Тайната на забранената книга

Девет

Погледнах това, което току-що бях написала в дневника си, и поклатих глава. Седях в четиринайстия си пъб за деня. Беше вече ранна вечер. Прекарах целия ден да скачам от пъб на пъб и да се взирам в хората, опитвайки се да получа още едно двойно видение. Нямах успех и колкото по-дълго време минаваше, толкова по-далечни и неправдоподобни ми изглеждаха събитията от предишната вечер. Както и лудостта, която изливах на тези страници.

Джерико Баронс ми беше казал много неща снощи, преди да ме качи на такси за „Кларин“. Бях решила да ги запиша, с пълното съзнание, че изглеждаше като нещо, излязло от лошо написан сценарий за среднощен филм на ужасите.

Което водеше до истинския вълчи капан:

Изсумтях. Специални сили. Някой е гледал много филми и това не бях аз. Капанът беше в това, че се предполагаше, че аз съм едно от тези неща. Според Баронс това „Истинско зрение“ се предаваше по кръвна линия. Той вярваше, че Алина също го е имала и е била убита от някой Фае, когото е видяла.

Затворих дневника си. Вече бях изписала около две трети от него. Скоро щеше да ми трябва нов. Първата половина съдържаше скръбни излияния, осеяни с несвързани спомени за Алина. Следващите около трийсет страници бяха натъпкани със списъци и идеи за проследяването на убиеца й.

А последните страници бях изпълнила с абсолютни глупости. Мама и тате щяха да ме заключат и да ме сложат на лекарства, ако някога им попаднеше в ръцете. „Не знаем какво е станало, докторе — можех да чуя думите на татко, който подаваше дневника ми на психиатъра. — Тя замина за Дъблин и просто полудя.“ Внезапно разбрах защо Алина винаги криеше нейните.

Примигнах и повторих в ума си: „Алина винаги криеше нейните.“

Разбира се, как можах да забравя?

Алина беше водила дневник цял живот. Откакто бяхме деца, никога не пропускаше и ден, без да пише в него. Гледах я през коридора нощем, преди да затворим вратите на стаите си, за да спим, просната на леглото си да пише. „Някой ден ще ти позволя да го прочетеш, Джуниър11“ — ми казваше тя. Беше започнала да ме нарича Литъл Мак12 (точно обратното на Биг Мак), когато бяхме малки, което съкрати до-Джуниър, когато пораснахме. „Когато и двете сме на по осемдесет и нещо и е твърде късно да се научиш на някакви лоши навици от мен.“ Беше се смяла и аз също се бях смяла, защото Алина нямаше никакви лоши навици, което беше пределно ясно и за двете. Дневникът беше нейният изповедник, нейният най-добър приятел. Тя споделяше с него неща, които никога не казваше на мен. Знаех това, защото бях намерила няколко от дневниците й през годините. Когато пораснах, спрях да ги търся, но тя не спря да ги крие. Беше пакетирала тези от по-младите си години в един заключен сандък на тавана, но не спря да ме задява за това, как никога няма открия последното й най-страхотно скривалище.

— Напротив, ще го намеря — заклех се. Щях да го намеря, дори това да означаваше да разглобя целия й апартамент част по част. Не можех да повярвам, че не се бях сетила досега, че някъде тук, в Дъблин, има запис на всяко нещо, което се беше случило със сестра ми, откакто беше пристигнала, включително на всичко, което можеше да се разбере за тайнствения мъж, с когото се беше виждала. Просто бях заслепена от надеждата си, че Гардий ще възобнови работата по случая, от опаковането и от странните неща, които виждах.

Обзе ме внезапен страх… Дали това бяха търсили в апартамента й? Дали мъжът, с когото е имала връзка, е знаел, че тя води дневник и също го е търсил? Ако беше така, дали не бях закъсняла?

Бях загубила твърде много време, докато се сетя за това. Нямаше да губя нито секунда повече. Хвърлих няколко банкноти, грабнах списанието и чантата си и се стрелнах към вратата.

То стоеше там. Просто стоеше там в мрака. Откъде можех да знам? Видях го, когато профучах зад ъгъла.

Тичах в бързината си да стигна до апартамента на Алина, за да мога да намеря дневника й и да докажа на себе си, че тя е имала връзка с абсолютно нормален, макар и склонен на убийства маниак, че този, който беше убил сестра ми не е някакво митично чудовище. Ако бях завила зад ъгъла и се бях сблъскала с човек, щях да се стресна. А така се сблъсках в нещо, пред което Сивият мъж изглеждаше като някой, когото бих обмислила да заведа на абитуриентския си бал.

Двойното ми видение продължи по-малко от един удар на сърцето от мига, в който го видях, до момента, в който го ударих. Опитах се да се промуша, но не реагирах достатъчно бързо. Забих се в него с рамото си, отскочих и се блъснах в сградата. Замаяна се препънах на ръце и колене на тротоара. Свих се, зяпнала нагоре в ужас. Обаянието, което нещото хвърляше, беше толкова немощно, че не изискваше никакво усилие от моя страна да го пробия. Не виждах как би могло да заблуди някого.

И при него, както и у Сивия мъж, повечето части бяха правилни. За разлика от него обаче, той имаше и няколко допълнителни. Някои бяха недовършени, а други бяха ужасяващо прекалени. Главата му беше огромна, без коса и покрита с десетки очи. Имаше повече усти, отколкото можех да преброя — или поне мислех, че мокрите, розови, подобни на пиявици смукала по цялата му безформената глава и по стомаха, са усти. Можех да видя проблясъка на остри зъби, когато влажните гънки се разшириха и сключиха сивата набръчкана плът в нещо, което със сигурност ми изглеждаше като глад. Четири жилести ръце стърчаха от приличното на варел тяло, две хилави висяха отпуснато отстрани. Стоеше на крака като дънери и мъжкият му полов орган беше разширен и гротескно огромен. Имам предвид, че беше голям колкото бейзболна бухалка и висеше под коленете му.

С тревога осъзнах, че се взираше в мен с всички тези очи и с всички тези усти. За мой ужас то се пресегна надолу и започна да се гали усърдно.

Не можех да помръдна. Това е нещо, от което още ме е срам. Винаги се чудите как ще се справите в момент на криза, дали имате нужното, за да се борите или просто сте се заблуждавали през цялото време, че някъде дълбоко във вас има стомана под магнолията. Вече знаех истината. Нямаше. Бях съставена единствено от венчелистчета и полен. Чудесни за привличане на видове, които биха осигурили оцеляването на вида ни, но не и моето собствено. Оказа се, че все пак съм Барби. Едва успях да пусна задушено цвърчене, когато то се пресегна към мен.