувствам умора, да се предам, да загубя.

Плувах по-бързо, опитвах се да настигна Шейфър. Яхтите още бяха далече. Но той беше много силен. Никакви признаци на умора.

Мислено изиграх една игра. Престанах да гледам къде е. Концентрирах се върху собствения си замах. Не мислех за нищо, освен за ритъма си, ритъмът беше цялата вселена.

Тялото ми намери по-добър синхрон с водата и колкото по-дълбока ставаше, тя сякаш ми вдъхваше бодрост. Замахът ми ставаше по-силен и по-равномерен.

Най-после погледнах. Той започваше да се изморява. Или може би ми се искаше да видя точно това. Както и да е, гледката ми даде нови сили.

Ами ако наистина успеех да го настигна? После какво? Щяхме да се бием до смърт?

Не можех да го оставя да стигне до яхтата преди мен. Сигурно имаше оръжия на борда. Трябваше да го победя тук. Този път трябваше да победя. Коя бе неговата лодка?

Плувах още по-бързо. Казвах си, че и аз съм в добра форма. И наистина бях. Бях тренирал всеки ден от почти година — откакто Кристин бе изчезнала.

Отново погледнах и не повярвах на очите си.

Шейфър бе там! Само на няколко метра от мен. Още няколко замаха. Дали се бе изтощил? Или ме чакаше и събираше сили?

Най-близката яхта бе на не повече от сто — сто и петдесет метра.

— Кракът ми се схвана! — извика той. — Ужасно! — После Шейфър потъна.

119.

Не знаех какво да мисля, нито какво да направя в този момент. Болката на лицето на Шейфър изглеждаше истинска, той изглеждаше изплашен. Но той бе много добър актьор.

Почувствах нещо под себе си! Той замахна силно между краката ми. Извиках и успях да се извия настрани, но ме заболя.

После се нахвърлихме един срещу друг — като борци, във водата. Внезапно той ме издърпа под себе си. Беше силен. Дългите му ръце бяха като пипала и ме стиснаха здраво.

Потопихме се и двамата и започна да ме обзема най-вледеняващият, най-истинският страх в живота ми. Не исках да се удавя. Шейфър щеше да ме победи. Той винаги намираше начин.

Шейфър се взря в очите ми. Погледът му бе пронизващ, маниакален, луд. Устата му бе стисната в зла извивка. Беше ме пипнал, отново щеше да победи.

Избутах го с всичка сила. Когато усетих, че се напряга, смених посоката. Ритнах го с крака си и го сграбчих под челюстта, може би достигнах гърлото му. Ударих го с всичка сила и той започна да потъва.

Дългата му руса коса се разпръсна около лицето му. Ръцете и краката му се отпуснаха.

Той започна да потъва и аз го последвах. Под повърхността беше още по-тъмно. Сграбчих едната му ръка.

Едва го достигнах. Тежестта му ме завличаше към дъното. Не можех да го оставя да потъне. Трябваше да науча истината за Кристин. Не можех да продължа с живота си в противен случай.

Нямах представа колко е дълбока водата там, където бяхме.

Очите на Шейфър бяха широко отворени, устата му — също; дробовете му сигурно вече се пълнеха с вода.

Запитах се дали не съм му счупил врата с ритника си. Мъртъв ли беше, или само в безсъзнание? Почувствах известно задоволство при мисълта, че може би съм счупил врата на Невестулката.

После това загуби значение. Всичко загуби значение. Не ми остана повече въздух. Имах чувството, че гърдите ми ще се сплескат. Тялото ми пламна в огън. В ушите ми зазвуча някакво непоносимо звънтене. Бях замаян и започнах да губя съзнание.

Пуснах Шейфър, оставих го да се свлече към дъното. Нямах избор. Не можех да мисля повече за него. Трябваше да стигна до повърхността. Повече не можех да задържам дъха си.

Заплувах трескаво нагоре, избутвах водата, ритах с всичка сила. Не вярвах, че ще успея, бях прекалено далече от повърхността.

Не ми остана въздух.

И тогава видях лицето на Сампсън, надвесено над мен. Близо, съвсем близо. Това ми даде сила.

Главата му се очертаваше на фона на синьо-черното небе, осеяно със звезди.

— Готин — извика той, когато най-после подадох глава.

Той ме задържа, докато си поема въздух, скъпоценен въздух. И двамата плувахме на едно място известно време. Главата ми беше замаяна.

Очите ми оглеждаха повърхността за някаква следа от Шейфър. Зрението ми беше замъглено, но не го видях. Бях сигурен, че се е удавил.

Двамата със Сампсън бавно заплувахме към брега.

Не бях получил това, което ми трябваше. Не бях успял да науча истината, преди Шейфър да се удави.

Един-два пъти обръщах глава назад, за да се уверя, че Шейфър не ни следва, но него го нямаше. Не се виждаше никъде. Чуваше се единствено звукът от нашите уморени ръце, порещи водата.

120.

Отне ни още две изтощителни денонощия да приключим с разследването на местната полиция, но това беше добре, имах върху какво да се съсредоточа, какво да държи мислите ми заети. Вече не се надявах да открия Кристин или поне да науча какво се бе случило с нея.

Знаех, че има минимална възможност не Шейфър да е отвлякъл Кристин, да е бил някой луд от миналото ми, но изобщо не мислех за тази вероятност. Не можех да се заловя за нея. Бе прекалено откачена идея, дори и за мен.

В началото не можех да скърбя, но сега чудовищният завършек на съдбата на Кристин ме връхлетя с цялата си брутална сила. Чувствах се, сякаш внезапно цялото ми тяло е станало кухо. Постоянната тъпа болка, която усещах от толкова време, сега стана остра и режеща и пронизваше сърцето ми всеки миг, в който бях буден. Не можех да спя, но и никога не се чувствах напълно буден.

Сампсън разбираше какво става с мен. Не можеше да каже нищо, с което да ми помогне, но все пак ми приказваше разни неща, за да ме разсейва.

Нана ми се обади в хотела и аз веднага познах, че това е работа на Сампсън, макар и двамата да отричаха. Джени и Деймън също се обадиха, и двамата бяха мили и сладки, пълни с живот и надежда. Дори домъкнаха и котката Роузи до слушалката за едно приятелско „мяу“. Не споменаха Кристин, но знаех, че тя е и в техните мисли.

Последната ни вечер на острова със Сампсън вечеряхме с Джоунс. Бяхме се сприятелили с него и той най-после ми разкри някои факти, които бе премълчал преди от съображения, свързани с британската Служба за сигурност. Искаше да ми помогне да приключа тази история, чувстваше, че го заслужавам.

Още през 1989-а, след като постъпил в МИ6, Шейфър бил вербуван от Джеймс Уайтхед. Уайтхед на свой ред бил подчинен на Оливър Хайсмит, също както и Джордж Бейър. Шейфър извършил поне четири наказателни операции в Азия през следващите три години. Подозирало се, макар че никога не било доказано, че той, Уайтхед и Бейър са убивали проститутки в Манила и Банкок. Тези убийства очевидно са били предшественици на убийствата в „Саутийст“ и на самата игра. Казано накратко, това бе най-големият скандал в историята на Службата за сигурност. Но той бе успешно прикрит. Джоунс искаше това да си остане така и аз нямах особени възражения. И без това имаше достатъчно злощастни истории, които караха хората да възприемат с цинизъм собствените си правителства.

Вечерята ни завърши към единайсет и с Джоунс си обещахме да поддържаме контакт. Имаше една доста неприятна новина, но никой не искаше да подчертава значението й: тялото на Джефри Шейфър не бе открито. Завършекът можеше да бъде много по-добър.

Със Сампсън имахме билети за първия полет до Вашингтон във вторник сутринта. Самолетът излиташе в девет и десет.

Онази сутрин небето бе осеяно с черни облаци. Проливният дъжд трополеше по покрива на колата по целия път от хотела до летището. Край пътя бягаха ученици и се криеха под големи листа от бананови дървета.

Пороят успя да ни намокри здравата, когато притичахме от навеса пред офиса за коли под наем до входа на летището. Дъждът беше студен и подейства добре на главата ми, макар че залепи ризата за гърба ми.

— Хубаво ще е да се приберем у дома — каза Сампсън, когато най-после се скрихме на сухо под металния покрив, боядисан в яркожълто.

— Готов съм да си тръгваме — съгласих се и аз. — Липсват ми Джени, Деймън и Нана. Липсва ми и това да съм си вкъщи.

— Ще намерят тялото — каза Сампсън. — На Шейфър.

— Знам за кого говориш.

Дъждът барабанеше безмилостно по покрива на летището и аз се замислих колко мразя да летя в такива дни — но все пак се радвах, че ще се прибера у дома, че този кошмар ще свърши. Той се бе настанил в душата ми, в живота ми. В известен смисъл това бе не по-малко игра от тази, която играеше Шейфър. Този случай ме бе обсебил от повече от година. Стига толкова.

Кристин ме бе помолила да се откажа от него. Нана също ме бе молила, но аз не ги послушах. Може би не бях успявал да видя живота и действията си така ясно, както ги виждах сега. В края на краищата, смятах, че аз съм отговорен за отвличането и убийството на Кристин.

И двамата със Сампсън носехме по една черна пътна чанта. Не приличахме особено на хора, тръгнали на почивка. Изглеждахме си като полицаи.

Чух някакъв глас да вика силно зад нас и се обърнах да видя каква с причината за суматохата.

Беше един от местните детективи, Джон Антъни, той крещеше името ми, опитвайки се да надвика шума в терминала, и тичаше към нас. На няколко крачки зад него тичаше Андрю Джоунс, който изглеждаше изключително разтревожен.

Джоунс и Антъни на летището? Какво, за бога, ставаше? Какво можеше да се е объркало?

— Невестулката? — въпросът ми прозвуча като ругатня.

Ние със Сампсън спряхме и ги изчакахме. Почти не исках да чуя какво имат да ни кажат.

— Трябва да се върнеш с нас, Алекс. Ела с мен — каза Джоунс леко задъхан. — Свързано е с Кристин Джонсън. Изскочи нещо. Ела.

— Какво е? Какво се е случило? — попитах Джоунс, после се обърнах към детектив Антъни, след като англичанинът не ми отговори.

Антъни се поколеба, но накрая каза:

— Не сме сигурни. Може да не излезе нищо. Но един човек твърди, че я е виждал. Може да се окаже, че е тук, в Ямайка. Ела с нас.

Не можех да повярвам на ушите си. Усетих как ръката на Сампсън се стяга около рамото ми, но всичко друго изглеждаше нереално, като в сън.

Историята още не бе свършила.

121.

По пътя от летището Андрю Джоунс и детектив Антъни ни разказаха какво бяха научили. Усещах, че се опитват да не ми вдъхват напразни надежди. Бях попадал в същата уязвима ситуация много пъти, но не и като жертва на престъпление.

— Снощи заловихме един дребен крадец, който се опитваше да ограби една къща в Очо Риос — каза Антъни, докато караше. Четиримата се бяхме натъпкали в неговата тойота. — Каза, че може да ни предложи информация, която ще ни заинтересува. Заявихме му, че ще чуем какво има да казва и тогава ще решим. Той обясни, че някъде по хълмовете на изток от Очо Риос, близо до град Юъртон, държат някаква американка. Там понякога живее една група скитници.

— Аз чух за това едва тази сутрин. Обадих се на Антъни и се втурнахме към летището. Мъжът казал, че жената се нарича Бютитюд. Не бил чувал друго име. Позвъних в хотела ви, но ни казаха, че вече сте тръгнали към летището. Така че решихме първо да ви извикаме.

— Благодаря ви — казах накрая, осъзнавайки, че навярно ми бяха казали всичко, което знаеха.

Сампсън се обади.

— Но защо този услужлив крадец се появява точно сега, след толкова време?

— Каза, че преди няколко вечери имало някаква стрелба и всичко се променило. Щом белите мъже били убити, жената вече не била важна. Това бяха неговите думи.

— Познаваш ли тези хора — попитах детектив Антъни.

— Мъже, жени, деца. Да, имал съм си работа с тях и преди. Пушат много ганджа. Изповядват някаква хибридна религия, обожават император Хайле Селасие. Някои от тях извършват дребни кражби. Общо взето, не ги закачаме много.

Всички в колата се умълчаха, докато се движехме бързо по крайбрежния път към Рънуей Бей и Очо Риос. Бурята бе отминала бързо и изведнъж островът отново бе огрян от жаркото слънце. Работниците, които събираха захарната тръстика, се връщаха в полетата, закачили ножове мачете на коланите си.

След селото Рънуей Бей детектив Антъни сви от главния път и се отправи нагоре към хълмовете по шосе А1. Тук дърветата и храстите бяха като гъста джунгла. Пътят постепенно се превърна в тунел през клони и пълзящи растения. Наложи се Антъни да включи фаровете.

Чувствах се, сякаш се движа в мъгла, виждах всичко като в сън. Разбирах, че това е някаква естествена защитна реакция, но знаех, че тя всъщност не върши работа.

Коя беше Бютитюд? Не можех да повярвам, че Кристин е жива, но поне имаше шанс и аз се вкопчих в него. Бях се предал още преди седмици. Сега си позволих да си спомня колко я обичах и колко много ми липсва тя. Задавих се и обърнах лице към прозореца. Потънах дълбоко в себе си.

Внезапно ярка светлина блесна в очите ми. Колата беше излязла от храсталака след четири-пет километра, които ни се бяха сторили много повече по виещия се път. Навлязохме в зелените хълмове, които приличаха малко на американския Юг от петдесетте или шейсетте — може би на Джорджия или Алабама. Деца в овехтели дрехи играеха пред малки порутени къщи. Възрастните седяха на наклонените, разбити веранди и гледаха отминаващата кола, което явно бе рядка гледка.

Всичко изглеждаше толкова сюрреалистично. Не можех да се концентрирам.

Завихме по тесния черен път с висока ивица трева между двата дълбоки коловоза. Сигурно това бе мястото. Сърцето ми биеше силно и звучеше, сякаш някой бие барабан в тунел. Усещах всяка неравност по пътя като силен удар с юмрук.

Бютитюд? Коя е жената, която държат в плен? Може ли да е Кристин?

Сампсън провери дали глокът му е зареден. Чух как пълнителят се плъзва и щраква и погледнах към него.

— Няма да се зарадват да ни видят, но няма да ти трябва оръжие — обърна се и каза Антъни. — Сигурно знаят, че идваме. Наблюдават околните пътища. Кристин Джонсън може и да не е вече тук, ако изобщо е била. Все пак знаех, че ще предпочетеш сам да провериш.

Не казах нищо. Не можех. Устата ми бе пресъхнала, а главата ми се бе изпразнила.

Все още не можехме да се разделим с Четиримата конници. Това номер на Шейфър ли беше? Дали бе очаквал, че в крайна сметка ще намерим това място сред хълмовете? Дали не ни бе оставил един последен капан?

Стигнахме до някаква стара оранжерия с дрипави бели парчета плат, провесени на прозорците, и конопен чувал вместо врата: Четирима мъже излязоха веднага, всичките с дълги плитки.

Тръгнаха към нас с навъсени лица и недоверчиви погледи. Ние със Сампсън бяхме свикнали на такива погледи по улиците на Вашингтон.

Двама от мъжете носеха големи мачетета. Другите двама бяха с широки ризи и под тях несъмнено бяха въоръжени.

— Вървете си. Махайте се — извика ни силно единият. — Няма жена тук.

122.

— Не!

Детектив Антъни слезе от колата с високо вдигнати ръце. Сампсън, Джоунс и аз последвахме примера му.

Чухме традиционните ямайски барабани от гората точно зад къщата. Две легнали кучета надигнаха мързеливо глави и ни погледнаха, после излаяха няколко пъти. Сърцето ми биеше още по-бързо.

Не харесвах как се развиват нещата.

Още един от мъжете ни извика:

— Аз и аз искаме да си ходите.

Разпознах този начин на изразяване: двойното местоимение означаваше говорещият и Бог, които живеят заедно във всеки човек.

— Патрик Мос е в затвора. Аз съм детектив Антъни от Кингстън. Това е детектив Сампсън, детектив Крос и господин Джоунс. Тук при вас има една американка. Наричате я Бютитюд.

Бютитюд? Можеше ли да е Кристин?

Единият от мъжете с мачете ни изгледа ядосано и каза на Антъни:

— Вървете си гледайте работата. Оставете ни. Няма жена тук. Няма жена.

— Това ми е работата и няма да си тръгна от тук сам — казах аз на мъжа и го изненадах, че разбирам диалекта, на който говореше.

— Няма жена тук. Няма американка — повтаряше сърдито мъжът и гледаше право в мен.

Андрю Джоунс се намеси.

— Щом вземем американката, ще си тръгнем. Вашият приятел Патрик Мос ще се прибере до довечера. Оправяйте се с него както искате.

— Няма американка тук. — Мъжът, който беше заговорил пръв, се изплю ядосано на земята. — Отивайте си, махайте се.

— Познавате ли Джеймс Уайтхед? Познавате ли Шейфър? — попита Джоунс.

Те не отрекоха. Съмнявах се да изкопчим нещо повече от тях.

— Обичам я — казах им. — Не мога да си тръгна. Тя се казва Кристин.

Устата ми още беше пресъхнала и не можех да дишам добре.

— Беше отвлечена преди една година. Знаем, че са я довели тук.

Сампсън извади глока си и отпусна ръка край тялото си. Изгледа четиримата мъже, които продължиха да ни зяпат навъсено. Докоснах дръжката на пистолета си, който още беше в кобура. Не исках да започваме престрелка.

— Способни сме да ви причиним много неприятности — каза Сампсън тихо и заплашително. — Дори не можете да си представите какво ще ви се струпа на главата.

Накрая аз просто тръгнах по пътеката през високата трева. Подминах мъжете. Никой не се опита да ме спре. Усещах мириса на ганджа и пот от дрехите им. Напрежението се надигаше в мен.

Сампсън ме последва само на крачка-две зад мен.

— Наблюдавам ги — каза той. — Още никой не прави нищо.

— Няма значение — казах аз. — Трябва да видя дали е тук.

123.

Една по-възрастна жена с дълга и рошава сиво-бяла коса излезе през вратата, когато стигнах до очуканите небоядисани стъпала. Очите й бяха зачервени.

— Ела с мен — въздъхна тя. — Ела тук. Не ти трябва оръжие.

За пръв път от много месеци си позволих да изпитам поне мъничка надежда, макар да нямах никаква причина — освен слуха, че тук държат някаква жена против волята й.

Бютитюд? Има ли нещо общо с благословия и щастие? Може ли да е Кристин?

Старата жена заобиколи с несигурна походка къщата и продължи през храсти, дървета и папрат, избуяли отзад. На около шейсет-седемдесет метра навътре в сгъстяващата се гора тя спря пред пет-шест малки бараки. Бараките бяха от дърво, бамбук или ръждясала ламарина.

Пак тръгна и спря до предпоследната барака.

Извади ключ, закачен на кожена каишка за китката й, вкара го в ключалката на вратата и го завъртя.

Бутна вратата навътре и ръждясалите й панти изскърцаха шумно.

Надникнах вътре и видях проста, чиста, подредена стая. Някой бе написал Бог е моят пастир с черно мастило на стената.

Вътре нямаше никого.

Нямаше я Бютитюд.

Нямаше я Кристин.

Отпуснах клепачи. Отчаянието ме обгърна.

После очите ми бавно се отвориха. Не разбирах защо ме бяха довели в тази празна стая, в тази стара барака в гората. Сърцето ми отново се разкъса на две. Това някакъв капан ли беше?

Невестулката? Шейфър? Той тук ли беше?

Някой пристъпи иззад малкия параван в единия ъгъл на стаята. Почувствах се, сякаш летя в свободно падане, и устата ми ахна.

Не знаех какво бях очаквал, но не и това.

Сампсън протегна ръка, за да ме подкрепи. Почти не усетих докосването му.

Кристин бавно пристъпи в снопа слънчева светлина, който струеше от единствения прозорец на бараката. Бях си мислил, че никога вече няма да я видя.

Беше много по-слаба, косата й бе сплетена на плитки и много по-дълга, отколкото я помнех. Но тя имаше същите мъдри, красиви кафяви очи. Отначало никой от нас не успя да проговори. Това бе най-необикновеният момент в живота ми.

Сякаш бях замръзнал на място и всичко се развиваше в забавен кадър. В малката стая изглеждаше неестествено тихо.

Кристин държеше едно бледожълто одеяло и сега забелязах бебешка главичка да се подава едва-едва между завивките. Тръгнах към нея, въпреки че краката ми трепереха и заплашваха да се пречупят. Чух как бебето гука тихо в завивката си.

— О, Кристин, Кристин! — успях да промълвя.

Сълзите извираха в очите й, а също и в моите. И двамата пристъпихме напред и аз някак непохватно я прегърнах. Малкото бебе спокойно гледаше нагоре към лицата ни.

— Това е нашето бебе, сигурно той спаси живота ми. Прилича на теб — каза Кристин.

Целунахме се нежно, беше толкова сладко и вълшебно усещане. Прегръщахме се дълго, цяла вечност. Разтопихме се един в друг. Никой от двамата не вярваше, че това става наистина.

— Нарекох го Алекс. Така ти беше тук през цялото време — каза ми Кристин. — Беше с мен постоянно.