Труден за убиване

9

Ричър лежеше неподвижно върху мръсната слама в своето отделение. Не спеше, но бе изключил тялото си до краен предел. Всяко мускулче беше отпуснато. Дишаше дълбоко и равномерно. Очите му бяха затворени, защото в мрачния обор нямаше нищо за гледане. Но мозъкът му работеше. Без излишно напрежение — прехвърляше мислите бавно и делово, с онази особена съсредоточеност, която идва сред нощната тишина.

Вършеше две неща едновременно. Първо, държеше сметка за времето. От два часа не бе поглеждал часовника си, но знаеше колко е часът с точност до двайсет секунди. Стар навик, породен от дългите напрегнати нощи в армията. Когато очакваш нещо, заключваш тялото си като крайморска вила през зимата и оставяш ума да се вкопчи в равномерния ритъм на отминаващите секунди. Това е като дълбок зимен сън. Пести енергия, освобождава подсъзнанието от отговорността за дишането и я прехвърля на някакъв потаен часовник. Пред мислите се разтваря необятно мрачно пространство. Съзнанието обаче остава будно, готово всеки момент да предприеме каквото трябва. И по всяко време знаеш колко е часът.

Второто, с което се занимаваше Ричър, бе малка аритметична игра. Умножаваше наум големи числа. Беше точно на трийсет и седем години и осем месеца. Трийсет и седем по триста шейсет и пет прави тринайсет хиляди петстотин и пет. С още дванайсет дни за високосните години стават тринайсет хиляди петстотин и седемнайсет. Осемте месеца от рождения му ден през октомври до днешната юнска дата съдържаха двеста четирийсет и три дни. Общо тринайсет хиляди седемстотин и шейсет дни от раждането до днес. Тринайсет хиляди седемстотин и шейсет дни, тринайсет хиляди седемстотин и шейсет нощи. Мъчеше се да намести сегашната нощ някъде из тази безкрайна верига. По това доколко е неприятна.

Откровено казано, не спадаше към най-добрите му нощи, но далеч не бе и от най-лошите. В никакъв случай. За първите четири години от живота си не помнеше нищо, тъй че оставаха за оценка около дванайсет хиляди и триста нощи. Сегашната нощ вероятно бе нейде из горната третина. Без изобщо да се напряга, можеше да изброи хиляди по-неприятни. Тази нощ беше подслонен, здрав, извън непосредствена заплаха и дори сит. Вярно, не го нахраниха кой знае колко добре, но усещаше, че това е по-скоро от липса на готварски опит, отколкото от някакви лоши намерения. Тъй че тел ом нямаше от какво да се оплаче.

Виж, духом нещата стояха съвсем различно. Висеше сред непроницаема пустота, напомняща мрака в обора. Основният проблем бе липсата на информация. Всъщност Ричър не спадаше към онези, които вечно страдат от недостиг на сведения. Като син на офицер от морската пехота бе живял в армията буквално от първия си ден. Затова хаосът и неведението не го смущаваха. Но тази нощ просто му идваше прекалено.

Не знаеше къде се намира. Случайно или нарочно, тримата похитители не подаваха и най-дребен намек за крайната цел на пътуването. Това го караше да се чувства като отнесен от вихъра. Личният му проблем идваше оттам, че попадайки по рождение в армията, бе живял в Съединените щати едва една пета от своите тринайсет хиляди седемстотин и шейсет дни. Беше американец също като президента, но почти през целия си живот бе служил из разни затънтени кътчета на света. И затова познаваше собствената си страна горе-долу колкото седемгодишно дете. Колкото и да му се искаше, просто не умееше да разшифрова добре едва доловимите ритми, усещания и миризми на Америка. Може би на негово място някой друг щеше да разпознае скритите очертания на невидимия пейзаж отвън, лекия полъх на въздуха или нощната температура и да каже: да, сега съм в този или онзи щат. Но Ричър не можеше. Оттук идваше и проблемът.

Освен това нямаше представа кои са похитителите. С какво точно се занимават. Или какви са техните намерения. При всеки удобен случай ги бе проучвал най-внимателно. Изводите обаче го затрудниха. Фактите изглеждаха противоречиви. Трима млади мъже на възраст от трийсет до трийсет и пет години, в добра форма, обучени да действат в екип сравнително ефикасно. Почти приличаха на военни, но не съвсем. Бяха организирани, но неопитни. Самият им вид просто крещеше: любители.

Защото бяха прекалено спретнати. И тримата носеха нови дрехи — простички памучни якета, ризи и панталони от магазин за конфекция. Наскоро се бяха подстригвали. Оръжията им идваха направо от сандъците. Двата глока бяха съвсем нови. Пушката също, личаха дори следи от заводската смазка. Тия факти доказваха, че не са професионалисти. Защото професионалистите вършат подобни неща всеки ден. Където и да работят — в специалните части, ЦРУ, ФБР, полицията, — това е техен занаят, тяхна професия. Те носят работни дрехи. Използват оръжия, които са получили миналата или по-миналата година, сигурни и проверени оръжия — нащърбени и надраскани като занаятчийски инструменти. Когато и да избереш напосоки трима професионалисти, ще видиш по ризата на единия следи от снощната пица, другият ще се окаже брадясал, а третият ще е с ужасните стари панталони, заради които колегите му се подсмиват зад гърба. Може от време на време да срещнеш ново сако или току-що получен пистолет, но шансовете да видиш наведнъж трима спретнати професионалисти са тъй нищожни, че просто не заслужават внимание.

Издаваше ги и поведението им. Способни, но боязливи, настръхнали, враждебни, груби, напрегнати. Обучени до известна степен, но лишени от опит. Бяха назубрили всичко наизуст и имаха мозък колкото да избягват най-грубите грешки, но им липсваше професионалният навик. Следователно тримата бяха любители. Трима любители, които отвличат млада жена, наскоро постъпила във ФБР. Защо? Какво толкова можеше да им е сторила, по дяволите? Ричър нямаше представа. А въпросната млада жена мълчеше. Още една необяснима загадка. Но не най-голямата. Онова, което най-много го озадачаваше, бе за какъв дявол още стои тук.

Напълно разбираше как се е забъркал в цялата каша. Сляпата случайност го бе сблъскала с Холи Джонсън точно в мига, когато трябваше да я отвлекат. Той нямаше нищо против слепите случайности. Колкото и да не ни се иска, целият живот е изграден от тях. И никога не си прахосваше времето в празни разсъждения как би могло да се случи едно или друго. Ясна работа, ако бе тръгнал по онази чикагска улица минута по-рано или по-късно, щеше да отмине ателието за химическо чистене, без изобщо да разбере за тая проклета история. Но той не тръгна нито минута по-рано, нито минута по-късно, сляпата случайност се намеси и беше безсмислено да разсъждава къде можеше да е сега, щом се намираше точно тук.

Друго искаше да проумее — защо все още е тук, четиринайсет часа по-късно според часовника в главата му. Досега бе имал два несигурни шанса и една стопроцентова възможност да се измъкне. Още там, на улицата, можеше да се справи. Вероятно. Спря го само вероятността да пострада някой невинен минувач. После можеше да се справи и в изоставената фабрика, преди да го качат в бялата камионетка. Пак вероятно. И в двата случая беше сам срещу трима, но ставаше дума за трима любители срещу Джак Ричър, тъй че оценяваше шансовете си доста високо.

Стопроцентовата възможност беше да се измъкне от обора примерно около час след като тримата се завърнаха с камионетката. Можеше пак да отключи гривната, да се изкатери по стената, да скочи долу и да изчезне. Защо не го бе сторил?

Легнал спокойно сред безграничния непрогледен мрак, той бавно осъзна, че го задържа Холи. Не бе избягал, защото не искаше да поеме риска. Тримата можеха да изпаднат в паника, да я застрелят и да си плюят на петите. А Ричър не искаше да стане така. Холи беше умно, храбро момиче. Проницателна, пряма, самоуверена и адски издръжлива. И привлекателна по своему, без да се натрапва. Тъмнокоса, стройна, интелигентна и енергична. Страхотни очи. Ричър си падаше по очите. Чифт красиви очи можеха да го погубят.

Но не до очите опираше работата. Или до външния вид. Нито пък до ума и характера. Коляното. От него идваше всичко. От нейния кураж и достойнство. За Ричър бе несъмнен признак на храброст и благородство да види как една красива и умна жена понася с усмивка мъчителния недъг. Това го бе привлякло към нея. Тя умееше да се справя. И то добре. Не се оплакваше. Не молеше за помощ. И тъкмо защото не молеше, щеше да я получи.