Трима на бумел

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Една вечер замръкнахме далеч от населено място и нощувахме в шварцвалдска селска къща. Големият чар на шварцвалдската къща е в нейната задушевност. Кравите са в съседната стая, конете са на горния етаж, гъските и патиците са в кухнята, а прасетата, децата и кокошките — навред в къщата. Докато се обличате, зад гърба ви някой грухти:

— Добро утро! Случайно да ви се намират картофени обелки? Както виждам, нямате. Довиждане.

След това се чува кудкудякане и се подава проскубаният врат на стара кокошка.

— Какво хубаво утро! Нали нямате нищо против да си донеса тоя червей при вас? В тая къща толкова трудно се намира кътче, където да хапнеш на спокойствие. Аз от пиле съм си бавна в яденето, а там сме десетина и няма да ме оставят на мира. Всички искат. Нямате нищо против да се кача на леглото, нали? Тук може и да не ме забележат.

Продължавате да се обличате, а през вратата надничат рошави глави. Явно са решили, че в стаята е отседнала менажерия. Не се разбира момчешки ли са или момичешки, можете само да се надявате, че са на момчета. Няма смисъл да затваряте вратата, тя не се заключва, а щом се дръпнете, ще я отворят пак. Закусвате, както сте виждали на картини за блудния син: едно-две прасета ви правят компания, от вратата ви критикуват и възмутено клюкарстват за вас група гъски. Може и някоя крава да благоволи да надзърне.

Тази прилика с Ноевия ковчег придава на шварцвалдската къща отличителния й аромат, който не можете да сбъркате с нищо друго. Това е дъх, в който се смесват ухания на рози и лимбургско сирене, помада за коса, изтравниче и лук, праскови и сапунена пяна, малко морски въздух и мирис на гнилоч. Нито една миризма не може да се отдели, но долавяте присъствието на всички миризми, които светът е произвел. Обитателите на тия къщи си обичат тяхната атмосфера и не отварят прозореца, за да не отлети. Ако искате да ви мирише на нещо друго, излезете навън и миришете горски теменуги и борове. Казаха ми, че след време човек така свиквал, че не можел да заспи в никаква друга атмосфера.

Сутринта ни чакаше дълъг преход и искахме да станем рано, в шест часа, без да безпокоим цялото семейство. Попитахме домакинята възможно ли е според нея. Тя каза, че е напълно възможно. Нея самата сигурно нямало да я има — това бил денят, когато ходела в града, на около десет километра, и рядко успявала да се върне преди седем часа, но може би мъжът й или някое от момчетата ще са отскочили за втора закуска. Във всеки случай щели да изпратят някого да ни събуди и да ни сложи да ядем.

Оказа се, че изобщо не се нуждаем от будене. Сами си станахме в четири часа. Не мога да кажа в колко часа става шварцвалдският селянин през лятото, на нас ни се стори, че става през цялата нощ. Първото, което шварцвалдецът прави, щом стане, е да обуе тежки чепици с дървени подметки и да се разтъпче из къщата. Докато не се качи и не слезе три пъти по стълбите, все едно не е станал. Събуди ли се, както трябва, качва се на горния етаж, за да събуди и коня си. (Шварцвалдската къща обикновено е построена на стръмен склон и приземният етаж е горе, а плевникът долу.) Конят, изглежда, също трябва да се разтъпче из къщата. Щом свърши и тая работа, стопанинът слиза в кухнята и се залавя да цепи дърва. След като нацепи достатъчно, запява, доволен от себе си. По някое време стигнахме до заключението, че най-добре ще е да последваме този прекрасен пример. Дори и Джордж стана с голямо желание.

Позакусихме набързо в четири и половина и в пет потеглихме. Пътят ни водеше напред през планините и според направените в селото допитвания не беше възможно да го сбъркаме. Предполагам, че всеки знае какво представлява такъв път. Обикновено ви връща в изходната точка и тогава се радвате, че поне знаете къде сте. Предусещах бедата и тя ни сполетя още преди да бяхме изминали два-три километра. Пътят се разделяше на три. Прогнила табела известяваше, че лявата пътека води до селище, чието име не бяхме чували, а и не бе означено на картата. Табелата за средния път липсваше. Пътят вдясно според общото ни мнение водеше обратно в селото.

— Старецът много ясно каза — напомни Харис — да вървим все напред по склона на хълма.

— Кой хълм? — попита уместно Джордж.

Пред нас се издигаха пет-шест възвишения, високи и ниски.

— Каза — продължи Харис, — че трябва да стигнем до една гора.

— Няма начин да не го направим по който и път да тръгнем — отбеляза Джордж.

Вярно, всички хълмове бяха обрасли с гъсти гори.

— Освен това каза — измърмори Харис, — че сме щели да стигнем върха за час, час и половина.

— Виж — каза Джордж, — тук започвам да се съмнявам.

— Е, какво ще правим? — попита Харис.

За щастие имам чувство за ориентация. Не е голямо достойнство, не се хваля с него, то си е просто първичен инстинкт, нещо подсъзнателно. При това няма значение, какви планини, пропасти, реки и други препятствия се изпречват на пътя ни. Инстинктът ми е безпогрешен, крива може да бъде само местността. Поведох ги по средния път. Не е справедливо да бъда обвиняван за това, че средният път нямаше достатъчно воля да следва една и съща посока, че след четири километра нанагорнища и нанадолнища изведнъж взе, че свърши в гнездо на оси. Ако беше вървял в посоката, в която трябваше да върви, щяхме да излезем там, където искахме да отидем — убеден съм в това.

Дори и така бях готов да продължа да използвам дарбата си и да открия нов път, ако не беше проявеното към мен неприязнено отношение. Но и аз не съм ангел и отказвам да си хабя силите заради неблагодарници и подигравчии. Освен това се съмнявам дали Джордж и Харис щяха да ме последват. Затова свалих от себе си отговорността и Харис зае освободеното място.

— Е — каза Харис, — доволен си, предполагам, от това, което направи?

— Разбира се, че съм доволен — отговорих от купчината камъни, на която се бях покатерил. — Доведох ви дотук здрави и читави. Мога и да продължа да ви водя, но колкото и да е безкористен човек, поне една блага дума му трябва за насърчение. Вие недоволствате, защото не знаете къде сте. Откъде знаете, че не сте точно там, където сте искали да бъдете. Но аз ще си замълча, не очаквам благодарности. Вървете, където искате, не желая да имам нищо общо с вас.

Вероятно имаше много горчивина в думите ми, но не можех да се сдържа. Една добра дума не ми казаха из целия изтощителен път.

— Не ни разбирай криво — каза Харис. — Двамата с Джордж признаваме, че без твоята помощ никога нямаше да стигнем дотук. Това ти прави чест. Но чувството за ориентация може и да греши. Аз предлагам да го заместим с научни методи. Та къде е сега слънцето?

— Не мислиш ли — обади се Джордж, — че ако се върнем в селото и цаним за една марка някое момче да ни води, ще спестим време?

— Напротив, ще загубим много часове — решително заяви Харис. — Остави на мен. Чел съм много неща по тоя въпрос — той извади часовника си и взе да се върти в кръг. — Като две и две четири е просто — продължи той. — Насочваш малката стрелка към слънцето, делиш на две разстоянието между малката стрелка и дванайсет и получаваш север.

Той се въртя доста време и накрая посочи с ръка.

— Ето — каза, — натам е север, към гнездото на осите. Дайте ми картата.

Дадохме му я, той седна с лице към осите и взе да я разглежда.

— Тодмос е на юг-югозапад оттук — каза той.

— Какво значи „оттук“? — попита Джордж.

— Ами оттук, където сме — отвърна Харис.

— А къде сме? — попита Джордж.

Въпросът обърка Харис за известно време, но после лицето му се проясни.

— Няма значение, къде сме — каза той. — Все едно. Тодмос е на юг-югозапад. Хайде, да не губим повече време.

— Не разбирам как го реши — каза Джордж, докато ставаше и мяташе на гръб раницата си, — но всъщност няма значение. Тръгнали сме заради здравето си и всичко е чудесно.

— Не се тревожи — увери го Харис с бодра увереност. — Ще стигнем в Тодмос преди десет и ще хапнем.

Каза нещо за бифтек, следван от омлет. Джордж заяви, че лично той няма да мисли за такива неща, преди да види Тодмос.

Повървяхме половин час и излязохме на една поляна. На около три километра под краката си видяхме селото, през което минахме сутринта. Черквата му беше доста необичайна, с външно стълбище.

Гледката ме натъжи. Бяхме вървели без прекъсване три часа и половина, за да изминем четири-пет километра. Но Харис се възхити.

— Най-после знаем къде сме — каза той.

— Ти нали каза, че няма значение — напомни му Джордж.

— Точно така — отговори Харис. — Но все пак добре е да си сигурен. Сега се чувствам по-уверен.

— То пък едно предимство! — промърмори Джордж.

Харис, изглежда, не го чу.

— Сега сме на изток от слънцето — продължи Харис, — а Тодмос е на югозапад от мястото, където сме. Тъй че, ако… — той млъкна. — Между другото — продължи след малко — спомняте ли си какво казах: ъглополовящата север ли сочи, или юг?

— Каза, че север — отговори Джордж.

— Сигурен ли си? — настоя Харис.

— Сигурен съм — потвърди Джордж, — но недей да упорстваш, ако това ще ти обърка пресмятанията. Може и да си сбъркал.

Харис помисли малко и лицето му се проясни.

— Няма значение — каза той, — разбира се, че е север. Трябва да е север! Може ли да е юг? Сега трябва да вървим на запад. Хайде!

— Нямам нищо против да вървя на запад — каза Джордж — или към която и да е точка на компаса, все ми е едно. Искам само да отбележа, че в момента вървим на изток.

— Не е вярно — възрази Харис, — вървим на запад.

— Казвам ти, че вървим на изток — настоя Джордж.

— Не го повтаряй, моля ти се — каза Харис, — объркваш ме.

— Голяма работа, че те обърквам — отвърна Джордж. — Предпочитам да те обърквам, отколкото да вървя в погрешна посока. Казвам ти, че вървим на изток.

— Глупости! — сопна се Харис. — Ето го слънцето.

— Виждам слънцето, много добре го виждам — отговори Джордж. — То вероятно е там, където трябва да бъде според теб и според науката. Аз зная само, че когато бяхме долу в селото, точно тоя хълм с точно тая канара на върха беше на север от нас. А сега ние гледаме право на изток.

— Прав си — каза Харис. — Забравих, че се обърнахме кръгом.

— На твое място ще си нарисувам схема — промърмори Джордж. — Вероятно още няколко пъти ще се обръщаме.

Той се завъртя кръгом и тръгна в обратната посока. След четирийсет минути катерене пак излязохме на открито и пак видяхме селото точно в краката си. Тоя път беше на юг от нас.

— Странно — каза Харис.

— Нищо странно няма — каза Джордж. — Ако обикаляш в кръг около едно село, естествено е от време на време да го виждаш. Лично аз се радвам. Значи не сме се загубили напълно.

— Но то трябваше да е от другата ни страна — каза Харис.

— След час, час и нещо ще бъде от другата страна — каза Джордж, — ако продължим да вървим.

Аз почти не се обаждах — беше ме яд и на двамата, но с радост забелязах, че Джордж започва да се ядосва на Харис. Пълна глупост беше от страна на Харис да си въобразява, че може да намери пътя по слънцето.

— Искам да си припомня — замислено рече Харис, — север ли сочеше ъглополовящата или юг.

— Според мен — каза Джордж — е доста важно.

— Не е възможно да е север — каза Харис — и ще ти обясня защо.

— Не си прави труда — каза Джордж, — изцяло съм готов да ти повярвам, че не е.

— Но току-що каза, че е — укори го Харис.

— Не съм казал такова нещо — тросна му се Джордж. — Казах, че ти каза, а това е съвсем друго нещо. Ако мислиш, че не е, да тръгваме в обратна посока. Ще се получи известно разнообразие.

И тъй, Харис пресметна всичко при новото положение и ние отново влязохме в гората и отново след половин час усилено катерене видяхме в краката си селото. Вярно, че сега бяхме малко по-високо и то лежеше между нас и залязващото слънце.

— Мисля — каза Джордж, загледан в селото, — че оттук гледката е най-красива от всички досега. Остава само една посока, откъдето не сме го видели. След като го видим и оттам, предлагам да слезем и да си починем.

— Не ми се вярва да е същото село — каза Харис. — Не е възможно!

— Друга такава черква няма — каза Джордж. — Но може да е като с оная статуя в Прага. Може тукашните власти да са заръчали да се изработят модели на селото в естествена големина и да са ги наслагали из Шварцвалд, за да видят къде ще стои най-добре. Както и да е, накъде ще вървим сега?

— Не знам — каза Харис — и ми е все едно. Аз направих, каквото можах, а ти не си направил нищо, само мърмориш и ме объркваш.

— Може и да съм критикувал — призна Джордж, — но погледни положението от моя гледна точка. Единият от вас обяви, че има чувство за ориентиране, и ме отведе до гнездо на оси посред гората.

— Не мога да забраня на осите да си правят гнезда в гората — отвърнах.

— Не съм казал, че можеш — отговори Джордж. — Не споря, само излагам фактите. Другият с часове ме води нагоре-надолу въз основа на научни изчисления, но не прави разлика между север и юг и никога не е сигурен дали се е обърнал кръгом или не. Самият аз не претендирам да имам други чувства освен обичайните, не съм и учен. Но виждам през две ниви оттук един човек. Ще му предложа една марка и петдесет пфенига, колкото, струва ми се, е стойността на сеното, което коси, за да остави работата си и да ни заведе до място, откъдето се вижда Тодмос. Ако двамата желаете да дойдете с мен, нямам нищо против. Ако не желаете, можете да опитате някоя друга система.

Планът на Джордж не се отличаваше нито с оригиналност, нито със замах, но за момента ни допадна. За щастие се бяхме озовали недалеч от мястото, където първоначално бяхме сбъркали пътя, и така, подпомогнати от човека с косата, поехме по правилния път и стигнахме в Тодмос четири часа по-късно от заплануваното, с апетит, чието утоляване ни отне четирийсет и пет минути сериозен труд в пълно мълчание.

Намерението ни беше от Тодмос да слезем пеш до Рейн, но предвид непредвиденото сутрешно пресилване решихме да вземем екипаж, както казват французите. Наехме живописна кола, теглена от кон, който бих уподобил на бъчва, ако не трябваше да го отлича от кочияша, в сравнение с когото приличаше на чироз. В Германия всяка кола е пригодена за два коня, но обикновено се тегли от един. Това придава на впряга разкривен вид за нашите представи, но тук това минава за шик. Подтекстът е, че обикновено запрягат два коня, но точно в този момент вторият някъде се е запилял. Немецът колар не може да бъде наречен първокласен кочияш. Той е на най-голяма висота, когато спи. Тогава не може да те вкара в беда и понеже конят обикновено е умен и опитен, пътуването става относително безопасно. Ако в Германия научат коня да прибира парите в края на пътуването, изобщо няма да има нужда от колар. Това ще е голямо облекчение за пътника, защото, когато е буден и не плющи с камшика, германският колар или прави някаква поразия, или поправя последиците от нея. Първото по-добре му се удава. Спомням си как се спусках веднъж по стръмно шварцвалдско нанадолнище с една-две дами. Пътят се виеше надолу като тирбушон. Склонът се издигаше под ъгъл седемдесет и пет градуса. Пътувахме много приятно, коларят, както с радост забелязахме, седеше със затворени очи, но неочаквано се събуди от нещо — лош сън или лошо храносмилане. Дръпна поводите и извънредно сръчно прати левия кон извън пътя, където животното някак се закрепи, увиснало на хамутите. Видимо коларят ни най-малко не се ядоса или изненада. Стори ми се, че и двата коня бяха свикнали с подобни маневри. Слязохме, слезе и коларят. Той измъкна изпод седалката огромен сгъваем нож, който явно държеше там за тая цел, и ловко преряза ремъците. Освободеният кон се замята и закатери, докато излезе пак на пътя двайсетина метра по-надолу. Там спря и зачака да стигнем до него. Ние се качихме в колата и слязохме с единия кон. Коларят отново запрегна другия с няколко върви и продължихме пътя си. Направи ми впечатление че и коларят, и конят явно бяха свикнали с този метод за слизане по стръмен път. Нямаше да се изненадам, ако коларят бе предложил да се впрегнем и ние и всички заедно да се дотъркаляме до долу.

Друга особеност на немския колар е, че изобщо не опъва юздите. Той регулира скоростта не чрез хода на коня, а със спирачката. За дванайсет километра в час я стяга леко, така че тя едва стърже колелото и произвежда непрекъснат звук като от острене на трион. За шест километра в час я затяга повече и пътуването се осъществява под акомпанимент от стонове и писъци, напомнящи оратория на умиращи прасета. Когато иска да спре колата, натиска спирачката докрай. Ако е добра, той е уверен — освен ако конят не е изключително як, — че спирачният път ще е не повече от две конски дължини. Изглежда, нито немският колар, нито немският кон познават друг начин за спиране на кола. Немският кон тегли с всички сили, докато не проумее, че не може да придвижи колата на един пръст. Тогава спира. Конете в другите страни нямат нищо против да спрат, щом им го предложат. Виждал съм коне, които с удоволствие едва-едва се тътрят. Немският кон, изглежда, е настроен на определена бързина и не може да излезе от нея. Без ни най-малко да украсявам, ще кажа, че съм виждал немски колар, захвърлил поводите, с две ръце да затяга спирачката, обзет от ужас, че няма да успее да избегне сблъскване.

Във Валдсхут, градче от шестнайсети век, през което Рейн минава в началото на пътя си, се сблъскахме с обикновеното за Европа явление: пътуващ британец, огорчен и изненадан, че никой не говори английски като хората. Сварихме го на гарата — рус, с мек съмърсетски акцент — за десети път, както ни осведоми, да обяснява на един носач нещо съвършено просто. Макар че имал билет за Донауешинген и искал да отиде в Донауешинген, за да види изворите на Дунав, които не са там, колкото и да разправяли, че били там, но пък искал велосипедът му да бъде изпратен в Енген, а чантата — в Констанц, откъдето щял да си ги прибере, когато пристигне. Беше изпотен и ядосан от усилията. Носачът, иначе млад на години, в момента изглеждаше състарен и омърлушен. Предложих си услугите. Сега съжалявам за това — но не толкова горещо, предполагам, колкото той, че е приел помощта ми. И трите маршрута, както ни осведоми носачът, били сложни, с по няколко прехвърляния. Нямаше много време за обяснения, влакът тръгваше след няколко минути. Англичанинът говореше много, което винаги е погрешно, щом трябва да се обясни нещо заплетено, а носачът копнееше час по-скоро да махне всичко това от главата си.

След десет минути, когато във влака си припомнях случката, ми дойде на ум, че макар да бях прав, съгласявайки се с носача, че е най-добре велосипедът да се изпрати през Имендинген, може би не трябваше да се съгласявам да го пращат в Имендинген. Ако бях черноглед по природа, щях и досега да се тормозя от мисълта, че велосипедът е в Имендинген. Но според мен човек трябва да гледа на нещата откъм добрата страна. Възможно е носачът по своя инициатива да е поправил моя пропуск, възможно е да е станало чудо и велосипедът да е бил някак предаден на собственика му преди края на неговата обиколка. Чантата пратихме в Радолфцел, но ме утешава споменът, че на нея пишеше „Констанц“. Без съмнение след време, когато установят, че никой не я търси в Радолфцел, железопътните власти ще я препратят в Констанц.

Но всичко това няма нищо общо с поуката, която исках да извлека от този случай. Същината тук е възмущението на британеца от това, че един немски носач не разбира английски. В момента, когато го заговорихме, той изрази възмущението си с невъздържани думи.

— Благодаря ви безкрайно — каза той. — Толкова е просто, Боже мой! Искам да отида в Донауешинген с влак. От Донауешинген ще отида пеш до Гайзенген. В Гайзенген ще взема влака до Енген, а от Енген ще отида с велосипеда до Констанц. Но не искам да мъкна чантата с мен, искам тя да е в Констанц, когато стигна там. От десет минути се мъча да обясня това на тоя глупак и не мога да му го набия в главата.

— Срам и позор! — съгласих се. — Тия германски работници не знаят кажи-речи никакъв език освен техния си.

— Показах му го по разписанието и се помъчих да го обясня с жестове — продължи англичанинът. — Не мога и не мога да му го втълпя.

— Чак не е за вярване! — потвърдих. — Ами че то се разбира от само себе си.

Харис се ядоса на тоя турист. Понечи да го нахока за глупостта да пътува в отдалечени краища на чужда страна и да прави такива сложни железопътни изпълнения, без да знае думица от местния език. Но аз пресякох импулсивността на Харис и му посочих голямото и добро дело, за което туристът несъзнателно работеше.

Шекспир и Милтън може да са допринесли за разширяване на познанството с английския език сред по-необлагодетелстваните жители на Европа. Нютон и Дарвин може да са направили своя език необходим за образованите и мислещи чужденци. Дикенс и Уида (Луиз дьо ла Роме Уида (1840–1908) — английска романистка) (който си въобразява, че литературният свят се ограничава до предразсъдъците на тесногръдите критици, много ще се изненада и огорчи, като узнае на каква почит се радва в чужбина тая подигравана в родината й дама) вероятно са помогнали за още по-голямото популяризиране на английския. Но човекът, разпространил английския от нос Сан Висенти в Португалия до Урал, е неспособният или нежелаещ да научи и дума от някакъв език англичанин, който пътува с кесия в ръка из всички кътчета на континента. Можем да се възмущаваме от невежеството му, но неоспорим факт е, че той кара Европа да учи английски. Заради него швейцарският селянин бие в зимните вечери път през снега и ходи на курс по английски, какъвто се провежда във всяко село. Заради него файтонджията и кондукторът, камериерката и перачката дремят с часове над английски граматики и разговорници. Заради него чуждестранните дюкянджии и търговци изпращат синовете и дъщерите си да учат в английските градчета. Заради него всеки съдържател на хотел или ресторант уточнява в обявлението си: „Приемат се само кандидати, добре владеещи английски.“

Ако народите, говорещи английски, въведат изискване кандидатите за нещо да владеят някакъв друг език, изумителното разпространение на английския в целия свят ще секне. Човекът, говорещ английски, стои сред чужденците и дрънка златото си.

— Плащам на всеки, който говори английски — вика той.

Ето го великия възпитател. Теоретически можем да го хокаме, практически трябва да му свалим шапка. Той е апостолът на английския език.