Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Първа глава

Ричард и Емелин останаха още малко, като обсъждаха всичко, което бяха научили. Навън вятърът се усили и заблъска стените на замъка, стенейки между дърветата. Капакът на кухненския прозорец се отвори, блъснат от вятъра. Ричард стана, затвори го и погледна към снега — вихрушка от снежинки вече покриваше кишата на двора.

— Надявам се Барликорн да е в безопасност — промърмори той. — И разбойниците да ни оставят на мира.

— Вярваш ли му? — попита Емелин. Прозрачнобялото й лице подчертаваше високите скули и прекрасните очи.

Ричард искаше да я целуне, да я прегърне, но знаеше, че нито времето, нито мястото са подходящи.

— Вярвам му — заекна той.

Емелин долови несигурността в гласа му.

— Откъде е той? — настоя тя. — Защо един напълно непознат човек ти помага, Ричард?

— Не е толкова непознат, колкото си мислите. — Бутлак се размърда и вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш, отшелнико? — попита Ричард.

— Каквото казах.

Бутлак потърка очи. Младежът се чудеше дали наистина е спал или е слушал всичко, което си бяха говорили. Старецът потърка носа си с пръст.

— През годините различни хора са идвали на този остров. Промъкваха се като призрачни сенки, но старият Бутлак не е толкова тъп, за колкото го мислят. Когато го видях с теб, си казах: „Това лице ми се струва познато“.

Ричард се наведе към постелята и присви нос от неприятната миризма на отшелника.

— Би трябвало да се миеш по-често — подразни го той. — Чистотата не е пречка да станеш светец.

— Когато дойде пролетта — очите на Бутлак заиграха, — когато дойде пролетта, старият Бутлак ще се измие и преоблече за Великден.

— Каза, че си виждал Барликорн и преди — настоя Ричард.

— О, да, сигурен съм, но не знам къде.

Емелин се присъедини към тях.

— Ами ти, Бутлак? — тихо попита тя. — Какво криеш?

Лицето на отшелника пребледня и той се размърда неспокойно върху сламеника си.

— Защо говориш така, мистрес? — Погледът му избягваше очите й.

— Ами — тя приклекна до младежа, — ето го старият Бутлак, отшелникът. Преди шестнадесет години бащата на Ричард е опозорен и лишен от власт. Хората на шерифа се трупат в замъка и го плячкосват. Не се ли присъедини към тях? Не потърси ли някоя дребна мръвка или сочно късче, Бутлак?

— Никога не съм идвал тук — отвърна старият отшелник. — Нито веднъж.

— Лъжеш! — Ричард сграбчи китката му. — Бутлак — помоли се той, — знаеш защо всички сме тук. Скоро снегът ще се стопи и рицарите ще си заминат. Когато това стане — оръженосецът сплете ръце — ще бъде свършено с надеждата да очистя паметта и честта на баща си и да намеря справедливост. Как ще отговаряш пред Бога за това?

Бутлак откъсна една сламка. Емелин се наведе и го целуна по бузата. Старият отшелник вдигна глава, очите му блестяха.

— Защо направи това? — попита той, като чешеше рядката си брада с мръсни пръсти. — Никоя дама не е правила така с Бутлак от много години насам. А последната, която го направи — той се усмихна и показа изпочупените си зъби, — получи пари за това. Е, Бог помага на онези, които си помагат сами.

Ричард помисли, че старецът ще си легне, но вместо това, той се облегна, разкопча дрехата си и извади малка торбичка. Развърза мръсната й връв и изтърси съдържанието в ръката си — беше сребърна монета.

— След Коледа — усмихна се Бутлак — ще отида да си купя сирене. — Той отново разклати торбичката и малък пръстен, чийто метал беше позеленял, падна върху сламата. Бутлак го вдигна пред очите на Ричард.

— Защо ми го показваш? — попита оръженосецът.

Отшелникът го обърна и показа празния обков, който някога беше придържал скъпоценен камък или някакъв друг отличителен знак.

— Ако искай вярваш, мастър Ричард, не съм се връщал тук да плячкосвам вещите на баща ти. Но след като извадиха тялото на лейди Катрин от храсталака, се върнах там. Хората, които падат, губят най-различни неща — огърлица, брошка, може би няколко монети.

— И намери това? — попита Ричард с явно разочарование.

— Да, мастър, но погледни пръстена. — Бутлак го пъхна в ръцете на младежа. — Кажи ми какво мислиш.

Оръженосецът погледна триъгълния обков.

— Това е пръстен — каза той. — Металът е мед или месинг. Вероятно е бил украсен с някакъв скъпоценен камък, но него вече го няма. Може би е принадлежал на лейди Катрин.

— Сложи го на пръста си — подкани го отшелникът.

Ричард го направи и се изненада колко е широк.

— Не е бил неин — лукаво добави Бутлак.

Младежът го погледна.

— Трябва да е бил на убиеца — заяви отшелникът.

Ричард сне пръстена и го загледа отблизо.

— Разбира се — каза той. — Това е бил пръстен с печат, тук не е имало скъпоценен камък, а герб на собственика му. — Ричард стисна така здраво ръката на отшелника, че Бутлак се намръщи и се дръпна.

Емелин стана и плесна развълнувано с ръце. Оръженосецът я предупреди с поглед да говори тихо.

— Намерих го — продължи Бутлак, — защото лежеше под някакви листа. Металът беше чист, позеленя с годините. Трябваше да го почистя. — Той се облегна на стената. — Отначало си помислих, че е на лейди Катрин и е паднал по време на нападението, но когато го сложих на пръста си, разбрах, че е мъжки. Ако го беше изгубил някой друг, щеше да го потърси.

— Затова — намеси се Емелин — трябва да е на убиеца на лейди Катрин. Но къде е? — възкликна тя. — Къде е гербът, който е бил на него?

Бутлак разпери ръце.

— Мистрес, ангелите са ми свидетели, че се връщах на мястото, но не намерих нищо. Някъде там — той посочи към вратата, — в пръстта или под гниещата растителност лежи доказателството за това кой е убил лейди Катрин, мастър Ричард.

— И не си казвал на никого за това? — попита младежът.

Бутлак поклати глава.

— Разбира се, сър. Иначе щях да си подпиша смъртната присъда. И на теб не казах от началото. Трябваше да съм сигурен. — Той посочи към пръстена. — Мисля, че това е пръстенът на убиеца и той се връща заради него на острова.

— Има ли още нещо? — умолително попита Емелин.

Отшелникът поклати глава.

— Милейди, няма нищо повече. Ако другата част беше у мен, щях да ви я дам.

И без да им пожелае лека нощ, Бутлак легна на постелята си и се зави презглава с наметката.

— Можеш да задържиш пръстена — промърмори той. — Използвай го както искаш. Желая ти успех.

Известно време Ричард седя пред огъня, отдръпваше овъглените цепеници, стъкваше пламъците. Очите му натежаха и той усети, че задрямва. Чу звук зад себе си и видя, че Емелин вече се беше приготвила за сън — роклята и наметката й бяха спретнато сгънати, тя лежеше върху сламеника с лице към стената, така увита с одеяла, че се виждаше само къдравата й коса. Ричард угаси свещта и седна. Събу ботушите си и известно време лежа с очи, вперени в мрака. Над и край него замъкът скърцаше и стенеше, блъскан от силния вятър. Той заспа и сънува кошмар. Намираше се в центъра на полето, загледан към дърветата. Черният рицар беше също там, яхнал големия си боен кон, приготвил копието си. Но Ричард не се боеше от него. Той гледаше през снега към фигурите, които се движеха между дърветата. Сънят стана още по-неясен, чу се трясък и младежът рязко отвори очи. Грабна колана си и се надигна в мрака. От огъня беше останала само тлееща жарава. Бутлак хъркаше като шопар, Емелин не се беше събудила. Ричард седна, но не чу нищо друго, затова отново заспа.

Сутринта се събуди от шумоленето на Емелин и Бутлак, които палеха огъня; двамата се опитваха да качат голям казан с овесена каша върху скарата над огъня. Отшелникът се усмихна, когато още съненият Ричард със залитане се изправи и изхвърча през вратата на двора, за да се облекчи. Светлината го заслепяваше, снегът покриваше всичко като огромен чаршаф. Но небето беше ясно и снежните кристалчета блестяха на слънчевите лъчи. Вятърът беше стихнал, въздухът беше студен, но свеж. След като задоволи естествените си нужди, Ричард се закопча и изми със сняг ръцете си. После отиде в конюшнята да провери Баяр и другите коне. Барликорн беше свършил добра работа. Всички дупки и цепнатини бяха запушени, в конюшнята беше уютно и миришеше приятно. Баяр, който доволно стоеше в клетката си, вдигна крака и изцвили от радост. Ричард се наведе и погали муцуната му, провери очите и врата му, за да се убеди, че е добре.

Върна се в кухнята. Рицарите, с изключение на Бомон, също бяха станали, някои вече се бяха измили и обръснали.

— Времето се е променило — възкликна Манинг, когато отиде до прозореца. — Какво ще правим сега, мастър Ричард? Не можем да клечим край огъня като стари бабички.

— Трябва да се нацепят дърва — обади се Емелин. — После ги донесете тук, за да изсъхнат.

— Конете имат нужда от движение — добави Грантъм. Той отиде при Манинг до вратата и се загледа в света. — Колко мислиш, че е дълбок?

— Няколко инча.

Избръснат, с пригладена коса, Ферърс изглеждаше, сякаш се намираше в собствения си салон, а не заточен в неприветливото, полуразрушено имение.

— Можем да отидем до турнирното поле — предложи Грантъм възбудено. — Имаме оръжия. Малко упражнения ще ни дойдат добре.

Известно време те обсъждаха този въпрос, докато Емелин не ги покани на масата и поднесе чинии с топла, вкусна овесена каша и чаши разреден ейл.

— Къде е Бомон? — попита Манинг, като облизваше роговата си лъжица. — Не е типично за него да закъснява. Винаги следва повика на стомаха си.

Ричард тръгна към вратата. Всичко изглеждаше толкова спокойно — слънцето, натрупалият сняг, топлата кухня. Почувства безпокойство, чудеше се как се справят Барликорн и Гилдас. Трябваше ли да ги смени?

— Отивам да събудя Бомон — обяви Грантъм и изскочи навън.

Ричард си спомни отрязаните глави. Извика Бутлак, даде му монета и му каза какво иска от него.

— Разбира се! Разбира се! — Отшелникът облиза устни и сграбчи парите. — И преди съм погребвал мъртви, мастър. Преди години, на шотландския поход, служех при рода Пърси. Изкопах огромна яма и сложих всички трупове вътре. Аз и останалите, които се опитаха да дезертират.

Той тръгна с накуцване, но едва се беше отдалечил от вратата, когато Грантъм се втурна в кухнята.

— Не мога да го събудя! — извика той. — Бомон, той е…

Ричард и останалите го последваха по стълбите до първата галерия. Спалнята на Бомон беше една от най-хубавите. Вратата все още висеше на кожените си панти и Ричард си спомни как предишния ден беше забелязал, че дръжката и ключалката не са повредени. Известно време всички тропаха по вратата, първо с юмруци, после с дръжките на камите си. Отговор нямаше. Ричард отстъпи и очите му паднаха върху кървавото предупреждение, което още стоеше на стената. Беше ли замъкът свърталище на духове, чудеше се той? Нима ужасната сила, която беше убила двамата разбойници и изписала предупреждението, отново беше нанесла удар? Тя ли беше отговорна за страховитата тишина в спалнята на сър Лайънъл? Той вдигна очи, останалите го гледаха.

— Разбийте вратата! — нареди им.

Настъпи объркване, докато търсеха с какво да я разбият. Ферърс си спомни за пъна, който лежеше на двора. Качиха го и започнаха да блъскат по вратата. Рамката се разклати, напуканият гипс започна да се рони, но това беше всичко. Сграбчили мокрия пън, те се засилваха и удряха дръжката, докато най-после ключалката поддаде. Ричард точно се канеше да ги спре и да ги посъветва да се насочат към пантите, когато се чу остър звук. Ключалката щракна и след още няколко удара вратата се отвори.

Оръженосецът влезе пръв в стаята. Миришеше на плесен и застояло, капаците на прозорците бяха затворени. Огледа се, очите му постепенно свикваха с тъмнината. Забеляза преобърнатите бурета и бъчонки, които рицарите бяха използвали след играта предишния ден. Ферърс отвори прозорец и в нахлуващата светлина различиха трупа на сър Лайънъл, свлечен до стената, която изглеждаше по-ужасно и от него. Лежеше с извърнато лице, едната му ръка беше подпряна на столче. Ричард се приближи и го дръпна за рамото — трупът се преобърна и младежът видя огромната рана в гърдите му; предницата на дрехата му беше подгизнала от кръвта, която образуваше лепкава локва под него.

— Издърпайте го! — нареди той.

Останалите рицари, потни и ругаещи под нос, повдигнаха окървавения труп.

— Вижте стената! — извика Грантъм.

Ричард се обърна и видя странен знак.

— Опитал се е да напише нещо — обади се Манинг.

Младежът отстъпи.

— Опитал се е да напише някаква буква — продължи Манинг. — Вижте.

Ричард приближи до трупа. Опита се да не гледа лицето на Бомон, полуотворените очи, окървавената уста и жълтеникавата кожа. Хвана дясната ръка на мъртвеца и погледна показалеца му — беше покрит с кора от кръв и гипс.

— Бомон се е опитал да пише — прошепна той. — В няколкото секунди преди да умре, е искал да надраска името на убиеца си.

— Прилича на „М“ — избуча Грантъм, проследявайки очертанията на кървавия знак.

— Мисля, че е така — съгласи се Бремнър.

Всички погледи се извърнаха към Уолтър Манинг, но дребният рицар не трепна, стиснал устни и вирнал брадичка.

— Аз не съм убиец — дрезгаво каза той. — Бомон ми беше приятел. Защо да го убивам? — Той отиде и почука по кървавите знаци. — Съгласен съм, може да е „М“ или „Б“, дори „Ф“.

Останалите мълчаливо го гледаха. Ръката на Манинг стисна дръжката на камата и той я извади донякъде.

— Всеки, който ме нарече убиец — заплаши рицарят, — ще отговаря за думите си.

— Няма доказателства — намеси се бързо Ричард, стреснат от нарастващото напрежение в стаята.

Грантъм шумно си пое дъх.

— Мастър Ричард е прав — отсече той. — Една буква на стената не е никакво доказателство. — Той отиде до вратата. — Вижте, резетата са били спуснати, капаците затворени. Как е влязъл убиецът, и преди всичко, как е излязъл?

Ричард се приближи и погледна. Опита се да си представи вратата така, както я беше видял за последен път. Ръждясалата ключалка още работеше, а имаше и тежко резе. Ричард погледна към прозореца. Спомняше си, че когато нахлу в стаята, капаците бяха затворени, а резето спуснато; как тогава убиецът беше влязъл и излязъл от стаята? И защо сър Лайънъл Бомон не беше извикал? Той беше рицар, воин, можеше да окаже съпротива, а всичко беше на мястото си.

— Трябва да има таен коридор — заяви Ферърс. — Трябва да има.

Покриха тялото на сър Лайънъл с одеяло, после претърсиха стаята. Къртиха дъските на пода, прегледаха капаците, почукваха по стените, проучиха дори тавана. Не намериха нито таен коридор, нито вход. Само едно нещо беше подозрително. Когато преглеждаха резето на вратата, Ричард видя, че е било почистено и смазано. Повика останалите.

— Кой го е направил? — попита той.

— Вероятно самият сър Лайънъл — предположи Емелин.

Тя също беше дошла от кухнята. Ричард беше изненадан от спокойното й държание при новините за смъртта на Бомон.

— Напълно възможно е — повтори тя. — Ако сър Лайънъл е искал да бъде по-сигурен и да се залости. Може да е взел мас или мазнина от кухнята и… — Тя сви рамене.

— Все пак загадката си остава — каза Ферърс. — Сър Лайънъл, нека душата му почива в мир, може и да беше заядлив и рязък и все се притесняваше за разни неща, но беше воин. Защо не се е съпротивлявал? Защо не е извикал за помощ? — Ферърс пъхна пръсти в колана си. — Разбирам, че може да е поканил някого да влезе в стаята и да е зарезил вратата. Но как е излязъл убиецът?

— Не чух нищо необичайно — обади се Грантъм. — В съседната стая бях, а спах като къпан.

Ричард отиде до прозореца и погледна към предната част на имението. Виждаше ясно пръстена от дървета и пътеката, която водеше към езерото.

— Нищо ли не чухте? — попита той през рамо. — Съвсем нищо?

Отвърна му хор от отрицания. Погледи, изпълнени с подозрение, отново се насочиха към Манинг и Ричард забеляза, че останалите рицари се отдръпнаха от него. Бързо погледна към ръцете им — Ферърс и Манинг не носеха пръстени, но Бремнър и Грантъм имаха.

— Сър Хенри — попита той, като се приближи до Грантъм и Емелин. — Имаш пръстен с печат, мога ли да го погледна?

Мъжът сви изненадано рамене, свали го и му го подаде.

— Какво общо има пръстенът? — остро попита Ферърс.

Ричард внимателно изучаваше пръстена. Медно кръгче с гравиран щит, на който се виждаше гербът на Грантъм — черен лъв, изправен на задните си крака на бял фон със златна звезда във всеки ъгъл.

— Просто се чудех. — Той извади ръждясалия пръстен от кесията си и го стисна в юмрук. — Снощи Бутлак ми даде това — намерил го е на мястото, където е бил открит трупът на лейди Катрин Фицалан. Мъжки пръстен е, не е бил неин. Вероятно е принадлежал на убиеца.

Стаята потъна в мълчание.

— Никога не съм носил пръстени — отбранително каза Манинг и разпери пълните си пръсти. — Не мога да ги понасям на пръстите си. — Той разкопча жакета си и извади златна верига, на която висеше малка брошка. Това е моят знак.

— Никой не казва, че е твой — лукаво се обади Бремнър. — Мастър Ричард, искаш да кажеш, че някой от нас е изпуснал този пръстен?

— Не, не — бързо се намеси Емелин. — Безсмислено е да се обвинявате помежду си. — Тя се усмихна на сър Уолтър. — Тези знаци на стената може да означават всичко. Откъде да знаем, че сър Лайънъл се е опитал да напише името на убиеца?

— Как така? — сприхаво попита Грантъм. — Милейди, погледни пръстите на сър Лайънъл, изцапани са с гипс и кръв.

Емелин отиде до трупа, коленичи и отметна одеялото. После вдигна лявата му ръка.

— Тук няма следи — каза тя полушепнешком.

— Защо трябва да има? — попита Манинг, после челюстта му увисна. Той се усмихна, хвана ръката на Емелин, помогна й да стане я и целуна пръстите й като на кралица.

— Сър Лайънъл не е могъл да остави тези знаци — триумфално заяви Емелин. — За Бога, мъдри рицари, използвайте главите си! Кажи им, сър Уолтър.

— Бомон беше левак — каза Манинг. — Всички го знаем. Дори на турнир носеше копието си от другата страна.

— Убиецът го е направил — продължи Емелин. — Хванал е ръката на сър Лайънъл, потопил я е в кръвта му и е написал тези знаци на стената. Ако ги погледнете, ще видите, че те може да означават всичко — „М“, „Б“, „Г“. Направил го е, за да ни обърка. Нещо повече — Емелин отиде до трупа, — защо сър Лайънъл е бил убит тук? — Тя посочи стаята. — Няма следи от безредие, значи не се е съпротивлявал на убиеца си. — Тя повика с жест Ричард. — Мастър оръженосец?

Слисан, Ричард застана до девойката, чиито очи горяха палаво.

— Представи си, че влизаш в стаята, за да ме убиеш. Защо точно тук? До стената?

Младежът се втренчи в нея.

— Извади камата си — настоя тя.

Ричард го направи.

— Ето — продължи Емелин — до стената сме. Ти си забил камата си в мен. При какви обстоятелства би могло да се случи това?

— Ти си ме поканила тук — усмихна й се Ричард.

— Но защо?

— Или за да подслушваме — отвърна младежът, — или за да търсим нещо. — Той прибра камата си в канията. — Да, така е. — Ричард погледна към рицарите. — Някой, когото сър Лайънъл е познавал и на когото е вярвал, е влязъл тук. Бомон е запалил свещта. Но убиецът го е закарал в тъмното, не за да чуят какво става в съседната стая, а заради нещо друго. Търсили са таен проход. — Ричард замълча. — Може би това е отговорът. Вероятно посетителят на сър Лайънъл се е чудел как са могли да бъдат написани съобщенията на стената отвън. Така го е подмамил. Сър Лайънъл е застанал тук, може би са оглеждали стената или дъските под нея. Тогава убиецът извадил камата си и го пронизал.

— Но как е излязъл? — попита Грантъм. — И е спуснал резето отвътре.

— Не знам — отвърна Ричард. — Но по-важно е, че лейди Емелин и аз бяхме в кухнята с Бутлак цяла нощ.

Той млъкна и думите му увиснаха като примка във въздуха.

— Искаш да кажеш, че е някой от нас? — Ферърс пристъпи напред. — Мастър Ричард, при цялото ми уважение, всички заспахме, включително ти. Ти или лейди Емелин, или Бутлак може да сте се качили по стълбите и по същия начин да сте почукали на вратата на сър Лайънъл.

— Не бива да забравяме и другите двама — заяви Манинг. — Барликорн и Гилдас. Това е голямо имение, мастър Ричард, и прозорците не се затварят. Може би има и тайни входове.

Ричард се канеше да му отвърне, когато чу тропот по стълбите и Гилдас нахлу в стаята. Ботушите и гамашите му бяха подгизнали, лицето му издраскано от клони. Известно време той стоя присвит, като се опитваше да си поеме дъх. Дори не попита за трупа, полупокрит с одеяло.

— Къде е Барликорн? — Ричард го разтърси за рамото. — Какво е станало?

— Разбойниците — задъхан каза Гилдас. — Дойдоха. Опитаха се да прекосят брода. Появиха се изневиделица, движеха се бързо, без коне. Барликорн уби няколко със стрелите си и те отстъпиха. Но смята, че пак ще нападнат.

— Най-добре да се въоръжим — възкликна Ферърс. — Мистрес Емелин, ти ще останеш тук.

— Вземете лъкове — извика Ричард. — Арбалети, каквото сте донесли.

— Конете — каза Гилдас. — Барликорн каза да доведем конете.

— Те ще ви забавят. — Емелин сграбчи ръката на Ричард. — Тръгвай — настоя тя. — Вземи и другите. Гилдас и аз ще доведем конете. Поне до голямата ливада.

Всички забързаха към стаите си. Ричард слезе в кухнята. Препаса колана си с меча, камата и дългия уелски нож. После грабна арбалет и колчан стрели и излезе в двора на конюшнята. Емелин и Гилдас вече се опитваха непохватно да оседлаят конете. Останалите рицари се присъединиха към тях. Сега, когато бяха изправени пред общата опасност, нямаше подозрения. Сър Уолтър Манинг беше облечен в броня от халкички. Бремнър и Грантъм носеха шлемовете си — стоманени конуси с широки предпазители на носа. Всички бяха въоръжени с мечове и ками. Ферърс носеше лък, останалите — арбалети. Като се хлъзгаха и залитаха по снега, те се отправиха през гората. Отначало се движеха колкото можеха по-бързо, но Бремнър извика и те спряха задъхани.

— Трябва да бъдем предпазливи — предупреди ги той, като посочи към покритата със сняг ливада. — Ако разбойниците са се върнали, ако са пленили или убили Барликорн, може да ни причакват на открито.

— Тогава ще разузная — предложи Ричард.

После млъкна, защото чу звуци зад тях.

— Това е лейди Емелин и онзи нещастник с конете.

— Сър Джон — отвърна Ричард, — Гилдас не е нещастник и преди да свърши денят може да се зарадваш, че е с нас.

— А когато денят свърши — отсече Бремнър с разгневено лице под железния шлем, — ще трябва отново да си помисля, мастър Ричард. Уморих се от този прокълнат остров. Не искам да умра тук.

Ричард не му отговори, а се обърна и затича колкото можеше по-бързо през ливадата. Снегът не беше толкова дълбок, колкото беше очаквал — само до средата на прасеца, но беше доста твърд. От време на време той спираше и се взираше в дърветата пред себе си или поглеждаше настрани към мястото, откъдето се беше появил черният рицар, но нищо не се виждаше. Най-после стигна до дърветата. Не чу нищо, затова тръгна по отъпканата пътека към езерото. Спря и се приведе зад един храст. Виждаше брода и дългата редица камъни, които стигаха до отсрещния бряг. Мръдна, за да има по-добър изглед и видя поне три трупа, проснати върху замръзналото езеро. Всички лежаха по гръб и в гърдите им стърчаха стрели. Кръвта вече замръзваше в големите локви край тях.

Ричард се плъзна безшумно напред по пътеката. Излезе от гората на открития бряг на езерото и тихичко подсвирна. Тук имаше още трупове, всички повалени от стрели. Повечето от тях бяха дървени, но разпозна и почерка на Гилдас. Едно от телата лежеше по-близо до брега, улучено със стрела от арбалет право в лицето. На другия бряг виждаше отъпкания сняг, където се бяха събрали разбойниците. Той се оглеждаше наляво и надясно, но не видя Барликорн и се канеше да го повика, когато почувства нечие присъствие зад себе си. Обърна се. Стрелецът стоеше и се подпираше на лъка си.

— Кътбърт, помислих, че са те убили — Ричард приближи и удари протегнатата му ръка.

Стрелецът кимна към труповете.

— Изметта на земята — отвърна той. — Тръгнаха през брода, хлъзгаха се и залитаха. Дете на десет години нямаше да ги пропусне. — Лицето му стана мрачно, когато посочи към езерото. — Оттеглиха се зад онзи хълм — каза той. — Ще се върнат.

— Какво стана? — попита Ричард, гледайки небръснатото лице и зачервени очи на стрелеца.

— С Гилдас бяхме между дърветата. Спахме доста добре. Хванахме заек, одрахме го и го опекохме. Признавам, че бяхме уморени. Чух звук, погледнах през езерото — Догуърт и Ратсбейн сякаш бяха изникнали от снега. Движеха се надолу по хълма към брода. — Барликорн потри ръце. — Появиха се толкова бързо, без вик, без шум. Е, поне преди да започна да стрелям.

Той погледна през рамото на Ричард.

Оръженосецът се обърна. Възвишението вече не беше пусто. Дълга редица мъже, които носеха пред себе си клони от храсти, тихо се спускаше към брода.

Втора глава

Ричард и Барликорн отстъпиха в гората, докато редицата разбойници безшумно се плъзгаше по покрития със сняг хълм към брега на езерото. Младежът потрепери. Дори когато при Поатие беше наблюдавал как френските фаланги настъпват в целия си блясък под звука на тромпетите и плющящите под вятъра знамена, не се беше чувствал толкова уплашен, както от тази тиха, заплашителна редица мъже, които се придвижваха към водата. Те напредваха решително и като присви очи, младежът видя, че са въоръжени до зъби. Всички носеха мечове и ками, някои имаха арбалети, а неколцина — лъкове. Бяха облечени в кожи. Един носеше еленови рога на главата си, други имаха кожени шапки от лисица, язовец или видра. Няколко носеха кожени маски, които скриваха лицата им, други — шлемове с широки предпазители за носа, които им придаваха страховит, кошмарен вид. Не говореха и дори конете им бяха с намордници. Ричард се канеше да каже нещо, но стрелецът поклати глава. Младежът ги преброи — бяха поне шестдесет. Внезапно друга група се появи на хълма — четирима или петима мъже, облечени в зелено. Други двама, с мечи кожи, яхнали дребни товарни коне, следваха най-отзад.

— Ратсбейн и Догуърт! — изсъска Барликорн. — Най-после и те се появиха!

Разбойниците спряха на края на езерото. Един от ездачите, който държеше измачкано знаме, посочи напред. Очевидно знаеха къде е бродът — на това място дъното беше плитко и големи плоски камъни образуваха нещо като мост. Разбойниците пъргаво поеха напред. Барликорн потупа малкия арбалет, който Ричард беше донесъл.

— Стреляй, когато ти кажа — прошепна той.

Оръженосецът наблюдаваше как зловещите фигури се хлъзгат и залитат към брега. Барликорн зареди стрела в лъка си и отстъпи тихо, за да се прицели по-добре. Ричард се наведе и напъна арбалета, намествайки стрелата в ложата. После го вдигна и се прицели в един разбойник, който вървеше малко по-напред от другите.

— Стреляй! — извика Барликорн.

Разбойниците спряха. Ричард дръпна спусъка в мига, когато лъкът на Барликорн избръмча. Разбойникът, в когото се беше прицелил, внезапно отстъпи назад с разперени ръце и мечът му падна на леда. Други двама сякаш затанцуваха, когато стрелите на Барликорн ги улучиха в гърдите и гърлото. Локви кръв се разляха върху леда. Ричард чу, че някой извика, с ругатни и крясъци разбойниците продължиха напред. Младежът вдигна арбалета, трескаво го зареди, като тайно се възхищаваше на невероятното умение на Барликорн — на всяка негова стрела, той пускаше четири, които оставяха гърчещи се, окървавени трупове върху леда. Сигурно бяха повалили осем или девет, но разбойниците наближаваха. Барликорн прошепна, че трябва да се отдалечат. Главатарите сигурно бяха ги видели, защото окуражиха хората си да продължат, докато Ричард и Барликорн бързо се промъкваха назад по заснежената пътека. Разбойниците ги последваха. От време на време Ричард спираше и стреляше. Чуваха викове и писъци, но сега преследвачите им не само имаха защитата на сноповете клони, които държаха пред себе си, но се възползваха от дърветата и храстите. Барликорн непрекъснато се оглеждаше.

— Не бива да ни обградят! — изсъска той. — Ако това стане, изгубени сме.

Той пусна още една стрела и затича, като направи знак на Ричард да го последва. Имаха предимството на изненадата, а разбойниците се бояха, че може да ги водят към капан. Двамата бяха стигнали до средата на голямата ливада, разпръсквайки наоколо сняг, когато чуха пронизителния звук на ловджийски рог и триумфалните викове на преследвачите си.

Ричард тичаше; пот се стичаше по тялото му. От време на време се оглеждаше, но разбойниците още се виждаха. Между дърветата пред себе си, зърна Бутлак, Гилдас и рицарите, които ги чакаха, а зад тях Емелин държеше конете. Ливадата се простираше пред него, дълбокият сняг затрудняваше движението му. Веднъж падна на ръце и колене, закашля се, гадеше му се. Барликорн го изтегли за ръката и го бутна напред. Най-после стигнаха гората и Ричард падна на земята, борейки се да си поеме дъх. Откъм рицарите се чуха ругатни и стонове, насочени колкото към разбойниците, толкова и към Ричард. Но когато оръженосецът най-после си пое дъх, те се подготвяха за битка. Бутлак и Гилдас също бяха с тях, всички въоръжени с лъкове и стрели. Ричард със залитане отиде до Емелин, която стоеше бледа, но с решителен вид. Баяр беше сгушил муцуна във врата й, но свиваше уши. От време на време вдигаше глава и цвилеше, сякаш усещаше, че предстои битка.

— Вземи кон! — извика Ричард, стискайки ръката на Емелин. — Върни се в имението!

Девойката, с разширени от ужас очи, поклати глава.

— Ако ти умреш — прошепна тя, сграбчила един от пръстите му. — Ако умреш, какъв е смисълът, Ричард? — Усмихна му се насила. — Мога да стрелям с лък и да се бия с меч. Предпочитам да умра тук. Моля те! Не искам да ме изгорят жива в имението или да ме заловят, изнасилят и да прережат гърлото ми. — Тя тропна с крак и посочи към арбалета, който висеше на рога на седлото. — Няма да отида. — Емелин се наведе и целуна силно Ричард по устата. — Ако ме накараш да тръгна, никога вече няма да те целуна!

— Никога! — възкликна Ричард.

— Поне — чаровно се нацупи Емили — за дълго време.

Младежът се обърна. Разбойниците вече се бяха появили на другия край на ливадата.

— Направи каквото трябва — каза й той и забърза да се присъедини към останалите.

— Защо не ги нападнем с конете? — предложи Манинг. — Една силна атака ще ги накара да се оттеглят.

— Да, и ще ви избият един по един — отвърна му Барликорн. — Прекалено много са.

— Могат ли да ни обградят? — попита Бремнър.

— Могат да опитат — пошегува се Бутлак, — но бързо ще се изгубят в гората. Не — той се намръщи и плю, — ще пресекат ливадата.

— Богът на битките да е с нас! — припя Гилдас. — Нека върви пред нас. Хиляди да паднат под десните ни ръце и десетки хиляди под левите. Върнете се обратно — извика той през ливадата, като се изправяше. — Върнете се в ада, от който сте дошли! Нека повелителят на небесното войнство ви изтреби до крак!

Една стрела изсвистя във въздуха и Гилдас падна по лице.

— Това беше най-кратката молитва, която съм чувал! — пошегува се Бутлак.

— Заедно! — извика Барликорн. — Всички да стрелят с мен!

Рицарите не възразиха. Бяха калени воини и познаваха поразяващата сила на лъка от бойните полета във Франция. Мълчаливо се приведоха, Емелин застана до Ричард, всички в редица с готови за стрелба лъкове и арбалети. Разбойниците, стреснати от откритото пространство, спряха, но после тръгнаха през него.

— Слава Богу! — прошепна Барликорн. — Струпани заедно като овце. Дано Гилдас се моли на Предводителя на Небесното войнство да не се разпръснат!

Бандата разбойници бавно приближаваше. Около тридесет-четиридесет души, те напредваха в три редици. Сърцето на Ричард се сви, когато се разгърнаха, но Барликорн внезапно скочи напред и затича през ливадата. Сложи стрела в лъка си, захапал друга, коленичи и се прицели, без да обръща внимание на подвикванията и стрелите на противника, които свистяха край него. После пусна стрелата. Един разбойник, далеч наляво залитна и сграбчи стрелата, която го беше улучила в устата. Барликорн се обърна рязко и стреля по един мъж в десния край на бандата, улучвайки го в стомаха. После стрелецът отново се затича към гората, а Ричард се засмя, като видя какво става — уплашени от точността му, разбойниците се скупчиха плътно, сякаш това щеше да ги защити от смъртоносния му прицел. Един от рицарите прошепна, че трябва да стрелят, но Барликорн поклати глава.

— Когато става дума за стрелба с лък — прошепна той дрезгаво, — доверете ми се.

Разбойниците наближаваха. Те не виждаха враговете си и докато напредваха, очевидно се надяваха, че Ричард и групата му са се прибрали в имението.

— Не забравяйте — прошепна оръженосецът, — че още не знаят колко сме.

Редицата противници приближи още. Ричард различаваше отделни лица и тихичко прошепна молитва тези мъже, диви като кожите, с които бяха облечени, да не победят. Погледна към Емелин. Тя прочете мисълта му и кимна. Нямаше нужда да говорят. Бяха се разбрали. Ако бъдеха победени и нямаше възможност да избягат, Ричард щеше по-скоро да я убие, отколкото да я остави в ръцете на главорезите. Оръженосецът въздъхна дълбоко.

— Кога? Кога? — възбудено прошепна той.

Барликорн вдигна заредения си лък.

— Опъни! — нареди той. — Цели се в центъра!

Рицарите се подчиниха. Бремнър опъна големия лък, който носеше. Останалите го последваха. Гилдас не спираше да трепери и мърмореше молитви под нос.

— Прицели се! — извика Барликорн.

Ричард уравновеси арбалета и затаи дъх.

— Стреляй! — изрева Кътбърт.

Въздухът затрептя покрай стрелите им. Някои пропуснаха, но останалите поразиха смъртоносно целта. Шест или седем разбойника паднаха с писъци; стрелите, изстреляни отблизо, разкъсаха плътта и мускулите им и обляха в кръв снега. Останалите, изненадани, се скупчиха на място.

— Стреляй! — отново извика Барликорн.

Последва нов, още по-смъртоносен залп. Разбойниците се втурнаха напред.

— Стреляй! — извика Барликорн.

Този път бандитите се уплашиха и се разбягаха.

— Напред! — нареди Барликорн. — Но не ме изпреварвайте.

Ричард каза на Емелин да остане на място, а той тръгна с другите. Още един залп, нови разбойници паднаха на земята, докато останалите, поучени от горчивия си опит, се разделиха и побягнаха в различни посоки през ливадата. Известно време Барликорн ги държа в една редица, за да се убеди, че врагът отстъпва, после извади камата си, останалите го последваха и приближиха до улучените разбойници. Някои бяха умрели на място. Други стенеха и ругаеха, гърчейки се от болка и драскаха по снега, сякаш се опитваха да си върнат кръвта, която струеше от раните във вратовете, гърдите и стомасите им. Ричард се извини и се върна назад, за да види наред ли е всичко с Емелин. Хвана я за рамото.

— Не гледай! — каза й той. — Върни се при конете.

— Защо?

Тя успя да погледне през рамото му и видя как Ферърс, който държеше меча си като брадва, разсече врата на един ранен разбойник. Девойката се обърна и бързо побягна. Ричард искаше да се върне, но яростта от битката го беше напуснала. Другарите му обаче, напредваха като ангели на смъртта, прерязваха гърла и събираха оръжия, докато Барликорн не им извика, че врагът се прегрупира и те отстъпиха към гората. Стрелецът и рицарите изглеждаха мрачни. На лицето на Бутлак играеше самодоволна усмивка, а Гилдас, който беше изчезнал в гората, сигурно се чувстваше зле.

— Беше ли нужно това? — попита Емелин, когато се върна сред тях.

— Какво друго можехме да направим? — рязко попита Ферърс. — Да намажем раните им с мехлем, да ги превържем и да ги пуснем да си вървят? — Той пусна купчината оръжие, която носеше. — Оказахме им милост — продължи рицарят. — Те не заслужават такава бърза смърт.

Останалата част от групата се съгласи. Гилдас се появи от гората, бършейки устата си с опакото на ръката. Но възбудата от боя беше преминала. Ричард се взираше в телата, които лежаха гротескно върху снега с крайници, разперени във всички посоки. Слънцето се отразяваше в кървавите локви и младежът бързо отмести поглед — имаше чувството, че цялата ливада е подгизнала от кръв.

— Идват — изръмжа Барликорн. — Този път знаят колко сме. Дори Догуърт и Ратсбейн не са толкова глупави.

Оказа се прав. От разбойниците бяха останали около четиридесет души. Те се разгърнаха в дълга редица с разстояние помежду си. На коне зад тях яздеха двамата им главатари. Този път напредваха по-бавно.

— Ако ги оставим да се приближат твърде много — отсече Грантъм, — ще ни обградят. Може дори да стигнат до имението.

Ричард погледна към Барликорн и видя отчаянието в очите му.

— Какво да правим? — прошепна той.

— Ще чакаме и ще отстъпваме — отвърна стрелецът. — Можем да се бием от конюшнята.

Разбойниците внезапно спряха. Емелин се приближи и прошепна на ухото на Ричард.

— Знам защо Бомон умря! Ричард вдигна очи изненадан.

— Ливадата — прошепна тя. — Не си ли спомняш, Ричард? Турнирът, който баща ти организирал тук? И караницата между лорд Саймън и лейди Катрин. Друг рицар е носел цветовете на съпругата на барона. Бомон трябва да си е спомнил. Затова са го убили.

— Е, вече е твърде късно — отвърна оръженосецът.

— Излязохме много бързо от стаята му — продължи Емелин. — На една маса в ъгъла видях мастилница, перо и късове пергамент. Чудя се какво е пишел.

Ричард се усмихна и я щипна по бузата.

— Ти си оставаш дъщеря на правник — каза й той. После кимна към редицата разбойници. — Ако Бог ни отърве от тях, може да открием истината.

— Пригответе лъковете! — извика Барликорн и бандитите се разпръснаха още по-нарядко и тръгнаха бавно към тях, насъсквани от главатарите им, които яздеха след тях.

— Щом влязат в обсега на стрелите — нареди Барликорн. — Прицелете се и стреляйте.

Той отново изтича напред със зареден лък. Прицели се и двама разбойници паднаха. Това изглежда вбеси останалите и когато Барликорн хукна обратно, те го последваха. Ричард и рицарите стреляха, но стрелите им не стигнаха до целта. Само трима или четирима от преследвачите паднаха. Останалите се готвеха да ги нападнат, когато във въздуха се чу ясен, сладък звук на рог. Разбойниците спряха и се огледаха със страх. Главатарите им пришпориха конете си към дърветата, откъдето се беше чул сигналът. На ливадата настъпи тишина. Не се чуваше друг шум освен тежкото дишане на мъжете, готови за бой. Разбойническите предводители точно щяха да обърнат конете и да наредят на хората си да атакуват, когато рицарят в черна броня изскочи от гората с вдигнат щит и меч в ръката. Големият му боен кон риеше земята и шумно цвилеше. Разбойниците не знаеха какво да правят. Имаше ли и други хора в гората? Трябваше ли да продължат през смъртоносните стрели на Барликорн или да се обърнат срещу новата заплаха? Рицарят вдигна меча, пришпори коня си и препусна в галоп.

— Като самия гняв Божий! — припя Гилдас. — Божият гняв!

Спътниците му стояха замръзнали при вида на тази страховита фигура; проблясвайки на слънцето, мечът се заби в един от главатарите и изпрати на земята коня и ездача му, описвайки кървава дъга. Барликорн пръв се отърси от унеса.

— Сега! — извика той. — Яхвайте конете!

Ричард и останалите затичаха назад. Той стисна Емелин за ръката.

— Върни се в имението! — прошепна й. — Заключи се, но претърси стаята на Бомон.

Целуна я силно по устните, скочи на седлото и се присъедини към рицарите. Манинг размаха меч и въпреки дебелия сняг, те препуснаха в лек галоп. Барликорн, Бутлак и Гилдас тичаха след тях. Загадъчният рицар вече сееше кърваво опустошение. Като фермер с коса в ръка, той замахваше наляво и надясно. Ливадата отново се покри със съсечени тела. Докато нападаха стремително, Ричард видя отсечена глава, предмишница и ръка. Снегът беше почервенял, въздухът кънтеше от виковете на мъжете.

Когато Ричард и другарите му се присъединиха към рицаря, разбойниците изгубиха напълно смелостта си. Те хвърлиха оръжията си и се опитаха да се предадат, но бяха посечени. Други последваха главатаря си в стремителен бяг през кървавата ливада. Понякога група разбойници спираше и се обръщаше, опитвайки се да даде отпор, но конниците просто минаваха през тях. Бандитите стигнаха до горската пътека. Ричард усети, че му е трудно да удържи коня си. Един разбойник се обърна и вдигна меч, но Баяр го удари с копитата си по главата. Най-после стигнаха до езерото. Когато излезе от гората, Ричард видя, че заледеният брод беше преграден. Някой беше хвърлил горящи снопове съчки върху леда. Той беше твърде дебел, за да се разтопи веднага, но вече се бяха появили пукнатини. Водата се процеждаше през тях, докато танцуващите пламъци препречваха пътя за отстъпление. Двама разбойници, твърде отчаяни, решиха да преминат. Единият беше улучен от стрела, другият се препъна и падна сред пламъците. Ужасните му писъци проглушиха въздуха, докато Барликорн не му пусна една стрела. Ричард се огледа — загадъчният рицар беше изчезнал. Разбойниците бяха обградени, а рицарите нямаха намерение да проявяват милост. Бандитите падаха като ожънато жито. Най-накрая Ричард не издържа.

— Спрете! Спрете! — извика той.

Изтръгна меча от ръката на Манинг, отвратен от кръвожадния му поглед. Бремнър, Грантъм и последен Ферърс дръпнаха юздите и се отпуснаха на седлата, стиснали окървавените си мечове. Разбойниците, не повече от десет или единадесет, се струпаха около водача си, който също беше слязъл от коня и сваляше мечата кожа от главата си. Главорезите се приведоха и протегнаха ръце, молейки за милост. Ричард слезе от коня и отиде при тях. Вгледа се в главатаря им и беше отблъснат от злобата, изписана на тясното му, слабо лице. „Прилича на невестулка — помисли Ричард — с жестоката уста и малките студени очи на небръснатото лице.“

— Милост — прошепна мъжът; погледът му се насочи към Барликорн и Ричард долови омразата, която гореше в очите му.

Оръженосецът го блъсна встрани и започна да оглежда другарите му. Видя как Бутлак се промъква обратно в гората с дългия уелски нож в ръката си и осъзна, че ранените няма да оцелеят.

— Убийте ги! — заповяда Ферърс. — Убийте всички!

Ричард огледа групата. Никога не беше виждал накуп толкова много покварени и зли хора. Той потръпна при мисълта какво щеше да стане, ако те бяха победили. Само едно лице предизвика състраданието му. Грозно пъпчиво момче на не повече от дванадесет години се криеше зад баща си.

— Всички трябва да умрат! — извика Бремнър и се огледа. — А къде изчезна нашият загадъчен спасител?

Ричард сви рамене и погледна към ливадата. Помнеше как беше нападнал рицарят, пълният му контрол върху коня, сечащите удари на меча му. Това му беше напомнило за нещо, но беше твърде уморен, а рицарите се трупаха край него.

— Мастър Ричард.

Манинг стоеше пред него разкрачен. Той посочи с палец през рамото си към свитите разбойници, скупчени като стадо. Рицарят се закашля, когато облак дим от огъня върху леда, се понесе над острова.

— Това, което иска да каже Манинг — обади се Ферърс, облегнат на меча си зад останалите — е, че всички ние сме мирови съдии на това графство. Имаме кралски заповеди. Тези мъже са разбойници, главорези. — Той си проправи път през останалите. — Съгласно заповедите, който ги види, трябва да ги убие.

— Вярно е. — Грантъм погледна засрамено към Ричард. — Трябва да ги екзекутираме.

Ричард отмести поглед.

— Не ни е нужно разрешението ти — предупреди го Ферърс. — Просто ти казваме в знак на уважение какво трябва да се направи.

Думите му предизвикаха отчаяни стонове сред разбойниците. Сега водачът им се изправи на крака и щеше да пристъпи напред, но камата на Барликорн опря в гърлото му.

— Тогава проклети да сте! — извика той. — Няма да моля за милост! — Той сграбчи момчето, което имаше остра червена коса, покрито с брадавици лице, изпъкнали очи и олигавена уста. — Момчето не бива да умре. — Той се обърна към Барликорн. — Убий мен, но пощади сина ми.

Лесничеят бързо погледна към Ричард и кимна. Оръженосецът се обърна и затвори очи. Знаеше, че рицарите са прави. Законът беше на тяхна страна, разбойниците бяха истински главорези. Всеки имаше право да ги убие. Какво можеше да направи той? Ако се противопоставеше, нямаше да му се подчинят. Един разбойник с гъста, сплетена коса и лице, почти скрито от мустаците и брадата, залитна напред. Хвърли се в краката на Ферърс, вкопчи се в ботушите и задърпа пеша на наметалото му. Бърбореше на диалект, който нито Ричард, нито останалите разбираха. Ферърс го срита, но мъжът отново се вкопчи в дрехата му. Този път гласът му беше по-остър и ясен, но преди Ричард и останалите да се намесят, Ферърс извади меча си и с едно движение преряза гърлото му от ухо до ухо. Разбойникът коленичи, задавен в собствената си кръв с втренчен в убиеца си поглед. После се олюля встрани и падна на снега. Ферърс се наведе и изчисти острието в кожения му жакет. После вдигна очи, на суровото му лице имаше усмивка.

— Разправяше, че е един от моите арендатори — грубо каза рицарят. — И молеше за милост.

— А на какво наречие говореше? — попита Барликорн.

— Той е от Фенс16 — обади се главатарят. Намръщи се и плю върху трупа. — Наистина смяташе, че може да се надява на милост.

Ричард прекрачи тялото и отново огледа разбойниците. Погледът му минаваше по порочните им лица.

— Няма да ги бесим — каза той през рамо. — Свършете бързо. Гилдас, намери Бутлак. Ако някой тук иска да се изповяда… — Ричард се приведе и сграбчи момчето, което още се криеше зад баща си. — Детето няма да умре. — Той го избута встрани и го подкани. — Върви, момче.

— Аз ще се погрижа за него — предложи Барликорн и прибра камата си. — Преследвал съм тези мъже и те са ме преследвали, но няма да ми достави удоволствие да ги убия.

Сър Хенри Грантъм пристъпи и вдигна меча си.

— Аз, сър Хенри Грантъм — извика той и гласът му прокънтя като погребален звън, — кралски наместник и мирови съдия в това графство, с властта, която ми е дадена, ви осъждам на смърт за престъпления срещу Короната и народа! Присъдата ще бъде изпълнена незабавно!

Той отстъпи назад. Бремнър и Манинг донесоха един пън. Всички изчакаха, докато Бутлак се върне. Отшелникът се смеси с разбойниците, които стояха, без да се съпротивляват; неколцина се молеха, други плачеха, но повечето последваха арогантния пример на главатаря си. Той беше избутан и принуден да коленичи. Бремнър вдигна меча и с един ужасен удар отсече главата от раменете му. Конете, разтревожени от мириса на кръвта, станаха неспокойни. Гилдас ги отведе, докато втори разбойник беше избутан напред за екзекуция. Ричард затвори очи, прекръсти се и поведе Баяр за юздите към ливадата. Барликорн и момчето го очакваха. Стрелецът посочи към труповете, струпани върху снега.

— Мастър Ричард — той сграбчи момчето за яката. — Трябва да изпратим пратеник. Тези трупове трябва да се погребат. — Той кимна назад към брега, където екзекуциите продължаваха. — Трябва да получим одобрение за онова, което направихме.

Оръженосецът не му отговори; той гледаше огромните локви кръв, осеяли ливадата и жестоките гарвани с жълти човки, които чакаха, за да пируват с лешта.

— Мислиш ли, че островът е прокълнат? — попита той.

Барликорн сви рамене.

— Никой не е канил тук Ратсбейн и Догуърт — отвърна той. — Получиха онова, което такива като тях заслужават.

— Ами рицарят? — попита Ричард.

— Той беше на ливадата, докато траеше клането — отвърна Барликорн. — Когато разбойниците се разпръснаха и затичаха към брода, изчезна. Навярно той е запалил и огъня.

Оръженосецът погледна към момчето. Никога не беше виждал толкова грозно и толкова уплашено дете. Сипаничавото му лице беше обляно в сълзи и то трепереше така, че Ричард свали наметката си и го уви с нея.

— Отведи го в замъка — подкани оръженосецът Барликорн. — Нека сложи малко храна и вино в стомаха си.

Стрелецът стисна момчето за рамото.

— Трябваше да го убием, мастър. — Той погледна Ричард в очите. — Да, знам, че съм суров и жесток. Но ако те ме бяха заловили, нямаше да умра бързо. — Той примигна и погледна към небето. — Някога обичах едно момиче — продължи Барликорн. — Имаше златиста коса и загоряла кожа. Смехът й беше звънък, а устните — само за целувка. Баща й беше дървар и живееха в малка просека северно от Епинг. Един ден Ратсбейн и Догуърт ги посетили. Бях заминал в друга част на графството. — Стрелецът прехапа устни. — Открих голото тяло на момичето навътре в гората. Сигурно се е мъчила дни наред. — Той побутна момчето пред себе си. — Затова съм безмилостен. Когато това младо момиче умря, с него умря и състраданието ми. — Щеше да каже още нещо, но се въздържа. — Всички имаме нужда от храна и питие — промърмори той, после се запъти през ливадата с преметнат през рамо лък и ръка върху рамото на увитото в наметката момче.

Оръженосецът се загледа към гората. Искаше му се да яхне Баяр и да претърси всяко кътче на острова, докато не открие рицаря. Потръпна, когато чу гласове и смях зад себе си. Осъзна, че екзекуциите бяха свършили, затова яхна коня, пришпори го и без да се оглежда, последва Барликорн обратно към имението.

Разговорът на поклонниците

Франклинът млъкна. Известно време той тихичко се поклащаше на стола си.

— В името на истината! — Ханджията се изправи, за да раздвижи крайниците си. — Чувал съм за кървави сражения, но надали някое е било така ужасно като това на остров Кроукхърст.

Франклинът леко се усмихна и посочи към часовата свещ на полицата над огнището.

— Става късно — обяви той. — Може би трябва да довърша историята утре вечер.

— О, не! — хорово възразиха спътниците му.

— Трябва да я разкажеш сега! — извика Батската невяста.

— Няма да бъде честно да не го направиш! — изкрещя Морякът.

Франклинът тръгна към вратата.

— Нека дам малко почивка на гърлото си. Нощта е тиха и хладна. Ще изляза за малко на чист въздух.

Всички се съгласиха, а Ханджията се отправи към кухнята за още вино, ейл и храна.

— За да възвърнат доброто си настроение след тази кървава история — заяви той.

Франклинът не искаше нищо. Той излезе на малкия двор на манастира. Трепкащи светилници с факли обливаха паважа със светлина. Франклинът седна на една малка каменна пейка пред малка градинка, пълна с уханни цветя. Разкопча туниката си и протегна врат, за да вдиша хладния нощен въздух. Край него, през прозорците на манастира проблясваха свещи. Като напрегна слух, Франклинът долови тихото пеене на монасите по време на нощната им служба. Затвори очи и вдъхна аромата на цветята. Щеше да се радва, когато това поклонение свършеше. Правеше го на всеки три години, за да изпълни тържествената си клетва. Чу стъпки по калдъръма и хвана дръжката на камата си. Някакъв мъж се изкашля. Франклинът се успокои и погледна през рамо към рицаря, който стоеше там.

— Приятна вечер, нали, сър Годфри?

Рицарят седна до него и посочи към цветната леха.

— Нищо не мирише така сладко през априлските вечери — каза тихо той. — Ароматът им винаги ме успокоява. — Той се обърна към Франклина. — Аромат, предпочитан от онези, които са свикнали със зловонието на битките.

— Защо всъщност дойде, сър Годфри? — попита Франклинът.

— За да видя кой си всъщност. — Рицарят го погледна открито. — Ходил съм в Кроукхърст — продължи той. — Кралят ме изпрати на север с отряд сержанти. Наехме работници и изкопахме големия гроб, за който спомена добрият свещеник. Пристигнах в края на твоята история.

— Е, значи знаеш, че казвам истината.

— Ами убиецът? — попита рицарят. — Предателят?

Франклинът притисна пръст до устните на сър Годфри.

— Ти завърши историята си за ужасните стригои, но тя не е приключила, нали?

Рицарят кимна.

— Така е и с моята — продължи Франклинът. — И тя не е приключила. — Той чу вратата към трапезарията да се отваря и затваря. — Мисля, че някой друг иска да си поговори с мен.

Рицарят оправи колана с меча си и се върна в манастира. Франклинът се обърна и отново загледа цветята, но този път извади камата и сръчно я плъзна в ръкава си. Църковният пристав се приближи и седна до него.

— Значи се разпозна? — попита Франклинът.

Покритото с брадавици лице на Пристава изглеждаше още по-неприятно под светлината на проблясващите факли.

— Разбира се — отвърна той. — Не е минал ден, мастър Франклин, в който да не съм се сещал за ужасните събития на остров Кроукхърст.

— Тогава трябва да благодариш на Бога, че беше пощаден — каза Франклинът. — Тази милост беше оказана на едно грозно, сополиво хлапе, с лице, покрито с брадавици.

Приставът загриза мръсния си нокът.

— Аз също знам края на историята ти. Не е ли странно? Когато за пръв път те срещнах, с руменото ти лице и снежнобяла брада, с копринената кесия и кадифени дрехи, си помислих: „Ето един бъзльо, който само чака да бъде ограбен“.

Франклинът тихо се засмя.

— Знам — отвърна той. — Ти се опита да ми задигнеш кесията.

— А ти не се опита да ме спреш.

Франклинът се изправи, извади камата от ръкава си и я прибра в канията. Погледна надолу към Църковния пристав и очите му вече не бяха весели.

— Ако я беше взел — каза дрезгаво той, — нямаше да си тук, за да чуеш края на историята ми.

И като се завъртя на пета, Франклинът влезе обратно в трапезарията.