Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

С изсушени от солените пръски коси, с посивели от умора лица, с мазоли по дланите се приближавахме към италийското крайбрежие. След като забеляза отличителните знаци на брега, кормчията възкликна от удивление и възвести, че до устието на реката в близост с град Рим остава само един ден път. Тиренецът запляска радостно с ръце и заяви, че никога през живота си не беше плавал толкова бързо и че го изумява постоянството на южния вятър, който не смени посоката си и след бурята.

На следващия ден срещнахме много кораби на устието на реката, които явно бяха от най-различни страни на света. Някои от тях се движеха в посока на течението, други в обратна посока, някои бяха огромни, а други съвсем малки. Още отдалече забелязах знаменитите римски солници. Върху огромните бели солни купчини се бяха покатерили роби и затънали до коляно, ровеха с лопати и пълнеха торби със сол.

Тиренецът не се задържа при устието на реката, а нае волове и роби, които трябваше да влачат кораба ни нагоре по течението. Самият той помагаше на работниците си в тази работа. Реката беше широка и пълноводна, тъй че морските съдове можеха да достигнат до самия Рим. На пристана имаше пазар на животни и там се закотвяха морските кораби редом с речните, които бяха пристигнали от северните части на страната.

Най-накрая видяхме и хълмовете около Рим. По склоновете им забелязах селца с дървени къщи, градската стена, моста и няколко храма. Дървеният мост беше изкусно построен. Никога по-рано не бях виждал тъй дълъг мост. В средата си мостът се опираше на неголямо островче. Постройката беше дело на етруските. Някога етруските построили моста, за да свържат многочислените си крайбрежни градове. Римляните се гордееха много с това съоръжение. Те бяха запазили стария етруски обичай да наричат върховния си жрец „строител на моста“39. На него беше поверена поддръжката и съхранението на съоръжението. Всъщност мисля, че етруските са имали нещо друго предвид, когато са наричали така върховния си жрец. Те сигурно са искали да изразят с това, че той е връзката между хората и боговете. Но римляните възприемаха всичко, което бяха научили от по-стария народ, в съвсем буквален смисъл.

Величественият дървен мост беше не само най-голямата забележителност на Рим, която се набиваше в окото на пришълеца. Той способстваше много за разцвета на града.

Пристанищните стражи ни посочиха място къде да закотвим кораба си — заедно с други морски и речни съдове. Спряхме до блатистия бряг, укрепен с греди и камъни, след което на борда ни се качи митар. Тиренецът не се опита да го подкупи с подаръци и не го покани да участва в жертвоприношение. Той отдавна ни беше казал, че римските митари са неподкупни, което се дължеше на суровите местни закони.

В края на животинския пазар стоеше палач, готов всеки момент да изпълни дълга си. В ръката си държеше сноп пръчки, в който имаше затъкната брадва. Тиренецът ни обясни, че тези предмети са знаци за службата на палача още от времето на етруските. Римляните наричаха палачите ликтори. Вместо владетел в града управляваха двама консули, които се избираха ежегодно. Всеки консул се съпровождаше от дванадесет ликтори, които изпълняваха бързо присъдите. Ако извършването на някоя постъпка беше неоспоримо и доказано, те имаха право да задържат престъпника на улицата, да го наложат с пръчките, а при по-тежки случаи да му отсекат дясната ръка. Ето защо в пристанището цареше ред и сигурност и никой не се страхуваше от крадци, тъй обичайни по другите пристани на света.

Тиренецът помоли квесторите40 да се заемат първо с мен и с Арсиное. Те повярваха, когато им казахме, че сме сицилийски сикани, тъй като не бяха особено образовани хора и малко знаеха за външността и обичаите на народите по света. Тиренецът ни беше посъветвал предварително да не крием нищо от тях. Квесторите преброиха златните монети на Арсиное и претеглиха внимателно златните вещи, които бяхме получили от сиканите, преди да напуснем горите на Сицилия. Наложи ни се да платим голяма данъчна сума за внасянето им в Рим, тъй като в града нямаше пари в обращение, а специални медни пластинки. Що се отнася до Ханна, квесторите ни попитаха свободна ли е тя или е робиня. Арсиное побърза да отговори, че момичето е нейна собствена робиня, а аз от своя страна казах, че Ханна е свободна. Като чуха това, римляните се спогледаха и повикаха преводач, тъй като не разбираха добре гръцки. Ханна, разбира се, не можеше да се застъпи сама за себе си и затова я записаха като робиня. Квесторите бяха уверени, че я нарекох свободна само за да не плащам налог за нея.

Те помолиха любезно преводача да ми обясни, че ако Ханна бъде записана като свободна гражданка, тя незабавно ще получи правото да ни остави и ще може да се обърне към римското законодателство за закрила. Изобщо, казаха те, ако бях настоявал в лъжата си, бих изгубил част от собствеността си. Дори започнаха да се смеят, смятайки, че за малко не съм си изиграл сам лоша шега. Към мен и към Арсиное се отнесоха с уважение — заради златото, което носехме със себе си. Римляните са по природа доста алчни хора. Всички граждани в града са разделени на съсловия не само поради принадлежността си към този или онзи род, но и по размера на състоянието си. Бедняците се бяха борили доста дълго за правата си и в края на краищата се бяха сдобили с незначителни политически права, но както и по-рано, почти нямаха право да участват във войската. В тежковъоръжените войскови единици имаха достъп само богатите граждани. Римляните смятаха, че бедността е само в тежест на военното дело и не поверяваха оръжие в ръцете на бедняци.

Тиренецът ни покани в новия храм на Турн, където смяташе да извърши жертвоприношение. Римляните наричаха този бог Меркурий, а римските гърци му се кланяха под името Хермес. Ето защо аз мисля, че това беше един и същ бог, само че с различни имена. Римляните бяха построили храма му, за да процъфтява търговията им. В целата41 на храма стоеше голяма и красива, ярко изрисувана статуя на този бог, изработена от печена глина. Това беше работа на скулптори от етруския град Вейи. Римляните не умееха да създават толкова красиви скулптори, а ваятелите от Вейи се славеха надалече с изкуството си.

В храма се тълпяха търговци, които говореха на много различни езици и се договаряха за цената на медта, кожите, коприната и дървените предмети. Именно в храма на Меркурий всеки ден се установяваха новите цени на различните стоки в зависимост от търсенето и предлагането им.

Когато извършихме обреда с жертвоприношението и оставихме дарове в храма, тиренецът се обърна към мен и каза:

— Благодаря ти за бързото и успешно пътуване, но сега е време да се разделим. Търговецът трябва да се осланя на разума си и да няма доверие на странични хора, които не познава добре. При това хора, които се представят за нещо по-различно от това, което са всъщност. Забрави името ми и не го споменавай никъде, особено ако се натъкнеш на трудности. А сега — благослови ме на прощаване. Ще се задоволя с това и няма да ти искам да ми заплащаш за пътуването. — И той ми подаде обратно сумата, която му бях заплатил по-рано. Като видя учудването ми, добави: — Добре помня с каква магическа сила придвижихте кораба напред.

Сложих ръка на рамото му, а с другата закрих лявото си око, за да извърша обреда на благословията, но защо постъпих така — и сам не зная. Тиренецът се изплаши толкова много, че отскочи встрани, гледайки ме с благоговение. Повече не се приближи към нас.

И ето, ние се бяхме озовали в Рим, пред прага на храма на Меркурий — Арсиное, Ханна, Мисме в ръцете й и аз. Нито градът, нито обичаите му ни бяха познати в този първи ден от пристигането ни, не знаех дори езика на местните хора. Ето защо реших да не докосвам нищо, а да чакам някакво ново знамение, което да ме упъти как да постъпвам оттук нататък.

Арсиное също не бързаше. Тя разглеждаше с интерес хората, които се бяха насъбрали около храма. Сред тях имаше много мъже, които отвръщаха със също толкова голямо любопитство на погледа й. От време на време тя правеше някои забележки за околните и за всичко останало и аз разбрах, че Арсиное е изключително възприемчива и умее да открива веднага най-важното във всичко ново. Тя веднага забеляза, че всички римляни са със сандали, а само робите бяха боси. Забеляза също колко кисели и мрачни са лицата на жените, колко са пълни телата им и колко безвкусни са дрехите им. Едва бе млъкнала, за да си поеме дъх, когато пред нас застана старец с крива пастирска тояга в ръка. Целият му плащ беше на мазни петна, очите му бяха зачервени и сълзяха, а сивата му коса беше полуокапала.

— Какво чакаш тук, чужденецо? — попита той.

Видът на старика не вдъхваше особено доверие, но той беше първият човек, който ме заговори в Рим. Така че му отвърнах учтиво:

— Току-що пристигнах и чакам благоприятно знамение.

Той дотолкова се оживи от думите ми, че тоягата затрепери в ръцете му.

— Не сбърках, когато си помислих, че си грък. Истина е, че външността ти е измамна, но стига да се вгледа човек в жена ти, за да разбере откъде сте родом. Ако искаш, мога да ти гледам по полета на птиците или да те заведа при един от моите събратя, който също се занимава с предсказания. Той ще принесе в жертва овца и ще ти гледа по вътрешностите й. Но това струва по-скъпо, отколкото гадаенето по птиците.

Той говореше на развален гръцки език и затова предложих:

— Хайде да говорим на твоя език, тогава ще мога да те разбирам по-добре.

Но езикът на Рим се оказа груб и твърд, което всъщност подхождаше много на местните. Поклатих глава:

— Не разбирам нито дума. Нека да се опитаме да разговаряме на древния език. Аз мога да го говоря до известна степен.

Бях научил древния език отчасти от разговорите ми с тиренеца, отчасти от дългите ми беседи някога в Химера с Ларс Алсир. Понякога се чудех сам на себе си — как тъй бях успял да науча толкова лесно този език. Струваше ми се, че някога, много отдавна, сигурно бях живял сред хора, които го бяха говорили, но не можех да си спомня нищо по-точно. Намирах лесно нужните думи, тъй че старецът, който явно беше тиренец по произхождение, скоро се отказа от пристанищния смесен език и премина на етруски.

Той стана още по-доброжелателен и каза:

— Ти си чудноват грък, щом разбираш свещения език. Аз съм етруск и истински авгур, а не някой си скитник, който дава лъжливи предсказания за пари. Не заслужавам пренебрежение само задето очите ми недовиждат и че трябва сам да си изкарвам прехраната, нито пък задето все по-малко и по-малко хора имат нужда от уменията ми. — Той се приближи до мен, за да разгледа лицето ми, и аз разбрах, че е почти сляп. Попита ме: — Къде съм те виждал по-рано? Лицето ти ми е познато.

Това е обичайното въведение на гадателите по всички земи, но старецът го произнесе с почтителен глас, че аз му повярвах. Външно не се издадох, че именно на това място и в този миг той се явяваше като пратеник на боговете. Казах шеговито, обръщайки се към Арсиное:

— Птицегадателят твърди, че моето лице му е познато.

Арсиное се оживи, наведе се към стареца и го накара да погледне към хубавичкия й лик.

— А мен познаваш ли ме? — попита тя. — Ако не ме познаваш, значи не си истински авгур.

Прорицателят засенчи очите си с длан, вгледа се внимателно в лицето на Арсиное и затрепери:

— Разбира се, че те познавам, и ми се струва, че дните на младостта ми са отново пред взора ми. Не си ли ти Калпурния, която срещнах някога до извора? — Той се замисли, но след това поклати отрицателно глава: — Не, не може да си Калпурния. Тя е сигурно вече старица, а не е изключено и да е умряла. Но в твоето променливо лице, чуждоземке, аз видях всички жени на живота си, които изобщо някога са карали сърцето ми да трепва. Не си ли някоя богиня, предрешена като смъртна?

Арсиное изпадна във възторг, засмя се, докосна рамото на стареца.

— Харесва ми това старче. Сигурно е истински авгур. Накарай го да изтълкува знамението, което ти е изпратено, Турмс!

Ала авгурът се обърна отново към мен и каза на етруски:

— Къде съм те виждал по-рано? Струва ми се, че приличаш на усмихваща се статуя, която стои в един от свещените ни градове.

Аз се засмях:

— Имаш някаква грешка, стари човече. Никога през живота си не съм бил в етруски град. Ако лицето ми ти е познато, може би си ме сънувал в пророчески сън. А сега се срещаме наяве.

Старецът склони безпомощно глава.

— Може и да е както твърдиш. Гадаенето ми, разбира се, няма да ти струва нищо. Но през последните дни все гладувам, тъй че топла грахова супа би ми дошла много добре и би подкрепила силите ми, а пък глътка вино би развеселила старец като мен. Но не ме мисли за някой просяк, който дори не се стеснява да говори за немотията си.

— Не се безпокой, гадателю. Трудът ти ще бъде възнаграден, тъй като не съм свикнал да получавам нищо даром от смъртните. Аз самият съм дароприносител.

— Дароприносител?… — повтори изплашено старецът и закри с длани устата си. — Откъде знаеш тази дума и как се осмеляваш сам да се оценяваш така. Може би все пак не си грък?

Като видях развълнуваното му лице, разбрах, че без да искам съм произнесъл едно от тайните имена на някой от етруските богове. Но откъде се беше взела в паметта ми именно тази дума? Аз се разсмях:

— Говоря лошо езика ти и зная доста малко думи. Кълна се, че нямах намерение да те обиждам, нито пък вярата ти.

— Не, не — противопостави се той. — Думата беше правилно казана, но съвсем не на място. Тя е една от свещените думи на нашите лукумони. Наистина, живеем в лоши времена, щом някакъв си чужденец може да се осмели да произнася свещени думи, като гарван, научен да говори!

Аз не се обидих от думите му, но попитах учуден:

— А какво е това лукумон? Отговори ми, за да не повтарям грешката си и да не употребявам неподходящи думи.

Той хвърли гневен поглед към мен и заяви:

— Лукумоните са древните господари на етруските. В наши дни истински лукумони почти няма.

— За какво разговаряте? — попита нетърпеливо Арсиное. — Нека да идем да се разходим из града и старецът може да ни бъде водач. Но моля ви, говорете на гръцки, за да мога и аз да разбирам. Когато се уморя, можете да си разговаряте за птици и гадания.

Колкото и да е странно, изобщо нямах желание да общувам на гръцки със стареца. Може би защото осъзнавах колко лесно говоря древния език. Понякога ми се струваше, че мога да отгатна предварително това, което старецът искаше да ми каже. Ето защо предпочитах да превеждам на Арсиное. Но разходката по шумните улици в сърцето на града се оказа тъй интересна, че Арсиное не обръщаше много внимание на разговора ни със стареца.

Когато свихме по една пресечка, застлана с големи плочи, авгурът каза, че това е етруската част на града и че улицата се нарича Викус Тускус, тъй като римляните наричаха етруските туски. Тук живееха най-богатите търговци, най-умелите златари и най-знатните римски етруски. Те съставляваха една трета от местните знатни люде и горе-долу такова беше и съотношението им в съсловието на конниците.

Изведнъж авгурът спря, огледа се и каза:

— След разходката и разговора ни усещам, че краката ми се измориха и че ми пресъхна гърлото.

Попитах го:

— Как мислиш, няма ли да се намери някой етруск, който да се съгласи да ме приюти със семейството ми, въпреки че съм чужденец?

Не бях изрекъл още думите си, когато той почука с тоягата си по една ярко изрисувана входна врата. Тя се отвори и той ни поведе през атриум42 с дървени колони и малък басейн с фонтан, както и със статуи на домашни богове в олтарите. Вътрешният двор бе ограден с ниски постройки, които се даваха под наем. В самия дом имаше много стаи с маси и скамейки, а стените им бяха украсени със стенописи. Стопанинът се оказа доста сдържан човек, който поздрави стареца не чак дотам приветливо. Но когато се вгледа в мен, разбра, че пристигаме като гости, и заповяда на робите си да приготвят угощение. Оставихме Ханна да пази Мисме в една от постройките, която ни предложиха, и отидохме в залата за гости. Там ни чакаха две ложета. Авгурът обясни:

— Според етруските обичаи жената трябва да се излегне на ложе в същата зала, в която пирува и мъжът. Ако иска, тя може и да сподели едно и също ложе с мъжа си, докато се хранят. Както знаете, гърците позволяват на жените само да присъстват в залата за гости, а римляните смятат и това за срам и позор.

Самият той седна с гръб към стената в един от ъглите на залата. Но аз го поканих да сподели с нас трапезата и поръчах на прислугата да приготви ложе и за него. Старецът отиде да се измие, а стопанинът му даде чиста дреха, за да не изцапа ложето с мръсните си одеяния. Ядохме прекрасна храна и пихме чудесно домашно вино. Лицето на стареца светна и на устните му се изписа доволна усмивка. Аз се грижех за него като за почетен гостенин и разделях с него първата хапка от всяко блюдо. Той се хранеше, без да бърза, служейки си умело с ръце, умееше да се държи добре на трапезата и когато отпиваше от виното, не забравяше да капне няколко капки на пода в чест на боговете. После се появи гордостта на обяда — прасенце, приготвено с някакви местни подправки. Накрая бяха поднесени пресни плодове, сред които имаше и нарове. Поръчах да бъде отнесена достатъчно храна за Ханна, както и подходяща храна за малко дете като Мисме. Това, което не можахме да изядем, подарихме на прислугата. Старецът ни похвали за щедростта ни.

След като се наситихме, той взе един нар в дясната си ръка, а в лявата държеше чашата си с вино. Тоягата му лежеше на пода пред него. Обхвана ме странното чувство, че и по-рано съм преживявал точно същото в някакъв далечен град: и там подът беше целият в рисунки. Виното започна да ме замайва и аз казах:

— Стари човече, все още не зная името ти! Надали мислиш, че не съм забелязал погледите, които си разменихте крадешком с домакина ни? Аз, разбира се, не познавам обичаите ви, но все пак струва ми се странно, че пия и ям от черна глинена посуда, а жена ми яде от сребърно блюдо и пие от златна коринтска чаша. Тъй че би ли ми обяснил тази странност.

— Не е страшно, че не си разбрал — отвърна той. — Знай само, че не е от пренебрежение и че не напразно ти поднесоха яденето и виното в древни съдове.

Стопанинът протегна към мен ръка, в която държеше изящна сребърна чаша, сякаш искаше да поправи грешката си, но аз незнайно защо не исках да я приема. Продължавах да държа черната глинена чаша. Формата й ми изглеждаше странно позната. Най-накрая казах:

— Може би ме бъркате с някой друг. Защо ви е да ми давате свещени древни съдове? Не е ли това жертвена посуда?

Вместо отговор авгурът метна към мен нара и той падна в чашата ми. Аз се бях полуизлегнал на ложето, опрян на лакът, плащът ми се хлъзна надолу и откри едното ми рамо. В лявата си ръка продължавах да държа черната чаша, нарът беше вътре в нея и аз не го докосвах. Когато домакинът ни видя това, той дойде при мен и надяна на шията ми гирлянда от цветовете на ясен.

Авгурът си докосна челото с пръстите на дясната си ръка и каза:

— Чужденецо, имаш ореол около главата си!

Аз се усмихнах:

— Прощавам ти, ти си магьосник и виждаш нещата не тъй, както са в действителност. Ето защо те гощавам с вино. А не виждаш ли сияние и около главата на жена ми?

Старецът погледна към Арсиное, направи отрицателен жест и каза:

— Не, това не е сияние, а само отблясъкът на залязващото слънце. Тя не е равна на теб.

Изведнъж усетих, че започвам да виждам през стените, и погледнах към Арсиное. Пред очите ми лицето й се промени и се превърна в лицето на богинята, брадата на стареца изчезна и той се превърна в мъж в разцвета на силите си. Видях и лицето на стопанина и бръчките в крайчеца на очите му, но той вече не беше собственикът на домовете, които се даваха под наем, а някакъв непознат мъдрец.

Засмях се и казах:

— Какво искате от мен? Не съм ли чужденец за вас?

Старецът докосна с показалец устните си, след което посочи с него към Арсиное. Тя изведнъж се прозя уморено, легна на ложето и заспа. Авгурът стана и докосна челото й:

— Спи сладко и нека нищо лошо да не ти се случва. А на теб, чужденецо, ти дойде времето да узнаеш бъдещето си. Не се страхувай. Не са ти дали отрова. Сложиха ти само от свещената билка и сега си готов за обреда. Аз също опитах от нея, за да виждам по-добре. Ти съвсем не си обикновен човек, тъй че обичайното гадаене не е за теб. Хайде да отидем заедно до хълма.

Съзнанието ми беше ясно, не се боях от нищо и оставих Арсиное там, където беше заспала. Не знам как е възможно, но на излизане от двора авгурът мина през вратата, а аз направо през стената. Когато тръгнахме към хълма, аз виждах отстрани тялото си, което послушно следваше авгура. Побързах да се върна в плътта си, тъй като усетих, че безтелесен не мога да общувам с останалия веществен свят. Никога по-рано не бях изпитвал подобни странности. Случилото се приличаше повече на сън, ето защо започнах да си мисля, че явно съм препил. Но колкото и да е странно, не ми се виеше свят и краката ми стъпваха сигурно и твърдо.

Стигнахме до площад, от едната му страна се намираше сенатът, а от другата — затворът и някои други забележителности. Той искаше да ми покаже местните храмове, но аз внезапно свърнах встрани и се упътих по тясна уличка към отвесния край на голяма скала. Върху нея беше разположен кръгъл храм с дървени колони и каменни стълби. Седнах на стълбите с лице на север и ми се струваше, че просто не мога да се обърна на юг. Почувствах необичаен прилив на сили, макар да разбирах, че едва-едва започвам да прониквам в същността си.

Старецът седна от лявата ми страна и посочи с тоягата си четирите страни на света. Той ги назова, след което спомена и имената на птиците, които прелитаха над нас. Аз усетих, че трябва да вляза в храма, чийто вход приличаше на пещерен. Самият храм бе отчасти вграден в самата скала и още щом влязох, разбрах, че вътрешните стълби водят под земята. Авгурът ме следваше по петите. Чух клокочене на вода и скоро стигнахме до нещо като малко подземно езеро, в което непрекъснато се вливаше вода от един процеп в стената. В края на езерото бяха положени три свежи зелени венеца. Първият беше изплетен от маслинови клонки, вторият — от върбови, а третият беше от тъмнозелен бръшлян.

Старецът се огледа изплашен и прошепна:

— Не трябваше да влизаме тук! Това е храмът на Веста и тук живее нимфата Егерия43, с която е имал право да се среща единствено лукумонът, живял някога в Рим. Ние, етруските, наричаме нимфата Бегоя…

Аз клекнах и докоснах с пръсти студените води на езерото. Напръсках лицето и дрехите си, след което сложих на главата си венеца от бръшлян и казах:

— Хайде да излезем тогава. Готов съм.

Но изведнъж в подземното помещение стана много тъмно. Откъм входа му видяхме силуета на жена, която бе забулена така, че не можех да видя лицето й. Вълнена наметка покриваше цялото й тяло. Виждаха се само върховете на пръстите й и ми беше трудно да определя дали жената е млада или стара. Тя откри лицето си само за миг, странните й очи се вгледаха в мен и тя отстъпи встрани, без да каже нито дума.

Не зная какво точно почувствах в този кратък миг, когато загадъчната жена ме погледна, но щом излязох обратно навън, на слънчевата светлина, аз за първи път усетих безсмъртието си.

Седнахме отново на прага на храма и аз казах:

— Боговете са тук. Те ми носят посланието си.

Авгурът се зави, хвана пастирската си тояга с лявата ръка, а дясната положи на главата ми, увенчана все още с венец от бръшлян. На гърдите ми висеше гирляндата от ясенови цветове. Двамата зачакахме. Изведнъж усетихме лекия полъх на вятъра. Той разхлади разгорещеното ми лице, чух как силно зашумяха листата на дърветата и видях как пред краката ми плавно падна дъбов лист. Отнякъде дочухме крясъка на ято гъски. Пред нас дотича черно куче, душейки земята. То направи кръг и продължи пътя си, следвайки нечия следа. Разбрах, че боговете в надпревара ми показват присъствието си. Някъде наблизо се изтърколи ябълка, а по крака ми запълзя гущер, който скоро падна и се скри в тревата. Сигурен бях, че петима от безсмъртните са ми дали знак. Знаех, че и другите седем са тука, макар да не издаваха присъствието си. Почаках някое време, след което се обърнах към тези от боговете, които ми бяха дали знак за присъствието си:

— Гръмовержецо, познавам те. Волоока, познавам те. Бързонога, познавам те. Родена от пяната, познавам те. Господарке на подземното царство, познавам те.

Авгурът нарече тези пет божества, само едно, от които беше от мъжки пол, с истинските им имена, след което знаменията започнаха.

Откъм реката изведнъж излетя ято диви патици, които се устремиха право на север.

Авгурът каза:

— Ето морето ти.

Един ястреб, който се виеше в небето над нас, внезапно се стрелна надолу, после отново се издигна във висините.

Авгурът каза.

— Ето планината ти.

Появиха се врани, които закръжиха лениво около нас. Авгурът ги преброи и каза:

— Девет години.

По крака ми запълзя черно-жълт торен бръмбар на черни и жълти ивици.

Авгурът каза:

— Ето гроба ти.

И знаменията секнаха. Аз отърсих бръмбара от крака си и казах:

— Представлението завърши, старче. Не ти благодаря за пророчеството, тъй като за такива неща не е нужна благодарност. Тук бяха петима от боговете и само властелинът на мълниите е от мъжки пол. Останалите са женски божества. Те ми дадоха три знака, три знамения, две от тях ми указаха мястото, а третото ми посочи колко дълго още ще продължава пленничеството ми. Но те са само земни богове. Знаменията им се отнасяха само за живота, макар да напомниха и за смъртта, тъй като знаят, че тя е съдбата на човека. Тези божества приличат на обикновени хора, те са свързани с времето и мястото и са обвързани със земята въпреки безсмъртието си. Аз обаче искам да се поклоня на боговете, които са забулени, които са зад мъглите.

Авгурът произнесе предупредително:

— Не говори за тях на глас. Достатъчно ти е да знаеш, че съществуват. Никой не ги познава. Дори и боговете.

Аз отвърнах:

— За тях няма предели. Те не знаят време и място. Именно те се налагат и властват над хората.

— Не говори за тях — предупреди ме отново авгурът. — Те са тук. Това е достатъчно.

Над нас изведнъж се спусна мъгла, но когато слязохме надолу по хълма, тя се разсея и есенното слънце припече приятно. Бях уморен и ми беше малко студено въпреки галещите слънчеви лъчи. Ежедневният живот ми се стори тесен и неудобен като лошо скроена дреха. Светлината угасна. Вече не виждах я не чувствах нищо тъй, както на ръба на скалата.

2.

Върнахме се отново на улицата, където живееха етруските. Стопанинът беше развълнуван от нещо и ни заговори веднага:

— Добре е, че дойде, чужденецо. В дома ми стават странни неща. Нищо не разбирам и не съм сигурен дали бих могъл да те оставя да живееш тук, под собствения ми покрив. Боя се, че нещата, които се случиха, откакто ти пристигна, ще наплашат хората и те ще отбягват дома ми. А това е ужасно за домопритежател като мен.

Робите го бяха наобиколили, щъкаха наоколо и крещяха, че предмети летят из стаята, че домашният бог се е обърнал сам с гръб към огнището, гърнета и котлета трополят в кухнята, а шишът с печеното месо от само себе си така бързо се завъртял, че месото паднало в огъня.

Аз изтичах бързо в стаята. Арсиное седеше на ръба на ложето си с виновен вид и гризеше червена ябълка. До нея на скамейката с бронзови крака седеше съсухрен старик, който придържаше с показалец клепача на дясното си око. По ъглите на устата му се пенеше слюнка. Беше облечен в бяла наметка, поръбена с червена лента. Краката му бяха обути в сандали от скъпа кожа. Щом ме забеляза, той започна да разказва нещо, но тъй бързо и неясно, че стопанинът го прекъсна и поясни:

— Това е един от градските големци, брат на славния Публий Валерий, Терций Валерий. През последните години преживя много тежки изпитания. Съгласно закона, предложен от брат му и утвърден от сената, наложи му се да прати на смърт и двамата си синове. Той и сега идва направо от сената. Тълпата се беше събрала на протест, народните трибуни са решили да съдят Гай Марций, покорителя на волските44. Старецът се развълнувал толкова много, че изгубил съзнание и робите му го донесоха тук, в дома ми, от страх да не умре по пътя към собствената си къща. Когато дойде на себе си, след като намокрих челото му той изведнъж видя съпругата си, макар че тя, горката, умря от мъка след смъртта на синовете си.

Старецът заговори на етруски:

— Видях жена си, прегърнах я и разговарях с нея за неща, които са известни само на нас двамата. Няма никакво съмнение — това беше жена ми. Не знам какво стана, но после падна мрак и съпругата ми се превърна в жената, която седи сега пред мен.

— Нищо не разбирам — рече стопанинът, — аз също току-що видях жена си, макар че точно сега тя се намира на гости у роднини във Вейи, а оттам дотук има цял ден път. Готов съм да се закълна, че ходеше из атрия, наместваше статуите на боговете и пробваше с пръст пейките покрай стените, за да види дали слугите ни са избърсали добре праха. Но колкото и да ми се искаше да я прегърна, тя все ми се изплъзваше, а най-накрая пред мен се появи ето тази жена — и посочи Арсиное.

— Той лъже. И двамата лъжат — запротестира Арсиное. — През цялото време съм спала и не помня нищо. Когато се събудих, тук беше само старецът. Той седеше и ме гледаше, а от устата му течеше слюнка. Изобщо не би бил в състояние да спи с мен.

Аз се разсърдих:

— С фокусите си ти сигурно би могла да превърнеш всяка къща в долнопробен дом на блудството, но не изключвам възможността този път богинята наистина да се е вселила в тялото ти, докато си спала, и затова да не помниш нищо.

Терций Валерий беше доста образован човек и знаеше малко гръцки. Обърнах се към него:

— Имал си видение, защото си болен. Бил си прекалено развълнуван и си получил лек мозъчен удар, от това може да ти се е схванало лицето. Затова ти текат лиги и придържаш увисналия си клепач. Съпругата ти, която е покойница, се е явила пред теб в образа на моята жена. Тя очевидно те е помолила да се грижиш за здравето си и да не се намесваш в кавги и дрязги, които може да ти навредят. Точно така е било, повярвай ми!

— Лечител ли си? — попита Терций Валерий.

— Не — отговорих аз, — но един от най-близките ми приятели беше измежду най-добрите лечители на остров Кос. Той ми разказа някога за откритията, направени от един учен мъж: вътрешното повреждане на мозъка влияе на различните части на тялото. Болестта ти е в черепа и изтръпването на лицето ти е признак за това. Така съм чувал да се казва.

Терций Валерий се замисли и накрая каза:

— Ясно е че боговете ме изпратиха тук, за да мога да се срещна с жена ти и с теб, чужденецо. Ти успокои сърцето ми. Вярвам, че съпругата ми наистина ми се яви. Ако я бях послушал по-рано, сега и тя, и синовете ми щяха да са живи. Но жаждата за слава ме беше заслепила, искаше ми се да приличам на брат си и да се занимавам с обществени дела. Ето че сега огнището ми е студено и само харпии нашепват страшни думи в ушите ми всяка нощ, когато стоя буден в тъмнината. — Той взе Арсиное за ръката и предложи: — Бъдете мои гости! Стига съм се измъчвал, стига съм се терзал. Робите ми не ме слушат, управниците ми ме лъжат, а роднините ми само чакат смъртта ми, за да наследят имотите ми. По-добре е да приема в дома си двама достойни и изпратени от боговете чужденци, отколкото алчни римляни.

Хазяинът ме дръпна настрани и каза:

— Терций Валерий е извънредно заможен човек. Той притежава много обширни ниви и пасбища. Но както виждаш, разсъдъкът му е помътен и едва ли ще се оправи вече. Никога не бих повярвал във видението му, ако и с мен не се бяха случили странни неща. Ще си навлечеш гнева на родствениците му, ако му гостуваш и се разположиш в дома му.

Позамислих се и казах:

— Не е лесно да ме измами човек, тъй като имам много горчив опит зад гърба си. Благодаря ти за гостоприемството. Запиши ми в сметката всичко, което ти дължа. Приемам предложението на стареца, а жена ми ще се погрижи да го настани в покоите му, за да може да си почине.

Тъй или иначе, беше късно да се разсъждава, тъй като старецът се бе настанил в носилката си и Арсиное бе потеглила с него, държейки го за ръка. Усетих някакво лошо предчувствие, но ги последвах.

Пред дома на Терций Валерий беше прикован с верига роб вратар, който изглеждаше също тъй немощен и стар като господаря си. Всъщност халката, с която веригата бе прикована към стената почти се беше измъкнала от мястото си и робът само се преструваше, че е уж прикован, и то само когато в дома идваха гости. През останалото време се печеше на слънце в двора или се разхождаше напред-назад по улицата.

Робите вкараха носилката направо в атрия и Арсиное разбуди с ласкави думи стареца. Докоснахме домашното огнище и се поклонихме пред статуите на домашните богове. Дори се престарахме, тъй като взехме за божества и две фигури, които бяха изваяни тъй, сякаш оряха. Статуята представляваше мъж и жена, хванати за рало, а пред тях имаше два вола, които теглеха плуга. Всъщност статуята нямаше никаква стойност, просто Терций Валерий обичаше да я гледа и да напомня на гостите си откъде точно се е взело цялото му богатство.

Накарахме робите да положат стареца в ложето му и да донесат мангал с разпалени въглени, за да загреят помещението. Те донесоха и кожи и меки вълнени завивки, за да покрият болнавото тяло на господаря си. Терций Валерий явно се гордееше със скромните си навици и спеше на твърда постеля. Всичко наоколо говореше за упадъка в домакинството му, с което се занимаваха грохнали от старост роби. Той им заповяда да ни слушат и да изпълняват желанията ни. Арсиное сложи ръка на челото му и старецът задряма отново. Повече нищо не можехме да направим за него.

Върнахме се в залата и аз наредих да бъдат изпратени роби, които да доведат Ханна и Мисме и да донесат вещите, които бяха останали в наемната къща. Слугите ни гледаха с неприязън и се преструваха, че не разбират думите ми. Тогава аз извиках един от старшите управници на дома, който склони посивялата си глава пред мен, скръсти длани и призна, че е тиренец по произхождение и че все още помни етруския език, макар съотечествениците му в Рим да избягват родния си език след изгонването на свещения цар. Някои от тях дори не искали децата им да научат древния език.

— Но — продължи управникът — най-знатните етруски все още пращат наследниците си във Вейи или в Тарквиния, за да се научат там на добри обноски и да овладеят езика на предците.

Когато робите отидоха с носилка да доведат Мисме и Ханна, управникът каза:

— Родът на Валериите произхожда от Волсиния. Имам предвид планинския град Волсиния, а не свещения крайбрежен град.

Аз поклатих глава, усмихнах се и казах, че не знам нищо за етруските градове. Та нали бях чужденец, току-що пристигнал от юга в Рим, а и самият град, в който се намирах, ми беше все още непознат.

Той ме погледна удивено в очите, сложи лявата си длан на челото си и вдигна нагоре дясната си ръка.

— Съвсем не ми изглеждаш чужденец — ми каза уверено. — Познавам усмивката ти, познавам лицето ти.

Аз се ядосах вече за кой ли път и го прекъснах рязко:

— Стига безсмислици! Всичко това започва да ми омръзва. По-добре ми покажи дома и нека да видим покоите, които са ни отредени. Гостоприемният ни стопанин иска да се чувстваме добре тук.

Той отпусна ръцете, погледна ме тъй, сякаш не вярваше на ушите си, и продължи с мек глас:

— Както искаш. Но назови името си, името на жена си и кажи откъде сте, за да мога да се обръщам към вас както подобава.

Нямах причини да крия истинското си име от управника на този дом, още повече че той се ползваше с доверието на Терций Валерий.

— Казвам се Турмс — отвърнах. — Турмс от Ефес. Както навярно си се досетил, аз съм бежанец от Йония. Името на жена ми е Арсиное и тя говори само гръцки и финикийски.

— Турмс… — повтори той. — Това не е гръцко име. И нима е възможно йониец да умее да говори древния език на тиренците?

— Много си упорит — отвърнах аз с усмивка. — Наричай ме както искаш.

Сложих дружелюбно ръка на рамото му, а той се разтрепери.

— Римляните произнасят името ти като това на Турн45 — каза той. — Знаеш кой е той. Тъй ще се обръщам към теб. Повече няма да питам нищо друго, но обещавам да се погрижа добре за вас. Прости ми любопитството, то е обичайно за старите хора. Благодаря ти, че допря ръката си до мен, простия човек.

Той ни даде знак да го последваме, за да ни разведе из обширната къща на Терций Валерий. Помолих го да говори на латински, на езика на Рим, тъй като много исках да науча и този език. Управникът започна да нарича всеки предмет първо на латински, после на етруски, тъй че аз обогатих речника си и по двата езика. Само след около десетина дена забелязах, че говоря съвсем свободно етруски. Арсиное пък се стремеше да запомни всички латински думи, тъй като искаше да разговаря с Терций Валерий на езика на Рим. Започнах да се опасявам все повече и повече докъде щеше да ни доведе приятелството между двамата. Заради Арсиное аз повтарях всички думи и на гръцки, в резултат на което управникът на дома започна да разбира езика на елините и беше извънредно горд с това.

3.

Терций Валерий не беше сполетян от нов пристъп на болестта си, макар роднините му да се надяваха много на това. Считаха го за странен човек, дори не съвсем с всичкия си. Още от малък чувал много подигравки, тъй като го сравнявали винаги с двамата му умни братя. Наричали го просто Терций — трети син. В сената бил известен с прякора Брут, което означава тъп, недодялан. Ето защо всички в Рим се удивляваха на факта, че именно такъв човек бе натрупал толкова значително състояние.

Всъщност той съвсем не беше глупав и бездарен, само че способностите му бяха от по-особен вид. Братята му били надарени с таланта на властници. Те превърнали Рим в процъфтяващ град, пръв сред първите. Но всеки човек, дори и най-незначителният на вид, притежава някакви способности, присъщи единствено нему. Често се случва тъй, че умението или талантът остават незабелязани от околните. На някои други на вид обикновени хора им се случва поне веднъж в живота си да извършат нещо героично, както е примерът с Хораций Едноокия, който отбранявал сам моста Сублиций от настъпващите етруски. Цял живот смятан за глупав, макар и много силен, той си спечелил най-накрая уважението на съгражданите, макар и с цената на живота си, въпреки че Ларс Порсена завладял в края на краищата града.

Толкова обширни земи като тези, които притежаваше Терций Валерий, не биха могли да бъдат поддържани добре от глупав и бездарен човек. Сигурно бе предал синовете си на ликторите не толкова от честолюбие, колкото от морален дълг да следва достойните политически дела на братята си и да не признае в никакъв случай едноличната власт, за каквато са ламтели синовете му. Патрициите — поколение след поколение, особено тези, които произлизаха от старите етруски родове — се стремяха да бъдат истински римляни дори повече и от самите кореняци на града. Човек би помислил, че именно тези, които имаха етруски произход, биха желали властникът на града да бъде също от етруските царе. Странно обаче те не искаха това. Предпочитаха да бъдат само измежду знатните в града, да участват в сената, като трибуни, или просто да заемат високи постове във войската.

Ние с Арсиное се грижехме за Терций Валерий. Когато започна да оздравява и силите му се възвърнаха, той не скриваше благодарността си към нас. Вече не смяташе Арсиное за своя жена, а си спомняше ясно как се беше срещнал с нея и вярваше, че действително покойната му жена се е вселила тогава за кратък момент в тялото на Арсиное, за да му напомни да се грижи за себе си.

Когато беше в състояние отново да се движи свободно, аз намерих масажист, който да се погрижи за лицето му. Скоро не остана и следа от временната парализа, макар от ъгълчето на устата му все още понякога да течеше слюнка. Арсиное носеше винаги със себе си голяма чиста ленена кърпа и бършеше лицето на стареца като грижовна дъщеря. Тя започна да взима участие и в домакинството и да се разпорежда с робите и с прислужниците на дома. Готвенето се подобри и самият Терций започна да се храни здравословно. Чистенето на къщата се вършеше много по-редовно. Слугите миеха пода, бършеха прах от статуите на домашните богове и поддържаха посудата в изряден вид, а Арсиное следеше никой да не мързелува и самата тя участваше усърдно в непрекъснатото лъскане и миене. Никога по-рано не бях и подозирал дори, че Арсиное може да има толкова голяма склонност към домакинска работа. Ето защо веднъж й изказах удивлението си, а тя отвърна:

— Ах, Турмс, толкова малко ме познаваш. Нима не съм ти повтаряла много пъти, че женската ми натура се стреми само към едно — дом и спокойствие. За това обаче е необходим покрив над главата и няколко слуги, които да ти се подчиняват. Ето че го имам при този благороден болен старец и вече нищо друго не ми е нужно.

Всичко това не ме радваше особено, защото, макар да спеше при мен нощем и да отвръщаше на ласките ми, струваше ми се, че Арсиное през цялото време мисли за съвсем други неща. Всъщност би трябвало да съм доволен, тъй като Арсиное беше по-спокойна и се усмихваше по-често, но аз изпитвах някакво неопределено недоволство. След известно време Арсиное ми каза:

— Ах, Турмс, защо лицето ти е винаги тъй кисело? Нима не ти дарявам ласките си или може би си престанал да ме обичаш? Забрави ли какво сме преживели заедно! Аз още не мога да си спомня без трепет примитивния живот, който водихме при сиканите. Водена от страстта си към теб, аз те следвах из дивите гори. Но най-сетне намерих безопасно хубаво място и повярвай ми, искам да останем тук завинаги.

Колкото до събитията в града, сенатът наистина реши да осъди бившия си герой Гай Марций. Както е известно, след превземането на волския град Кориоли започнали да наричат Марций Кориолан и му дали право да участва в тържествата, седнал до консулите. А ето че сега го обвиняваха в пренебрежително отношение към плебеите и в таен стремеж към еднолична власт в Рим. Той имаше известна причина да мрази народа, тъй като, докато се биеше в свещените градове, домът му бе разграбен, след което бе изгорен до основи и имаше дори опасност самият Марций да бъде предаден едва ли не в робство. Гордостта не му позволяваше да забрави всички тези неправди и унижения. Плебеите се успокоиха впоследствие, след като добиха правото да участват в народния трибунат, който можеше да отменя решенията на магистратите или сената, ако такива решения бяха в ущърб на народа, но Кориолан никога не се съгласи да отстъпва и да дава път на народните трибуни, а ако ги срещнеше по улицата, дори плюеше след тях. Ето защо плебеите бяха решили да му отмъстят.

Кориолан е съзнавал, че хората от неговото съсловие няма да го спасят от народния гняв. Опасявайки се за живота си, той бе избягал през нощта от собствения си дом, охраняван от ликторите, бе преминал през градските порти и бе взел кон от собственото си имение извън града, след което бе препуснал на север, при волските.

До Рим бяха достигнали слухове, че волските са го приели с разтворени обятия, дали му нови дрехи и му позволили да извърши жертвоприношение на боговете, които го закриляли в бягството му. Волските, както и другите народи около Рим, ценяха високо римското военно изкуство и се надяваха, че прославеният военачалник, озовал се сред тях, ще им бъде от полза и ще обучи собствените им воини.

Наложи се есенният празник в цирка на Рим да бъде проведен два пъти. Тъй като при първото провеждане на празника бе допусната някаква грешка, боговете бяха изразили недоволство и изискваха повторно провеждане на празника. Бяха изпратени няколко лоши предзнаменования до жреците на Рим, че ако не бъдат послушани безсмъртните, градът ще бъде сполетян от злини. Сенатът предпочете да изразходва допълнителни средства и да организира отново игрите, но да не обижда боговете. Впрочем Терций Валерий отбеляза ехидно, че на сената му е необходим начин да отвлече вниманието на народа от развоя на събитията, ето защо послушните жреци бяха изтълкували по този начин знаменията.

Ние с Арсиное имахме за първи път възможност да присъстваме на подобни състезания и заехме хубави места в огромния цирк на Рим. Никога по-рано не бях виждал огромната постройка откъм вътрешната й страна. Римските състезания съвсем не приличаха на гръцките, по време на които се състезаваха свободни мъже, които мереха силата си. Вярно е, че римляните бяха наследили бойните изкуства и състезания от етруските, но съвсем бяха забравили първоначалното символно значение на кръвопролитията. Всичко бе придобило примитивен вид и кръвта се лееше единствено за удоволствието на тълпата. Дрехите на бойците, които трябваше да бъдат в различни цветове и да имат различни значения, както и бойните оръжия, като например тризъбец и мрежа, противопоставени на меч и щит, се определяха от жреците според правилата, създадени още в Регион, но самите бойци, както и тълпата, не разбираха изобщо смисъла на ритуалите.

Не искам да разказвам в подробности за кървавите състезания, които от жертвоприношение към боговете се бяха превърнали в кръвопролития без смисъл. Народът на Рим беше вълчи народ, който се радваше най-много на тези, които чакаха с чукове на рамо, за да размажат главата на падналия в боя. Бойците бяха роби или военнопленници, а не доброволци, както някога при етруските. Само ще спомена, че Арсиное се възбуждаше много от насилията, които се извършваха над животни и роби, и белите й ръце пляскаха възторжено. Беше облечена винаги в алени дрехи и косата й, която блестеше като мед, бе сресана по гръцки маниер, като на статуите, изобразяващи Афродита. Всичко това събуждаше завистта на местните знатни жени, които не умееха да си правят толкова изящни прически. Мога да кажа, че именно по време на празниците, когато придружавахме Терций Валерий в цирка и когато Арсиное му бършеше публично лицето, тя бе забелязана и за красотата й се заговори. Все още помня прекрасното й лице, застинало в очакване как ще се развие боят на арената, или пък във възторг от победителя, когато тя ставаше на крака да го аплодира заедно с хилядната тълпа. Зад стените на цирка тъмнееха хълмовете на Рим, обрасли в лаврови дървета и дъбове. Точно тъй помня лицето на Арсиное — на фона на тъмнеещите се хълмове, сред зловещото безмълвие или крясъците на зрителите. Помня го, защото тогава все още я обичах.

Най-късите дни на годината в Рим бяха посветени на бога, когото зовяха с името Сатурн. Това бе тъй старо и тъй свещено божество, че римляните се осмеляваха само внимателно да пооправят от време на време дървените колони, които подпираха фронтона на храма му. Сатурн беше по-стар от Юпитер Капитолийски, чийто храм бе издигнат от Ромул, първия цар на Рим. Говореха, че Сатурн е стар като земята. Празниците, които провеждаха в негова чест, римляните наричаха сатурналии. Хората си раздаваха подаръци, което през останалите дни на годината беше рядкост в Рим. Патрициите и плебеите се смесваха и робите заповядваха на господарите си. През тези дни всички роби от мъжки пол можеха да получат от господарките си това, за което не се говореше публично, тъй като римляните уверяваха, че по-целомъдрени жени от техните не могат да се намерят в целия свят. Но настойчивостта на това твърдение ме караше да мисля, че то не беше съвсем вярно. По този начин робите бяха омаломощавани и през останалото време на годината вършеха послушно работата си. По време на сатурналиите виното се лееше като вода, навсякъде по улиците имаше представления и никаква подигравка не се взимаше на сериозно. Тези дни наистина преобразяваха Рим и приличието съвсем се забравяше. Арсиное, въпреки че ходеше с наведена глава и гледаше да се държи скромно пред външни хора, получаваше непрекъснато подаръци, и то не само някакви си глинени съдове, а мазила, финотъкани одежди, помади, статуетки и дори украшения от благородни метали, огърлици и обици със скъпоценни камъни и сребърни огледала. Терций Валерий бе заповядал да се изпекат от глина статуетки, изобразяващи волове или овце, които Арсиное даваше в замяна на получените подаръци, за да подчертае скромността на дома, в който живееше.

Веднъж тя каза:

— Подобни празници не са нищо ново за мен. Някога в Картаген празнувахме дните на Ваал по много по-невъздържан начин. Всичко това, което виждам сега в Рим, ми се струва като детска игра в сравнение с оргиите, в които участвах някога. Младите мъже изпадаха в такъв екстаз, че нанасяха с нож резки по телата си подобно на жреците, а богаташите често подаряваха някоя от къщите си или цели кораби на жените, които умееха да доставят удоволствие или които бяха просто по вкуса им и знаеха как да се държат. Доста умерени ми се струват римските празници в сравнение с празниците на младостта ми. — Тя срещна погледа ми и побърза да добави: — Разбира се, изобщо не мечтая за онези дни. Съвсем не желая да взимам участие в оргии на страстта. Та нали именно страстната любов ме накара да тръгна по петите ти, Турмс! Именно страстта ме доведе до гибел, но слава на боговете, отново намерих сигурен покрив над главата си. И все пак — човек може да си спомни младостта и да въздъхне, да поклати глава сега, когато е помъдрял. Особено ако е жена като мен, която дължи благодарност на болен старец и споделя ложето на безделник.

С тези думи Арсиное искаше да ми напомни, че не съм нищо друго, освен гост в къщата на Терций Валерий и че дължа дори и това единствено на нея. Но празничното настроение, прекрасната храна, вино и ценните подаръци, които получаваше, я настройваха да се чувства добре и Арсиное сама ме привличаше нощем в ложето си.

Когато веднъж лежахме нощем един до друг, тя започна да ми говори с по-мек глас, сякаш й бе омръзнало да ме кори.

— Турмс, любими мой, месеците минават, а ти не предприемаш нищо. Свикнал си всичко да ти се поднася наготово. Скоро Мисме ще навърши четири години. Мисля, че е време да намериш начин да стъпиш на краката си. Ако не мислиш за себе си, помисли поне за мен и за бъдещето на дъщеря си. Не можеш ли да се научиш да караш бойна колесница или да свириш на тръба? Всъщност какво умееш, Турмс?

Бях сънлив и не исках да разсърдя Арсиное, затова казах полушеговито:

— Струва ми се, че ти самата знаеш най-добре колко добър любовник съм, Арсиное! Ако все още си съгласна с това, не ти ли е то достатъчно?

Тя ме плесна през устата, след което започна да рисува разсеяно с пръст по гърдите ми и каза:

— Никой мъж не може да се сравнява с теб в това отношение, Турмс. Но ето че ми хрумна една идея! Ако това е единственият ти талант, защо не се възползваш от него? Много римлянки биха останали доволни от теб и ти би се издигнал на висок обществен пост чрез леглата на патрицианките. Това е стар, изпитан способ, който често помага.

Възмутих се от думите й:

— Арсиное, нима не ме обичаш вече, щом си готова да направиш от мен платен роб на знатните римлянки?

Тя ме погледна озадачено, но като разбра, че ме е ядосала, побърза да ме успокои:

— Някои мъже биха приели думите ми като искрена похвала и биха били доволни от такова предложение. Вярно е, сигурно бих била ревнива, ако знаех, че спиш с други жени, но нали съм сигурна в обичта ти към мен! Така че нищо друго не би имало никакво значение! Но забрави думите ми, Турмс. Това беше само мимолетно хрумване.

След като Арсиное заспа, аз дълго време лежах буден и някак потиснат в постелята, вслушвайки се в шума и веселието на сатурналиите, които проникваха през стените на дома.

Само няколко дни по-късно, когато градът все още не бе утихнал от току-що миналите празници, а аз се чувствах ужасно, при мен дотича Арсиное с бледо като мрамор лице и със злобен вид, тъй че не изглеждаше особено красива, а по-скоро приличаше на медузата Горгона.

— Турмс — рече тя предизвикателно, — забелязал ли си нещо нередно у Ханна?

Трябва да си призная, че отдавна не бях обръщал особено внимание на Ханна, макар понякога да срещах погледа й, докато двамата си играехме с Мисме. Почти не бях разговарял с нея от онази нощ в Панорм, когато бях постъпил безразсъдно с момичето.

— Не, какво имаш предвид? — попитах аз.

Арсиное изпадна в ярост:

— Всички мъже са слепци! — извика тя. — Нима не виждаш, че Ханна е бременна? Ах, напразно се доверявах на мургавата развратница. Мислех, че ще съумея да я продам за висока цена в някой достоен дом. А сега кой ще я вземе, щом чака дете! Колко по-високо биха заплатили за нея, ако беше недокосната! Мислех, че я възпитавам добре. Но неблагодарницата е блудствала с някой роб или слуга зад гърба ми! Или може би с повече от един? Дали не е позната на мнозина ликтори и гладиатори? Аз ще й дам да разбере…

Спомних си това, което се случи между мен и Ханна, и изпитах вина. Вярно, че тя не можеше да е забременяла от мен, мислех си. Арсиное ме беше убедила, че съм безплоден. Но аз бях виновникът за това, че момичето не беше вече девствено и се бе отдало след мен и на други мъже. Явно не бе могло да устои на изкушенията на двуличния град. Ала не можех да споделя всичко това с Арсиное, а само гледах недоумяващо и казах накрая:

— Ханна бременна? Как е възможно?

След като се успокои малко, Арсиное продължи:

— Ханна злоупотреби с доверието ми. Но какво да се прави. Никакъв смисъл няма да седя и да страдам за непоправимото. Ще я продам колкото се може по-бързо, иначе всяка хапка, която хапва тя, всяко парцалче, което износва, са напразно хвърлени средства. Как мислиш, права ли съм, Турмс?

Потресен, отвърнах, че Ханна се грижи добре за Мисме, а този, който заплаща за нея, е Терций Валерий и ние нищо не губим. Арсиное ме хвана възмутено за раменете и ме разтресе:

— Глупако, нима искаш дъщеря ти да бъде отгледана от една блудница? На какво би могла да я научи тя? — Арсиное бе тъй превъзбудена, та не посмях да й напомня, че Мисме не е моя дъщеря. Тя продължи: — А какво ще си помисли Терций Валерий за нас, които не съумяваме да държим в подчинение дори една малка робиня? Ние и без това го обиждаме, като не му даваме нищо в замяна на щедростта му. Поне ти нищо не му даваш в замяна, Турмс! Но с теб е безполезно да се говори за пари. Умирам от срам, че не се грижиш за доходите на домакина ни. Но първо ще накарам да нашарят с камшик Ханна и лично ще следя да няма никаква милост.

Дори и сега, когато разказвам всичко това, не намирам думи за свое оправдание. Всичко стана толкова бързо, че аз, скован от чувство за собствената си вина, не съумях да се намеся. Арсиное си тръгна, а аз продължих да седя неподвижно, подпрял с длани главата си, вторачил поглед в цветните каменни плочи на пода. Осъзнах се чак когато чух виковете на Ханна. Бесен от гняв, изскочих на двора и видях, че Ханна беше привързана с кожен ремък към стълба и един роб от конюшнята я удряше по голия гръб с някакво отвратително упоение. Дрехите на момичето бяха полусъдрани и на нежния му гръб ясно личаха алените следи от камшика.

Аз се нахвърлих върху роба, издърпах от ръцете му камшика и го ударих по лицето. Той изстена и се отдръпна назад. Арсиное ме гледаше, цялата разтреперана. По бузите й бяха избили червени петна.

— Стига! — извиках аз. — Продай момичето, щом толкова искаш, но в някой порядъчен дом. Трябва да й намерим човек, който да може да се грижи за нея.

Щом секнаха ударите, Ханна падна на колене и тихо продължи да хлипа, макар да се опитваше да не издава нито звук. Видях, че беше изпохапала до кръв устните си, решена да не каже нищо.

Арсиное тупна с крак, облещи грозно очи и извика:

— Не се намесвай, Турмс! Тя трябва да си признае кой я е наредил така и къде е скрила получените пари!

Не издържах и ударих Арсиное през лицето, тъй че тя залитна назад, а аз се уплаших. Цялото й лице изведнъж посиня, а после посивя като пепел. Видях израза й на бездънна злоба, но това продължи само миг и тя изведнъж се успокои. Извадих ножа си, за да прережа ремъка, с който бяха завързали Ханна, но Арсиное даде знак на роба и каза:

— Не хаби ремъка, той струва пари. Нека робът да я отвърже, а после да надене същия ремък на шията й и още сега ще я заведа на пазара. Отивам и ще гледам да я дам на някой порядъчен човек за каквато и да е цена, щом тъй искаш, Турмс. Момичето не заслужава такава милост, но ти винаги си бил слепец.

Ханна вдигна подпухналите си от сълзи очи. Видях твърдостта й, видях, че е решена да не отговаря на никакви въпроси, въпреки че би могла да прехвърли цялата вина върху мен, тъй като аз бях първият й мъж. В погледа й нямаше присъда, а по-скоро благодарност, че й се бях притекъл на помощ.

Обзе ме долно чувство на облекчение заради това, че Ханна няма намерение да ме издава, и съвсем забравих, че не би трябвало да имам доверие на Арсиное. Казах:

— Закълни ми се, че ще я продадеш на най-добрия възможен човек! Закълни се, че ще я продадеш на някого, който ще обещае да се грижи добре за нея и за бъдещото й дете, дори и да предлага по-ниска цена!

Арсиное ме погледна в очите, въздъхна дълбоко и заяви:

— Разбира се. Все едно на каква цена. Само и само да се отървем от нея.

Появи се роб и заметна плащ на раменете на момичето, а друг, същият, който я биеше, преметна през шията й ремъка и я задърпа напред. Арсиное тръгна след тях, а аз останах вцепенен и сам. В последния миг събрах сили, хукнах след тях и хванах Арсиное за ръка:

— Моля те — казах, — научи името и къде живее човекът, който ще я купи, за да можем да узнаем как сме настанили Ханна.

Арсиное спря и поклати глава с укор.

— Скъпи Турмс, прощавам ти, защото си мъж и не разбираш. Държиш се тъй, сякаш ти се е наложило да умъртвиш любимото си куче или кон от милосърдие към недъзите му. Но добрият господар обикновено възлага подобно нещо на близък приятел и не иска да знае къде и кога е извършено умъртвяването. Пощади собствените си чувства и не се опитвай да разбереш къде ще попадне Ханна. Опитай се да я забравиш. Имай ми доверие, Турмс! Ще я уредя по най-добрия възможен начин, тъй че да си доволен. О, богове, колко си чувствителен!

4.

Явно боговете бяха решили да отредят такава съдба на Ханна и на мен ми бяха необходими цели девет години, както разбрах още от знамението, за да осъзная напълно кой съм всъщност и най-сетне да достигна до необходимата възраст на промяната. Навярно поради тази причина боговете ми бяха дали именно Арсиное за спътница, иначе не бих могъл да се задържа тъй дълго при земните желания и страсти. Кой друг, ако не Арсиное, би могъл да ме държи година след година окован в сивото ежедневие? Убеден съм също, че пак Арсиное бе накарала Терций Валерий да говори с мен. Един ден той ме повика настрани и каза сърдечно:

— Турн, скъпи сине, знаеш, че съм привързан към теб и че пребиваването ти в дома ми заедно с Арсиное облекчава тежките и печални дни на старостта ми. Наскоро пак се почувствах зле и всичко това ми напомни за смъртта, което пък ме кара да се безпокоя и за твоето бъдеще… Виж какво, Турн — продължи той с разтреперан глас, — много те обичам и това ми дава право като на човек с опит да кажа, че животът ти не е живот, достоен за мъж на място. Ти не проявяваш никаква изобретателност, макар да си се запознал добре с града ни и да говориш езика ни като истински римлянин. Можеш да станеш римски гражданин, стига да поискаш.

Той говореше, а тялото му се тресеше и от устата му течеше слюнка. Влезе Арсиное и си даде вид, че уж случайно е дошла точно в този момент, избърса устата му с кърпа, погали го по оредялата глава и ме попита:

— Надявам се, че не огорчаваш нашия домакин?

Щом усети ръката й, Терций Валерий веднага се успокои, спря да трепери, погледна я обичливо и каза:

— Не, дъще, той никак не ме огорчава, по-скоро аз го измъчвам с брътвежите си. Имам предложение към теб, Турн. Ако искаш, ще ти помогна да получиш гражданство в някоя от приличните триби46. Като плебей, разбира се, но това не е толкова лошо. В края на краищата си пристигнал в Рим с доста голямо състояние от злато и имуществото ти ще стигне да заплатиш цената, необходима, за да добиеш правото на място във войската като тежковъоръжен воин. В конницата няма да те вземат, но пък в пехотата сигурно няма да имаш затруднения, още повече, жена ти ми каза, че имаш военен опит. За това свидетелстват и белезите по лицето ти. Възползвай се от случая, Турн. Останалото ще зависи от теб, тъй като вратите на Янус47 са винаги отворени.

Аз, разбира се, усещах приближаването на страшна война. Знаех, че изменникът Кориолан обучава волските на римско бойно изкуство. Той беше дотам хитър, че направляваше отрядите с воини към римската провинция и ги караше да запалват и да унищожават селищата, в които живееше простолюдието, но не закачаше именията на патрициите. Хората, които и без това нямаха особено доверие към патрициите, мислеха, че последните са влезли в тайно съглашение с Кориолан, опитвайки се да отнемат законните права на обикновения народ, придобити едва напоследък и то с извънредно големи усилия. Така че призивът да се записват във войската будеше у простите хора още по-голямо недоверие и подозрение.

Аз ни най-малко не се и съмнявах, че бих могъл да получа римско гражданство дори без помощта на Терций Валерий. С предложената си помощ той, разбира се, ми желаеше само доброто (според собствените си виждания и според схващанията на Арсиное), но като римлянин, мислеше и за собствения си град. Един бивш хоплит като мен би бил добра подкрепа за войската — човек, току-що получил римско гражданство, не би жалил сили, за да си заслужи добро име.

Предложението му беше разумно, но само споменаването на думата „война“ ме караше да настръхвам и да изпитвам отвращение. Това неприятно чувство бе тъй силно, че аз отвърнах:

— Терций Валерий, не ми се сърди, но според мен не ми е дошло още времето да стана римски гражданин. Може би по-късно. Макар че не съм сигурен дали мога да ти го обещая.

Терций Валерий и Арсиное си размениха недоумяващи погледи. За мое голямо учудване те не се опитаха дори да ме уговарят. Вместо това старецът запита с мек глас:

— А какво смяташ да правиш тогава, сине? Не се страхувай да разкриеш сърцето си пред мен, аз ще ти помогна със съвет, доколкото мога и ако изобщо мога.

Той още не се беше доизказал, когато бях осенен от мисъл, която явно отдавна се бе въртяла в главата ми, но чието значение осъзнах напълно едва сега.

— Освен Рим има и други места — му казах. — Искам да разширя познанията си и да прекарам известно време и в етруските владения. Известно е, че на изток се готви голяма война. Тя може да обхване и италийското крайбрежие, и за Рим, както и за всеки друг град в опасност, ще са добре дошли сведения за положението в другите земи. Аз съм наблюдателен и разбирам от политика, тъй че се надявам за в бъдеще да бъда полезен на Рим.

Терций Валерий се въодушеви безмерно:

— Много си прав, Турн. Политически съветници никога не са излишни и особено ако става дума за далечни страни. Като римски гражданин ще ти е трудно да се махнеш оттук, тъй като ще си свързан с военна служба. Ако искаш, мога да напиша писма до влиятелни хора в Цере и Вейи, това се най-близките до Рим етруски градове. Съветвам те да прекараш известно време и в Популония и във Ветулония, където етруските добиват желязо. Те ни го продават, така че Рим е зависим от тях.

Когато Арсиное се наведе, за да избърше крайчеца на устата му, аз се възползвах от случая и добавих:

— Дълго време разполагах с гостоприемството ти, Терций Валерий, и затова не искам от теб повече никакви услуги. Ще се погрижа сам за себе си, а послание от римски сенатор само би затруднило отношенията ми с високопоставените етруски. По-добре там да не знаят за връзката ми с Рим, макар високо да оценявам предложението ти.

Терций Валерий разбра, че искам да си оставя право на избор според обстоятелствата. Но той обичаше тъй силно града си, че и през ум не му мина възможността човек като мен, живял в Рим, да се откаже завинаги от града.

Той сложи ръка на рамото ми и каза, че няма нужда да бързам, а да обмисля спокойно действията си. Въпреки дружелюбния му тон усетих, че се радва на заминаването ми. По някаква неизвестна на мен причина и двамата с Арсиное искаха да се махна.

Самолюбието ми бе отчасти наранено и аз реших да не взимам пари от стареца, а да се опитам да се справя със собствените си спестявания, като се надявах дори да съумея да увелича собствеността си по време на пътуването.

Първото нещо, което направих, бе да сменя хубавите си обувки за римски сандали с груби подметки, да се облека с прост хитон и да се наметна със сив вълнен плащ. Косите ми бяха порасли и аз ги сплетох на плитка зад гърба си. Арсиное се смя до сълзи, като ме гледаше пременен по този начин. Веселието й смекчи тъгата ми от раздялата с нея, а мисля, че смехът помогна и на нея.

— Прав си, Турн — каза Терций Валерий. — Долу, по-близо до земята, ще съумееш да виждаш по-добре, отколкото от върха на покрива на храма. Когато бях млад като теб, ръцете ми бяха целите в мазоли, а дланите ми бяха широки като лопати. Ето в такава одежда започвам да те уважавам още повече.

Думите му би трябвало да ме накарат да се досетя, че тръгвам по нов и непознат път.

Във Вейи, най-близкия от етруските градове, прекарах до лятото. Всичко започна да се нарежда удачно за мен. Установих се в прилична странноприемница, където никой не проявяваше излишно любопитство и не ме питаше откъде идвам и с какво се занимавам, нещо, което би било типично за гърците. Прислужниците бяха мълчаливи и любезни, това ми стигаше. Изобщо Вейи нямаше нищо общо с шумните и ярки гръцки градове, нито пък със суровата атмосфера, която цареше в Рим. Струваше ми се, че съм попаднал в съвсем друг, изцяло нов свят. Странноприемницата беше всъщност доста скромна, което отговаряше на външния ми вид, но независимо от това в нея не беше прието гостите да се хранят с пръсти, а слугата слагаше всеки ден до блюдото ми сребърна вилица с два бода. Явно и през ум не му минаваше, че мога да я открадна.

Гледах да избягвам излишни запознанства, разхождах се сам из града, наслаждавах се на свежия му въздух. Навсякъде хората бяха скромни и се държаха приятелски. Чувствах се извънредно добре и непрекъснато сравнявах Рим с Вейи. В мислите ми Рим изглеждаше все по-варварски и варварски. Струваше ми се, че и жителите на Вейи мислят като мен, макар нито веднъж да не чух злобна забележка по отношение на Рим. Те живееха тъй, сякаш Рим не съществуваше. Всъщност Вейи и Рим бяха сключили двадесетгодишен мирен договор.

Още през първия ден от прекарването си във Вейи аз тръгнах да се разходя из града и да подишам свежия му въздух, който в сравнение с въздуха на Рим, наситен с блатни изпарения, беше наистина чародеен. Оказах се случайно на малък площад и седнах на една изтъркана от времето каменна скамейка. Хората бързаха, заети с всекидневните си задачи. Търговец водеше магаре с два коша, пълни с плодове. Селянка положи на чиста кърпа на земята късове сирене за продан. Изведнъж ме обзе много странно чувство. Струваше ми се, че и по-рано съм бил тук и съм гледал други забързани търговци и други обикновени жители на града. Бях обхванат и от необяснимо чувство на блаженство. Барелефите от глина, украсяващи близкия дом, ми изглеждаха извънредно познати. Станах и свих зад един от близките ъгли, всичко отново ми се струваше близко и познато. Точно пред мен в далечния край на улицата се извисяваше някакъв храм. Сигурен бях, че съм виждал по-рано предната страна и колоните му.

Удивително красиви, изрисуваните с ярки цветове статуи по покрива на храма представяха Артемида, която защитаваше елена си от Херакъл. Другите богове ги бяха наобиколили и наблюдаваха с усмивка действието. Изкачих се по стълбите на храма и тръгнах към портала с колоните.

Сънливият служител на храма потопи свежа клонка в свещена вода и ме напръска с нея. Вече нямах съмнение, всичко това бях преживял някога по-рано, в някакъв по-раншен живот.

Дълбоко в храма, във вътрешната цела, се издигаше статуя на богинята на Вейи. Лъч светлина падаше на главата й от пролуката на покрива. Лицето й бе красиво и омайно. Устните й се усмихваха, тя държеше в ръцете си младенец, а в краката й стоеше гъска. Не беше необходимо да се обръщам към служителя на храма, за да узная името на богинята, защото с дете в ръце и с гъска в краката се изобразяваше само една от безсмъртните. Ала не можех да си обясня откъде знаех името й — Уни. Положих лявата си длан на челото, а дясната си ръка вдигнах, за да я поздравя. Нещо ми подсказваше, че мястото, където се намирах, е една от най-древните и най-свещените обители — по-старо от самия храм и от града наоколо.

Жрецът отсъстваше и служителят, който позна по дрехите, че съм чужденец, започна да разказва за даровете и светините, поставени до двете стени отстрани. Но аз нямах намерение да го слушам и му направих знак с глава да се оттегли. Бях привлечен единствено от Уни, тази, която олицетворяваше женската нежност и доброта.

Чак тогава си спомних, че бях преживял нещо подобно преди години в храма в Ерикс. Тогава сънувах чудесен сън и все още го помнех добре. С мен, разбира се, и по-рано се беше случвало наяве видяното в съня, но все пак бях озадачен: каква връзка можеше да има между светилището на Афродита в Ерикс и този храм на милосърдната любов и майчиното щастие. Възможно ли е богинята да си прави шеги с мен?

В началото на лятото из Вейи се понесоха слухове, че войската на волските, предвождана от Кориолан, се придвижва към Рим, за да отмъсти за оскърбленията и гоненията, на които волските бяха подлагани от доста отдавна в този град. Но римските воини не излезли да пресрещнат вражеската войска, както обикновено ставаше в такива случаи. Ето защо се говореше, макар това да звучеше невероятно, че Рим се готви за обсада.

Пътят към Рим беше само един ден, но аз не се насочих натам, а тръгнах още по на север, към езерото на Вейи, а оттам по живописен път през хълмисти местности към Цере, град, разположен на самия морски бряг. Първото ми впечатление от езерото беше, че никога не съм виждал нищо по-царствено. То приличаше на блестящо сребърно огледало, а над спокойната му повърхност се стелеше мъгла, обагрена в розово и оранжево от изгрева на слънцето. Сам не зная какво точно ме развълнува тъй много. Чувах тихия плясък на прибрежните вълни, наслаждавах се на въздуха, съвсем различен от морския въздух, който бях дишал през по-голямата част от живота си. Сърцето ми подсказваше, че аз не съм просто пътешественик, който е дошъл да се възхищава на далечни земи. В душата си знаех, че и по-рано съм бил тук.

В Цере се озовах в града на мъртвите, който се намираше в далечния край на дълбока долина. Именно там разбрах колко велика и единна е земята на етруските. От двете страни на свещената алея се издигаха могили, укрепени с каменна облицовка. В техните дълбини почиваха древните владетели на града, обкръжени от жертвени дарове. Когато разбра, че идвам от Рим, пазачът на града на мъртвите ми показа могилата на предшествениците на рода на Тарквиний, които по това време имаха вече високо положение в Рим и смятаха новия си град и населението му за големи грешници. Ето защо всички властници от този род се погребваха в Цере с изключение на последния, който бе изпъден от Рим и бе погребан в гръцкия град Куме.

За разлика от Вейи животът в Цере беше по-шумен. От сутрин до вечер от многобройните ковачници се носеше грохот и звън на метал. По улиците бродеха моряци, дошли дотук от далечното пристанище на Цере, което беше чак долу, при устието на реката, защото бяха чули за веселия и изпълнен с наслаждения живот на етруските. Тези моряци от различните краища на света мислеха, че биха прекарали добре тук. Търсеха развлечения и се оглеждаха с интерес наоколо. Всъщност Цере беше малък град, по-малък от Вейи, но тукашните хора си изкарваха прехраната с оживена търговия. Те продаваха извънредно висококачествени метални изделия, чиято слава се носеше надалеч.

Ала на мен ми доставяше по-голямо удоволствие да се разхождам по свещената алея в града на мъртвите, отколкото по шумните улици на Цере. Там въздухът ухаеше на мента, дива мащерка и лаврови храсти. Пазачът, който беше доста учен мъж, ми разказваше, че кръглата форма на могилите е много древна, още от времената, когато обикновените домове на етруските са имали формата на куполи. Ето защо и храмът на Веста в Рим например има такава форма. Когато разказваше, той нито веднъж не употреби думата цар, а винаги говореше за лукумони. Помолих го да ми обясни какво всъщност означава думата „лукумон“.

— Много е трудно да бъде обяснено значението на тази дума на чужденец — каза той. — Лукумонът е това, което е.

Не разбрах какво иска да каже, а като видя това, той само поклати глава и се опита да ми обясни тъй, че да мога да проумея поне малко значението на тази дума:

— Лукумонът е свещен цар.

Аз вдигнах вежди в недоумение. Той посочи към някои от по-големите могили и каза, че те са гробници на лукумони. След това ми показа една могила с прясна пръст и каза:

— А това тук не е гробница на лукумон, а просто на владетел.

Настойчивостта ми започна да го ядосва. Не му достигаха думи да изрази неща, които според него бяха съвсем явни и не се нуждаеха от никакво обяснение.

— Лукумонът не е само владетел. Той е владетел, избран от боговете — каза сърдито той. — Той бива откриван. Бива узнаван. Той е най-главният жрец, най-важният съдия, най-върховният законодател. Обикновеният владетел може да бъде свален от власт, но това не може да се случи с никой лукумон, тъй като лукумонът е самата власт.

— Но как го откриват, как го познават? — питах аз още по-настойчиво. — Нима синът на лукумон не е също лукумон? — протегнах сребърна монета към пазача, за да го накарам да продължи да ми разказва.

Но той така и не можа да ми обясни как точно хората намират лукумона и как го отличават сред тълпите.

— Синът на лукумон по-често съвсем не е лукумон, но разбира се, може и да бъде. В много по-стари времена лукумоните са се раждали през всяко поколение, но нещата са се влошили доста оттогава и на света се раждат все по-рядко и по-рядко лукумони. — Той посочи към една гробница, близо до която се бяхме спрели. Пред нея се възвишаваше бяла колона, чийто връх бе увенчан със странна старинна фигура.

— А ето това тук е гробница на царица — усмихна се пазачът и разказа, че Цере е един от малкото етруски градове, които са били управлявани от жени. По време на царуването на тази жена градът разцъфтял и хората забогатели, поради което нейното време все още се наричало „златният век“.

Пазачът заяви, че царицата властвала цели шестдесет години, но аз подозирах, че той преувеличава, тъй като често му се е случвало да общува с гръцки пътешественици и е възприел от тях този навик.

— Нима е възможно жена да управлява като мъж? — попитах изумено.

— Тя беше лукумон — отвърна пазачът.

— Жена може ли да бъде лукумон?

— Разбира се, че може, макар да не се случва много често. Понякога точно това е желанието на безсмъртните. Стават такива работи в Цере — отвърна той нетърпеливо.

Често идвах точно до това разклонение на алеята и разглеждах величествените гробници наоколо, между които се отличаваше с бялата си колона могилата на царицата. Чувствах как мястото излъчва някаква тайнствена сила.

До стените на мъртвия град обикновено седяха грънчари и продаваха прости глинени урни за бедните. Те бяха необходимост, тъй като етруските не погребваха мъртвите си, както това правеха римляните, а изгаряха телата им и събираха праха им в погребални урни. Прахът на богатите често почиваше в бронзови или сребърни, изящно изработени съдове, но бедняците се задоволяваха с прости глинени урни. Капакът им обикновено е във вид на човешка глава или образ на божество.

Веднъж, както разглеждах разсеяно стоката на грънчарите, дойде един беден селянин заедно с жена си. От разговора им разбрах, че търсят подходяща урна за покойната си дъщеря. Когато забелязаха една урна във вид петел, те се зарадваха, мъжът извади медна монета и двамата я купиха без никакво пазарене.

Изумен попитах грънчаря:

— Защо тези селяни не се пазариха?

Той поклати глава.

— Не е прието човек да се пазари за свещени вещи.

— Но това не е никаква свещена вещ, а обикновен глинен съд!

Той взе да ми обяснява снизходително:

— Когато урната е току-що извадена от пещта, тя разбира се, все още не е свещена. Не я прави свещена и тезгяхът ми. Но щом в нея се озове прахът на покойната дъщеря на тези бедни хора, тя веднага ще се превърне в светиня. Ето защо урната се продава на приемлива твърда цена.

У гърците беше прието непременно да се пазарят за каквото и да е, затова казаното от грънчаря ми се стори доста странно. Настигнах селяните, посочих с ръка петела на капака на закупената от тях урна и попитах:

— Защо избрахте точно петел? Нима такава фигурка не е по-подходяща за сватбено тържество?

Те ме погледнаха учудени, след това и двамата възкликнаха в един глас:

— Но петелът кукурига!

— Каква като кукурига? — удивлението ми нямаше граници.

Селяните се спогледаха и се усмихнаха загадъчно, макар да бяха в траур. Мъжът прегърна жена си през кръста и отвърна:

— Петелът ще ни извести с кукуригането си възкресението.

Двамата продължиха пътя си, а аз останах на мястото си и гледах дълго след тях. Очите ми се премрежиха от напиращите сълзи. Простичкият отговор ме порази и го запомних за цял живот.

Не бих могъл да намеря по-добър пример, с който да покажа разликата между гърците и етруските. За гърците пеенето на петела е свързано с радостта от живота, а за етруските то означава възкръсването на мъртвите.

Имах намерение да се върна по морски път обратно от Цере в Рим, но ме забавиха слуховете, според които Кориолан освобождавал град след град, завзети някога от Рим, и бил освободил дори Лавиний, който се смяташе за главен боен възел на римляните. Говореха, че солените басейни в устието на реката скоро ще паднат в ръцете на волските. Ето защо аз потеглих още по-далече на север, към Тарквиния, твърдината на етруските.

Пътешествието ми съвпадна с разгара на лятото. Не знаех на какво да се удивлявам повече: на безопасността на пътищата или на гостоприемството на селяните, на блатата, превърнати в плодородни земи благодарение на отводнителни канали, или на дългорогия добитък, който пасеше по ливадите. Копаенето на канали и изсичането на дървета изискваше голямо строително майсторство, както и упорит труд на много поколения наред. Всичко това противоречеше на представите ми за етруските, които в Йония бяха считани за жесток и варварски народ.

Из обширните имения работеха мъже, чиято кожа бе по-тъмна от кожата на другите етруски. Имаше роби, които също се трудеха по полетата, но не видях да се отнасят жестоко към тях. Всички те разговаряха с господарите си с усмивка и без страх. Чух да се говори, че етруските рядко наказвали бегълците си, а и такива се намирали доста рядко, тъй като господарите гледали да им намерят работа, която им иде отръки. Много роби живееха доста по-достоен живот в домовете на етруските, отколкото биха живели в земите, от които идваха като свободни бедни селяни. Добросъвестният роб занаятчия получаваше лесно позволение да откупи свободата си, а бившият му господар му помагаше да стане гражданин, разбирайки, че всичко това е в полза на града. Към бягството на някой роб господарите му се отнасяха спокойно и казваха със смях: „Значи този човек не е бил роден за роб! Вината не е толкова у него, колкото у строгите му надзиратели!“

Тарквиния, струва ми се, ще пребъде във вековете. Ето защо няма да разказвам много за нея. По улиците й се срещаха много гърци. В този наистина много развит град знаеха да ценят уменията на чужденците и обичаха всичко ново, особено жените, които се възхищаваха на непознатите изображения по щитовете на воините пришълци. Само по въпроса за вярванията си, жителите на града смятаха собствените си жреци за много по-висши от които и да било други и не приемаха други предсказания освен на тарквинските оракули.

Тарквинците бяха доста приветливи и любопитни и тук също се сприятелих с много хора. Често ме канеха на големи пиршества, тъй като скоро се разнесе слух за мен, че съм човек, участвал в йонийските войни и че познавам сицилийските градове. Дрехите ми бяха твърде скромни и ми се наложи да си купя нов хитон и наметало, за да не предизвиквам излишни въпроси. Приятно ми беше докосването на тъканта на хитона ми, който беше от фин лен. Плащът ми, макар и тънък, беше от мека топла вълна. Купих си и ниска шапка, такава, каквато носеха и етруските. Започнах да мия редовно дългата си коса и я носех свободно пусната на раменете. Бръснех се всеки ден и когато се поглеждах в огледалото си, забелязвах, че наистина много приличам на етруск.

Точно тук, в Тарквиния, по време на един от пировете, на който бях поканен, дочух новини за Дионисий. Разказваха, че под негово водачество има цяла пиратска морска флота и че пиратите му се отбиват да си почиват на някакъв малък пустинен остров, като скриват внимателно следите си. Казваха, че както картагенците, тъй и гърците отдавна търсят този остров, но не могат да го открият. Вярваха, че Дионисий действа според тайно съглашение, което сключил с тираните на Сиракуза и Акрагас и че нарочно пречи на морските съдове на етруските и картагенците, но никога не закача гръцки кораби. Затова пък търговските кораби на Картаген винаги трябваше да пътуват охранявани от бойни съдове. Всичко това беше нечувано за морето на тиренците и подобно пиратство ги настройваше срещу гърците.

Тарквиния беше град на художниците, също както Вейи беше град на скулпторите. Освен зографи, които рисуваха стените на къщите или дървените ракли, имаше и по-висше съсловие художници, които рисуваха вътрешните стени на гробниците. Тяхното изкуство се предаваше от баща на син и се смяташе за свещено.

Градът на мъртвите в Тарквиния се намираше на хълм, от който се откриваше гледка към други безкрайни вълнисти възвишения, засадени с маслинови и лаврови гори, с овошки и други полезни растения, и така — чак до брега на морето. Могилите не бяха тъй високи като в Цере, но затова пък бяха много. Вратите на гробниците бяха от бронз или желязо, а пред тях имаше жертвена урна и олтар. В самата гробница се слизаше по стръмни каменни стълби до вътрешното помещение, чиито каменни стени от векове насам бяха винаги украсявани с погребални рисунки.

От свещения хълм се откриваше гледка и към живата Тарквиния, чиито дървени къщи бяха боядисани в светлосиньо, аленочервено, тъмнозелено и черно.

По време на една от разходките обърнах внимание на току-що направена могила, която все още беше с дървена, явно временна врата. Вратата беше отворена и аз надникнах вътре и извиках: дали живописецът би имал нещо против да сляза по стълбите, за да се запозная с работата му. Отговорът долетя до ушите ми във вид на ругатня, подобна на която не бях чувал дори и от устата на най-долните пъдари по време на пътешествията си. Но скоро се появи едно момче — ученикът на художника — с факла в ръка и ме покани да сляза долу.

Спуснах се по стълбите, доста груби и неравни, като се подпирах внимателно с ръка о стената. Видях изображение на морска раковина, сякаш богинята ми даваше знак, че съм на верен път. По такъв начин боговете и по-рано ми бяха напомняли за себе си, сякаш си играеха с мен. Но аз не спирах много-много да обмислям знаменията им. Душата ми се намираше в непрестанно търсене, но аз не го осъзнавах, тъй като тялото ми вървеше по своя си земен път.

Както споменах по-рано, гробницата беше издълбана в скалата. На двете странични стени бяха оформени продълговати лавици, в които явно щяха да бъдат поставени двамата покойника. Художникът бе започнал работата си на тавана на помещението. На него бяха изрисувани кръгове в различни цветове и гирлянди от цветя, чиито листа имаха сърцевидна форма. Към краищата на заобления таван бяха изрисувани квадрати — червени, небесносини, тъмнозелени и черни — това бяха същите цветове, които бях забелязал по къщите из града. Откъм дясната страна работата беше вече завършена. Картината представяше покойниците — мъж и жена. Те се бяха излегнали на ложе за гости, облечени в празнични одежди. На главите им имаше венци от свежи цветя и двамата изглеждаха млади и щастливи. Всеки държеше чаша в едната си ръка, а другата беше вдигната в знак на свещен поздрав. Гледаха се в очите, а под тях плуваха палаво делфини, които подскачаха из вълните на вечността.

Жизнерадостната картина ме развълнува извънредно много и аз дълго стоях пред нея мълчалив, без да имам сили да откъсна очи от стенописа. От лявата страна на гробницата художникът беше набелязал вече фигури на борци, танцьори и хвъргачи на диск. Ученикът му светеше търпеливо с факлата си. В ъгъла на гробницата горяха благовонни треви, които стопляха помещението и потискаха миризмата на влага и прясно смесени бои. Художникът чакаше търпеливо, докато аз разглеждах работата му, след което заговори на гръцки, за да мога аз, чужденецът, да го разбера.

— Е, какво ще кажеш, приятелю? И по-лоши рисунки има из гробниците, не е ли така? Единствено ей този кон никак не ми се удава — трудя се, трудя се, а той все изглежда някак скован. Напуснало ме е вдъхновението, гърлото ми е пресъхнало, а прахта от боите дразни очите ми.

Погледнах го. Той беше все още млад мъж, може би на моята възраст. Червендалестото му лице, тесните очи и подпухналите устни ми се сториха странно познати. Когато се приближи до мен, усетих, че дъхът му мирише на кисело вино. Той погледна с жаден поглед към глинения съд в плетен калъф, който висеше от пояса ми, вдигна ръце към тавана и възкликна радостно:

— Чужденецо, сигурно боговете те пращат! Казвам се Арунс, а родът Велтури са мои покровители.

В знак на уважение аз докоснах с пръсти устните си и отговорих със смях:

— Нека да се справим първо с питието в този съд, който донесох със себе си! Явно Бакхус ме изпрати при теб, макар ние, гърците, да го наричаме Дионис.

Живописецът сграбчи стомната, без да чака повече обяснения, хвърли презрително запушалката й в ъгъла и започна да пие виното тъй умело, че нито капка не падна на пода. След като утоли жаждата си, въздъхна с облекчение, изтри с ръкав устните си и каза:

— Сядай, чужденецо. Покровителите ми се разсърдиха днес по неизвестни за мен причини и ме обвиниха, че бавя работата и че не я върша както трябва. Като че ли тези почтени люде биха могли да разбират нещо от свещеното изкуство! Така че решиха да ме изкъпят в студена вода сутринта, след което да ме изпратят на работа само с един мях, пълен с изворна вода, и един хляб в торбата. Отгоре на всичко се смееха и разправяха, че чистата вода може би ще проясни главата ми и аз ще заработя по-добре! Казаха ми, че водата е от свещения извор на нимфата на Тарквиния, която е благословила града за вечни времена.

Аз седнах на каменната лавка. Арунс се намести до мен и изтри потта от прашното си чело. Извадих от пазвата си сребърна чаша, която носех винаги със себе си, за да показвам, в случай на необходимост, че не съм някой бедняк, напълних я с вино, отлях няколко капки на пода, отпих глътка и я подадох на живописеца. Той се разсмя, плю на пода и каза:

— Не се преструвай, приятелю! По лицето ти и по очите ти виждам що за човек си, тъй че дрехите ти и този вид на жертвоприношението нямат никакъв смисъл. Изисканият вкус на виното говори сам за себе си и няма нужда да ми се представяш със сребърна чаша. А що се отнася до мен, ние с Бакхус отдавна сме добри другари, тъй че и капка, паднала на пода, за мен си е чисто разточителство!

Предложих вино и на ученика на художника, но светлокосият юноша отказа със срамежлив глас, от което си извадих заключение, че живописецът, въпреки мазната си коса и изпоцапаните с боя дрехи, е наистина почтен мъж.

— Та значи ти си грък — каза той и не ме попита за името ми. — Е, тук в Тарквиния има доста гърци, а в Цере те са известни майстори на глинени изрисувани амфори. Но по-добре за тях би било да не се заемат със свещени стенописи, тъй като понякога ние, истинските живописци, се ядосваме тъй много, че сме в състояние да разбием всяка попаднала ни амфора в главата на незнаещите.

Той даде знак на момчето, което му донесе някакъв свитък. Арунс го разгърна и започна да ми показва чудесно изрисуваните фигури на танцьори и борци, флейтисти и коне. Но разсеяният му поглед и смръщеното му чело ми подсказаха, че мислите му са другаде.

— Разбира се, без предварителен образец нищо няма да излезе — каза той, след което се пресегна, хвана стомната и пресуши разсеяно глинения съд, тъй че и капка не остана от виното. — Цветовете са добре подбрани и ученикът ми сам може да нанесе контурите на рисунката на стената. Но такива образци помагат само ако не държат в плен въображението.

Той остави небрежно свитъка на коленете ми, стана, взе железния си резец и застана пред незавършената фреска. На нея беше изобразен юноша, който оседлаваше кон и същевременно го галеше по шията. По голямата част от картината бе готова — самата фигура на юношата и предната част на коня. Когато се приближих, видях че контурите на целия стенопис вече са нанесени на стената. Но явно художникът не беше удовлетворен от работата си. Той пристъпи напред, после отстъпи една крачка назад, размаха резеца във въздуха и аз разбрах колко ясно вижда във въображението си как точно трябва да бъде всичко. Скоро той потъна в работа и ученикът му подаде бързо четка от конски косми и глинени панички с разни бои. Арунс, обзет от творческо вдъхновение, нанесе бързо цветовете върху камъка, без да се придържа точно към старите контури. В самия ход на работата си той поправяше това, което не му се нравеше.

След като конят бе готов, той взе друга, по-малка четка, и я натопи в светлокафява боя, за да придаде естествен цвят на ръцете и раменете на юношата. Накрая прибави малко черен цвят на рамото, създавайки по този начин ефект на мускул, напрегнат под светлосиния хитон.

— Най-сетне — каза Арунс с уморен глас. — Стига им толкова на Велтурите за днес. Нима човек би могъл да повярва, че съм се родил, израснал, учил съм се, смесвал съм бои, страдал съм и съм живял толкова дълги години само за да преживея тези няколко кратки мига? Ти, чужденецо, разбира се, видя, че самото рисуване ми отне много малко време, и сигурно си помисли: колко е сръчен художникът, как умело рисува ръката му! Но едно нещо е занаятчийството, а съвсем друго — изкуството. Конят ми е прекрасен, Велтурите ще го харесат и ще ме похвалят, но те никога няма да разберат колко съм велик… Те не знаят какво е поражение, какво е полет нагоре и стремително падане надолу, не знаят колко трудно е да се предаде чрез бои цялата пълнота на живота, всичките му причудливости и капризи.

Ученикът се опита да го успокои:

— Велтурите те разбират добре. Те знаят, че има само един истински художник — Арунс. Няма да ти се сърдят. Те винаги са ти искали доброто.

Но Арунс изведнъж изпадна в ярост.

— В името на забулените богове! — извика тъй, че юношата трепна от уплаха. — Свали от плещите ми това бреме! Защо съм длъжен да изпивам цяло море от ненавист и злоба заради няколко мига радост и удовлетворение!

Аз извадих от плаща си втория, по-малък съд с вино, който носех за всеки случай, ако ми се наложеше да остана да преспя на открито, и бързо напълних чашата, след което му я подадох. Той избухна в смях и каза:

— Да, доста чаши вино съм изпил през живота си. В какво друго да търся утеха, ако не във виното? Нима делото, на което съм посветил живота си, е възможно за когото и да било? Разбира се, че не е, но не всички го разбират. О, много малко са тези, които разбират от изкуство! Някои дори ме смятат за безделник, за търтей. Всичко изглежда лесно достъпно, щом човек е млад. Ето и този невинен трезв юноша ще разбере всичко това много по-късно, и то при условие че не съм сбъркал, като го взех за това, което мисля, че е.

Предложих на Арунс да се върнем двамата заедно в града и да се отбием в някоя странноприемница, за да хапнем, но той поклати глава:

— Не! Трябва да прекарам тук до залез-слънце, а дори и до настъпването на нощта. Тук, в пещерата няма ни ден, ни нощ. Тъй трябва да постъпя не само за да задоволя Велтурите. Имам още много работа и се нуждая от усамотение, чужденецо.

Разбрах тези думи като прощаване и не настоях повече. Той се обърна отново към стената и забрави за присъствието ми. Жестикулираше и си говореше сам. Но когато тръгнах към стълбата, се обърна към мен и каза:

— Виж, приятелю, тези, които нищо не разбират, искат всичко да е в по-ярки цветове и да бъде тъй, както е у съседа. Ето защо по света има много преуспели мазачи, които рисуват точно както иска публиката. На тях, разбира се, им е лесно. Но истинският художник е отговорен само пред съвестта си. Аз не съм от тези, които се съревновават с другите, аз сам оценявам работата си — аз, Арунс от Тарквиния. Ако ми искаш доброто, приятелю, остави ми за спомен и втория си съд. В него се плиска малко вино. Той само ще ти пречи с тежината си — навън слънцето все още пече, а ти трябва да извървиш целия път до града.

Аз оставих глинения съд на пода с желание да помогна на този необикновен човек, тъй като разбрах, че виното му е по-нужно, отколкото на мен. На сбогуване той каза:

— Ще се срещнем сигурно пак.

Не, не случайно видях формата на раковина, когато се спусках надолу по стълбите. Богинята сама ме доведе при живописеца, за да се запозная с него и да видя стенописа, върху който той работеше упорито. Но аз също му бях полезен — той се освободи от мъчителните съмнения, които толкова често дерзаят талантливите хора. Той беше заслужил всичко това — аз разбрах, че Арунс е един от тези, които се завръщат.

5.

През следващите няколко седмици не ходих в гробницата от опасение да не наруша работата на Арунс с присъствието си, макар че често минавах оттам, когато се разхождах из града на мъртвите. Но една нощ — това беше по време на гроздобера — двамата се срещнахме на улицата. Той вървеше подкрепян от двама приятели — не можеше да направи и крачка сам. Беше прекалено пиян. Въпреки състоянието си обаче тутакси ме позна, спря се, прегърна ме и залепи мокра целувка на бузата ми. После изфъфли:

— Ето те и теб, чужденецо! Откога чакам да се срещнем! Е, вярно е, че щом изтрезнея, не обичам да се срещам с никого, дори и с такива добри приятели като теб. Но точно сега е най-подходящото време за срещи. Трябва да прочистя мозъка си, преди да се хвана отново за работа. Хайде да отидем, братко, и хубаво да се напием, за да изхвърлим всички глупости от главата си. Време е да се отърсим от земните дребнави неща и да се заемем с божествените…

След като ми изговори всичко това със заплитащ се език, той възкликна:

— Но ти си трезвен, чужденецо! Защо бродиш нощем трезвен по улиците?

— Казвам се Турмс и съм йонийски бежанец — представих се аз на шумните приятели на Арунс, след което се обърнах към самия него: — По време на пълнолуние богинята ме мъчи и ме кара да бродя по улиците.

— Ела с нас — каза той — и аз ще те запозная с жива богиня.

Той ме взе под ръка, след което смъкна висящия от едното му ухо венец от лозови листа и го нахлупи на главата ми. Тръгнахме към дома, който родът Велтури бе дал на художника. Посрещна ни жена му, която не го нахока, а напротив, отвори широко входната врата, запали всички лампи, поднесе ни овощия, ръжен хляб и риба и дори се зае да среши разбърканата коса на мъжа си.

Почувствах се неудобно — като натрапник в къщата на почти непознат на мен човек. Ето защо побързах да се извиня на жената на Арунс и й се представих.

— Никога по-рано не съм срещал жена като теб — прибавих аз. — Всяка друга съпруга ще отправи упреци към мъжа си, който се връща пиян вкъщи, ще изхвърли приятелите му и ще продължи да го хока до зори, въпреки че е времето на гроздобера.

Тя въздъхна и отвърна:

— Ти явно не познаваш добре мъжа ми, а аз живея с него вече цели двадесет години. Уверявам те, че ролята ми на съпруга никак не е лека, но съм се научила да го разбирам, макар някоя друга жена, с по-слаб дух от моя, отдавна да го е напуснала. Знам, че съм му нужна. Напоследък дори се бях притеснила, тъй като от няколко седмици насам той не слагаше и капка вино в устата си, а все ходеше мрачен, размишляваше, въздишаше, пъшкаше, късаше скъпи парчета пергамент, на които бе нарисувал нещо, или трошеше восъчни плочки. Бях започнала да се боя дори за разсъдъка му. Но сега най-сетне съм спокойна. Знам, че той е в началото на някаква нова творба, и си обяснявам мъките му като мъки на твореца. Утре той ще бъде напълно спокоен, ще облече работната си дреха и ще отиде в гробницата още призори, за да не изпусне нито миг от драгоценното време. Арунс е добър мъж, никога не ме е бил. Единствената му слабост е, че пилее пари и никога не дава на приятелите си да плащат за виното, макар да е потънал до уши в дългове. Но и това не е кой знае каква беда, тъй като Велтурите се грижат за него и щом завърши работата, ще му купят нови дрехи и ще го обсипят с дарове.

Докато разговаряхме, Арунс излезе навън и се върна с амфора в ръце. Той счупи восъчния й печат, но не можа да изтегли запушалката. Жена му побърза да се притече на помощ, отпуши амфората и сипа от виното в голяма чаша, според рисунките й коринтска изработка. В стаята имаше и една прекрасна скъпа ваза с изображения в червени краски. Жалко, че една от дръжките й беше счупена.

Жената на Арунс ни наля от виното, без да го смесва с вода. Явно не искаше да подчертава факта, че някои от нас бяха вече съвсем пияни, а напротив, подаде ни с усмивка скъпи чаши и ги напълни, като не забрави да налее и на себе си.

— Тъй е най-добре — каза умната жена и отпи наздравица в моя чест. — Годините са ме научили, че ако и аз си пийна, понасям по-лесно пиенето на мъжа си. Тогава не ми е мъчно за изпочупените съдове, нито за изпотрошените скринове и столчета, нито пък за гредите на вратата, които често се разкъртват от гостите на Арунс, когато решат да си тръгнат.

Тя ми подаде керамична чаша, на дъното на която беше нарисуван сатир с кози крака, прегърнал през шията гола нимфа. Не бях допил още първата си чаша, когато изведнъж към нас се присъединиха отнякъде две танцьорки. Тъй като стаята беше малка, излязохме на двора.

Още в Рим бях чул да се разказва, че етруските танци, дори и най-неистовите от тях, са винаги свещени, тъй като от памтивека се изпълняват единствено с една и съща цел — за утеха на боговете. Като начало бях свидетел на два съвсем различни танца, тъй като танцьорките съблякоха част от дрехите си и затанцуваха полуголи, единствено за да ни доставят удоволствие. Поне на мен ми се стори така. Те изобщо не се нуждаеха от вино, още повече че един от приятелите на Арунс се оказа виртуозен свирач на флейта. Той засвири отначало бавно, но постепенно ускори темпото, докато накрая жените се виеха пред нас в истински вихър.

Най-накрая танцьорките захвърлиха и последните си дрехи и продължиха да танцуват голи под светлината на луната, а на гърдите им блестяха скъпоценни огърлици, подарък от другия приятел на Арунс, който приличаше на благородник въпреки скромните си дрехи. После разбрах, че всъщност беше един от младите представители на Велтурите. Трябваше да се сетя и по-рано, че е знатен, само като гледах фините му ръце, продълговатото му красиво лице и бадемовидните му очи.

Той пи за мое здраве и каза:

— Не мисли лошо за тези пияници, Турн. Всеки от тях е добър в работата си и аз, който съм най-младият тук, не мога да се сравнявам с тях, макар да умея да въртя меча и да яздя добре. — Той кимна към танцьорките: — Ето и тези девойки владеят добре занаята си. Не напразно са се учили на изкуството на ритмични телесни движения — от десет години насам, и то всекидневно.

Аз отвърнах:

— Съвсем ясно ми е, че съм попаднал в благородно общество.

Той разбра, че скромното му облекло не може да ме измами, но не се разсърди, въпреки че беше млад и изпълнен с тщеславие, а и принадлежеше към етруската аристокрация. Родът му беше тъй стар, че той сякаш ме разпозна инстинктивно и се почуди на обществото, в което бях попаднал. Чак по-късно осъзнах всичко това.

Нашият домакин бе в добро настроение и аз се възползвах от това, за да попитам:

— Майсторе, защо боядиса коня в гробницата в синьо?

Арунс ме погледна изумено с мътни очи и отвърна:

— Понеже той беше светлосин, когато се яви пред очите ми.

Аз настоявах:

— Никога не съм виждал син кон.

Арунс не се разсърди въпреки очакванията ми, а само поклати снизходително глава:

— В такъв случай жал ми е за теб, приятелю.

Повече не разговаряхме за това, но думите му ме засегнаха. По-късно и сам се убедих, че понякога конете наистина са сини.

На сутринта се чувствах отвратително и си почивах цял ден. Разбрах, че след пира Арунс отишъл да се изкъпе в реката, сложил на главата си пресен венец от дъбови листа и се заклел никога вече да не вкусва вино. Той повторил клетвата си и казал, че се надява думите му да са силни, както е силен стволът на дървото, чиито листа украсяват главата му. Според жена му Арунс винаги давал подобна клетва след пиянство и всичко това траело до мига, в който отново се срещал с приятели и започвал пак да пие.

Не мина и седмица, когато ученикът му запъхтян дотича при мен в двора на странноприемницата и радостно ми съобщи:

— Турн, Турн, стенописът е готов и Арунс иска да дойдеш да видиш пръв готовата работа в знак на благодарност за това, че му донесе щастие.

Яхнах кон и първо се спуснах в долчинката, после заизкачвах хълма. Ученикът на Арунс беше седнал зад мен и се държеше здраво за пояса ми. Отначало бързах да се озова при Арунс, но пътят беше толкова красив, че аз несъзнателно възпирах коня и се любувах на гледката. Есенните облаци се разсеяха и слънцето засия ласкаво над главите ни. Стана съвсем топло. Бях обзет от чувството на упоително спокойствие.

— Боговете ни гледат — прошепна ясноокият младеж зад гърба ми. Изведнъж ми се стори, че самият той е пратеник на боговете.

Когато се спуснах в гробницата, видях, че задната стена е изрисувана в светли тонове и цялата сияеше и излъчваше спокойствие и хармония, умиротворение и красота. Арунс не се обърна и не ме поздрави. Той стоеше неподвижно и съзерцаваше произведението си. Не исках да му преча, затова не пророних нито дума.

От сводовете на тавана висяха краищата на надиплената тъкан на разтворена шатра. В нея високо-високо над тленната земя гуляеха боговете и се подпираха на меки възглавнички, разпилени из божествената зала за пиршества. От двете им страни се издигаха два обелиска, украсени с венци от цветя. Много по-ниско от безсмъртните на просто ложе лежеше празнично облечената двойка смъртни — мъж и жена. Около тях стояха юноши и девойки с вдигнати за приветствие ръце. Отляво бе поставен съдът за размесване на виното, прикрепян от прислужница, която също бе вдигнала почтително ръка. Като се вгледах внимателно, забелязах, че подът на шатрата се сливаше със сводовете и краищата й се спускаха сякаш надолу, тъй че се създаваше впечатлението, че тъкмо в центъра на огромната фреска седяха и пируваха безгрижно безсмъртните.

— Пирът на боговете — прошепнах аз и въздъхнах. Тъй ми подсказа сърцето, но земният ми разум не бе достатъчен, за да може да обясни смисъла на нарисуваното.

— Или смъртта на лукумона — уточни Арунс.

Изведнъж разбрах какво искаше да каже той и защо именно на мен искаше да покаже първо произведението си. Но мигът на прозрението само проблесна и аз отново се върнах в земното си тяло.

— Прав си, Арунс! — възкликнах. — Никой друг не би се осмелил да нарисува нещо подобно. Самите богове са държали четката ти и са подбирали цветовете чрез ръката и очите ти.

Докоснах плахо ръката му. Той се обърна и аз го прегърнах. Арунс положи доверчиво главата си на рамото ми и заплака. Но това бяха радостни сълзи и той скоро ги избърса с изпоцапаната си с боя ръка, тъй че краските се размазаха по лицето му.

— Прости ми, Турмс, че проливам сълзи, но работих ден и нощ, спах ето на тази каменна лавица и почти нищо не ядох и не пих. Сам не зная дали е сполучлив стенописът и как тъй успях да го завърша. Нещо в мен ми нашепва, че днес е краят на цяла една епоха, макар и още малко да се забавят новите събития. Може би и животът ми ще свърши, макар да остана жив още десет или двадесет години. Ето защо плача.

В този миг аз гледах с очите му и сърцето ми биеше с неговото, заедно с него аз преживях смъртта на лукумона и знаех, че още малко, и ще настъпят новите времена, които ще бъдат по-лоши и много по-тежки, и че тези времена няма да бъдат тъй възвишени, както озарилите лицата на светлите богове. Мястото на свещените духове и на безсмъртните божества ще бъде заето от чудовища, които ще изпълзят от дебрите на земята, от тъмни демони, които ще навяват на хората кошмарни страхове.

Повече няма какво да разказвам за Арунс и неговата творба. Преди да си тръгна от Тарквиния, аз изпратих скъп подарък на жена му, но на него не изпратих нищо, тъй като това, което ми разкри живописецът, беше безценно.

А сега ще разкажа, как тъй аз, бедният странник, се сдобих с възможността да купувам ценни вещи и да дарявам скъпи дарове на приятелите си. В един от последните дни от пребиваването ми в Тарквиния минах покрай пъстра шатра, издигната в близост до градската стена. В сянката на тази шатра няколко младежи играеха на кости. Те бяха знатни юноши и сред тях беше и Ларс Арнт Велтури. Той ми махна за поздрав с бледата си ръка и предложи:

— Искаш ли да поиграеш с нас, Турмс? Сядай, напълни си чашата и вземи костите!

Приятелите му започнаха да ме разглеждат с нескрито любопитство. Бях облечен със скромни пътнически дрехи, а нозете ми бяха обути в сандали без украшения. Младите хора се усмихваха пренебрежително, но никой не посмя да възрази на Ларс Велтури. Недалече бяха вързани породистите им коне. Разбрах, че си имам работа с прославените водачи на тарквинската конница, към която принадлежеше и Ларс Арнт. Ала изобщо не усетих смущение, а седнах срещу Ларс и покрих коленете си с плаща си.

— Рядко играя на кости, но с теб съм готов да опитам — казах.

Юношите възкликнаха изумени, но Ларс им даде знак да замълчат, сложи костите в купичката и ми я подаде с думите:

— Ще играем ли на цял залог?

— С удоволствие — отговорих аз безгрижно, макар да разбирах, че може би става дума за цяла златна монета или за мина сребро, тъй като тези богаташи сигурно не играеха за по-малко.

— Ха! — продължаваха да възклицават младите мъже и дори запляскаха с ръце. — А имаш ли пари, страннико?

— Млъкнете! — заповяда им Ларс Велтури. — Разбира се, той отговаря за залога си. Ако ли не — аз отговарям за него.

Хвърлих костите. После той хвърли — и аз изгубих. По този начин изгубих три пъти още преди да съм отпил от виното си.

— Три пълни залога — каза небрежно Ларс Велтури и сложи настрани три прекрасни пластинки от слонова кост. — Искаш ли да продължим, Турмс, приятелю, или първо да си починем?

Погледнах към небето и помислих, че три мини сребро са огромна сума. Помолих се безгласно, призовавайки Хеката, която някога ми беше обещала да ме покровителства. Когато наведох глава, видях на камъка до себе си гущер. Богинята ми бе дала знак, че присъства.

— Да продължим — казах, пресуших до дъно чашата и отново хвърлих костите.

Знаех предварително, че победата ще бъде моя. Наведох се, за да видя знаците на костите. Етруските не рисуваха точки по костите за игра, а букви. Ходът се оказа възможно най-удачният. Ларс Велтури също хвърли костите и изгуби. По този начин спечелих три пъти поред. Младежите забравиха за пренебрежението си към мен и се струпаха около нас, затаили дъх. Един от тях каза:

— Никога по-рано не съм виждал нищо подобно. Ръката му съвсем не трепери и той дори не се вълнува.

Това наистина беше така. Гледах към прелитащите врани, радвах се на синьото есенно небе и спокойно хвърлях костите. По нежните страни на Велтури избиха червени петна и очите му заблестяха, макар за него да нямаше голямо значение дали ще загуби или ще спечели. Увличаше го просто самата игра.

— Няма ли да отпочинем? — попита той, когато отново се бяхме изравнили и той бе получил обратно три от своите пластинки от слонова кост.

Аз напълних чашите, пих с него и предложих:

— Хайде да хвърлим още веднъж, само веднъж, за да видим кой е победителят. Време ми е да тръгвам.

Мислех, че не би било подходящо да се задържам дълго при Арнт и изисканите му приятели. Всъщност единствено него познавах и само с него бих могъл изобщо да разговарям.

— Както искаш — каза той и без да чака повече, хвърли първи костите. Веднага след това обаче ми се извини: — Лошо хвърляне, но явно си го заслужавам.

Аз го победих само с малко преимущество и по-добре, защото по този начин Арнт нямаше да изживява прекалено болезнено загубата си. Станах с намерението да тръгвам. Младите воини ми отстъпиха път с уважение.

— Не забравяй да си вземеш пластинките от слонова кост! — извика след мен Ларс Велтури и ми ги подхвърли.

Аз ги прибрах със смях и казах, че това няма особено значение, тъй като за мен беше удоволствие да се срещна с него самия и да поиграем като приятели. Като чуха това юношите зяпнаха от изумление, а Ларс се усмихна лъчезарно и каза:

— Още днес или най-късно утре сутринта ще изпратя роба си да ти донесе печалбата. Ако забравя, много те моля, не се срамувай, а непременно ми напомни!

Но той не забрави за дължимото. Още същата вечер в странноприемницата, в която бях отседнал, се появи слуга на Велтури, облечен в твърде красиви дрехи, който носеше в кожена торба цял талант сребро. Подаде ми я без много предисловия и поиска да му върна пластинките от слонова кост, които принадлежаха на господаря му. Чак тогава разбрах какво имаше предвид Ларс Арнт, когато говореше за цял залог. Един талант сребро беше огромно богатство, с което бих могъл да си построя къща и да си купя земи, както и да си наема прислуга. Реших никога вече да не докосвам кости за игра, докато бях все още в Тарквиния, въпреки многобройните изкушения, на които бях подлаган.

Когато се върнах в Рим, бях истински богаташ. Пътят към града беше открит, тъй като волските се бяха отказали да го обсаждат през зимата. Не показвах на никого, че съм се замогнал, а живеех скромно като хората около мен. Всичко, което Хеката ми дари в Тарквиния, бях взел със себе си, но на връщане към Рим се хванах като прост моряк на кораб, който пренасяше зърно. Етруските бяха започнали отново да продават жито на Рим, тъй като градът бе изпаднал в затруднение заради войската на Кориолан. Те разбираха, че римският сенат може да реши да купува житото за града от Сицилия и побързаха да предложат услугите си, преди търговците от Панорм да ги преварят.

И така, беше късна есен, когато отново се озовах на брега, точно пред пазара за добитък, и тръгнах пешком покрай Тибър. По раменете си имах следи от въжетата, с които бяхме теглили кораба със зърното до самото пристанище. В обикновена торба от козя кожа аз носех своя талант сребро. Като прост моряк можех лесно да го сваля на брега, без да бъда проверен от квесторите. Но аз сметнах за необходимо да настоя среброто ми да бъде записано в градските книги. За мен това имаше значение, тъй като не исках за в бъдеще да ме смятат за просяк в дома на Терций Валерий.

Когато видяха колко съм богат, другите моряци избухнаха в смях и се развикаха, че ако са знаели за среброто ми по-рано, отдавна да са ме убили, да са хвърлили тялото ми в морето и да са прибрали богатството ми. Но собственикът на кораба ми плати полагаемото се в медни монети и аз прибрах заплатата в кесията си. В Рим се ценяха преди всичко пестеливите хора.

С торба сребро на гърба си, облечен в дрипи и обут в прости сандали, с доста дълга брада и сплъстена от пътя коса, аз крачех из тесните улички на Рим и дишах въздуха, пропит от блатните изпарения. При храма на Меркурий срещнах полуслепия авгур, бе все тъй мръсен, с невчесана коса и с крива пастирска тояга в ръка. Той явно чакаше да се появи някой доверчив чужденец, на когото би могъл да гадае и да разкрие благоразположението на боговете, както и да му покаже забележителностите на града. Поздравих го и му се усмихнах като на стар приятел, но той не ме позна, а се намръщи и ми обърна гръб. Ускорих стъпките си и се насочих право към дома на Терций Валерий. Ревът на добитъка затихваше, както се отдалечавах от пазара. Бързах да се прибера у дома. Тялото ми жадуваше за Арсиное.

Вратите на дома на Терций Валерий бяха широко разтворени, но когато се опитах да вляза, робът вратар взе тоягата си и за малко да ме удари. Той изобщо не можа да ме познае и чак когато споменах името му, ръката му се отпусна. Терций Валерий е в сената, каза ми той, а господарката си е вкъщи.

Когато влязох в двора, към мен се втурна Мисме и прегърна коленете ми. Тя беше пораснала, бузките й бяха още по-кръгли, а косите й бяха започнали да се къдрят. Вдигна поглед към мен, и видях в усмихнатите й очи очите на Микон. Изведнъж момиченцето се намръщи, помириса дрехите ми и каза с упрек:

— Миришеш лошо! — откъсна се от мен и изтича обратно в къщата.

Чак тогава осъзнах в какъв вид се връщам. Без да вдигам много шум, аз пристъпих в залата с надеждата да успея да се добера до покоите си, без да бъда видян, и да се изкъпя и да избръсна брадата си. Но изведнъж Арсиное се появи пред мен и щом ме видя, пребледня и се развика гневно:

— Ах, ето те и теб, Турмс! Как само изглеждаш! Всъщност не очаквах нищо по-добро от теб!

Радостта ми от срещата ни се изпари при тези думи. Хвърлих торбата със сребро на пода и разпилях богатството в краката й. Сребърните кюлчета зазвънтяха по каменните плочи. Арсиное се наведе, взе едно от тях в ръце, загледа го с невярващи очи, а после вдигна изумен поглед към мен. Извадих от пазвата си златни изящни обици, които й бях купил от Вейи, както и златна игла, която бях купил от най-известния златар на Тарквиния, и ги хвърлих в краката й.

Тогава Арсиное хвана ръката ми с топлите си нежни длани и на лицето й се изписа усмивка. Без да обръща внимание на мръсните ми дрехи, тя се хвърли да ме прегръща и да целува брадясалото ми лице.

— О, Турмс, Турмс, колко ми беше мъчно за теб! Ако знаеш само колко беше страшно, когато волските бяха обградили града! А ти през цялото време само пътешестваш! Как тъй не се позаинтересува как я карам аз тук? — тя погледна към среброто и златото в нозете си.

Аз отвърнах хладно, че през цялото време, докато пътешествах, винаги се осведомявах за дома на Терций Валерий и бях получавал сведения, че Арсиное е добре и нищо лошо не се е случило. Ето защо нямах причини да се безпокоя. Говорейки, усещах топлината на тялото й, усещах докосването на гладката й кожа. Та това беше моята Арсиное! Отново бях готов да й простя всичко — тъй страстно я желаех в този миг. Как бях успял да прекарам толкова много дълги месеци без нея?! Тя прочете в очите ми всичко това, въздъхна дълбоко и прошепна:

— Не, не, Турмс, първо трябва да се изкъпеш и да се облечеш в чисти дрехи, да хапнеш нещо…

Но аз забравих, че съм грък и че чистоплътността е в кръвта ми. Хвърлих яростно плаща си на пода, хитона си метнах на прага на стаята на Арсиное, а мръсните си сандали — пред ложето й. Най-накрая тя беше отново с мен, моята Арсиное! Горещите ни тела се преплитаха в страстна прегръдка, жаркият й дъх ме изгаряше. На лицето й засия усмивката на богинята, устните й се изкривиха загадъчно, а очите й потъмняха. Тази страшна усмивка ме очарова, доведе ме до изстъпление, застави ме да извърша безумства.

Тъй искам да запомня своята Арсиное…

6.

През зимата в Рим започнах да общувам с всякакви хора и да завързвам различни запознанства. Пътуванията ме бяха научили, че не трябва да избирам приятелите си, воден от суета, и в каквато и среда да се намирам, трябва да се държа естествено и да не изпадам в самохвалство. Търсех хора, с които да ми бъде интересно, и ги намирах както сред нискородните, тъй и сред знатните.

Случи се тъй, че веднъж попаднах в една кръчма и случайно заиграх на зарове със собственика на кораб, пренасящ желязо от Популония — точно през онази зима доста търсена стока. Човекът изгуби всичките си пари и в отчаяние започна да си скубе косите. Но с желанието да поправи нещата той сбърка още веднъж — предложи ми да хвърлим пак заровете и ако спечеля, да ме превози безплатно до Популония. Хвърлихме заровете, той отново изгуби, но каза, че ще удържи думата си и че обещаното си е обещано. Явно разбираше много добре, че ако се опита да хитрува, никога вече нямаше да бъде допуснат до въпросната кръчма. След като изтрезня, той отново се хвана за главата и възкликна:

— Какво сторих, защо бях тъй лекомислен! Но моля те, щом потеглим на път, облечи се поне в етруски дрехи и се научи да се държиш колкото се може повече като етруск. Ще те отведа в Популония, както обещах, но не отговарям повече за нищо. Стражите не обичат, когато на рудниците се появяват чужденци.

Успокоих го, като му казах, че говоря свободно етруски и че досега съм се преструвал, че не владея добре езика му. След това му върнах парите, които бях спечелил. От радост търговецът се напи отново и се оттегли в компанията на момичетата от кръчмата.

На следващата сутрин го навестих на кораба му, облечен в красиви етруски дрехи и с етруска заострена шапка на главата. Като ме видя, търговецът се зарадва, макар да беше бледен и да се чувстваше зле от пиянски прекараната нощ. Каза ми, че приличам напълно на етруск и че ще потеглим, щом морето се успокои, още повече че корабът трябваше да отнесе обратно стока в Популония. Сенатът на Рим беше обещал в замяна за желязото да достави волски кожи, но както обикновено, не бързаше особено, а се пазареше за точната цена.

Ето защо измина още време и чак напролет, само два дена преди новата обсада на Рим от волските, ние потеглихме на север. Огньовете по крайбрежието подсказваха близостта на волската войска, но за щастие задуха попътен вятър и корабът ни успя да излезе бързо от долното течение на реката и да навлезе в морето. Около тиренските брегове нямаше никаква опасност, тъй като те бяха охранявани от бързоходни церенски и тарквински съдове.

Вятърът, както е обичайно през пролетта, беше променлив, но все пак успявахме да се придвижваме напред. Минахме покрай Ветулония и известния етруски остров, където бяха железните рудници, и най-сетне се добрахме до Популония. Крайбрежният военен съд ни придружи до самия бряг, като следеше да не оставим на някой остров част от стоката, която носехме, както и кои са моряците на кораба. Щом се озовахме най-накрая в пристанището, видях, че на брега сновяха много стражи, облечени от главата до петите в желязо. Никога по-рано не бях виждал подобни бойни доспехи и шлемове — изработени от съвсем гладко желязо, без никаква резба или украшения. А самите шлемове бяха най-странни — те покриваха целите им глави и имаха отвори само за устата и очите, тъй че воините приличаха на някакви чудовища. Копията и мечовете също бяха без никаква украса и всичко това внушаваше много по-голям ужас, помислих си аз, отколкото конска грива, развяваща се на върха на шлема, или глава на Горгона на гърдите на ризницата.

Пристанищните митари, облечени в сиви дрехи, се качиха на палубата ни без оръжие и капитанът им предаде книжата на кораба с всички необходими печати. Търговецът пък представи списък на стоката, която бе пренесена.

Всички моряци трябваше да покажат дланите си на митарите, за да могат последните да проверят дали са наистина моряци и гребци. После те се вглеждаха в очите на моряците. Не ги интересуваше дали пред тях стои ибериец, сардинец или някой чужденец от още по-далечна земя — главното беше той наистина да е моряк, който няма да търси на брега нищо друго, освен леки жени и евтино вино.

Аз минах последен през проверката. Като видях как се отнасят с простите моряци, зарадвах се, че този път бях облечен в красиви тарквински дрехи, а не в простите дрехи на скитник, и че косите ми бяха сплетени старателно на плитки. Митарят, който ме погледна в очите, изведнъж се развълнува по неизвестна за мен причина. Той прекрати прегледа и се упъти към другарите си, след което започна да им обяснява нещо. Трима страховити стражи впериха изумени погледи в мен. Най-младият от тях докосна с пръсти устните си, но най-старият се намръщи и го погледна с упрек. После той взе обикновена восъчна плочка, сложи на нея печата на града — главата на Горгона — и ми я връчи с думите:

— Напиши името си на плочката, чужденецо. Можеш свободно да се разхождаш из града.

Когато срещнах погледа му и видях как блестят очите му, на мен ми се стори, че тукашните стражи са знаели за идването ми и че смятат да ме проследят, а след това да ме задържат и да ме обвинят в прекалено любопитство. Ето защо реших да не скривам нищо, а казах:

— Имам намерение да посетя железния остров и да разгледам знаменитата шахта, а тъй също да се разходя из страната и да видя големите гори, от които добивате дървения си материал и после правите въглен.

Митарят вдигна нетърпеливо тънките си вежди и каза:

— На пластинката ти е печатът на Горгона. Напиши името, което смяташ да ползваш.

Изненадан, побързах да кажа:

— Името ми е Турн и идвам от Рим.

Той ме прекъсна с рязък жест:

— Не те питам за нищо и ти не си длъжен да обясняваш нищо на никого.

Всичко това беше извънредно странно. Търговецът зяпна и ме загледа тъй, сякаш ме виждаше за първи път. И сам не можех да разбера защо ме посрещаха толкова доброжелателно в Популония — все пак това беше град, който се пазеше зорко от чужденците, почти толкова, колкото и пристанището на Картаген.

Самата Популония приличаше на стражите си — сурова и деловита. Местните жители се отличаваха с трудолюбието си: ямите, в които се топеше желязото, димяха денем и нощем, тъй че къщите бяха покрити с дебел слой сажди. На герба на града беше изобразена медузата Горгона, както и боговете Сефланс48, Тиния49 и Уни50. Сефланс беше в средата на герба, тъй като популонците се кланяха неистово на бога ковач. Научих, че тук живеят много по-заможни хора, отколкото където и да било из другите етруски градове. Но тези богати родове не се големееха с богатството си, а живееха скромно и изпращаха синовете си да поработят малко в железните мини, преди да ги обучат на други неща. Дъщерите си не даваха на чуждоземци, а избираха съпрузите им само измежду местните младежи. Вярваха, че желязото трябва да си остане при желязото, а не да отива при дървото, глината или дори вълната.

Богаташите си почиваха само през лятото в своите имения далече от града сред тучни поляни и бистри рекички. Отнасяха се с не особено голямо уважение към глинените предмети, но затова пък събираха изделия от цял свят — златни, сребърни и кехлибарени произведения на изкуството, предмети, изработени от слонова кост или абаносово дърво. Блюдата, чашите и другите съдове за хранене в такива семейства можеше понякога да тежат цял талант, но те никога не показваха на външни хора богатствата си. Любопитно беше и това, че носеха златни пръстени на първата става на показалеца си като знак за това, че богатството е нещо тленно и може лесно да бъде пропиляно и изгубено.

С почти празния кораб за пренасяне на руда аз тръгнах безпрепятствено към Илва51, острова с шахтите за добив на желязо. Исках да го разгледам, както и да проуча все още неразработените железни залежи. Робите, престъпниците и пленените гали, които работеха в рудниците, бяха обречени на тежък труд, но жилищата им бяха сухи и храна им се даваше колкото искаха. Три пъти в седмицата получаваха месо. Надзирателите ми поясниха, че ги хранят тъй добре не от милосърдие, а за да могат да се трудят както трябва. В края на краищата може ли робът да бъде силен, ако не е хранен добре?

Не по-малко от рудниците ме изуми и храмът на мълнията, който стоеше на най-високия хълм, недалече от залежите с руда. Около храма бяха наредени позеленели от времето бронзови статуи, които олицетворяваха съюза на дванайсетте града. Това бяха много стари изваяния, тъй че мълнии бяха разбили главите или пък бяха разтопили пръстите на краката на някои от тях. Но никой не понечваше да ги възстанови, тъй като всяка статуя напомняше за най-нещастните събития в живота на града — за лошите реколти, за войните, за болестите.

Именно там, в близост с храма, бурите вилнееха по-често откъдето и да било, а мълниите светеха по-ярко. Най-мъдрите гадатели идваха тук, за да разгадават знаменията, изпратени им от боговете. За тази цел на скалата беше прикрепена голяма бронзова плоча и на нея бяха изобразени дванадесетте посоки на света, дванадесетте небесни сфери и дванадесетте пророкуващи божества за лоши предзнаменования. Пророчествата можеше да бъдат четени и тълкувани единствено от прорицателите.

Много хора бяха загинали тук от удар на мълния, но все пак някои бяха останали живи и по този начин бяха получили жречески сан. Никакъв друг обред не беше нужен. Този, който беше оживял след удар от мълния, бе почитан повече, отколкото жреците, служещи в храма. Старшият жрец на храма бе приел посвещението на мълнията едва след като бе попаднал на острова. Той бил съвсем млад тогава. Оттогава насам бяха изминали повече от петдесет години.

Що се отнася до подробностите по обреда на посвещението, никой страничен не можеше да ми обясни нищо, но все пак по заобиколен път до ушите ми стигнаха сведения, че бъдещият жрец беше удрян от невидим камшик, от чиито удари косата му се изправяше, а от ноктите на пръстите му изхвърчаха искри.

В храма имаше много светини: например големи късове янтар и парчета от козината на рис, които бяха донесени от Масилия.

Тук не беше прието да се гадае на чужденци. Мълниите предсказваха съдбата единствено на етруските и на градовете им. Те предупреждаваха за нещастията, които грозяха Етрурия, или пък обещаваха богати, плодоносни години. Старшият жрец обаче накара учениците си, късо подстригани юноши, да ме преведат през храма и да ми покажат всичко любопитно в него, а след това ме покани при себе си. Той не говореше много, само ме нагости с пресен хляб и бистра вода и ми поръча да дойда пак в храма по време на буря — разбира се, при условие, че не се страхувам.

Наложи ми се да почакам няколко дни. А когато над морето запълзяха черни облаци и вятърът задуха неудържимо, аз тръгнах към храма, при това тъй много се страхувах да не закъснея, че нараних коленете си, спъвайки се в корените на едно дърво. Когато се изкачих на хълма, видях, че морето е цялото в пяна, а мълниите вече святкат над Популония и Ветулония.

Щом ме видя, жрецът ме успокои да не бързам толкова и ме покани в храма. Едва бяхме влезли вътре, когато по покрива му зачукаха едри дъждовни капки и скоро ливна дъжд като из ведро. Внезапно ярка мълния освети вътрешността на храма и статуята на богинята на мълнията с черно лице и бели очи. След това се разнесе тътена на гръмотевицата.

След като постояхме известно време пред статуята, старецът каза, че е дошло времето. Той ми нареди да се съблека, а себе си заметна с вълнен плащ. След това излязохме навън, небето над нас беше черно. Той ми заповяда да стъпя с боси крака на бронзовата плоча и да се обърна на север. Самият той също пристъпи до мен. Над главите ни се виеха зигзагите на блестящите мълнии. Изведнъж стана съвсем светло и една огромна мълния се стрелна към нас от тъмния облак. Тя заблестя над главите ни като страховита дъга и отново се скри в облаците, без да достигне до земята. В този миг чухме ужасен гръм.

Жрецът положи ръцете си на раменете ми и каза:

— Боговете казаха!

Треперейки от студ, потресен от случилото се, аз тръгнах след него обратно към храма. Той избърса тялото ми със суха кърпа и ми подаде вълнен хитон. Не произнесе нито дума повече. Гледаше ме с мекия си, топъл поглед, сякаш му бях син.

Аз също не смеех да питам нищо, но изведнъж ми се прииска да му се изповядам и му разказах как някога, когато бях съвсем млад, незнайно защо се бях озовал под един древен дъб пред вратите на Ефес и там ме беше ударила мълния. Спасил ме беше овенът, който ме бе побутнал, сякаш да ме събуди от смъртоподобния ми сън. Казах на жреца, че тогава помнех единствено името си: Турмс. Дори дрехите ми бяха разкъсани от бурята и аз бях останал гол. В полубезпаметно състояние бях прикрил голотата си с един от вълнените пояси, които девойките на Ефес окачаха около извора на Афродита. След това ми се бе наложило да се спасявам с бяг, тъй като местните жители ме нападнаха и искаха да ме убият с камъни. Приютила ме беше самата Артемида в храма си.

— На богинята на луната дължа живота си — продължавах аз и разказах още и за мъдрия Хераклит, който беше заплатил за очистването ми и ме бе взел за ученик, тъй като обичаше всичко странно и необикновено и презираше простолюдието. Болшинството от гърците считаха, че човек, ударен от мълния и оживял след случилото се, сигурно е престъпник. Ето защо искаха да ме убият с камъни. Възможно е да бяха прави, добавих аз, тъй като по-късно навлякох беди на Ефес, както и на цяла Йония…

Признах на жреца най-голямото си престъпление — това, че бях подпалил храма на Кибела в Сарди, заради което бе избухнала война, а великият цар на персите възненавидя Атина. След като му разказах всичко това, аз склоних глава пред него в очакване на сурова присъда, но той само сложи длан на главата ми и каза доброжелателно:

— Ти си направил това, което си бил длъжен да сториш. Няма защо да се боиш от мрачната богиня, тъй като си желан гост на земята. Разказът ти потвърждава предчувствието, което ме обзе, когато те видях. Сега съм сигурен.

— В какво си сигурен? — попитах от любопитство.

Той се усмихна тъжно и поклати посивялата си глава:

— Нямам право да разкрия това пред теб, докато сам не го разбереш. А дотогава ще бъдеш навсякъде чужд. Ако понякога затъгуваш или бъдеш изпълнен със съмнения, спомни си, че си белязан от боговете, а от днешния ден си и под защитата на земните сили.

Душата ми се изпълни с мъка, тъй като не разбирах какво иска да ми каже жрецът. Явно беше, че не бях достигнал все още до необходимата възраст или мъдрост.

Жрецът замълча и аз прочетох умора в очите му. Когато дъждът престана да вали и облаците започнаха да се разсейват, той ме изпрати до вратата на храма и ме благослови в името на своя бог. Яркото слънце блесна иззад облаците, въздухът беше свеж и прозрачен, земята сияеше и преливаше в ярки цветове.

След няколко дена бях отново на борда на кораб, който отплаваше от Популония на север, към устието на втората велика река на етруските. Там слязох на брега и поех към вътрешната земя, по течението на реката, към град Фезуле. В този град живях като обикновен човек. Чувствах, че наближавам зрелостта.

Чак с настъпването на зимата потеглих към планините, а оттам по течението на Тибър се завърнах в Рим.

Когато тръгвах от Рим, беше ранна пролет. Сега, когато се връщах отново в Рим, беше също ранна пролет. Но не ми се иска да разказвам за това време, тъй като щом се срещнах с Арсиное, забелязах, че тя е в напреднала бременност. Видът й никак не ме зарадва.