Томек при изворите на Амазонка

XIXПътят към руините на града

Хабоку не пророни нито дума за разговора си с някогашния водач на Смуга. Каза само:

— Да вървим! Сега аз ще водя.

И веднага застана начело на колоната. Новицки поръча на Збишек да върви най-накрая и заедно с Томек и Динго тръгна на няколко крачки зад водача. Мълчаливо извървяха половин километър нагоре по потока.

— Интересно какво е научил Хабоку от този камп! — заговори Новицки на полски.

— Това може би никога няма да каже — отвърна Томек. — А и ние не бива да го подпитваме.

— Точно така! Но в случая се касае за безопасността на цялата експедиция. Ориентираш ли се къде се намираме в момента?

— Естествено!

— Значи, би могъл да се върнеш оттук в Ла Хуаира?

— Без съмнение — потвърди Томек. — Вярно е, че тези области представляват бяло петно на картата, но аз всеки ден нанасям върху нея пътя, който сме изминали. Снощи дори скицирах собствена, доста точна карта.

— Зная, братле, че си почти толкова добър географ, колкото твоят уважаем баща. Помни, че твоята карта може да стане единственото ни спасение.

— Нямаш ли доверие в Хабоку? — учуди се Томек.

— Не е там работата! Живата, ходеща карта с карабина в ръка е много несигурно нещо. Предпочитам книжната в джоба ти.

— Нямаме избор, Тадек.

— Зная, но сме длъжни да се подсигурим. Слушай, ти си ръководител на експедицията и носиш голяма отговорност.

— Какво си намислил? Говори без заобикалки.

— Заклехме се пред кампа, че на никого няма да издадем тайната на свободните индианци и ще удържим дадената дума. Но сега си отваряй широко очите и отбелязвай пътя на картата, за да можеш да ни измъкнеш, ако попаднем в безизходица. После ще изгориш картата.

— Вече мислих за това. Ще направя, както ме съветваш. Ако стане нещо, картата ми е в левия джоб на ризата. Разбираш ли?

— Разбирам и ще я изгоря, когато му дойде времето.

След по-малко от час Хабоку свърна в гората. Сега групата доста често трябваше да си пробива път с мачетите. Придвижваха се значително по-бавно. Не след дълго излязоха при някакъв поток и Хабоку отново ги поведе нагоре, срещу течението. Този ден още няколко пъти се врязваха в гората и попадаха на все нови и нови потоци и чак пред залез слънце спряха да нощуват край един от тях. Индианците накладоха огън по техния си начин. Внимателно подбираха дървата, така че струйката дим да не се забелязва отдалече. След вечерята Новицки определи кой кога ще стои на пост и както бе станало обичайно, седна до Томек, който внимателно проучваше картата.

— Възможно ли е Хабоку да е запомнил точно такъв криволичещ път? Как е могъл онзи умиращ човек да му го опише? През по-голямата част от деня ние вървяхме без път — тихо каза Новицки.

— Никъде не забелязах някакви знаци или ориентири — каза Томек.

— Вярно, зная само, че се натъкнахме на седем потока.

— Само на два, Тадек — поправи го Томек. — След онзи, край който се криеше кампът, ние вървяхме по брега на още един поток. Този, вторият, е приток на първия.

— Не говори глупости, точно ги броих!

— Не се съмнявам, но съм сигурен, че си броил няколко пъти един и същ поток. Хабоку нарочно криволичеше, за да загубим ориентация. Разбра ли?

— Да не бъркаш нещо?

— Сигурен съм в това, което говоря. Такъв номер ми направи Червения орел в Мексико, когато ме води на среща с вожда Черната светкавица. Той също не искаше да издаде пътя към убежището на волните апахи.

— Да, да, сега си спомням, говорил си ми за това.

— Днес през цялото време държах компаса в ръка, а освен това непрекъснато следях положението на слънцето и на планинските вериги. Благодарение на това не се оставих да ме заблуди. Все още мога да покажа пътя за Ла Хуаира.

— О-хо, умна глава си ти! Баща ти не си е харчил напразно парите да те изучи. А можеш ли да кажеш колко път сме извървели днес?

— Малко, не повече от дванайсетина-петнайсет километра. Погледни планините! Приближили ли сме се до тях?

— Дявол да го вземе, май че имаш право!

— Първият поток водеше право на запад към планините. Ние извървяхме по брега му около пет километра. После хванахме по левия приток. Той идваше от север, следователно сме вървели в северна посока. Затова съвсем малко сме се приближили до Андите.

— Смайваш ме, братле. Отбеляза ли този маршрут на картата?

— Да, ей сега ще ти я покажа. — Томек извади скицираната карта и продължи: — Ето тук са Укаяли, Урубамба и Ла Хуаира. След като прекосихме Укаяли, ние вървяхме оттук. На това място пирите се върнаха, а тук са потокът и колибата на кампа. След това Хабоку ни води, тъпчейки почти на едно място, чак до този приток. Пред нас, значи на север, е Гран Пахонал, а на запад остават Андите.

— Хм, значи, утре трябва да стигнем в Гран Пахонал.

— По-скоро ми се струва, че ще тръгнем към планините.

— Откъде това предположение? Нали за гората на смъртта трябва да се мине през Пахонал?

— Кампът гарантираше, че през гората на смъртта никой че ще мине. Щом Хабоку се нае с ролята на водач, той сигурно сега знае друг път, който може да води само през планините.

— Това изглежда логично, но утре ще се разбере.

— Кой е на пост след нас?

— Збишек и Сатуру, а в най-тежкото време — преди зазоряване — Хабоку и неговият приятел.

— Това е добре. Индианците обикновено нападат в зори. Но струва ми се, че няма нищо опасно. Динго през целия ден беше спокоен; и сега ни поглежда с едно око.

— Доброто, умно куче. Благодарение на него намерихме умиращия водач на Смуга.

В полунощ те събудиха следващите часови. Нощта мина спокойно.

Малко след изгрев слънце тръгнаха отново на път. Още преди пладне капитан Новицки се приближи до Томек и му пошушна:

— Твоите предположения се оправдаха. Отиваме към планините.

— Хабоку престана да криволичи. Явно смята, че вече сме загубили представа за посоката.

— Горкият! Да мисли, че ще надхитри такъв дявол като тебе!

Томек погледна към планинските вериги, които в ослепителния слънчев блясък изглеждаха лилави.

— Няма да минем по пътя, по който е вървял Смуга. Той, изглежда, е първият поляк, навлязъл в Гран Пахонал118 — каза той след малко.

— Любопитен бях да видя този Пахонал, на заради жените е по-добре да заобиколим гората на смъртта — отвърна Новицки.

— Те се държат мъжки.

— И още как! Нашето синигерче им дава пример. Огън момиче! Мара я гледа като омагьосана.

— Малко се безпокоя за Натка. На тази експедиция тя не е много във форма.

— Изчезването на Смуга я е извадило от равновесие.

— Тихо! Погледни Динго!

— Защо се е наежил такъв? Да не е подушил някакво животно?

— Да почакаме нашите. Сега е по-добре да вървим в по-стегнат строй.

Спряха до една скала. От известно време вървяха през висока, вълнообразна местност. Все по-често на пътя им се изпречваха възвишения, обрасли с девствена гора, скални отломъци и грамадни камъни.

— Мястото е идеално за засада — измърмори Новицки, като се оглеждаше внимателно наоколо. — Хабоку излишно се отдалечава толкова много.

— Сигурно ще спре да ни почака. Той проучва пътя…

— Динго още върти нос, но аз не виждам нищо между скалите.

— И аз не забелязвам нищо подозрително. Ето ги нашите.

— Ще спрем ли да починем? — провикна се Сали. — От доста време вече се изкачваме нагоре. Уморихме се малко.

— Трябва да настигнем Хабоку, тогава ще починем — отговори Томек.

— Според твоите изчисления трябва вече да сме близо до Пахонал — каза Наташа.

— Но сега води Хабоку, а не аз — отговори Томек. — Вероятно ще тръгнем по друг път. Сухата растителност показва, че вече се намираме в окрайнините на това пустинно плато. Ако бяхме завили на север, скоро щяхме да видим тази прословута земя.

Дойдоха носачите, а след тях и Збишек. Капитан Новицки, който през цялото време шареше с очи по скалните отломъци, свали карабината от рамо, провери дали патронът е паднал в цевта, след което извика:

— Не се спирайте, да вървим! Збишек, не изоставай! Всички да се съберем накуп.

— Стой близо до жените, Тадек! — обади се Томек. — Аз отивам с Динго отпред!

С пушка под мишница, той изтича петнайсетина крачки пред тях. Оглеждаше се към скалите и храсталаците, но същевременно не изпускаше от очи кучето. Динго продължаваше да души във въздуха и ежеше козината на врата си.

Сали разбра, че положението е несигурно. Оправи колана с револвера на бедрата си. Сега с едно движение можеше да извади оръжието от кобура.

Изведнъж Томек светкавично отскочи встрани, приклекна и почти без да опира пушката с рамото си, стреля. Една дълга черна стрела, прицелена преди секунда право в гърдите му, се заби дълбоко в земята. Томек едва ли не в последния миг беше забелязал индианеца, надничащ зад скалата. Хладнокръвието му спаси живота. А индианецът, пронизан смъртоносно от куршума, се свлече на ръба на издадената скала, търкулна се безжизнен и рухна право в краката на оцелялата си жертва.

Преди да заглъхне изстрелът, екна пронизителният боен вик на кампите. Във въздуха засвистяха стрели.

— Динго, при господарката! — викна Томек.

Сали блъсна другарките си сред камънаците. Тя също се скри зад една скала, извади револвера и започна да търси с очи нападателите. Верният Динго дотича при нея; козината на врата му беше настръхнала, той гледаше към скалите и сърдито се зъбеше. Мара, жената на Хабоку, се притули до Сали с лък, готов за стрелба.

Индианецът субео, който вървеше пръв след жените, се олюля, изпусна багажа, който носеше, и с хриплив стон падна върху него. Една черна стрела бе пронизала шията му от край до край.

— Скрийте се зад камъните! — извика Новицки, но самият той не търсеше прикритие. Подвижен и пъргав, той всяка минута се привеждаше за стрелба и с всеки куршум сваляше по един враг.

Збишек приклекна зад камъните до жените. Не беше много добър стрелец, а и неочакваното нападение в първия миг го зашемети. Затова и изстрелите му не бяха точни. Но пък четиримата оцелели индианци субео мъжествено помагаха на Томек и Новицки. Те опряха щитовете на багажа, приклекнаха зад тях и с пушечен огън започнаха да покосяват атакуващите кампи.

Известно време везните на победата не се накланяха на ничия страна. Повечето кампи стреляха с лъкове, само неколцина от тях имаха стари кремъклийки. Томек и Новицки само за един миг си разделиха терена на обстрела. Томек, притаил се до скалата близо до жените, и Збишек държаха в шах враговете, скрити от дясната страна на котловината, а Новицки обстрелваше лявата страна. И двамата трепереха от страх за Хабоку. Защо не се върна той, когато се разрази битката? Да не би пръв да е загинал? Почти мигновената смърт на индианеца субео, улучен в шията, будеше подозрение, че кампите си служат с отровни стрели.

Томек забеляза един камп, който се прокрадваше между камъните. Веднага вдигна пушката и опря приклада о рамо. Подаде се напред и натисна спусъка. Иглата удари на празно, в цевта вече нямаше патрони. Тъкмо тогава индианецът стреля по него с кремъклийката си. Томек се смъкна на колене, в очите му притъмня, кръв заля лицето му. Сали пребледня, като видя, че мъжът й пада, но както подобава на дъщеря на австралийски пионер, тя натисна спусъка на револвера. Кампът изпусна още димящата кремъклийка и сам се строполи върху нея. В това време Томек вече се свести; куршумът само беше ожулил слепоочието му. С пушката в ръка той се привдигна от земята. Това беше истински трагичен момент. Единият от индианците субео, като видя падащия ръководител на експедицията, се спусна да го спасява. Едва изскочил зад щита, той бе прострелян в гърдите. Издъхна веднага. Наташа също понечи да изтича при Томек, но извика от болка и се дръпна назад в прикритието. Една переста стрела я рани в дясното рамо.

Сигурни в победата си, кампите с адски викове се хвърлиха в ръкопашен бой. Закален в трудностите, Томек с усилие на волята превъзмогна слабостта си. В ръцете му проблеснаха револверите. Новицки направи същото. Една серия точни изстрели охлади ентусиазма на кампите. Наистина трима от тях се нахвърлиха на Новицки, но развихрилият се моряк от Повишле само за няколко секунди ги разгроми.

Томек изстреля патроните от револверите, след което, виждайки временното затишие в битката, грабна пушката си и притича до жените. Сали се опитваше да спре кръвта от рамото на Наташа, а Збишек стреляше с карабината.

— Стрела или куршум?! — извика Томек на жена си.

— Стрела, раната не е опасна — отговори тя.

— Не я превръзвай! — разпореди се Томек. Изтръгна карабината от ръцете на Збишек. С три точни изстрела принуди останалите кампи да се скрият зад скалите.

Енергичната Сали не губеше време, тя започна да зарежда оръжието на мъжа си. Томек върна карабината на братовчед си с думите:

— Цели се спокойно, не бързай да дърпаш спусъка. Така по-често ще улучваш…

След това приклекна до Наташа. Стрелата беше разкъсала кожата на рамото и леко бе засегнала мускула.

— Ще те боли, но трябва да се изстиска раната — каза Томек.

Младата жена побледня, когато той я хвана за рамото. След това лицето й се разкриви от болка; припадна. Томек натискаше силно мускула около раната, която отново започна обилно да кърви. След това изсмука кръвта и накрая дезинфекцира раната с йод.

— Томи, кампите бягат! — внезапно се развика Сали. — Нашите ги гонят. Хабоку е нападнал кампите в тил.

Збишек с карабината в ръка се спусна след Новицки и индианците субео. Динго също се втурна след тях.

В хаоса на битката никой не обръщаше внимание на Мара, а тя, след като изстреля всичките стрели от колчана, крадешком се шмугна в близката гора. Сега дотича с билките, които беше набрала.

— Сложи ги на раната, листата са добри срещу отрова… — обърна се тя към Томек.

— Кой те е научил да познаваш билките?

— Баща ми е велик магьосник и аз често берях билки за него. Не се бой, сложи ги…

Томек наложи раната с листата, бинтова я, след това поднесе шишенце амоняк под носа на припадналата. След минута тя дойде на себе си. С очи, пълни със сълзи, погледна Томек, усмихна му се и прошепна:

— И аз съм една цивра… Целият си в кръв, веднага ще се заема с тебе.

— Нищо ми няма, това е дреболия. Сега лежи спокойно, рамото ти още кърви. Трябваше да разлютя раната, защото колкото повече кръв изтече от нея, толкова по-добре. Стрелата може да е била отровна.

— Зная, Томек, зная.

— Мара набра билки, с тях наложих раната. Кой от нашите е загинал? Видях двама…

— Никой друг. Хабоку направи обход на нападателите откъм тила и наклони победата на наша страна. Скоро нашите ще се върнат от преследването.

Мара донесе вода от потока. Двете със Сали измиха кръвта от главата на Томек и го превързаха. Куршумът беше разкъсал кожата на слепоочието, но костта не беше засегната.

Чак след два часа откъм дъното на падината се зададоха останалите, които се връщаха от преследването. Вървяха бавно… Сали веднага съгледа носилка в ръцете им.

— Томи, още една жертва… — тихо каза тя на мъжа си, за да не събуди Наташа.

Томек извади далекогледа. Една минута се вглежда в приближаващите. С тежка въздишка прибра люнета в калъфа.

— Това е един от нашите индианци, струва ми се, че е мъртъв… — угнетено отговори той. — Понесохме тежки загуби. Налага се да прередим багажа, част от нещата трябва да оставим.

Те мълчаливо чакаха другарите си. Задъхан, пръв дотича Динго. След малко се приближиха и мъжете. Целият в кръв и синини, Новицки приседна на скалата. Индианците оставиха носилката от клони на земята, след което започнаха да събират камъни, за да покрият с тях гроба на падналите.

— Как е Наташа? — попита Новицки. — Кампите са използвали отровни стрели…

— Това е повърхностна драскотина — обясни Томек. — Изтисках и изсмуках раната, а след това я наложих с билки, които набра Мара. Тя, изглежда, отбира от тия работи.

— Мара свари и отвара от билките. Натка я изпи и заспа — добави Сали.

— Това е добре, индианците си имат свои средства срещу отровите — отвърна Новицки. — Сега прередете багажа, ще вземем само най-необходимите неща. Щом погребем убитите, веднага тръгваме на път. Хабоку ни съветва да стигнем до планините още преди мръкнало.

— В планините по-лесно ще се скрием — каза Томек.

— Ами да, можем да очакваме потеря. Няколко от тях ни се изплъзнаха. Въпреки, че здравата ги сгряхме, отново ни устроиха засада. Точно тогава загубихме и другия индианец.

Томек, жена му и Мара се заловиха да прередят багажа, а другите в това време се заеха с погребението. Завиха в одеяла телата на убитите, а след това ги сложиха в плитката яма заедно с оръжието и личните им вещи. В съответствие с племенните обичаи Хабоку произнесе кратко надгробно слово:

— Храбрите воини от племето субео паднаха в бой с пършивите кампи. Преди да умрат, те сами убиха много врагове. Загинаха, защищавайки приятелите си, и затова след смъртта ще се преселят в големия общ дом на блаженството, в който ще живеят заедно с нашите велики прадеди, а не в кучешка колиба, като подлите кампи.

— Никога не ще забравим мъжествените воини от племето субео, които не ни изоставиха в тежкия час — добави Томек.

След това, без да губят време, тръгнаха на път. Вървяха много бавно, защото освен багажа носеха и Наташа, потънала в дълбок сън. Преди залез слънце навлязоха в прохладната сянка на планините. Изнурени, те предпазливо се катереха по каменистия скат. Тук вече евентуалната потеря не можеше да открие дирите им. Спряха за нощуване в една хлътнатина под голяма надвиснала скала. Наблизо шумеше малък водопад.

Всички бяха капнали. Решиха да си починат ден-два. Укрепиха с камъни скривалището под скалния навес, а цепнатините запълниха с дребни камъчета. Едва след като се подсигуриха по този начин срещу студения вятър, те седнаха да хапнат.

Наташа не се събуди дори когато я пренасяха върху постланите одеяла. Сали и Мара легнаха до нея. Щяха да дежурят на смени. Мъжете също си легнаха.

Капитан Новицки, който излезе от битката само с няколко драскотини и синини, пръв остана на пост. Най-напред той се уми в потока, след това си пийна ямайка и най-сетне седна пред входа на импровизираната къща. Съвсем предпазливо запали лулата си. Динго се сви в краката му. Доброто, умно куче бдеше неуморно, час по час повдигаше клепачи и наостряше уши.

Новицки седеше навъсен и размишляваше. Сега разбра, че двамата с Томек бяха постъпили много неразумно, като взеха жените. При първия сблъсък с кампите понесоха големи загуби, а какво ще стане по-нататък? Трябваше да захвърлят значителна част от екипировката. Вече нямаха палатка, храната беше на привършване. Какво ще стане с Наташа? Измъчван от опасения, той стана и тихо се приближи до постелята. Сребристата студена светлина на луната падаше върху лицата на жените. Те спяха дълбоко. Новицки леко докосна челото на Наташа. Беше хладно и сухо. Поуспокоен донякъде, той отново седна при Динго. Кучето си лежеше спокойно и дремеше. Новицки се унесе в мисли. Облегна се на скалата. Монотонният шум на близкия водопад му действуваше като приспивателно. За миг притвори очи…

Ръмженето на Динго пробуди Новицки; той грабна карабината, опряна на камъка. Кучето гледаше неспокойно към небето. Новицки се ослушваше и се оглеждаше наоколо. Чак след доста време забеляза черни сенки, които безшумно се носеха във въздуха. Веднага се досети, че тези прилепи са разтревожили Динго. Спомни си разказите за прилепи-вампири, които пиели кръвта на животни и хора. Бързо стана и влезе при спящите. Подплашен прилеп прехвръкна досами лицето му. Новицки се наведе над Наташа. Гърдите й равномерно се повдигаха. Новицки събуди Хабоку и легна да спи.

Двудневната почивка сред здравия планински въздух ободри участниците в експедицията. Дори Наташа се чувствуваше добре и твърдеше, че може пак да върви. На третия ден в зори потеглиха на път.

Хабоку, както и преди, вървеше най-отпред. В продължение на два дни те ту се изкачваха по склоновете на планината, ту отново се спускаха в долини, обрасли с джунгла. Тишината на девствените лесове се нарушаваше единствено от птичия крясък и от ромола на потоците.

Томек ставаше все по-мрачен. Нанасянето на маршрута на експедицията върху картата беше почти невъзможно. Затова сега обръщаше най-голямо внимание на положението на слънцето. За негова изненада Хабоку отново ги водеше на изток. Томек се сети, че докато са вървели през планините, сигурно са заобиколили гората на смъртта; сега се приближаваха към развалините на древния град откъм противоположната страна.

На петия ден, откак бяха напуснали първия бивак в планините, Хабоку изведнъж забрави, че трябва да скрива чувствата си. Той спря и възбудено извика:

— Най-после го намерих! Наистина съществува, кампът не е излъгал!

— Какво си намерил? — попита капитан Новицки.

— Гледайте, сами ще се уверите! — тържествуваше Хабоку.

Намираха се в една високо разположена долина.

— Струва ми се, че сме попаднали на следи от някакъв стар път — обади се Томек.

— Като че ли си прав, вижда се, че е бил даже постлан — призна Новицки.

— Този път ли търсеше, Хабоку? — попита Збишек.

— Отдавна, много отдавна са го построили владетелите на тази земя — отговори индианецът. — Кампът ме увери, че именно този път ще ни изведе при развалините на града, които търсим.119

— Дано само да намерим там господин Смуга — прошепна Наташа.

— Ако намерим града, сигурна съм, че ще го открием там — каза Сали.

— Води ни, Хабоку! — заповяда Новицки.

Старият път се спускаше по склона. В дупките и цепнатините растеше остра трева, но на места построеният преди няколко века път се очертаваше съвсем ясно. В далечината към небето се извиваше струя черен дим.

Към пладне Хабоку отново спря до няколко големи камъка. На един от тях откри издълбан символ на слънцето. След това свърна в една дълбока падина. По нея стигнаха до малка скална площадка. Застанаха като омаяни. В долината пред тях лежаха руините на града. Сред дърветата, храстите и високата трева се виждаха стените на къщи, изградени от големи камъни. Над ширналите се развалини се извисяваше масивна планина с пресечен връх, от който струеше дим.