Търсачи на светове

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Още с отварянето на вратата те се озоваха в голяма обща зала, в единия край, на която се виждаше камина. Пред камината имаше голяма маса, около която бяха наслагани столове. Двама души седяха на столове с лице към огъня и с гръб към новодошлите. Трътлеста ниска жена с лице като месечина изтича от кухнята, като избърсваше ръце в карираната престилка, завързана около кръста й.

— О, вие вече сте тук! — каза задъхано тя. — Заварихте ме неподготвена. Пристигате по-рано, отколкото очаквах.

Тя спря пред тях, като продължи да бърше ръцете си, и ги погледна с кривогледите очи на кръглото си лице. Вдигна ръка да отмахне един паднал кичур от лицето си.

— Виж ти, виж ти! — меко възкликна тя. — Та вие сте четирима! Изгубили сте само двама души при преминаването през града. Хората до огъня са загубили четирима, а има и други групи, които бродят наоколо.

Слаб шум накара Лансинг да погледне към другия край на стаята — едно затъмнено място далеч от огъня. Там той видя картоиграчи, насядали около масата, които бяха толкова увлечени в играта си, че не забелязаха пристигането на групата. Едва сега той разбра, че звукът, който чуваше, беше мекото плющене на картите по дъските на масата. Той кимна към картоиграчите.

— Кога се появиха? — попита той.

— Дойдоха миналата нощ — отговори жената. — Отидоха право към масата и веднага седнаха. И до сега играят.

Двамата, които седяха пред огъня, станаха от местата си и прекосиха стаята. Бяха мъж и жена. Жената — руса, висока и тънка като топола, мъжът напомни на Лансинг за един търговец на ценни книжа, който се опитваше да му пробута съмнителна стока. Жената подаде ръка на Мери.

— Казвам се Мелиса. Не съм човешко същество, макар че много приличам на хората. Аз съм кукла.

Тя не даде други обяснения, само се ръкува с всички.

— Аз съм Йоргенсон — каза мъжът. — много се радвам да ви видя. Трябва да ви призная, че и двамата сме уплашени. Аз се крия тук с дни и се опитвам да убедя и двама ни, че трябва да продължим безсмисленото пътуване, в което сме въвлечени против волята си.

— Разбирам как се чувствате — каза Лансинг. — Всички ние, казвам ви го спокойно, сме имали подобни пристъпи.

— Да отидем до огъня — предложи Йоргенсон. — Имаме една бутилка, с която не напредваме бързо. Надяваме се да ни помогнете.

— С най-голямо удоволствие — съгласи се Лансинг. — Благодаря за поканата.

Жената с престилката, по всяка вероятност собственичка на страноприемницата, беше изчезнала. Картоиграчите не им обръщаха внимание.

Когато седнаха пред огъня с пълни чаши в ръце, Йоргенсон каза:

— Сега ще се опознаем по-добре и ще обменим опит и мисли. Доколкото зная, аз съм пътник във времето. Когато за първи път пристигнах на това място, мислех си, че просто минавам от тук и ако наистина беше така, отдавна да си бях отишъл. Изглежда случаят не е такъв. Защо е така, не зная. Не мога да разбера какво става, това е първият случай, когато засичам във времето.

Лансинг отпи от питието и то му се стори много добро. Той отпи още една глътка.

— Както вече ви казах — поде Мелиса, — аз съм кукла. Още не ми е ясно какво точно значи кукла, но по начина, по който съм създадена, се досещам, че това е имитация на човешко същество. Защо трябва да се имитират човешки същества, не зная точно. Има само няколко такива като мен или по-точно имаше такива като мен, защото аз вече не съм там. Ние, няколко такива като мен, живеехме в нещо, което мога да нарека последния град, място на голям комфорт и удобство, в който си живеехме хубав живот, само дето нашият живот нямаше никаква цел, което в крайна сметка е малко потискащо. Бяхме, както казах, само няколко като мен и напълно е възможно всички да сме били кукли, само че аз винаги се страхувах да попитам. Боях се, нали разбирате, че съм единствената кукла сред тях и ако това се разкрие, ще бъде ужасно.

— От години търся точно определено място и време — продължи разказа си Йоргенсон. — Веднъж, много отдавна, бях за малко там и изведнъж, без да зная как, изчезнах от това място. Оттогава вечно го търся и колкото и да се опитвам, винаги не успявам да стигна до него. Мисля си дали по някаква причина това място не е затворено за мен. Ако е така, чудя се защо.

— Ако го помниш добре, това ще ти помогне да го намериш — каза Мери. — Искам да кажа, че щом знаеш времето и мястото…

— О, зная много добре времето и мястото. Беше през двайсетте години на двайсети век, през така наречените „шумни двайсет“, само че в тях нямаше много шум. Имаше мир и тишина, мир и тишина в безкрайния летен ден. Светът още не беше стигнал до циничната изтънченост, която дойде след няколко десетилетия. Помня го много добре. Струва ми се, че беше през 1926 година, а месецът беше август. Намирах се в малко крайморско градче на източния бряг. Може да е Масачузетс, но по-вероятно е било Делауеър или Мериланд.

— Нито едно от тези имена не ми говори нещо — оплака се Мелиса. — Каза ми, че е в Северна Америка, но аз не познавам Северна Америка. Зная само градчето, където живеехме. Беше великолепно построено и имахме малки тичащи механични прислужници, които поддържаха образцова чистота и се грижеха за нас. Нямаше имена на градовете, нямаше име и мястото, където живеехме. Не ни трябваше да знаем дали има име, пък и не искахме да ходим никъде, така че нямаше имена на градовете, нямаше имена за другите места, ако наистина имаше други места.

— Бяхме шестима, когато дойдохме на това място — каза Йоргенсон.

— И ние бяхме шестима — възкликна Мери. — Мисля си дали всички групи като нашата са били съставени от шест души.

— Не зная — сви рамене Йоргенсон. — Познавам само нашата и вашата група.

— Имахме един идиот — започна Мелиса. — Не някой, който дрънка глупости, а много забавен тип. Беше пълен със смехории. Правеше се на клоун и пускаше най-остроумните игри на думи. Беше играчът от Мисисипи. Никога не съм го питала какво е това, защото не исках да покажа невежеството си, но сега ще попитам. Може ли някой да ми каже какво е Мисисипи?

— Това е река — отговори Лансинг.

— Съдържателката спомена, че сте загубили четирима от хората си в града — каза Мери. — Можете ли да ни обясните как ги изгубихте?

— Те не се върнаха — каза Мелиса. — Един ден всички излязохме да търсим нещо. Какво дирехме, нямам представа. Малко преди да се стъмни двамата се върнахме на площада, където беше лагерът ни. Запалихме огън, приготвихме храна и чакахме останалите. Чакахме ги цяла нощ, но те не дойдоха. После, треперещи от страх, тръгнахме да ги търсим. Дирихме ги пет дни, но от тях нямаше и следа. И всяка нощ един огромен звяр излизаше на хълмовете над града и оплакваше с вой съдбата си.

— После намерихте пътеката на запад от града и най-подир стигнахте до страноприемницата — каза Сандра.

— Точно така направихме — кимна Йоргенсон. — Оттогава се крием тук, страх ни е да вървим нататък.

— Стопанката само ни подмята, че ни е време да тръгваме — продължи думите му Мелйса. — Знае, че нямаме пари. Двама от нашата група имаха пари, но парите изчезнаха с хората.

— Ние имаме известна сума — каза Лансинг. — Ще платим сметката и вие можете да тръгнете с нас.

— Имате намерение да пътувате? — попита Мелиса.

— Разбира се, че ще пътуваме — отговори Юргенс. — Какво да правим тук?

— Но всичко е толкова безсмислено — извика Йоргенсон. — Поне да знаехме защо сме тук и какво трябва да правим. Имате ли някакви сведения?

— Никакви — отвърна Мери.

— Блъскахме се като мишки в лабиринт — каза Лансинг. — Може би сега ще имаме повече късмет.

— Когато бях у дома преди да се прехвърля тук, имахме игрални маси — подхвана Мелиса, — Играехме с часове, понякога и с дни. В игрите ни нямаше правила, правилата се развиваха, докато играехме. Даже когато определяхме някои правила или поне си мислехме, че те съществуват, правилата се сменяха отново.

— Някой печелеше ли? — попита Мери.

— Не помня. Мисля, че никой никога не е печелил. Но ние не разсъждавахме, разбира се. Това беше просто игра.

— Тази игра е истинска — рече начумерено Йоргенсон. — Всички сме заложили на нея живота си.

— Някои скептици мислят, че няма стабилни принципи във вселената — каза Лансинг. — Малко преди да напусна моя свят, говорих с един човек — с един мой приятел, с един гръмогласен мой приятел — който предполага, че вселената се управлява от случайности или дори нещо по-лошо. Аз не вярвам на това. В работите на вселената трябва да има елемент на разум. Трябва да има причина и следствие. Трябва да има цел, макар че ние не можем да схванем целта. Дори ако някои по-развити и интелигентни форми на живот ни накарат да седнем и ни обяснят всичко до най-важната подробност, ние и тогава няма да ги разберем.

— А това не ни дава големи надежди — каза Йоргенсон.

— Да, мисля, че не ни дава. Въпреки всичко това може да означава, че има надежда.

— Има някои тайни — рече Юргенс. — Говоря за основното значение на тази дума, а не за изтърканото й сензационно съдържание. Тези тайни могат да бъдат разкрити, ако някой насочи към тях разума си.

— Ние попитахме стопанката какво има по пътя пред нас — каза Мелиса. — Тя не можа да ни каже почти нищо.

— Също като оня голям пън в първата страноприемница — рече Йоргенсон. — Каза ни само за куба и за града.

— Стопанката — намеси се Мелиса — обясни, че малко по-нататък ще стигнем до пеещата кула. Нищо повече. Само че ни предупреди да вървим на запад, а не на север. На север, каза тя, се простира Хаоса. Хаоса с главна буква.

— Тя не знае какво е Хаоса — обясни Йоргенсон. — Знае само думата. И трепери като я произнася.

— Тогава трябва да тръгнем на север — рече Юргенс. — Човек става подозрителен, когато някой го предупреждава да не отива някъде. Мисля, че там ще намерим нещо, за което не сме и предполагали.

Лансинг допи питието си и сложи чашата на масата. Той стана бавно, прекоси стаята и застана до масата, където четиримата посетители играеха на карти.

Той дълго стоя до тях и никой не му обърна и най-малкото внимание, сякаш не бяха забелязали неговото присъствие. Внезапно един от тях вдигна глава и се обърна да го погледне.

Лансинг отстъпи крачка назад, ужасен от това което видя. Очите на картоиграча бяха тъмни дупки в череп, от които надничаха две черни обсидианови камъчета. Носът не беше просто нос — той беше две дишащи цепнатини, разположени на повърхността между очите и устата. Устата беше друга цепнатина без каквито и да било устни. Картоиграчът нямаше брада, лицето му продължаваше рязко надолу към шията.

Лансинг се обърна и се махна от тях. Когато стигна до масата пред огъня, той чу Сандра да казва със странен трепет в гласа:

— Нямам търпение да стигна до пеещата кула.