Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Първа глава

Когато Ричард се върна в стария замък, Емелин беше запалила огъня и приготвяше смес от мляко, вино и билки. Барликорн беше бутнал хлапето в ъгъла, където лежеше върху един чувал, а тялото му се гърчеше, докато ту задрямваше, ту се събуждаше. Ричард изучаваше затворника, който отвърна глуповато на погледа му; оръженосецът почувства болка пред смесицата от страдание и коварство, изписани на малкото, грозно лице. Нямаше сили да говори с Емелин, защото умората от битката, в съчетание с горещината и загряващата напитка, оказаха своето въздействие. Беше му топло, крайниците му натежаха като насън и изведнъж осъзна, че навсякъде около него царува смъртта. Кървавият труп на Бомон вкочанясваше на горния етаж, докато навън, на снега, лежаха телата на разбойниците с обезобразяващите ги рани и обезглавените трупове. Чу ликуващите викове на завръщащите се рицари и скри лице в ръцете си. Те нахлуха в кухнята със зачервени лица, оръжията и дрехите им още носеха кървавите следи на битката. Наметките бяха свалени, коланите с мечовете разхлабени. Кухнята се огласи от тържествуващи викове и патетични речи, докато мъжете се надпреварваха, особено в присъствието на Емелин, да описват подвизите си на бойното поле.

Бутлак и Гилдас бяха клекнали като кучета и наблюдаваха благородниците. И те изглеждаха отвратени от кръвопролитието. Синът на разбойника, свит в ъгъла, тихо стенеше. Грантъм отиде при него, за да го разтърси и уплаши още повече. Барликорн рязко се изправи, извади камата си и сър Хенри се отдръпна. Ферърс седеше начело на масата: той свали ръкавиците си и ги напъха в колана си.

— Великолепна победа, мастър Ричард. Баща ти щеше да се радва. — Той посочи останалите с ръка. — Ще изчакаме един ден — продължи той. — Времето ще омекне, ще преброим убитите и ще си заминем.

Ричард погледна към Барликорн, но стрелецът наведе глава. Гилдас и Бутлак още изглеждаха уплашени. Емелин беше с гръб към него и разбъркваше тенджерата над пламтящия огън.

— Възразяваш ли? — попита Манинг и седна до Ферърс.

Ричард само поклати глава. Чувстваше се изтощен, уморен и натъжен от остров Кроукхърст и неговата кървава загадка.

— Ами сър Лайънъл? — попита Емелин, без да се обръща. — Как ще обясните убийството му на роднините му?

— Ще увием тялото му — отвърна Бремнър — и ще го занесем в имението му. След това с другарите ми ще изпратим доклад до краля.

— И така ли ще изпълните клетвата си към бащата на Ричард? — отново се обади Емелин. — След като всички въпроси още са без отговор. — Тя се изправи, лицето й беше зачервено от горещината на огъня. — Забравяте едно нещо — каза тихо. — Да, Догуърт, Ратсбейн и всичките им последователи са мъртви. Но остава онзи рицар. — Тя отново се обърна към огъня и заговори през рамо. — И той може да не ви пусне.

Ричард отпи от чашата си. Беше уморен и решен да не позволи да го въвлекат в спор. После легна върху постелята си от чували. Уви се с наметката, обърна лице към стената и потъна в дълбок сън. От време на време се пробуждаше. Рицарите все още разговаряха шумно помежду си. Емелин също спеше, от Бутлак, Гилдас и Барликорн нямаше и следа. Ричард искаше да стане, но се чувстваше толкова сънлив, че не можа да помръдне. Отново потъна в кошмари за замръзнали полета, пълни с вкочанени безглави трупове и рицар в черно, който безшумно галопираше към него. После отново заспа и се събуди рязко, за да види Емелин наведена над него, сложила пръсти пред устните си.

Кухнята вече беше тъмна, с изключение на пламъка на една лоена свещ и трептящите пламъци на огъня.

— Ела с мен — настоя тя. — Тихо. Останалите си легнаха.

Тя го поведе от кухнята през студения, ветровит коридор, нагоре по стълбите към галерията, където се бяха случили такива ужасяващи събития. При стълбите в края й Емелин спря. Наведе се и натисна едно стъпало. Ричард, още полузаспал, гледаше изненадан.

— Какво е…

Емелин му направи знак да мълчи. Той искаше да й помогне, но тя отблъсна ръката му.

— Не мога да намеря тайния механизъм — прошепна тя, — но стъпалата се плъзгат.

Докато говореше, Ричард чу изщракване като от счупена вейка и стъпалото заедно с дървената си страна се отдели. Последваха го и други. Емелин взе свещта, която беше донесла от кухнята и я мушна в тъмния, ветровит отвор. Ричард надникна — видя червена тухлена стена и въжена стълба, закачена за нея.

— Не вярвам в духове — прошепна му Емелин. — Когато пристигнахме тук, забелязах, че стената в този край е по-дебела, а вторият етаж стърчи малко повече, отколкото трябва. А ако излезеш отвън — възкликна тя с пламнали от вълнение очи, — ще забележиш, че на страничната стена няма прозорец. — Тя вдигна свещта и посочи към отвора. — Изглежда това е шахта, която върви от основите до покрива по тази стена. Открих я този следобед, когато нямаше никой. — Тя се усмихна. — Както казах, не вярвам в призраци; ето как се е появявал мистериозният ни посетител.

— И накъде води? — попита Ричард.

— В името на Архангел Михаил и неговото войнство! — отвърна Емелин. — Аз нося рокля и фуста, мастър оръженосец, или не си го забелязал?

Ричард се усмихна. Внимателно влезе в отвора и се хвана за пречките на стълбата. Шахтата беше тъмна, леденостудена и потта замръзна по тялото му. Емелин подаде свещта и той тръгна бавно надолу, като опитваше всяко стъпало. Накрая стигна дъното, където тесен коридор завиваше надясно. Камъните бяха изненадващо топли. Той разгледа тухлите и видя лъч светлина. Наведе се и погледна през процепа; когато очите му привикнаха със светлината, осъзна, че гледа в кухнята, все още слабо осветена от тлеещите въглени в огнището. Бързо се изкачи обратно. Когато стигна до върха, се отпусна на стъпалата и изтри потта от челото си.

— Отдолу е кухнята — прошепна той. — Чувства се топлината от огнището. Сигурно някога това е бил огромен комин.

— А какво има на дъното? — прошепна в отговор Емелин.

— Тесен коридор — отвърна Ричард. — Вероятно води към изход от замъка. В стената има процеп. Всеки, който слезе долу, може да чуе всичко, което се говори в кухнята. — Той посочи нагоре по шахтата. — Измислено е много умно. Вероятно димът излиза по друг път. — Той погледна в мрака. — Чудя се дали татко е знаел за съществуването й?

— Оттук ли е минавал нашият призрак? — попита тревожно Емелин.

— Не знам — отвърна Ричард. — Но е време да открием.

Този път се покатери нагоре, докато главата му не опря в дъските. Завъртя се, напипа резе, издърпа го и отвори малък капак. Показа главата си, но почувства само повей студен въздух из плесенясалия мрак. Нямаше нито огниво, нито факла, затова затвори капака и се върна през отвора в галерията.

— Горе има някакъв таван или гълъбарник — обясни той, докато помагаше на Емелин да върне фалшивите стъпала на местата им.

Щом това беше направено, тихо тръгнаха по коридора.

— Странно, че никой не ни чу — прошепна Ричард.

— Като имам предвид колко изпиха — отвърна язвително девойката — и напрежението от изминалия ден, съмнявам се, че и рогът на архангел Гавраил би могъл да събуди нашите смели рицари!

Върнаха се в кухнята. Ричард видя, че Бутлак спи в ъгъла.

— Къде са Гилдас и Барликорн? — попита той.

— Заведоха момчето в конюшните — отвърна Емелин. — Казаха, че предпочитат да спят там и да го пазят. Можел да ни пререже гърлата, докато спим. — Момичето придърпа две очукани бъчонки до огъня. — Трябва да ти покажа нещо. — Тя отвори кожената торбичка на колана си и извади няколко ивици пергамент. — Когато се върнах тук, веднага отидох в стаята на Бомон.

— Какво намери?

— Нищо — отвърна Емелин и вдигна ръка. — Не се съмнявам, че Бомон е пишел нещо, но убиецът не е бил глупак и го е взел със себе си. — Тя бръсна пергамента. — Огледах и вратата — продължи тя. — Убиецът е влязъл и излязъл оттам. Не само резето е смазано наскоро, но и пружината, която го пуска, е била разхлабена. Така че, ако блъснеш вратата отвън, резето ще се спусне отвътре.

Ричард потри очи и се втренчи в нея.

— Прави се съвсем лесно — обясни Емелин. — Разхлабваш резето и тъй като резето и ключалката са били смазани, когато е блъснал вратата, тя се е заключила отвътре.

— Да не би да казваш, че сър Лайънъл го е направил?

— Не, разбира се — отсече тя. — Направил го е убиецът. Утре обиколи замъка и намери врата с резе и ключалка. Ако ги смажеш, можеш да направиш същото. Убиецът го е направил, защото е знаел, че ще посети сър Лайънъл. — Тя сви рамене. — После смятал да обвини за убийството духа, призрака или какъвто демон обитава този замък. Мисля, че убиецът е почукал на вратата на сър Лайънъл и е влязъл вътре. Бомон е седял на масата, може би е записвал мислите си. Убиецът му е заговорил, приспал е подозренията му, твърдял, че в замъка има таен коридор. Бомон го последвал в тъмната част на стаята, предателят извадил камата си и…

— Разбира се — прекъсна я Ричард. — Бомон трябва да е умрял бързо, давейки се в собствената си кръв. Убиецът изцапва пръстите му с кръв и гипс и си тръгва, като тръшва вратата зад себе си. — Той вдигна ръка. — Това е звукът, който ме събуди снощи. — Той грабна ивиците пергамент. — Но тук няма нищо написано.

— Убиецът е взел изписаните — отвърна Емелин. — Но виж — тя взе обратно пергамента и го опъна пред светлината на огъня — можеш да видиш лек отпечатък от онова, което е писано отгоре.

Ричард коленичи, взе една ивица и я задържа пред яркия огън. Пергаментът беше тънък и евтин. Приближи го още и различи бледата рисунка на орел с разтворени криле, който носи желязна пръчка в ноктите си.

— Това е гербът на баща ми! — възкликна той. — Защо Бомон го е нарисувал?

— Погледни желязната пръчка — настоя Емелин. — Виж колко пъти е подчертавана.

Ричард се облегна на стола си.

— За какво ли е мислел Бомон?

— Нещо е пробудило спомените му — отвърна Емелин. — За онзи турнир преди години, който баща ти е направил в голямата ливада, когато лейди Катрин е дала цветовете си на друг рицар. Мисля, че Бомон си е спомнил кой ги е носил.

— Но според това — започна Ричард — излиза, че това е бил баща ми. Което доказва — добави той с горчивина, — че официалната версия е вярна; че баща ми и лейди Катрин са имали незаконна връзка и той е убил нея и лорд Саймън в пристъп на ярост. — Ричард почука по пергамента. — Но аз съм сигурен, че това е лъжа.

— Странно е — заяви Емелин и протегна ръце, за да се стопли на огъня. — Когато лорд Саймън умрял, посочил през стаята и прошепнал нещо като „истината е в орела“ и „нищо ново под слънцето“. Не забравяй, Ричард, той е умирал, мислите му са били объркани. Докато ви чаках да се върнете следобед, отидох в стаята, където е бил намерен трупът на лорд Саймън. На огнището е издълбан герба ви. Помниш го — слънце, под него орел й в ноктите му — желязна пръчка. Фразата „нищо ново под слънцето“ може да се отнася до герба на баща ти — в него има слънце.

— Както има и орел с желязна пръчка — добави Ричард. Погледна към Бутлак, който унесено хъркаше и се зачуди дали наистина спи или се преструва.

— За какво мислиш? — попита Емелин.

— Опитвах да си спомня гербовете на различните рицари. На Манинг е лъв, на Ферърс — кораб със сребърни звезди.

— На Бремнър е ястреб — добави Емелин, — който носи слънце в ноктите си. Докато този на Грантъм — тя отметна глава назад — е мечка, която държи заострен жезъл на черен фон. — Тя поклати глава. — Това не обяснява нищо.

Вратата зад нея се отвори с трясък и Емелин подскочи — Барликорн се втурна вътре; от косата и брадата му висяха сламки, дрехите му бяха размъкнати.

— Хлапето! — извика той. — Синът на разбойника е избягал. Бях го завързал. — Стрелецът се приближи към огнището. — Прегризал е въжето като куче. — Той отиде и затвори вратата. — Мастър Ричард, да го преследвам ли?

Оръженосецът поклати глава.

— Бог знае къде се е скрил в мрака — обясни той. — Ако може да се върне до брода, преследването ще бъде излишно. — Той потупа Барликорн по рамото и го придърпа до огъня. — Честно казано, радвам се, че си е отишъл. Един проблем по-малко. Сигурен съм, че ако беше останало на нашите добри рицари, те щяха да му вземат главата, както на останалите.

Барликорн седна пред огнището. Бутлак, обезпокоен от шума и нахлуването на студен въздух, също се събуди и се изправи, като търкаше лицето си и мърмореше нещо за християнските души, които не могат да спят.

— Беше много уплашен — обяви Барликорн и протегна пръсти към огъня.

— Каза ли нещо? — попита Ричард.

— Руга, рева, плю към мен и нарече рицарите с всяка мръсна дума, която се сети. Особено Ферърс, задето уби онзи разбойник толкова хладнокръвно.

— Ще оцелее ли? — попита Емелин. — Говоря за момчето.

— Ще стигне до брега — отвърна уморено Кътбърт. — И ще пресече брода. — Погледна към Ричард, чиито очи бяха зачервени от изтощение. — Мастър, трябва да изпратим за помощ. Островът прилича на бойно поле. Труповете трябва да бъдат погребани, да бъдат изкопани гробове, да се отслужи литургия. — Той огледа кухнята. — Ако това място досега не е било обитавано от духове, със сигурност вече е.

— Аз ще отида — предложи Бутлак от ъгъла, в който се беше свил. Стана и пристъпи, потупвайки стрелеца по рамото. — Барликорн е прав, мастър. Трябва ни помощ.

— И то по-скоро, отколкото си мислите — намеси се Емелин. — Рицарите смятат, че вече са изпълнили клетвата към баща ти. Възнамеряват да си тръгнат.

Последва кратък, но остър спор, докато Ричард колебливо се съгласи Бутлак да вземе тояга, меч, малък арбалет и храна.

— Колчестър трябва вече да е отворен — отбеляза Бутлак. — Може би шерифът и хората му ще дойдат. — Той облече наметката си, сложи качулката и отиде до вратата. Когато се обърна, на напрегнатото му, разкривено лице играеше усмивка. — Не се тревожете. — Той се потупа по крака. — Накуцването няма да ме спре, макар че ще ми бъде странно да напусна острова.

После изчезна в мрака, тръшвайки вратата зад себе си.

Всички останали се върнаха по леглата, но Ричард, отпочинал след съня, седна на един стол и се загледа в гаснещите въглени. От време на време Емелин се мяташе неспокойно в съня си и той се усмихваше, когато тя викаше името му. Оръженосецът затвори очи. Бяха го учили да се моли за мъртвите, но сега той се молеше на тях — призоваваше духа на майка си, Мария.

— Моля те — прошепна Ричард, — в името на Божията любов, помогни ми да намеря убиеца ти.

Една цепеница се сцепи с пукот от горещината. Очите на Ричард рязко се отвориха. Той взе пергамента от стаята на Бомон и се загледа в бледата рисунка на слабата светлина на огъня. Спомни си другите късчета информация, които знаеше, борейки се упорито с унинието, което заплашваше да го завладее. Пръстенът, който Бутлак беше намерил; лейди Катрин, умираща на пътеката; лорд Саймън, който бълнува в стаята си. Ричард притвори очи. Фицалан сочел орела с разперени криле, носещ желязна пръчка.

Той рязко се изправи. Погледна рисунката и се зачуди защо семейството му има герб, но няма девиз. Тези неща ставаха все по-разпространени. Може би той трябваше да измисли девиз. Знаеше малко латински. „Aquila sub sole“ — „Орелът под слънцето“. Или пък „Aquila fertur ferrum“ — „Орелът носи желязо“? Ричард застина и стомахът му се сви от вълнение.

— Не може да бъде! — прошепна той. — Не, не може!

Седна на стола и се опита да си обясни всичко с решението, което току-що бе намерил. Навън изпищя нощна птица и той подскочи, когато нечия ръка падна на рамото му. Обърна се и видя сънливото лице на Емелин.

— Ричард, трябва да поспиш. — Тя се наведе и нежно го целуна по косата.

— Знам кой е убиецът — каза той тихо и стисна ръката й. — Емелин, знам истината и мисля, че мога да я докажа.

— Кой? — възкликна тя.

Ричард сложи пръст на устните си.

— Внимавай. И стените имат уши — промърмори той. — Разбрахме го на свой гръб. — Стана и отвори вратата — небето просветляваше, облаците бяха изчезнали. — Ще бъде хубав ден — обяви той. — Снегът е спрял. Ще се стопи бързо, когато слънцето изгрее.

Залитна напред, когато Емелин го бутна.

— Кажи ми — изсъска тя.

— Приготви хубава закуска, жено — подразни я той. — Повикай спътниците ни и аз ще съобщя името му.

Час по-късно Емелин беше преобразила кухнята. Още изглеждаше уморена, но вече беше нагласила косата си. Беше запалила огън, напълнила котлето с овесена каша и нареждаше в една чиния остатъците от ценните им запаси сирене и пушен бекон. Оловните кани бяха пълни с ейл. Барликорн дойде от конюшните. Трябва да беше усетил настроението им — погледна въпросително към Ричард, но оръженосецът не се остави да го разсеят. Гилдас също влезе, стенейки високо как ръцете му тежат като олово след събитията от предишния ден. После се сви нацупен в един ъгъл, защото Барликорн започна да го дразни.

Рицарите слязоха, все още възторжени от вчерашната си победа; изглежда бягството на момчето не ги интересуваше.

— Е, смятаме да си тръгнем — обяви Грантъм, поглаждайки плешивото си теме с ръка. — Изпълнихме обета си, мастър Ричард. — Той посочи към полуотворената врата, през която нахлуваше утринното слънце. — Снегът се топи. Домовете и огнищата ни зоват.

— Така е — каза Ричард, като седна в края на масата. — Вчера се бихте храбро. Сър Уолтър, като говорим за смели битки, ако един рицар носи цветовете на своята дама на турнир, къде ги слага?

— Обикновено там, където никой друг не може да ги види — с насмешка отвърна рицарят. — Иначе съпругът й може да възрази.

— Питам сериозно — каза Ричард.

Ферърс посочи дясната си страна.

— Тук, в отвора между нагръдника и бронираната ръкавица. Обикновено това е панделка или кърпа, която дамата е носила.

— Според правилата на турнира — намеси се сър Джон Бремнър — рицарят трябва да го сложи, точно преди да нападне.

— И кой го вижда?

— А! Ето това е най-важното! — излая Грантъм. — Само дамата и нейният рицар. Важното е знакът да бъде носен по време на битката.

— Много добре, много добре. — Ричард пъхна парче хляб в устата си. Хвърли бърз поглед към Барликорн и долови вълнението в очите на стрелеца. — А на големия турнир — продължи той спокойно — кой от вас се би срещу барон Саймън Фицалан?

Манинг се задави с бирата си. Ферърс се изправи в стола си. Бремнър и Грантъм останаха с отворена уста, когато усетиха накъде водят думите на Ричард.

— Много се биха с него — бързо отвърна Манинг. — Грантъм пък се би срещу баща ти.

— Не, не, беше… — Грантъм скри лице в ръцете си.

— Всеки имаше по двама противници, точно така! Например моите бяха Бремнър и Манинг.

— А тези на Фицалан?

— Сър Лайънъл Бомон — отвърна бавно Грантъм, после се обърна и посочи към Ферърс. — И ти, сър Филип!

— Значи — бързо се намеси Ричард, — ако съпругата на барон Фицалан е имала връзка с някой рицар, той щеше да носи цветовете й?

— Да, вярно е.

— За какво говориш? — изръмжа Ферърс.

— Сър Лайънъл Бомон е мъртъв — тихо отвърна Ричард. — Убит подло. Но ти, сър Филип, също си се бил срещу барон Саймън. Носеше ли цветовете на жена му? Видя ли ги той, когато сблъскахте копията си на арената?

— Това е глупаво! — изръмжа Ферърс и ритна назад стола си.

— Така ли? — попита Ричард. — Спомни си предсмъртните думи на барон Саймън. Казал „няма нищо ново под слънцето“ — говорел е за древния грях на изневярата. Умрял, сочейки огнището, над което бил изобразен гербът на баща ми. Всички мислели, че бълнува или сочи нещо, което вече не е там, всъщност той сочел към орела с желязната пръчка. На латински „нося“ е ferre, а желязо — ferrum. Твоето име е Ферърс.

— Глупости! — отсече Ферърс! — Пълни глупости! Аз обичах лорд Саймън!

Останалите рицари също се възпротивиха. Манинг дори извади ножа си, но Барликорн, който се беше отдръпнал, се върна със стрела в лъка.

— Всички да останат по местата си — нареди стрелецът. Погледна към Ричард и очите му горяха от вълнение. — Продължавай.

— Обявявам те за убиец — каза Ричард и посочи през масата към Ферърс, — за предател и подъл убиец. Ти, сър Филип Ферърс, си бил рицар от свитата на баща ми. Притежаваш земя в Есекс и несъмнено част от нея е по крайбрежието на Есекс.

— Вярно е — промърмори сър Джон Бремнър. — Има малко имение до Уолтън-он-Нейз.

— Ходил си по големи и малки пристанища — продължи Ричард — където, сигурен съм, някой френски търговец се е свързал с теб. Брегът на Есекс е открит и уязвим; французите са искали да знаят какви са гарнизоните и укрепленията на замъците, кои градове са добре защитени и кои не. Ти си взел френското злато и същевременно си ухажвал лейди Катрин Фицалан. Тя не е била голяма красавица, съпругът й често отсъствал и ти си се промъквал като котка в леглото му. Французите узнавали нашите тайни, защото жена му ти казвала, или защото горката жена, без да знае лошите ти намерения, нямала нищо против, ако погледнеш някой документ или писмо.

Ферърс започна да се изправя, но Барликорн, който стоеше зад него, го бодна с върха на стрелата.

— Скоро — продължи безмилостно Ричард — станало ясно, че сред вас има предател. Но кой? Барон Саймън бил личен приятел на краля. Подозрението паднало върху баща ми, но Фицалан го отхвърлил. Вместо това, в онова златно лято преди толкова много години, заедно с баща ми решили да свикат рицарите си на съвет, организирали и турнир. — Ричард млъкна и отпи от очукания си бокал. — Предполагам — продължи той, — че лейди Катрин е станала настоятелна. Едно е да се промъкваш тайно в будоара й, когато съпругът й го няма, но на турнира тя настояла да носиш цветовете й. Ти си го направил, но без да биеш на очи.

— Разбира се — възбудено се намеси сър Уолтър. — Ферърс ги е сложил точно преди двубоя.

— Но защо? — проговори сър Хенри. — Това би било твърде опасно.

Ричард поклати глава.

— Ферърс нямал избор. Ако не ги носел, лейди Катрин, която наблюдавала внимателно, можела да направи сцена и да предизвика подозренията на съпруга си. В крайна сметка, той не поемал голям риск — панделката си е панделка.

— Но Фицалан я видял — намеси се Бремнър.

— Така е.

Ричард погледна към Ферърс, чието лице беше като издялано от камък, а очите му се взираха в някаква точка над главата на младежа.

— Било е въпрос на секунди — продължи оръженосецът. — Докато двамата рицари галопирали по арената в онзи ясен летен ден, лорд Саймън забелязал цветовете. И разпознал, че панделката принадлежи на жена му.

— В такъв случай — отсече Ферърс, — защо лорд Саймън не ме попита? Защо не го направи публично? Той беше рицар и благородник.

— И да стане за посмешище? — прекъсна го Ричард. — Да обяви пред цял Есекс, ако не и пред цялото кралство, че един от рицарите му го е направил рогоносец? И какво доказателство имал всъщност? Лейди Катрин щяла да отрича горещо, както и Ферърс. — Ричард погледна другите рицари. — Ако бяхте на мястото на лорд Саймън, щяхте ли да отправите обвинение, което не можете да докажете? Дори ако Ферърс признаел, че е носел панделката, това не доказва изневяра. Лорд Саймън щял само да се изложи като ревнив съпруг.

— Но лорд Саймън — проговори Гилдас от края на масата, откъдето наблюдаваше събитията с блеснали от възбуда очи — предполагал ли е, че Ферърс е и предателят?

— Какво доказателство би имал? — отвърна Ричард. — Можеш ли да си представиш лорд Саймън да обвини Ферърс? Сър Филип е лукав човек. Веднага щял да използва възможната си връзка с лейди Катрин в своя защита, да каже, че лорд Саймън ревнува и иска да си отмъсти.

— Ами баща ти?! — попита Барликорн. — Той трябва да е имал подозрения?

— Може би. — Ричард поклати глава. — Но колкото и малко да знам за лорд Фицалан, съмнявам се, че някога е искал баща ми да разбере, че са го направили рогоносец. — Ричард отпи от бокала. — Лорд Саймън изпаднал в униние, отчаял се, започнал да говори, че „няма нищо ново под слънцето“. Може би е заподозрял, че Ферърс е използвал лейди Катрин, за да се сдобие с тайните сведения, но какви доказателства е имал?

— Ами баща ти? — попита Грантъм.

— Може би Фицалан е споменал Ферърс като възможен предател, но баща ми е отрекъл; мисля, че Бутлак го е чул да прави точно това.

— Защо тогава е трябвало да ги убива?

— Не знам — отвърна Ричард. — Но подозирам, че ако лорд Саймън не е можел да обвини сър Филип на публично място, е можел да поговори с жена си насаме. Ферърс се уплашил. Ако лорд Саймън решал да разпита жена си и да се посъветва с баща ми, биха могли да действат тайно, да арестуват Ферърс и да го откарат в Лондон. — Ричард прокара пръсти по масата и се помоли наум на духовете на родителите си да не го изоставят в този час. — Кой знае, може би лейди Катрин е станала твърде настоятелна? Мисля, че точно тя е пробудила злото в душата на сър Филип, като поискала да се срещнат на онази самотна пътека към брега. Сър Филип — Ричард млъкна и посегна към кесията си, докато подготвяше лъжата, с която се надяваше да улови убиеца. — Мисля, че сър Филип е отишъл да се срещне с лейди Катрин и я е убил. После се върнал в имението. Спомнете си, било още тъмно, точно призори. Промъкнал се по галерията и почукал на вратата на лорд Саймън. Фицалан го пуснал. Сър Филип му казал някаква лъжа, шепнел в тъмнината и се приближавал. Последвал бърз удар, лорд Саймън паднал и Ферърс отишъл в конюшнята, където бил завлякъл баща ми, след като го повалил в безсъзнание. Намазал го с кръв, разлял вино върху дрехите му и се върнал в собствената си стая. — Ричард отпи от чашата си. — Така подготвил сцената на кървавите убийства, а баща ми бил жертвеният агнец.

Той се канеше да продължи, но Ферърс стовари юмруците си върху масата.

— Това са само лъжи! — изрева той. — Нямаш доказателства.

— О, да, имам — отвърна тихо Ричард и като разтвори кесията, извади пръстена и го стисна в юмрук. — Сър Филип Ферърс, имам всички доказателства, които са ми нужни.

Втора глава

Ричард сложи пръстена на собствената си ръка, като се увери, че Ферърс не може да види празния обков.

— Какво е това? — престори се сър Филип, че не го е виждал преди.

— Ами твоят пръстен — отвърна оръженосецът. — Помниш ли, сър Филип, носил си пръстен с герба си. Нощта, в която си се срещнал с лейди Катрин, си се любил с нея в храстите и после си я заклал — тя не е очаквала любовникът й да я убие. По време на убийството пръстенът ти паднал от пръста; често си се връщал тук да го търсиш, но той през цялото време е бил в Бутлак. Ето защо — добави Ричард — отшелникът побърза да напусне острова — бои се от гнева ти.

— Лъжеш! — изръмжа Ферърс. — На него няма герб, изгубен е.

— Откъде знаеш? — намеси се Емелин. — След като пръстенът е у нас, откъде знаеш дали наистина липсва нещо?

Ферърс я погледна свирепо.

— Ти си убиецът, сър Филип — обвини го Ричард. — Ти си убил лейди Катрин и си пронизал смъртоносно съпруга й.

— Никога не съм носил пръстен! — изкрещя Ферърс и по бузите му избиха червени петна от ярост.

— Да, носеше — прекъсна го хладно Манинг. — Помня, сър Филип, че имаше пръстен с герб.

— И така да е било, не съм го губил. Нито съм се срещал с лейди Катрин.

— Лейди Катрин също те е посочила — излъга Ричард. — Бутлак е намерил и писмо…

— Тя никога не пишеше…

Ферърс затвори очи и главата му клюмна.

— Какво щеше да кажеш? — попита Манинг. — Че никога не е писала писма ли, сър Филип? Откъде би могъл да знаеш това?

— Прави сте — обади се Грантъм и възбудено щракна с пръсти. — Така е, от време на време забелязвах влюбените им погледи.

Ричард усети, че настроението в групата се промени — рицарите се отдръпнаха от Ферърс, сякаш беше прокажен.

— Ти си убиец — Ричард заби пръст в масата. — Отговорен си за ужасните убийства тук. И си обвинил баща ми за тях.

— Но защо е убил Бомон? — попита Манинг.

— Мисля, че Бомон е имал също подозрения — отвърна Ричард. — Спомнете си, че той също си мислеше за онзи турнир, преди толкова много години. Спомняше си нещо и снощи в стаята си е седнал и започнал да мисли. Не забравяйте, той е бил там, когато барон Фицалан е умрял. Бомон си спомняше предсмъртните думи на лорд Саймън „нищо ново под слънцето“ и „истината е в орела“. Сър Лайънъл си спомнил герба на огнището и като мен разгадал смисъла й. — Ричард извади един от късовете пергамент. — Затова сър Лайънъл подчертал многократно с перото си желязната пръчка, която орелът носи. Но Ферърс се разтревожил и планирал ново убийство. Може би си спомняте деня, който прекарахте в игра на шах в стаята на Бомон, за да убиете времето? Ферърс трябва да е видял резето на вратата. Сетил се е, че ако го смаже добре и разхлаби пружината, то ще се спусне, когато затвори със сила вратата. Постарал се да го направи. През нощта, когато Бомон умря, Ферърс отишъл в стаята на сър Лайънъл с някаква налудничава теория за тайни коридори. Накарал Бомон да се отдалечи от светлината към стената, за да търсят някакво тайно отделение. — Ричард сви рамене. — Останалото било лесно. Ферърс извадил ножа си и убил Бомон. После взел пергамента, на който сър Лайънъл пишел и тръшнал вратата. — Ричард мрачно се усмихна. — Ако някой чуел, щял да помисли, че е призрак или дух и едва ли щял да провери какво става.

Оръженосецът погледна към масата. Ферърс изглеждаше потънал в собствените си мисли. Ричард свали пръстена и отново го прибра в кесията си, доволен, че никой не беше поискал да го разгледа по-отблизо.

— А сега стигаме до атаката на разбойниците. Когато пленихме няколко от тях, единият разпозна Ферърс, спусна се към него и му заговори. Според главатарят той бил от Фенс, може би контрабандист, и говореше на странен диалект. Чудя се дали не си е спомнил кой е сър Филип и с какво се е занимавал преди години, когато ги е карал с другарите му да сигнализират на френските кораби в морето. Той не молеше за милост, а се опитваше да го изнуди — затова и Ферърс го уби моментално.

Сър Филип вдигна глава.

— Покажи ми пръстена — каза той и протегна ръка. — С какво ще докажеш, че той е мой? Какви доказателства имаш?

Ричард поклати глава.

Ферърс го гледаше втренчено с присвити очи и плътно стиснати устни. Сърцето на Ричард замря. Всъщност той можеше да представи много малко доказателства пред кралските съдии. Ферърс, лукав и хитър, знаеше това. Ръката му се пъхна под масата и той извади ръкавиците от колана си.

— Аз съм рицар — каза той. — Пред Бога се заклевам в невинността си!

После хвърли една от тежките си кожени ръкавици на масата по посока на Ричард, но преди оръженосецът да я вдигне, Барликорн бързо я избута на пода.

— Не можеш да постъпваш така! — обяви Бремнър. — Сър Филип може да е убиец и предател, но той призова в името на Бога своя обвинител на смъртен бой. — Той погледна Ричард със съжаление. — Нашият оръженосец е от благороден произход. Ние можем да свидетелстваме за това и ако не приеме предизвикателството на сър Филип, трябва да признае това пред съдиите, а то ще натежи срещу обвиненията му.

Ричард протегна ръка и каза твърдо:

— Кътбърт, дай ми ръкавицата.

— Той ще те убие — отвърна стрелецът. — Опитен боец е. Ще те убие и ще остане на свобода.

Ричард знаеше, че Барликорн е прав, но продължи да посяга.

— Моля те.

Барликорн поклати глава и остана встрани със заредена стрела и опъната тетива на лъка. Ферърс видя, че тя е насочена право към сърцето му.

— Ще ме убиеш ли? — насмешливо попита той. — Ще ме убиеш хладнокръвно?

— Ти се позова на Бога — отвърна спокойно Барликорн.

— Да.

— Позова се на Бога — повтори Барликорн, — затова нека Бог ти отговори. — Той погледна Ричард. — Мастър, нека да отидем на голямата ливада. — Очите му се насочиха към часовата свещ, която гореше между два камъка под прозореца. — Обещавам ти, че ако дойдеш на ливадата, ръкавицата ще бъде вдигната.

Бремнър се канеше да възрази, но Манинг вдигна ръка.

— Тук има още загадки — каза той. — Мистерии и тайни. Ако мастър Грийнел приеме предизвикателството, ние като рицари можем да бъдем свидетели. „Lutte a Outrance“ — боят до смърт — трябва да се състои на голямата ливада, така че най-добре е да отидем там.

Емелин скочи и се опита да прикрие тревогата си, докато събираше малко храна в една ленена покривка. Взе мях с вино, арбалет и стрели в малка торбичка. Ферърс побутна стола си назад и тръгна към вратата, но Манинг го хвана за ръката.

— Сър Филип, мисля, че е най-добре — забеляза той тихо, — ако Бремнър и аз те придружим. Грантъм ще се погрижи за младия оръженосец.

Те спряха, за да вземат коланите и наметките си. Гилдас вече беше тръгнал. Известно време стояха на двора, докато конят на Ферърс и Баяр, които, отметнали глави, се изправяха на задни крака от възбуда, бяха изведени и оседлани. Най-после всичко беше готово. Емелин се промъкна до Ричард и го ощипа по ръката.

— Ще се моля за теб — прошепна тя на ухото му. — Бог няма да те изостави.

Вървяха мълчаливо. Барликорн, все още със зареден лък, беше най-отзад. Ричард, който се опитваше да укроти Баяр, се чудеше какво възнамерява да прави стрелецът и се бореше с възбудата, която се надигаше в стомаха му. Ферърс беше пред него, водейки коня си. Рицарят вървеше с решителна стъпка, нито веднъж не се огледа, нито погледна през рамо към бъдещия си противник. Слънцето грееше все по-силно; въздухът вече не беше леденостуден, времето очевидно се затопляше. Сняг падаше тежко от клоните и караше птиците уплашено да пърхат над главите им. Емелин отказа всякаква помощ и успяваше да върви сама върху покритата с киша пътека. Най-после стигнаха голямата ливада. Трупове в гротескни пози лежаха в локви от съсирена кръв. Ричард почувства, че му прилошава, докато Гилдас, мълчалив зрител на драмата, сочеше следите на лисици и други диви създания, които се виждаха в посока откъм дърветата и обратно. Сякаш във въздуха се носеше металният привкус на кръв.

— Мястото на клането! — прошепна Грантъм.

— Място като всяко друго.

Ферърс хвърли юздите на коня си на Манинг и започна да завързва металния си нагръдник.

— Пеша или на кон, мастър Грийнел?

— Трябва да сте на коне — обяви Манинг. — Меч срещу меч. Нека Бог реши.

— Бог още не се е намесил — обади се Барликорн.

Той излезе на ливадата, вдигна ловджийския рог до устните си и изсвири три пъти. После замря, сякаш се ослушваше за отговор.

— Кого очакваш? — подигра му се Ферърс. — Архангел Гавраил ли?

Барликорн стоеше с леко наклонена глава. Още веднъж изсвири три пъти. Ричард почувства, че кръвта му се раздвижва. Той наблюдаваше дърветата в края на ливадата. Внезапно вятърът донесе в отговор звук на рог, силен и тържествен. Ричард стисна юздите на Баяр. Хвърли бърз поглед към Ферърс и забеляза колко е пребледнял. Барликорн още гледаше напрегнато през ливадата. Ричард долови слабото подрънкване на сбруя и рицарят, облечен от глава до пети в черна броня, изскочи от гората и се приближи към стрелеца. Барликорн не помръдна. С невероятно умение мъжът обърна коня и го спря на няколко метра от стрелеца, после вдигна наличника си. Всички напрегнаха очи, но рицарят беше с гръб към тях. Той подаде копието си на Барликорн и внимателно се заслуша в думите му, после протегна ръце. Хвана ръкавицата, която стрелецът му беше подал, свали наличника на шлема си и препусна към Ричард и групата около него. Рицарите посегнаха към мечовете си, но тогава непознатият спря и вдигна ръка в знак на мир. Свали шлема си и отметна плетената от халкички качулка под него. Сърцето на Ричард подскочи. Той прехапа устни, за да не извика, когато погледна към суровото лице на своя господар и покровител сър Гилбърт Савидж.

— Не може да бъде! — Грантъм залитна напред и хвана юздите на рицарския кон. Вдигна поглед и падна на колене. — Лорд Роджър! — прошепна той.

Ричард стоеше с отворена уста. Рицарят внимателно слезе от коня, хвърли шлема си в ръцете на Грантъм и приближи към младежа. Прегърна го силно и го целуна по двете бузи, после отстъпи.

— Дължа на всички ви — дрезгаво заяви той — извинение и обяснение. — Очите му се насълзиха. — На сина си и преди всичко на добрите, почтени рицари, които подозирах дълги години.

Усмихна се на Гилдас, после се поклони на Емелин. Изглежда не искаше да погледне Ричард в очите, сякаш се бореше със сълзите си. Вместо това се завъртя на пета, отиде до Ферърс и като вдигна ръкавицата, го удари силно по бузата. Сър Филип не трепна.

— Заявявам, че си страхливец, подлец, предател и убиец! — извика той. — Приемам ръкавицата ти, сър Филип Ферърс. И призовавам Бога — гласът му се извиси, — неговата майка Мария и небесния съд да докажат невинността ми. — После стисна лицето на Ферърс между ръцете си. — Защо? — прошепна дрезгаво. — В името на Бога, Филип, защо? Дадох ти всичко — земи, пари, привилегии.

Ферърс отвърна на погледа му, без да трепне.

— Защо? — настоя лорд Роджър. — Преди един от нас да умре, поне ми отговори.

— Променил си се, милорд — поклони се насмешливо Ферърс и докосна лицето на рицаря. — Променил си се — повтори той. — Косата ти някога беше черна и буйна, а мустаците и брадата гъсти и напомадени.

— Ти ме принуди да се променя — отвърна лорд Роджър. — Ти ме прогони да живея в самота. Превърна ме в най-обикновен разбойник.

— А аз мислех, че си мъртъв — подигравателно каза Ферърс. — Чувах истории за наследника ти, който броди насам-натам с някакъв странен спътник, но никога не се досетих, че си ти.

— Стоях далеч от Есекс — отвърна лорд Роджър, — а ако срещнех някой, който може да ме познае, се криех. Подстригах ниско косата си, обръснах брадата. Годините се погрижиха за останалото.

Ферърс погледна към небето.

— Ще се бием до смърт — промърмори той.

— До смърт — отвърна лорд Роджър. — Без да даваме или искаме прошка.

— На кон и с меч?

— На кон и с меч.

— А ако аз победя? — Ферърс приведе глава. — Ако победя, какво ще стане?

Лорд Роджър вдигна меча си като кръст.

— Аз, лорд Роджър от имението Кроукхърст, тържествено се заклевам в безсмъртната си душа, че ако бъда убит от сър Филип Ферърс, той може да си тръгне свободно. — После свали меча. — Защо? — попита отново.

— Нищо няма да призная — избухна Ферърс, като виждаше как го гледат останалите.

Дори конете бяха притихнали, а Ричард беше забравил за снега, студа, слънцето, дори за труповете, които гниеха на голямата ливада.

— Нищо няма да призная — повтори Ферърс. — Но се радвам, че ще се бием, лорд Роджър. Винаги съм те мразил. Теб, маниерите ти, непринудеността и светската ти изисканост. — Ферърс се изсмя. — Наблюдавах как с барон Саймън вървите ръка за ръка, после чух, че самият крал те кани да седнеш на масата до него и реже месото ти. Където и да отидеше, хората те обикваха.

— Нищо не ти отказвах — прекъсна го лорд Роджър.

— Не разбираш ли? — продължи Ферърс. — Щедростта е опасна добродетел, милорд. Никой не иска да бъде куче, което чака трохите от масата.

— Ти не беше куче — отвърна лорд Роджър. — Защо уби барон Саймън?

— Този тъп благородник — присмя се Ферърс. — С дундестата си, дебела жена; как само разчиташе на твоите съвети. — Той се намръщи и плю в кишата.

Лорд Роджър отстъпи.

— Значи, както каза, до смърт. Барликорн?

Стрелецът дотича веднага.

— Ако някой от нас се опита да избяга от полето, убий го. — Лорд Роджър се обърна. — Сър Хенри Грантъм, сър Уолтър Манинг, вие ще ни бъдете съдии. — Той направи гримаса. — Макар че в тази битка ще има малко правила.

Ферърс вече се качваше на седлото, проверяваше юздите, наместваше удобно меча и камата си в каниите. После вдигна качулката си, наложи тежкия си шлем с широк предпазител за носа. Лорд Роджър свали бронята си и я остави в краката на сина си. Погледна го, сега очите му бяха ясни, почти усмихнати.

— Няма да ползвам предимства — прошепна той. — Ако умра, това е твое.

— И ако умреш — доближи се Барликорн, — аз ще убия Ферърс.

— Не можеш! — възрази лорд Роджър.

— При цялото ми уважение — намигна му Барликорн — няма да си в състояние да ми противоречиш.

Лорд Роджър се качи на коня и отиде в далечния край на турнирното поле. Ричард се обърна, когато Баяр изцвили възбудено с прибрани уши и разширени ноздри. Емелин доближи с изсъхнала ябълка в ръцете. Баяр се укроти и я взе от дланта й. Девойката го погали по врата.

— Ричард! — Тя погледна с разширени очи оръженосеца. — Толкова много загадки! Човекът, с когото си бродил из кралството, се оказа твоят истински баща!

Ричард сви рамене.

— Милейди, като се замисля, той беше такъв по всичко, освен по име. — Той се взря през снега. — Но младите имат алчни сърца, готови да приемат всичко, което щедро им се дава, без да се замислят.

— Ще победи ли? — попита тревожно Емелин.

— Не знам. — Оръженосецът се обърна към Бремнър. — Добър воин ли е сър Филип?

— Опитен боец е — отвърна мрачно рицарят. — Роден ездач и изключително опитен с меча, а и се бори за живота си. — Той млъкна, когато Манинг се приближи.

Ричард тревожно наблюдаваше как двамата рицари се приготвят за боя. Те вдигнаха мечове, обърнаха се настрани, бореха се да удържат конете си, които риеха земята и дъхът им излизаше на малки облачета в студения утринен въздух. Сякаш чакаха от часове. Младежът се взираше в черните дървета край ливадата; чуваше граченето на гарваните; усещаше присъствието на безмълвната Емелин до себе си. Дори Баяр се беше усмирил. Най-после Манинг и Грантъм отстъпиха от линията на нападението. Двамата спряха, обърнаха се и вдигнаха ръце. Рицарите се приготвиха. От небето отново прозвуча грак. Ричард погледна труповете от вчерашното сражение и се зачуди дали сенките на мъртвите ще се съберат, за да наблюдават кървавия двубой. Умът му гъмжеше от въпроси. Чувстваше се вцепенен. Все още не можеше да изгради цялостната картина. Знаеше само, че беше изгубил баща си и го беше намерил отново, само за да се изправи пред възможността да го изгуби завинаги.

— Сега! — извика Манинг и спусна ръка.

Двамата рицари дръпнаха юздите, конете им тръгнаха напред, отначало бавно, после в тръс. Барликорн се затича напред със зареден лък. Двамата рицари нападаха, копитата на конете им трополяха по земята, шлемовете и вдигнатите им мечове хвърляха ярки отблясъци от слънчева светлина. Ричард затаи дъх. Сблъсъкът беше страхотен, конете се хлъзгаха и залитаха по заснежената земя, но и двамата мъже останаха на седлата си. Те замахваха един срещу друг, навеждаха и се извиваха, като използваха цялата си сила, конете и мечовете си, за да повалят противника.

Първите удари бяха бързи и яростни, но и двамата мъже се умориха. Те се отдръпнаха, успокоиха конете, стиснаха по-здраво мечовете и отново се срещнаха с остро дрънчене на стомана, всеки се опитваше да се върти в кръг, да спечели предимство над противника. Лорд Роджър се биеше като обсебен, но Ферърс беше въплъщение на мълчалив, студенокръвен убиец. Ричард не можеше да не се възхищава на умението и лекотата, с която той управляваше коня си и сипеше удари към главата на врага си. Един-два пъти Ричард се обърна, когато го видя да нанася силен удар към шията на лорд Роджър; рицарят успя да се отдръпне, но преди да контраатакува, Ферърс беше отстъпил. Конете, които цвилеха и се изправяха един срещу друг със заострените си копита, също участваха в двубоя. Внезапно лорд Роджър препусна с коня си, вдигайки облаци снежен прах във въздуха и се сблъска с Ферърс, чийто кон се подхлъзна и краката му се преплетоха. Сър Филип положи всички усилия да остане на седлото, но когато осъзна, че е невъзможно, се освободи от стремената и скочи долу. Конят му, ужасен и изтощен, препусна към заслона на дърветата. Ферърс стоеше с вдигнат меч. Лорд Роджър също слезе от коня, отказвайки да ползва предимство пред противника си.

— О, не! — промърмори Емелин. — Благородно, но глупаво!

Ферърс дори не изчака конят да се отдръпне, а се затича и започна да нанася удари към главата на лорд Роджър. Рицарят бързо се отдръпна от обсега им.

Известно време двамата бойци почиваха, вдишвайки жадно въздух, после отново се приближиха. Мечовете се сблъскваха високо или ниско, парираха удари и контраатакуваха. Ферърс отстъпи назад и вдигна меч за смъртоносен удар, прицелен в главата на лорд Роджър. Противникът му отстъпи, пропусна удара и веднага нападна, бърз като отровна змия. Мечът му изсвистя във въздуха, проблясвайки на слънцето и отсече главата на Ферърс. Емелин изпищя. Ричард отмести поглед, когато главата заподскача из кишата. Известно време тялото остана изправено, кръвта струеше като фонтан от него, преди и то да падне на земята. Лорд Роджър заби върха на меча си в снега и коленичи, устните му се движеха в беззвучна молитва. После се изправи и залитна в прегръдките на сина си. Оръженосецът го прегръщаше и чувстваше яростното биене на сърцето му, усещаше горещия му дъх по бузата си.

— Съжалявам — прошепна лорд Роджър. — Бог ми е свидетел, синко, съжалявам за онова, което направих.

— Всичко свърши — каза Ричард. — Това е краят. Ти си оправдан пред Бога и законните свидетели.

Лорд Роджър се отдръпна усмихнат.

— Иска ми се майка ти да беше тук — каза той и очите му се насълзиха. — Иска ми се да можеше да види бебето, което винаги е искала, превърнало се в мъж, какъвто винаги е мечтала да станеш. Докато обикаляхме из кралството — продължи той, — понякога нощем стоях при теб и те гледах с часове. Искаше ми се да ти кажа истината, но това щеше да бъде твърде опасно. Научих те на всичко, което знаех. — Лорд Роджър се усмихна. — Преди да напуснем Англия — каза той, — когато войската се свикваше в Дувър, ми се стори, че някой ме разпозна. Един от кралските рицари. Тогава с Барликорн решихме, че е време да действаме.

— Барликорн? — възкликна Ричард и се загледа към стрелеца, който му се усмихваше.

— Да, Барликорн беше с мен от самото начало — махна с ръка лорд Роджър. — Но за това ще ти разкажа после.

— Значи ти се срещна с него на пътя за Епинг?

— О, да, от момента, когато напусна Поатие, аз те следвах. Когато пристигна в Дувър, Барликорн беше там и те наблюдаваше.

Ричард се усмихна и прокара пръсти през косата си.

— Усетих, че някой ме следи. Но какво стана при Поатие?

Лорд Роджър сви рамене.

— Беше по-лесно, отколкото си мислиш. Бойното поле беше обляно в кръв. Стъмваше се. Когато минахме през селото, си купих свински мехур, пълен с кръв. — Той се усмихна. — Останалото беше, както го видя — тъмна мокра канавка, далеч от френските мародери. Щом ти си тръгна, аз изчаках малко и те последвах.

Ричард взе шлема на баща си от земята и се загледа към главата и тялото на Ферърс.

— Значи си планирал всичко това?

— Цял ден ли ще мръзнем тук? — извика Грантъм.

— Сър Филип Ферърс? — попита Манинг. — Какво да правим с останките му?

— Каквото искате — отсече лорд Роджър. — Аз приключих с него.

Той отиде и хвана юздите на коня си.

— Оставете мъртвите да заровят мъртвите — цитира той Писанието. — Видях Бутлак да заминава. Хората на шерифа ще дойдат. Те могат да изкопаят гробове.

Емелин се приближи и срамежливо хвана Ричард за ръката.

— Всичко свърши — прошепна тя с блеснали от вълнение очи. Погледна към ливадата. — Помниш ли Евангелието, Ричард? Нивата, която първосвещеникът купил с парите, които Юда му върнал? Как се наричаше?

— Хаселдама, Кръвната нива — отвърна Ричард.

— Да — прошепна тя. — Това е също поле на кръвта, Ричард — място на възмездие и отмъщение. Когато го видях за пръв път, мислех, че е поле на мечтите. — Тя погледна към лорд Роджър, заобиколен от рицарите си, които го поздравяваха. — Място на кошмари — добави девойката, потрепери и придърпа наметката по-плътно около раменете си. — Хайде, Ричард, силният огън и чаша загряваща напитка ще ни стоплят, а и баща ти има много да ни разказва.

Тръгнаха обратно по пътеката, водейки конете. Баяр беше странно спокоен, сякаш усилието беше изцедило енергията и духа му. Ричард се чувстваше уморен, краката му тежаха, в устата си усещаше горчив вкус. Осъзна, че е прехапал устните си до кръв, докато е гледал яростния двубой. Зачуди се какво ще стане сега. Щеше ли баща му да отиде в Лондон и да моли за опрощение? Стигнаха до имението и лорд Роджър поведе коня си през двора, сякаш никога не беше заминавал. Гилдас и Барликорн закараха конете в конюшнята, за да махнат седлата и да ги разтрият, докато останалите влязоха в замъка. Ричард помогна на Емелин да запали огъня и сложи върху него купа с вино, мляко и билки. Баща му зае полагаемото му се място начело на масата, рицарите насядаха около него, затрупвайки го с въпроси. Лорд Роджър ги слушаше, като кимаше или отговаряше накратко. Оръженосецът отиде и седна до него.

— Ти беше, нали? — започна Ричард. — Ти беше в замъка през цялото време.

Лицето на лорд Роджър се разля в усмивка.

— Разбира се — прошепна той. Погледна към Емелин, наведена към огнището, загледана в пламъците. — Майка ти стоеше точно така — забеляза той тихо и загледа безпорядъка и мръсотията. — Но тогава беше различно. Стените бяха варосани, тенджерите и тиганите блестяха като злато, въздухът винаги ухаеше на прясно изпечен хляб и вкусно месо. Слуги и оръженосци… — Той изтри очи с опакото на ръката си и стисна китките на Ричард. — Не си спомняш, но ти седеше тук и играеше с една играчка конче, която ти направих. Мислех, че това е моят рай. — Той поклати глава. — Не допусках, че Змията ще се появи тук.

Той млъкна, за да благодари усмихнато, когато Емелин донесе поднос с оловни чаши и парцали, с които да ги държат. Лорд Роджър взе своята и внимателно отпи, присвивайки нос от мириса на билките.

— Да, аз бях. Кроукхърст гъмжи от тайни коридори.

— Аз открих този зад огнището — заяви Ричард.

Баща му се усмихна.

— Има още — в избите, на тавана, между стените. — Той отново отпи. — Преди години нашите предшественици били контрабандисти. Често трябвало да се крият, както и онова, което пренасяли. Използвах тайните им коридори. Чувах всичко, което се говореше.

— А предупрежденията по стените? — попита Грантъм.

Лорд Роджър завъртя чашата в ръцете си.

— Знаех, че убиецът е един от вас — отговори той. — Знаех, че никога няма да имам друга възможност. Аз изгорих моста. Аз писах по стените и когато разбойниците нападнаха, аз бях онзи, който ви защити.

— А къде криеше коня и бронята си?

Емелин седна до Ричард.

— В горите на другия край на острова има тайна пътека, трудно проходима дори през лятото. Води до суха и топла пещера, която може да подслони мъж и коня му. Имах провизии, за да издържа и на обсада. Пътувах с вас от Колчестър — отбеляза той. — После заминах преди вас. Всичко беше подготвено. Преди години спечелих бронята от един рицар на турнир. Държах я тук. Понякога се връщах на острова, един или два пъти Бутлак едва не ме видя. — Лорд Роджър отпи от чашата си. — Връщах се тук — прошепна той — и тогава усетих, че не съм единствен. Знаех за случайните търговци или любопитни пътници, но тях можех да прогоня. Нали имението е обитавано от духове. — Той се усмихна стеснително. — Нямах нищо против да потвърдя слуховете. Но понякога имах чувство, че някой друг е тук; някой, свързан с тази мистерия и той сякаш търсеше нещо. — Лордът сви рамене. — Но нямах време да залагам капани, а и да имах, какво щеше да докаже това? Човек като Ферърс просто щеше да излъже, да каже, че се е върнал, за да търси доказателства за невинността ми. — Лорд Роджър се наведе и потупа сина си по рамото. — А ти винаги ме чакаше в някоя кръчма или замък. Затова напусках острова преоблечен и преди още някой да ме разпознае, бях вън от Есекс.

— Съмнявам се, че биха успели — намеси се Грантъм. — Лорд Роджър, годините са те променили. Само като те гледам отблизо и внимателно, си припомням мъжа, на когото служех някога. Но защо беше всичко това? — попита той.

— Беше единственият начин — отвърна лорд Роджър. Той стисна чашата с две ръце и я вдигна до устните си. — Но денят е към края си, замъкът е вече спокоен. Ще ви разкажа всичко — от началото до края.

Трета глава

— За по-голямата част от историята вие отгатнахте правилно — започна лорд Роджър. — Затова няма да ви досаждам с повторения. Барон Саймън Фицалан и аз предполагахме, макар и с нежелание, че един от моите рицари продава тайните ни на Франция. — Той широко разтвори ръце. — Но кой? Подозрението падаше ту върху един, ту върху друг, в зависимост от настроението ни.

— Но ако това е вярно — попита Ричард, — защо Ферърс е действал точно в онзи момент?

— Това не знам. Спомнете си, че беше въпрос на време истината да излезе наяве. Лейди Катрин може би е предизвикала нещата. Може би е станала по-настоятелна, открито е показвала изневярата си с Ферърс.

— Знаеше ли лорд Саймън? — попита Емелин.

— Беше започнал да подозира — отвърна лорд Роджър. — Но смяташе, че проблемът ще се оправи с времето. Точно преди да го убият, лорд Саймън ми каза, че иска да обсъдим нещо. Не ми каза нищо конкретно, но намекна, че е лично.

— Но той със сигурност е видял, че Ферърс носи цветовете на лейди Катрин на турнира?

— Което само по себе си е напълно невинно — отвърна лорд Роджър. — Не е достатъчно, за да обесиш някого. — Той направи гримаса. — В крайна сметка, не е необичайно един рицар да носи цветовете на чужда дама. — Той леко се усмихна. — При един-два случая лорд Саймън беше със символите на жена ми. Това е чест, комплимент, но признавам, че лорд Саймън не беше доволен. Ферърс беше женкар — Фицалан го беше кръстил „Дръзки очи“.

— Разбира се! — прекъсна го Ричард. — Бутлак ви е чул да говорите нещо за очи, но очевидно не е чул всичко.

Лорд Роджър се усмихна мрачно.

— Да, подозирам, че сме се опитвали да се убедим взаимно, че Ферърс е честен човек. Не. — Той се наведе напред. — Истинската опасност беше самата лейди Катрин. Ако тя признаеше, че има връзка с Ферърс, щеше да е само въпрос на време Фицалан да заподозре, че тя е позволила на Ферърс достъпа до секретни документи. — Той отпи от чашата, очите му се присвиха, докато си спомняше миналото. — Но имаше нещо друго, което Ферърс може да е подочул. Положението беше станало много сериозно. Барон Саймън се беше съгласил, че не можем да прекараме остатъка от живота си в догадки.

— Тогава ли сте имали ожесточен спор? — попита Бремнър.

— Да, така беше. Барон Саймън не хареса онова, което му предложих, но накрая се съгласи. — Лорд Роджър си пое дълбоко дъх. — Простете ми, господа, че ви го казвам, но решихме да поискаме от Лондон войници, които да ви арестуват.

Думите му предизвикаха протести. Лорд Роджър вдигна ръка и извинително поклати глава.

— Какво можехме да направим? — промърмори той и прокара пръсти по набразденото си от бръчки лице. — Когато се върнехте в именията си, предателствата щяха да продължат. Реших да изпратя оръженосеца си Гилбърт Савидж с писмо, за да ни изпратят войници. Той изобщо не успял да напусне острова. Някой го причакал, убил го и взел писмото. Научих това, едва след трагедията. Щом Ферърс е прочел писмото ми, имайки предвид нарастващата настоятелност на лейди Катрин, е решил да действа. Убийствата били лесни. Поканил лейди Катрин да се срещне с него и я убил. Ударил ме по главата и ме завлякъл в конюшнята, където се погрижил да приличам на убиец, на пиян скот, който е убил своя господар и неговата съпруга.

— Значи баронът не е бил убит от слуга? — намеси се Емелин. — Мислехме, че може да е станало така.

— О, не, лорд Саймън би пуснал Ферърс в стаята си. Вероятно се е надявал рицарят да му обясни, че е носил цветовете на лейди Катрин по съвсем невинен повод. Бил е лесна жертва. Докато барон Саймън умирал на пода, сигурно е видял семейния герб и е разбрал какво е станало. Оттук и последните му думи „Нищо ново под слънцето“. Отчаян вик — лорд Роджър въздъхна. — Фицалан е говорел за желязната пръчка на семейния ми герб, игрословица с името на Ферърс.

— Каза ни — обади се Грантъм, — че Гилбърт Савидж, оръженосецът ти, те посетил в тъмницата на Колчестър.

— Да, така е. Вече имах план за бягство. Честно казано, не можех да се доверя на никого. Един от вас беше убиец и предател. В тъмницата ме посетиха двама души. — Той тъжно погледна към Емелин. — Баща ти Хюго, добър приятел и съюзник, придружен от млад лесничей. — Той посочи Барликорн. — Разбирате ли, когато Гилбърт напусна острова, аз изпратих и съобщение на Кътбърт да го посрещне и да го преведе по най-краткия път през гората до Лондон.

— Аз бях приятел на баща ти, както и кралски служител — обърна се Кътбърт към Ричард. — И двамата учихме в училището към катедралата в Колчестър, бяхме приятели от момчета. Когато Савидж не се появи на уговореното място — продължи стрелецът — и чух за скандала и убийствата на острова, разбрах, че се е случило нещо ужасно. Заведох ви с майка ти на сигурно място. Никой не ми обърна внимание. После посетих баща ти заедно с Хюго Котикол. Дадох му пари, кама и малко вино с упойващи билки за тъмничаря.

— Измъкнах се и избягах — продължи лорд Роджър. — Срещнахме се с Барликорн в гората. На следващия ден попаднахме на трупа на един търговец, жертва на разбойническо нападение. — Той млъкна и отпи от чашата си. — Прости ни Боже, бяхме отчаяни. Облякох трупа в моите дрехи и направихме така, че да изглежда, че съм се удавил близо до една мелница. — Той изтри сълзите си. — Обръснах се, подстригах косата си и тайно посетих лейди Мария, но тя бе изгубила ума си. Затова отидох при Хюго Котикол, за да те взема. Кътбърт се върна в гората. С теб избягахме далеч от Есекс. Години наред живяхме северно от Трент. Разбира се, времето минава и хората забравят. Ти беше синът, който винаги съм искал да имам. — Той отново избърса сълзите си с опакото на ръката. — Лейди Мария беше мъртва, а с времето външността ми се беше променила. Никой нямаше да заподозре, че бедният рицар със скромен оръженосец, който пътува от замък на замък, някога е бил известният лорд Роджър Грийнел, приятел на краля, член на тайния му съвет, собственик на имението Кроукхърст.

— Чакай, чакай! — сър Уолтър се облегна на стола. — Лорд Роджър, вярвам ти. Но ние не те забравихме — той сви бързо рамене, — как така никой не те позна?

Лорд Роджър поклати глава.

— Казвам ви, външността ми беше променена. Хората виждат онова, което искат. Пък и аз винаги се стараех да не оставам на едно място достатъчно дълго, за да предизвикам подозрения. Не забравяй — добави той, — че ме смятаха за мъртъв — моят адвокат и Барликорн бяха разпознали трупа.

— Но нали си се връщал в Есекс?

— Тайно. Знаех, че на остров Кроукхърст се крие ключът към загадката. Сигурно щях да открия нещо, някой документ, каквото и да е, което да ми посочи кой е истинският убиец. — Той въздъхна. — Но минаха години. Ричард се превърна от момче в младеж. Аз чувах новини и слухове за всички ви. Но какво можех да направя?

— Но Ферърс — прекъсна го Манинг — е трябвало да знае, че не си Гилбърт Савидж. Нали е убил оръженосеца ти?

— Така е — отвърна лорд Роджър. — Затова приех името на Гилбърт. Винаги съм се надявал, молех се, че един ден някой от моите рицари може да тръгне по следите на този странен Гилбърт Савидж. А този, който го направеше, щеше да знае, че истинският Савидж е мъртъв, защото го е убил.

— Ферърс е бил хладнокръвен и безмилостен негодник! — отсече Грантъм.

— Да, беше — отвърна лорд Роджър. — Той се владееше. Не знам дали разбра, че съм жив. Но както котката от приказката, той трябваше само да мълчи и да наблюдава.

— Ами аз? — попита Ричард.

— Бог да ми прости, синко — отвърна баща му. — Годините минаваха и аз започнах да се отчайвам. Ставах все по-мълчалив и нервен, чудех се как да се измъкнем от капана. Когато се връщах в Есекс, понякога се срещах с Кътбърт или Хюго. Те ми казваха какво става из кралството и как моите петима рицари преуспяват. Ферърс беше много хитър. Той не само не се опита да открие кой се прави на Гилбърт Савидж, но престана да ни предава на французите. — Лорд Роджър млъкна и подаде чашата си на Емелин да я напълни. — Осемнадесетият ти рожден ден отмина. И после, сякаш в отговор на молитвите ни, Черният принц започна да набира войска, която да замине за Франция. Естествено, рицарите ми не отидоха — имаше достатъчно млади хора, нетърпеливи да забогатеят. Една нощ с Кътбърт се срещнахме извън Дувър и обмислихме плановете си. Хюго Котикол се присъедини към нас. Щях да се престоря, че умирам, Ричард щеше да се върне в Кроукхърст и щеше да изпрати покани до петимата ми рицари. — Той се усмихна над чашата си към Ричард. — Отначало всичко вървеше добре. „Умрях“ в канавката, а после те следвах, за да се уверя, че си в безопасност. Щом пристигна в Дувър, добрият Барликорн те следеше на всяка крачка. Това беше отчаян ход. Някой от нас или и двамата можехме да бъдем убити във Франция, но добрият Бог ни покровителстваше. Поне докато не стигнахме Англия, където две неща се объркаха. Първо, епидемията, която вилнееше в Колчестър. Второ, жестоката вражда на Барликорн с разбойниците. Освен тях… — Лорд Роджър сви рамене.

— Откъде знаеше, че ще дойдем?

— Естествено, че щяхме — отсече Грантъм. — Бяхме дали клетва и всеки от нас имаше собствени подозрения. Странно — забеляза той, — Ферърс най-ревностно ни окуражаваше.

— Естествено — прекъсна го лорд Роджър. — Трябва да е бил много любопитен. Дали е още в безопасност? Открили ли са нещо? Дошъл е, готов да убива.

— А веднага щом пристигнахме — добави Бремнър, — ти се погрижи да останем тук.

— Както ви казах, аз изгорих моста. Освен това се показах на сина си. Исках да знае, че не е сам. Най-много исках да се замислите след атаката на Кътбърт — стрелите му бяха умишлено пречупени. Няма нищо по-добро от суеверието, когато искаш хората да изострят умовете си и да бъдат в напрежение.

— Ами стъпките в коридора? — попита Емелин.

— В Кроукхърст е пълно с тайни коридори и аз ги използвах по най-добрия начин. Чух как синът ми обвини Ферърс, затова бях готов и чаках на турнирното поле. Има подземен коридор, който води от имението навътре в горите. Научавах всичко, което се казваше или обмисляше. — Той се усмихна мрачно. — Е, поне повечето неща, като изключим смъртта на Бомон. Можеше да пипна Ферърс тогава, но имах друга работа.

— Разбойниците ли? — попита Манинг.

— Да. Знаех за Ратсбейн и Догуърт и пристигането им ме разтревожи. Използвах труповете и отрязаните глави на разузнавачите им, за да засиля страха ви.

— Какво се надяваше да постигнеш? — попита любопитно Гилдас.

— Стига, шарлатанино, самообявил се за магьосник — усмихна се лорд Роджър. — Чувството за вина лесно се проявява. Надявах се нервите на убиеца да не издържат. — Той се протегна и стисна ръката на сина си. — Излъгал съм се. Ферърс имаше сърце от камък и никаква душа. Ти го притисна. Сега справедливостта възтържествува.

Той се изправи и се протегна.

— Какво ще правиш? — попита Ричард, уплашен да изпусне баща си от поглед.

— Ще останем тук, докато Бутлак се върне — отвърна лорд Роджър и се огледа мрачно. — Всички ще останете. Ще се предам на шерифа и ще отида в Лондон. Ще ме придружите ли?

Всички се съгласиха.

— Има ли вино? — попита лорд Роджър. После отиде при Емелин и я прегърна. — Съжалявам за смъртта на баща ти — прошепна той. — Но сега всичко, което имам, е твое. — Той я пусна и посочи останалите. — Това важи и за всички вас — Бремнър, Грантъм и Манинг. Вие дойдохте и аз няма да забравя това. Гилдас, Барликорн, Кроукхърст ще бъде и ваш дом. Банкерите в Лондон още пазят парите ми. Кралят ще освободи земите ми и ще съобщи на всички, че съм оправдан.

— И ще се върнеш да живееш тук? — тревожно попита Ричард.

Лорд Роджър тъжно поклати глава. Приближи се и застана до сина си.

— Не веднага — отвърна той и очите му се напълниха със сълзи. — Трябва да свърша нещо. Нощта, когато умря майка ти, отидох в един малък параклис и се заклех пред статуята на Девата. Ако ми помогнеше справедливостта да възтържествува, да се изправя срещу истинския убиец, щях да отида на поклонение до гробницата на свети Яков в Компостела, а после на изток — до Йерусалим. — Той вдигна ръка. — И този път не можеш да ме придружиш. Трябва да отида сам. Кроукхърст има нужда от господар. — Той се усмихна. — А и Емелин си има планове. Аз ще се върна. А сега да допием виното и да празнуваме!

Ричард скри мъката си от новините, като помогна на Емелин да налее вино.

— Знаеше ли — седна той до баща си, — че Бутлак е намерил пръстена.

Баща му поклати глава.

— Не, гледах да избягвам отшелника. Той не е глупакът, на какъвто се прави. Веднъж-дваж пътищата ни едва не се пресякоха. — Лорд Роджър повика Барликорн. — Кътбърт, враждата ти с разбойниците е приключена. Труповете на Ратсбейн и Догуърт замръзват в снега.

— Момчето избяга — прошепна Барликорн. — Един от бандата оживя.

— Пале — присмя се лорд Роджър. — Видях го през брода. Не е от същия материал като баща си.

Емелин приближи с кана вино, за да напълни чашите. Лорд Роджър й направи място върху грубо издяланата пейка.

— Не се ли досети? — попита той сина си.

— Не — отвърна Ричард. — Когато те видях да нападаш, това пробуди спомени, но никога не съм си представял, че това е възможно.

— А ти, Емелин?

Младата жена поклати глава.

— Нито за миг — отвърна тя тихо. — С баща ми бяхме близки, но нито веднъж не те е споменал. Разбрах, че има някаква тайна, едва когато по време на треската, преди да умре, той спомена името ти.

— Беше добър човек — обяви лорд Роджър. — А сега, милейди, напълни чашите ни. Да поговорим за вашата сватба.