Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Първа глава

При Поатие кървавата битка между струпаните армии на Англия и Франция вървеше към ужасяващия си край. От ранна вечер редица след редица от многобройните френски рицари бяха нападали английските позиции, само за да бъдат отблъснати от стрелите, които валяха като постоянен, свиреп дъжд от притъмнялото небе. Редиците на английските стрелци не се бяха разкъсали. Отново и отново, защитени от оградите колове, те стояха или коленичеха и пускаха стрела след стрела към френските рицари с добре оформени брадички, чиито блестящи брони и изискани дрехи сега бяха почервенели от кръв, изцапани с кал и прах. На някои места купчините французи се издигаха до три стъпки — коне и ездачи, повалени от точността и бясната ярост на стрелците. Черният принц, най-големият син на Едуард III и пълководец, беше наблюдавал дълго време касапницата, преди да нареди генерално настъпление срещу разредения френски строй. Клането беше продължило. Кралят на Франция, Жан Добрия, облечен в миланска броня под златистосиня туника, извезана със сребърните френски лилии, беше пленен. Неговите графове и генерали се предадоха. Онези, които не го направиха, загинаха от стрелите или лежаха, стенейки в калта. Някои се задушиха до смърт, други бяха довършени от английските войници, които забиваха „камите на милосърдието“ в пролуките в броните им между наличника и ризницата и прерязваха благородните им гърла.

Но англичаните също претърпяха загуби. В калната канавка под един храсталак, сър Гилбърт Савидж, беден рицар, лежеше и стенеше, докато кръвта се процеждаше през бронята му и образуваше тъмночервена локва край него. В сгъстяващата се тъмнина оръженосецът му Ричард Грийнел, се опитваше да облекчи страданията му.

— Ще развържа връзките на бронята, сър Гилбърт — прошепна той дрезгаво. — Поне да почистя раната. — Вгледа се в измъченото, обветрено лице на рицаря. — Да извикам ли лекар?

— Проклети да са! — прошепна сър Гилбърт. — Остави ме да умра достойно в бронята си. — Той сграбчи китката на Ричард с изненадваща сила и се надигна. — Слушай — прошепна умиращият. — Не искам нито лекар, нито свещеник. Искам да напуснеш бойното поле.

— Сега? — залита младият оръженосец. — Но, сър Гилбърт…

— Битката свърши — отвърна по-възрастният мъж. — Черният принц спечели своята победа. Бях призован да служа шест месеца и един ден. Срокът изтече и съм свободен. Сър Гилбърт Савидж пътува към мрака. Кой ще се поинтересува сега от един беден оръженосец?

Грийнел с изненада погледна лицето на господаря си. Винаги беше смятал, че той е стар. Но сега, в светлината на бледата луна, докато глъчката на боя все още отекваше край тях, оръженосецът осъзна, че сър Гилбърт трябва да е на не повече от четиридесет лета.

— Не трябваше да те изоставям — призна той. — Но когато французите направиха пробива…

— Изпратих те за помощ — въздъхна сър Гилбърт. — Ти просто изпълни заповедта ми. — Той млъкна и се понадигна. — Мислех, че съм пленил един френски рицар — ръката на сър Гилбърт докосна пролуката между нагръдника и очукания гръб на бронята. — Вместо това той заби меча си в мен. Ранен съм смъртоносно.

— Трябваше да остана с теб — настоя Ричард.

Сър Гилбърт поклати глава.

— Щом свърша с това, което имам да ти казвам, остави ме. Прати лекар да се погрижи за мен. — Той се усмихна леко. — Няма да му отнема много време. Слушай сега — той стисна още по-здраво китката на Ричард. — Ти не си този, за когото се мислиш.

— Какво значи това? — попита оръженосецът.

— Няма значение — господарят му поклати глава. — Не ми остава много време. Трябва да се върнеш в Англия. Иди в Колчестър, в Есекс. Намери правника Хюго Котикол.

Той млъкна и накара Ричард да повтори името поне пет пъти.

— Кой е той? — попита младежът. — Сър Гилбърт, какво значи това? Грижиш се за мен още от бебе, след като родителите ми умряха от чума.

Главата на рицаря се отпусна назад, сякаш се вслушваше в заглъхващия шум на битката около тях.

— Принцът спечели голяма победа — прошепна той. — Казват, че френският крал е бил пленен. Франция вече никога няма да ни наложи властта си.

— Да — съгласи се горчиво Ричард. — Но това струваше живота на моя господар, баща и приятел.

Той се наведе, но в слабата светлина не успя да различи изражението на сър Гилбърт. Погледна нагоре; светли точки се появиха в мрака — англичаните, вече господари на бойното поле, бяха изпратили стрелци с факли да търсят между мъртвите. Ричард се чудеше дали да отиде при тях и да потърси помощ, или поне факла, за да разпръсне част от тъмнината, която го обгръщаше.

— Не отивай — рязко каза сър Гилбърт, сякаш четеше мислите му. — Ще отговоря на въпросите ти. Ричард, родителите ти не умряха от чума. Те бяха убити по ужасяващ и тайнствен начин. — Той се прокашля. — Не знам подробности, но Котикол ще ти даде всички необходими документи.

Ричард се отпусна назад на пети и се загледа с отворена уста в тъмнината. Беше започнал деня като оръженосец на сър Гилбърт Савидж. Знаеше, че е сирак, отгледан от щедрия рицар. Надяваше се с времето да се издигне, може би дори да бъде посветен в рицарство от някой велик лорд. Мечът, промушил сър Гилбърт, беше разбил живота му. Вече нямаше господар и му беше казано, че онова, в което беше вярвал осемнадесет години, е прикривало някаква голяма тайна. Ричард потърка бузата си.

— Не ми се сърди — прошепна сър Гилбърт. — Дадох тежка клетва, че преди да умра или щом навършиш осемнадесет години, ще ти кажа истината.

— Какво ще стане с теб! — възкликна Ричард и го зави плътно с наметката срещу хапещия вятър, който пронизваше подгизналото от пот тяло. — С твоята собственост, твоите…

Сър Гилбърт тихо се изсмя. Като се изправи още малко, той изстена, държейки се за гърдите.

— Каква собственост, Ричард? Очуканата броня? Конят ми, който е мъртъв? Малкото пенита в кесията ми? — Той посегна и сграбчи ожулените дисаги, които оръженосецът беше донесъл и му ги хвърли. — След толкова години вярна служба — продължи той — в един или друг замък, това е всичко, което имам. Както е казал писателят: „Ние идваме голи от тъмнината и се връщаме в нея по същия начин.“ Не бих желал нищо по-различно. А сега, момче, върви, в името на Бога! Намери си кон, сигурно е, че има много свободни. Гледай сбруята му да е хубава. Язди към брега.

Ричард, внезапно уплашен, че ще остане сам, поклати глава.

— Имаш нужда от помощ — прошепна той. — Мога да повикам лекар.

Сър Гилбърт вдигна меча си с изключителна проява на сила и удари с тъпата му част рамото на Ричард, а острието мина само на инч от врата му.

— Аз съм твоят рицар — каза той грубо. — Първото задължение на оръженосеца е да се подчинява. Сега, в името на Бога, върви! Това е последната ми заповед!

— А ако не го направя? — попита Ричард.

— Значи си долнопробен мошеник и неверен подлец, който вече не е мой оръженосец, нито приятел, нито синът, за какъвто те смятах.

Лицето на Савидж се смекчи.

— Моля те, в името на Бога, тръгвай вече!

Ричард се приведе, отблъсна меча и леко целуна сър Гилбърт по обветрените бузи и потното чело. Докато го правеше, очите му се напълниха със сълзи, горещи и горчиви.

— Тръгвай, момче! — нареди му сър Гилбърт хрипкаво. — Остави ме в Божиите ръце.

Без да поглежда назад, Ричард се измъкна от канавката. Притискайки дисагите под наметката си, Ричард Грийнел, беден оръженосец от армията на Едуард Английски, се запрепъва през бойното поле на Поатие. Рано сутринта полето беше тучно и зелено, кипящо от сокове под есенното слънце. Сега това беше адът на земята. Гъста мъгла започваше да се спуска, сякаш самата Природа се опитваше да скрие ужаса: обезглавени трупове, коне, обезумели от болка, които тъпчеха с подкованите си копита ранените и умиращите, струпани около тях като купчини есенни листа. Студеният нощен въздух беше изпълнен с виковете и стоновете на ранените. Някъде френски войник викаше майка си, а до него английски стрелец плачеше за съпругата и децата си.

Звукът от битката вече беше заглъхнал. Французите отстъпваха панически, а англичаните бяха твърде изтощени, за да ги преследват. От време на време някой монах или свещеник преминаваше, за да утеши умиращите, колкото може. Грийнел изпрати един от тях в посоката, където се намираше сър Гилбърт, защото възможността за обогатяване беше довела тук всички мародери и те обикаляха с малките си ками, за да довършат ранените и да ги ограбят. Понякога Ричард срещаше групи от тях, но видът на оголения му меч и мрачното му лице осигуряваха безпрепятственото му преминаване. От време на време срещаше групи английски стрелци, които го спираха и го питаха за името и титлата. Акцентът му бързо ги караше да приключат с разпита и го оставяха на мира. Искаше му се да спре и на два пъти предложи вода на мъже, които крещяха от жажда. Същевременно си намери по-добър меч, броня, кама, храна и вода от една торба, дори една наметка от рицар, който вече нямаше да има нужда от нея.

Когато наближи края на бойното поле, Ричард видя прекрасен боен кон, черен, висок и величествен, който разтърсваше грива и риеше земята. От време на време изцвилваше тихо към трупа, който лежеше до него. Оръженосецът бавно се приближи и му заговори тихичко. Бръкна в торбата си, извади остатъка от ябълката, която беше нахапал, преди да започне битката, и му я поднесе. Конят внимателно я пое от ръката му и ушите му се присвиха от удоволствие. Като не спираше да му шепне, Ричард го яхна. Големият боен кон не се противопостави, макар тихичко да изцвили над проснатия труп. Когато оръженосецът дръпна юздите и леко го пришпори, жребецът се обърна и препусна в нощта.

За щастие, конят се намираше на далечния край на бойното поле, близо до пътя, който се виеше през храстите. Ричард никога не беше яздил такова животно и въпреки трагичната си и окончателна раздяла със сър Гилбърт, се поддаде на чувството за власт и скорост. Едва когато се отдалечи на известно разстояние, той дръпна юздите и отби коня от пътя на място, обрасло с дървета. Слезе, хвана главата на коня между дланите си, целуна го и нежно му зашепна, както правеше с всеки кон, за който трябваше да се грижи. Огромният жребец му отвърна с потъркване на носа. Сега Ричард имаше възможност да го огледа по-отблизо. Той беше катраненочерен от главата до опашката, козината му — лъскава и мека; имаше мощни хълбоци, здрави крака, подострени копита и пропорционални врат и глава. Когато младежът се обърна, конят го последва, сякаш също се радваше на компанията му. Ричард тихичко се засмя и бръкна в торбата за последните остатъци от ябълка, като позволи на жребеца да оближе пръстите му. После прегледа сбруята — юздите и седлото бяха от тъмночервена испанска кожа, токите, ремъците и стремената бяха с великолепна изработка.

— Господарят ти сигурно е бил някой богат лорд — прошепна оръженосецът.

Когато вдигна седлото, той възкликна изненадан, като откри изтъкания отстрани джоб. Свали цялото седло и внимателно прегледа тайното отделение. Конят веднага полегна и се претърколи, за да почеше гърба си. Ричард извади сребърните монети, скрити в джоба, и подсвирна от учудване, като преброи поне сто лири. Той отново оседла коня и върна среброто там, където го беше намерил. Закопча сбруята, провери всеки ремък поотделно и отново го яхна. После се приведе, поглади врата на коня и прошепна в ухото му.

— Може би и двамата имаме нов късмет!

После отново се върна на пътя.

Колкото повече се отдалечаваше от Поатие, толкова повече се учудваше колко бързо новините за битката го бяха изпреварили. Селца и махали бяха изоставени, селяните вече събираха вещите си и бягаха в гората. Малките, обградени със стени градчета, бяха плътно затворили портите си. Същото се отнасяше за всяко укрепено имение или замък. Голямата победа на англичаните при Поатие вече беше призовала собствените си демони. От време на време Ричард срещаше скитащи банди — от търговци, организирани групи от английски войници и стрелци, които преравяха провинцията, за да грабят, плячкосват и изнасилват. Най-накрая реши да пътува нощем и да спи денем, като се държи надалеч от черните стълбове дим и миризмата на изгоряло. Понякога успяваше да закупи храна за себе си и фураж за коня от някоя църковна общност или самотна ферма. Никой не смееше да му иска пари. Смятаха го за английски лорд, добре въоръжен и с отличен кон, твърде опасен, за да му откажеш.

Мислите на Грийнел, съвсем естествено, се връщаха към спомена за сър Гилбърт, лежащ в онази кална канавка, докато животът го напускаше и думите, които бяха преобърнали живота му. Една нощ, както лежеше, увит в одеялото в горичката, оръженосецът осъзна каква голяма част от живота му е била свързана със сър Гилбърт Савидж. Откакто се помнеше, той беше негов паж, после оръженосец, докато обеднелият рицар пътуваше из Англия и служеше на един или друг лорд; той го придружаваше в наемните му походи в Бамбъро по време на шотландското нашествие или в Дувър, над сивия, мрачен проток. Грийнел никога не бе имал съмнения. Когато беше запитал сър Гилбърт за родителите си, рицарят беше поклатил прошарената си глава.

— Умряха по време на чумата — беше му казал рязко.

— Къде? — беше попитал Ричард.

— В едно селце в Кент. Минавах оттам, всички бяха избягали, чух бебешки плач. — Тук сър Гилбърт се навеждаше и разрошваше косата му. — Архангел Михаил и всичките му ангели сигурно са те закриляли. Родителите ти бяха мъртви, а ти просто седеше на калния под и си изплакваше очите. Тогава живеех с една жена, на име Мариота. Тя се грижеше за теб. Когато умря, останахме само двамата.

Грийнел потръпна и впери поглед в звездното небе. Това беше животът му. Нагоре-надолу по прашните тесни пътища на Англия, спане в миризливи хамбари, тавани на разнебитени ханове или неприветливите, студени стаи на някой замък. Независимо от това, този живот му харесваше. Сър Гилбърт се беше сражавал в Прусия и беше неизчерпаем източник на увлекателни истории за влажните, зелени гори, кървавите ритуали на дивите местни жители, които украсявали гредите над вратите си с главите на враговете си. Същевременно сър Гилбърт се беше оказал прекрасен учител, беше обучил Ричард в изкуството на ездата, направи го доста добър в стрелбата с лък и боя с меч, в боя с копие и кама. Ричард беше очаквал, че този живот ще продължи завинаги. Понякога ходеха на големите турнири в Лестър, Нотингам, Солзбъри, Уинчестър или Кентърбъри. Господарят му беше майстор на копието. Той непрекъснато печелеше кесии сребро, дори сбруята и коня на някой нещастен рицар, когото успяваше да повали. Тях той продаваше и после продължаваха. Но понякога нощем Ричард сънуваше ужасен сън. Беше винаги един и същ — намираше се в стая, съвсем сам и спеше на малко легло. Чуваше отвън писък на жена, дрънчене на мечове и тропот на тежки крака по стълбите. Понякога кошмарът беше по-ясен — отваряха се врати, над него се навеждаше някакъв мъж, но после всичко избледняваше. Една нощ, когато се събуди, облян в пот, откри, че сър Гилбърт го наблюдава с любопитство.

— Често имаш кошмари, нали, Ричард?

Оръженосецът беше кимнал, задъхвайки се.

— Сукуби — обясняваше му рицарят. — Въздушни демони, които излизат от ада, за да пречат на съня ни и да мятат душите ни в кошмари.

— Но този е винаги един и същ — беше възразил Ричард.

Беше затворил очи и разказал всичко. Сър Гилбърт го погледна странно, поклати глава и му каза да заспива отново. Сега всичко това беше свършено и Ричард се чудеше какъв е този Хюго Котикол. Какви бяха тайните на миналото му? На родителите му? И защо Колчестър в Есекс? Младежът чу, че конят цвили, стана и отиде да го успокои.

— Ти си прекрасен — прошепна му той. — Смел и верен. — Погледна към небето. — Ще те нарека Баяр4. Да, Баяр, царят на бойните коне.

Конят изцвили тихичко и побутна торбата на Ричард.

— Нямам повече ябълки — засмя се оръженосецът.

Но после отиде до дисагите и извади захаросаната ябълка, която беше купил в едно от селата, през които бяха минали предишната вечер. Защо пък Колчестър в Есекс, продължи да се чуди Грийнел. Дръпна ръката си и Баяр изцвили възмутено. Внезапно младежът осъзна, че въпреки всички пътешествия на сър Гилбърт из кралството, те винаги бяха отбягвали градовете и пристанищата на Есекс. Остави Баяр да дояде ябълката, върна се под одеялото и се опита да поспи.

След още няколко дни езда Грийнел стигна пристанището на Бордо. Новините за победата на Черния принц при Поатие бяха стигнали и дотук. Пристанището, охранявано от силен английски гарнизон, кипеше от оживление, защото снажни, сурови търговци товареха оръжие на широкодънните рибарски корабчета, за да атакуват френските плавателни съдове. Всички идваха във Франция; нетърпеливи да потърсят късмета си, затова Грийнел без проблеми си осигури превоз, заедно с Баяр на борда на един от тях, който караше вино за Дувър. Заминаха една сутрин, точно когато, както отбеляза капитанът, есенните ветрове потвърдиха присъствието си. Ричард беше принуден да се съгласи. Баяр беше добре настанен в трюма, подсигурен с много фураж, докато той получи просмукано от морска вода легло между палубите.

За първи път в живота си Ричард разбра какво означава да си наистина нещастен. Корабът се мяташе и се въртеше. Морската вода проникваше сякаш навсякъде, покривайки дрехите и кожата му с фина солена прах. За храна имаше пълни с гъгрици бисквити, а виното имаше вкус на оцет. Младежът прекара повечето от времето, тичайки нагоре и надолу по стълбите, за да повръща през борда. Моряците добродушно го подиграваха, потупваха го по гърба и казваха, че това е нищо в сравнение с онова, което може да се случи тепърва. Ричард се усмихваше слабо и със залитане слизаше да провери как е Баяр. После се хвърляше на подгизналата си постеля, свит в тъмнината, кръстосваше ръце, затваряше очи и се молеше Бог да го предпази от всички несгоди на морския живот.

Най-после стигнаха Дувър и големия замък, където Ричард беше прекарал част от младостта си — издигнат високо върху скалите, надвесен над оживеното пристанище. Слаб, небръснат и мръсен като плъх от каналите, той свали Баяр от кораба. Навлезе в тесните калдъръмени улици и броди, докато не намери най-добрия хан. Остана там една седмица, докато с коня се възстановят от изтощителното морско пътешествие. Смени дрехите си, изкъпа се, обръсна се и си поръча нови дрехи от пътуващите търговци. Първите три дни прекара повечето от времето в леглото или сгушен до огнището с буен огън. Баяр се възстанови пръв — отпочинал и добре нахранен, той скоро зарита дървената преграда на яслата си и тръскаше глава от удоволствие, когато новият му господар се появеше. Естествено, с такъв кон и дошъл наскоро от Франция, Грийнел скоро стана обект на внимание от хората, които го разпитваха какво е станало при Поатие. Заблуди ги умело, разказвайки им, че е пратеник на някакъв високопоставен лорд, който има земи северно от Темза. Описа на слушателите си всичко, което искаха да знаят — смелостта на английските стрелци, доблестните сърца на войниците, доблестта на рицарите и лъвските качества на предводителя им, Черния принц.

Повечето от въпросите бяха невинни, дори наивни, особено задаваните от младежи, били те моряци, търговци или фермери, нетърпеливи да стигнат до Франция и да вземат дял в оплячкосването й. Но понякога Ричард имаше чувството, че го наблюдават отблизо и го преценяват, докато седеше на мазната маса на някоя кръчма или обикаляше по улиците, чудейки се кога да си тръгне. Самотник, свикнал с опасностите и пустите обиколни пътища и пътеки на Англия, Грийнел подозираше, че го следят, но когато се обръщаше на някой ъгъл или сергия, не забелязваше нищо застрашително. Същото чувство изпита и в една кръчма — вечерта, когато заведението се изпълваше с амбулантни търговци, продавачи на реликви, пътешественици, моряци, войници, червенокоси проститутки и по-елегантни куртизанки. Но колкото и да се оглеждаше, Грийнел не можеше да открие загадъчния си преследвач. Когато напусна Дувър и пое пътя на север към Лондон, той беше убеден, че това е било игра на въображението му, вероятно в резултат от внезапното му заминаване от Франция и изтощителното морско пътешествие.

Ричард беше доволен да напусне Дувър, със зловонните му улици и натрапчивата миризма на солена риба. Зимата още не беше завладяла провинцията, но есента си отиваше. Килими от златистокафяви листа покриваха пътеките, а прохладният силен вятър оголваше дърветата и запращаше птиците да се реят из небето. Сред широките поля от двете страни на пътя селяните се подготвяха за оран — яки фермери се привеждаха над волските си плугове, а зад тях млади момчета, въоръжени с прашки, разгонваха крадливите гарвани.

Пътищата бяха оживени — монаси и свещеници бутаха евтини ръчни колички по пътя към Лондон. Бързаха да се доберат до столицата, преди зимата да дойде и превърне калдъръмените пътища в кални мочури. Школари от различни народности, облечени в овехтели роби, пътуваха към залите на Кеймбридж или Оксфорд. Продавач на индулгенции, току-що пристигнал от Авиньон, яздеше с огърлица от кости около врата си. Твърдеше, че това са свещените останки на свети Такстус и неговите десет хиляди другари. Оръженосецът се държеше настрани от подобни скитници. Понякога се присъединяваше към трупа артисти, които пътуваха от едно село до друго или търговци, които се придвижваха към Кентърбъри или Лондон. Той смяташе да избегне Лондон, където всички, дошли наскоро от Поатие, можеха да бъдат закарани насила пред шерифите, кмета или старейшините за нескончаеми разпити. Оръженосецът съзнаваше, че няма официално разрешение да напусне армията на принца, затова тръгна на запад. Прекоси Темза една вечер през кален, изоставен брод и се насочи към село Удфорд. Ориентираше се по напътствията на хората от самотните ферми, в които се отбиваше, и откри, че не може да избегне преминаването през обширната тъмнозелена гора Епинг, с безбройните й уединени пътеки. Той не се страхуваше, но още внимаваше да не го следят. Само веднъж, точно след като прекоси един брод, той забеляза тайнствен ездач с наметало и качулка, който чакаше под дърветата. Все още се опитваше да отбегне гората, но когато стигна имението Уонстед, разбра, че няма друг избор, освен да мине през нея. Зареди арбалета, който носеше, окачи го на рога на седлото и разхлаби меча и камата си в ножниците.

Беше късен следобед, когато навлезе навътре в гората и нервността му се усили. Дърветата над него бяха събрали клони, скриваха небето и слабото есенно слънце. Дебел пласт гниещи листа покриваше земята и заглушаваше всякакъв звук. Отвсякъде се чуваше шумоленето на животни, които се промъкваха през храстите, смесено със зловещите птичи крясъци от високите клони. Опасенията на Грийнел се задълбочиха. Веднага, след като мракът започна да се спуска, той забеляза черни фигури, които се промъкваха из гората от двете му страни. Затова въздъхна с облекчение, когато пътеката стана по-широка и дърветата по-редки, а в далечината се появи блещукаща гостоприемна светлина. Той така се беше съсредоточил в достигането й, че се отпусна и бандата главорези, които го следваха, изскочи от гората. Те безшумно тичаха към него със заредени лъкове, извадени мечове и вдигнати тояги. Настигнаха го, преди да се усети.

Нямаше време да използва арбалета, но извади меча и стисна юздите на Баяр по-здраво. Разбойниците, с качулки и маски, се струпаха около него и го нападнаха. Грийнел им отвърна, като управляваше майсторски Баяр и атакува стрелците, които танцуваха около него, търсейки слабото му място. Отначало големият боен кон изглеждаше зашеметен от рязката промяна в събитията, но после един от бандитите, който се беше прицелил в краката на оръженосеца, пропусна и улучи животното. Баяр моментално реагира. Обучен за боен кон, той се изправи на задни крака и размаха подострените си копита, като изпрати двама от нападателите на земята. В промеждутъка Грийнел вдигна арбалета и превърна лицето на един разбойник в кървава маса. Останалите, вероятно желаещи да се разправят с коня, който им беше причинил толкова много загуби, се втурнаха напред, опитвайки се отчаяно да съборят младия оръженосец от седлото. Но Ричард непрекъснато им се изплъзваше, отдалечавайки Баяр. Изпоти се, ръцете му станаха хлъзгави и след един удар се отдръпна толкова рязко, че мечът се изплъзна от хватката му. Той заби шпори в коня, надявайки се да се измъкне, но един от разбойниците се вкопчи отчаяно в сбруята на Баяр, избягвайки вдигнатите му копита, докато псуваше другарите си и им крещеше да свалят ездача. Внезапно от гората се чу звук на рог, дълбок и звучен. Последва ново кратко изсвирване, после друго — дълго и ехтящо. Изненадани, разбойниците отстъпиха, после един от тях подскочи във въздуха с разперени ръце, когато една стрела профуча в нощния въздух и го улучи в гърдите. Последваха нови стрели, още трима бандити паднаха. Останалите си плюха на петите и като плъхове потънаха в храсталаците.

Известно време Грийнел седя с приведена глава, борейки се за глътка въздух. После чу задавен смях, вдигна поглед и видя един мъж, облечен от главата до петите в светлозелено, който се наведе над един от падналите разбойници и умело му преряза гърлото. Когато чу възклицанието на Ричард, човекът се приближи към него и отметна качулката от острата си, посивяла коса. Имаше приятно, обгоряло от слънцето лице с дълъг белег от нож, който минаваше по цялата дължина на лявата му буза. Движеше се тихо и грациозно като котка. Колчан стрели с пера от сива гъска висеше на гърба му, в дясната ръка беше стиснал дълъг тисов лък. Зелената му туника беше мръсна и с петна от пот, но презраменният му ремък и колана бяха в плътен тъмнокафяв цвят. Мечът, който висеше от халка на колана му, беше чист и лъскав. Грийнел забеляза на китките му дебели кожени гривни — белег за майстор-стрелец.

— Можеш да слезеш. — Лицето на мъжа се разля в усмивка и той почеса четината по брадата си.

— Откъде да знам, че не си един от тях? — рязко попита оръженосецът.

— Ако бях, нямаше да застрелям тези тримата. А досега и ти щеше да бъдеш мъртъв. Така че бъди добро момче и направи каквото ти казвам. Не бива да оставяш такъв хубав меч в гората.

Някъде в дърветата се чу птичи повик и Грийнел подскочи.

— Не се тревожи — каза тихо облеченият в зелено мъж и пристъпи напред. — Всички си отидоха, поне за момента.

Той обиколи труповете, прибра кесиите им и прибра всички трофеи, които носеха, в собствената си кожена кесия.

— Помия от каналите! — каза той.

— Познаваш ли ги? — Ричард тихо извади камата от канията, успокоявайки все още възбудения боен кон.

— Добре ги познавам. Наричат се Хрътките. Част са от по-голяма банда главорези, разбойници, изнасилвачи, богохулници и мародери. По-достойна група хора никога не е увисвала на кралските бесилки.

Той пристъпи още крачка и Грийнел вдигна камата.

— Откъде знаеш всичко това?

Мъжът се поклони подигравателно.

— Казвам се Кътбърт Барликорн, ловец, някога кралски лесничей в гората Епинг.

— А сега? — попита с любопитство Грийнел.

— Е, мастър5 пътнико, някои хора живеят по кралските закони, други — извън тях, но малко са онези като мен, които съществуват на границата между едните и другите.

— Значи си разбойник?

— Не е така. Просто отказах да се присъединя към армията на краля във Франция. — Барликорн пристъпи малко по-близо и присви очи. — Басирам се, че ти идваш оттам. Дезертьор ли си?

Грийнел стисна по-здраво камата.

— Откъде знаеш?

— Бях там преди дузина години. Бих се в клането, което нарекоха Великата победа при Креси6. Различавам френската сбруя и седло. В името на Архангел Михаил и всички ангели, и това е молитва, а не проклятие, седиш на този кон като подплашен заек. Ако исках да те убия, можех да го направя!

С невероятна бързина той взе стрела от колчана си, опъна лъка и преди младият оръженосец да може дори да обърне коня си, тя профуча във въздуха на няколко сантиметра над главата му. Барликорн се приближи още, вдигна меча и се усмихна, докато му го подаваше.

— Ти си добър боец — заяви мъжът. — Много мъже щяха да бъдат свалени от коня. Къде отиваш?

— В Колчестър в Есекс.

Усмивката изчезна от лицето на Барликорн.

— Тогава трябва да внимаваш. Там върлува страшна епидемия.

Грийнел вдигна очи. Нощта се спускаше и му се искаше да продължи по горската пътека, далеч от този наблюдателен и опитен стрелец. Той подскочи, когато някъде в зелената тъмнина зад него се чу скръбният звук на ловджийски рог. Без да го пита, Барликорн сграбчи оглавника на коня му.

— По-добре да тръгваме — прошепна той.

После погледна през рамо и Грийнел долови страха в очите му, когато рогът прозвуча отново.

— Това са Хрътките! — промърмори стрелецът. — Събират се, за да ни преследват.

Втора глава

Младият оръженосец не отхвърли предложението за помощ на Барликорн. Нападението го беше подсетило, че в Англия разбойниците се разхождаха далеч по-безнаказано, отколкото някой уплашен селянин във Франция, който се криеше от английските лордове. Двамата мъже бързо излязоха от гората и поеха по прашния път към село Удфорд. Барликорн го заведе до кръчмата „Белият елен“, доста голяма и внушителна сграда, която се издигаше на собствена земя, точно при завоя към църквата „Сейнт Мери“. Грийнел си спомни добрите обноски и настоя да плати за храната и постелята на своя спасител. Барликорн не се възпротиви. Щом Баяр беше настанен в конюшнята, лесничеят се оригна и потърка стомаха си.

— Мога да изям прасе и половина — промърмори той.

— Ще ни последват ли тук Хрътките? — попита Грийнел.

— Само ако са глупаци. Предвождат ги двама души — разбойници от самото си раждане, Догуърт и Ратсбейн7. — Той леко побутна Грийнел към пивницата. — Не, не, те предпочитат изолираните пътища и самотните пътници, които решават да изминат още една миля преди да падне мрак. Но да вървят по дяволите, хайде да ядем!

Шкембестият собственик на „Белият елен“ ги настани на маса до силния огън. Поднесе им многобройни деликатеси — пикантни змиорки, супа от праз и парчета говежди бут, печени на скара, оваляни в пипер и горчица, покрити с гъст лучен сос. Барликорн яде, сякаш животът му зависеше от това и независимо, че пи много от силния червен кларет8, гласът му не трепна. Разказа на Ричард, без да бъде разпитван, че е отрасъл в Есекс и е обучен стрелец — майстор на лъка. Бил кралски ловец, докато не дезертирал от армията във Франция.

— Защо? — попита Грийнел.

Барликорн се облегна на стола и почисти зъбите си с клечка, която беше натопил във виното.

— Ти идваш от Поатие, нали?

— Да.

— И как ти се стори?

— Ужасяващо.

Барликорн се приведе напред.

— Заведох сина си във Франция — промърмори той. — Зареждаше колчана ми със стрели, зад коловете, където аз стоях в редиците на стрелците. Французите направиха пробив. Огромни мъже в брони, въоръжени с брадви, мечове и ками. Всеки разчиташе само на себе си. — Очите му се напълниха със сълзи. — Отблъснахме ги, обърнахме ги в бяг, но когато се огледах, малкият Алън беше мъртъв. Приличаше на заспал, като изключим голямото синьо-черно петно на слепоочието му. Имаше прекрасна коса, като узряло жито, а очите му бяха сини като лятното небе. Седях, положил главата му в скута си и се чудех защо, в името на Бога, беше всичко това. Кой го е грижа дали Едуард ще носи френската корона? Не си заслужава, щом за нея умират момчета като Алън. Затова си тръгнах. Върнах се в Англия. — Той млъкна и се загледа в огъня. — Жена ми почина малко след раждането на Алън. — После бавно продължи: — Върнах се към задълженията си на лесничей, но разбира се, всеки има врагове. Някой отишъл пред съдиите в Хелмсфорд и ги информирал, че съм дезертьор. Бях призован да се явя пред тях, но отказах. — Той сви рамене. — Нищо не се случи. Осемнадесет месеца по-късно нова писмена заповед, беше изпратена от кралската наборна комисия, с която ми нареждаха да се присъединя към армията, когато се събере в Колчестър. Отказах, избягах в гората и останах там. — Той леко се усмихна. — Все още изпълнявам ролята на кралски лесничей.

— И никой ли не те преследва?

— Нали видя гората? Кой ще изостави пътеката, за да преследва човек като мен в тъмнината?

— Ами тези разбойници, Хрътките.

— О! — Барликорн отпи от очуканото оловно канче. — Виждаш ли, млади сър…

— Ричард — обади се другият сухо. — Името ми е Ричард Грийнел. Казах ти.

— Разбира се. Да, млади сър, докато бях лесничей, аз преследвах Ратсбейн и Догуърт. Те са злодеи, душите им са изпълнени със злоба. Не са способни на състрадание и нямат страх нито от Бога, нито от хората. Сега и аз съм извън закона и те ме преследват.

— За отмъщение ли?

— Не. — Барликорн остави чашата си. — За наградата от петдесет лири, жив или мъртъв. Играем си на котка и мишка в гората. От миналия Архангеловден съм убил десет от хората им.

Грийнел тревожно огледа препълнената кръчма.

— И тук си в безопасност?

— Разбира се. Никой не ме познава. Ами ти — протегна се Барликорн. — Защо напусна кралската армия във Франция? Яздиш кон, който е твърде добър за теб, и със скъпа сбруя. И защо, за Бога, отиваш в Колчестър?

Грийнел се взря в чашата си. Барликорн приличаше на човек, на когото можеш да се довериш — суров, обветрен, кален воин. Той бързо си пое дъх; все пак му се струваше странно, че мъжът се беше появил точно в онзи момент. Откъде можеше да знае дали историята на лесничея е вярна? Ами ако го беше проследил от Франция? Беше ли опитният стрелец неговият тайнствен преследвач?

— Не съм лъжец — прошепна дрезгаво Барликорн. — Казах ти истината.

Грийнел вдигна глава и се усмихна.

— И затова, сър, също ще чуеш истината.

И като приближи стола си, младият оръженосец бързо му описа ранните години от живота си, пътуването до Франция, внезапната смърт на сър Гилбърт и завръщането си в Англия. Барликорн внимателно го наблюдаваше и когато свърши, поклати глава.

— Странно е как един умиращ човек може да промени живота ти. И ти си решил да отидеш в Колчестър?

— Нямам друг избор. Сър Гилбърт е мъртъв. Притежавам само това, което виждаш. Смятам да разгадая тайната. — Той млъкна. Беше съзрял нещо в очите на Барликорн. Не беше заплашително, по-скоро сякаш мъжът се усмихваше в себе си. Ричард почувства космите на тила му да настръхват от страх и отново отдръпна стола си. — По-добре да си лягам. Чака ме още път. Благодаря ти за помощта.

— Седни. Седни.

Барликорн се приведе към него, вдигна каната с вино и напълни отново чашата на спътника си. — Ще дойда с теб — предложи лесничеят и вдигна ръка. — Оценявам компанията ти — наближава зима и късметът скоро ще ми изневери.

— Все още е есен — възрази Грийнел. — Вятърът е студен и пронизващ, но гората е пълна с дивеч.

Барликорн възрази:

— Познавам времето. След седмица ще свие студ. Преди празникът на свети Криспин ще падне сняг. Ако нямаш нищо против, ще дойда с теб.

Грийнел не можеше да му откаже. Все пак, реши той, Барликорн беше умел в боя и предпочиташе да пътува с него, отколкото да остави лесничея да го следва тайно. Затова се съгласи, довърши виното си и каза, че си ляга. Спътникът му отвърна, че ще остане в кръчмата. Беше забелязал група амбулантни търговци и усмихнат до ушите, извади от старата си кесия чифт зарове.

— Глупаците скоро ще се разделят с парите си — прошепна той. — Отивай да спиш, млади господарю. Ще се опитам да възстановя парите за храната ни.

На тавана, на най-горния етаж на хана Грийнел се съблече, свали ботушите си и скри парите си на тайно място. Зареди стрела в арбалета и го подпря на леглото, пъхна камата си под мръсната възглавница и остави меча си на достъпно разстояние. Легна си, но събитията от деня се въртяха в ума му; разбойниците, които бягаха като вълци през гората; звъна на оръжията; появата на Барликорн като ангел на отмъщението. Грийнел потъна в сън и кошмарът му се завърна. Беше отново в стаята, този път всичко се виждаше по-ясно — беше добре мебелирана стая с гоблени по стените и килимчета на пода; до малкото легло светеше нощна лампа. В съня си беше малко момче, но мислеше като възрастен. Беше се свил в тъмнината и слушаше ужасяващите викове отдолу, викове за убийство и предателство. Звукът от тежки стъпки по стълбите, една жена се навежда над него, има прекрасна златиста кожа, очите й са сиво-сини, но зад красотата й се таят паника и ужас. Чува се дрезгав мъжки глас. Грабват го от леглото, жената го държи на ръце, някой се приближава до вратата, проблясват мечове…

Ричард се изправи в леглото и се обърна. Трябваше да си припомни, че се намира на тавана на „Белият елен“ в Удфорд и че току-що е бил посетен от сукуба, нощен демон. Потърси огнивото и запали лоената свещ в оловния свещник на нощната масичка. Леглото отсреща беше празно. Очевидно Барликорн още играеше на зарове в пивницата. Ричард усети студ. Стана от леглото и на пръсти премина по ледените дъски, за да затвори капаците. Подскочи, когато един тлъст кафяв плъх претича през стаята, за да се скрие в дупката си в тъмния ъгъл. Ричард затвори капаците. От пивницата отдолу не се чуваше нито звук.

Той взе одеялото от леглото, наметна го на раменете си и отвори вратата. По стълбите, които водеха надолу, цареше непрогледен мрак. Чуваше се само писукането на хранещите се плъхове. Той отиде до площадката и видя кехлибарените очи на котка, втренчени в него. Значи кръчмата беше празна, помисли си Ричард, и всички спяха, щом плъховете се осмеляваха да се хранят, а котките да ловуват. Къде тогава беше Барликорн? Той се върна на пръсти в стаята си, затвори вратата и отвори капаците. Прозорецът, който всъщност представляваше малка зарешетена вратичка, покрита с наплюта от мухите намаслена хартия, гледаше към задния вход. Ричард го отвори и потръпна, когато студеният нощен въздух нахлу вътре. Виждаше светлината от фенера, който висеше на една кука пред вратата на кръчмата, но нищо друго. Нощното небе беше ясно и звездите проблясваха като накити върху кадифена възглавничка. Всичко останало беше черно. Ричард стоеше и трепереше, наострил слух в мрака. И тогава го чу. Тих конски тропот, приглушен, сякаш ездачът беше увил копитата с парцали. Ричард прекоси стаята, духна свещта и се върна до прозореца. От мрака се появи ездач с наметка и спусната качулка, тъмна сянка на фона на нощта. Малко по-напред от него беше Кътбърт Барликорн. Чу се тих шепот. Напрягайки очите си, Ричард видя Кътбърт да вдига ръце, после загадъчният ездач се обърна и изчезна в нощта.

Когато лесничеят влезе в стаята безшумно като котка, Ричард беше отново в леглото и се преструваше, че спи, завит презглава. Лежеше и дишаше дълбоко, докато слушаше леките шумове, с които спътникът му се приготвяше за лягане. Очите му натежаха, дишането му се забави и той отново потъна в сън, докато се чудеше случайна ли е била срещата му с Кътбърт. Не е ли организирал самият Барликорн нападението? Не е ли той един от разбойниците?

Същите въпроси го преследваха и на другата сутрин, когато заедно с опитния стрелец закусиха в кръчмата с мазен пушен бекон, хляб и узряло сирене. Нямаше и следа от уюта от предишната вечер. В стаята беше студено, собственикът не беше толкова радушен и огънят в голямото огнище не гореше така весело.

— Спечели ли снощи на зарове? — попита невинно Ричард.

— Спечелих нещичко — отвърна Барликорн, без да вдигне глава. — Но не достатъчно. Затова реших да се разходя до църквата и обратно, за да си прочистя главата от задуха.

Ричард кимна с разбиране, но докато оседлаваше Баяр в покрития с калдъръм двор, се чудеше дали беше разумно, че позволи на лесничея да го придружава. Когато тръгнаха от кръчмата, беше още тъмно, по небето имаше само бледи ивици светлина. Камбаните на „Сейнт Мери“ забиха, затова Ричард реши да останат за службата. Коленичи малко зад преградата между хора и кораба на простичката, грубо измазана църква, докато енорийският свещеник, облечен в пищни одежди, изнасяше литургия. По време на службата Грийнел наблюдаваше внимателно Барликорн, и забеляза, че устните на стрелеца се мърдаха и произнасяха молитвите. Образован човек, заключи Грийнел, който знаеше и малко латински, искрен в своята вяра. Както и Ричард, той преглътна нафората и отпи от потира. Преподобният не изглеждаше изненадан от присъствието му, затова Грийнел се почувства малко по-спокоен. Един селски свещеник познаваше повечето мъже и жени, които живееха в енорията му и със сигурност щеше да откаже причастие на някой, известен като разбойник. След литургията те спряха да побъбрят със свещеника, обсъдиха войната във Франция и исканията на краля за провизии и нови бойци. После напуснаха селото и поеха по пътя през Епинг, докато слънцето се издигаше и грееше все по-силно в бледосиньото небе.

Барликорн се оказа приятен спътник, непрестанен източник на истории за горските обитатели. Той бъбреше като сврака и Ричард все повече се успокояваше. Малко преди обяд спряха в една порутена пивница, която се намираше в малка просека в края на гората. Ричард отново забеляза, че собственикът и слугините му не познаваха Барликорн.

— Какво има? — Стрелецът облиза роговата си лъжица, отблъсна глинената купа встрани и прибра лъжицата в кесията си. — Цяла сутрин ме наблюдаваш като котка мишка.

— Просто се чудех — отвърна Ричард — защо човек извън закона като теб, при това лесничей, не е познат нито на свещеника в Удфорд, нито на кръчмарите тук и в селото.

— Защото аз също не съм оттук — отвърна спътникът му. — Тук сме далеч от отъпканите пътища.

Барликорн почука с пръсти по омазнената маса. Загледа се в един бут шунка, който висеше от гредите, за да се опушва от дима, който се носеше като мъгла из помещението. — Движа се далеч от селата — каза той тихо. — Чистият Божи въздух е по-приятен от човешката воня. Хайде, трябва да вървим.

Оръженосецът не можеше да възрази, затова те продължиха по пътеката към малкото селце Тейдън Боа. Още щом отминаха първите къщи, Грийнел почувства, че нещо не е наред. Кучета лаеха зад заключените врати, но никъде не играеха деца; нямаше старци, които да седят по грубите дървени пейки, опитвайки се да уловят последните лъчи на есенното слънце; жените не работеха в малките градинки. Витаеше злокобна тишина, нарушавана само от случаен вик или писък. Барликорн, който вървеше малко пред Грийнел вдигна ръка.

— Какво има? — попита оръженосецът. — Епидемия? Разбойници?

Стрелецът поклати глава.

— Не, не, слушай.

Грийнел полегна върху коня. Сега виковете се чуваха по-ясно — крясъци, ругатни; после долови миризма на дим, тежко носеща се из въздуха.

— Изгарят някого! — обяви Барликорн. — Винаги си личи. — Той посочи напред и Ричард видя големи черни облаци дим на фона на есенното небе. — Не е наша работа — промърмори стрелецът. — Можем да минем от друго място.

Грийнел поклати глава.

— Любопитен съм. — Той се усмихна мрачно. — Кой знае, може да е някой невинен.

Продължиха по мръсния, изровен път, който служеше за централна улица и завиха зад ъгъла. Тук улицата се разширяваше, очевидно на това място обикновено се намираше пазарът, но сега беше претъпкано с хора — мъже от полето, жени с босоноги деца, които се държаха за прашните им поли. Всички се бяха събрали около висок стълб, около който бяха натрупани дърва. Намираше се на около пет метра от селския кръст. На кола с високи колелета стояха няколко души, които държаха затворник. Те наблюдаваха как съселяните им трупат още дърва върху кладата. От другата страна, ковач с ръжен и духало беше запалил голям огън в огромен железен мангал. От време на време той добавяше още дървета; пламъци и облаци дим се издигаха в небето.

— Какво става? — промърмори Грийнел, като спря коня, без да обръща внимание на любопитните погледи, които му отправиха някои от селяните.

— Ще изгорят пленника — отвърна Барликорн. — Възнамеряват да го направят бързо. Ще го завържат за стълба, после ще приближат мангала до кладата и ще го изсипят върху нея.

— Какво престъпление е извършил? — попита Грийнел един човек, който се подпираше на тояга, а между краката му лежеше малко помиярче.

— Аз само минавам оттук — отвърна мъжът. — Търся си работа. — Той кимна към каруцата. — Но мисля, че са хванали вещер и смятат да го изгорят.

— Невинен съм! — извика човекът в каруцата и се изтръгна от ръцете, които го държаха.

Стисна ръба на двуколката и с обезумял поглед се втренчи в тълпата. Беше висок, слаб като кол, лицето му беше пепелявосиво, очите му — изпъкнали от ужас, мазната му коса стърчеше като слама. Дрехите му бяха мръсни и износени. Елекът му беше омазнен, излинелите му панталони бяха напъхани в изтъркани ботуши.

— Невинен съм! — отново изкрещя той и очите му уловиха погледа на Грийнел. — Просто излекувах старицата!

— Никой не би могъл да го направи — извика някой в отговор, — освен ако не е в съюз с дявола.

— Лицето ти е белязано! — изкрещя една жена и когато Грийнел се взря отблизо, видя, буквата „В“, която означаваше „вещер“, жигосана върху дясната буза на мъжа.

— Онова също беше грешка — отчаяно обясняваше затворникът.

Тълпата избухна в смях и започна да хвърля гнили зеленчуци и буци пръст към каруцата. Пленникът, чиито ръце бяха още по-здраво притиснати от селяните, умолително погледна към Грийнел. Погледът му беше като на уплашено дете. Ричард се наведе и погали шията на Баяр.

— Невинен е — прошепна оръженосецът. — Сигурно е пътуващ знахар, излекувал по чудо някого. А сега някой е решил да му се отплати.

Ричард насочи коня си през тълпата, без да го е грижа дали Барликорн го следва или не. Мъжете и жените, груби, с обгорели от слънцето лица, го гледаха с подозрение, почти убедени, че чужденецът ще им развали удоволствието. В крайна сметка рядко изгаряха някого. Екзекуцията на магьосник и разпръсването на пепелта от тялото му на кръстопът в полунощ щеше да им даде тема за разговори чак до Коледа. Грийнел спря пред каруцата и се вгледа в лицето на пленника.

— Как се казваш? — попита той.

— Гилдас.

Ричард видя, че лицето му е ожулено и окървавено, от ъгълчето на устата му се стичаше слюнка. Той беше мършав и мръсен, но говореше добре. Грийнел прочете интелигентност в погледа му, макар лицето му да разкриваше, че е ненадминат актьор, човек, свикнал да лъже и мами.

— Къде те дамгосаха? — попита Грийнел.

— В Хартфорд — отвърна човекът, като се опитваше да се освободи от набитите селяни, които висяха на ръцете му. — Бях свещеник — продължи Гилдас и на лицето му се появи усмивка. — Изхвърлиха ме заради една жена. Дамгосаха ме, защото излекувах един търговец, когато лекарят му не можеше.

— И това ли е всичко?

Дребен, надут мъж в зелена роба, се приближи иззад затворника, бутайки назад вехтата си боброва шапка. Заради малките си очички, чипия нос, малката уста и гладко избръснатите, тресящи се бузи, той заприлича на оръженосеца на свиня. На врата му висеше някакъв служебен печат. Той пъхна палци в разнищения кожен колан около дебелия си корем и застана пред ритлите на каруцата, гледайки злобно новодошлия.

— Какво става тук? — повтори той. — Кой си ти?

Грийнел усети, че хората се приближават зад гърба му. Като облизваше устните си, Гилдас нервно се загледа в здравия ковач, който подклаждаше мангала си като някакъв адски демон.

— Името ми е Ричард Грийнел, аз съм кралски пратеник, който трябва да занесе новините за великата победа на принца при Поатие до Колчестър. — Грийнел извади меча си и приближи върха му до брадичката на Свинята. — Как смееш да говориш така с кралски пратеник, сър?

— Аз съм Джон Саутгейт, аптекар и лекар — заекна Свинята. — Този мъж не притежава земя, не принадлежи към никоя енория и няма разрешение да лекува. Дойде в селото, започна да практикува медицина и даде на леля Бартълби магически отвари и билки. Излекува я от болест, когато според всички признаци, тя трябваше да умре. Не е ли така, Робърт? — Свинята се обърна към един мъж с гневен израз и подли очи, който стоеше в задната част на каруцата.

— Аз съм кралският наместник — обясни Подлецът. — Упълномощен съм с властта да арестувам в това село.

— Но не и да екзекутираш някого без съд!

На мрачното лице на наместника се появи подигравателна усмивка.

— Ние не сме простаци, сър. — Той се наведе и извади изпод каруцата чифт изтъркани дисаги. Отвори ги и извади пожълтял череп, амулети, малки кесийски с прах, груба рисунка на демон, издълбана върху парче камък и изсушена котешка глава. — Той е черен магьосник — продължи мъжът, като прибра принадлежностите отново в торбите и ги подаде на Грийнел.

Оръженосецът ги дръпна от него.

— Просто ги нося — изхленчи Гилдас. — За да правя фокуси и да си изкарвам прехраната.

— Огънят е готов! — изкрещя ковачът.

Селяните задърпаха Гилдас от каруцата. Внезапно стрела профуча над главите им и се заби в кръста на площада. Кътбърт Барликорн, заредил отново лъка си, пристъпи важно през тълпата, която бързо му правеше път. Зае позиция, вдигна лъка и се прицели право в дебелото шкембе на Свинята.

— Ние сме кралски служители — каза тихичко стрелецът. — Този човек не може да бъде екзекутиран без справедлив съд. Той ще бъде разпитан от кралските съдии, които имат правото да го осъдят. Дори да е виновен, той има правото да бъде изповядан от свещеник.

Грийнел огледа тълпата.

— Къде е свещеникът ви?

— В черквата — ухили се наместникът. — Заключил се е в нея.

Усмивката му помръкна, когато осъзна последствията от думите си.

Грийнел видя израза на чист ужас в очите на пленника.

— Освободете го! — настоя той. — Поверете ни го и се кълна, че ще го закарам в Колчестър, в кралската тъмница.

— Там върлува тежка епидемия! — изпищя наместникът.

— В такъв случай — отвърна оръженосецът, — имате друг избор. Можете да убиете затворника и аз ще ви арестувам и ще закарам вас там. Или да го ми го предадете и аз да се погрижа справедливостта да възтържествува.

Гневният наместник едва не изскочи от каруцата, крещейки заповеди. Тълпата замърмори неодобрително, но някои селяни, които очевидно нямаха желание да гледат как изгарят някого, подкрепиха Грийнел. Оръженосецът метна дисагите през рога на седлото си и заповяда да вържат ръцете на Гилдас.

Малко по-късно той и Барликорн, влачейки след себе си затворника, напуснаха Тейдън Боа и отново поеха по горския път към Колчестър. Известно време пътуваха мълчаливо. Грийнел знаеше, че някои от селяните може да ги заподозрат и да ги последват или да изпратят ездач, който да поиска заповедите им и доказателства за самоличността им. Но Гилдас беше доволен, че е на свобода.

— Проклети да са! — извика той. — Дано да ги постигне съдбата на амаличаните9! Нека Бог ги порази до последно коляно!

— Млъкни! — отсече Барликорн и дръпна рязко въжето.

Грийнел спря, слезе от коня и извади камата си. Преряза въжето, после се върна на мястото си и хвърли ожулените дисаги в краката на Гилдас.

— Свободен си да си вървиш — обяви той.

Мъжът падна на колене и събра ръцете си в молитва със затворени очи. Изражението му беше толкова жалостиво, че оръженосецът не издържа и се разсмя.

— Аз съм червей, а не човек — замърмори Гилдас. — Истински позор за Божието творение. — Той отвори едното си око. — Нямам пари, господарю. Нито приятели, храна или кон.

— А ако не започнеш да тичаш, ще останеш и без нос! — изрева Барликорн.

Гилдас отвори и другото си око.

— Превърнах лицето си в кремък — продължи той печално — срещу онези, които ме измъчват. Бог ще ме освободи от капаните на преследвачите и ще…

— Стига! Стига! — Грийнел се приближи и го изправи. — Какво искаш?

Гилдас се усмихна и Ричард осъзна, че той е много млад, но като артист умееше да променя външния си вид в зависимост от нуждите си.

— Какво искаш? — повтори оръженосецът.

— Да ти бъда приятел, господарю. — Гилдас отстъпи и заразглежда Грийнел отблизо. — Имаш очи на мъж, но лице на момче. Устата ти издава доброта, а в зелените ти очи няма злоба. — Той посочи кестенявата коса на Ричард. — Една стара вещица ми каза, че такъв човек ще ме спаси. — Очите му се разшириха. — Придружен от воин, същински Давид, който ще победи Голиат.

Грийнел се разсмя и отстъпи.

— Значи наистина си вещер?

Гилдас поклати глава.

— Не, господарю, просто човек, който знае всички трикове от панаирите. Искам да ви придружавам; където и да отидете, ще ви следвам. — Внезапно той смъкна парцаливия си елек. Грийнел потръпна при вида на червения белег, който обикаляше врата му като пурпурна огърлица. — Два пъти, господарю, съм гледал смъртта в очите — тази полунощна унищожителка, демонът, който броди и посред бял ден. Следващия път може да нямам този късмет.

Той сключи ръце, сякаш отново се канеше да падне на колене.

Грийнел погледна Барликорн, който сви рамене, изкашля се и плю в храстите.

— Аз съм добър готвач — молеше се Гилдас. — Сръчен съм с ножа.

— Добре, за Бога, можеш да дойдеш с нас.

Грийнел се качи отново на седлото и те продължиха пътя си, докато Гилдас лееше благодарности, а оръженосецът се чудеше колко души още ще се присъединят към него по пътя към Колчестър.

Прекараха нощта на открито, под дърветата, близо до буйно пламтящия огън. Грийнел си спомни предупреждението на Барликорн за промяната на времето. Нощта се оказа ужасно студена и дори увити с дебелите си наметала и подклаждайки огъня цяла нощ, те се събудиха премръзнали, с тракащи зъби и нетърпеливи да продължат пътя си. По-късно същия ден излязоха от гората и прекараха нощта в един хан, после поеха към Колчестър. Напредваха бавно, защото пътят беше задръстен от хора, които бягаха от епидемията, върлуваща в града; каруци, натоварени с купчина покъщнина, стари и болни хора, пренасяни в ръчни колички. Горди дами в тежки карети и солидни търговци на коне. Всички имаха само един стремеж — да оставят колкото се може повече разстояние между себе си и чумата. Хората бяха необщителни, устите и носовете им бяха закрити с наметките срещу заразата във въздуха. Крайпътните заведения бяха затворени. Прозорците на фермите и самотните селски колиби бяха заковани с дъски. Всеки, който доближеше, щеше да бъде отпъден с ругатни, заплахи, пръчки, камъни или ръмжащи кучета пазачи. Тълпата беше толкова гъста, че накрая Барликорн каза, че ще трябва да стигнат по различен път до града и ги поведе по тесни, извиващи се провинциални пътища.

Гилдас се беше умълчал, от време на време подушваше въздуха и се оплакваше от заразните зловонни изпарения. Грийнел не му обръщаше внимание, но накрая също подуши странна миризма и стана неспокоен. Денят клонеше към края си. Гъста мъгла се спускаше над изоставените поля. Грийнел се чудеше дали ще им бъде трудно да следват пътя си, когато падне мрак, когато през мъглата се провидя приглушено червено сияние. Дочу пукането и съскането на пламъци и внезапно излязоха при огромен огън, запален в средата на пътя. Отминаха го и тъй като той беше разнесъл част от мъглата, зърнаха малки къщички — под едната имаше стойка за ейл под стряхата — и разбраха, че влизат в някакво отдалечено селце. По пътя горяха други огньове и от тях се вдигаше мазен, задушлив дим, който се носеше във въздуха и се виеше около тях.

— Мирише на сяра — възкликна Гилдас, като закри устата и стисна носа си с пръсти. — Много са глупави, ако си мислят, че това ще прогони чумата.

Грийнел се надигна в стремената и посочи надолу по пътя.

— Там има и други огньове — отбеляза той. — И малко укрепено имение.

Той се обърна, кашляйки и с насълзени очи, докато с мъка удържаше неспокойния Баяр. Продължиха напред. По селските улици нямаше живо същество. Както отбеляза Гилдас, сякаш влизаха в страната на мъртвите. Нито звук, нито светлина, нито един отворен прозорец или врата. Накрая пътят изви към стените на имението и дълбокия сух ров около него. Подвижният дървен мост беше вдигнат и опрян на решетката на крепостната врата.

— В името на Бога и неговите ангели! — каза изненадан Гилдас. — Вижте! Бог да ни пази, господарю Барликорн!

Отстрани на подвижния мост беше изрисуван червен кръст, поне четири стъпки висок.

— В имението има чума — обяви Грийнел.

Отмести очи от кръста и се ослуша, а ръцете му, стиснали юздите на Баяр, леко потреперваха. Внезапно едно прозорче над подвижния мост се отвори и един мъж с шлем надникна през него.

— Какво искате? — извика той. — Не можем да ви посрещнем с отворени обятия. Тук обитава смъртта!

— В името на всичко свято! — възкликна Ричард. — Какво е станало?

— Шестнадесет от нас са мъртви. Бог ги погаси, защото нямаме свещеник. Той умря пръв, преди пет нощи, а останалите го последваха.

Ричард отстъпи.

— Същото е в цялото село — продължи мъжът. — На върха на хълма ще откриете фермерска къща. Бог знае дали хората там са живи или не!

Ричард поблагодари и продължи нататък. Мъглата и огньовете придаваха на селото странен, демоничен вид. Всички къщи бяха със затворени капаци, на много врати бяха начертани червени кръстове. От време на време някоя сянка преминаваше с леки стъпки в тъмнината. Пътят започна да се изкачва и на върха те преминаха през полуотворената порта на фермата и влязоха в двора. Върху калдъръма, близо до кладенеца, горяха още чумни огньове. Старица в омазана със сажди сиво-червена рокля, хвърляше шепи жълта сяра върху тлеещите пънове. Тя вдигна рошавата си глава и ги погледна безизразно. Други две фигури дойдоха през двора. Бяха с качулки и маски от черен плат и носеха лопати в ръце. Част от камъните бяха отместени. Ричард приближи с Баяр по-напред и видя, че бяха изкопали дълга канавка. На ръба й лежеше голяма купчина трупове, покрита с окървавен, разкъсан чаршаф. Вонята от купчината беше натрапчива и остра, въпреки серните изпарения от огъня.

Ричард седеше, вцепенен от ужасяващата грамада. Един от мъжете с качулки извади малко звънче изпод наметката си и позвъня. Сложи го на земята, когато още две фигури се показаха от мъглата. Те тихо измъкнаха стройна фигура с дълга, черна коса от купчината. Ръка, покрита със сини петна, се подаде изпод савана, докато маскираните фигури, хвърляха трупа в канавката.

Грийнел, който беше видял достатъчно, обърна коня си и изчезна в нощта заедно със спътниците си.

Трета глава

Те виждаха подобни сцени по целия път до Колчестър — изоставени села, заковани с дъски къщи. В едно село, през което минаха, хората сякаш бяха полудели. Бяха открили на малкия пазарен площад група млади хора, само по долни ризи и с маски на козли, танцуваха пиянски и се съвкупяваха на земята, сякаш тези удоволствия щяха да отпъдят чумата. Оръженосецът и групата му набързо продължиха.

— Виждал съм същото нещо във Франция — промърмори Барликорн. Погледна към Гилдас, който беше необичайно мълчалив, откакто бяха навлезли в тази долина на смъртта. — Мислех, че си велик лечител. Не можеш ли да направиш нещо?

— Не и с бубоните или жълтата гной — отвърна шарлатанинът. — Мога да лекувам някои видове треска и други болести. Правя еликсир от сока на смачкан папратов мъх и го смесвам с пресечено мляко. Научих го от един мавър, дошъл от земята южно от Херкулесовите стълбове10.

В Колчестър положението беше същото — вонящите улици, с небе, скрито от високите, наклонени къщи, бяха населени с призраци. Не се чуваха църковни камбани. Нито един пазар, нито една сергия не бяха отворени. Нямаше нищо, освен злокобна тишина, нарушавана от време на време от скърцането на погребалната каруца или вой на някое куче. Понякога минаваха покрай някой монах, спуснал качулката на главата си, който се промъкваше по алеите, за да даде духовна утеха на семействата, затворени зад вратите с нарисувани кръстове. Няколко войници от замъка патрулираха по улиците, но приличаха на призраци от ада, с лица скрити зад наличниците на шлемовете. Всички носеха арбалети и когато Ричард и спътниците му приближиха, ги прогониха със сподавени ругатни. Мародерите също бяха тук. Разбойници, главорези и мошеници прелитаха като прилепи през улицата, ограбваха безпомощните, нахлуваха потайно в къщите, за да довършат умиращите и ограбят имотите им. Най-после младият оръженосец въведе групата в гробището и докато Баяр пощипваше тревата, седна на един повреден от времето надгробен камък и мрачно се втренчи в Барликорн.

— Как да открия Хюго Котикол? — попита той. — Никой не спира. Никой не иска да говори.

Димът и мъглата се носеха из изоставеното гробище.

— Трябваше да остана във Франция — добави той горчиво, после се огледа. — Къде е Гилдас?

Чу звук иззад страничната порта и шарлатанинът се появи, влачейки след себе си слаб мъж с лице на плъх и мазна коса. Камата на Гилдас беше плътно притисната отстрани на врата на безпомощната жертва.

— Кой е приятелят ти? — попита Барликорн.

— Зависи откъде го погледнеш — отвърна Гилдас. Гласът му се издигна. — Бог ще се погрижи за своите. Той ще ни спаси от ръката на…

— Млъкни! — изръмжа Барликорн.

— Това е Симпкин — каза Гилдас. — Той е крадец и трябва да бъде обесен. Хванах го да плячкосва запасите на кръчмата през улицата.

Щръкналите зъби на Симпкин го караха да прилича още повече на плъх.

— Гладен съм — изхленчи той. — Човек трябва да се храни.

— Можеш да ядеш каквото искаш — отвърна Гилдас, — след като ни заведеш при правника Хюго Котикол.

Симпкин набързо се съгласи и поведе Грийнел и спътниците му през лабиринта от улици. От време на време спираха и Симпкин извикваше към някоя забулена фигура, която се промъкваше из алеите, питаше за посоката и те продължаваха. Върнаха се на пазарния площад до църквата и свиха по една тясна улица. От едната страна се намираше аптеката, цялата закована с дъски. От другата имаше голяма триетажна къща с тухлени основи, чиито горни етажи бяха облицовани с бял гипс и елегантни черни греди. Въпреки това всички прозорци бяха със спуснати капаци. На предната врата имаше голям червен кръст с думите „Исусе, смили се!“, изписани под него.

— Това ли е къщата на Хюго Котикол? — разтърси Гилдас Симпкин за врата.

— Да! — изскимтя мъжът. — Аз изпълних обещанието си. Сега изпълнете вашето.

Гилдас го пусна и крадецът изчезна като хрътка по алеята. Известно време те чукаха на вратата, но нямаше отговор.

— Всички са избягали — промърмори Гилдас. — Или са мъртви.

— Трябва да говоря с Котикол — отвърна Грийнел. — Или с негов представител, за да разбера какви документи пази за мен. Пътуването беше дълго и трудно. Няма да си тръгна с празни ръце.

Той тръгна по тясната алея отстрани на къщата. Вратата в края й беше отворена и водеше в голяма, приятна градина с лехи за цветя и билки. В далечния край имаше малка овощна градина с ябълки и круши, листата им бяха нападали в мокри, подгизнали купчини и оръженосецът забеляза, че плодовете гниеха на земята. Барликорн, който водеше Баяр, се присъедини към него. Почукаха на малката странична врата, но отново не получиха отговор. Затова, след като спънаха коня, Ричард накара Барликорн и Гилдас да вземат една градинска пейка от малката беседка и да я използват, за да разбият вратата. След доста блъскане и удряне, пантите поддадоха. Тримата мъже внимателно влязоха в белосания, покрит с каменни плочки коридор. Въздухът беше чист, дори ухаен.

— Тук има някой — каза Грийнел. — Не мирише на смърт.

Те внимателно минаха покрай малки, чисто изметени килер и кухня, изкачиха няколко стъпала към вратата, която навярно водеше към всекидневната. Ричард се канеше да я отвори с меча си, когато чу вик — обърна се и стрела от арбалет се заби на няколко инча от лицето му. Той се притисна до стената. Гилдас заотстъпва надолу по коридора, докато Барликорн зареди стрела в лъка си и се прикри в сенките на стълбището.

— Ние сме приятели — извика Грийнел в мрака. Стори му се, че различава тъмна фигура, застанала там. — Няма да ти причиним зло.

Нова стрела профуча във въздуха и Барликорн, който изскочи от скривалището, стреля в отговор нагоре по стълбата. Ричард чу вик, но стрелата сигурно беше пропуснала, защото я чу да се удря в дървото.

— Приятели сме! — продължи той бързо. — Търсим Хюго Котикол, адвоката. Щом посещението ни приключи, ще си тръгнем.

Тъмната фигура отново се появи на стълбищната площадка.

— Тогава остави меча. — Гласът на жената беше ясен и сладък. — И стрелецът, искам да го видя до теб!

— Съгласен.

Фигурата заслиза по стълбите. Когато се приближи, Грийнел видя слабо, но много красиво, лице, извити вежди, блестящи и живи очи и прелестна уста, чиито устни трепереха, но дали от страх или от гняв, той не знаеше.

— Аз съм Ричард Грийнел, оръженосец. — Той протегна ръка.

Жената спря, опряла се с една ръка на перилото. Беше облечена като монахиня. Тъмносин воал покриваше катраненочерната й коса. Дрехата й беше от най-фина коприна, светлосиня и поръбена с хермелин; тънката й талия беше пристегната със сребърен колан. Но ботушите бяха мръсни и износени, а корсажът и маншетите на роклята бяха покрити с лекета. Притеснена от внимателния поглед на оръженосеца, жената притеснено се уви по-плътно с наметката си.

— Няма да ти причиним зло — обади се Барликорн. — Но моят приятел казва истината, той търси Хюго Котикол, адвокатът.

— Той е мъртъв. — Жената слезе по стълбите. — Баща ми умря преди две седмици. Почина от чума и тялото му е заровено в огромните ями извън стените. — Тя поклати глава. — Не мога да ви помогна.

— Трябва да ни помогнеш — настоя Грийнел. — Моля те, идвам чак от Франция.

— Не съм болна от чума. — Тя леко се усмихна, когато Гилдас неспокойно се появи. — Всички слуги избягаха. Мъжът с погребалната кола каза, че ако нямам симптомите до една седмица, значи съм спасена. Поддържам къщата чиста — промърмори тя забързано, — но е останала малко храна, а има хора, които се опитват да се промъкнат вътре. — Очите й се изпълниха със сълзи. — Знаят, че силите ми намаляват и ще се върнат.

— Нямаш ли никакви роднини? — попита Гилдас.

— Да, но на север. Баща ми беше вдовец. Имахме чиновници и писари, много слуги и слугини. — Тя впи ръцете си под наметката една в друга. — Но сега няма никой. — Жената седна на стълбите и облегна глава на стената. — Много съм гладна — обяви тя. — И малко пияна. Останаха ми само сирене и вино.

Гилдас извади изпод наметката си ленен вързоп, наведе се към нея и го развърза. В него имаше парчета солен изсушен бекон, два доста сухи ечемични хляба, една ябълка, набита круша и три-четири сливи.

Жената го погледна.

— Яж — каза и той. — Не се тревожи. Взех ги от един крадец на име Симпкин. — Той се усмихна през рамо към Грийнел. — Убеден съм, че тя има по-голяма нужда от тях, отколкото той.

Жената не чака да я поканят втори път. Благодари на Гилдас, каза на Ричард, че името й е Емелин и без да се замисли, лакомо погълна цялата храна. Когато свърши, елегантно изтри устни с върховете на пръстите си. После се изправи, изпъчи се и погледна право към Грийнел, който забеляза, че огромните й сиви очи са обградени от тъмни мигли, устните й се усмихваха и той беше поразен от смелостта и красотата на жената.

— Какво ме зяпаш, сър? — попита тя хладно.

— Н-нищо — заекна той. — Просто ми се искаше да можеше да ни помогнеш.

— Ще ви помогна.

Тя отвори вратата, през която се бяха опитали да влязат, и ги въведе в уютен, но доста тъмен салон. В далечния му ъгъл се намираше малка вратичка и тя превъртя ключа и ги покани в миришещата на мухъл стая, където светлината проникваше единствено през тесен прозорец високо на стената.

— Кабинетът на баща ми — обясни тя и гласът й отекна в мрака.

Грийнел чу щракане на огниво и стаята се освети, когато жената тихо запали свещите на стената и онези, които се намираха под металните си капачки в центъра на малката, овална маса. Стаята беше по-голяма, отколкото Грийнел беше очаквал. Беше изпълнена с малки ковчежета и сандъци; повечето бяха заключени, а съдържанието на няколкото отворени се търкаляше по пода — купчини документи, пергаментови свитъци. На рафтовете имаше още документи, договори за наемане на чираци и на кораби, безброй писма. Грийнел тихичко изстена. Как, за Бога, помисли си той, в цялата тази бъркотия би могъл да открие нещо, свързано с голямата тайна, за която сър Гилбърт Савидж му беше казал само преди няколко седмици? Оръженосецът имаше чувство, че са минали години, откакто беше напуснал калното, подгизнало от кръв бойно поле в Поатие. Седна на стола пред голямото писалище и унило отмести встрани роговете с мастило, пемзата, перата, ножовете за рязане на пергамент, печатите и дългите ивици червен восък. По-практична от него, Емелин разтвори една вехта, пожълтяла папка и прокара пръста си по една страница. Барликорн и Гилдас, които разбираха, че няма какво да правят тук, се върнаха в салона.

— Ще ни отнеме цяла вечност — въздъхна Ричард, загледан в прашния кабинет, — докато открием тук нещо, свързано с мен.

— Какво търсиш? — попита Емелин. — Никога не съм чувала баща ми да спомене името ти. — Тя го погледна закачливо. — Което е?

— Ричард Грийнел — отвърна той. — Оръженосец на сър Гилбърт Савидж. — Младежът се усмихна мрачно. — Беден рицар, не от тези места.

— Я виж ти! — каза тя язвително. — Ричард Грийнел, оръженосец на покойния сър Гилбърт Савидж, беден рицар, не от тези места.

Тя отново вдигна поглед и оръженосецът се усмихна на сполучливото й подражание.

— Важно е — каза той, като се изправи. — Сър Гилбърт, докато умираше при Поатие, ми каза, че трябва да дойда при мастър Хюго Котикол, адвокат от Колчестър; че той ще ми разкрие истината за моето раждане и семейство. — Той посочи папката. — Какво гледаш там?

— Баща ми беше много педантичен. Записваше си всичко, а това беше описът му. Никога не съм го чула да споменава името ти. — Тя прелисти папката и почука върху заглавието „RES SECRETAE“, тайни дела, както му обясни, и прокара бавно пръст по страницата. — О, да, ето го. Номер тринайсети. Р. Г. и Г. С.

— Ричард Грийнел и Гилбърт Савидж! — възкликна оръженосецът.

Той надникна над рамото й, не само заинтересован от написаното, но и развълнуван от мисълта да бъде толкова близо до нея, да се наслаждава на меките извивки на скулите й, да вдъхва лекия й парфюм. Погледна датата, вписана до името му — Лето господне 1340.

— Преди шестнадесет години! — възкликна Ричард.

Емелин рязко затвори папката, сложи пръст на устните си и се огледа по рафтовете. После посочи малка стълба в ъгъла.

— Моля те, донеси я.

Ричард се подчини. Момичето елегантно изкачи стъпалата, притиснало все още пръсти към устата си и се загледа в неосветените рафтове. Въздъхна и слезе долу, носейки свитък, увит в прашно платно, завързан с бяла връв и запечатан с три печата.

— Да, това ти принадлежи, Ричард Грийнел. — И тя му подхвърли свитъка.

Оръженосецът го улови и седна на писалището. Извади нож, преряза връвта, отвори го и кихна, когато прахът се издигна към лицето му. Отвътре извади ролка пергамент и я разгъна. Прегледа я набързо — бяха пет листа, пришити заедно, изписани с красив, четлив почерк. Синьо-зеленото мастило беше започнало да избледнява, макар пергаментът да беше от най-добро качество.

— Това е почеркът на баща ми — обяви Емелин, надничайки през рамото му. — Беше известен с калиграфските си способности.

Ричард й се усмихна и тя се изчерви.

— Както и с почтеността си. — Тя огледа кабинета. — Бог знае какви тайни се пазят тук. — Тя притисна рамото на младежа. — Ще те оставя. Искаш ли вино?

— Да, да — отвърна разсеяно Ричард. — Смесено с вода, моля.

После придърпа ръкописа по-наблизо и започна да чете.

Оръженосецът спря да чете и зяпна.

— Кроукхърст! — възкликна той!

— По на север е — обясни Емелин, докато слагаше виното на масата. — На крайбрежието на Есекс. Татко ми е казвал. Изоставено е, там бродят призраци. Според кралската заповед никой няма право да ходи там. Замъкът се руши, земите пустеят. — Тя видя как е пребледняло лицето на Ричард. — По-добре да те оставя сам — промърмори.

Грийнел вдигна чашата, отпи и продължи да чете.

Ричард спря. Колкото и да се въздържаше, горещи и горчиви сълзи се застичаха по лицето му. Той отмести листа, скри лице в ръцете си и известно време плака отчаяно. Имаше предчувствие какво му предстои да прочете. Сега разбираше, че кошмарите му не са били фантазии, нито работа на сукуба, а откъслечен спомен за нещо, което наистина се е случило. Разпокъсани образи от времето, когато детският му свят се беше разпаднал. Той избърса сълзите си и взе отново пергамента.

— Ричард, Ричард, добре ли си?

Оръженосецът вдигна глава. Барликорн стоеше на вратата с ръка на камата си и го гледаше странно.

— Мили Боже! — възкликна стрелецът. — Приличаш на човек, който е видял призрак!

— Така е — въздъхна Ричард. — Бог да ми е на помощ, Кътбърт, моля те, остави ме!

И той се върна към ръкописа.

Имаше още един лист. Ричард чу някакъв шум на вратата. Вдигна глава, но не посмя да се обърне заради сълзите в очите си.

— Иди си — прошепна той. — Моля те, иди си.

После погледна към написаното от ръката на Хюго Котикол, бележка с дата 13-ти октомври същата година на празника на Едуард Изповедника.

„Получихме лоши новини — пишеше Котикол. — Сър Роджър Грийнел не е получил възмездие. Тялото му било извадено от река Стор, близо до мелницата Блеклок. Лицето и тялото били обезобразени, но бил разпознат от двама от васалите му. Погребан е в черквата «Сейнт Мери» в Колчестър в безименен гроб. Нека Бог се смили над душата му.“

Оръженосецът примигна, когато чу стъпки зад себе си.

— Какво има? — рязко попита той.

— Сър — прошепна Барликорн. — Съжалявам, че те прекъсвам, но Догуърт и Ратсбейн са в Колчестър!

Четвърта глава

Ричард остави документите и последва Барликорн нагоре по стълбите към една спалня. Капаците на прозореца бяха отворени, стъклата — почистени. Грийнел се взря надолу към тъмната улица и в светлината на фенера, прикрепен на стената, забеляза няколко фигури. Те излязоха по на светло и Ричард въздъхна. Приличаха на призраци, излезли от кошмар. Петимата мъже, облечени в разнородни дрехи, бяха тежковъоръжени с мечове, ками и ножове, които висяха на презраменните им ремъци и коланите. Всички бяха с хубави ботуши за езда; през гърбовете им бяха преметнати лъкове и арбалети. С изключение на един от тях, лицата им бяха скрити зад гротескни кожени маски, обковани с метал. Един дори носеше еленови рога на главата си. Мъжът без маска имаше слабо, жестоко лице, а едното му око беше скрито от превръзка. Те разговаряха и сочеха през улицата към къщите.

— Теб ли преследват? — прошепна Грийнел, като се отдръпна от прозореца.

— Съмнявам се — отвърна Барликорн. — Ако знаеха, че съм тук, щяха да нападнат. Епидемията ги е прогонила от гората. Денят, когато те спасих, се чудех къде са останалите. Възможността за лесна плячка, храна и пиене, особено през зимата, ги е довела в градовете. Щом болестта затихне и редът се възстанови, те ще изчезнат като сенки на светлината на слънцето.

— Били са тук и преди.

Ричард се извърна. Емелин стоеше в средата на стаята, подпряла ръка на един от стълбовете на леглото.

— Изглеждат ужасни, нали? Преди два дни нахлуха в една къща надолу по улицата. Градската стража казва, че не може да ги спре.

— Сигурен ли си, че са Догуърт и Ратсбейн? — настоя Грийнел.

— Ще разпозная това лице навсякъде — отсече Барликорн.

— Трябва да се махнем оттук — обяви оръженосецът. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. — Той притисна отново лице до прозореца. — Барликорн, прав си. — Погледна към покрива отсреща и видя върху него първите дребни снежинки да се трупат. — Времето се промени.

— Къде ще отидем? — попита стрелецът.

— На север, към един остров, където се намира имението Кроукхърст. Ще ти обясня после.

— Ще ни трябват припаси — каза Барликорн.

— Аз мога да намеря — обади се Гилдас от вратата — и не се тревожете за Догуърт и Ратсбейн. — На слабото му лице се появи усмивка. — И друг път съм се отървавал от тях.

— Познаваш ли ги? — Барликорн пристъпи към него.

— Всички, които скитат по пътищата на Есекс, познават Ратсбейн и Догуърт — отвърна вещерът. — Те налагат такси и данъци, особено когато си сам. Няма да ми навредят. Плъховете не закачат другите плъхове.

— И аз ще дойда с вас — Емелин Котикол седна на ръба на леглото, приглаждайки скромно гънките на полите си.

— Няма какво да правиш в Кроукхърст.

— Няма какво да правя и тук — отвърна тя, — освен да чакам да умра от глад, да ме убият или изнасилят, ако онези джентълмени на улицата нахлуят в къщи.

Грийнел погледна решителното й лице и въздъхна, макар тайно да беше доволен. Младата жена му харесваше с практичността си и липсата на превземки. Освен това бащите им бяха близки приятели. Трябваше да изплати дълга си.

— Тогава да се стягаме — каза той и тръгна към вратата.

— Мистрес12 Емелин, имате ли коне?

— Баща ми ги държеше в конюшнята на ъгъла — отвърна девойката. — Ханджията на „Гълъбарника“ е добър и почтен човек. При него е конят на баща ми и две товарни понита.

Грийнел кимна на Гилдас.

— Вземи ги заедно с всичко, което успееш да откраднеш.

Шарлатанинът и Барликорн изчакаха, докато разбойниците си тръгнат, после се измъкнаха през малката странична врата. Ричард се върна в кабинета и продължи да проучва последните думи и завета на баща си. Емелин му донесе вино, после се подпря на масата и се загледа в него.

— Искам да знам — обяви тя.

Така че Ричард й разказа всичко, като й четеше извадки от писмото. Скръстила ръце, тя го слушаше внимателно.

— Споменавал ли е баща ти за баща ми и какво се е случило в Кроукхърст? — попита той.

Тя поклати глава.

— Никога. — Изведнъж пръстите й отново се вдигнаха към устните. — Но наблюдаваше внимателно онези петима рицари. Това си спомням. Тук често идваха пътешественици, защото баща ми им пишеше писмата и пазеше парите им. — Тя сви рамене. — Никога не съм ги подслушвала, но понякога баща ми им даваше вечеря и тези пет имена винаги се споменаваха в разговора. Какво правели? Какви облаги били получили? Каква е реколтата и печалбата им? И когато посетителите му си тръгваха, баща ми винаги идваше тук и си записваше всичко, каквото бяха казали в една книга. Нищо особено, просто приказки и клюки.

— Къде е тази книга? — попита Ричард.

— Баща ми я държеше в спалнята си. Ще ти я донеса. Имаш ли нещо против, че ще дойда с вас? — внезапно запита тя. — Мога да яздя, да пиша и да готвя. — После му се усмихна сладко. В меката светлина на свещите изглеждаше още по-красива и в очите й играеше самодивски пламък. — Не съм елегантна дворцова дама.

Ричард хвана ръката й и я целуна; пръстите й бяха топли и ухаеха приятно.

— Милейди — подразни я той на свой ред, — ако не се беше съгласила да дойдеш, щях да те отвлека насила.

Тя бързо отдръпна ръката си, но му намигна закачливо.

— Дамите не флиртуват — прошепна му тя. — Ще ти донеса книгата.

Емелин излезе, а Ричард остана малко смутен от внезапната смяна в настроението й. После тя се върна и сложи в ръката му том, подвързан с телешка кожа. Усмихна му се.

— Ако ще пътувам, трябва да си приготвя багажа. — Тя огледа кабинета и примигна. — Татко имаше скривалище в избата. Трябва да скрия някои неща.

Тя остави Ричард да проучва книгата, като се връщаше от време на време, за да запали още свещи. Отначало младежът не схващаше идеята в различните вписвания, докато не разбра, че мъртвият правник е описвал тук различните слухове и клюки, които е научавал от търговците, пътешествениците и пътуващите търговци. Хюго Котикол, заключи Ричард, е бил роден адвокат. Човек, който вероятно никога не е напускал собствената си къща, улица или квартал. Но той беше достатъчно умен, за да държи ушите си отворени и да научава какво става из областта. В записките имаше имена на кораби, пристигнали в пристанищата; печалбите на търговец на вълна; построяването на имение; съдебни дела. Вписани бяха и събития, засягащи петимата рицари на баща му. Ричард мрачно отбеляза, че всички бяха преуспели, живеейки от плодовете на земята си, влагайки пари в различни търговски дейности, създавайки подходящи брачни съюзи между семействата си. Накрая на книгата той откри имената на петимата рицари и местата, където живееха. Чу шум откъм задната част на къщата — отваряне на врата, после тихия смях на Емелин, плътния глас на Барликорн и язвителните остроумни забележки на Гилдас. Жената отново се изсмя и тримата се качиха в кабинета.

— Какво правиш? — попита Барликорн, загледан с любопитство в перото между пръстите му.

— Трябва да напиша пет писма — отвърна оръженосецът. — Мистрес Емелин, имаше ли баща ти карта на Есекс?

Емелин отвори един сандък и измъкна прашно руло велен13. Ричард разчисти масата и затисна краищата на картата с мастилниците. Тя беше подробна и отбелязваше пътищата за и от Колчестър. Той погледна към Гилдас.

— Ще ядем ли тази вечер?

— Като крале — отвърна спътникът му. — Бог се грижи за своите овце. Осигурява им хубави неща.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Ричард. — Докато вечеряме, ще ви разкажа една история. — Той посочи към пътя, който тръгваше на север от Колчестър към крайбрежието, а после ставаше тясна пътека, водеща към кръг с името Кроукхърст върху него. — Трябва да отида там — обясни Ричард. — Но — той прокара пръсти по брега — тук има няколко места, където живеят петима рицари. Трябва да говоря с тях: Ферърс, Бомон, Манинг, Бремнър и Грантъм.

— Познавам някои от тях — обяви Гилдас. — Земевладелци са, имат хубави, удобни къщи със стъклени прозорци. По ливадите им пасат крави и овце с тлъсти опашки, а хамбарите и чифлиците им ще се пръснат.

— Значи приемате поканата ми да ги посетим? — попита Грийнел. — Не веднага, но щом стигнем на острова. Колко време ще ни трябва?

— Не повече от един ден.

— Ако изобщо стигнем дотам — намеси се Барликорн. — Мастър — той се усмихна и Ричард осъзна, че не за пръв път го наричаше така. — Започна да вали сняг. Ратсбейн и Догуърт вероятно са докарали тук цялото си сборище.

Ричард нави картата.

— Тогава да вечеряме. На разсъмване ще потеглим.

Разговорът на поклонниците

Франклинът млъкна и огледа манастирската трапезария. Скри усмивката си, когато очите му бързо се спряха върху онези от спътниците му, които трябваше да изиграят някаква роля в историята му. Наблюдаваше главно Продавача на индулгенции с ленената му коса, призрачно бялото лице и нос, подобен на птичи клюн. Той изглеждаше вглъбен в огърлицата от евтини реликви, окачена на шията му и не вдигаше глава. Рицарят, обаче, слушаше жадно и се усмихваше тайно, сякаш историята на Франклина беше пробудила нещо в паметта му. Синът му, Оръженосецът, го гледаше с любопитство, приведе се и прошепна нещо на ухото му, но сър Годфри поклати глава, унесен в размислите си. Правникът също се раздвижи, дъвчейки ъгълчето на устната си. Наблюдаваше Франклина с присвити очи, но сближените му, мрачни очи, не издаваха никакви чувства.

„Е, добре“ — помисли си Франклинът и почеса пищната си бяла брада, която покриваше повече от половината от лицето му.

— И какво е това? — обади се Ханджията. — Истина или измислица, Франклине?

— Шшш! — хвана го Чосър за ръкава. — Знаеш правилата, добри ми приятелю. Ще чуем историята докрай, без да се разсейваме.

— Слушал съм за Догуърт и Ратсбейн — проговори Бедният свещеник и гласът му беше ясен като камбана в лятна утрин. — Зли хора, вълци сред Божието стадо.

— Да, да, точно така — отвърна Франклинът. — И те получиха каквото заслужават, паднаха в гроба, който копаеха за другите.

Усмивката на Рицаря се разшири.

— Но истинска ли е историята ти? — обади се Игуменката. Тя се беше разположила удобно в ъгъла и хранеше малкото си кученце с хляб, напоен с мляко. — Искам да кажа — побърза да продължи тя, — мастър Франклин, истинска или измислена е историята, която слушаме. Любопитна съм.

— Какво мислиш ти, мастър Църковен пристав?

Но Приставът просто почеса обсипаното си с брадавици лице.

— Напомня ми за нещо — промърмори той и жестоките му очи се втренчиха в тези на Франклина. — Но продължавай, сър. Ще ти кажа вкусна ли е баницата, когато я изям.