Твоята целувка

29

— Ти си най-голямата щастливка на света. — Хорация наруши маршрута си, за да се присъедини към Елинор, след която се точеше истинска процесия: Бет се тътреше и се оплакваше от стегнатите си обувки, а Лизи припкаше весело наоколо. Денят беше прекрасен.

— Да, нали? — Слънцето грееше, Елинор носеше един от новите костюми, които Ремингтън й беше купил, и едва сдържаше хлапашката, неподобаваща на една лейди усмивка, която заплашваше да цъфне на устните й.

Снощи се сбъдна най-съкровената й мечта. Беше приветствана от каймака на обществото, танцуваше и непрекъснато получаваше комплименти, а в два часа най-красивият мъж на земята я бе отвел в дома си, където я люби всеотдайно, и още по-важно, поприказва си с нея сладко. Не си бяха разменили и една жлъчна дума. Точно обратното.

Сега Елинор се кланяше и усмихваше наляво и надясно. Дори Хорация й се стори очарователен събеседник.

— Щом чух, че братовчедката се е преструвала на херцогинята, рекох на Хю — това е съпругът ми, лорд Хюард, Хю — та, викам му значи, че на това момиче сега ще му се стъжни животът, че обществото ще го отхвърли и то ще изпадне в немилост пред нейна светлост. И му казвам на Хю, че онова парче мистър Найт, дето се ожени за нея, сигурно е бесен. Викам му: оня мъж е опасен, личи му, и няма да се изненадам, ако мис Де Лейси си отиде скоропостижно от тоя свят. Е, то Хю се съгласи с мен, ама, Елинор — нищо против да те наричам Елинор, а? — Елинор всъщност имаше нещо против, но Хорация не дочака съгласието й. — Та, Елинор, снощи ти опроверга Хю на сто процента. Херцогинята още те обича, елитът те обича, и онова парче мистър Найт просто е луднал по теб. Как го направи? — Тонът на Хорация беше пропит от завист.

— Предполагам, че извадих късмет. — Голям късмет. Вървяха към беседката. Там Бет можеше да я остави и да се присъедини към другите камериерки, Лизи можеше да гони зайци, а Елинор можеше да поседи на слънце, да бродира и да мечтае за Ремингтън.

— Предполагам. — Хорация снижи глас. — Ами мащехата ти? Онази отвратителна лейди Шапстър? Все пак тя раздрънка на всички, че ти си се омъжила за мистър Найт, а не херцогинята. Освен това разправяше ужасни неща за теб. Какво ще предприемем?

Предприемем?

— Лейди Шапстър не ме притеснява — отвърна Елинор.

— Да, така и предполагах. Снощи лейди Джорджина достатъчно ясно показа, че ще се радва, ако мащехата ти изчезне от лицето на земята, а и всички други са на това мнение. Казах на Хю, че лейди Шапстър е преминала всякакви граници по отношение на теб и че ще си получи заслуженото, ще видиш! — Хорация закима енергично и буклите и се разлюляха.

— Мисля, че тя вече си е получила заслуженото. — Снощи, докато Елинор танцуваше с Ремингтън, лейди Шапстър стоеше и ги гледаше. Лицето й беше маска на завистта и злобата. Тя се давеше в омразата си, защото репутацията й беше безвъзвратно съсипана. Сега вече й се налагаше да се върне при бащата на Елинор и да живее с него в провинцията, жертва на собствената си жестокост и пленница на неговото безразличие.

— Предполагам, че си права — отвърна Хорация. — Но ми се струва толкова нечестно, че тя ще с измъкне само с…

Гласът на Бет се разнесе зад тях:

— Простете, мисис Найт, но дъртата вещица се е запътила към вас и няма спиране.

— Виждам, Бет. — Лейди Шапстър носеше сребриста всекидневна рокля. Вятърът издуваше наметалото й, а русата й коса не беше покрита, ако изключим синьото перо, което се поклащаше на главата й. Изглеждаше красива и смъртоносно опасна и цялата самоувереност на Елинор се изпари. Щеше й се да се свие на кълбо и да покрие главата си с ръце. Хорация я сграбчи под лакътя.

— Искаш ли да минем по другата пътека и да се направим, че не сме я видели?

— Не. Не. — Твърде много години Елинор непрекъснато се криеше от лейди Шапстър. Мащехата й нямаше да я победи точно сега.

Лейди Шапстър препречи пътя й.

Лизи изръмжа.

Елинор я хвана за нашийника.

— Седни.

Трескавите очи на лейди Шапстър пренебрегнаха Хорация, Бет, кучето и се впиха злобно в Елинор. Само в Елинор.

— Значи мислиш, че си успяла да осъществиш надеждите си? Уверявам те, че щом доброто общество научи, че мистър Найт ти е оставил цялото си имущество, то ще се отдръпне от теб, за да порицае подобна вулгарност.

Лизи отново изръмжа и се хвърли напред. Елинор я възпря. Лейди Шапстър замахна с крак.

— Дръж този грозен помияр далеч от мен.

— Я не ритай кучето ми! — вбеси се Елинор.

— О, нещо много смела си станала. Въобразяваш си, че си ме победила. Само почакай да разкажа на всички за истинската ти същност. Опитах се да предупредя баща ти, че си една потенциална убийца, но той не се вслуша в думите ми. Но хората ще ме чуят. Какъв срам! — Лейди Шапстър се отдръпна, сякаш не можеше да понася близостта на Елинор. — Да поръчаш убийството на съпруга си, за да гушнеш паричките му.

Хорация така шумно си пое дъх, че уплашените птички се разлетяха от клоните на дърветата.

Цветът се оттече от лицето на Елинор. Очите й започнаха да парят.

— Какво искаш да кажеш?

— Като ли че не знаеш. Да не мислиш, че хората няма да заподозрат нещо? Как така някакъв си файтон случайно прегазва мистър Найт точно когато той излиза от адвокатската кантора, след като е променил завещанието си изцяло в твоя полза?

— Мистър Найт е мъртъв? — изграчи Хорация.

— Божичко! — възкликна Бет.

Елинор смътно отбеляза, че ръцете й треперят. Главата й бучеше. Ремингтън е мъртъв? Мъртъв? Но снощи я беше любил! Сутринта се бяха сбогували с целувка. Този жизнен мъж не можеше да е мъртъв. Не можеше! Това беше — трябваше да бъде — представата на лейди Шапстър за отмъщение.

— Лъжеш!

— Лъжа ли? — Мащехата й се смя дълго и злобно. — Каква ирония, да го чуя от теб. Не можа ли да почакаш малко с убийството? Толкова ли мразеше докосването му, че не понесе мисълта за още една нощ с него?

Елинор така и не разбра как се случи. В един миг беше на косъм от припадането. В следващия дланта я сърбеше и тя гледаше втренчено червения отпечатък върху бузата на мащехата си.

Хорация стоеше като истукан.

Лейди Шапстър я зяпаше удивено, сякаш я виждаше за пръв път.

Лизи, неудържана от господарката си, се нахвърли върху роклята на лейди Шапстър, захапа едно парче от полата и разкъса прекрасния фин памук чак до високата талия.

Лейди Шапстър излезе от вцепенението си и писна:

— Елинор!

Тонът й беше противен, точно както в отминалите дни, когато докарваше завареницата си до сълзи.

Но Елинор не се уплаши. Вместо това пристъпи напред и застана на сантиметър от нея.

— Ако разбера, че си ме излъгала, ще те направя луда. Моли се да си ме излъгала. — Тя се завъртя и остави зад гърба си грозната сцена. Почти тичаше, обзета от нуждата да го открие. Да открие Ремингтън.

Лизи я последва, поддържайки решителен кучешки раван. Бет се помъкна след нея, оплаквайки тичешком гибелта на господаря си и плачевното състояние на краката си.

Не е вярно. Това е лъжа. Не е вярно. Елинор не спираше да си напява думите, сякаш така щеше да ги превърне в реалност. Ремингтън не можеше да е мъртъв. Преди него светът беше пустош. После тя беше открила любов благодарение на един-единствен мъж, бог не можеше да е толкова жесток, че да ги раздели, преди дори да му е признала чувствата си!

Тя стигна до пътя и се огледа за някой файтон или носилка. Като по чудо пред нея спря една красива карета с лакеи. Кочияшът вдигна шапката си за поздрав.

— Да ви закарам ли донякъде, милейди?

Тя вдигна Лизи и отвори вратичката.

— Бъркли скуеър. Побързайте! — Тя се покатери вътре, настани се в мрачната вътрешност, дължаща се на покритите с тъмни перденца прозорчета, и зачака Бет да я настигне.

Едновременно се случиха четири неща. Вратичката се затръшна и каретата потегли рязко. Лизи изръмжа заплашително. И Елинор осъзна, че си има компания.

— На твое място щях да усмиря кучето. Мразя да цапам с кръв кадифената си тапицерия. — Високият слаб джентълмен в старомоден костюм й се усмихна горделиво. — Ти страдаш от достойно за презрение влечение към мелези, нали? Тя се втренчи в отсрещната седалка.

— Лорд… Фанторп?

Лизи изръмжа още веднъж и Елинор я хвана за нашийника, преди да се е нахвърлила върху стария лорд. — Какво правите тук?

— Съпругът ти наистина не е мъртъв, скъпа. Но скоро ще поправим този пропуск.

Изведнъж й просветна. Разбра всичко и кръвта й се смрази. Погледна към вратичката.

Бастунът му изплющя и удари седалката до нея така яростно, че синьото кадифе се нагъна.

— Трябваше да преодолея цял куп проблеми, преди да те докопам. Не си въобразявай, че ще се отървеш толкова лесно.

Сега Лизи не спираше да ръмжи, а настръхналото й тяло трепереше под ръката на Елинор.

— Ремингтън още е жив?

— Съвсем жив. Не можеш да си представиш с какво удоволствие ще го довърша.

Елинор стисна по-здраво нашийника на Лизи, а ръката й овлажня от пот.

— Вие… вие сте убили лейди Присила? — Тя затаи дъх, молейки се той да отрече.

— По абсолютно същата причина, поради която ще убия и теб.

— Ще ме убиете? — Елинор навлажни пресъхналите си устни. Каретата трополеше през Лондон.

— И ти като Присила си лишена от чувство за приличие. От чувство за чест. Точно като теб Присила се съвкупи с един плебей. — Той потри замислено ръце. — Онази нощ, когато я заварих в градината, можех да вдигна тревога, да й попреча да избяга с Марчънт и баща й щеше да я принуди да се омъжи за мен. Само че аз не я исках.

Да не би лорд Фанторп да страдаше от халюцинации? Да не би загубата на любимата му годеница да го бе докарала до лудост?

— Не може да сте я убили. Не сте били изцапан с кръв.

Той махна пренебрежително с дантелената си кърпичка.

— Предпочитам думата „екзекутирал“. Лакеите ми бяха с мен. Те свършиха работата професионално.

Елинор си спомни за лакеите отзад и преглътна мъчително.

— Професионално? Всички казват, че лейди Присила била заклана най-брутално!

— Трябваше да й дам урок. Исках всички ясно да разберат поуката. Тя беше предателка на класата ни. На всички благородници по света. Като теб. — Той вирна тясната си брадичка, а тънките му устни се опънаха в презрителна усмивка. — Опитах се да те спася в нощта, когато се запознахме.

— Да ме спасите ли? О, боже! — Сега разбра. — Покушението на каретата?

— Хората ми бяха получили строги инструкции да убият Найт, а теб да не закачат. Но Найт е истински дявол с бастуна си.

— Да. — Тя с обич се замисли за бастуна на Ремингтън, оръжието, което той носеше със себе си, защото изглеждаше безобидно. — Опитали сте и втори път, в деня на сватбата.

— Точно така! Обикновено успявам веднага, но… — той се изчерви — напоследък изпитвам финансови затруднения, а най-добрите убийци струват пари.

Лизи седеше на седалката до Елинор и гледаше Фанторп с присвити очи. Елинор се зачуди как така едно куче веднага усети развалата на този човек, а тя — не.

— И как сте нагласили да ме открие Ремингтън?

— Той е умен младеж. От семейство Марчънт. — Фанторп се приведе напред и прошепна: — Както виждаш, наясно съм с истинската самоличност на съпруга ти.

— Откъде? — Вадичка студена пот се стече по гърба й.

— Баща му беше тъмнокос, набит и с лунички, но имаше същите тези призрачно бледи очи. — Фанторп потрепери. — И Найт си е въобразявал, че няма да забележа?

— Че защо му е да се интересува от вас? Той не знаеше, че вие сте убиецът.

Лорд Фанторп се усмихна самодоволно.

— Тази ирония ми харесва. Да, накрая твоят Ремингтън ще открие трупа ти, ще го прегърне и ще се разциври. Но аз няма да повторя глупавата си грешка от миналия път. Няма да се доверя на правосъдието. Ще го ликвидирам, ще го убия.

— Собственоръчно ли? — Този старец нямаше шансове срещу Ремингтън.

Лорд Фанторп въздъхна дълбоко.

— Ясно ми е, че нямаш собствена титла, но все пак фамилията ти е една от най-благородните. Навярно не си забравила, че един истински аристократ не си цапа ръцете с работа.

Елинор погали Лизи и се замисли. Старецът щеше да възложи на някой друг да я убие. Но това нямаше да се случи. Не го вярваше. Ремингтън щеше да я спаси.

Обаче кучето беше проблем. Ремингтън не можеше да защитава нея и Лизи, а Лизи непременно щеше да се хвърли в разгара на битката. Тя вече мразеше лорд Фанторп. Щеше да се опита да го ухапе и главорезите му без никакви колебания щяха да очистят едно нищо и никакво си куче.

Без да спира да гали Лизи, Елинор отвори чантичката си и извади своята бродерия.

— И къде ще ме открие Ремингтън? — Тя измъкна дългата остра игла от канавата и погледна Фанторп. Този старец излъчваше зло.

— Лейси Хол. След час трябва да сме там. — Той се облегна на седалката, а начервените му устни се опънаха в ужасяваща подигравателна гримаса. — Теренът трябваше да е близо до Лондон, а чувствам особена тръпка при мисълта, че ще ви убия и двамата в старото имение на Марчънт.

Елинор уви малко конец около пръста си и направи възелче.

— Ами ако Магнус бъде набеден за трите убийства?

— Не е изключено. — Фанторп се ухили гадно. — Предишният херцог отначало смяташе, че е Марчънт. Това беше страшно добре. Хвърли всичките си сили в преследването му.

Елинор се напрегна и стисна още по-здраво нашийника на Лизи.

— Но очевидно настоящият херцог го е убедил, че някой друг е извършителят.

Тя прецени разстоянието, което я делеше от вратичката.

— Затова старият Магнус накарал сина си да обещае, че ще открие Джордж Марчънт и ще го възмезди за претърпените страдания. Чичо ти ми помогна толкова много, като проследи Марчънт до Бостън — продължи Фанторп със страшния си глас. — Този пълен глупак ми разказа всичко с подробностите. А аз просто трябваше да наема хората, които да изтребят Марчънт и челядта му.

Елинор заби иглата в ръката на Фанторп с всичката сила, на която беше способна. Той изрева от болка.

Тя дръпна конеца и иглата се озова обратно при нея.

Фанторп сграбчи ръката си. Лизи се хвърли към него, но Елинор я бутна към вратичката и я отвори.

— Тичай у дома — прошепна й тя, и я изхвърли на пътя. Лизи изквича, когато се удари в земята.

Фанторп сграбчи Елинор и я тръшна обратно на седалката. Тя хвана иглата и ръката й описа дъга към лицето му. Иглата прониза кожата непосредствено под едното му око.

Един от лакеите затвори вратичката. После главата му се подаде през люка на тавана.

— Милорд, да спрем ли за кучето?

— Не. Майната му на кучето. — Зашеметен от атаката й, лорд Фанторп докосна раната си и невярващо погледна кръвта по пръстите си. Процепите на очите му излъчваха омраза.

— Ти, мръсницо! — Гласът му трепереше от ярост и той вдигна ръка срещу нея.

— Недейте! — изкрещя тя. — Един истински аристократ не си цапа ръцете с работа.

— За теб ще направя изключение. — Той замахна.

— Ремингтън, на улицата приказват, че си бил прегазен от препускащ файтон. — Кларк застана на прага на кабинета, където Ремингтън пресмяташе печалбите от последното си капиталовложение.

— Никога не съм се чувствал по-добре — отвърна Ремингтън. И тогава сякаш го поля студен душ: колко странно, че подобен слух беше пуснат тъкмо когато Фанторп напускаше Англия. По гръбнака му полази тръпка.

— Кой приказва така?

— Лейди Хюард опищя половината Лондон, че си отишъл при адвоката си, променил си завещанието си в полза на мисис Найт и след пет минути си бил убит.

Усещането му за опасност се засили.

— Много странна мълва. Къде е лейди Хюард?

— Била е в Грийн парк. Сега е у дома си, заобиколена от дами, и е почти припаднала от ужас.

— Грийн парк? — Ремингтън се надигна от стола си. — Но Елинор се разхожда там! Слуховете казват ли нещо за нея?

— Мисля, че и тя е била там.

— По дяволите! — Ако беше тук, Елинор щеше да го укори за ругатнята. Елинор, която сутринта го беше целунала толкова сладко на изпроводяк. Устните й се бяха забавили върху неговите и за миг той си беше помислил, че тя ще му признае любовта си.

Но не би.

И все пак жена като нея нямаше да му се отдава с цялото си същество, ако не го обичаше. Може би още не го бе осъзнала. Може би се боеше да изрече думите. Но тя го обичаше. Това беше истината. Беше.

— Прибирам се вкъщи — каза Ремингтън. — Искам да се уверя, че Елинор е жива и здрава.

— Хенри, поръчай каретата на мистър Найт. Почакай ме, идвам с теб. — При въпросителния поглед на Ремингтън Кларк поясни: — Не помниш ли, че като твой кум обещах да пазя гърба ти?

Ремингтън кимна и се затича към входната врата. Кларк се понесе с пуфтене зад него.

Корабът на Фанторп заминаваше днес. Досега старецът трябваше да се е настанил в каютата си.

Ами ако наистина беше побъркан? Елинор приличаше много на Присила. Ами ако Фанторп беше решил да убие жена му?

Ами ако не беше луд, а се беше досетил за истинската му самоличност? Щеше ли да посегне на Елинор в стремежа си да заличи цялото му семейство от лицето на земята?

Ами ако се беше качил на борда, но беше наел главорези да свършат работата? Каретата дойде тъкмо когато те слизаха по стълбите.

— Вкъщи — изкрещя Ремингтън. — Бързо!

— Някой не я ли е придружавал? — попита Кларк, докато скачаха в купето.

— Камериерката й. Онова куче. Тук има нещо гнило. Мълвата е толкова крещящо невярна, толкова лесно опровержима, а Хорация е такава глупачка, че не вярвам този цирк да е нейно дело. — Ремингтън прокара трепереща ръка по бастуна си. На скришно място в каретата имаше нож. Сега той го извади и плъзна пръсти по дългото и широко острие. Остро и направено за колене… той метна калъфа с ножа през рамо. — Джон не можеше ли да кара по-бързо?

— Не мислех, че ще й посегне.

— Фанторп! — възкликна Кларк. — Разбира се.

Останалата част от пътя премина в мрачно мълчание. Завариха хълцащата Бет на един стол в преддверието.

Бриджпорт кършеше ръце и когато видя господаря си, побърза да го осведоми:

— Госпожата я няма.

— И Лизи… — треперливо пророни Бет. Очите й бяха подпухнали и зачервени.

Сърцето на Ремингтън се превърна в леден къс. Мозъкът му започна да функционира прецизно и хладно — както винаги във времена на криза.

— Преди колко време беше отвлечена?

Бет шумно си пое глътка въздух и дрезгаво изрече:

— Преди един час, сър. Пищях и виках точно както ми бяхте наредили, но каретата направо летеше и никой не можа да я спре.

Значи Фанторп разполагаше с час преднина, но с карета.

— Бриджпорт, оседлай коня ми. Кларк, идвай с подкрепления.

— Но къде? — попита Кларк.

Ремингтън знаеше точно накъде отива.

— В Лейси Хол, при руините на старата къща. И, Кларк, побързай, за бога!