Томек при изворите на Амазонка

XIVПоляците в Бразилия

Веднага след закуската двамата приятели тръгнаха из гората. Тясната пътечка водеше през гъсталак от храсти и лиани, оплитащи клоните на дърветата. Джунглата тъкмо се будеше за живот след нощния сън. Наоколо се чуваха подозрителни гласове, шумове, писъци и крясъци. Лъчите на изгряващото слънце тук-таме проникваха през короните на дърветата и разсейваха полумрака. Разноцветни, прелестни цветя разтваряха чашките си, а във въздуха се носеше упоителен аромат.

Просечената от серингейрошите пътечка безпогрешно довеждаше до пръснатите поотделно из гората хевееви дървета. Те приличаха на нашия ясен. Стволът им беше висок и строен, покрит със светлосива, гладка като коприна кора. Високите, редки и прозирни корони пропускаха обилна дневна светлина. Томек и Новицки лесно разпознаваха каучуковите дървета, защото широките жлебове по кората и прикрепените в долния им край кратуни не оставаха никакви съмнения.

— Погледни, братле, как джунглата се брани от човека — обади се капитан Новицки. — Гъсталакът нахълтва в пътечката, макар че серингейро днес явно не е жалил мачетата!

— Внимавай, Тадек, под изгнилите листа обичат да се загнездват сколопендри90, а ухапването им може да бъде много опасно за човека!

— Караш ме да се пазя от сколопендрите, а тук по врата ми вече се сипят червени мравки — измърмори Новицки. — По дяволите, парят като огън!

— Заплеснал си се по каучуковото дърво, докато трябва добре да внимаваш за всичко. Чакай, ще ти помогна да изтръскаш мравките. От техните ухапвания можеш да вдигнеш висока температура.

— Като се върнем в лагера, ще си пийна ром и няма да ми има нищо — отвърна Новицки. — Колко пиявици има в тия мочурища! Как могат тия индианци да ходят боси сред подобни гадини!

— Те живеят в джунглата от векове — отговори Томек. — Не си ли забелязал, че по тялото на някои индианци липсват цели парчета кожа? Така страшно са ги разкрасили именно паразитните насекоми и червеи.

— Трябва да се признае, че доста сръчно умеят да ги вадят с клечка от тялото си. Правят го почти както папуасите в Нова Гвинея.

— Повечето папуаси също живеят в блатисти тропически джунгли.

— Нека си живеят, щом им харесва — отвърна капитан Новицки.

— С всичко може да се свикне — каза Томек. — Та нали и много поляци се заселват в Бразилия! Нашите селяни идват тук на цели семейства.

— За какъв дявол полските селяни толкова се натискат за тая Бразилия? Тук е сиромашия до шия! Ако някой им разкаже в Полша как е тук в действителност, ще престанат да мечтаят за Южна Америка!

— У нас земята все още принадлежи главно на едрите земевладелци, а тук я има в изобилие — отвърна Томек.

— Да седнем на този повален дънер и да си побъбрим — предложи Новицки. — Сядай смело, не виждам гадинки!

Той извади лулата си, натъпка я с тютюн и запали. Пухна кълбо дим срещу мравките, тичащи по дънера, на който бяха седнали, и подхвана:

— Интересно, кой е първият поляк, пристигнал в Бразилия? Чувал ли си нещо на тая тема?

— Разбира се, че съм чувал. Първият поляк, известен в Бразилия, е бил Кшищоф Арцишевски, адмирал от холандските войски.

— Това трябва да е било много отдавна, защото не зная нищо за него. Какъв е бил той?

— Като изгнаник от Полша Арцишевски се заселил в Холандия и постъпил да следва военно инженерство и артилерия. През 1629 година с чин капитан от пехотата взел участие в експедицията до Бразилия, тъй като точно по това време холандците се опитвали да заграбят испанската колония в Южна Америка.

Холандската флота атакувала откъм морето град Олинда, столица на капитанията, тоест на окръга Пернамбуко, и укрепения форт Ресиф на южния бряг на залива. Артилерийската стрелба от корабите в развълнувания океан не била успешна и холандците не могли да превземат тези градове. Тогава Арцишевски, който участвувал във военния съвет, предложил да щурмуват откъм сушата, откъдето испанците не очаквали атака. По негов съвет тайно стоварили на брега три хиляди войници и тогава експедицията превзела укрепените градове.

След това Арцишевски се върнал в Холандия и вече като полковник потеглил на нова експедиция за Бразилия. Заедно със Зигмунт Шкоп, който бил родом от Шльонск, водил военни действия против испанците. Превзел форт Араял, а после победил новия испански командуващ княз Лерма. Накрая Арцишевски бил произведен в чин генерал от артилерията и адмирал на холандските морски сили в Бразилия…

— Щом е бил толкова важна личност в холандската колония, сигурно е направил голямо състояние — подметна Новицки.

— Грешиш, Тадек, Арцишевски не е бил конквистадор и не се е борил за лична изгода. Върнал се в Полша и като генерал от артилерията се бил с Хмелницки край Пилавце, а по-късно подготвил и ръководил Отбраната на Лвов.

— Военният винаги някак ще се оправи, защото добри войници всякъде са нужни — забеляза Новицки. — На мен най-много ми е жал за бедняците, които заради къшея хляб се трепят до Бразилия. Неотдавна прочетох една книга от Конопницка на тази тема — „Господин Балцер в Бразилия“. Чак ми се доплака от несретата на нашите преселници. Такава е, изглежда, съдбата на поляците, че или преследванията на завоевателите, или нищетата ги прокуждат от собствената им страна.

— Какво можем да направим срещу това?! — развълнувано проговори Томек, защото и той, и баща му, и неговите приятели трябваше да бягат от Варшава, окупирана от царска Русия. — Не на всички поляци е било трудно да си уредят живота в Бразилия. Полските политически емигранти след Ноемврийското въстание (1830 г.), Пролетта на народите (1848 г.), и Януарското въстание (1863 г.) били образовани хора, търсени и ценени в Бразилия. Потомците на фамилията Тромковски заемали високи постове в бразилската армия, инженерите Римкевич и Бродковски строили железопътна линия от Сао Паоло до пристанището Сантос и подвижното пристанище в Манауш, а инженер Бабински направил първата геоложка карта на тази страна. Други, като например Хероним Дурски, се грижили за запазване на полския дух сред нашите заселници.

По-лошо обаче било положението на нашите емигранти, дошли тук да търсят препитание. В голямата си част те били селяни, които не са могли да се надяват, че ще получат земя в Полша. Тези хора били без образование, не знаели чужди езици, нямали представа за географията, следователно не са им били известни и условията в тази тяхна бленувана Бразилия. При вестта, че в Америка раздават безплатно земя, те продавали скромното си имущество и тръгвали през морето. Мнозина от тях трябвало да преживеят много разочарования и дори трагедии.

— Продължавай Томек. Тъжни, но и поучителни са тия работи — каза Новицки.

— Голям шум се вдигнал около необикновената история на няколко десетки полски семейства от Горен Шльонск, които били заселени недалеч от немските колонисти в селището Бруске, щата Санта Катарина. Там местността била планинска, а земята — неплодородна. Германските колонисти смятали поляците от Шльонск за немци и започнали да преследват непокорните, които държели да запазят своята национална самобитност. Беззащитните полски селяни се обърнали за помощ към земемера Вош-Сапорски, също емигрант от Шльонск, и към енорийския свещеник в Гаспар, Антони Желински, които били единствените що-годе образовани хора сред тях.

И Вош-Сапорски и свещеник Желински намислили да създадат компактни полски селища в Парана, където в околностите на град Куритиба през 1853 година възникнало първото полско селище. Започнали дълги и мъчителни ходатайства, за да издействуват съгласието на бразилските власти за преселване на поляците от Санта Катарина в щата Парана, който имал по-поносим климат.

Немската управа на колонията в Бруске скоро научила за намеренията на поляците; опасявайки се от обезлюдяване на колонията, тя започнала да противодействува и да си служи с подстрекателства. Стигнало се дори до въоръжено тероризиране на поляците. Изтормозените полски селяни, по съвета и под водачеството на Вош-Сапорски, решили да избягат тайно от Бруске. За целта построили салове и една нощ скришом отплували по реката, а след това пеш прекосили планините и девствената джунгла чак до Итажа, където трябвало да ги чака кораб за Парана. Макар и изиграни, немците не се признали за победени и дори в Итажа се опитали да осуетят заминаването на кораба с полските преселници. Едва намесата на паранските власти окончателно спасила поляците от преследванията.

По този начин тридесет и две полски семейства от Шльонск се озовали в Парана и основали край Куритиба селище, което Вош-Сапорски нарекъл Пиларзиньо.

— Какво е това чудновато име? На негово място щях да измисля някакво полско — възнегодува Новицки.

— Пиларзиньо на полски значи пилигримство91. С това име Вош-Сапорски е искал да увековечи мъчителното скиталчество на поляците от Санта Катарина до Парана — обясни Томек.

— Е, щом е така, добре е направил. Май че още не си свършил, братле, продължавай нататък.

— В края на миналия век полски селяни на няколко пъти масово заминавали за Бразилия. И тогава не липсвали трагични събития. Пристигащите в Бразилия емигранти били настанявани отначало в общи бараки, където чакали да им дадат земя във вътрешността на страната. Претъпканите бараки в повечето случаи били много нехигиенични. Доведени до отчаяние, поляците жадували на всяка цена да се доберат до някое по-прохладно място. Те се хванали за тази мисъл, като удавник за сламка. Близо шест хиляди полски селяни, жени и деца, тръгнали пеш на юг. Това бил истински поход на смъртта. По-тежките предмети хвърляли по пътя, каквото имали по-ценно разменяли срещу храна, а накрая, умирайки от глад, давали дори собствените си деца…

— Престани, това е ужасно! Нещастните хора търсили по-добро съществуване, а били обречени на мъчително скиталчество. Сигурно след това са съжалявали, че са напуснали своята страна. Дори сухият залък е по-сладък в родния дом, отколкото сладкишът на чуждо място. Щом Полша си възвърне независимостта, веднага се връщам в нашата Варшава.

— Всички ще се върнем там, Тадек. Татко също много тъгува за родината. Ще създадем зоологически градини във Варшава и в други градове, а после ще докарваме различни животни.

— Отлична идея! — похвали го Новицки и отново попита: — Не знаеш ли как са се справяли нашите заселници с тукашните индианци?

— Мечтаейки да се сдобият с парче земя, полските селяни дори не знаели, че в Бразилия още живеят законните господари на тази страна — индианците. Вероятно не са имали дори представа, че на света продължават да съществуват първобитни, примитивни народи, препитаващи се с лов. Нашите първи емигранти, които се заселили в щата Парана край Куритиба, не се сблъскали с индианци, тъй като те били изтласкани оттам още преди идването на поляците. Също и колонистите в северозападната част на страната се натъквали само на остатъци от индианците от племето корсади, които само от време на време застрашавали тяхната безопасност.

В значително по-тежко положение се озовали полските колонисти край реките Негру и Игуашу, на границата между щатите Парана и Санта Катарина. На юг от тези реки живеели ботокудите, които принадлежали към най-известното ловно племе в източна Бразилия. Ботокудите не искали да приемат чуждата цивилизация на белите и предпочитали да бъдат избити до крак, отколкото да изгубят свободата си. Те продължавали да водят много примитивен живот; не познавали грънчарството, не умеели да предат. За риболов използвали стрели, месото печели над огън или върху нагорещени плочи, били човекоядци. На тялото си не носели нищо друго освен накити в ушите и бърните. Умрелите погребвали в колибите, а земята отгоре утъпквали добре, за да не може покойникът да стане и да върши злини на живите. Тези примитивни ботокуди уреждали по много оригинален начин междуплеменните спорове. Не водели войни помежду си, а всички конфликти решавали чрез единоборство между вождовете на скараните племена.

— Това ми харесва много — одобрително каза Новицки. — Във всички войни винаги най-много страдат невинните хора. Много жалко, че в Европа няма такъв обичай.

— Тогава незабавно бих издигнал твоята кандидатура за върховен вожд на поляците — весело извика Томек.

— Умно би постъпил, братле, защото бих извикал на бой едновременно руския цар, германския император и краля на австрийците и на всичките като нищо с един замах бих им отсякъл кратуните.

— Понеже познавам изключителната ти сила, вярвам, че би могъл да го направиш.

— Е, стига шеги! Сега разказвай по-нататък за ботокудите и нашите преселници.

— Трябва да поясня, че немските колонисти първи се сблъскали с ботокудите в Санта Катарина. Те водили с тях упорити, кървави борби и чак след много години окончателно ги изтласкали навътре в страната.

Полските заселници влезли в конфликт с ботокудите в края на миналия век. Това станало в селищата южно от река Негру, където именно се намирала планината Таио, смятана от ботокудите за свещена. Отначало индианците не закачали поляците. Вече били изпитали на гърба си жестокостта на белите хора и предпочитали да не се доближавах до тях. Но когато заселниците почнали да изсичат горите близо до свещената планина, ботокудите се почувствували в опасност. Те не атакували веднага поляците, защото нямали навик да нападат когото и да било без предупреждение. Опитали се да сплашат заселниците, като им хвърляли нощем тояги по вратите и чукали с пръчки по стените на къщите им. Едва когато това не дало резултат, започнали да предприемат кървави нападения.

Полските заселници нямали оръжие и били беззащитни. Паднали жертви. Петнадесетина семейства избягали от застрашените терени, но на тяхно място прииждали други, въоръжавали се и продължавали да изсичат горите. Накрая те проумели военната тактика на ботокудите и сами започнали партизанска война, която, изглежда, още продължава там. Това е може би единствената в историята полско-индианска война92.

— Проклятие! Трудно ми е дори да желая победа на нашите заселници — каза капитан Новицки. — Нали тия нещастни, мъжествените ботокуди, отстояват своето справедливо дело.

— Тъжна истина. Победата на нашите колонисти няма да ни донесе радост — отвърна Томек. — Нашите емигранти не са можели и не са имали къде да отидат, ако напуснат Парана. Липсата на образование и пари им е отнемала възможността да си търсят друг поминък. Само обработването на собствена земя е можело да им осигури горчивия често пъти къшей хляб. Уверен съм, че те не изпитват омраза към злочестите индианци, с които жестоката и за двете страни съдба им е отредила да воюват.

— Ботокудите до последния човек ще защищават свещената планина Таио. Жал ми е за тези нещастници.

— И на мене, Тадек, но ние, уви, не можем да направим нищо. Край гробището на храбрите ботокуди заселниците ще обработват земята, а после ще остане само легендата за героичните и нещастни индианци.

И двамата се натъжиха и замълчаха. Жал им беше за обречените на гибел индианци и същевременно за участта на полските селяни, които мизерията бе прокудила от собствената им родина. Чак след някое време капитан Новицки извади карирана кърпа от джоба си и избърса потта от челото си. След това погледна към лазурното небе, което прозираше през короните на дърветата.

— Слънцето започна здраво да прижуря — каза той. — След няколко часа тръгваме на път към племето субео. Време е вече да се връщаме в лагера.

Те вървяха замислени през гората. Изведнъж Томек се спря и хвана приятеля си за ръката. Новицки само проследи с очи погледа му, забит в близкия гъсталак, и веднага хвана с две ръце дръжките на револверите, пъхнати в кобурите на колана му.

— Не стреляй! — прошепна Томек.

От ляво на пътечката в гъсталака насред тресавището се размърда някакво червено-жълто туловище, изпъстрено с пръстеновидни и безформени черни петна. Това беше огромен ягуар93, дълъг почти два метра. Пробуден от следобедната дрямка, той издаде тъпата си муцуна от храстите и загледа с жълтеникавите си очи нашествениците на пътечката. Еластичната му дълга опашка на ивици неспокойно се размърда и листакът зашумоля.

Ягуарът се приповдигна на лапи.

Новицки се наведе напред, светкавично извади и двата револвера наведнъж, но Томек с тих глас още веднъж го възспря:

— Не стреляй!

И веднага се изпречи пред приятеля си, за да не може да стреля по хищника.

— Полудял ли си! — изсъска Новицки.

А Томек впи очи в очите на ягуара. Грамадната котка раззина уста. Лъснаха бели остри зъби, тихо ръмжене, подобно на стенание, прозвуча в смълчаната джунгла.

Томек полека пристъпи още една крачка към хищника. Вонята от тялото на дивия звяр стана още по-остра. Томек спря, без да отделя поглед от очите на притаилия се ягуар.

Животното примижа, разтвори уста, но проплакващото ръмжене още не беше съвсем агресивно. Ягуарът тръсна глава, сякаш да пропъди досадно насекомо. След това цяла минута, която на Новицки се стори вечност, Томек и ягуарът се гледаха в очите, докато накрая спотайващото се животно започна заднишком да отстъпва в храстите. Внезапно Томек плесна с ръце. Ягуарът, сякаш пробуден от сън, с един голям скок се хвърли в гъсталака и изчезна в гората.

Томек се извърна към приятеля си. От лицето му бе вече изчезнал изразът на огромно напрежение. Усмихна се на втрещения моряк и каза:

— Успях, а?

— Да не те е ухапала бясна акула? — избухна Новицки.

— Защо се сърдиш? — попита Томек. — Не бях чак толкова лекомислен. Знаех, че стоиш зад гърба ми с оръжие в ръка. Всеки миг можех да отскоча встрани, за да стреляш. Знаех, че ще улучиш.

— За кой дявол се излагаш на опасност? Вече втори път опитваш тоя фокус с хипнотизирането на животни.

— Още ли помниш оная история с гепарда на махарани в Индия? — учуди се Томек.

— И таз добра! — възмути се Новицки. — Тогава кожата ми настръхна на гърба, макар че гепардът беше опитомен.

— Не се сърди, наистина бях ужасно любопитен как ще се държи в подобна ситуация един див хищник.

— Да не искаш да станеш хипнотизатор на животни? — смръщи се Новицки.

Томек се засмя и каза:

— В бъдеще възнамерявам да си опитам щастието като дресьор на диви животни. Затова охотно правя различни опити.

— Във всеки случай повече не прави подобни фокуси пред мене, защото макар и да си женен, ще те напляскам като две и две четири.

— Обещавам, че няма повече, но опасността наистина не беше чак толкова голяма. По ленивите движения на ягуара веднага се виждаше, че през нощта се е наял до насита. Смуга неведнъж ми е казвал, че ягуарът за разлика от пумата94 не се прокрадва по следите на човека. Сблъска ли се неочаквано с него, той или направо бяга, или го гледа спокойно. Страшен е само когато го закачат.

— А аз съм чувал, че ако такава хищна котка веднъж опита човешко месо, след това вече се пристрастява към лов на хора.

— Това е вярно, защото невъоръжените или лошо въоръжени местни жители са лесна плячка за него — призна Томек. — Та нали сме слушали за тигри в Индия и лъвове в Африка, които нападат хора.

— Точно затова ти се ядосах. Тоя ягуар също можеше да бъде човекоядец.

— На хора налитат предимно старите животни, които вече нямат сила да гонят пъргавия дивеч и да се борят с него. Този ягуар беше много млад за такова нещо.

— Предпочитах да го убия. Сигурно някъде тук е леговището му и може да нападне някого от събирачите на каучук.

— В Амазония ягуарите са доста разпространени, защото живеят по залесените брегове на реките, в окрайнините на блатистите джунгли и тресавищата. Най-често те нямат постоянно леговище. След обед лягат да подремнат, където ги свари слънцето. След нощното угощение денем те обикновено са тромави, докато през нощта се движат пъргаво и бързо.

Увлечени в разговора, те влязоха в лагера. Близо до бараката намериха Никсън, който ги посрещна с думите:

— Чакам ви за обед! Уилсън вече е готов за път, можете да тръгнете веднага след като се нахраним.

— Ние също сме готови — отговори Томек.

— Ами да, с малко багаж и грижите са малко — добави Новицки.

— Уилсън вече натовари всичко в лодката. Реките още са пълноводни, така че пътуването по това време няма да бъде много трудно. Индианците субео, които ще вземете за гребци, прекрасно знаят пътя.