Труден за убиване

45

Класическата грешка при стрелба с автоматично оръжие е да позволиш на отката от първия изстрел да подметне дулото нагоре, тъй че вторият куршум отива по-високо от първия, а третият още по-високо. Но Гарбър не допусна подобна грешка. След безброй часове по стрелковите полигони нямаше как да не улучи от седемдесет метра. Беше преживял множество напрегнати ситуации и знаеше как да запази хладнокръвие и бистър ум. Заби трите куршума точно в средата на розовото облаче, където преди миг бе главата на Боркен.

За две десетохилядни от секундата те прелетяха през лепкавата каша и продължиха право напред. Пронизаха новия шперплатов лист на прозореца. Първият куршум леко се отклони от удара, отби наляво и след петдесет и пет сантиметра раздра вътрешната чамова обшивка. Прекоси стаята на Холи и пак се заби в стената вляво от вратата. Прониза я и потъна в отсрещната стена на коридора.

Вторият куршум влезе през дупката на първия и затова прекоси разстоянието от петдесет и пет сантиметра по права линия. Изскочи през вътрешната обшивка и се отклони надясно. Прекоси стаята, прониза стената на банята и разби евтината тоалетна чиния от бял порцелан.

Третият куршум летеше мъничко по-високо. Улучи пирон от външната стена и зави под прав ъгъл. Прелетя настрани и надолу като обезумял термит през осем греди, преди да изчерпи енергията си. Накрая се превърна в безформено топче олово, залепнало зад една от новите чамови дъски.

Ричър видя през мерника как от дулото на Гарбър излетя пламък. Разбра, че стреля на серия. Разбра, че ще улучи стената на съда. Вгледа се надолу от хиляда и двеста метра, после вкопчи пръсти в ръба на покрива и затвори очи. Зачака експлозията.

Гарбър разбра, че Боркен не е убит от неговите куршуми. Просто нямаше време. Дори когато си имаш работа с нищожни частици от секундата, съществува определен ритъм. Изстрел… попадение. Боркен бе улучен, преди куршумите да стигнат до него. Значи стреляше някой друг. Екип в действие. Гарбър се усмихна. Стреля отново. Още девет пъти натисна спусъка и с останалите двайсет и седем куршума разпиля късчета от двамата войници на Боркен по цялата съдебна сграда.

Милошевич изхвръкна от съда и се втурна надолу по стъпалата. С дясната си ръка бе вдигнал високо служебния револвер, а с лявата размахваше позлатената значка.

— ФБР! — изкрещя той. — Никой да не мърда!

Озърна се надясно към Холи, после към Гарбър, който се изкачваше насреща и към Макграт, който изскачаше иззад областна управа. Макграт изтича право към Холи. Прегърна я както стоеше до дървото. Тя се смееше. Нямаше как да го прегърне с окованите си ръце. Макграт хукна надолу. Вдигна ръка в движение и двамата с Милошевич плеснаха длани.

— У кого са ключовете? — изкрещя Макграт.

Гарбър посочи двамата мъртви войници. Макграт изтича към тях и прерови лепнещите от кръв джобове. Измъкна ключ и се върна тичешком към могилката. Заобиколи дънера и освободи Холи. Тя залитна и Макграт се втурна да я подкрепи. Милошевич видя патерицата на пътя и я подхвърли към тях. Макграт я хвана. Холи се подпря и слезе надолу заедно с Макграт. Спряха на равното един до друг и се озърнаха сред внезапната оглушителна тишина.

— На кого да благодаря? — попита Холи.

Държеше се за Макграт и гледаше към останките на Боркен, проснати на двайсетина метра от нея. Трупът лежеше по гръб с разперени ръце и крака. Глава нямаше.

— Запознай се с генерал Гарбър — каза Макграт. — Голяма клечка от военната полиция.

Гарбър поклати глава.

— Не бях аз. Някой ме изпревари.

— И аз не бях — каза Милошевич.

В този момент Гарбър посочи с брада някъде зад тях.

— Трябва да е било онова момче.

Ричър се задаваше по могилката. Задъхан. В много случаи е добре да си висок сто деветдесет и три сантиметра и да тежиш сто килограма. Само не ако ти се налага да пробягаш километър и половина.

— Ричър — каза Холи.

Той не я погледна. Никого не погледна. Продължи да тича на юг, спря и се вторачи в бялата стена. Видя дупки от куршуми. Много дупки. Около трийсет, повечето пръснати по югоизточния ъгъл на втория етаж. Гледа ги цяла секунда, после се втурна към джипа до завоя. Грабна лопатата от скобите на задния капак. Изтича към стъпалата. Ритна вратата и се понесе нагоре по стълбището. Рязко зави и нахълта в стаята на Холи. Хвърли се към отсрещната стена.

Видя поне петнайсет дупки в дъските. Неравни, назъбени. Стовари острието на лопатата върху една от тях. Разцепи дъската по дължина и я изкърти. Пъхна лопатата зад съседната дъска и я изтръгна заедно с гвоздеите. Когато Макграт дотича в стаята, той вече бе оголил цял метър. Когато пристигна Холи, двамата гледаха тъпо празнината между дъските.

— Няма динамит — тихо каза тя.

Ричър се втурна към съседната стена. Изкърти още дъски, за да провери.

— Изобщо не е имало — каза Холи. — Дявол да го вземе, направо не ми се вярва.

— Имало е — каза Макграт. — Джаксън се е обадил. Описал е всичко. Видях донесението му. Разтоварвал камиона заедно с още седем души. Пренесли сандъците тук. За бога, видял е как го залагат в стените. Един тон динамит. Няма как да го сбърка човек.

— Значи са го извадили — каза Ричър. — И са го отнесли. Сложили са го, за да видят всички, после тайно са го изнесли. Трябвал им е за нещо друго.

— Значи са го изнесли? — повтори Холи.

— Ще умрат жени и деца — бавно изрече Ричър.

— Какво? — трепна Холи. — Какво говориш?

— Но не тук — каза той. — Не тези жени и деца.

— Какво? — пак попита Холи.

— Не е масово самоубийство — каза Ричър. — Масово убийство.

После просто изключи. Замълча. Но в главата си чуваше нещо. Чуваше същия страшен взрив, който бе чул преди тринайсет години. Звука от Бейрут. Звука в казармата на морските пехотинци близо до аерогарата. Чуваше го отново и отново — страшен и оглушителен.

— Сега знаем какво е — едва избъбри той през чудовищния грохот.

— Какво е? — запита Макграт.

— С хлътнали ресори — каза Ричър. — Но не знаем накъде е потеглил.

— Какво? — пак се обади Холи.

— Ще умрат жени и деца — повтори Ричър. — Боркен е казал така. Било оправдано от историческа гледна точка. Но не е имал предвид тези жени и тези деца.

— Какво говориш, по дяволите? — запита Макграт.

Ричър се озърна към него, после към Холи. Гледаше с изненада, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Бях в пещерата — каза той. — Видях камионетката. Нашата камионетка. Стоеше там, хлътнала върху ресорите, като че вътре имаше тежък товар.

— Какво? — изрече Холи за четвърти път.

— Направили са кола бомба — каза Ричър. — Сега Стиви я кара към някое обществено място. Това е другият удар. Ще я взривят сред тълпата. С цял тон динамит. И той има шест часа преднина.

Макграт пръв хукна към стълбището.

— В джипа — изкрещя той.

Гарбър изтича към джипа. Но Милошевич беше много по-близо. Скочи вътре и включи двигателя. После Макграт настани Холи на предната седалка. Ричър стоеше на тротоара и замислено гледаше на юг. Милошевич извади револвера. Дръпна ударника. Гарбър побегна напред. Вдигна пушката и се прицели. Милошевич се наведе пред Холи. Макграт отскочи настрани. Милошевич даде газ и подкара с една ръка, забил дулото на револвера в ребрата на Холи. Без здрава ръка върху волана джипът подскачаше на всички страни по разбития път. Нямаше как да улучат Милошевич. Гарбър разбра това. Отпусна пушката и ги изпрати с поглед.

— И двамата? — прошепна Уебстър. — Господи, не.

— В момента един хеликоптер ще ни свърши добра работа — каза адютантът. — Мисля, че ракетите вече не представляват заплаха.

Той насочи камерата на северозапад, към котловината пред мините. Четирите ракетни камиона стояха неподвижно. Наблизо лежеше мъртвият пазач.

— Добре, повикай хеликоптер — каза Джонсън.

— По-добре да наредите лично, сър — отвърна адютантът.

Джонсън посегна настрани към телефона. После пак се завъртя, защото на екрана се появи джипът. Изскочи от последния остър завой, слезе в котловината и се понесе по чакъла. Свърна покрай камионите и закова пред лявата пещера. Милошевич скочи навън и тичешком заобиколи отпред. Целеше се право в Холи. Дръпна я за ръката и я помъкна към огромните дървени врати. Бутна едната с крак и блъсна Холи навътре. После влезе на свой ред и грамадната порта се затвори. Уебстър откъсна очи от екрана.

— Повикайте хеликоптера, сър — каза адютантът.

— И да е бърз — добави Уебстър.

До мините най-бързо се стигаше по пряката пътека през Бастиона. Беше тихо и пусто. Прекосиха поляната тичешком и продължиха покрай стрелбището на север към плаца. За момент спряха в гората. Всички оцелели стояха в безмълвни, стройни редици и плахо гледаха напред, където обърнатият сандък още чакаше да се появи Боркен.

Без да им обръща внимание, Ричър поведе останалите през дърветата покрай плаца. После право към пътя. Продължи по него на север. Носеше тежката пушка „Барет 90“. Попътно я беше взел от покрива на столовата, защото му харесваше. Наблизо подтичваше Гарбър. Макграт все избързваше напред в отчаяния си стремеж да спаси Холи.

Когато наближиха последния остър завой, те отново се скриха между дърветата и Ричър мина да разузнае напред. Прикри се зад познатата скала на ръба и огледа с мерника всеки сантиметър от котловината. После махна на другите двама да се приближат.

— В автомобилния парк са — каза той. — Лявата пещера.

Посочи с дебелото дуло на пушката, те видяха изоставения джип и кимнаха. Ричър изтича надолу по шистите и приклекна зад първия камион. Гарбър прати Макграт подир него. След това изтича и той. Свити зад камиона, тримата огледаха тежките врати.

— А сега какво? — запита Гарбър. — Фронтална атака?

— Той е насочил револвер в главата й — каза Макграт. — Не искам тя да пострада, Ричър. Много ми е скъпа, разбираш ли?

— Има ли някакъв друг път? — попита Гарбър.

Ричър се вгледа във вратите и грохотът на бейрутската бомба отстъпи място на тих детски хленч от много по-ранен кошмар. Загуби цяла минута в отчаяно търсене на друга възможност. Мислеше за пушки, ракети и камиони. След това се предаде.

— Занимавайте го — каза той. — Говорете му каквото ви хрумне.

Остави пушката и взе глока от Макграт. Притича до съседния камион, после към следващия, докато се изравни с входа на другата пещера. Гробницата, пълна с трупове, скелети и плъхове. Чу как нейде далече Макграт вика Милошевич и хукна към грамадните врати. Хвърли се в процепа между тях и навлезе в мрака.

Нямаше фенерче. Пипнешком заобиколи петия камион и продължи към планинските недра. Вдигна ръка над главата си и усети как сводът слиза надолу. Напипа камарата трупове и я заобиколи. Приведе се и тръгна наляво, към скелетите. Плъховете го чуваха, надушваха го и бягаха към гнездата си с гневно цвърчене. Той коленичи, после легна и пролази през купчината влажни кости. Усети как скалата го стяга отгоре и отстрани. Дълбоко въздъхна и зачака страхът да се завърне.

За този ден най-бързият хеликоптер в базата „Малмстром“ се оказа „Найт Хоук“ от морската пехота. На вид беше дълъг, тромав и гърбав, но летеше стремително. Броени минути след обаждането на Джонсън витлата вече се въртяха и пилотите получаваха заповед да се отправят на северозапад към една чакълеста отбивка край последния път в Монтана. Сетне машината излетя. Пилотът откри пътя и се понесе с пълна скорост ниско над него, докато забеляза няколко армейски коли, задръстили скалната теснина. Зави обратно, кацна на отбивката и изчака. Видя трима души да тичат от север към него. Един цивилен и двама военни. Единият беше полковник, а другият генерал — председателят на съвета на началник-щабовете. Пилотът сви рамене и погледна колегата си, който посочи нагоре през плексигласовата кабина. На около единайсет километра височина се очертаваше самотна бяла следа. Някакъв голям самолет излизаше от спирала и се отправяше на юг. Пилотът пак сви рамене и предположи, че каквото и да става, ще е в тази посока. Затова предварително пресметна курса и много се изненада, когато началството се изкатери на борда и му заповяда да лети на север, към планините.

Ричър се смееше. Лазеше по тунела и се смееше на висок глас. Цял се тресеше от смях до сълзи. Не изпитваше страх. Стегнатата скала около тялото му беше като милувка. Вече бе минал веднъж по този път и оцеля. Значи беше възможно. Щеше да мине.

Преди малко страхът бе изчезнал също тъй ненадейно, както дойде. Той пролази в мрака през камарата кости, изпъна се и усети как скалата се вкопчва в гърба му. Гърдите му се свиха, задави го горчива буца. Усети горещия влажен прилив на ужас и се притисна надолу. Изведнъж силите го напуснаха. После се опомни. Текущата работа. Холи. Револверът на Милошевич върху черната къдрица, мъглата на отчаяние във вълшебните й очи. Мислено я видя в края на тунела. Холи. После тунелът сякаш стана по-прав и се превърна в гладка, топла тръба. Точно по мярка за мощните му плещи. Сякаш бе скроен за него и само за него. Простичко хоризонтално пътуване. Много отдавна бе научил, че от някои неща си струва да се боиш. А от други не. Всичко, което бе извършил в миналото, без да пострада, не заслужаваше страх. Да се боиш, щом можеш да оцелееш, е чиста глупост. А Ричър знаеше, че може да е всякакъв, но не и глупак. В тази част от секундата страхът изчезна и той усети как отново израства в собствената си кожа. Боец. Отмъстител. Супермен. И Холи го чакаше. Той изпъна ръце като плувец и се гмурна през планината към нея.

Носеше се напред съвършено ритмично. Сякаш крачеше нейде навън, само дето лежеше и беше тъмно. Леки, пъргави движения с ръце и крака. Главата наведена. Цялото тяло се тресе от смях на облекчение. Усети как тунелът се свива и го прегръща. Продължи да се плъзга. Напипа стената отпред и с ловка чупка отмина ъгъла. Успокои дъх и престана да се смее. Каза си, че е време за тишина. Запълзя с цялата бързина, на която бе способен. Забави чак когато усети как сводът се извисява нагоре. Продължи още малко и мирисът на околния въздух му подсказа, че наближава края.

После чу хеликоптера. Чу глухия тътен на витла в далечината. Чу стъпки на четирийсет метра пред себе си. Нечленоразделно възклицание на паническа изненада. Чу гласа на Милошевич. Изтънял. С акцент от Западното крайбрежие.

— Махайте тоя хеликоптер — изкрещя Милошевич през вратата.

Шумът наближаваше. Ставаше все по-мощен.

— Махай го, чуваш ли? — крещеше Милошевич. — Ще я убия, Макграт. Непременно ще я убия, разбра ли?

Беше съвсем тъмно. Между Ричър и светлите процепи около вратата имаше автомобили. Но бялата камионетка я нямаше. Беше изчезнала. Той се търкулна на нейното място и измъкна глока от джоба си. Витлата тътнеха съвсем наблизо. Грохотът разтърсваше вратите и изпълваше пещерата.

— Предлагам размяна — изкрещя Милошевич. — Изляза ли оттук жив и здрав, ще си я получиш, разбра ли, Макграт? Чуваш ли?

Ричър не разбра дали някой му отговори.

— Не съм с тях — изкрещя Милошевич. — Не ми пука за цялата работа. Броган ме забърка. Той ме накара.

Шумът ставаше оглушителен. Тежките врати се тресяха.

— За пари го направих, това е — крещеше Милошевич. — Броган ми плащаше. Стотици хиляди долари, Макграт. И ти би сторил същото. Броган ме затрупа с пари. Купи ми форд експлорър. Специалния модел. Трийсет и пет бона. Как иначе можех да си го позволя, по дяволите?

Ричър слушаше крясъците му в мрака. Не искаше да го застреля. В един безумен миг изпита към него нелепа благодарност, че е прогонил детския му кошмар. Че го накара да се изправи срещу ужаса и да победи. Че го направи по-съвършен. Искаше да изтича напред и да му стисне ръката. Просто виждаше как го прави. Сетне обаче картината се промени. Наистина трябваше да изтича напред и да го стисне, но за гърлото и да попита накъде е потеглил Стиви с бялата камионетка. Това трябваше да направи. Затова не искаше да го застреля. Той се прокрадна напред сред оглушителния шум и заобиколи автомобилите.

Действаше в свят само с едно измерение. В тъмнината не виждаше нищо. Нищо не чуваше заради хеликоптера. Излезе иззад някакъв пикап и на фона на светлите пукнатини видя силует. Силует, събрал два силуета. Разширен, с четири крака. Милошевич с ръка през гърлото на Холи и револвер, опрян в главата й. Изчака очите му да привикнат. Лицата им просветляха от черно към сиво. Холи пред Милошевич. Ричър вдигна глока. Зави наляво, за да има по-добър ъгъл. Кракът му закачи бронята на една кола. Той залитна назад и се блъсна в купчина кутии с боя. Те се сгромолясаха беззвучно на каменния под сред оглушителния грохот, долитащ отвън. Ричър се втурна към светлината.

Милошевич усети и се обърна. Ричър видя как устата му се отваря в безшумен вик. Видя го как се завърта и изблъсква Холи пред себе си като щит. Как застива от нерешителност с револвер във въздуха. Ричър отскочи надясно, после веднага наляво. Видя как револверът го следи в двете посоки. Видя как Холи използва движението, за да се изтръгне от хватката. Тътенът на витлата разтърсваше цялата планина. Видя как Милошевич се озърта насам-натам. Как взима решение. Ричър беше въоръжен. Холи не. Милошевич се хвърли напред. Дулото на револвера припламна безшумно сред трясъка. Белият пламък бе ослепителен в тъмното. Ричър загуби представа къде се намира Холи. Изруга и не стреля. Видя Милошевич да се цели отново. Видя как ръката на Холи се вдигна от мрака и прелетя изотзад покрай главата му. Видя как докосна лицето му с изящна точност. Видя го да се препъва. После вратата се разтвори широко, а Холи обърна гръб на оглушителния потоп от шум и светлина и се хвърли право в прегръдките му.

Сноп ярки слънчеви лъчи огря Милошевич. Той лежеше по гръб като заспал. Стискаше револвера. С вдигнат ударник. Там, където трябваше да е лявото му око, стърчеше парче от фаянсова плочка. Стърчеше на седем-осем сантиметра и навярно още толкова имаше вътре. Под него се стичаше тъничка струйка кръв.

После в рамката на отворената врата се очерта същинска тълпа. Ричър видя Макграт и Гарбър сред облак прах от витлата на хеликоптера. Видя как трима души скачат от люка и тичат напред. Цивилен и полковник. И генерал Джонсън. Холи се завъртя, видя ги и пак зарови лице върху гърдите на Ричър.

Гарбър дотича пръв. Издърпа ги към слънцето и шума. Те се препъваха и с четирите си крака. Вихърът раздърпа дрехите им. Макграт пристъпи насреща, Холи пусна Ричър, хвърли се към него и го прегърна с все сила. После генерал Джонсън си проби път до нея.

— Холи — беззвучно изрече той сред шумотевицата.

Холи вирна глава. Усмихна му се широко. Отметна косата зад ушите си. Пусна Макграт и прегърна баща си.

— Имам още малко работа, татко — изкрещя тя през шума на двигателите. — После ще ти разправя всичко.