Търсачи на светове

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Те стигнаха до пеещата кула на четвъртия ден след тръгването от страноприемницата.

Кулата всъщност не беше никаква кула, съоръжението приличаше повече на игла. Кацнало на върха на висок хълм, то пробождаше небето като вдигнат нагоре пръст. В основата си имаше диаметър около два метра и се извисяваше на трийсетина метра над земята. Кулата имаше неприятен розов цвят и нейният материал много приличаше на материала, от който беше изграден кубът. Пластмаса, рече си Лансинг, макар да беше сигурен, че това не е пластмаса. Когато долепи дланта си до гладката повърхност, той усети някакво трептене, сякаш вятърът, който идваше от запад, я караше да трепти по цялата си дължина като стърчаща, заострена, необикновена струна от цигулка под движението на огромен лък. С изключение на Сандра всички бяха разочаровани от музиката, която тя издаваше.

Йоргенсон каза, че това всъщност не е музика, а шум. Шумът не беше много висок, но понякога леко се извисяваше. Той напомняше на Лансинг за камерна музика, макар че познанията му за камерната музика не бяха много задълбочени. Много отдавна, спомни си той, през един неделен следобед Алис го заведе на концерт от камерна музика и цели два часа той, страда мълчаливо и истински. Освен това, въпреки че най-често музиката беше тиха, тя криеше в себе си фантастична енергия. Те чуха първата част, изсвирена от вятъра, на третия ден следобед.

Сандра веднага изпадна в транс. Само с една част от цялото музикално произведение тя бе пленена. Тази нощ тя не искаше да спират за нощуване.

— Не можем ли да побързаме? — попита тя. — Можем да стигнем кулата преди да падне нощта. Никой от нас не е чак толкова уморен, пък и нощем е по-прохладно за пътуване.

Лансинг отхвърли рязко всяка мисъл за пътуване през нощта.

Сандра не пожела да спори. Тя не взе участие в приготвянето на вечерята, както правеше обикновено, само отиде на малка могилка над лагера и остана там — малка, тъничка, духната от вятъра фигурка, цялата обърната в слух. Отказа да се храни, не затвори очи, цяла нощ остана на могилката.

Сега, когато те изкачиха високия хълм до върха, където се издигаше така наречената кула, тя все още беше под влиянието на същия унес. Стоеше встрани от другите, отметнала глава назад, загледана нагоре към върха на кулата, и слушаше с всяка частица от тялото си.

— Това изобщо не ме вълнува — каза Йоргенсон. — Какво намира в него?

— Това изобщо не те вълнува — намеси се Мелиса, — защото нямаш душа. Каквото и да приказваш, това си е музика, само че най-малкото е странна музика. Аз обичам танцова музика. Някога много танцувах. На тази музика не може да се танцува.

— Страхувам се за Сандра — каза Мери на Лансинг. — Тя не се е хранила и не е спала, откакто чухме първите акорди на тази музика. Какво да правим?

Лансинг тръсна глава.

— Остави я засега. Може и да излезе от това състояние.

Когато вечерята беше готова, Мелиса взе чиния с храна за Сандра и я накара да яде, но тя не хапна почти нищо и не каза нито дума.

Седнал до огъня с поглед към жената, чийто силует се очертаваше на фона на вечерното небе, Лансинг си спомни с какво вълнение тя очакваше да стигне до пеещата кула. През тази първа нощ, когато нощуваха вън от страноприемницата, тя каза:

— Ще бъде прекрасно. Много се надявам. В тоя свят има толкова малко красиви неща. Това е един свят, лишен от красота.

— Ти живееш за красотата — каза й той.

— О, това е наистина така. Днес през целия следобед се опитвах да съчиня поема. Тук има нещо, от което може да излезе поема — самият елемент на красотата идва от място, което е много некрасиво. Но аз не успях да я подхвана отначало. Зная какво трябва да кажа, но мисълта и думите не вървяха ръка за ръка.

Сега, когато стоеше край огъня и я гледаше, така обладана от музиката, както никой друг, той си мислеше дали е напреднала в своята поема.

Йоргенсон каза на Юргенс:

— Когато бяхме в страноприемницата, ти предложи да тръгнем на север. Предупредиха ни да не вървим на север. Ти каза, че се отнасяш подозрително към всяко предупреждение и че ако някой предупреди някого да не тръгва в определена посока, той трябва да тръгне точно натам. Винаги има опити, твърдеше ти, целящи човек да се откаже от своето търсене.

— Точно така — кимна Юргенс. — Мисля, че в това има здрав разум.

— Но ние тръгнахме на запад, а не на север.

— Ние поехме път към известното, а сега ще тръгнем към неизвестното. Сега, след като стигнахме до кулата, ще свием на север и ще хвърлим поглед към Хаоса.

Йоргенсон погледна въпросително към Лансинг и Лансинг му кимна.

— Точно това ми се въртеше в главата. Имаш ли възражения?

Йоргенсон поклати глава от затруднение.

— Мисля си — промълви Мелиса, — какво ли представлява Хаоса?

— Може да бъде всичко — отговори Лансинг. — Не ми звучи много приятно.

— Искаш да кажеш, че се боиш от него?

— Да, така е. Страхувам се от него.

— Хората влагат различен смисъл в едно и също нещо — каза Мери. — За нас Хаоса може да бъде едно, а за други хора — нещо съвсем друго. Различните в културно отношение групи имат различни понятия.

— Хващаме се за сламка — рече Йоргенсон. — Стискаме отчаяно, безсмислено. Първо се хванахме за куба, после за града. Сега се вкопчихме в пеещата кула и Хаоса.

— Продължавам да мисля, че кубът е важен — каза Мери. — Още имам чувството — засега не мога да се освободя от него — че пропуснахме нещо с куба. Бригадния генерал мислеше, че най-важен е градът, но той беше прекалено очевиден, прекалено явно ни заблуди. За всеки беше напълно естествено да очаква отговор от града. — Тя се обърна към Йоргенсон: — Вие не намерихте отговора там, нали?

— Открихме само празни стаи, прах покриваше всичко. Четиримата изчезнали може и да са намерили отговора — може би затова не се върнаха. Вие намерихте повече от нас — вратите и необикновените машини. И все пак те не ви дадоха нищо, те са без значение.

— Не са съвсем без значение — възрази Мери. — Те ни разказаха за жителите на града. Това са изключително умни и учени хора с технологична нагласа, големи майстори в работата си. А това, което открихме, показва къде са отишли — в други светове.

— Както ние дойдохме в друг свят?

— Точно така — потвърди Юргенс. — С едно изключение: те са заминали по собствено желание. — И сега дърпат нас.

— Не можем да бъдем сигурни — възрази Лансинг. — Някой или някаква организация, както казваш, ни дърпа, но ние не знаем кой е той.

— Тоя опит — подхвана Мери, — едва ли е напълно непознат за теб. Ти си бил точно такъв пътешественик. По собствено желание си преминавал в други светове, пътувайки във времето.

— Вече не съм — поклати глава Йоргенсон. — Загубих дарбата си. На това място моите способности нямат сила.

— Може би трябва да се концентрираш върху това как си действал, върху механизма как си го правил. Какво си казвал, как си постъпвал, как е бил настроен умът ти.

Йоргенсон кресна в лицето й:

— Да не мислиш, че не съм опитвал? Опитах, когато бяхме в града.

— Да, той се опита — кимна Мелиса. — Видях, че се опита.

— Само да можех! — въздъхна Йоргенсон. — Само да можех, щях да се върна във времето от оная епоха преди още градът да се превърне в пустиня, когато хората са били тук и всеки е вършел своята работа.

— Щеше да бъде прекрасно! — възкликна Мелиса. — Нима не виждате?

— Да, виждаме, би било прекрасно.

— Ти не вярваш в пътуването ми през времето — рече предизвикателно Йоргенсон.

— Не съм казал такова нещо — поклати глава Лансинг.

— Да, не си. Не си го казвал с толкова много думи.

— Виж какво — ядоса се Лансинг. — Не се опитвай да раздухаш кавга. Имаме си достатъчно неприятности на главата. Не можем да продължим пътя си с лични конфликти. Ти каза, че си пътувал във времето и аз не го оспорвам. Хайде да спрем до тук, а?

— Много добре — рече Йоргенсон, — само си затваряй човката.

С голямо усилие над себе си Лансинг премълча.

Мери каза:

— Насочихме се към онова, което открихме. Много се надявах, че кулата ще ни даде отговора.

— Тя не ни даде нищо — рече Йоргенсон. — Тя е също като всичко друго.

— Може да стане нещо със Сандра — каза Юргенс. — Музиката я изпълва. След време…

— Това е само тънък трептящ звук — забеляза Йоргенсон. — Не виждам какво намира в него.

— Сандра идва от артистичен свят — каза му Мери. — Тя е свикнала с естетични неща, които в другите светове са слабо развити. Музиката…

— Ако това е музика.

— Музиката сигурно й говори нещо — каза Мери, без да се смути от прекъсването. — След време тя ще дойде и ще ни разкаже какво е чула.