Търсачи на светове

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Но тя не дойде да им разкаже. Едва се бе докоснала до храната. Не отказваше да говори, но фразите й бяха кратки и неразбираеми. За четиридесет и осем часа през първите две денонощия тя остана права, заслушана в музиката, без да обръща внимание на своите другари по съдба, дори без да обръща внимание на самата себе си.

— Само си губим времето — оплака се Йоргенсон. — Трябва да тръгнем на север. Хаоса, ако го открием, каквото и да представлява, може да ни каже нещо. Не можем да киснем тук вечно.

— Не искам да вървя на север — изпищя Мелиса. — Страхувам се от Хаоса.

— Мръсна кучка — рече Йоргенсон. — Дори не знаеш какво е Хаоса, а се боиш от него.

— Тези приказки няма да ни доведат до никъде — каза Лансинг. — Заяждането не помага. Хубаво е да поговорим, разбира се, но не трябва да крещим един срещу друг.

— Не можем да тръгнем и да оставим Сандра — каза им Мери. — Тя е с нас от самото начало. Никога няма да я зарежа.

— Северът не е единствената посока, в която можем да тръгнем. Казаха ни, че може да стигнем до нещо, наречено Хаос, но можем да намерим нещо по-далеч на запад. В първата страноприемница чухме за куба и за града, нищо повече. Във втората страноприемница научихме за кулата и Хаоса. Собствениците не са много щедри в сведенията си. Имаме карта, но тя е безполезна. Показва само пътя от града през Злата земя, нищо друго. На нея не е отбелязана нито втората страноприемница, нито кулата.

— Може би те ни казаха всичко, което знаят — възрази Лансинг.

— Може и така да е — съгласи се Юргенс, — но ние не можем да разчитаме на тях.

— Всичко е ясно — каза Йоргенсон. — Ще вървим и на север, и на запад.

— Няма да оставя Сандра — произнесе решително Мери.

— Може би, ако поговорим с нея — недоизрече Йоргенсон.

— Опитах се — въздъхна Мери. — Казах й, че не можем да останем тук. Казах й, че ще се върнем и тя пак ще слуша кулата. Съмнявам се, че ме е чула.

— Остани с нея — предложи Йоргенсон. — Другите поемаме на път. Двама от нас ще тръгнат на север, другите двама — на запад и ще видим какво ще открием. Решаваме, че всички ще се върнем след четири-пет дни.

— Мисля, че това е неразумно — каза Лансинг. — Не съм съгласен да оставя Мери сама. Струва ми се, че не трябва да тръгваме.

— Колкото до това, няма никаква опасност. Никаква заплаха от физически характер — рече Йоргенсон. — Така е напълно безопасно. Ще оставим тук Мери, останалите ще направят едно светкавично пътуване. Не храня големи надежди, но винаги има шанс да попаднем на нещо.

— Можем да носим Сандра — предложи Юргенс. — Ако я отдалечим от музиката, има изгледи да се съвземе.

— Предполагам, че бихме могли — каза Лансинг, — но е много вероятно да ни се противопостави. Тя не е с всичкия си. Даже и да не възрази, ако трябва да я носим, тя ще ни забави. Земята тук е лоша, има големи преходи между изворите. От тук до последния източник на вода има два дни път.

— Преди да тръгнем, трябва да напълним манерките си — рече Йоргенсон. — Ще пием по-малко. Ще се оправим. По-нататък може да намерим други извори.

— Струва ми се, че Йоргенсон е прав — каза Мери. — Не можем да оставим Сандра. Ще остана с нея. Не виждам никаква опасност. В земите наоколо няма живот, тук е само Душещия, но той е един от нас.

— Няма да те оставя тук сама — възрази Лансинг.

— Можем да оставим Юргенс — предложи Йоргенсон.

— Не — отвърна Мери. — Сандра ме познава добре. Винаги е общувала с мен. — После се обърна към Лансинг. — Всички не можем да останем тук. Само си губим времето. Трябва да знаем какво има на север и на запад. Ако не намерим нищо, ще знаем това и ще измислим нещо ново.

— Не тръгвам на север — каза Мелиса. — Просто няма да вървя.

— Тогава ти и аз ще тръгнем на запад — каза Йоргенсон. — Лансинг и Юргенс поемат на север. Ще вървим леко и бързо. Само след няколко дни ще се върнем. До тогава Сандра може да се оправи.

— Все още се надявам, че тя научава нещо, чува нещо, за което всички ние сме глухи — въздъхна Мери. — Отговорът на въпроса или част от него може да е тук и тя да е единствената, която ще го открие.

— Ще останем заедно — настояваше Лансинг. — Не трябва да се разделяме.

— Голям си инат — каза Йоргенсон.

— Инат съм — съгласи се Лансинг.

Към края на деня Сандра вече не можеше да се държи на крака. Тя падна на колене. От време на време започваше да пълзи, да лази към пеещата кула.

— Боя се за нея — каза Лансинг на Мери.

— И аз — кимна Мери, — но тя изглежда се чувства добре. Не говори много. Казва, че трябва да остане тук. Другите могат да вървят, но тя не може да напусне това място. Каза ми да й оставя малко храна и вода и тя ще се оправи. Тази вечер тя хапна нещо и пи малко вода.

— Каза ли ти какво става?

— Не, не ми каза. Питах я, но тя или не искаше, или не можеше да ми каже. Предполагам, че не можеше. Може би тя самата не разбира какво става.

— Сигурна ли си, че става нещо, че това не е само видимото очарование от музиката?

— Не съм съвсем сигурна, но мисля, че тук става нещо.

— Странното е — каза той, — че не получихме сериозна информация от кулата. Тук няма нищо, абсолютно нищо, за което да се хванеш. Също като при куба. И двете неща си приличат. Не можеш да получиш нищо нито от едното, нито от другото. И двете са строителни конструкции. Някой ги е построил с определена цел.

— Йоргенсон също говореше за това. Той мисли, че са фалшиви ключове, построени да ни заблудят.

— Лабиринтния синдром. Бягане из лабиринта. Тест за излизане от него.

— Той не го каза, но имаше предвид точно това.

Те седяха встрани от другите близо до огъня. Юргенс стоеше от едната им страна и не правеше нищо, просто стоеше. Другите двама седяха до огъня, понякога си подхвърляха по някоя дума, но през по-голямата част от времето мълчаха. Мери хвана Лансинг за ръката.

— Трябва да направим нещо — каза тя. — Не можем просто да стоим тук и да чакаме какво ще стане със Сандра. Човекът в първата страноприемница спомена, че зимата наближава. Каза, че през зимния сезон затваря. Тук зимата сигурно е ужасна. Сигурно ни остава малко време. Вече е есен. Може би дълбока есен.

Той сложи ръка върху нейната и я притегли към себе си. Тя отпусна глава на рамото му.

— Не мога да те оставя тук съвсем сама — каза той. — Страх ме е да те оставя тук сама.

— Трябва.

— Мога да тръгна на север сам. Юргенс ще остане тук при теб.

— Не, предпочитам Юргенс да дойде с теб. Тук не е опасно, опасността е там, на север. Не разбираш ли? Така трябва да стане.

— Да, зная. В това има смисъл, но аз просто не мога да те оставя.

— Трябва да го сториш, Едуард. Ние трябва да знаем какво търсим на север.

— Или на запад.

— Да, вярно. Това нещо може да е и тук, но ние не знаем какво е. Бедната Сандра може да се е насочила правилно. Има вероятност тя до открие нещо, но това е само вероятност. Не си струва да чакаме всички тук.

— Ще се пазиш ли? Нали ще останеш тук и няма да рискуваш?

— Обещавам ти — каза тя.

На другата сутрин тя го целуна за сбогом и каза на Юргенс:

— Грижи се за него. Разчитам на теб да се грижиш за него.

Юргенс й отговори гордо:

— Ще се грижим един за друг.