Ричард Грийнел и спътниците му потеглиха малко преди зората на другия ден. Бяха похапнали добре с онова, което Гилдас беше откраднал, но спаха малко. Вместо това се скупчиха около кухненската маса, за да изслушат разказа на младия оръженосец за съдбата на баща му и пътуването до Кроукхърст.
— Пътуване, предопределено от Бога — обяви тържествено Гилдас, когато оръженосецът свърши. — Поклонничество в името на истината, в търсене на справедливостта.
— Да, точно така — прекъсна го Барликорн. — Но какво смяташ да направиш, когато стигнеш там? Тези ужасни събития са се случили преди шестнадесет години. Как би могъл да откриеш истината, когато баща ти не е успял?
— Поне може да опита — обади се Емелин. — Трябва да опита. Баща ми е запазил тайната, за да му я предаде.
— Затова ли ще поканиш петимата рицари? — попита Гилдас. — И ако го направиш, смяташ ли, че ще дойдат?
Ричард почука петте писма до себе си.
— О, да, ще дойдат — усмихна се младежът. — Писах им — добави той, — че съм намерил доказателства, за да изчистя името на баща си. Няма начин да не дойдат. Както и да е, утре тръгваме, какво трябва да свършим преди това?
Те допиха виното си, опаковаха багажа си и помогнаха на Емелин да прибере ръкописите на баща си, семейното сребро и други ценни вещи в тайната стаичка в избата. Поспаха малко, после станаха, измиха се и закусиха с мазен бекон и вода. После излязоха в градината. Баяр и трите коня на правника бяха настанени в малък навес, достатъчна защита срещу големия студ. Беше навалял още сняг, който покриваше земята с хрупкава бяла пелена. По заповед на Ричард те оседлаха конете и натовариха багажа си на товарните понита. Говореха шепнешком и дъхът им се стелеше като облаци пара в чистия утринен въздух. Емелин беше се загърнала в дебела вълнена наметка, а на главата си носеше качулка, обточена с хермелинова кожа. Изглеждаше още по-красива с поруменели от студа бузи, зачервени устни и блестящи очи. Тя улови погледа на Ричард и срамежливо му се усмихна. Това накара сърцето му да се разтупти — щом Емелин тръгваше с тях, той беше готов да стигне и до Златния рог. Минаха по алеята и излязоха на улицата. Градчето още спеше. Хората се криеха не само от чумата, но и се гушеха на топло от засилващия се студ. Мършав помияр се появи отнякъде и ги заджафка, но после избяга. От време на време виждаха тъмни сенки да се промъкват из алеите и тесните улички. Прекосиха пазарния площад, отминаха една изоставена черква и се насочиха към северните порти. Завиха зад ъгъла и едва не минаха през големия огън, запален на улицата. Мъжете, които спяха на земята, скочиха на крака и ръцете им хванаха дръжките на ножовете и камите им.
— Мир! — вдигна ръка Ричард. — Ние сме пътници, които напускат града — обяви той, но сърцето му замря.
Мъжете бяха въоръжени, а някои носеха ужасните маски, които беше зърнал предишния ден. Той хвърли бърз поглед към Барликорн, който вървеше до него, но стрелецът вече беше спуснал качулката ниско над лицето си. Разбойниците, както Ричард знаеше, сподвижници на Ратсбейн и Догуърт, отстъпиха и им позволиха да преминат. Все пак, бяха видели меча и камата на Ричард. Гилдас също беше въоръжен, а големият лък на рамото на Барликорн беше достатъчно предупреждение да ги оставят на мира. Така че те замърмориха тихичко, лицата им се изкривиха, но не се опитаха да се намесят. Пътешествениците точно ги бяха отминали и се насочваха към градската порта, когато прозвуча глас:
— Барликорн, подлецо!
Преди Грийнел да успее да го спре, стрелецът се обърна.
— Той е! — изкрещя един от разбойниците и затича към него.
— Продължавайте! — извика Кътбърт и махна на Ричард. — Пази лейди Емелин!
После се отпусна на едно коляно. Гилдас се канеше да избяга, но промени намерението си и се върна със зареден арбалет в ръката. Ричард и Емелин, повели товарните понита, се насочиха към портата. Грийнел въздъхна с облекчение, когато видя стражите да тичат към него.
— Разбойници! — извика той. — Нападнаха ни.
Калените воини, ветерани от замъка, тръгнаха към Кътбърт. Оръженосецът се обърна назад. Всъщност стрелецът нямаше голяма нужда от помощ. Майстор-стрелец, той вече беше пуснал пет стрели и всички бяха улучили целта си. Гилдас също беше свалил един, но сега се затрудняваше да опъне тетивата за следващата стрела. Шест души лежаха в предсмъртни гърчове и кръвта им образуваше локви в снега. Останалите разбойници бяха решили, че отстъплението е по-разумно от храбростта и тичаха далеч от обсега на стрелите, а ругатните и заплахите им се чуваха ясно в студения, мразовит въздух. Градската стража пое след тях. Барликорн и Гилдас, потни и задъхани, но усмихнати до ушите, се присъединиха към Ричард и Емелин.
— Добре се справи — забеляза оръженосецът. — Пет стрели за три минути.
— Ако бях в най-добрата си форма — похвали се Барликорн — щяха да бъдат шест стрели за една минута. Но студът и мразът — опъна той тетивата на лъка — оказват влияние.
— Слушайте песента на победителите! — изрева Гилдас. — Вижте как Бог порази могъщите и ги унищожи до крак. Божието възмездие на земята. Измежду нас се появи истински Гедеон14! — Усмивката на шарлатанина изчезна. — И аз се проявих добре — жално каза той.
Барликорн го потупа по рамото.
— Истински Аякс! — обяви той. — Достоен другар на Ахил!
После стрелецът погледна към Грийнел.
— Какво има? — попита той.
Оръженосецът поклати глава, но предпочете да запази мислите си в тайна.
— Нищо — промърмори той. — Хайде, трябва да вървим.
Те минаха през градските порти и излязоха в откритите поля на Есекс.
— Насочваме се към диви и пустинни краища! — обяви Гилдас. — Малко пътници ще срещнем по този път.
— Трябва да побързаме — прикани ги Барликорн и избърза напред. — Щом Ратсбейн и Догуърт разберат, че съм тук, ще ни преследват.
— Защо? — попита Емелин, като се наведе от коня. — Защо те мразят толкова?
Стрелецът спря и я погледна.
— Защото, прекрасна моя лейди — промърмори той и девойката се изчерви от думите му, — убих техните приятели и роднини, а те са се заклели да украсят с главата ми своята пещера, леговището си в сърцето на гората. — Той си поигра с оглавника на коня й и го скъси. — Знаят също — добави мъжът, — че ако не ме убият, Бог ми е свидетел, аз със сигурност ще го направя.
— Да вървим! — отсече Ричард, по-рязко, отколкото възнамеряваше. Погледна към оловносивото небе. — Времето се промени и ще вали още сняг.
Още до края на следващия час предсказанието му се сбъдна. Започна да вали; снегът заглушаваше всички звуци, гонеше птиците към гнездата им, покриваше храстите, запълваше канавките, стелеше се по твърдата кафява земя. Намираха се в есекската пустош. Понякога виждаха стълб дим на хоризонта, но през повечето време се чувстваха, сякаш са сами на света и се движат през белоснежна пустиня. Дърветата стърчаха черни и голи. Насипите от двете страни на пътя скриваха гледката. Понякога тишината се нарушаваше от продрания грак на враните, когато някоя лисица безшумно се спускаше към тях. Друг път Емелин се стресна, когато бяла сова излетя рязко от дърветата и се плъзна като призрак над тях. Когато изкачваха някое възвишение и можеха да виждат по-надалеч, Барликорн спираше и поглеждаше назад.
— Няма да ни последват! — присмиваше му се Гилдас. — Ще останат в Колчестър, докато чумата свърши и градските старейшини възстановят реда и закона.
— Ще дойдат — отговаряше му тихо Кътбърт. — Ще следват стъпките ни като адски хрътки.
Денят напредваше. Конете започнаха да залитат, а въпреки плътните си наметки и кожени ръкавици, пътниците осезаемо усещаха студа.
— Скоро ще мръкне — забеляза Гилдас и посочи към една малка горичка. — Наблизо няма кръчма или ферма. По-добре да спрем там. Не се тревожете, всичко ще бъде наред — добави той стеснително.
Грийнел се изкушаваше да го попита защо говори така за някаква си горичка, струпана на върха на възвишението, но беше студено и мракът бързо се спускаше. Излязоха от пътя, слязоха от конете и ги поведоха през полето, нагоре по възвишението към горичката. Там имаше малка поляна и Гилдас запали огън, който пукаше приятно и пламъците му се издигаха буйно към небето. Дърветата също бяха заслон срещу пронизващия вятър. Пътешествениците извадиха провизиите си и докато седяха край огъня и пълнеха стомасите си, всички се съгласиха, че лагерът им е също толкова добър, колкото която и да е ветровита кръчма. Въпреки това, от време на време, Гилдас спираше да яде и се взираше в мрака. Ричард внимателно го наблюдаваше. Самообявилият се магьосник изглеждаше необичайно вглъбен. Освен това Грийнел осъзнаваше колко необичайно тихо е в горичката. Въпреки студа и снега, лисиците, язовците, хермелините и невестулките би трябвало да ловуват, но никакви ги нямаше. Не се чуваше шумолене из храстите, а когато погледна към дългите черни клони, не видя никакво гнездо, нито чу гласа на птица. Внезапно Гилдас придърпа износеното си седло, извади грубо издялан кръст и го сложи пред себе си. Уви броеница около него, сплете ръце и започна тихичко да се моли. После стана, взел в ръка малка стъкленица със светена вода, която се затваряше добре, и започна да ръси с нея спътниците си. Барликорн и Ричард го наблюдаваха с интерес.
— Какво има? — рязко попита стрелецът. — Да не сме се уплашили от таласъмите и елфите?
Гилдас седна до огъня. Загледа се в пламъците, а устните му беззвучно се движеха.
— Престани да ни плашиш! — обади се Ричард. — Какво им е толкова особено на тези дървета?
— Това е най-топлото и безопасно място — отвърна рязко Гилдас, — стига да се предпазваш добре.
— Бил си тук и преди, нали? — обвини го Барликорн. — Казвай, дребен шарлатанино!
— Идвал съм и друг път — призна Гилдас. — И, да — той се удари по гърдите в имитация на разкаяние. — Mea culpa, mea culpa15, занимавал съм се с черна магия. — Той драматично вдигна ръка. — Вече съм се отказал, но преди години бях тук с едно вещерско сборище.
— Защо? — попита Ричард. — Защо ни доведе тук?
— Този хълм не е образуван естествено — бавно отговори Гилдас. — Преди много-много години, дълго преди Завоевателят да пристигне със своите нормани, тук имало голяма битка между саксонците и чужденците, дошли отвъд морето. Според старите легенди, мъртвите лежали на купове и гарваните пирували дни наред. Толкова много били убитите, че ги натрупали един върху друг, запалили ги и после затрупали кладата с пръст.
— И това е този хълм?
Гилдас кимна.
— Да, и странни неща са ставали тук. Призраци, звукът от битката, писъците на умрелите. Когато в глупостта си се присъединих към сборището — той се усмихна слабо към трептящите пламъци, — това стана тук. — Той потупа по земята. — Ако копаеш достатъчно дълбоко, можеш да откриеш останките от огромния огън.
— Какво стана тогава? — попита Емелин.
— Милейди, не съм съвсем сигурен.
— Появи ли се някой призрак? — подигра му се Барликорн, макар да се уви по-плътно с наметката, притеснен от мъглата, която се стелеше измежду дърветата. — Кажи, шарлатанино, излезе ли някой демон от ада?
Гилдас поклати глава.
— Не — промърмори той и показа дърветата наоколо. — Но после, когато огънят загасваше, се огледах и небето ми е свидетел, че високи тъмни фигури стояха из гората и ни наблюдаваха. Беше лято, но въздухът стана студен и се понесе воня на гниещи трупове. — Гилдас се загърна плътно с одеялото и легна, подложил дисагите под главата си. — Сега знаете защо благослових мястото и се помолих зората да дойде по-скоро.
— Тогава защо ни доведе тук? — попита Барликорн.
— Защото знам, че тук има духове — отвърна сънливо Гилдас. — Знаят го и Догуърт и Ратсбейн.
Ричард въздъхна и хвърли още дърва в огъня.
— Време е всички да поспим — обяви той и погледна косо към Емелин. — Милейди, заради твоята безопасност, ти предлагам да спиш между мен и мастър Гилдас.
— Бог да ни е на помощ! — Емелин вдигна пръсти към устните си в шеговита изненада. — Ако можеше да ме види старата ми бавачка! — Тя се засмя. — Да спя между двама мъже.
— Ето нещо — върна й закачката Ричард, — което ще разказваш на внуците си.
Те се настаниха, като използваха кошници и седла за възглавници и плътно се увиха с одеялата. Ричард установи, че му е трудно да заспи. Искаше му се да се обърне и да погледне към Емелин, но това щеше да бъде твърде директно, а и какво би направил, ако тя му обърнеше гръб? Затова той лежеше и се чудеше какво го очаква в Кроукхърст. Как щеше да възстанови доброто име на баща си на самотния изоставен остров, в запуснатото имение, пълно с призраци, докато зимата завладяваше страната? Щяха ли разбойниците да тръгнат след тях? Каква беше истинската причина да преследват Барликорн? Ричард се чудеше кой е стрелецът, когото беше срещнал онази нощ на пътя за Епинг? Защо Гилдас не го познаваше? Очевидно шарлатанинът непрестанно обикаляше по пътищата и пътеките на Есекс, но Ричард беше сигурен, че с Барликорн не се познаваха. Спомни си думите на Кътбърт за Ахил и Аякс. Как можеше един обикновен стрелец да има класическо образование? Или може би беше слушал думите на някой менестрел за делата на някой велик рицар и беше взел сравнението оттам? Огънят весело пращеше, дървата пукаха от горещината. Ричард си спомни историята на Гилдас и се вгледа в мрака. „Тук има някаква магия“, помисли си той. Пък и цялото това пътуване към Кроукхърст и тайната, която ги очакваше, му напомняше историите за рицарите на крал Артур и търсенето на Светия Граал. От замръзналите поля се чу вик на сова, която претърсваше храстите за плячка. Ричард започна да произнася „Отче наш“ и заспа още по средата.
На другата сутрин станаха рано. Гъста мъгла се стелеше между дърветата и над мястото още витаеше усещане за дебнеща заплаха. Огънят беше отслабнал, но Гилдас приготви горещи овесени ядки, посипани с малко захар и мед, за да се стоплят спътниците отвътре. Щом се наядоха, отново излязоха на пътя, следвайки картата на мъртвия правник към остров Кроукхърст.
За щастие, въпреки мъглата, пътищата все още бяха проходими, защото през нощта не беше валял сняг. Пътуваха през по-голямата час от деня. Късно следобед минаха през малко селце. Тук спряха в една мръсна пивница с течащ покрив, за да поемат от оскъдната топлина на пушещия огън и да вкусят супата, която сигурно беше направена от пилешки кокали, сервирана от необщителна, мръсна кръчмарка. Гилдас прошепна, че това е по-скоро котка, отколкото пиле, но поне беше гореща. Когато оръженосецът извади едно пени, мръсното, набръчкано лице на жената се разтвори в усмивка и със странен чуждестранен акцент тя обясни на Гилдас, че са на верния път към Кроукхърст и ще стигнат острова до един час. После му зададе въпрос.
— О, не — поклати той глава. — Смятаме да отидем на острова.
Усмивката на кръчмарката изчезна, тя промърмори нещо нечуто и шумно се отдалечи.
— Какво й става? — попита Ричард, докато взимаха конете си и яздеха по калната улица към края на селото.
— Отначало беше много любезна — отвърна шарлатанинът. — Тук не знаят за чумата, нито са чували нещо за банда разбойници. Но когато и казах, че отиваме на острова, тя каза, че е прокълнато място, обитавано от призраци. Че не е подходящ подслон за никоя християнска душа.
— Може би Ратсбейн и Догуърт също ще го разберат — добави весело Кътбърт.
Ричард, който водеше своя кон и този на лейди Емелин, беше твърде нетърпелив, за да разпитва повече. Не го интересуваше лепкавата, мразовита мъгла, която започваше да се образува с приближаването на нощта. Искаше само да види острова, да посети замъка, където бяха живели родителите му и откъдето беше откъснат толкова грубо. За пръв път в живота си, въпреки скитанията си със сър Гилбърт Савидж, младият оръженосец почувства, че се прибира у дома. Стигнаха върха на един хълм, земята плавно се спускаше пред тях. За миг мъглата се разкъса от студения вечерен бриз.
— Кроукхърст! — възкликна Гилдас.
Със сърце в гърлото, Ричард погледна надолу. Островът беше гъсто обрасъл с гора, водата на обкръжаващото го езеро беше сива и мрачна. Той напрегна очи. Зърна плочи на покрив и фронтони на замък, почти скрити от дърветата, както и полуразрушен мост, който свързваше острова със заснежените поля край него.
— Там някъде трябва да има брод — прошепна Гилдас.
— Ходил ли си там друг път? — попита Грийнел.
Шарлатанинът се извърна.
— От време на време — прошепна той. После отново погледна Ричард. — Старата кръчмарка не ми каза нищо ново. — Той подсмръкна към младежа, доближил лицето си до неговото. — Сигурен ли си, че искаш да отидеш там, мастър? Дори господарите на бесилката, повелителите на нощта, вещиците и магьосниците не посещават Кроукхърст. — Сега изразът на продълговатото лице на Гилдас беше загрижен.
— На колко години си, Гилдас? — попита Ричард.
— На не повече от двадесет и три лета — отвърна шарлатанинът. — Бях ръкоположен много млад. И през краткия си живот съм преживял доста. Защо?
— Аз съм на осемнадесет — отвърна Ричард и посочи в мъглата. — Преди шестнадесет години това е бил моят дом и дори самият Сатана и силите адови няма да ми попречат да отида там.
И като поведе Баяр, той слезе по хълма по тясната, кална пътека към моста. Чу останалите да го следват, разговаряйки и шепнейки помежду си. Ричард стигна до моста и погледна отвъд. Островът изглеждаше още по-мрачен и заплашителен, дърветата стигаха почти до водата.
— Мостът не изглежда много здрав — обяви Барликорн.
Ричард трябваше да се съгласи — мостът беше дървен, отстрани нямаше парапет, а само дъсчени летви, макар и с подпорни греди. Някои от тях липсваха, други пукаха и се огъваха. Той затвори очи, прошепна молитва и поведе Баяр напред. Емелин и другите го последваха. Мостът скърцаше и стенеше под тях. Копитата на Баяр се подхлъзнаха, една греда се сцепи, друга се счупи. Ричард спря. Загледа с копнеж далечния край на моста. И тогава видя някаква фигура с наметка и качулка да се отдръпва сред дърветата — островът не беше необитаем!
Най-после преминаха моста без премеждия. Тръгнаха по чакъла във влажната тъмнина между дърветата. Ричард спря, извади меча си и каза на Гилдас да зареди стрела в арбалета си, докато Барликорн със зареден лък тръгна напред.
— Там има някой — обяви Ричард. — Сигурен съм, че видях някой да ни наблюдава, докато пресичахме реката.
Те продължиха покрай редицата дървета. Барликорн откри една пътека, почти скрита от заснежените храсталаци и те тръгнаха по нея през гората. Ричард се чувстваше странно. Може би точно тук, през една приятна лятна вечер преди шестнадесет години, беше дошъл баща му, точно преди да започне пропадането му в ада. Почувства буца в гърлото си и в очите му напираха сълзи.
— Толкова много руини — прошепна той. — Кой демон може да е причина за това?
Дърветата оредяха, пътеката се разшири и внезапно се озоваха в заснежено поле, което стигаше чак до големия замък. В първоначалния си вид Кроукхърст трябва да е бил малък дворец с покрив от червени плочи, красиви фронтони, големи панорамни прозорци, внушителен вход, множество комини, корнизи, конзоли и водоливници по предната фасада. Замъкът беше голям и имаше две крила. Но времето беше казало своята дума. Покривът беше пробит, прозорците се взираха в тях като слепи очи. Гипсовата мазилка беше напукана от вятъра и дъжда, боята на гредите се белеше. Червените тухлени основи бяха покрити с лишеи. Сега огромното, просторно здание беше полегнало като ранено животно и Ричард почувства тъгата и скръбта, надвиснали над него. Той тръгна през тревата, все още водейки Баяр и осъзна, че по времето на баща му, тук сигурно е имало пътека през градините, лехи с билки, беседки, градински столове и пейки. Сега всичко беше избуяло и надвиснало, натежало от зимната влага. Капакът на един от прозорците на горния етаж внезапно се разтвори и хлопна от силния вятър. Гилдас тихичко извика. Ричард спря да погали муцуната на Баяр, за да го успокои, тъй като беше станал странно неспокоен в тази призрачна атмосфера. Оръженосецът внимателно изучаваше сградата и забеляза, че предната врата беше заключена с резе. Замъкът беше на три етажа, всички прозорци на най-долния липсваха; вероятно пътуващи калайджии и търговци бяха влизали през тях, за да плячкосат каквото е останало.
— Спомняш ли си нещо? — попита Емелин, като се доближи до него.
Ричард затвори очи.
— Не, нищо. Но може би ще си спомня.
Заобиколиха голямата сграда и влязоха в двора на конюшнята, ограден от нея и двете й крила. Портата, която водеше към него, отдавна беше изкъртена от пантите и лежеше гниеща върху обраслия с трева калдъръмен двор. Пристройките бяха в същото занемарено състояние, покривите течаха, вратите липсваха.
— Баща ти сигурно е бил важен човек — обяви Барликорн. — Тук има ковачница, пристройки, складове. — Той посочи към центъра, където покривът на кладенецът се беше срутил и разкриваше дупка, оградена с червени тухли. — Мисля, че тук отдавна не е идвал никой. Минало е много време, откакто някой е вадил вода от кладенеца.
Те спънаха конете и насилиха вратата към малката маслобойна, чиито белосани стени бяха прашни и плесенясали, а оттам влязоха в кухнята — просторно помещение с огромно зидано огнище. Масата с метален обков си стоеше там, покрита с паяжини и прах, но всичко останало — тенджери, триножници, лъжици и черпаци — бяха изчезнали отдавна. Редицата ръждясали куки на стената бяха превити и подсказваха силата, използвана при опустошението на имението. Гилдас се промъкна в огнището и погледна нагоре в комина.
— Все още не е запушен — каза той и се изкашля, когато върху лицето му падна прах.
Излезе, клатейки глава, усмихнат сухо на смеха, който беше предизвикал.
— Намерете дърва — нареди Ричард. — Запалете огън. — Той извади меча си и се усмихна смутено на спътниците си. — Бих предпочел да разгледам замъка сам. Разбирате ли ме?
Всички бяха съгласни и той тръгна по коридора с каменни плочи. Докато минаваше от стая в стая — салон, дневна, кабинет — той изпита дълбоко чувство на тъга. Образи прелитаха в ума му. Имаше нещо познато в една от вратите, в голямото сводесто огнище в една от стаите, в широкия страничен прозорец, който гледаше към заснежените полета.
Изкачи се по широкото стълбище, несъзнателно изтривайки с ръка прахта от резбованата централна колона на стълбите и парапета. Дървото беше в добро състояние, стъпалата все още бяха здрави. Докато се изкачваше, Ричард осъзна, че ако за замъка не се носеха слухове, че е обитаван от призраци, местните селяни щяха да го разрушат напълно. Спря на върха на стълбите и се ослуша. „Вярно ли е?“ — зачуди се той. Имаше ли тук призраци? Нима родителите му заедно с лорд и лейди Фицалан се криеха из мрачните, обвити в паяжини ъгли и го наблюдаваха със съжаление? Варосаните стени над похабената ламперия бяха покрити с прах, но той можеше да различи къде някога са висели картини и гоблени. Стенните свещници, чийто месинг беше позеленял, някога са обливали галерията със светлина, изпълвайки я с красота, топлина и сигурност. По първия коридор имаше шест спални. Всички бяха големи и просторни, но без никакви мебели. По някакъв начин Ричард почувства коя е била спалнята на родителите му. Няколко минути той поседя на перваза на прозореца с гръб към капаците, взрян в прашната, плесенясала стая, преди да скрие лице в ръцете си и да заплаче тихичко. Известно време остана така. Плачеше не толкова за себе си, колкото за родителите си и се гневеше на жестокия демон, който беше изтръгнал чашата на щастието изпод устните им.
Най-после избърса очите си, прочете молитва за душите им и се зачуди какво трябва да прави сега. Беше тъжен и за пръв път, откакто беше напуснал Франция, осъзна колко му липсва сър Гилбърт Савидж. Колко силно го беше обичал, как беше свикнал с мълчаливото му присъствие. Рицарят беше се отнасял с него като баща. Беше го обичал, грижеше се за него, когато беше болен, учеше го на всичко, което знаеше за света и неговите нрави. Сър Гилбърт беше пестелив на думи, но щедър и съвестен във всичко, което правеше. Когато Ричард порасна, те малко се отчуждиха. Младежът често улавяше рицаря да го гледа тъжно; сега вече знаеше каква е била причината.
— Бих искал да си тук — прошепна оръженосецът в мрака. — И когато всичко това свърши, ще ти издигна паметник. Никога няма да те забравя.
Той продължи по коридора и разгледа останалите стаи. За една от тях беше сигурен, че е била спалнята за гости, където е бил пронизан лорд Саймън Фицалан. И наистина, когато разрови прахта от пода с върха на ботуша си, Ричард беше сигурен, че различи петното от кръв, което все още личеше върху дъските. Докато обикаляше от стая в стая, мъката му премина в гняв и за пръв път в живота си Ричард разбра какво е да мразиш. Замъкът беше запуснат, прашен, свърталище на прилепи, плъхове и мишки. Навсякъде имаше паяжини и прах, но под всичко това той почувства уханието на щастието, което някога беше царило тук. Изкачи се по стълбите на третия етаж. Светлината тук беше слаба и трябваше да отвори очуканите капаци на прозорците. Влезе в една стая и веднага позна, че е същата, която редовно се явяваше в кошмарите му. Споменът беше толкова жив, че той се уплаши и се сви в един ъгъл, притиснал юмрук към устата си. Затвори очи и си спомни сънищата си.
— Ето там — прошепна младежът. — Там беше леглото ми. Имаше маси, столове, килим на пода и една постеля тук.
Той стана и отвори прозореца, бледи ивици сива светлина проникнаха вътре. Огледа се. На стената имаше избледняла картина, на която се различаваше фигурата на Христос. Почувства, че не може да издържа повече. Почти избяга от стаята, спусна се по стълбите и се върна в кухнята.
Известно време стоя с гръб към вратата, поемайки си дълбоко дъх; опитваше се да успокои биенето на сърцето си и острата, пронизваща болка в корема. Спътниците му, събрани около буйния огън, го изгледаха странно.
— Направих го сам — извика Гилдас, но усмивката му се стопи, когато видя бледото, изпито лице на Ричард. — Ела — шарлатанинът бързо се приближи, хвана младежа за ръката и го заведе до едно преобърнато буре. — Седни — нареди му той, излезе и се върна с един мях вино. Извади запушалката и го бутна в ръката му. — Пий! — настоя Гилдас. — Така кръвта ти ще се раздвижи.
Младежът се подчини. Очевидно шарлатанинът беше се потрудил здравата, защото в помещението имаше други бурета и бъчви.
— Има изба — обясни Барликорн. — Там ги намерихме. Ще ни послужат за столове.
Емелин се протегна и докосна ръката на Ричард. Тя беше студена като лед.
— Бил ли си тук и преди? — попита тя.
— Да. Да — отвърна той.
Пресуши чашата си и Гилдас, виждайки подканящия поглед на Кътбърт, я напълни отново. Известно време те просто седяха и отпиваха от оловните чаши, взети от къщата на Емелин. Скоро ефектът на виното се прояви. Ричард се почувства спокоен, но сънлив, очите му натежаха. С благодарност прие поканата на Гилдас да поспи на едно одеяло в ъгъла на кухнята. Не сънува нищо, но спа часове наред.
Когато се събуди беше тъмно, но веднага разбра, че останалите са свършили много работа. Бяха стоплили вода, масата беше чиста и остъргана, както и пода; бяха извадени чаши и кани от багажа им. Ричард се изправи и се протегна, после отиде и хвана ръцете на Емелин. Тя не се отдръпна, а го погледна със сияещи очи.
— Правник и домакиня едновременно — подразни я той. — Благодаря ти. — Съжалявам, че постъпих така егоистично, но обиколката на замъка…
Лицето му се промени.
— Беше по-скоро обиколка из душата? — попита Емелин.
Той не отговори. Тя се приближи към него, вдигна се на пръсти, целуна го по бузата и почти отскочи, когато вратата се отвори с трясък и Барликорн и Гилдас влязоха в кухнята.
— Няма заек в Есекс, няма заек на четири крака, който може да ми избяга — похвали се шарлатанинът. — Горите гъмжат от тях.
Скоро животните бяха одрани, изкормени и се печаха на огъня. Тази нощ те хапнаха и пийнаха до насита. После Ричард отиде до конюшните, за да види как са Баяр и другите коне. Бяха им донесли трева. Барликорн я беше осигурил, нарязвайки трева, която после беше изсушил пред кухненското огнище. Занесъл беше и плодове от овощната градина. Ричард се върна обратно в двора и се вгледа в небето. Гилдас му беше казал, че облаците са се разнесли, но сега се събираха отново. Беше се появил студен вятър, който развя косата му.
— Ще вали още — прошепна той.
— Искаш ли да повикам петимата рицари? — Барликорн стоеше на вратата. — Можем да отидем с Гилдас и е най-добре да отидем тази вечер — продължи стрелецът. — Когато завали, снегът ще бъде обилен и бързо ще натрупа.
— Уморени сте — Ричард тръгна към него.
— Сега е най-подходящото време — отвърна стрелецът. — Пътищата още са проходими. Преди малко разгледах картата. Можем да съберем всички тук още утре вечер, ако искат да дойдат.
— Знаеш ли какво да кажеш?
Барликорн кимна.
— Кажи им в какво положение сме — добави оръженосецът. — Кажи им, че е спешно. Помоли ги да донесат провизии заради баща ми; дължат ми поне това.
Кътбърт кимна и влезе. Ричард го последва. Очевидно Гилдас също беше сметнал, че идеята да отиде с него е добра, защото си стягаше багажа. Шарлатанинът лукаво погледна към Емелин.
— Дали е разумно да те оставяме тук? — подразни я той и се огледа. — Имам предвид виното, огъня и похотливия млад оръженосец.
Момичето се засмя от мястото си до огнището, където изучаваше разгърнатата в скута й карта.
— Не се притеснявай за мен, Гилдас. По-добре тук, отколкото при Ратсбейн и Догуърт.
Известно време в кухнята зацари хаос, докато Барликорн и Гилдас събираха вещите и оръжията си. Ричард и Емелин ги изпратиха до конюшнята, където изведоха конете си, извикаха за сбогом и изчезнаха в мрака.
След като те заминаха Емелин странно се умълча. Върна се в кухнята и легна на импровизираното си легло. Известно време Ричард я наблюдаваше и се чудеше колко странни са женските настроения; тя лежеше с гръб към него, покрила лицето си с одеялото. После започна да се примъква на пръсти към нея.
— Заспала съм дълбоко — обяви тя. — И мисля, че и ти трябва да направиш същото.
На другата сутрин Ричард се събуди късно и откри Емелин вече станала, ранобудна като врабче.
— Ставай, мързеливецо! — подкани го тя. — Аз вече се изкъпах и се преоблякох. — После му посочи врящата тенджера върху огъня, който подклаждаше. — Овесени ядки за закуска, вино с вода и малко задушено заешко. Трябва да се изкъпеш. — Размаха заканително пръст. — Не си се обръснал и косата ти е мръсна. Барликорн каза, че имаш чисти дрехи.
Тя продължи да бърбори и да го хока така настоятелно, че Ричард с радост се измъкна в двора на конюшнята, за да извади прясна вода от кладенеца. Утрото беше сиво, но ясно, вятърът все още пронизващ.
— Пак ще вали сняг — извика Емелин от кухнята. — Само почакай. Още днес следобед. Барликорн ми обясни признаците.
Ричард се върна с кофа ледена вода и я занесе в салона. Съблече се, изкъпа се и се обръсна, преоблече се и се върна в кухнята да закуси.
— Излизам — обяви той после. — Залости вратата след мен! — После посочи втория арбалет, който беше подпрян в ъгъла. — Ако е нужно — добави той, без да среща погледа й, — използвай това.
— Не мога ли да дойда с теб? — тропна с крак Емелин.
Ричард й се усмихна.
— Жено, позволи ми само този път да видя сам какво още има в имението на баща ми.
Той сложи бойния си колан и се уви с наметката си.
— Наистина ли смяташ, че на острова има още някой? — попита приближилата се Емелин.
Ричард хвана ръката й, притегли я към себе си и внезапно я разцелува по бузите. Тя отстъпи, леко изчервена.
— Какво беше това? — успя да го попита.
— Забравих да го направя снощи — отвърна той.
И преди тя да успее да му каже нещо, той вече беше излязъл на двора. Тръгна по пътеката през гората, забеляза колко е занемарена овощната градина с ябълки, круши и сливи. Листа и плодове се бяха смесили на земята в мокра каша. Падналият сняг беше започнал да се топи и земята беше хлъзгава. Веднъж-дваж той се подхлъзна и ругаейки под носа си, се съсредоточи върху местата, където стъпваше. Докато вървеше, се ослушваше в шума на храстите, през които се промъкваха зайците. Мина през беседка на малка поляна, чийто покрив беше пробит, а част от стената разрушена. По-нататък имаше свинарник, изоставени кокошарници, които показваха, че на времето островът е задоволявал сам потребностите си от храна. „Истинско чудо — реши Ричард.“ Но предшествениците му наистина бяха намерили най-подходящото място да построят дома си. Замисли се за полята, през които бяха минали на път за острова. Били ли са някога част от имението? Чу изпращяването на клон в гората наблизо. Спря и посегна към камата си. Опита се да контролира дишането си. И отново, в този опасен момент, осъзна колко му липсва Гилбърт Савидж. Бързо се обърна и се загледа през дърветата. Нямаше нищо. Чувството му на самота се засили и думите на загиналия му приятел отекнаха в ума му: „Когато имаш приятел, Ричард, истински приятел, който е до теб, никога не си сам. Никога не си уязвим. Всички оръжия в света, най-острият меч и най-бързият кон не струват колкото един добър приятел.“
— Бих искал да си тук — прошепна Ричард.
Продължи нататък. Спомни си тъмната фигура, която беше видял да се отдалечава през дърветата на брега на езерото. Имаше ли още някой на острова? Някой, който беше част от кошмарното минало на баща му? Така беше потънал в собствените си мисли, че изобщо не разбра как се озова в края на гората пред една голяма ливада.
— В името на свети Михаил! — възкликна той силно и подплаши гарваните в небето. — В името на всичко добро!
Не можеше да повярва на очите си. Съществуването на тази ливада беше толкова невероятно; огромно овално поле, обрамчено от дървета. Равнинната местност не се нарушаваше нито от храсти, нито от възвишения. Ричард примигна. „Ливада ли е всъщност? — зачуди се той. — Или малко езеро насред острова?“ Тръгна предпазливо през нея, като не преставаше да се учудва какво е това място под мрачното небе, заобиколено от черна гора от всички страни, блестящо от искриците на девствения сняг.
— Турнирно поле! — възкликна той.
Вероятно баща му е бил един от участниците, рицар, умел в бойните изкуства? Притежател на голям боен кон като Баяр? Свикнал с дрънченето на копия, виковете на зрителите и овациите на тълпата, докато победният венец се спуска върху увенчаната му с шлем глава?
Ричард беше виждал такива полета в различни замъци и градове, където бяха ходили с Гилбърт. Беше участвал като оръженосец на господаря си, беше научил всички трикове на занаята — как да държиш копието, как да седиш върху нападащ кон; как да използваш стремената и юздите; че зад наличника на шлема ти трябва да се крият остро око и хладен ум; и да търсиш слабостите на противника си. Неведнъж Ричард беше кръстосвал копие със сър Гилбърт. Дори точно преди да се присъединят в Портсмут към армията на Черния принц, Ричард беше започнал да побеждава господаря си.
— Няма да те оставя да се състезаваш — беше го предупредил сър Гилбърт. — Не си рицар и си твърде млад. Пък и, ако загубиш, няма да можем да си платим загубата.
При този спомен Ричард се усмихна и продължи през полето. Вървеше бавно, все още смятайки, че може би има някаква клопка, дупка, скрита яма. Най-после я прекоси и се загледа обратно към следите си.
— Прекрасно! — прошепна той.
Усети тръпка на възбуда. Когато Барликорн и Гилдас се върнеха, щяха да доведат другарите на баща му. Те щяха да му разкажат всичко за онази забулена фигура, за сър Роджър, любимата му жена, този тайнствен остров и всичко, което някога е ставало тук. Ричард навлезе сред дърветата и забеляза, че върви по склон. Докато се промъкваше с труд през замръзналите къпини, зърна водата на езерото и най-накрая стигна до брега му. Очевидно беше преминал цялата ширина на острова. Загледа се през ледената вода към отвъдния бряг. Равнините на Есекс бяха покрити от гъст слой мъгла.
— То ще замръзне! — възкликна той.
Водата беше вече натежала, толкова равна, че Ричард можеше да види къде се образува ледът. Известно време той гледа мъглата, която се ширеше отсреща. Почувства водни капки върху лицето си и осъзна, че е завалял сняг — големи, тежки снежинки мързеливо се спускаха надолу. Гузно си припомни за Емелин и тръгна обратно между дърветата и онова, което беше нарекъл турнирно поле. Този път призрачната тишина на острова му се стори потискаща, сякаш от дърветата край него го наблюдаваха призраци. Чу издрънчаване на сбруя, но си помисли, че това е рожба на въображението му. Когато звукът се повтори, той се огледа. Пред него не се виждаше нищо. Отдясно имаше само заснежено поле. Обърна се бавно, челюстта му увисна и сърцето му заби като барабан — в далечния край на полето, точно зад последния ред дървета, стоеше рицар в броня, яхнал голям боен кон.
— Аз сънувам — ахна Ричард. — Господи, смили се над мен.
Той гледаше невярващо рицаря, облечен в черна броня от глава до пети. Върху шлема му имаше пищна, катраненочерна украса от пера. В лявата си ръка държеше щит, също черен, с изключение на малкия сребърен кръст в средата. В другата имаше не копие, а огромен меч, заплашително издигнат. Конят, по-голям дори от Баяр, също беше окичен с черна сбруя, а чулът под седлото беше по-тъмен от нощта. Дори бавно падащият сняг не смекчаваше тази адска гледка. Рицарят просто си стоеше там, лицето му беше напълно скрито от стоманения наличник. Ричард се огледа, снегът още не беше натрупал. За коня това не беше никаква пречка. Ако се затичаше, можеше да се подхлъзне, а дърветата бяха твърде далеч. Той знаеше добре каква е бързината на бойните коне, за да осъзнае, че няма да успее да избяга. Извади меча и камата си и започна да отстъпва встрани. Нито конят, нито ездачът помръднаха.
— Кой си ти? — извика Ричард.
Конят изцвили и разтърси глава.
— Е, поне знам, че не си призрак — прошепна младежът. — Аз съм Ричард Грийнел! — отново извика той. — Син на сър Роджър, някога господар на този остров. Защо ме заплашваш?
Рицарят не помръдна. Все още държеше меча си с острието нагоре. Младежът продължи да отстъпва встрани, като гледаше с едно око към гората, а с другото — към зловещия призрачен рицар. Погледна назад, уплашен до смърт. Рицарят беше започнал да се движи, подпрял оръжието на рамото си. Той леко притисна шпорите си и големият боен кон с изящни движения тръгна през полето. Ричард забърза, като се подхлъзваше от време на време. Погледна назад, конят приближаваше в тръс. Младежът спря, прибра камата и хвана меча с две ръце.
— Тогава, в името на свети Михаил и всичките му ангели! — извика той. — Ела се бий, страхливецо.
Сега конят се движеше в галоп. Въздухът кънтеше от звука на големите му подковани копита, докато кон и ездач се втурнаха към оръженосеца, който не можеше да направи нищо, освен да държи меча пред себе си. Конят се носеше все по-бързо — вратът му беше източен напред, големите му крака се движеха в ужасяващ синхрон, тропотът на копитата се сливаше със скърцането на сбруята.
Ричард си пое дълбоко дъх. Рицарят още не беше свалил меча си. Конят приближаваше. Младежът се застави да държи очите си отворени — премери разстоянието и пристъпи, когато рицарят вече го връхлиташе. Целият свят на Ричард сега се свеждаше до този страховит боен кон със странния му, зловещ ездач с черен шлем, броня и щит, който връхлетя върху него. Ричард се опита да го отбие със собственото си оръжие. Чу се звън на стомана, мечът изхвръкна от ръката му и ездачът спря. Борещ се за въздух, полусвит, младежът изчака ездача да се обърне. Беше виждал как го правят рицарите, бързо, за да нанесат окончателния удар. Но този рицар не го направи, а продължи през полето. Тропотът на копитата отзвуча и той изчезна в сенките на дърветата. Ричард вдигна меча, който лежеше на няколко метра встрани, после затича с все сила към края на полето. Щом навлезе в безопасната сянка на дърветата, той се хвърли на земята, омаломощен, хлипащ, задъхан; устните му произнасяха беззвучна молитва, а ушите му се напрягаха да доловят звука от завръщането на оглушителните копита.
Най-после той се освести, осъзнал, че студеният въздух заледява потта, която обливаше тялото му. Изправи се и с меч в ръка се запрепъва обратно по пътеката към замъка. Но трябваше да спре. Стомахът му още се бунтуваше и той не можеше да разбере дали му се беше привидяло или наистина го беше нападнал истински рицар. Загърна се по-плътно с наметката и седна на един повален дънер, скрил лице в ръцете си, опитвайки се да се успокои.
— Кой беше той? — прошепна Ричард. — Откъде беше дошъл? Какво правеше на острова? Какво чакаше? Къде се скри?
Младежът изкрещя всички тези въпроси към тишината наоколо. После чу шумолене.
— Това е някой проклет заек! — промърмори той, но когато се обърна видя черна, забулена фигура, обърната с гръб към него, да се отдалечава.
Гняв измести страха му и той хукна подир нея като ловджийско куче. Плячката му се опита да избяга, но Ричард виждаше, че човекът куца. Най-после фигурата се обърна, вдигна износената качулка на мръсното си наметало и разкри раз рошена посивяла коса, набръчкано лице и наблюдателни, интелигентни очи над избуялата брада и мустаци.
— Кой си ти? — изрева Ричард, прехвърляйки гнева си върху нещастния скитник. — Кой си ти? И защо дебнеш добрите християни?
Младежът го доближи с изваден меч. Човекът явно беше уплашен, устата му се разтвори и разкри червени, беззъби венци.
— Имаш ли малко сирене?
Въпросът накара Ричард да застине на място. Мъжът протегна ръка, пръстите му бяха тънки, ноктите дълги и мръсни като на някое животно.
— Какво?! — възкликна младежът.
Мъжът пристъпи напред.
— Казвам се Бутлак. Аз съм отшелник.
Ричард внимателно го огледа. „Дали е побъркан — помисли си той, — или просто се преструва на такъв?“ Отшелникът доближи.
— Сирене — помоли се той. — Моля те, имам нужда от сирене. Голяма и мазна буца с твърда кора. — После млъкна, вдигна лице нагоре, очите му се затвориха и подуши въздуха. — Ще чета молитви за душата ти и за онова сладко създание в къщата. Мислех да поискам от нея, но всички врати са заключени. Сирене, моля те, дай ми парченце сирене.
Ричард се канеше да свали меча, когато ръката на мъжа бръкна под наметката му. Оръженосецът отстъпи и в този миг, самообявилият се отшелник го нападна, стиснал уелска кама, насочена право към сърцето на Ричард. Младежът вдигна меча си точно навреме. Чу се дрънчене на метал, който отекна като камбанен звън между дърветата. Сега отшелникът не изглеждаше толкова побъркан. Очите му имаха лукав, пресметлив вид. Той отстъпи назад и овлажни устни с дебелия си, олигавен език.
— В името на Божията любов! — изви мъжът. — Искам само сирене.
После отново се хвърли. Въпреки накуцването си, се движеше бързо и за Ричард беше трудно да финтира и парира коварните удари на ножа. Той внимателно отстъпи назад, за да накара Бутлак да се приближи. Начинът, по който се движеше противникът му, показваше, че е минал някакво военно обучение — никога не заставаше твърде близо, нападаше с камата, но бързо се отдръпваше далеч от меча на Ричард. Оръженосецът продължи да блокира зловещото острие, създавайки впечатление, че не е посредствен фехтовач. Спомни си съвета на сър Гилбърт.
— Не гледай оръжието, Ричард — винаги го беше предупреждавал той. — Гледай в очите, те ще ти кажат кога врагът планира смъртоносния си удар.
Бутлак се усмихна. Отстъпи, сграбчи камата с две ръце, после нападна по-бързо, отколкото можеше да се очаква, насочил острието й към лицето на противника си. Ричард рязко отстъпи встрани, протегна крак и засилен към това, което смяташе, че ще е победният му удар, Бутлак се препъна и падна по лице, а ножът изхвръкна от ръката му. Тогава оръженосецът сложи ботуша си върху тила му, притисна лицето му в земята и допря острието на меча си до врата му.
— Исках само — изхленчи Бутлак — голямо парче сирене. Живея за сиренето — изстена той. — А сега ще умра заради сиренето!
Ричард отдръпна острието.
— Обърни се по гръб. Ръцете встрани!
Бутлак се подчини и разпери ръце, сега лицето му беше уплашено и очите му не слизаха от върха на меча. Оръженосецът погледна мръсната му кожена дреха с изпочупени копчета. Вълненият му панталон беше пристегнат с парче въже, а ботушите бяха различни — токът на единия беше по-висок.
— Дървен крак — изстена Бутлак, проследил погледа на Ричард. — Такъв съм си по рождение. Белязан от дявола. Служих при лорд Мортимър във войните в Уелс, но където и да отида, хората казваха, че дяволът вървял след мен, затова дойдох тук.
— Преди колко време? — попита с любопитство Ричард.
— Цели двадесет години.
— Двадесет! — възкликна Ричард.
Бутлак се облегна на лакти и с любопитство го заоглежда.
— Да — прошепна той. — Добрият лорд Роджър, Бог да благослови душата му, и тази на красивата му жена, лейди Мария. Те приютиха бедната душа, позволиха ми да живея в колиба в гората. Можех да казвам молитвите си на спокойствие, но най-вече, те ми даваха сирене. — Бутлак облиза устните си. — Меко и бяло, а понякога — мазно и жълто. — Той преглътна с мъка — И мек хляб, да не споменавам малките петлета, печени на шиш. — Стомахът му изкурка и той се отпусна назад, удряйки главата си в покритата със сняг земя. — Сега, когато лорд Роджър и лейди Мария ги няма, бедният стар Бутлак ще ги последва. Ще бъде жестоко убит заради парче сирене.
— Стани! — изръмжа Ричард. — Щом баща ми ти е помогнал, защо аз да те убивам?
Бутлак седна толкова бързо, че изненада младежа.
— Баща ти! — възкликна той с протегнат костелив пръст. — Да, лицето ти прилича на неговото и имаш очите на лейди Мария. Помислих си го, още когато те видях за пръв път.
— Защо тогава се опита да ме убиеш?
— Аз защитавам острова — отвърна предизвикателно Бутлак. — Мнозина идват по моста, за да грабят, искат да си направят къщи, макар кралските прокламации да казват, че този остров и всичко на него принадлежат на короната. — По лицето на отшелника се разля зловеща усмивка. — Но аз ги плаша. Аз съм призракът. Аз съм духът на горите. Ако се настанят в замъка, се появяват странни огньове, нощно време се чуват зловещи звуци.
— Но не го направи снощи — забеляза Ричард.
— Бяхте твърде много, а и бях любопитен. Не приличахте на скитници, нито на разбойници и на стария Бутлак му стана интересно. Той седя и гледа.
— Видя ли рицаря? — прекъсна го Ричард.
В погледа на Бутлак се появи лукавство.
— Видя ли рицаря? — повтори Ричард. — Нападна ме насред полето.
— Разбира се, че го видях — бавно отвърна Бутлак. — Но знаеш ли, мастър, само защото си играя на призраци и демони, не значи, че… — Той се огледа уплашено. — Повярвай на Бутлак, това не значи, че тук не бродят истински демони.
Ричард се вгледа в проснатия мъж.
— Какво искаш да кажеш? — попита той.
— Може ли да стана? — помоли Бутлак. — Уверявам те, сър, сега, когато знам кой си… — Сега очите на отшелника гледаха прямо и честно.
Ричард кимна. Сакатият с мъка се изправи на крака и взе камата си.
— Значи не знаеш кой е рицарят?
— Видях го — отвърна Бутлак. — Бог ми е свидетел, сър, не знам откъде се появи или къде изчезна. Този остров е тъй гъсто обрасъл с гора, че има места, на които можеш да скриеш цяла конюшня коне. — Той се усмихна лукаво. — На мен самия ми е трудно да намеря малката си колиба. Ела, ще те заведа там.
Ричард го последва. Като ругаеше синините, които беше получил, отшелникът го поведе между дърветата. Известно време вървяха, като понякога изоставяха пътеката и си пробиваха път през заснежените храсти. Снегът се беше сгъстил и бързо покриваше клоните и земята.
— Сега разбираш защо предшествениците ти са избрали този остров — извика през рамо Бутлак. Той спря и махна с ръка. — Горите са пълни с животни. А ако имението бъде нападнато и превзето, конникът, който ще те преследва из тези гори трябва да е много самонадеян.
Ричард се съгласи — знаеше достатъчно за нападенията от засада, за да осъзнае, че тази гора беше смъртоносен капан.
— Ами турнирното поле? — попита той.
— Това е работа на Майката Природа — отвърна Бутлак. — Винаги си е било такова. Баща ти много го обичаше в онези дни, когато замъкът кипеше от живот. — Той се усмихна през рамо. — Така наричаше сър Роджър имението. На Майския празник издигаха стълб, хората се стичаха на острова и организираха панаир и пазар. На празниците на свети Георги и свети Михаил, светците-закрилници на баща ти, тук се провеждаха големи турнири. Полето беше пълно с павилиони и навеси, покрити с кожени покривала, които стигаха чак до центъра. Прекрасни дни, прекрасни дни — прошепна той. — Хайде — бяха стигнали малка полянка, — ето я моята колиба.
Той въведе Ричард вътре и тръшна разнебитената врата зад тях. Бързо запали свещ и две газени лампи върху грубо издяланата маса. Колибата беше просторна и чиста, глиненият под — покрит с нови рогозки. Имаше издигната част, където се намираха леглото, един стол и ожулен кожен сандък, а няколко стъпала водеха надолу, към голямо помещение, което служеше за кухня и гостна. Едната от стените беше каменна и в нея имаше иззидано малко огнище, където върху аления килим на жаравата пукаха и пламтяха борови цепеници.
— Удобна като покоите на самия крал — каза Бутлак и посочи каменната стена. — Баща ти я направи за мен. Веднъж дойде тук и се оплака от дима. Тогава палех огъня в средата и имах дупка на покрива. Ето, седни, седни. — Той побутна едно столче до огнището. — Баща ти беше велик човек. — Бутлак изчезна и се върна с оловна чаша, напълнена догоре със сладко бяло вино. — Взех го от един търговец — похвали се отшелникът. — Толкова бързо го подплаших, че остави стоката си.
Той седна срещу Ричард, хванал собственото си очукано канче с две ръце.
— Но вече е на свършване, така че с благодарност бих приел малко сирене, сър. — Отшелникът погледна чашата си. — Съжалявам, че те нападнах — прошепна той. — Не знаех, че…
— Добре ли познаваше баща ми? — попита рязко Ричард.
— О, да, сър. Беше висок, малко по-висок от теб. Имаше широки рамене и тънка талия, добри очи и глас като камбана. — Бутлак разпери пръсти към топлината от огъня. — Беше истински добър човек.
— Тогава защо се случи така? — попита Ричард.
— Завист — отвърна Бутлак. — Омраза.
— От чия страна?
Отшелникът почеса посивялата си коса и се загледа в светлината, която проникваше през прозореца със спуснати капаци.
— Знаеш ли за неговите петима рицари, сър?
— Поканих ги тук. — Ричард видя промяна в очите на Бутлак — сякаш сянка премина за миг през лицето му.
— Един от тях е убиецът — обяви отшелникът. — Трябва да си го разбрал, нали, сър? През нощта, когато лорд Фицалан и жена му бяха убити, тук се намираха обичайната прислуга и доставчици. Но и те, като баща ти и майка ти, бяха невинни. Остават само петимата рицари.
— Но защо? — настоя Ричард. — Бутлак, трябва да си видял или чул, да знаеш нещо!
— Така е — отвърна отшелникът. — Баща ти винаги ме пускаше да влизам в замъка и да се топля на огъня. Той беше истински благородник. Ако той се хранеше добре, и старият Бутлак получаваше същото. — Той леко почука по носа си. — Всички останали не ми обръщаха внимание, държаха се, сякаш съм кучето или котката на семейството.
— И? — подкани го Ричард.
— Това бяха военни години, сър. Преди големите победи на краля при Креси и на други места, френски галери бродеха из проливите и обикаляха край брега на Есекс. Те нападаха кораби, промъкваха се в тесните заливи, ограбваха села и ферми. Лорд Фицалан и баща ти бяха членове на кралската наборна комисия. — Той намигна на Ричард. — За отшелник знам доста. Просто седях и слушах. Баща ти и лорд Фицалан бяха много разтревожени от нападенията. През онова съдбоносно лято те говореха с часове, чудеха се кой би могъл да бъде шпионинът.
— Шпионин? — невинно попита Ричард, сякаш чуваше това за първи път.
— О, да. Поне така разбрах. Между другото, опитах се да кажа това на шерифа, когато дойдоха да арестуват баща ти, но негодникът ме прогони с ругатни и ритници. — Бутлак млъкна и отпи от виното си. — Както и да е, французите винаги знаеха къде да акостират: в кои села мъжете са заминали, кои замъци са слабо укрепени. Ако лорд Фицалан изпратеше войски на север, французите нападаха на юг. Ако армията отидеше в Брадуел, французите се отправяха към Уолтън-он-Нейз или Холдърнес. Някой явно им предаваше сведения.
— Някой на висока длъжност? — попита Ричард.
— Да, сър, но единствените хора, които знаеха тези неща, бяха лорд Фицалан, баща ти и доверените му рицари. Всички те имаха земи на брега на Есекс. Фицалан беше успял да ограничи сведенията само до тази малка групичка. Но французите продължаваха да нападат. Чух баща ти да споменава за това, когато с лорд Фицалан се разхождаха из гората, недалеч оттук.
— Имаше ли някакво доказателство? — Ричард се приведе към него. — Някаква улика, която да сочи кой би могъл да е? Помисли, човече!
Бутлак поклати глава.
— Нищо, абсолютно нищо. Освен…
— Какво? — попита Ричард.
— Лорд Фицалан го каза и аз го запомних. „Очите могат да бъдат изпитани с огън.“ Баща ти се засмя. „Не, не — каза той. — Не може да бъде той.“ — Отшелникът поклати глава. — Това беше всичко.
— Сигурен ли си, че е казал точно това? — попита младежът. — Очите могат да бъдат изпитани с огън? Какво означава то?
Бутлак направи гримаса.
— Значи, баща ми и Фицалан са щели да разкрият предателя.
— Не мисля така — отвърна отшелникът. — Преди всичко, баща ти не вярваше, че предателят е измежду неговите хора. Смяташе и петимата си рицари за приятели и верни другари. — Той погледна изпод рошавите си вежди. — Те ще дойдат и петимата. Предателят-убиец трябва да е между тях. Който и да е, той ще дойде, за да защити името си, но останалите четирима ще дойдат заради обичта им към баща ти и верността им към неговата памет.
— Ами нощта, когато лорд Фицалан беше убит?
Бутлак разклати виното в чашата си.
— Бях тук и спах като заклан. Стомахът ми беше пълен с вкусно свинско и най-хубавия кларет на баща ти. Разбрах за случилото се едва на следващата утрин. Хора тичаха насам-натам, крещяха и викаха. Когато чух какво е станало, не можех да повярвам. Мислех, че е някакъв кошмар и истинският убиец скоро ще бъде намерен. Но после изпратиха баща ти в Колчестър, майка ти умря и хората на шерифа се върнаха. Взеха всичко. Мебелите, провизиите, ловните кучета, вината на баща ти, гоблени, книги, натовариха всичко на каруците си. После се стекоха мародерите. Ако нещо можеше да се отнесе, те го взимаха. Обраха фермата и свинарниците. — Бутлак погледна към младия оръженосец и сви рамене. — Едва тогава се намесих и започнах да разпространявам слухове, че островът е обитаван от духове. — Той се усмихна. — Както и да допринасям за достоверността им. Не беше трудно. Островът и имението още принадлежат на короната, преминаването оттук е забранено. Мостът не е много устойчив и трябва да си тукашен, за да успееш да пресечеш коварния брод.
Ричард се взря в огъня. Знаеше, че е в нарушение. В действителност той нямаше повече права над този остров или имение, отколкото стария Бутлак. Баща му беше осъден като предател и съответно всичките му земи и имущество бяха конфискувани от Короната.
— Но какъв е този рицар? — рязко попита той. — Защо рицар в пълно снаряжение язди из острова?
Бутлак се протегна и се прозя.
— Не знам, мастър — отвърна той. — Но ще ти кажа едно. Старият Бутлак седи тук и наблюдава. Аз разпространих историите за призраци и духове, но това място е злокобно. Дори аз се плаша. — Той млъкна, заслушан във вятъра, който свиреше отвън.
— Познавам този остров или поне си мисля, че го познавам. От смъртта на баща ти, тук стават странни неща. Понякога, особено през хубавите вечери, виждам непознати хора, но не мога да разбера дали е един и същ човек или не. С маска, наметка и качулка на разбойник, някой се разхожда в замъка или около него. — Бутлак присви очи съсредоточено. — Не е редовно, просто от време на време. Виждал съм и кон, спънат близо до брода, и фигура, която влиза и излиза от замъка. Дрехите са различни, понякога черни, понякога зелени или кафяви. Не прилича на обирджия, не носи торба. — Бутлак млъкна и облиза устните си. — Хората казват, че съм побъркан и луд, но съм сигурен, че този човек търси нещо, нещо свързано с ужасните убийства. През всички тези години си мисля едно нещо. Процесът срещу баща ти беше подигравка и срам. Но никой не се запита какво е правила лейди Фицалан посред нощ, напълно облечена в гората, далеч от спалнята на съпруга си.
Ричард погледна към Бутлак.
— Ти не си луд или побъркан — похвали го той. — А много проницателен.
— Има и други неща — изправи се гордо Бутлак. — Които едно истинско следствие щеше да установи.
— Какви, например? — попита Ричард.
— Според слуховете и клюките, които се носеха между прислугата, лейди Фицалан била озлочестена; полите й били влажни. Но защо някой ще я изнасили и после ще я убива? Помни, мастър, който и да се крие зад тези кървави престъпления, е трябвало да действа бързо — разбирам, убил я е, но защо я е изнасилил? — Доволен от себе си, Бутлак изброяваше аргументите си на пръсти. — Защо лейди Фицалан е била в гората? Защо никой не я е чул да вика?
— Каква беше тя? — прекъсна го Ричард.
— А, това е нещо друго. Майка ти беше дребна и слаба, красива като картина. До баща ти приличаше на малка кукла. Но лейди Фицалан беше здрава и закръглена. Тя щеше да се бори, не само да крещи, но и да остави драскотини по лицето на нападателя си. Но такива не бяха забелязани.
— Продължавай. — Ричард бръкна в кесията си и подаде една от скъпоценните си сребърни монети на Бутлак.
Отшелникът се поколеба, после алчно я сграбчи.
— Лорд Саймън Фицалан беше роден и обучен воин. Но е позволил на някого да влезе в спалнята му и да го прободе с кама, без да възрази или да се бори. Не забравяй, млади ми сър — Бутлак се приведе и размаха пръст, — че никой нищо не е разбрал чак до сутринта. През нощта не е имало шум. Но би ли позволил на някой да влезе в стаята ти и да те прониже в гърдите?
— Мислех, че са го намерили в леглото му! — отвърна Ричард.
Бутлак поклати глава, почука по страната на носа си, който беше яркочервен от пламъците. — Не, сър, лорд Фицалан беше намерен на пода. Беше изгубил свяст, полумъртъв, но душата още не го беше напуснала.
Ричард го погледна изненадан.
— Питай ги — предложи Бутлак. — Когато рицарите дойдат, попитай ги. Никой не съобщи за това.
— Какво друго?
— Нищо — промърмори Бутлак. — Нищо освен подозрения и въпроси.
Ричард остави чашата си и стана. Посочи към огъня.
— Угаси го — нареди той. — Бутлак, искаш ли да се запознаеш с хубавицата? Да пийнеш вино? — Той се приведе. — И да хапнеш от най-мазното сирене на света?
Отшелникът не се нуждаеше от друга подкана. След няколко минути, размахвайки голям ясенов кол, той изведе Ричард от колибата си в засилващата се снежна буря и го поведе обратно по горската пътека към имението. Трябваше да тропат силно, преди да ги пуснат и когато Емелин отвори вратата, въздъхна с облекчение.
— Къде беше? — извика тя, посочвайки часовата свещ, която гореше на масата. — Помислих, че нещо ти се е случило. — После изгледа сурово Бутлак. — Изглежда, е точно така. Кой е той?
Ричард го представи, обясни, че Бутлак е отшелник и живее тук още от времето на баща му. Зад гърба на Емелин той намигна на стареца, пропусна да разкаже на девойката за яростната им схватка и последвалата битка. Бутлак душеше като куче, затворил очи, и стенеше от удоволствие.
— Не му ли е добре? — попита тревожно Емелин.
— Сирене, мистрес, надушвам го оттук.
Малко по-късно Бутлак седеше до огнището с парче сирене в ръката. Гледаше го толкова страстно, че Ричард се зачуди дали ще го изяде или ще му се помоли. После разказа на Емелин какво всъщност се беше случило: появата на рицаря, недоразумението и нападението на Бутлак и накрая всичко онова, което отшелникът му беше разказал за съдбоносната нощ, когато семейство Фицалан е било убито.
— Тук трябва да има нещо! — прошепна Емелин. — Нещо, което убиецът е пропуснал. — Тя се вгледа през цепнатините в кепенците на прозореца. — Мислиш ли, че те ще дойдат? Снегът е гъст и трупа бързо.
— О, ще дойдат — измуча Бутлак. — Слухът ми е по-добър, отколкото си мислите. Помнете ми думата, ще дойдат.
Прекараха останалата част от деня, за да превърнат кухнята в по-обитаемо място с помощта на Бутлак. Почистиха салона и две от спалните на горния етаж, изтриха праха и излязоха в снежната вихрушка, за да съберат дърва, които изсушиха пред силния кухненски огън. Ричард избягваше спалнята на родителите си и стаята, където знаеше, че е спял като дете. Стараеше се с всички сили да прикрие нарастващото си вълнение. Падна мрак. Снегът продължаваше да вали. Ричард се зачуди дали Барликорн и Гилдас няма да се върнат чак на другия ден, когато чу шум навън. Изтича до вратата, видя светлината на факли и чу цвиленето и тропота на коне. Тъмни сенки започнаха да изпълват двора. Мъже ругаеха и крещяха, отърсваха снега от наметките си. Ричард си пое дълбоко дъх и се върна в кухнята.
— Тук са! — прошепна той. — Слава Богу!
— Да, тук са — отекна гласът на Бутлак. — Знаех си, че ще дойдат: време е за смърт.
Ричард го погледна странно. Не знаеше дали не се е излъгал в Бутлак. Луд ли беше този човек или много проницателен и лукав? Припомни си яростното му нападение през деня. От страх ли беше или от нещо друго? Криеше ли Бутлак нещо? Чу Барликорн да казва на Гилдас да прибере коня и да разтовари понитата. После гостите влязоха в замъка. Бутлак се беше свил в ъгъла. Емелин стоеше до вратата, докато всеки от рицарите се приближи и се представи. Сър Филип Ферърс; широкото му, изсечено лице беше гладко обръснато, посивялата коса — ниско остригана. Имаше твърд и дълбок глас и вид на воин. Сър Лайънъл Бомон, строен и с тясно лице; бузите му бяха прорязани от бръчки, имаше тъжни очи, извит нос и постоянно отворена уста, сякаш всеки миг се канеше да заговори. За разлика от сър Филип, той промърмори някакъв поздрав, но воднистите му очи изобщо не срещнаха тези на Ричард. Сър Уолтър Манинг беше тантурест, набит, с пълно лице; веселите му очи бяха почти скрити от гънки тлъстина. Имаше гъсти мустаци, които постоянно гладеше с дебелите си пръсти. Сър Джон Бремнър говореше тихо, имаше бледо лице, а косата му беше толкова черна, че Ричард заподозря, че е боядисана. Явно беше дворцово конте, защото под военното си наметало носеше украсен брокатен жакет и Ричард забеляза с удивление, че ботушите му за езда бяха островърхи и с високи токове. И накрая, сър Хенри Грантъм, който се извисяваше над останалите и изглеждаше доста странно с плешивата си глава и широкото лице, на което малките очички изпъкваха като черни камъчета и сякаш никога не мигваха.
Ричард не можеше да реши дали и петимата се радват да го видят или не. Да, те му стиснаха ръката, но той забеляза, че са нервни. Играеха си със закопчалките на наметалата или ефесите на камите, гледаха през рамо към лейди Емелин и Бутлак в ъгъла или обикаляха из кухнята, сякаш не можеха да повярват, че отново са на мястото, където се беше случила трагедията. Известно време цареше суматоха; сваляха се наметала, Гилдас залиташе под провизиите, донесени от рицарите. Месо, пилета и прясно заклани скопени петли, чиято кръв още капеше по пода; хляб, осолено месо, малки бъчви вино, дори буре малвазия. Торби със зеленчуци, без да споменаваме постелите, дрехите и дисагите. Всичко това беше струпано върху кухненския под.
— Твоят човек ни каза — обяви Ферърс, — че току-що сте пристигнали тук. Имаме достатъчно провизии, за да ни стигнат и след Коледа, а имението ми е близо. Ще изпратим пратеник и ще получим още.
— Не доведохме слуги — обади се сър Лайънъл от мястото, където се беше облегнал на стената и пляскаше с ръкавици по крака си. Усмихна се на Ричард. — Не ни трябват повече гърла за хранене, а и въпросите, които ще обсъждаме, е по-добре да си останат между нас.
— Много мило от ваша страна, че дойдохте — отвърна му оръженосецът. — Както знаете, нямам власт да ви заповядвам. Това не е мое имение, нито земя, а след присъдата над баща ми, вие не ми дължите вярност.
— Това е най-малкото, което можем да направим, — Бремнър вече беше отворил бъчва вино и започна да налива чашите. — Ей, мързелив боклук! — обърна се той към Бутлак. — Ела да ни помогнеш.
— Не съм ти слуга и не съм мързелив боклук! — извика в отговор отшелникът.
— Моля те — Емелин пристъпи напред и се усмихна на Бутлак. — Моля те, помогни ни, нашите гости сигурно са уморени.
Лицето на младата жена беше леко зачервено, очите й блестяха, сякаш се притесняваше да бъде в присъствието на толкова много мъже. Посетителите се струпаха около нея. Ричард обясни коя е и се чуха тихи комплименти. Манинг хвана ръката й и я целуна.
— Още една причина, за да дойдем тук — прошепна той.
Емелин отхвърли главя и се изсмя, опитвайки се да намали напрежението.
— Хайде, всички! — шеговито заповяда тя. — Имаме много работа.
През следващите два часа още провизии и запаси бяха внесени в замъка и факли, запалени по коридорите и галериите. Рицарите бяха участвали в много походи и бяха свикнали да спят без удобства. Както Бомон непрестанно напомняше на Емелин, хаосът не ги смущавате. Когато приключиха, всеки от рицарите имаше спалня на първия или на втория етаж, а Емелин се съгласи да спи близо до килера. Ричард, Бутлак и Гилдас — от другата страна на кухнята, докато Барликорн промърмори, че конюшните са също толкова топли и комфортни, колкото останалите стаи.
Въпреки шегите, препирните и комплиментите към Емелин, Ричард усещаше напрежението. Той внимателно изучаваше рицарите. От време на време улавяше погледа на Бутлак и четеше изражението му. Един или повече от тези мъже бяха убийци с окървавени ръце, отговорни за позора и смъртта на родителите му, без да броим бруталните убийства на лорд и лейди Фицалан. „Защо — продължаваше да се чуди Ричард, — защо бяха дошли?“
Щом кухнята беше разчистена и всички знаеха къде ще спят, запалиха восъчни свещи. Дървени чинии и разнородни бокали бяха наредени върху големите, обковани с метал маси. После Емелин и Барликорн сервираха на всички порция солено месо, хляб, сирене и доста натъртени ябълки, измити и нарязани. Отначало разговорът беше повърхностен, но Емелин беше проницателна — тя непрекъснато обикаляше и пълнеше чашите с вино от голямата оловна кана, която един от рицарите беше донесъл.
— Приличаш на баща си — използва сър Филип Ферърс една пауза в разговора и вдигна чаша в чест на Ричард.
— Бог да го прости и да му даде покой — благочестиво произнесе сър Уолтър Манинг.
— Защо дойдохте? — попита направо Ричард. — Баща ми умря преди цели шестнадесет години. Имението е било изоставено. Не ви дължа нищо, вие на мен — също, а се отзовахте така бързо.
Ричард погледна към Барликорн, седнал върху едно обърнато буре. Стрелецът беше необичайно мълчалив, откак гостите бяха пристигнали.
— Пратеникът ти ни откри — прошепна сър Джон Бремнър. — Всички, освен сър Филип, бяхме в имението на Грантъм. Беше лесно да се организираме. Валеше силен сняг, разбрахме, че трябва да потеглим бързо.
— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Ричард. — Защо всъщност дойдохте?
В кухнята настъпи тишина. Не се чуваше нито звук, освен пукането на цепениците в огнището. Отвън вратата на хамбара изскърца, някъде високо изтрака капак на прозорец.
— Какъв избор имахме? — промърмори сър Хенри Грантъм. — Шестнадесет години смъртта и позорът на баща ти виси като меч над главите ни. Не разбираш ли, мастър Ричард, в графството, както и в съда има много хора, които никога не са вярвали, че баща ти е виновен? — Той огледа другарите си. — Да бъдем честни. В нощта, когато бяха убили лорд и лейди Фицалан, всички бяхме тук, както и бащата и майката на Ричард. Нещо повече — той вдигна пръст; лицето му беше зачервено от виното и от гняв, — бяхме заподозрени в предателство, в предаване на сведения на врага.
— Част от това, което казваш, е истина — обади се сър Уолтър Манинг. — Всички сме чували какво се говори тайно. Но никой никога не е доказал дали слуховете, че между нас има предател, са верни или не.
— Но какви са основанията за тези слухове? — попита Ричард. — В крайна сметка, това трябва да е била основната причина за нещастията на баща ми.
Манинг сви рамене.
— Баща ти и лорд Фицалан отговаряха за отбраната на есекския бряг срещу френските капери. Ние също участвахме в нея. — Той разпери ръце. — Някой информираше французите, така че подозрението падна върху нас. — Манинг се облегна на масата и протегна ръка. — Но мастър Ричард, сега, когато се срещнахме, нека ти кажа, че аз обичах баща ти и почитам паметта му. Прекарах шестнадесет години в мисли за онова, което се случи през онази нощ. — Той говореше прочувствено, очите му бяха пълни със сълзи. — Питам те, откъде да знаем, пази Боже, че самият лорд Фицалан не е бил предателят?
— Или баща ми? — добави Ричард.
— Да, да. — Манинг изтри очи с ръкава на жакета си. — Не се обиждай. С приятелите ми тук сме обсъждали този въпрос много часове и дълги нощи. Никакво доказателство не беше представено срещу който и да е от нас и се съмнявам, че такова съществува и сега. Така че тази вечер дойдохме заради клетвата си към баща ти.
Ричард се огледа. Четиримата другари на Манинг изразиха съгласието си.
— Тогава защо е бил убит Фицалан? — проговори Барликорн от ъгъла на масата.
Имаше нещо странно в тона на гласа му, в начина, по който извърна лице встрани. Ричард беше убеден, че каквото и да говореше стрелецът, той знаеше повече за тайната на имението Кроукхърст, отколкото признаваше. Беше се свил почти като дете и внимателно слушаше всяка дума. Гилдас — също, но той беше по-любопитен, очите му се стрелкаха напред-назад. Бутлак се преструваше на заспал, а Емелин седеше като изящна дама от стъклопис с ръце в скута и от време на време отпиваше от виното си. През останалото време мълчеше, като добър адвокат, който се опитва да отсее истината от всичко, което чува.
Въпросът на Барликорн остана известно време без отговор, после сър Лайънъл Бомон със скърцане отмести стола си назад. Лицето му изглеждаше още по-измъчено, устата му се отваряше и затваряше като на риба.
— Трябва да ти кажа нещо, мастър Ричард, и то сега. — Той хвърли поглед към Емелин. — Предполагам, че това, което знаеш, е било в писмото, оставено при мастър Хюго Котикол.
— Да.
Отговорът на Ричард предизвика въздишка сред спътниците на Бомон.
— Помислих си, че си негова дъщеря — продължи сър Лайънъл възбудено, сочейки към Емелин. — Той беше много умен човек, милейди. В съда връхлиташе стремително като ястреб. Добър човек и проницателен правник, той често идваше в Кроукхърст. — Сър Лайънъл се обърна към Ричард. — Това, което ние знаем, но баща ти може би не му е казал, че късно същия ден, преди да бъдат извършени убийствата, сър Роджър и лорд Фицалан ожесточено се караха. — Той бързо махна с ръце. — Не, не съм казал на шерифа за това. Баща ти беше достатъчно загазил и без моите показания. Пази Боже, да бях добавил още една към тревогите му. Но независимо от всичко, това е истината. — Минавах покрай стаята им и чух баща ти да крещи. — Той се усмихна мрачно. — Странно явление, защото сър Роджър рядко повишаваше тон. Но си спомням добре думите му. — Сър Лайънъл затвори очи. — „Как можеш да виниш мен? — извика баща ти. — Само ти и аз, милорд, знаехме за това!“ Не чух отговора на лорд Саймън, защото говореше тихо. После баща ти отново възкликна: „Кълна се в Светото причастие, че само ти и аз имахме тази информация.“
— Но, сър Лайънъл — намеси се Емелин, — откъде да знаем, че казваш истината?
— Аз също бях там — обади се сър Филип Ферърс. — И аз минавах по коридора. Сър Лайънъл ми направи знак да отида при него. Сър Роджър беше започнал да ругае. Повтаряше един и същ въпрос. Все едно, че… — Изведнъж сър Филип се зарови в трохите по чинията си. — Сякаш лорд Саймън обвиняваше именно него.
— Нямахме намерение да подслушваме — добави благо сър Лайънъл. — Но когато баща ти тръгна да излиза, ние бързо се отдалечихме и тръгнахме нагоре по стълбите. Но сър Роджър трябва да е бил много ядосан, защото тръшна вратата с такава сила, сякаш проехтя гръмотевица.
— След това — проговори сър Джон Бремнър — явно е отишъл при езерото. — Той направи гримаса. — Очевидно е бил нападнат — той разпери ръце. — Останалото го знаеш.
— Знам — отвърна Ричард, — че по-късно баща ми е бил открит с дрехи, подгизнали от кръв и вино в една от конюшните. Знам също, че лейди Катрин била открита с прерязано гърло, след като е била нападната и изнасилена.
Ричард погледна към Бутлак, който пъхаше късчета сирене в устата си и ги прокарваше с вино. Отшелникът му се ухили със зачервено лице и светнали очи.
— Лорд Саймън бил открит мъртъв в стаята си, пронизан с кама в сърцето — обяви Бутлак.
— Това не е съвсем вярно — намеси се сър Хенри Грантъм. Той обърна странните си очи, равнодушни и безжизнени, към Ричард и почеса лъскавото си теме. — Никой не знае какво е станало онази нощ. Аз бях този, който влезе в стаята на лорд Саймън. Вратата не беше заключена и аз я отворих. Стаята беше тъмна. Повиках го по име. Обичах да ставам рано и той ме беше помолил да го събудя. Прекосих спалнята и чух стон от отсрещния край на леглото. Извадих огниво, запалих свещ и открих лорд Саймън, потънал в кръв. Той умираше. Веднага повиках сър Филип и сър Уолтър Манинг. Камата беше забита в гърдите на лорда. Не беше го улучила точно в сърцето, но на устните му имаше кървава пяна. Прегърнах го. — Грантъм отмести поглед. — Тялото му се тресеше, той бълнуваше. Прошепна, че му е студено, много, много студено и попита къде е лейди Катрин? Промълви: „Лорд Роджър, кажи му, кажи му истината!“ И после каза нещо, което винаги ме е озадачавало — един цитат от Еклесиаст. — Грантъм млъкна, за да събере мислите си. — Лорд Саймън посочи към огнището и възкликна: „Няма нищо ново под слънцето!“ Питах го каква е истината, а той каза: „Истината е в орела. Няма нищо ново под слънцето.“ Тялото му се разтресе и той изпадна в безсъзнание. След няколко минути потърсих пулса на шията му. — Той поклати глава. — Беше мъртъв.
— Какво означава всичко това? — попита Емелин.
— Така и не разбрах. Лорд Саймън имаше треска, бълнуваше.
— Какво стана после? — попита Ричард.
— Сложихме лорд Саймън отново на пода и веднага потърсихме лейди Катрин. Аз отидох в стаята на баща ти, но там нямаше никой, затова претърсихме навън.
— Аз излязох пръв — проговори сър Филип Ферърс. — Бог ми е свидетел — прошепна той, — никога няма да забравя какво видях. Вървях по пътеката към горите до езерото. Виках баща ти, после забелязах нещо цветно, помислих го за парцал, който се е закачил на някой храст. Отдръпнах клоните. Лейди Катрин лежеше там с прерязано гърло. После открихме баща ти в една от малките пристройки, където държаха сено, проснат на пода. Дрехата му беше покрита с кръв. В протегнатата си ръка държеше кама, покрита с кръв от върха до дръжката. Събудихме го с кофи студена вода от кладенеца. Когато се свести, той изобщо не знаеше къде се намира и се оплака от силни болки в главата. Казахме му какво е станало, но той изглежда нищо не знаеше и попита за съпругата си, лейди Мария. Отведохме го в имението и му казахме какво се е случило, после изпратихме пратеник при шерифа.
— Какво можехме да направим? — безпомощно запита Грантъм. — Един от най-могъщите придворни на краля и негов любимец, беше убит; а жена му изнасилена и с прерязано гърло, а друг кралски довереник беше открит, облян в тяхната кръв?
— Случи ли се нещо необичайно? — запита Ричард и изведнъж млъкна.
Подуши въздуха и долови мирис на дим, по-остър от този на огъня.
— Какво има? — попита Емелин.
— Чуйте!
Той стана от масата, изтича до капаците и ги разтвори. Още валеше, небето беше мрачно. Оръженосецът излезе от кухнята и излезе пред имението. Останалите го последваха.
— Вижте! — извика Ричард и посочи блестящо сияние на фона на нощното небе. — Мостът гори!
Ричард каза на Емелин да остане с Бутлак и поведе останалите. Като се плъзгаха и пързаляха по заснежената земя, докато снежинките шибаха лицата и очите им, те се спуснаха по пътеката към брега на езерото. Когато приближиха, димът стана по-силен и дочуха пукота и рева на огъня. Изскочиха от гората и спряха.
Дори по време на военните походи във Франция Ричард не беше виждал такъв силен огън, подобен на гладно животно; целият мост беше обвит в пламъци, които въпреки замръзналото езеро и падащия сняг, с рев се издигаха в нощното небе. Той извади камата си; допирът на стоманата му донесе известно успокоение.
— Това не е случайно! — извика той. — Но кой би изгорил този мост?
— Разбойниците — каза Барликорн. — Може би Догуърт и Ратсбейн са дошли на острова.
— Кой? — попита сър Уолтър Манинг.
Барликорн описа дългогодишната си вражда с бандитите, срещата в Колчестър и възможното преследване.
— Чувал съм за тях — обади се Бремнър. — Имената им непрестанно се появяват пред кралските съдии. — Рицарят изтри потта от челото си. — Но защо да изгарят моста?
Ричард си спомни рицаря, който препускаше по поляната с изнесен щит и високо вдигнат меч. Докато останалите бърбореха и обсъждаха пожара, той се сети какво беше станало. Мостът беше запален, не за да попречи на някого да дойде на острова, а за да затвори в капан всички, които бяха на него.
— Ами храната? — попита сър Уолтър Манинг, потривайки стомаха си. — Не можем да умрем от глад тук… — гласът му прекъсна.
Никой не възрази.
— Е, сега сте тук — обади се Ричард. — Тук сме заедно. Колкото до запасите, езерото замръзва, но на другия край на острова има брод. — Той погледна през заснежените дървета.
— Сега нищо не можем да направим — обяви той. — По-добре да се върнем и да поспим.
Прибраха се в кухнята. Ричард разказа на Емелин какво се беше случило. Тя приготвяше гореща смес от мляко и вино в кана на огъня и въздухът беше изпълнен с мириса на кларет и билки.
— Пийте по чаша, преди да си легнете — настоя Емелин. — Това ще ви стопли отвътре и ще подобри настроението ви. — Каза го така авторитетно, че никой не посмя да й откаже.
После тя остави горещата кана отново на огнището и каза на Бутлак да я наглежда.
— Мостът е изгорен — каза Емелин замислено, докато подсушаваше ръце в роклята си, — значи всички трябва да останем тук, докато разберем истината. Но след като изслушах много внимателно онова, което всички казахте, не можах да разбера едно.
— В нея проговори дъщерята на адвоката! — обяви покровителствено сър Лайънъл Бомон.
Емелин шеговито му се поклони.
— Говори, милейди — Бремнър отпи от чашата си.
— Да предположим — продължи тя, — causa disputandi — в името на спора, — че убиецът е трябвало да унищожи лорд Саймън.
— Защо? — попита Манинг.
— Защото лорд Фицалан го е преследвал, както и бащата на Ричард?
— Приемам това обяснение — каза Грантъм.
— А лорд Фицалан може би е бил близо до истината — усмихна се Емелин. — Затова е трябвало да умре.
— Естествено — провлечено каза Грантъм.
— Но смъртта на лейди Катрин не е била необходима?
Петимата рицари се съгласиха. Ричард наблюдаваше младата жена, блесналите й очи, изправените й рамене; усещаше вълнението й. Забеляза колко е тънка талията й, щедрите извивки на корсажа й, дългите тънки пръсти, заровени изящно в гънките на роклята й и гордо вдигнатата й глава. Въпреки умората, той едва прикри усмивката си. Сър Лайънъл беше прав. Ако носеше обточена с кожа роба, Емелин щеше да прилича на правник пред Кралския съд.
— Не искам никого да обидя — продължи тя, — но лейди Катрин навярно е имала собствена спалня, нали?
— Да — отвърна Бремнър. — Иначе съпругът й щеше да разбере, че я няма.
— Добре. — Емелин млъкна, за да събере мислите си. — Знаем, че лейди Катрин трябва да си е легнала, но е била открита напълно облечена на другата сутрин. Защо жената на един от най-могъщите мъже в Есекс е напуснала спалнята си в ранните утринни часове и е тръгнала по уединена крайбрежна пътека? Не е била глупава. Знаела е, че рискува да срещне някой скитащ разбойник или дори слуга, който се мисли за нещо повече.
— За какво намекваш? — попита Грантъм.
— Казано направо, лейди Катрин сигурно е излязла, за да се срещне с някого.
— Не приемам това — обади се сър Уолтър Манинг. — Не забравяй, скъпа моя — добави той покровителствено, — че беше разгара на лятото, а Кроукхърст е красиво място. Лейди Катрин е знаела, че е в безопасност в имението. Може просто да не е могла да заспи и да е излязла на разходка.
— Напълно облечена? — отсече Емелин. — В такъв ранен час?
— И аз си помислих това — извика ликуващо Бутлак.
Сър Джон Бремнър се надигна на стола, вече доста пиян. Отиде и се втренчи в отшелника.
— Помня те — прошепна той. — Никога не забравям лица. — Той се обърна и се усмихна на сътрапезниците си. — Не помни те ли селянина, мръсния отшелник, когото лорд Роджър винаги пускаше в банкетната зала? Винаги подслушваше през ключалките или под прозорците.
Сър Джон Бремнър дръпна Бутлак за дрехата. Ръката на отшелника хвана камата.
— Внимавай, милорд — предупреди той. — Аз не съм твой слуга и това не са твоите владения. Не съм някой селски дръвник, за да ме заплашваш или тормозиш.
— Остави го! — нареди Ферърс и се усмихна на отшелника. — Какво каза, човече?
— Съгласен съм с това умно момиче — отвърна Бутлак и махна грациозно с ръка. — Спомнете си и нещо друго: конюшните бяха пълни с коняри и слуги, да не говорим за свитата на моя господар, която виждаме тук. И въпреки това лейди Катрин не е изкрещяла, не е извикала, не е вдигала шум. Като че ли е предоставила гърлото и тялото си на убиеца, без да се съпротивлява.
Бремнър започна да се надига.
— Ще ти почистя устата с пепел! — дрезгаво каза той. — Лейди Катрин, Бог да я прости, беше от благороден произход.
— Тогава нека аз да го кажа — предложи Емелин. — Възможно ли е лейди Катрин да е излязла на среща с любовника си? Някой, който също е бил в имението. Този човек е прерязал гърлото й, преди да се промъкне обратно и да убие съпруга й. — Тя млъкна, после заключи. — С други думи, любовникът на лейди Катрин, убиецът и френският шпионин в Есекс са били едно и също лице. Ако беше убил само съпруга й, тя можеше да го издаде или да го изнудва.
— Разбира се! — развълнувано каза Ричард. — Лейди Катрин е издавала на любовника си кралските тайни, съзнателно или не, не знаем.
— Всичко е възможно — отвърна Грантъм. — И все пак един кралски служител на закона може да възрази, че вероятно баща ти е бил любовник на лейди Катрин. — Той зърна надигащия се гняв в очите на Ричард. — Разбира се, аз не го вярвам. Баща ти имаше очи само за една жена, лейди Мария. — Той погледна с присвити очи към Емелин. — Нашата красива правничка може би е права. Спомням си как лорд Фицалан и съпругата му дойдоха тук последния път. Между тях имаше студенина и един от пажовете ми ги беше чул да си разменят остри думи. — Той вдигна вежди. — Но всички тук сме женени и знаем, че браковете, сключени в рая, може да се окажат изковани в ада. — Той направи гримаса. — Може да е имала любовник, но това не потвърждава невинността на лорд Роджър.
— Какво стана с документите на баща ми? — внезапно попита Ричард.
— Стана объркване — отвърна сър Филип Ферърс. — Баща ти ме помоли да се погрижа за някои неща, но всичките му ръкописи бяха унищожени или изгорени.
— От кого?
— Не знаем. Когато човек изгуби положението си, пристигат шерифът и помощникът му. Кроукхърст беше конфискуван в полза на Короната. Разбира се, хората са крадливи по природа, голяма част от вещите бяха плячкосани.
— А документите на лорд Саймън? — настоя Ричард, заинтригуван. — Сигурно сте ги потърсили?
— Кой казва, че той е носил някакви документи? — попита Манинг. — Нищо не беше намерено.
Ричард огледа всеки от рицарите поотделно: лицата им показваха, че срещата не се развива, както се бяха надявали. Оръженосецът си спомни любимата фраза на сър Гилбърт Савидж. „Преди да хванеш някое куче за опашката, убеди се, че не е вълк.“
Оръженосецът затвори очи — кой беше вълкът тук? Ако сър Гилбърт Савидж беше тук сега, щеше да го посъветва, да задава правилните въпроси.
— Всички сме уморени — каза сър Джон Бремнър и понечи да стане.
— Савидж — каза бързо Ричард, като отвори очи. — Спомняте ли си йомена на баща ми, сър Гилбърт?
— Да, следваше баща ти като сянка навсякъде.
— Защо тогава не е потърсил баща ми онази нощ? — попита Ричард.
Рицарите се спогледаха.
— Е? — настоя младежът. — Говорим за човек, напълно предан на баща ми, който ме е отгледал. Баща ми изчезва, а сър Гилбърт никакъв го няма.
— В нощта на убийството — отвърна Ферърс — Савидж беше на път, за да свърши нещо за баща ти. След трагедията майка ти избяга с теб в къщата на Котикол, но беше вече болна. Правникът се грижеше за теб, след като тя влезе в манастир. — Ферърс пресуши чашата си. — Всъщност никога след това не видяхме Савидж. Вероятно е подозирал някого от нас.
— А после?
Ферърс подаде чашата си на Емелин, за да я напълни.
— Чух слух — продължи той, — че баща ти го посветил в рицарство в килията си в замъка Колчестър и че той се погрижил за теб. — Рицарят се усмихна извинително. — Всичко стана твърде бързо. Един от нас щеше да те вземе и отгледа като собствен син, но докато нещата се успокоят, Савидж беше изчезнал. Чухме слухове…
— Аз дори му писах — прекъсна го сър Джон Бремнър. — От името на всички ни, но не получих отговор. Той нито веднъж не се появи в Есекс.
— Видяхте ли го след това? — попита Ричард.
— Не. — Грантъм поклати глава. — Когато отидохме при баща ти в тъмницата, сър Гилбърт вече беше заминал. Оттогава, както казаха другите, не сме го виждали изобщо.
— Значи сте ходили при баща ми в Колчестър? — попита Ричард. — В последното си писмо до мен той казва, че сте дали клетва да възвърнете доброто му име.
— Какво друго ти е писал? — Рицарите неспокойно се спогледаха и провлачиха крака.
— Направихме каквото можахме — бързо заяви Ферърс. — Изпратихме петиция до краля. Но не забравяй, мастър Ричард, в очите на закона баща ти беше доказан убиец и предател. Негово величество кралят и целият съд бяха бесни. Нищо не можеше да се направи.
— А когато видяхте баща ми, преди да избяга, пак ли нищо не ви каза?
— Почти нищо — отвърна сър Лайънъл Бомон. — Каза, че е невинен. Казахме му предсмъртните думи на лорд Саймън, как посочи към огнището и каза „Истината е в орела. Няма нищо ново под слънцето“.
— И какво каза баща ми?
— Натъжи се и се умълча. Стана, както беше целият окован, и погледна към светлината, която се процеждаше през прозореца на килията. После прошепна: „Иска ми се лорд Саймън да ми го беше казал“. Попитах го какво означава това. Единственото, което ми отвърна, беше, че след кавгата им лорд Фицалан е обещал да обсъди нещо много важно с него. — Сър Лайънъл млъкна и се загледа в чашата си. — После се заклехме. Тръгнахме и на следващия ден баща ти избяга. Но нямаше късмет — след няколко дни извадиха трупа му от Стор.
— Защо не му кажете за другия труп? — намеси се Бутлак.
Всички погледнаха отшелника, седнал до огнището, който се усмихваше като някое злорадо джудже.
— Или сте забравили? — попита невинно Бутлак.
— За какво говориш? — заплашително попита сър Уолтър.
— След като нещата се поуспокоиха, когато хората на шерифа си отидоха, лейди Мария замина за манастира, лорд Роджър беше в затвора, а тялото на лорд Саймън беше покрито и отнесено за погребение, старият Бутлак откри един труп между тръстиките близо до брода, съвсем гол.
— Това няма нищо общо със случая — обяви Грантъм. — Сигурно е било тялото на някой непознат, търговец или странник, който се е изгубил. Или — добави той многозначително — някой отшелник, който е приказвал твърде много.
Бутлак се разтърси от смях.
— Помислих си, че трябва да го спомена — с насмешка каза той. — Лицето му беше размазано, сякаш някой го е удрял многократно с чук. Просто си плуваше там като листо върху водата. Старият Бутлак го извади и го погреба близо до брода. — Той сниши гласа си до шепот, очите му се ококориха и заблестяха. — Ако отидете там, когато мъглата се спуска преди изгрев или след здрач, когато се появяват призраците и демоните, ще видите сянката му там. — Старецът отмести поглед. — Но това място и без това гъмжи от духове. — Той потръпна. — Островът на призраците — продължи с гробовен глас. — Те са навсякъде около нас — с червени очи и бледи лица, търсещи възмездие и покой за душите си.
— Млъкни! — отсече Ферърс.
— Вярно е — каза Гилдас, който седеше, впечатлен от разговора и стана, размахвайки пръст. — В Светото Писание е казано, че душите на онези, намерили смъртта си ненадейно, бродят по земята и търсят възмездие. Нима — издигна той глас — вещицата от Ендор в Книгата на Самуил не…
— Благодаря — каза властно Барликорн.
Гилдас беше отворил уста да възрази, когато в галерията над тях се чуха тежки стъпки.
— Някакво животно? — прошепна Емелин.
— С ботуши? — подигравателно попита Гилдас. — Слушайте!
Те всички седяха замръзнали и напрягаха слух. Точно когато бяха готови да решат, че им се е счуло, стъпките продължиха. Бавни и отмерени, сякаш някой се разхождаше напред-назад по коридора над тях. Бремнър скочи на крака. Ричард забеляза как потта на челото му се оцветява в черно, размивайки боята от косата му. Той се заигра с един пискюл на колана си и нервно задърпа брокатения си жакет, разкривайки ризата отдолу.
— Това е лорд Фицалан — промърмори рицарят.
— Какво искаш да кажеш? — попита Барликорн.
— Слушайте! Слушайте! — Очите на Бремнър бяха почти изскочили от орбитите. — Чуйте шпорите!
Те се заслушаха в стъпките и наистина доловиха дрънчене на шпори.
— Фицалан винаги ги носеше — прошепна Грантъм. — Не помните ли? — Той уплашено погледна към Ричард. — Баща ти винаги се дразнеше от това.
Всички бяха замръзнали и слушаха стъпките и звъна на шпорите. Барликорн пръв се раздвижи. Той стана и скочи към вратата, отвори я, спъна се и падна. Ричард каза на Емелин да остане на място, но тя направи гримаса и го последва. Петимата рицари се присъединиха към тях. Барликорн вече беше в подножието на стълбите. Той вдигна ръка. Ричард спря. Почувства смразяващи тръпки по гърба си, косата на тила му настръхна.
— В името на Божията любов! — изсъска един от рицарите. — Какво е това?
Сега вратите по коридора отгоре се отваряха и затваряха, блъскайки се така шумно, сякаш из запустелия замък трещяха гръмотевици.
— Всички демони и духове, които бродят през нощта — прошепна Гилдас, застанал най-отзад. — Среднощният Убиец, унищожителят, който броди в мрака!
Барликорн вече беше приготвил стрела в лъка си и бавно тръгна по стъпалата. Ричард извади камата си и го последва. Когато стигнаха до първия коридор, шумът утихна. Емелин се качи с пребледняло лице. Ръцете й леко трепереха, докато подаваше свещта на Ричард. Той я взе и запали факлите на стената. Галерията се обля в светлина. Сигурно в някой от капаците имаше цепнатина, защото пламъците танцуваха и удължаваха сенките им.
— Кой е там? — извика Барликорн.
Тишина.
— Кой е там? — повтори Ричард.
Канеше се да продължи напред, когато чу смеха — проточен, нисък и смразяващ, сякаш нещо ги наблюдаваше от сенките и се забавляваше с онова, което виждаше. Барликорн тръгна по коридора. Отваряше вратите на стаите, блъскаше ги на скърцащите им, кожени панти. Следвани от останалите, те стигнаха края на коридора. Ричард въздъхна с облекчение, готов да приеме всичко, което беше видял и чул, като халюцинация. Разбира се, дълбоко в душата си, той отказваше да го приеме. Продължаваше да мисли за рицаря, който го беше нападнал, за подкованите копита, които трополяха по земята. Спомни си думите на някои от свещениците, които беше слушал жадно като момче — как Сатаната дебне като разгневен лъв и търси кого да погълне. „Нима Кроукхърст е пълен с демони? — чудеше се той. — Призовани от ужасните събития, които се бяха случили тук?“
Канеше се да каже на Барликорн и останалите да се върнат в кухнята, когато от горния коридор се чу ужасяващият звук на същите стъпки и дрънченето на шпорите. Тялото му се обля в пот, той бутна стрелеца встрани и хукна като хрътка по стълбите, като крещеше. Барликорн и Ферърс го последваха. В непрогледния мрак на горния етаж Ричард се блъскаше в мебелите, разхвърляни наоколо. Препъна се, но се закрепи за стената. Ферърс, който държеше капещата свещ, запали факла. В слабата светлина на трепкащите пламъци, Ричард огледа галерията. Беше студена, мъртвешки студена и пуста. Той продължи напред.
— Кой е там? — извика младежът. — В името на Бога! — Обърна се да поговори със спътниците си и подскочи от страх при вида на надписа, изписан върху бялата гипсова стена. — Бързо! — подкани ги той. — Донесете факли!
Гилдас и Емелин се качиха с още светлина от долния етаж. Събраха се пред стената и с ужас се втренчиха в думите, изписани с кръв, която още се стичаше на малки, плътни капки.
— Какво пише? — прошепна Барликорн.
Ричард приближи факлата, произнасяйки всяка от буквите и ги свърза в думи.
„Възмездието е мое, казва Бог. Аз ще въздам справедливост.“
Известно време младежът и спътниците му стояха безмълвни пред кървавото предупреждение. Барликорн докосна кръвта с върха на пръста си и я вкуси предпазливо.
— Кръв е! — каза той ужасен. — Бог да ни е на помощ! Наистина е кръв!
По настояване на Ричард те претърсиха галерията и останалата част от замъка, но не откриха и следа от натрапника. Когато се върнаха в кухнята, Ричард усети промяната в настроението. Веселяшката арогантност на рицарите беше изчезнала и по лицата им личеше, че вероятно съжаляват за дадената клетва. Ако мостът не беше изгорял, сигурно щяха да обсъдят възможността да си тръгнат. Но вече беше късно. Бяха уморени след виното, което бяха изпили и потиснати от призрачните събития в замъка. Всички се оттеглиха; Барликорн предложи да ги отведе до стаите им. Когато се върна в кухнята, Бутлак спеше дълбоко в един ъгъл, а Ричард, Емелин и Гилдас се бяха струпали край догарящия огън и шепнешком разговаряха за странните събития, на които бяха присъствали.
— Какво ще стане сега? — попита Барликорн, докато сядаше. Поклати глава. — Всички доказателства сочат вината на баща ти, макар че в официалната версия има непълноти и несъответствия.
— Достатъчни, за да пробудят подозрение — отвърна Ричард. — Какво е искал да каже лорд Фицалан с предсмъртните си думи? „Няма нищо ново под слънцето“ и „Истината е в орела“. Какво е намеквал? Защо са се карали с баща ми? Защо лейди Катрин е излязла от замъка и е била убита така безшумно в гората? — Той въздъхна, взе съчка от огнището и побутна един пън в огъня. — Мислите ли, че баща ми е подозирал някого?
— Ако е било така — отвърна Барликорн, — не го е споделил с никого. Всичките му книжа и документи са изчезнали, не е останало никакво доказателство или знак към кого са били насочени подозренията му.
Ричард погледна към Гилдас.
— Докато пътуваше с рицарите, разбра ли нещо?
— Споменах възможността за някаква печалба — отвърна Гилдас, — но това предизвика само смях. Онзи дребен дебелак, Манинг, се изхили толкова силно, че за малко да падне от коня. Каза, че не се връща в Кроукхърст за пари. Хората на шерифа били оплячкосали замъка, не оставили камък необърнат, а това, което пропуснали, със сигурност били намерили кралските стрелци. Не, мисля, че са тук по други причини — вярата в невинността на баща ти и клетвата към него, без да споменавам, че всеки, който би отсъствал, щеше да предизвика подозрение.
— О, да, те са доста разтревожени. — Бутлак внезапно отвори очи и се изправи в постелята си. — Кажи им, мастър. Кажи им каквото ти казах за странните хора, които посещават острова.
Ричард го направи, като описа всичко, което се беше случило сутринта; рицарят, срещата с Бутлак и разкритията на отшелника.
— Един от тези мъже — обяви Бутлак, когато младежът свърши, — един от тези рицари е убиецът. Но как можем да го докажем, мастър Ричард?
Оръженосецът се изправи и се протегна.
— Не знам. Смятам, че на този остров има други хора, сили, които може би ще се проявят и ще ни помогнат. Имаме достатъчно храна и напитки, на топло и удобно място сме. Може би за пръв път петимата рицари се връщат на мястото на убийствата. Може би нечия памет ще проговори. Може би някой ще си спомни нещо дребно, няколко думи, но един дявол знае как ще стане това.
Той подскочи, когато на вратата се почука. Сър Джон Бремнър, увит с наметката си, влезе в кухнята. В ръката си държеше малка, подвързана с телешка кожа книга. Подвързията беше изцапана, а златната закопчалка счупена.
— Съжалявам — измърмори той. — Забравих да ти дам това. — И той му подаде книгата.
Ричард я разтвори — беше часослов. Някога, преди години, сигурно е била произведение на изкуството, но ярките картини бяха избледнели, написаните с мастило думи — също; някои страници липсваха, други бяха скъсани и изцапани.
— Баща ти ми го даде — обяви Бремнър. — Това е единственото нещо, което взе със себе си в затвора в Колчестър.
Ричард отвори книгата и я запрелиства внимателно.
— Аз лично я проучих — тихо каза рицарят. — Повярвай ми, мастър Ричард, в нея няма нищо. Съжалявам — извини се той. — Трябваше да ти я дам по-рано. — С тези думи той се обърна и излезе.
Известно време младежът просто разлистваше часослова, борейки се със сълзите си. Този молитвеник беше единствената принадлежност на баща му, която притежаваше. Беше стара книга, сигурно беше в семейството от векове. Изучаваше корицата, която беше излязла от подвързията и със свито сърце осъзна, че ако в нея е имало скрито някакво тайно съобщение, то никога нямаше да стигне до него. Погледна вътре. Някой, вероятно баща му, беше нарисувал семейното дърво до рисунка на орел, летящ под слънцето с разперени криле, стиснал желязна пръчка в ноктите си. Той се върна при спътниците си и им я показа.
— Това трябва да е бил гербът на баща ми — отбеляза младежът сухо. — Видях го над огнищата из замъка.
Бутлак отметна мазната си коса, приведе се и внезапно сграбчи книгата.
— Да, така е — каза той. — Спомням си турнирите. Баща ти имаше голямо знаме, черен орел със златен клюн на бял фон с ярко слънце над него и желязна пръчка в ноктите му. Символ на смелост! Символ на смелост — промърмори той. После разтърси Гилдас, който заспиваше. — Мастър, време е да си починем! И утре е ден.
Всички се съгласиха. Барликорн се измъкна от замъка, мърморейки, че ще се чувства по-добре в конюшнята, далеч от всякакви призраци. Бутлак и Гилдас се свиха като кучета, но Ричард беше неспокоен, а Емелин, въпреки бледността си, също каза, че още не й се спи. Известно време седяха пред огъня.
Момичето хвана ръката на оръженосеца и нежно я погали.
— Ние сме свързани, Ричард — прошепна тя. — И ти го знаеш, за добро или лошо. — Усмихна му се свенливо. — Нито моят, нито твоят живот вече ще бъдат същите. Но не се тревожи — тя се изправи и обърна глава, сякаш се ослушваше за някакъв шум. — Вярвам ти. Истината ще излезе наяве.
Младежът гледаше към огъня; въпреки проблемите, пред които беше изправен, се чувстваше спокоен — Емелин беше с него.
— Орли и слънца — отбеляза той. — Лорд Фицалан ги е споменал, умирайки, а и двете са част от герба на Грийнел. — Той протегна ръце към огъня. — Но какво е искал да каже за истината? Защо е тази гатанка? — Той хвърли поглед към Емелин. — А сега пък имаме призраци, които обикалят замъка.
Тя потръпна и стисна пръстите му.
— А и живите са също толкова загадъчни. — Тя кимна към Бутлак и Гилдас, които лежаха доволни като прасета в кочина. — Не знаем кои са те и откъде идват и, ако съм разбрала добре, Кътбърт Барликорн е също такава загадка за теб, каквато и за всички останали. Докато петимата рицари… — Тя изящно сви рамене. — Никога не забравяй — прошепна момичето, докато пускаше ръката му, — че един от тях може да е свързан с тези убийства. Лорд и лейди Фицалан са били жестоко убити като добитък в кланица. Доброто име на баща ти е било унищожено, той също е станал жертва на убиеца, както и майка ти. — Емелин се приведе и го целуна по бузата. — Искам да кажа — прошепна тя, — че един или повече от тези мъже не са дошли да открият истината, а да се убедят, че тя ще остане скрита завинаги. За да го постигнат, той или те ще убиват отново и отново, без да се поколебаят нито за миг.
Франклинът млъкна. Погледна към краката си, после стана, отиде до масата и напълни отново чашата си. Чосър забеляза, че когато преминаваше край рицаря, той вдигна ръка в таен знак, с който му нареждаше да запази спокойствие. Сър Годфри изглеждаше развълнуван, лицето му беше зачервено, очите блестяха. Докато слушаше разказа, рицарят беше стоял напрегнат, само очите му го издаваха. Сякаш историята му беше известна и би искал да се намеси.
— Чудя се — прошепна Чосър на Ханджията, който стоеше до него. — Колко ли души тук са част от тази история.
— Да — отвърна Хари и погледна към Франклина. — Забеляза ли Църковния пристав? През деня непрестанно се наливаше, но сега е трезвен като съдия, който обича да издава смъртни присъди.
Чосър огледа осветената пивница. Църковният пристав седеше като школар в някоя оксфордска зала; с изправен гръб, той внимателно беше слушал историята. Нито веднъж не пръдна, нито се оригна, не направи неприличен жест, нито се опита да прекъсне разказа, както беше обичайно за него. Вместо това изглеждаше нетърпелив, някак потаен и лукав.
Чосър изучаваше грозното му, покрито с брадавици лице. За себе си той вече беше решил, че щом се върне в Лондон, внимателно ще проучи този Църковен пристав, който обикаляше пътищата и пътеките на графствата. Чосър беше сигурен, че той е нещо по-различно от онова, за което се представя — човек с много тайни, който може би си струваше да бъде разследван.
— Ти участваше ли в тази история? — Игуменката, която държеше кучето в скута си, се приближи и мило се усмихна на Франклина.
Той остави чашата си на пода и прокара пръсти през снежнобялата си брада.
— Предполагам, милейди. Всички сме част от историята на останалите. Изчакай до края.
— Знам за какво говориш. — Тя се обърна и се усмихна превзето към останалите.
— Какво искаш да кажеш? — остро попита Франклинът.
— Бях отседнала в един манастир, разположен в ливадите край Колчестър. В черквата имаше плоча от изящно резбован мрамор, близо до вратата на параклиса на света Богородица. — Тя притвори очи, повече за ефект, отколкото за да си припомни по-добре редовете. — Да, да, точно така пишеше. „Смилете се и се молете за душата на моята майка, лейди Мария Грийнел, заровена тук в бедняшки гроб, жертва на ужасно престъпление…“
— Спри! — Франклинът вдигна ръка. Лицето му внезапно беше станало сурово, очите му бяха изгубили веселия си, безгрижен израз. — Милейди — предупреди той, — ще дойде и твоят ред. — После се обърна рязко към жълтокосия Продавач на индулгенции, който беше спрял да брои пенитата си и внимателно слушаше разговора им. — Същото се отнася и за теб, сър. Бил ли си в Кроукхърст?
— Да, бил съм — отвърна мъжът с дрезгав глас. — Странни истории разказват там.
— Аз също познавам Кроукхърст — обади се Бедният свещеник, който дъвчеше парче хляб, тих и хрисим като църковна мишка. — Чувал съм за Кроукхърст — повтори той с изненадващо силен глас и очите му обходиха кръчмата. — Преди много години — усмихна се той на Франклина, — когато бях по-млад, бях свещеник в малката черква на свети Сед, на пет или шест левги от острова. За него се разказваха чудати истории. Че бил населен от духове, които бродели там и…
— Достатъчно! — прекъсна го Ханджията. — Сър — обърна се той към Франклина. — Продължавай историята си!
— Имам един въпрос — обади се Кармелитът, който седеше до Батската невяста и се опитваше да я погали по коляното. — Един въпрос — повтори той със звънливия си глас и кафявото му лице заблестя от злорадство. — Мастър Франклин, ти ни разказваш история — той сви рамене и се заигра с шнура около кръста си, — която е може би повече истина, отколкото измислица. Защо младият оръженосец не е организирал търсене на този черен рицар на острова?
Франклинът отпи от бокала си.
— Добри ми братко, ако някога отидеш в Кроукхърст, ще разбереш, че това не е бучка глина във воденичен вир, а място, обрасло с гъсти гори; чиито дървета растат сплетени, обкръжени от храсталаци, да не споменавам дълбокия сняг през зимата. Затова нека продължа с историята си. Ричард беше добър човек, страстен, умен и дълбоко влюбен в лейди Емелин. Добрият свещеник тук спомена за духове и призраци, но там бяха извършени и ужасни убийства, и аз искам да ви разкажа за тях.