Трима на бумел

ТРЕТА ГЛАВА

В понеделник следобед Харис пристигна у дома, стиснал колоездачески вестник. Аз казах:

— По-добре да не се занимаваш с тая работа.

Харис попита:

— С кое да не се занимавам?

Аз казах:

— С тоя чисто нов патент, революцията в колоезденето, която бие всички рекорди.

Той каза:

— Виж сега, мисля си, че ще имаме да качваме доста стръмни нагорнища. Ще ни трябват добри спирачки.

Аз казах:

— Спирачки ще ни трябват, съгласен съм. Това, което няма да ни трябва, е някое механично чудо, което не разбираме и което, стане ли нужда, никога не действа.

— Тази действа автоматично — обяви той.

— Можеш и да не ми го казваш — отговорих. — Зная точно какво ще направи, предчувствам го. Когато изкачваме нагорнището, ще блокира колелото така, че ще трябва да мъкнем тандема на гръб. Въздухът на върха ще й подейства добре и там тя изведнъж ще се оправи. Като тръгнем по надолнището, ще започне да разсъждава колко безобразно се е държала. Това ще я доведе до угризения на съвестта и в края на краищата до отчаяние. Ще си каже: „Мен не ме бива за спирачка. Аз не помагам на тия хора, само им преча. Аз съм проклятие за тях, ето какво съм аз!“ И без изобщо да предупреди, ще откаже да работи. Това ще направи тая спирачка. Не се залавяй с нея. Ти си добър човек — продължих аз, — но си имаш един недостатък.

— Какъв? — запита той с яд.

— Прекалено си доверчив — отговорих. — Готов си да повярваш на всяка реклама. Втурваш се към всяко ново нещо, измислено от всеки глупак във връзка с колоезденето. Изглежда, твоят ангел пазител е кадърен и съвестен дух и досега винаги е бдял над теб. Послушай съвета ми и не подлагай търпението му на прекалено големи изпитания. Сигурно не е видял бял ден, откак си станал колоездач. Недей да продължаваш така, ще го вбесиш.

Той каза:

— Ако всеки разсъждава така, няма да има напредък в нито една област на живота. Ако никой никога не опитва нищо ново, светът ще тъпче на едно място. Само ако…

— Зная всичко, което може да се каже от тая гледна точка — прекъснах го. — Съгласен съм човек да прави опити, но до трийсет и пет годишна възраст. След трийсет и пет според мен човек има право да мисли за себе си. Ние с теб сме изпълнили дълга си в това отношение, особено ти. Или си забравил колко пострада от избухването на оня патентован газов фар…

Той каза:

— Знаеш ли, аз наистина съм убеден, че грешката беше моя. Според мен го бях затегнал прекалено много.

Аз казах:

— Склонен съм да приема, че ако е имало неправилен начин да се борави с този уред, ти си приложил точно него. Но е трябвало да държиш сметка за тая твоя наклонност, тя е свързана с доводите ти. Аз специално не забелязах какво си направил, зная само, че карахме тихо и мирно по пътя за Уитби и беседвахме за Трийсетгодишната война, когато твоят фар гръмна като пистолет. Експлозията ме прати в канавката, а лицето на жена ти, когато й казах, че нищо особено не се е случило и да не се тревожи, защото двамата работници ще те качат горе, а лекарят ще дойде след минута-две и ще доведе сестра, все още е като живо в паметта ми.

— Съжалявам, че не си се сетил тогава да прибереш фара. Така ми се искаше да разбера защо изгърмя.

Аз казах:

— Нямах време да прибера фара. По моему щяха да отидат два часа, докато събера парчетата. А самият факт, че го рекламираха като най-безопасния фар, съществувал някога, щеше да накара всекиго освен теб да бъде готов за злополука. После и тоя електрически фар — продължих аз.

— Но той наистина светеше чудесно — отговори Харис, — ти самият го призна.

Аз казах:

— Светеше чудесно на кралския път край Брайтън и дори подплаши един кон. Щом се стъмни след Кемптаун, угасна и те прибраха в участъка, защото караше без фар. Може би помниш как всеки слънчев следобед караше с ярко светещ фар. Стъмнеше ли се, той, естествено, беше уморен и се нуждаеше от почивка.

— Наистина малко ме нервираше тоя фар — промърмори Харис, — така си беше.

Аз казах:

— Мен ме нервираше, какво остава за теб. После седлата — продължих (исках веднъж завинаги да му набия урока в главата). — Можеш ли да си спомниш за рекламирано седло, което да не си опитал?

Той каза:

— Винаги съм вярвал, че накрая ще направят удобно седло.

Аз казах:

— Откажи се от тази вяра. Живеем в несъвършен свят, където радостта е смесена с мъката. Може да има по-добра страна и там велосипедните седла да ги правят от слънчева дъга с подплънки от облаци, но в нашия свят най-просто е да свикнеш с нещо твърдо. Да вземем онова седло, дето го купи в Бирмингам. Имаше шев през средата и приличаше на чифт бъбреци.

Той каза:

— Искаш да кажеш онова, дето беше конструирано на анатомичен принцип?

— По всяка вероятност — отговорих. — На кутията, в която го купи, имаше картинка на седнал скелет… или по-скоро — на частта от скелета, на която се седи.

Той каза:

— Беше си съвсем правилна. Показваше правилното положение на…

Аз казах:

— Да не влизаме в подробности. Картинката веднага ми се видя неприлична.

Той каза:

— От медицинска гледна точка беше правилна.

— Възможно е — съгласих се, — за човек, който язди велосипед само на кокалите си. Зная, нали и аз го опитах. Но за човек, който има и плът, си беше агония. При всеки камък или дупка те прищипваше, все едно си седнал върху нервен рак. Ти се вози на него цял месец.

— Мислех, че трябва да го изпитам, както трябва — отговори той.

Аз казах:

— Добре го изпита на гърба на семейството си, ако ми позволиш да се изразя по-образно. Жена ти сподели с мен, че през целия ви семеен живот никога не си бил толкова опак и заядлив, колкото през оня месец. Ами спомняш ли си и онова, другото седло, с пружина отдолу?

Той каза:

— Искаш да кажеш „Спиралата“?

Аз казах:

— Искам да кажа седлото, дето те подхвърляше нагоре като човече на ластик. Понякога падаше обратно на седлото, но понякога не го улучваше. Не ти изреждам тия неща, за да будя болезнени спомени, а за да те накарам да разбереш колко глупаво е да се занимаваш с опити на твоята възраст.

Той каза:

— Стига си говорил за моята възраст. Един мъж на трийсет и пет години…

— На колко години?

Той каза:

— Щом не искаш, не я вземай. Ако вашият тандем полети по някой склон и ви запрати и двамата с Джордж през покрива в някоя черква, аз няма да съм виновен.

— За Джордж не мога нищо да обещая — казах, — понякога, както знаеш, кипва от дреболии. Но ако ни се случи нещо подобно на описаното от теб и той вземе, че кипне, не се наемам да му обяснявам, че не е било по твоя вина.

— В изправност ли е машината? — попита той.

— Тандемът е в ред — отговорих.

Той каза:

— Прегледа ли го?

Аз казах:

— Не съм го преглеждал и няма да позволя никой да го преглежда. Съвсем е наред и ще си остане наред, докато тръгнем.

Имам опит в „преглеждането“. Имаше един човек във Фокстън, срещнах се с него край морето. Една вечер ми предложи да отидем на дълга разходка с велосипеди на другия ден и аз се съгласих. Станах рано за моите навици, положих усилия и бях доволен от себе си. Той закъсня с един час. Чаках го в градината. Беше чудесен ден. Той каза:

— Много хубаво изглежда вашето колело. Как върви?

— А, както повечето! — отговорих. — Съвсем леко сутрин, малко по-тежко, след като съм обядвал.

Той го хвана за предното колело и за вилката и го раздруса с все сила.

Аз казах:

— Недейте така, ще го повредите.

Не разбирах защо трябва да го друса, не му беше направило нищо лошо. Освен това, ако трябваше да се раздрусва, би трябвало аз да го направя. Чувствах се приблизително така, както ако беше взел да бие кучето ми.

Той каза:

— Предното колело играе.

Аз казах:

— Ако не го друсате, няма да играе.

Всъщност не играеше, никакво играене не се виждаше.

Той каза:

— Опасно е. Имате ли гаечен ключ?

Трябваше да бъда твърд, но си помислих, че може пък наистина да разбира. Отидох в бараката с инструментите, за да видя какво мога да намеря. Когато се върнах, той седеше на земята с предното колело между коленете. Играеше си с него и го въртеше между пръстите си, а остатъците от велосипеда лежаха на пясъчната пътека до него.

Той каза:

— Нещо му е станало на това предно колело.

— Май наистина му стана — отговорих, но онзи не разбираше от ирония.

Той каза:

— Май лагерите не са наред.

Аз казах:

— Не му берете повече грижа, само ще се изморите. Хайде да го сложим пак на мястото му и да тръгваме.

Той каза:

— Защо да не видим какво му има, след като вече е свалено — все едно колелото беше изскочило случайно.

Преди да успея да го спра, той отвинти нещо и на пътеката се разпиляха десетина-петнайсет сачми.

— Дръж! — изкрещя той. — Дръж ги! Не бива да изгубим нито една — изглеждаше доста развълнуван.

Половин час лазихме насам-натам и намерихме шестнайсет. Той каза, че се надявал това да са всичките, защото, ако не били, нямало да е добре за велосипеда. Каза, че най-важното, когато разглобяваш велосипед, било да внимаваш да не загубиш някоя сачма. Трябва да се преброят, поучи ме той, след като ги извадиш, и да внимаваш после да сложиш обратно същия брой. Обещах му, ако някога разглобявам велосипед, да не забравя съвета му.

Сложих за по-сигурно сачмите в шапката си, а шапката оставих на стъпалото пред вратата на къщата. Не беше разумно от моя страна, признавам. Всъщност направо глупаво беше. Обикновено не съм празноглав, сигурно той ми е повлиял.

След това обяви, че така и така се е заел с тая работа, защо да не провери и веригата, и веднага се хвана да сваля предавателната кутия. Направих опит да го разубедя. Повторих му какво ми беше казал най-сериозно един опитен мой приятел:

— Развали ли ти се предавателната кутия, продавай велосипеда и купувай нов, по-евтино ще ти излезе.

Той каза:

— Така говорят ония, дето нищо не разбират от велосипеди. Няма нищо по-просто от това да свалиш предавателна кутия.

Трябваше да призная, че е прав. След пет минути предавателната кутия лежеше разполовена на пътеката, а той лазеше на четири крака и търсеше винтчетата. Каза, че за него винаги си оставало загадка, къде изчезват винтчетата.

Продължавахме да търсим винтчетата, когато Етълбърта излезе в градината. Май се изненада, когато ни видя там. Мислела, че сме тръгнали преди няколко часа.

Той каза:

— Свършваме, свършваме. Само помагам на мъжа ви да оправим тоя велосипед. Колелото е хубаво, но си е машина, от време на време трябва да се преглежда.

Етълбърта каза:

— Ако искате да се измиете, когато свършите, можете да отидете отзад в кухнята, ако нямате нищо против. Момичетата току-що оправиха спалните.

Каза ми че, че ако види Кейт, вероятно ще отидат двете да се поразходят с яхта, но за обяд непременно ще се върнат. Всичко бих дал, за да тръгна с нея. До гуша ми беше дошло да вися там и да гледам как оня глупак разваля колелото ми.

Здравият разум ми шепнеше: „Спри го, докато не е направил повече бели. Имаш право да защитиш личното си имущество от един луд. Хвани го за яката и го изхвърли през портата!“

Но всеки път, когато се налага да обидя някого, волята ми изневерява и аз го оставих да съсипва колелото.

Той се отказа да търси останалите винтчета. Заяви, че винтовете имали обичай да изникват, когато най-малко ги очакваш, и че сега щял да се заеме с веригата. Затегна я така, че не помръдваше, после я отпусна толкова, че стана два пъти по-хлабава от преди. След това каза, че било време да поставим предното колело на мястото му.

Аз разтегнах вилката и той замъчи колелото. След десет минути му предложих той да държи вилката, а аз да взема колелото. Една минута подир това той пусна велосипеда и заскача в кръг из тревата, стиснал двете си ръце между бедрата. Пътьом ми обясни, че трябвало да се внимава да не си оставяш пръстите да се заклещят между вилката и спиците на колелото. Отговорих му, че от личен опит съм убеден в правотата му. Той уви ръцете си с един-два парцала и отново се заловихме. Най-после сложихме колелото на място и в същия миг моят познат избухна в смях.

Попитах:

— Какво му е смешното?

Той каза:

— Ама че съм глупак!

Това бяха първите думи, с които заслужи уважението ми. Запитах го какво го е довело до това откритие.

Той каза:

— Забравихме сачмите!

Озърнах се към шапката си. Тя лежеше преобърната сред пътеката и любимото куче на Етълбърта бързешком лапаше сачмите.

— Това ще го погуби — каза Ибсън (не съм го виждал оттогава, слава Богу, но май Ибсън му беше името). — Те са чиста стомана.

Аз казах:

— Не ме е страх за кучето. Тая седмица вече изяде едни връзки за обувки и пакетче игли за шев. Природата е най-добрият помощник, малките кученца, изглежда, имат нужда от подобни стимуланти. Повече ме е грижа за велосипеда.

Той не падаше духом:

— Е, ще сложим, колкото намерим, и да се осланяме на Господа.

Намерихме единайсет. Сложихме шест от едната страна и пет от другата и след половин час предното колело бе върнато на мястото. Едва ли е нужно да добавям, че сега наистина играеше — и малко дете можеше да го забележи. Ибсън каза, че временно щяло да издържи. Изглежда, и на него започваше да му дотяга. Мисля си, че ако го бях оставил тогава, щеше да си отиде. Обаче бях твърдо решил да не го пускам, докато не свърши. Всякаква мисъл за разходка ми беше изхвърчала от главата. Нямах друго желание, освен да го гледам как се дере, удря и прищипва. Поободрих потиснатото му настроение с чаша бира и благоразумна похвала. Казах:

— На мен ми е извънредно полезно да ви гледам как го правите. Много се възхищавам от умението и от сръчността ви, но най-вече от живата ви самоувереност, от необяснимия ви оптимизъм…

Насърчен по тоя начин, той се залови да монтира пак предавателната кутия. Опря велосипеда на стената и го зачовърка от дясната страна, после го опря на едно дърво и го зачовърка от лявата страна. После аз го държах, а той легна на земята с главата между двете колела и го зачовърка отдолу, а маслото капеше в очите му. После го взе от мен и се сви одве през него като самар, докато накрая загуби равновесие и се смъкна през него на главата си. Три пъти обяви:

— Слава Богу, вече е наред!

И два пъти се опроверга:

— Не, мамка му, не е наред!

Опитвам се да не си припомням онова, което каза третия път.

Нервите му не издържаха и той се опита да прибегне до насилие. Велосипедът, както с радост забелязах, прояви характер и между него и моя познат се разрази схватка. В един миг велосипедът лежеше на пясъчната пътека, а той отгоре му, но в следващия миг положението се променяше — той лежеше на пътеката, а велосипедът отгоре му. Той току се изправяше, опиянен от победата си, здраво стиснал велосипеда между краката си. Но тържеството му продължаваше кратко. С внезапно движение велосипедът се отскубваше, скачаше отгоре му и го удряше здравата по главата с една от дръжките на кормилото.

В един без петнайсет, мръсен и разчорлен, покрит с кървящи рани, той се изправи, избърса челото си и каза:

— Мисля, че стига толкова.

По вида на велосипеда можеше да се заключи, че и на него му стига толкова. Трудно беше да се каже кой бе пострадал повече. Заведох Ибсън в кухнята отзад и той се поизми и поизчисти, доколкото бе възможно без прах за пране и съответни инструменти. След това го изпратих да си върви.

Колелото натоварих на файтон и го закарах в най-близката работилница. Майсторът излезе отвътре, за да го прегледа.

— Какво искате да направя от това нещо? — попита той.

— Искам, доколкото може, да го възстановите — казах.

— Загубена работа — каза той, — но ще направя каквото мога.

И наистина направи каквото можа. Излезе ми две лири и половина. Но вече не беше същият велосипед и в края на лятото го оставих на един посредник да го продаде. Не исках да лъжа никого, наредих на посредника да го продаде като миналогодишен велосипед. Посредникът ме посъветва да не споменавам години.

— В тая работа въпросът не е кое е вярно и кое не — каза той, — въпросът е да накарате хората да повярват. Между нас да си остане, няма вид на миналогодишен, ако се съди по вида му, може да е и десетгодишен. Няма да говорим за годините, просто ще изкараме колкото можем.

Оставих го да се оправя и той го продаде за пет лири — според него повече, отколкото бил очаквал.

Велосипедът може да се използва по два начина за поддържане на физическа форма: можете да го ремонтирате или да го карате. Общо взето, не съм сигурен дали човекът, намиращ удоволствие в ремонтирането, не печели повече. Той не зависи от времето и вятъра, не го тревожи състоянието на пътищата. Дай му гаечен ключ, куп парцали, масльонка и нещо за сядане и щастието му е осигурено за цял ден. Разбира се, трябва да се примири с известни неудобства: всички хубости не могат да се съберат на едно място. Самият той винаги изглежда като калайджия, а велосипедът му неизменно поражда съмнението, че е откраднат и сега се прави опит да бъде маскиран, но понеже той рядко стига с него по-далеч от една миля, това не е толкова важно. Грешката, която правят някои, се дължи на предположението, че от един велосипед могат да се извлекат и двете удоволствия. Не е възможно, няма велосипед, способен да издържи двойното напрежение. Трябва да решите ремонтьор ли ще бъдете или колоездач. Лично аз предпочитам да карам велосипеда и затова избягвам съблазънта на преглеждането и ремонтьорството. Когато му се случи нещо, го оставям в най-близката работилница. Ако съм много далеч от град или село, за да отида там пеш, сядам край пътя и чакам да мине някоя каруца. Главната опасност за мен си остава бродещият ремонтьор. Видът на повреден велосипед за ремонтьора е като леш в канавката за гарван — той се нахвърля отгоре му с тържествуващ крясък. Отначало се мъчех да бъда учтив. Казвах:

— Дребна работа, не се безпокойте. Продължавайте, не си разваляйте удоволствието. Моля ви, ще ми направите услуга, карайте си нататък.

От опит обаче разбрах, че в такива форсмажорни обстоятелства вежливостта е безполезна. Сега казвам:

— Махай се и остави велосипеда на мира или ще ти счупя главата.

Ако имаш решителен вид и стискаш дебела тояга, обикновено успяваш да го пропъдиш.

Джордж се отби надвечер.

— Е, мислиш ли, че всичко ще бъде готово? — попита той.

Аз казах:

— До сряда всичко ще бъде готово освен вероятно вие двамата с Харис.

Той попита:

— В ред ли е тандемът?

— Тандемът е добре — казах.

Той каза:

— Не мислиш ли, че трябва да се прегледа?

Аз отговорих:

— Годините и опитът са ме научили, че в повечето случаи не е хубаво човек да се изказва със сигурност. Останал е ограничен брой въпроси, по които изпитвам известна степен на сигурност. Сред тези все още неразклатени убеждения е увереността, че тоя тандем няма нужда от преглеждане. Освен това предусещам, че ако остана жив до сряда сутрин, няма да позволя на никого да го преглежда и ремонтира.

Джордж каза:

— На твое място нямаше да се ядосвам толкова. Ще дойде ден, може би много скоро, когато тоя велосипед с един-два баира между него и най-близката работилница ще се нуждае от ремонт въпреки хроническата ти нужда от почивка. Тогава ще почнеш да крещиш другите да ти кажат къде си заврял масльонката и какво си направил с гаечния ключ. Тогава ще се изпотиш от усилия да държиш велосипеда, без да мърда, опрян на някое дърво, и ще заявиш, че някой друг трябва да почисти веригата или да напомпа задната гума.

Почувствах, че укорът на Джордж не е съвсем лишен от справедливост, и дори долових в него известна доза пророческо прозрение. Казах му:

— Прощавай, ако държането ми ти се е сторило неотзивчиво. Всъщност Харис идва тая сутрин…

Джордж ме прекъсна:

— Не казвай нищо повече, разбирам. Освен това дойдох да си поговорим за нещо съвсем друго. Виж това.

Подаде ми една книжка с червена корица. Беше английски разговорник за немски туристи. Започваше „На кораба“ и свършваше „При лекаря“. Най-дългата глава бе посветена на разговор в купето на влак, пълно със свадливи и невъзпитани лунатици: „Не можете ли да се отместите от мен, господине?“ „Невъзможно, госпожо, съседът ми от другата страна е много дебел.“ „Хайде да се помъчим да сместим краката си!“ „Бъдете така любезен, моля ви се, да си свалите лактите.“ „Моля, не се притеснявайте, госпожо, щом ви е удобно да се облягате на рамото ми“ (нищо не подсказваше дали тези думи трябва да звучат саркастично или не). „Ще трябва да ви помоля да се поотдръпнете, госпожо, направо не мога да дишам.“ Идеята на автора, изглежда, е била, че по това време всичките пътници лежат един върху друг на пода. Главата завършваше с изречението: „Най-сетне стигнахме, слава Богу! (Gott sei Dank!)“ — благочестиво възклицание, което при описаните обстоятелства трябва да е било изречено в хор.

В края имаше и приложение, в което немският турист получаваше кратки съвети, как да запази здравето и спокойствието си по време на престой в английските градове, като основните бяха винаги да носи със себе си достатъчно дезинфекциозно средство, да заключва вратата на стаята си и внимателно да проверява дребните си пари.

— Не е от блестящите произведения — отбелязах, връщайки книжката на Джордж. — Не бих я препоръчал на познат германец, който се кани да посети Англия. Според мен би го направила неприятен на хората. Но съм чел книги, издадени в Лондон, за пътуващи в чужбина англичани, които не са по-умни. Изглежда, някой високообразован идиот, недоучил седем езика, се занимава с писането на тия книги за погрешно осведомяване и неправилно напътствие на съвременния европеец.

— Не можеш да отречеш — каза Джордж, — че тези разговорници много се търсят. Зная, че ги купуват с хиляди. Във всеки европейски град могат да се видят по пероните на гарите и по пресечките хора, които четат на глас от такива книги. Никой не разбира на какъв език говорят, и не може да схване какво казват. Но така е по-добре. Ако им разбираха, щяха да ги бият — после добави: — Идеята ми е да проверим какво ще стане, ако ги разбират. Предлагам рано сутринта в сряда да отидем в Лондон и да обикаляме час-два из магазините с тая книжка в ръка. Имам да купувам разни дреболии: шапка, домашни чехли и др. Корабът ни отплава от Тилбъри чак в дванайсет, ще имаме време. Искам да опитам тоя род реплики там, където ще мога да преценя какво се постига с тях. Да видя как се чувства чужденецът, когато му говориш по тоя начин.

Хрумването ми се видя интересно. Обзет от въодушевление, предложих да дойда с него и да го чакам пред магазина. Казах, че сигурно и Харис ще иска да се присъедини към него… не, по-скоро към мен.

Джордж заяви, че това не съвпадало точно с плана му. Предложението му било двамата с Харис да влизаме с него в магазина. Харис с неговия внушителен вид трябвало да го подкрепя, а аз да стоя при вратата, за да викам полицията, ако се наложи. Само при тези условия, уточни той, щял да се реши да предприеме подобно нещо.

Отидохме у Харис и го запознахме с предложението. Той разлисти книжката, поспря на главите, посветени на покупката на обувки и шапки, и каза:

— Ако Джордж каже на някой обущар или шапкар нещата, дето ги пише тук, няма да има нужда от полиция, ще трябва направо да го носим в болницата.

Джордж се ядоса.

— Говориш — каза той, — сякаш съм някое смахнато безочливо хлапе. Аз ще подбирам от по-учтивите и не толкова дразнещи изрази. Ще прескачам по-грубите.

След като се уточнихме окончателно, Харис даде съгласието си и се разбрахме да тръгнем рано сутринта в сряда.