Трима на бумел

ВТОРА ГЛАВА

Пристъпих към действия пред Етълбърта още същата вечер. Като начало се показах малко нервен. Идеята ми беше Етълбърта да го забележи. Щях да го призная и да го обясня с умствена преумора. Това, естествено, щеше да доведе до приказки за моето здраве изобщо и за явната необходимост от незабавни и енергични мерки. Мислех си, че с малко такт бих могъл да извъртя така нещата, че предложението да дойде от самата Етълбърта. Представях си как тя казва: „Не, мили, нужна ти е промяна. Пълна промяна. Послушай ме сега и замини някъде за един месец. Не, не ме моли да дойда с теб. Зная, че ти се иска, но по-добре замини сам. Трябва ти мъжка компания. Опитай се да убедиш Джордж и Харис да тръгнат с теб. Повярвай ми, чувствителен ум като твоя има нужда от време на време да си почине от напрежението на домашната обстановка. Забрави за малко, че децата се нуждаят от уроци по музика и от обувки, забрави, че в живота съществуват неща като готвачки и бояджии, съседски кучета и сметки от месаря. Иди в някое зелено кътче на земята, където всичко е ново и непознато за теб, където изнуреният ти ум ще намери спокойствие и нови хрумвания. Замини за по-дълго, та да имам време да почувствам, че ми липсваш, да размисля за твоята сърдечност и добродетелност, за които, докато си непрекъснато при мен, може по човешки да забравя също както заради навика ставаме безучастни към слънчевата благодат и красотата на луната. Замини и се върни освежен духовно и физически, по-способен и по-добър, отколкото си бил, преди да заминеш — ако това е възможно.“

Но дори и желанията ни да се сбъднат, никога не става така, както сме го мечтали. Като начало Етълбърта не забеляза моята нервност. Наложи се сам да й обърна внимание:

— Много извинявай, нещо не се чувствам добре тая вечер.

Тя каза:

— А! Не съм забелязала. Какво ти е?

— Не мога да ти кажа какво ми е — отговорих, — от седмици вече усещам, че не съм в ред.

— От уискито на Харисови е — реши Етълбърта. — Знаеш, че не ти понася, винаги те удря в главата.

— Не е от уискито — възразих, — нещо по-сериозно е. Не толкова физическо, колкото душевно.

— Пак си чел критики за теб — каза по-съчувствено Етълбърта. — Защо не послушаш съвета ми и не ги изхвърляш в огъня?

— Не е от критиките — отвърнах, — напоследък бяха доста ласкателни… една-две от тях.

— Тогава от какво е? — попита Етълбърта. — Все трябва да има някаква причина.

— Не, няма — казах, — точно в това е въпросът. Усещам само, че ме владее някакво странно чувство на тревога.

Етълбърта ме изгледа доста особено, както ми се стори, но не каза нищо и аз продължих разсъжденията си:

— Това дотегливо еднообразие на живота, тези дни на спокойно безоблачно щастие всъщност са ужасяващи.

— Не е хубаво да мърмориш срещу тях — отбеляза Етълбърта. — Току-виж се сменили и тогава ще те питам…

— Не съм сигурен… — отговорих. — В един живот, който за мен е непрекъсната радост, дори болката би могла да внесе известно уместно разнообразие. Понякога се питам дали на светиите на небето непрекъснатото блаженство не им дотежава като бреме. Мен такова битие на безкрайно щастие, ненарушено от една-едничка контрастна нотка, направо би ме влудило. Изглежда — продължих, — съм по-особен човек. Понякога ми е трудно да разбера себе си. Дори има моменти — добавих, — когато се мразя.

Подобно слово, намекващо за скрити глъбини и неподдаващи се на тълкуване чувства, би трябвало да трогне Етълбърта, но тая вечер тя проявяваше учудваща липса на отзивчивост. Посъветва ме да не се тревожа за небесата и за евентуалното им влияние върху мен и каза, че било глупаво предварително да се изживяват тревоги, които може и никога да не дойдат. А за това, дето съм бил по-особен човек, тя предполагала, че едва ли бих могъл да променя себе си и щом другите нямали нищо против да ме приемат такъв, какъвто съм си, това слагало точка по въпроса. Еднообразието на живота, добави тя, тежало на всички, в това можела да ми съчувства.

— Нямаш представа, как копнея от време на време да се махна дори от теб — каза Етълбърта, — но зная, че е невъзможно, и дори не си го помислям.

Не бях чувал Етълбърта да говори така. Думите й ме поразиха и дори дълбоко ме наскърбиха.

— Не е приятно да чуеш такива неща от собствената си съпруга — казах.

— Зная, че не е приятно — отговори тя, — тъкмо затова не съм ти ги казвала досега. Вие, мъжете, никога не разбирате — продължи Етълбърта, — че колкото и да обича жената един мъж, понякога й втръсва от него. Нямаш представа, как жадувам от време на време да мога да си сложа шапката и да изляза, без никой да ме пита къде отивам, защо отивам, колко дълго ще отсъствам и кога ще се върна. Не знаеш как ми се иска понякога да поръчам обяд, който ми харесва, харесва и на децата, но ти, щом го видиш, ще си сложиш шапката и ще отидеш в клуба. Не знаеш колко много ми се ще да поканя някоя жена, която ми е приятна, а ти не я понасяш, да ида на гости при хора, които искам да видя, да си легна, когато съм уморена, и да стана, когато ми се става. Когато двама души живеят заедно, непрекъснато са принудени да жертват личните си желания един заради друг. Понякога е хубаво да се поосвободиш от това напрежение.

После, като се поразмислих над думите на Етълбърта, съзрях в тях мъдрост, но тогава, признавам, те ме огорчиха и обидиха.

— Ако искаш да се отървеш от мен… — казах аз.

— Хайде, не ставай глупав — каза Етълбърта, — искам да се отърва от теб за мъничко, само колкото да забравя онези една-две твои слаби страни и да си припомня колко мил си във всички други отношения, и да се радвам на връщането ти, както се радвах на всяко твое идване някога, когато не бяхме през цялото време заедно и не бях свикнала с теб, както свикваме със слънцето, което всеки ден е с нас.

Не ми хареса тонът на Етълбърта. Долових в него нещо лекомислено, неподходящо за сериозната тема, която бяхме подхванали. Не ми се виждаше съвсем редно една жена с радост да мисли за три-четириседмична раздяла с мъжа си, някак не беше подобаващо за една съпруга и изобщо не бе присъщо за Етълбърта. Разстроих се, отщя ми се да потеглям. Ако не бяха Джордж и Харис, щях да се откажа. Но вече не виждах как мога да изляза с достойнство от положението.

— Добре, Етълбърта — отговорих, — да бъде, както искаш ти. Щом ти е нужна почивка от моето присъствие, ще я имаш. Ако не го сметнеш за нахално любопитство от страна на един съпруг, бих искал да зная какво възнамеряваш да правиш в мое отсъствие?

— Ще наема тая къща във Фокстън и ще отида там с Кейт — отговори Етълбърта. — А ако искаш да направиш нещо добро за Клара Харис — добави тя, — вземи да убедиш Харис да дойде с теб и тогава Клара може да се присъедини към нас. Чудесно си прекарвахме едно време, преди да се бяхте появили вие, мъжете, прекрасно ще е да се съберем пак. Мислиш ли — продължи Етълбърта, — че ще успееш да предумаш господин Харис?

Казах й, че ще направя опит.

— Чудесно, скъпи — каза Етълбърта, — гледай да успееш. Можете да вземете и Джордж.

Отговорих й, че от заминаването на Джордж те няма да спечелят, понеже е ерген, и следователно няма да има кой да се възползва от отсъствието му. Но какво разбира една жена от ирония? Етълбърта само рече, че нямало да бъде любезно да го оставяме тук. Обещах й да го попитам.

Срещнах се с Харис следобед в клуба и го попитах какво е направил. Той каза:

— О, всичко е наред, измъкнах се без никакви затруднения.

Нещо в тона му обаче говореше, че не е съвсем доволен, затова го накарах да ми разкаже по-подробно.

— Беше сладка като мед — продължи той. — Каза, че идеята на Джордж била прекрасна, и тя смятала, че много добре ще ми се отрази.

— Значи всичко е наред — отбелязах аз. — Какво не ти харесва?

— Дотук нищо лошо — отговори той, — но това не е всичко. После взе, че заговори за други неща.

— Разбирам — казах аз.

— Нали й е влязла муха в главата да правим баня — продължи той.

— Чух за това — казах, — тя пусна тая муха и на Етълбърта.

— Е, нямаше как, съгласих се да започнем работата веднага, не можех да се противопоставям повече, след като тя бе толкова мила по другия въпрос. Ще ми струва в най-добрия случай сто лири.

— Толкова много? — зачудих се аз.

— Нито петак по-малко — потвърди Харис, — само материалите са шейсет.

Домъчня ми за него.

— А освен това и кухненската печка — продължи Харис. — За всичко, което от две години насам не е станало както трябва в тая къща, виновна е кухненската печка.

— Зная — рекох.

— Седем къщи сменихме, откакто сме се оженили, и всеки път кухненската печка беше по-лоша от предишната. Сегашната не само е негодна, ами е и злобна. Знае кога ще имаме гости, и умира да развали всичко, каквото може. Ще си вземаме нова — каза Харис, но нямаше радост в гласа му. — Клара реши, че ще ни излезе по-евтино, ако направим двете неща едновременно. Мисля си — каза Харис, — че ако някоя жена поиска брилянтена диадема, ще обясни, че така се пестят пари за шапка.

— И колко, смяташ, ще ти излезе печката? — попитах. Въпросът ме интересуваше.

— Не знам — отговори Харис, — сигурно още двайсет лири. После говорихме за пианото. Забелязвал ли си някаква разлика между едно пиано и друго? — попита ме той.

— Май на някои звукът е по-силен — отвърнах, — но с това се свиква.

— Нашето не било добро във високия регистър — каза Харис. — Между другото какво е това „висок регистър“?

— Оня край, от който започва да ти пищи в ушите — обясних аз. — Тия клавиши, дето звънтят, сякаш си ги настъпил по опашката. „Избраните пиеси“, дето ги свирят, завършват с едни завъртулки точно в тоя висок регистър.

— На нашите не им стигал един висок регистър, на старото ни пиано — каза Харис, — искат още един. Ще трябва да го преместя в детската стая и да купя ново за гостната.

— Още нещо? — попитах аз.

— Не — отвърна Харис, — май друго не успя да измисли.

— Като се върнеш у дома — казах му аз, — ще видиш, че се е сетила за още нещо.

— За какво? — попита Харис.

— За къща във Фокстън.

— За какво пък й е дотрябвала къща във Фокстън? — учуди се Харис.

— За живеене — предположих — през летните месеци.

— Тя ще ходи с децата при родителите си в Уелс — възрази Харис, — те са ни поканили.

— Навярно — казах — ще отиде в Уелс, преди да отиде във Фокстън, а може да се отбие в Уелс на връщане у дома, но въпреки това ще иска къщата за сезона във Фокстън. Може и да греша, надявам се заради теб, че греша, но май съм прав.

— Скъпо ще ни излезе това пътуване — рече Харис.

— Предложението поначало беше идиотско — казах.

— Глупаво беше да слушаме Джордж — добави Харис. — Някой ден ще ни вкара в истинска беля.

— Винаги е забърквал каши — съгласих се аз.

— Толкова е вироглав! — додаде Харис.

В този миг в хола прозвуча гласът на Джордж. Питаше дали има писма за него.

— По-добре да не го заговаряме на тези тема — предложих аз, — вече е твърде късно да се отказваме.

— Нищо няма да спечелим, ако се откажем — отговори Харис. — Все едно, ще трябва да направя банята и да купувам ново пиано.

Джордж влезе с много весел вид.

— Е — запита той, — наред ли е всичко? Разбрахте ли се?

Нещо в тона му не ми хареса. Както забелязах, и Харис се понамръщи.

— За какво да сме се разбрали? — попитах аз.

— Ами за заминаването — отвърна Джордж.

Стори ми се, че е дошло време да обясним някои неща на Джордж.

— В семейния живот — започнах — мъжът предлага, жената се подчинява. Това е неин дълг, така учат всички религии.

Джордж скръсти ръце и вдигна очи към тавана.

— Може понякога да се закачаме и да се шегуваме за тия неща — продължих, — но опре ли до дела, винаги така става. Ние просто казахме на жените си, че заминаваме. Естествено, на тях им е мъчно, иска им се да дойдат с нас, а ако не е възможно — ние да останем с тях. Но ние им изложихме нашите желания и толкова.

Джордж каза:

— Моля да ме извините, не съм разбрал. Нали съм ерген. Хората ми разправят това-онова, а аз слушам.

Казах му:

— Точно там ти е грешката. Когато искаш да се осведомиш, ела при Харис или при мен и ще ти кажем истината.

Джордж ни поблагодари и ние пристъпихме към належащата работа.

— Кога заминаваме? — попита Джордж.

— Ако питате мен — отговори Харис, — колкото по-скоро, толкова по-добре.

Желанието му беше, предполагам, да се махне, преди госпожа Харис да успее да намисли още нещо. Разбрахме се за следващата сряда.

— А какъв ще е маршрутът? — попита Харис.

— Имам една идея — каза Джордж. — Убеден съм, че искате да разширите кръгозора си.

Аз отговорих:

— Не искаме да се превърнем в чудовищни изключения от духа на времето. До известна степен искаме, ако е възможно, това да стане без много разходи и с по-малко лични усилия.

— Възможно е — увери ни Джордж. — Вече познаваме Холандия и Рейн. Предлагам да отидем с кораб до Хамбург, да разгледаме Берлин и Дрезден и да стигнем с колелата до Шварцвалд през Нюрнберг и Щутгарт.

— Чувал съм, че имало хубави места в Месопотамия — промърмори Харис.

Джордж каза, че Месопотамия оставала встрани от маршрута ни, но разглеждането на Берлин и Дрезден било лесноосъществимо. В крайна сметка успя да ни убеди.

— Колелата, предполагам, както преди — каза Джордж. — Харис и аз с тандем, Джером…

— Не съм съгласен — решително го прекъсна Харис. — Ти и Джером с тандема, аз с единичното.

— Все ми е едно — съгласи се Джордж. — Джером и аз с тандема, Харис…

— Нямам нищо против тоя път да е мой ред — прекъснах го аз, — но нямам намерение да возя Джордж през цялото време. Тежестите трябва да се поделят.

— Добре — съгласи се Харис, — ще ги поделим. Но изричното условие трябва да е, че той ще работи.

— Че той какво? — попита Джордж.

— Че той ще работи — повтори решително Харис, — поне по нанагорнищата.

— И таз добра! — възкликна Джордж. — Нима нямаш нужда от физическо упражнение?

За тоя тандем винаги стават разправии. Според теорията на оня, който е отпред, задният не прави нищо, но задният също поддържа теорията, че той е единствената двигателна сила, а предният само се вози. Загадката така и ще си остане неразгадана. Досадно е, когато благоразумието ти шепне в едното ухо да не се пресилваш, за да не си повредиш сърцето, а справедливостта подсказва в другото: „Защо трябва само ти да се мъчиш? Това не е файтон. Той да не ти е пътник“, а в това време го чуваш да сумти: „Какво става? Да не си изтървал педалите?“

В ранните дни на своя семеен живот Харис си създаде големи неприятности поради невъзможността да знаеш какво прави човекът зад теб. Двамата с жена му обикаляли Холандия с тандем. Пътищата били каменисти и велосипедът доста подскачал.

— Дръж се — рекъл Харис, без да се обърне.

На госпожа Харис се счуло, че той казва: „Скачай!“ Как й се е счуло, че казва „Скачай!“, след като той е казал „Дръж се“, никой от двамата не може да обясни.

Госпожа Харис разсъждава така: „Ако си казал «Дръж се», откъде ще ми дойде на ум да скоча?“

Харис отвръща: „Ако съм искал да скачаш, защо ще ти казвам «Дръж се»?“

Ядът им е минал, но спорът продължава и до днес.

Ала каквото и да е обяснението, госпожа Харис наистина скочила, докато Харис продължавал да натиска с все сила педалите, убеден, че тя е зад него. Изглежда, отначало тя помислила, че той продължава по нагорнището само за да се покаже. И двамата били млади в ония дни и той правел такива неща. Очаквала да спре, щом стигне върха, да се облегне на велосипеда в нехайна и изящна поза и да я изчака. Когато обаче го видяла да преваля върха и да продължава бързо надолу по дълъг стръмен склон, първо я обхванала изненада, сетне възмущение и най-после тревога. Изтичала до върха на възвишението и завикала, но той дори не обърнал глава. Наблюдавала го, докато се изгубил в една гора на два километра разстояние, седнала на земята и заплакала. Сутринта се били посдърпали и тя се чудела дали не го е взел насериозно и не е решил да я изостави. Нямала пари, не знаела думица холандски. Край нея минавали хора и сякаш я съжалявали, тя се мъчела да им обясни какво се е случило. Те разбирали, че е загубила нещо, но не можели да си изяснят какво. По едно време я отвели до най-близкото село и й намерили един полицай да я оправи. От пантомимата й той заключил, че някой й е откраднал колелото. Задействали телеграфа и открили в едно село на четири мили някакво момче, което карало дамски велосипед, отдавна забравен модел. Докарали го при нея с каруца, но понеже тя очевидно не искала нито момчето, нито колелото, пуснали го да си върви и окончателно се объркали.

В това време Харис продължавал да кара с огромно удоволствие. Струвало му се, че изведнъж станал по-издръжлив и във всяко отношение по-добър колоездач. И казал през рамо към предполагаемата госпожа Харис:

— От месеци насам това колело не ми се е виждало толкова леко. Трябва да е от въздуха, във форма съм.

След това й казал да не се страхува, сега щяла да види колко бързо може да кара. Навел се над кормилото и натиснал педалите с всичка сила. Тандемът полетял като пришпорен кон, селските къщи и черквите, кучетата и кокошките се занизали в лудешка скорост. Старите хора застивали с отворена уста, децата го изпращали с крясъци.

Така хвърчал той весело около пет мили. Едва тогава според думите му започнало да го обзема чувството, че нещо не е наред. Мълчанието не го изненадвало: духал вятър, а тандемът доста дрънчал. Но имал някакво усещане за липса. Протегнал ръка назад, за да провери, но напипал само празно пространство. Харис скочил, или по-точно — изтърколил се от тандема и се обърнал да огледа пътя: той се простирал бял и прав през тъмната гора, не се виждала жива душа. Харис отново се качил и завъртял педалите обратно нагоре. След десет минути стигнал до едно място, където пътят се разделял на четири. Слязъл и се помъчил да си припомни от кое разклонение бил дошъл.

Докато размишлявал, минал един човек на кон. Хари го спрял и му обяснил, че е загубил жена си. Човекът сякаш не се изненадал, но не го и съжалил особено. Докато приказвали, минал друг селянин, на когото първият обяснил каква е работата, но не като досадно произшествие, а като весела история. Вторият селянин, изглежда, се изненадал най-вече от това, че Харис вдига шум за такава дреболия. Харис не успял да се разбере и с двамата, наругал ги, качил се пак на тандема и поел наслуки по средния път. На половината разстояние до върха срещнал две млади жени с млад мъж помежду им, на когото те сякаш се подмилквали. Харис ги попитал не са ли виждали жена му. Те го попитали как изглежда. Той не знаел достатъчно холандски, за да я опише подробно, единственото, което успял да им каже, било, че е красива жена, средна на ръст. Очевидно описанието било твърде общо и не ги задоволило — всеки може да каже нещо такова и да си присвои чужда жена. Попитали го с какво е облечена. Той, да го убият, не можел да си спомни.

Съмнявам се, че някой мъж може да каже как е била облечена жена му десет минути след като се е разделил с нея. Харис си спомнил, че била със синя пола и че имало нещо и нагоре, тъй да се каже, до врата. Може да е било блуза, смътно му се мяркал в паметта някакъв колан, но каква била блузата — зелена, жълта или синя? Дали имала яка или вързана фльонга? Какво имало на шапката й — пера или цветя? И изобщо носела ли е шапка? Той не смеел да каже от страх да не сгреши и да не го пратят да търси друга жена. Двете девойки се кикотели, което при тогавашното му душевно състояние то подразнило. Младежът, който, изглежда, нямал търпение да се отърве по-скоро от него, го посъветвал да иде в полицейския участък на близкото градче. Харис се запътил натам. В полицията му дали лист хартия и поискали пълно описание на жена му, както и подробен разказ, кога и къде я е загубил. Той не знаел къде я е загубил; единственото, което можел да каже, било името на селото, където били обядвали. Сигурен бил, че тогава била с него и че били тръгнали заедно от там.

Полицаите го гледали с подозрение. Съмнявали се в три неща. Първо, дали наистина му е жена? Второ, дали наистина я е загубил? Трето, защо я е загубил? Обаче с помощта на хотелиера, който говорел малко английски, Харис успял да разпръсне недоверието им. Обещали да му съдействат и вечерта я докарали със затворена кола заедно със сметката за разноски. Срещата не била от нежните. Госпожа Харис не я бива за артистка и винаги й е много трудно да прикрива чувствата си. В тоя случай, както откровено си признава, не се и опитала.

След като се уговорихме за колелата, възникна вечният въпрос за багажа.

— Предполагам, същият списък, както винаги — каза Джордж и се приготви да пише.

На тая премъдрост го научих аз, а пък аз самият я научих преди години от чичо Поджър.

— Винаги преди да започнеш да си стягаш багажа — казваше чичо ми, — направи списък.

Беше методичен човек.

— Вземаш лист хартия — винаги започваше от самото начало. — Записваш всичко, за което се сетиш, че може да ти дотрябва, след това го проверяваш, да не би да си записал неща, без които можеш да минеш. Представи си, че лежиш в леглото. С какво си облечен? Добре, пишеш: една смяна бельо. Ставаш. Какво правиш? Миеш се. С какво се миеш? Със сапун — пишеш сапун. И продължаваш така, докато свършиш. После започваш с дрехите. Най-напред краката. Какво носиш на краката? Високи обувки, половинки, чорапи. Пишеш всичко това. Продължаваш нагоре, докато стигнеш до главата. Какво друго ти трябва освен дрехи? Малко коняк — пишеш. Тирбушон — пишеш. Записваш всичко и тогава няма да забравиш нищо.

Той самият винаги постъпваше по този начин. Съставяше списъка и след това внимателно го прочиташе — като не пропускаше да се посъветва и с мен, за да провери дали не е забравил нещо. След това преглеждаше списъка още веднъж и зачеркваше всичко, без което би могъл да мине.

После губеше списъка.

Джордж се обади:

— С нас на колелата ще вземем малко багаж, колкото за ден-два. По-тежките неща ще препращаме от град на град.

— Трябва да внимаваме — казах. — Едно време познавах един човек, който…

Харис си погледна часовника:

— Ще ни разкажеш за него на кораба. Имам среща с Клара на гара Ватерло след половин час.

— Няма да ни отнеме половин час — възразих аз, — истинска история е и…

— Само ще я похабиш сега — рече Джордж, — чувал съм, че вечер в Шварцвалд често валяло, тогава ще й се насладим. Работата ни сега е да съставим списъка.

Днес установявам, че така и не успях да им разкажа тая история, все нещо пречеше. А тя действително беше истинска.