Труден за убиване

14

Този път Макграт не повика старшия техник в залата. С касетата в ръка той лично поведе отряда си към лабораторията на шестия етаж. Нахълта вътре и разчисти място върху най-близката маса. После сложи на нея касетата предпазливо, като че беше от чисто злато. Техникът дотича и я погледна.

— Трябват ми снимки — каза Макграт.

Старшият техник взе касетата и я отнесе към цяла редица видеокасетофони в ъгъла. Зареди и натисна няколко ключа. Светнаха три екрана, изпълнени с бели искри.

— Добре — каза той. — Какво да търся?

— Последните пет кадъра — отвърна Макграт. — Мисля, че всичко е в тях.

Техникът не си послужи с дистанционно управление. Използваше командите на самия касетофон. Лентата тръгна назад и отвличането на Холи Джонсън се разигра в обратна посока.

— Господи — ахна техникът.

Спря кадъра, на който Холи тръгваше от тезгяха. После превключи напред. Премести Холи към изхода, после към сблъсъка с високия тип, към пистолетите на другите двама и накрая в колата. Върна и отново прегледа поредицата. После още веднъж.

— Господи — повтори той.

— Гледай да не изхабиш проклетата лента — рече Макграт. — Искам снимки и от петте кадъра. Много снимки.

Старшият техник бавно кимна.

— Мога да ви дам лазерни разпечатки още сега.

Той натисна два бутона и щракна няколко ключа. После изтича да включи компютъра върху едно бюро в другия край на залата. На монитора се появи Холи, с гръб към тезгяха. Техникът затрака по клавиатурата.

— Добре — каза той. — Записвам всичко на диска. Като графичен файл.

Изтича обратно към видеокасетофона и смени кадъра. Върна се на бюрото и компютърът записа изображението на Холи, посегнала да отвори вратата. Същата процедура се повтори още три пъти. После техникът разпечата петте графични файла на най-бързия лазерен принтер, с който разполагаше. Макграт поемаше всеки лист още преди да е излязъл докрай.

— Не е зле — каза той. — Предпочитам хартията пред екрана. С нея е някак по-истинско.

Старшият техник го изгледа накриво и надникна през рамото му.

— За мен си е добре.

— Искам ги увеличени — рече Макграт.

— Няма проблеми, вече всичко записах — отвърна техникът. — Затова компютърът е по-добър от хартията.

Той седна и зареди четвъртия файл. На екрана се появиха Холи и тримата похитители, скупчени плътно един до друг на тротоара. Техникът щракна мишката и очерта правоъгълник около главите. После щракна още веднъж. Образите рязко се увеличиха. Високият гледаше право към камерата. Другите двама бяха хванати отстрани, обърнати към Холи.

Техникът подаде команда за разпечатване и отвори петия файл. Увеличи го с мишката и очерта правоъгълник около главата на човека в колата. Разпечата и него. Макграт взе новите листове.

— Добре — каза той. — Във всеки случай по-добро няма откъде да вземем. Жалко, че тоя проклет компютър не може да ги обърне всички към камерата.

— Може — отвърна старшият техник.

— Може ли? — изненада се Макграт. — Как?

— Е, не точно да ги обърне — поправи се техникът. Той докосна с пръст увеличеното изображение на Холи. — Да речем, че искаме да я заснемем отпред. Какво ще направим? Ще я помолим да мине право пред камерата и да погледне в обектива. Ами ако по една или друга причина не може да се премести? Тогава? Ще изместим камерата, нали? Да допуснем, че се качите на тезгяха, развинтите камерата и я свалите надолу и настрани, докато насочите обектива право срещу нея. Тогава ще видите лицето отпред, прав ли съм?

— Добре — кимна Макграт.

— Затова се заемаме да пресмятаме — продължи техникът. — Изчисляваме, че ако искаме да я заснемем отпред, трябва да изместим камерата… колко? Да речем два метра надолу, три метра наляво и да завъртим на около четирийсет градуса. Тогава ще видим лицето право отпред. Взимаме тия данни, въвеждаме ги в програмата, компютърът прави обратна симулация и ни създава образ, все едно, че сме преместили истинската камера около нея.

— Значи можеш да го направиш? — рече Макграт. — И става ли?

— С известни ограничения — призна старшият техник. Посочи най-близкия похитител. — Този например е обърнат почти в профил. Няма проблеми, компютърът ще ни даде челна снимка, но до голяма степен това ще са само догадки за другата страна на лицето му, разбирате ли? Програмиран е да предполага, че скритата страна на лицето прилича на видимата, но не е съвсем симетрична. Ако обаче онзи е без ухо или, да речем, има белег, компютърът няма да знае.

— Добре — каза Макграт. — Какво ти трябва?

Старшият техник взе увеличената разпечатка на групата.

Посочи тук-там с дебелия си показалец.

— Измерения. Колкото се може по-точни. Трябва да знам положението на камерата спрямо нивото на вратата и тротоара. Трябва ми фокусното разстояние на обектива. Трябва ми оригинална снимка на Холи, за да калибровам апаратурата. За нея поне знаем точно как изглежда, нали? Ще я използвам за еталон. Ако успея да я възстановя както трябва, значи и другите ще излязат добре, стига да имат по две уши и тъй нататък. Освен това донесете плочка от пода на ателието и работната престилка на онази жена.

— Това пък защо? — запита Макграт.

— За да ги сравня с оттенъците на сиво от записа. Така ще мога да ви дам цветни снимки.

За днешния наказателен труд командирът избра шест жени. Онези, които имаха най-много черни точки, защото задачата щеше да бъде трудна и неприятна. Строи ги, даде команда мирно и изпъна в цял ръст пред тях огромното си туловище. Зачака да види коя първа ще откъсне очи от лицето му. Когато се увери, че нито една от тях не смее да го стори, той обясни задълженията им. Изхвърлена от дивата центробежна сила на зъбчатия диск, кръвта бе оплискала цялата стая. Навсякъде се валяха ситни късчета кост. Нареди им да стоплят вода в кухнята и да я пренесат с кофи. После да вземат от склада четки, парцали и препарати за дезинфекция. Каза им, че разполагат с два часа, за да почистят цялата стая до блясък. И най-малкото забавяне ще им донесе още черни точки.

Докато съберат необходимите данни, загубиха два часа. Милошевич и Броган изтичаха в ателието. Затвориха го и се развихриха като златотърсачи. Начертаха схема с точност до половин сантиметър. Смъкнаха камерата и я прибраха. Разкъртиха пода и взеха плочките. Поискаха от жената две работни престилки и свалиха от стената два рекламни плаката, защото решиха, че може да помогнат при оцветяването. Когато отнесоха всичко това на шестия етаж, техникът загуби още два часа, за да въведе данните. После започна пробите, като използваше Холи Джонсън, за да калиброва програмата.

— Какво мислите? — обърна се той към Макграт.

Макграт се вгледа напрегнато в лицето на Холи. После го подаде на другите. Милошевич получи снимката последен и я гледа най-дълго. Закри някои части с длан и се навъси.

— Твърде слаба изглежда. И долу отдясно нещо не е наред. Някак липсва широчина.

— Правилно — потвърди Макграт. — Челюстта й е безобразна.

Старшият техник изведе на екрана меню и поправи няколко цифри. Отново включи програмата. Принтерът забръмча. Изпълзя нов лист.

— Така е по-добре — каза Макграт. — Почти като, жива.

— А цветът как е? — запита техникът.

— Прасковен, но по-тъмен — обади се Милошевич. — Костюмът, искам да кажа. Виждал съм го. Беше нещо италианско.

Техникът превключи на цветовата таблица.

— Покажете ми.

Милошевич посочи един оттенък.

— Горе-долу като това.

Отново направиха проба. Компютърът шушнеше тихичко, принтерът забръмча.

— Сега стана — кимна Милошевич. — Костюмът е наред. И косата.

— Добре — каза техникът и записа всички параметри на диска. — Да се хващаме на работа.

ФБР никога не използва най-новата апаратура. Смята се, че е по-добре да си служиш с техника, проверена в реални условия. Затова компютърът на старшия техник бе дори малко по-бавен от онези в спалните на богатите хлапета. Но не кой знае колко. След четирийсет минути Макграт получи пет разпечатки. Четири снимки на похитителите и една странична на предната част от колата. Цветни, ярки, без дефекти и с пълни подробности. Макграт си помисли, че никога не е виждал по-страхотни снимки.

— Благодаря, старши — каза той. — Великолепни са. Отдавна не бях виждал наш човек да върши такава работа. Никому нито дума обаче. Строго секретно, нали разбираш?

Той потупа техника по рамото и го остави да се чувства като най-важния човек в цялата сграда.

Шестте жени работиха усърдно и свършиха малко преди да изтекат двата часа. Най-много ги затрудниха тъничките цепнатини между дъските. Бяха съвсем тесни, но не чак дотам, че да не пропускат кръвта. Четките обаче не можеха да проникнат навътре. Наложи се да наливат вода и да я попиват с парцали. Мокрите дъски станаха тъмнокафяви. Жените отчаяно се молеха да просветлеят, когато изсъхнат. Две от тях повърнаха. Това само усложни работата. Но все пак свършиха навреме за проверката на командира. Стояха изпънати мирно на влажния под и чакаха. Той провери навсякъде и дъските скърцаха под грамадното му туловище. Накрая остана доволен от работата и им даде още два часа, за да изчистят петната от коридора и стълбището, откъдето бяха извлекли трупа.

С колата не срещнаха затруднения. Бързо установиха модела — лексус. Четири врати. Последен модел. Лесно го определиха по формата на джантите. Цветът бе черен или тъмносив. Нямаше как да разберат със сигурност. Компютърната обработка беше добра, но не чак толкова, че да различи категорично тъмната автомобилна боя под ярко слънце.

— Крадена? — запита Милошевич.

Макграт кимна.

— Сто на сто. Провери, ако обичаш.

Поради колебанията в курса на японската йена един нов лексус струваше горе-долу колкото годишната заплата на Милошевич, тъй че той без колебание определи из кои квартали си струва да търси. Изобщо не си направи труда да проверява южните предградия. Обади се на централното полицейско управление и участъците по северния бряг на езерото чак до Лейк Форест.

Попадението дойде малко преди пладне. Не беше точно каквото търсеше. Не откраднат, а липсващ лексус. От участъка в Уилмет съобщиха, че в понеделник малко преди седем часа сутринта един тамошен зъболекар пристигнал на работа с чисто новия си лексус и паркирал зад сградата. Някакъв ортопед от съседния кабинет го видял да завива към паркинга. Но зъболекарят така и не се появил в сградата. Асистентката го потърсила у дома и жена му позвънила в участъка. Ченгетата приели съобщението и се направили на ударени. Не за пръв път си имали работа с изчезнал съпруг. Казаха на Милошевич, че името на зъболекаря е Рубин, а колата е в най-новия оттенък на черно с вградени късчета слюда, за да искри, и има регистрационен номер ОРТО 1.

Милошевич едва бе оставил слушалката, когато му позвъниха отново, този път от противопожарната охрана. Един екип бил повикан да изгаси горящ автомобил, който пръскал гъст облак мазен дим към пистите на локалното летище Мийгс. Пожарната кола пристигнала на изоставен индустриален терен малко преди един часа в понеделник следобед и открила черен лексус, обгърнат в пламъци. Предположили, че вече е догорял до шасито и скоро ще престане да пуши, тъй че си спестили пяната и го оставили да изгасне сам. Милошевич записа мястото и затвори телефона. Изтича при Макграт за инструкции.

— Провери — заръча Макграт.

Милошевич кимна. Винаги приемаше с удоволствие подобни задачи. Използваше всяка възможност да покара собствения си новичък форд експлорър вместо раздрънканите служебни коли. Бюрото пък с удоволствие одобряваше тази негова страст, защото досега нито веднъж не бе представил сметка за изразходван бензин. След малко Милошевич вече седеше в грамадния лъскав автомобил и след като измина около осем километра в южна посока, откри без затруднение изгорелия лексус. Беше паркиран накриво върху напукана бетонна площадка зад изоставена фабрика. От гумите нямаше и помен, тъй че шасито се крепеше върху джантите. Все още можеше да се разчете регистрационният номер: ОРТО 1. Милошевич опипа топлите купчинки пепел в купето, после измъкна от таблото обгорелия ключ и отвори багажника. В следващия миг залитна четири крачки назад и повърна върху бетона. Дълго кашля, облян в пот. Накрая измъкна от джоба си клетъчен телефон и го включи. Свърза се направо с Макграт.

— Открих зъболекаря — съобщи той.

— Къде — запита Макграт.

— В багажника, по дяволите. Изпечен на бавен огън. Май е бил още жив, когато са го подпалили.

— Божичко — въздъхна Макграт. — Има ли връзка с нашия случай?

— Несъмнено.

— Сигурен ли си?

— Несъмнено — повтори Милошевич. — Намерих и други неща. Изгорени, но се познават. Вътре лежеше револвер трийсет и осми калибър, а около него имаше тънка метална рамка с панти. Може да е от дамска чантичка, нали? Монети, тубичка от червило и метални части от мобифон и пейджър! А на пода се търкалят девет телени закачалки. Като ония от химическото чистене.

— Божичко — повтори Макграт. — Изводи?

— Откраднали са лексуса в Уилмет — каза Милошевич. — Може зъболекарят да ги е забелязал. Опитал се е да им попречи, пребили са го и е попаднал в багажника. Накрая са го изгорили заедно с другите улики.

— Мамка им — изръмжа Макграт. — Но къде е Холи? Имаш ли някаква идея?

— Откарали са я на летище Мийгс — каза Милошевич. — Дотам няма и километър. Зарязали са колата и са избягали с частен самолет. Това са направили, Мак. Отвлекли са я със самолет. Сама с четирима мъжаги, способни да изгорят жив човек. Вече може да са на хиляди километри оттук.