Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)

Жертвоприношение с мед

И пак минаха месеци и години над душата на Заратустра, и той не ги забеляза; но косата му побеля. Един ден, като стоеше той на камъка пред своята пещера и гледаше тихо в далнини — а оттам се виждаше морето, далеч през развълнуваните бездни — неговите животни замислено ходеха около него и най-сетне се спряха отпреде му.

„О, Заратустра — казаха те, — не възчакваш ли своето щастие?“

— Малко ща да знам за щастие! — отвърна той. — Отдавна вече не се стремя към щастие, аз се стремя към своето дело.

„О, Заратустра — повторно казаха животните, — това казваш ти като някой, който е преситен. Не лежиш ли ти в едно небесносиньо езеро от щастие?“

— Вие, палавници и глумци — отвърна Заратустра и се усмихна, — как добре избрахте сравнението! Но вие знайте също, че моето щастие е тежко и не като подвижна водна вълна: то ме мъчи и не ще да се махне от мен, прилепено като разтопена смола.

Тогава животните, замислени, го обиколиха пак и повторно застанаха отпреде му. „О, Заратустра — казаха те, — затова ли ставаш ти все по-жълт и по-мрачен, макар твоята коса да се показва бяла и ленена? Виж, ти седиш в своята смола-неволя!“

— Що думате вие там, мои животни — рече Заратустра и се засмя при това, — наистина, аз злослових, като говорих за смола-неволя. Както с мен, тъй е и с всички плодове, що узряват. Медът в жилите ми е, който прави кръвта ми по-гъста и душата ми потиха.

„Тъй ще бъде, о, Заратустра — отвърнаха животните и се приближиха до него, — но не искаш ли днес да се качиш на някоя висока планина? Въздухът е чист и днес се вижда от света повече от всеки друг път.“

— Да, животни мои — отговори той, — вие съветвате превъзходно и мен тъкмо по сърце: днес искам аз да се изкача на висока планина! Но погрижете се там да има мед наръки, жълт, бял, добър, пресен, годен златен мед на пити. Защото знайте, че аз там горе искам да принеса мед жертва.

Но когато Заратустра беше горе на върха, изпрати той назад животните, които го придружаваха, и видя, че е вече сам — тогава се смя той от все сърце, огледа се и рече тъй:

— Че говорих за жертви и жертвоприношение с мед, това беше само хитрост на думи и, наистина, едно полезно безумие! Горе тук аз мога вече по-свободно да говоря, отколкото пред пещерата на пустинника и домашните животни на пустинника.

Що казвам жертване! Аз прахосвам, каквото ми дарят, аз, прахосник с хиляди ръце: как ще смея да назова това жертвоприношение!

И когато аз пожелах мед, пожелах само стръв и сладък сок, и мъзга, за което ръмжащи мечки и чудни мрачни зли птици се облизват — най-добрата стръв, необходима за ловци и рибари.

Че ако светът прилича на тъмна гора, пълна със зверове, и на градината за удоволствие на всички развилнели ловци, то струва ми се той още повече бездънно богато море.

Море, пълно с пъстри риби и раци, които би се поправили на самите богове, че те сами би почнали да риболовят и да хвърлят мрежи: тъй богат е светът с чудеса, големи и малки!

Най-вече човешкият свят, човешкото море — в него хвърлям аз сега моята златна въдица и казвам: разтвори се, ти, човешка бездна!

Разтвори се и изхвърли на мен твоите риби и бляскави раци! С моята най-добра стръв примамям към себе си днес най-чудноватите човеци-риби!

Своето щастие дори разхвърлям аз далеч на всички страни, между изгрев, пладне и заход, да видя дали по моето щастие много човеци-риби ще се научат да дърпат и пляскат; докато те, захапващи моите остри скрити куки, ще трябва да се изкачат на моята висина; всички пъстри мренки от глъбините при мен, най-злия от всички човеци-рибари. Такъв именно аз съм от основа и открай, аз тегля, притеглям, изтеглям, издигам, един укротител и наставник, който ненапусто някога си казваше: „Стани, какъвто си!“

И тъй нека отсега нататък хората възлизат при мен — защото аз още чакам поличба, че е време за моето залязване; сам аз не слизвам още, както трябва, между хората.

Затова чакам аз тука, хитър и с присмех на високите планини, нито нетърпелив, нито търпелив, по-скоро един, който се е отучил дори и от търпение — защото вече не „търпи“.

Защото моята съдба ми дава време: да не ме е забравила тя? Или седи тя зад някой голям камък на сянка и лови мухи.

И наистина, аз съм й благодарен за това, на моята вечна съдба, че тя не ме тласка и мъчи и ми оставя време за шеги и злоби: тъй че аз днес се изкачих на тая висока планина да ловя риба.

Ловил ли е някога човек риба на висока планина? И ако и да е безумие това, което искам и върша аз тук горе — по-добре това, отколкото да стана там долу тържествен и зелен, и жълт от очакване; разчекнат, пръхтящ гняв от очакване, един свят вихър, който вие от планините, нетърпеливец, който вика долу към долините: „Слушайте или аз ще ви шибам с бич божий!“

Не че ще се разгневя на такъв яд! Те възбуждат в мене само смях! Нетърпеливи трябва да са вече те, тия големи плашила-тъпани, на които се пада дума днес или никога!

Но аз и моята съдба — ние не говорим на „днес“, ние не говорим и на „никога“: за говорене имаме ние доста търпение и време, и повече от време. Че някога той трябва да дойде и не посмее да отмине.

Кой трябва някога да дойде и не посмее да отмине? Нашият велик Хазар, тоест нашето велико далечно Царство на човека, Царството на Заратустра, хилядогодишното.

Колко далеч ще е това „далечно“? — що ме е грижа мен! Но затова не по-малко сигурно е за мен — с два крака стоя аз твърдо на тая основа, на една вечна основа, на твърда скала предвековна, на тази най-твърда планина предвековна, при която идват всички ветрове като при ветрораздел, питащи: Къде! И откъде? И накъде?

Смей се, смей се тук, моя ведра, здрава злоба! Хвърли долу от високата планина твоя блестящ презрителен смях! Хвърли блясъка си като стръв за най-хубавите човеци-риби!

И каквото се пада на мен във всички тия морета, моето предречено за мен във всички неща — това ми улови, това изкарай тук при мен: него очаквам аз, най-зъл от всички рибари.

Навън, навън, моя въдицо! Навътре и по-надолу, стръв на моето щастие! Ръми своята сладка роса, мой мед на сърцето! Впивай се, моя въдицо, в недрата на всяка черна скръб!

Навън, навън, мое око! О, колко много моря около ми, какво човешко бъдеще се съзорява! А над мен — каква розова червена тишина! Какво безоблачно мълчание!

Вик за помощ

На другия ден седеше Заратустра пак на своя камък пред пещерата, докато неговите животни се скитаха вън по света, за да донесат дома нова храна — също и нов мед: че Заратустра беше прахосал и свършил вече стария мед до последна капка. Но като седеше той така, с тояга в ръка, и чертаеше на земята сянката от снагата си замислен, и истина! — не за себе си и своята сянка — уплаши се изведнъж и се сепна: че той видя до своята сянка и друга една сянка. И както бързо се озърна и стана, ето че до него застана прорицателят, същият, когото той веднъж беше гостил и напоил на трапезата си, провъзвестни — кът на великата умора, който учеше: „Всичко е едно, всичко напусто, светът е без смисъл, знанието души.“ Но лицето му оттогава се беше изменило; и когато Заратустра погледна в очите му, сърцето му се стресна отведнъж: тъй много лоши предвещания и пепеливосиви мълнии минаха по това лице.

Прорицателят, който проумя що стана в душата на Заратустра, изтри с ръка лицето си, като че искаше да изтрие и него; същото стори и Заратустра. И като по тоя начин мълчаливо и двамата се съвзеха и подкрепиха, подадоха си ръце в знак, че искат отново да се опознаят.

— Добре дошъл — рече Заратустра, — ти, прорицателю на великата умора, ти ненапусто си бил някога гост на моята трапеза. Яж и пий и днес при мен и прости, че един весел старец ще седи наедно с теб на трапезата!

— Весел старец? — отговори прорицателят, като поклати с глава. Какъвто и да си ти или искаш да си, о, Заратустра, ти най-дълго си стоял тук горе — твоята лодка в скоро време няма вече да стои на суша!

— Нима съм аз на сухо? — попита засмяно Заратустра.

— Вълните около твоята планина — отговори прорицателят, — се възземат и възземат, вълните на великата неволя и скръб: те скоро ще подемат и твоята лодка, и теб ще отнесат.

Заратустра млъкна тогава и се възчуди.

— Не чуваш ли нищо още? — продължи прорицателят. — Не шуми и не бучи ли насам из глъбината? — Заратустра мълчеше пак и се вслуша: и чу той един дълъг, дълъг вик, който бездните си подхвърляха една на друга и предаваха нататък, че никоя не искаше да го задържи — тъй злобно звучеше той.

— Зъл провъзвестител — рече най-сетне Заратустра, — това е вик за помощ и викът на един човек, той навярно иде от някое черно море. Но що ме е грижа за човешка неволя! Последният грях, запазен, за мене, знаеш ли как се зове той?

— „Състрадание!“ — отговори прорицателят от преизпълнено сърце и дигна двете си ръце нагоре. — О, Заратустра, аз ида да те съблазня за последния ти грях!

И едвам бяха произнесени тия думи, ето, екна викът повторно, и по-дълъг, и по-плах от преди, и вече много по-наблизо.

— Чуваш ли? Чуваш ли, о, Заратустра? — извика прорицателят. — За теб е тоя вик, теб зове той: ела, ела, ела, време е, няма време за губене!

Заратустра мълчеше, смутен и покъртен; най-сетне попита той, като някой, що се колебае в себе си:

— А кой е онзи, който ме вика там?

— Ти знаеш това — раздразнен отвърна прорицателят, — защо се криеш? Висшият човек е който те вика!

— Висшият човек? — извика Заратустра, от ужас обзет. — Що иска той? Що иска той? Висшият човек! Що дири той тук? — и по снагата му изби пот.

Но прорицателят не отвърна на страха на Заратустра, а се вслушваше и вслушваше към глъбината. А като остана дълго време там все тъй тихо, извърна поглед назад и видя Заратустра да стои и трепери.

— О, Заратустра — почна той с нажален глас, — ти не стоиш като някой, когото щастието върти: ти ще трябва да танцуваш, за да не паднеш възнак!

Но ако дори би искал да танцуваш пред мен и да отскачаш настрани, никой да не смей да ми каже: „Виж, тук танцува последният весел човек!“

Напусто би дошъл някой на тая висота, който би дирил него: пещери ще намери той и тайни входове, скривалища за скритите, не и шахти на щастие и съкровищници, нито нови златни жили на щастие.

Щастие — намира ли се щастие у такива погребани и пустинници!

Трябва ли да диря аз последното щастие на блажените острови и далеч между забравени хора?

Но всичко е едно, всичко напусто, напразно е всяко дирене, няма вече блажени острови!

Тъй въздъхна прорицателят; но при последната му въздишка върна се на Заратустра предишната яснота и увереност, като някому, който излиза на свят из тъмна пропаст.

— Не! Не! Трижди не! — извика той със силен глас и поглади брадата си. — Това аз знам по-добре! Има още блажени острови! Не говори за това, ти, въздишаща торба за тъги!

Престани да бъбриш за това, ти, дъждовен облак пред пладня! Не съм ли аз вече облян от твоята скръб и мокър като псе?

Ето, отърсвам се и бягам от теб, за да изсъхна пак: не трябва да се чудиш на това? Невежлив ли ти се виждам? Но тука е мое царство. А колкото за твоя висш човек: добре! Аз тутакси ще го подиря в ония гори: оттам дойде неговият вик. Може би го преследва някой лют звяр.

Той е в моето царство: в него не трябва да го сполети зло! И наистина, при мен има много люти зверове. — С тия думи Заратустра се изви да тръгне. Тогаз рече прорицателят:

— О, Заратустра, хитрец си ти!

Знам вече: ти искаш да се отървеш от мен! Теб ти е по-драго да побегнеш из горите и да гониш люти зверове!

Но помага ли туй? Довечера аз пак ще съм при теб: в твоята собствена пещера ще седя аз, търпелив и тежък като пън — и ще те чакам!

— Тъй да бъде! — извика Заратустра, като отмина. — И което е мое в моята пещера, принадлежи и на теб, моя гост!

А намериш ли и мед там, чуй, изближи го, ти, ръмжаща мечка, и си подслади душата! Довечера ние и двама ще бъдем весели — весели и радостни за това, че тоя ден се свърши! И ти сам трябва да играеш по моите песни като мечка.

Ти не вярваш? Ти клатиш глава? Добре! Нека! Стара мечко! Но и аз съм прорицател.

Тъй рече Заратустра.

Разговор с царете

Нямаше още един час откак Заратустра бе на път през своите гори и планини, и ето че видя едно странно шествие. Тъкмо на пътя, по който искаше да се спусне той, идеха двама царе, окичени с корони и пурпурни пояси, и пъстри като фламинго: те подкарваха напреде си едно натоварено магаре. „Що ли дирят тия царе в моето царство?“ — рече Заратустра възчудено в своето сърце и се затули бързо зад един шубрак. Но когато царете се приближиха до него, полугласно, като някой, който говори на себе си, той рече:

— Чудно! Чудно! Где се е чуло и видяло това? Двама царе виждам аз — и само едно магаре!

Тогава двамата царе се спряха, усмихнаха се, погледнаха към онова място нататък, отдето идеше гласът, и се спогледнаха един друг. „Тъй мислят някои и между нас — каза царят отдясно, — но не го изказват.“

А царят отляво сви рамене и отвърна: „Това ще да е някой козар. Или пустинник, който е живял твърде дълго между скали и дървеса. Съвсем без общество — и туй покваря добрите нрави.“

„Добрите нрави? — отвърна сърдито и горчиво другият цар. — От какво бягаме ние? Дали не от «добрите нрави» на нашето «добро общество»?

По-добре наистина да живеем между пустинници и козари, отколкото с нашата позлатена калпава белосана сган — макар и да се нарича тя «благородна». Но всичко в нея е лъжовно и гнило, най-напред кръвта, благодарение на лошите болести на още по-лошите лекари.

Най-драг и обичен ми е днес все пак един здрав селянин, груб, хитър, опърничав, износлив — днес това е най-благородната порода.

Селянинът е днес най-добър и селската порода би трябвало да бъде господар! Но днес е царството на сганта — аз не се лъжа вече. А сган, това значи сбирщина.

Сбирщина-сган: в нея всичко е разбъркано едно с друго, светец и нехранимайко, и благородник, и евреин, и всякакви говеда от Ноевия ковчег.

Добри нрави! Всичко у нас е престорено и гнило. Никой няма почит пред никого — тъкмо това отбягваме и ние. Те се подмилкват и въвират като псета, те позлатяват палмови листа.

Души ме тая гнусота, че и ние, царете, сами станахме престорени, натруфени и навлечени със стар извехтял накит, хлопки и грошове за глупаци и хитри и за всекиго, които днес търгува с властта.

Ние не сме първи — а трябва да имаме значение на такива — и ние сме сити вече на такова преструване и ни дойде до погнуса.

Ние се отвърнахме от сганта, от всички, що дигат врява, и от пишещи цвъкли-мухи, от вонята на базиргяните, от мятанията на себелюбците, от лошия дъх — пфу, да живееш между сган — пфу, между сган да сме първи! Ах, гнусота! Гнусота! Гнусота! Какво сме вече ний, царете!“

„Твоята стара болест те прихвана — каза тук царят отляво, — погнусението те прихвана, бедни братко. Но ти знаеш, че тук някой ни слуша.“

Тутакси из своето скривалище се изстъпи Заратустра, който беше разтворил уши и очи за тия речи, дойде при царете и почна:

— Който ви слуша, който ви слуша с удоволствие, о, царе, той се нарича Заратустра.

Аз съм Заратустра, който рече някога: „Що значат още царете!“ Простете ми, аз се радвах, когато вие двамата казвахте: „Какво сме вече ние, царете!“

Но тук е мое царство и моя власт: какво дирите в моето царство? Но може би вие сте намерили, из пътя, което аз диря — именно висшия човек.

Като чуха туй царете, удариха се по гърди и рекоха в един глас:

Познаха ни! С меча на тая дума ти разсичаш най-гъстия мрак на нашето сърце. Ти откри нашата неволя, че видиш ли, ние тръгнахме на път, дано намерим висшия човек — човекът, който стои по-високо от нас — макар ние и да сме царе. При него водим ние това магаре. Висшият човек именно трябва да бъде и висш господар на земята.

Няма по-жестоко щастие за съдбата на хората от това, когато силните на земята не са още и първи човеци. Тогава всичко бива престорено и криво, и чудовищно.

А особено когато те са последни и повече говеда отколкото човеци — тогава се вдига и повдига цената на сганта, и най-сетне добродетелта на сганта почва дори да говори: „Ето, само аз съм добродетел!“

— Що чух аз ей сега? — отвърна Заратустра — Каква мъдрост у царе! Аз съм възхитен и наистина, ще ми се вече да направя песен за това — че ако ще би и да стане песен, която не е за ушите на всекиго.

Аз вече отдавна се отучих да зачитам дългоухите. Добре! Добре тогаз. (Но тук се случи и магарето да продума: и то каза ясно и със зла умисъл И-А).

На тая Заратустрова песен се наслаждаваха царете; и царят отдясно рече: „О, Заратустра, как добре направихме, че излязохме да те видим! Твоите врази ни показаха твоя образ в свое огледало — ти изглеждаше там като дявол и с язвителен смях: тъй че ние се бояхме от теб. Но що от това! Ти все пак ни бодеше очите и сърцето със своите мъдрословия. И рекохме си ние най-сетне: що от това, как изглежда той! Ние трябва да го чуем, него, който учи «Вие трябва да обичате мира като средство за нови войни и краткия мир повече от дългия!»

Никой досега не е казвал по-войнствени думи: «Що е добро? Храбър да си е добро. Добра война прави свято всяко дело.»

О, Заратустра, кръвта на бащите ни се вълнува в нашето тяло при такива думи: то бе като речта на пролет към старите винени бъчви.

Когато се кръстосваха мечовете като змии с червени петна, тогава нашите бащи се наслаждаваха на живота; всяко слънце на мира им се виждаше бледо и хладно, а дълговременният мир принасяше срам.

Как въздишаха те, нашите бащи, когато виждаха на стената лъскави притъпени мечове! Като тях жадуваха те за война. Мечът именно иска да пие кръв, мята искри от пожелание.“

Когато царете говореха и бъбреха така разпалено за щастието на своите бащи, обхвана Заратустра немалко желание да се подсмее на тяхната разпаленост: че очевидно те бяха твърде миролюбиви царе, които виждаше пред себе си, със стари и изтънчени лица. Но той се въздържа.

— Добре — рече той, — нататък води пътят, там е пещерата на Заратустра и днес денят ще има дълга вечер! Но сега бързо ме зове вик за помощ и аз ви оставям.

Чест е за моята пещера, когато царе седят и пожелаят да чакат: но, то се знае, вие има да чакате дълго време!

Та нека! Що от това! Де може днес да се научи човек по-добре да чака, ако не при дворовете? И всичката добродетел на царете, що им остава и сега — не се ли зове тя: да знаеш да чакаш?

Тъй рече Заратустра.

Пиявицата

И Заратустра вървеше замислен по-нататък и по-надолу през гори и край блата; но както се случва с всеки, който обмисля трудни неща, стъпи той ненадейно върху един човек.

И ето, изведнъж изригнаха в лицето му един вик и две проклятия, и двайсет мръсни псувни; тъй че в своята уплаха той дигна тоягата си и удари настъпания. А веднага след това той се съвзе; и сърцето му се изсмя на безумието, което току-що стори.

— Прости — каза той на настъпания, който се повдигна намръщен и седна, — прости и чуй преди всичко една притча. Както пътник, който мечтае за далечни неща, неволно се спъва в усамотена улица о спящо псе, едно псе, което лежи на слънце:

— както и двамата тогава се стресват, и налитат като смъртни врагове, тези двама до смърт уплашени — тъй се случи и с нас.

И все пак! И все пак — колко малко липсваше, един друг да се помилват това псе и тоя самотник! Не са ли те и двамата самотни!

— Който и да си — каза все още намръщен настъпаният, — не само с крака си, но и с притчата си ти ме настъпваш твърде много!

Виж, нима аз съм псе? — и седящият се издигна при това и измъкна ръката си от блатото. Защото изпърво той бе прострян на земята, скрит и неузнаваем като ония, които дебнат някой блатен дивеч.

— Но какво правиш ти! — извика Заратустра уплашен, защото видя, че от голата му ръка течеше много кръв. — Какво ти се е случило? Нещастнико, да не те е ухапало някое зло животно?

Окървавеният се изсмя, все още сърдит.

— Що ти влиза в работа! — каза той и искаше да отмине. — Тук съм аз у дома си и в царството си. Да пита, който ще: няма що да отговарям на един тромав.

— Ти се лъжеш — рече Заратустра съжалително и го хвана здраво, — ти се лъжеш: тук ти не си у дома си, а в моето царство, и в него не трябва никой да пострада.

Наричай ме както щеш — аз съм, който трябва да бъда. Сам аз се наричам Заратустра.

Добре! Там горе пътят води към пещерата на Заратустра: тя не е далеч — не искаш ли у мене да чакаш, докато ти оздравеят раните?

Теб не ти вървя добре в тоя живот, нещастнико: най-напред те ухапа животното и сетне те настъпа човекът!

Но когато настъпаният чу името на Заратустра, той се преобрази.

— Какво ми стана! — извика той, — за кого ме е грижа още в тоя живот освен за единия този човек, именно Заратустра, и онова животно, що живее от кръв, пиявицата?

Заради пиявицата лежах аз тук край това блато като рибар и вече моята увиснала ръка бе десет пъти ухапвана, когато едно още по-хубаво животно засмука кръвта ми, Заратустра сам!

О, щастие! О, чудо! Благословен да е денят, който ме примами в това блато! Благословена да е най-добрата най-жива пиявица, що живее днес, благословена да е великата пиявица на съвестта „Заратустра“!

Тъй рече настъпаният; и Заратустра се възрадва от неговите думи и тяхната изтънчена почтителност.

— Кой си ти? — попита той и му подаде ръка. — Между нас има много за изясняване и разведряване: но струва ми се, че днес ще бъде чист ясен ден.

— Аз съм съвестният духом — отвърна питаният, — и по въпросите за духа трудно е да се намери някой по-строг, по-тесен и по-жесток от мен освен онзи, от когото научих това, Заратустра сам.

По-добре нищо да не знаеш, отколкото много да знаеш наполовина! По-добре безумец на своя сметка, отколкото мъдър според чуждо мнение! Аз отивам до основата:

— какво от това дали е голяма, или малка? Дали се зове блато, или небе? Една педя основа ми е доста — стига само да бъде наистина основа и почва!

— Една педя: на нея може да се стои. В истинската съвестност на знанието няма нищо голямо и малко.

— И тъй, ти може би си оня, що дири да познае пиявицата? — попита Заратустра, — и ти, съвестни, изследващ пиявицата до последна основа?

— О, Заратустра — отвърна настъпаният, — то би било чудовищно, как бих дръзнал това!

Но туй, което добре познавам, то е мозъкът на пиявицата — това е моят свят!

И то е също един свят! Но прости, че тук моята гордост говори, защото аз тука нямам равен на себе. Затова рекох „тук съм у дома.“ Колко време изследвам вече това единствено нещо, мозъка на пиявицата, за да не ми се изплъзне хлъзгавата истина! Тук е мое царство! — поради това захвърлих аз всичко друго, затова всичко друго ми е все едно; и до самото ми знание лежи моето черно незнание.

Съвестта на моя дух изисква от мен да зная едно, а всичко друго да не зная: противни ми са всички полудушни, всички мъгливи, блуждаещи, мечтателни.

Там, дето престава моята честност, аз съм сляп и дори искам да бъда сляп. Но дето искам да зная, искам и честен да бъда, именно твърд, строг, тесен, жесток, неумолим.

Че ти веднъж рече, о, Заратустра: „Духът е живот, който се врязва в живота“ — това ме съблазни и доведе към твоето учение. И наистина, със собствената си кръв умножих аз собственото знание!

— Както го доказва очевидността — прекъсна го Заратустра, — че кръвта все още течеше по голата ръка на съвестния. Десет пиявици се бяха впили в нея.

— О, чудний човече, колко много ме учи тази очевидност, тоест ти сам! И може би не всичко бих посмял да влея в твоите строги уши!

И тъй! Нека се разделим тук! Но аз бих желал пак да се срещна с теб. Там нагоре пътят води към моята пещера; тази нощ ти ще бъдеш там мой драг гост!

Бих желал да излеча твоето тяло, че Заратустра те настъпи с крак: за това ще помисля. Но сега вик за помощ бързо ме оттегля от теб.

Тъй рече Заратустра.

Магьосникът

Но когато Заратустра възви край една скала, той видя, недалеч под себе си, по същия път, един човек, който мяташе членовете си като бесен и най-сетне се тръшна на корема си връз земята. „Стойте! — рече Заратустра в сърцето си. — Онзи там трябва да е висшият човек, той издаваше оня страшен вик за помощ — да видя не мога ли му помогна.“ Но когато се завтече на мястото, дето човекът лежеше на земята, той намери треперещ старец с неподвижни очи; и колкото Заратустра да се мъчеше да го дигне и изправи пак на нозе, всичко бе напусто. Нещастният сякаш не забелязваше дори, че някой е около му; напротив, той все се оглеждаше наоколо трогателно, като някой от цял свят оставен и самотен. Най-сетне след дълго треперене, тресене и превиване, той почна да се оплаква:

Но тук Заратустра не можа повече да се стърпи, вдигна тоягата и удари с все сила оплакващия се.

— Стига! — извика той със злобен смях. — Спри, комедиант! Фалшификатор! Ти, закоренял лъжец! Аз добре те познах! Аз ще ти сгрея кокалите, мрачни магьоснико, аз знам да сгрявам такива като теб!

— Спри — каза старецът и скочи на нозе, — не удряй вече, о, Заратустра! Аз правих всичко туй на шега!

Такова е изкуството ми; самия теб исках аз да изпитам, като те подложих на това изпитание! И наистина, ти добре ме прозря!

Но и ти също — от своя страна немалко ме подложи на изпитание: ти си жесток, ти, мъдри Заратустра! Жестоко удряш ти със своите „истини“, твоята чепата тояга изнуди от мен тази истина!

— Не лъскай — отвърна Заратустра, все още възбуден и с тъмен поглед, — ти, закоренял комедиант! Ти си фалшив — какво говориш за истина!

Ти, паун на пауните, ти, море на суета, какво искаше да играеш пред мен, ти, мрачен магьоснико, в кого трябваше да вярвам аз, като се оплакваше тъй?

„Каещия се духом“ — каза старецът, — него исках да играя: сам ти някога измисли тая дума — поета и магьосника, който обръща най-сетне против себе си своя дух, преобразения, който замръзва от своето лошо знание и съвест.

И признай само: много трая, о, Заратустра, докато познаеш моето изкуство и лъжа! Ти вярваше в моята неволя, когато ми държеше с две ръце главата: аз чувах да се оплакваш: „Него твърде малко обичаха, твърде малко обичаха!“ Че аз те измамих, дотам, за това се радваше в мен моята злоба.

— Ти си измамвал и по-хитри от мен — рече Заратустра строго. — Аз не се пазя от измамници, аз не трябва да се предпазвам: тъй го иска моята съдба.

Но ти трябва да мамиш, доколкото те познавам аз! Твоите думи трябва да имат всякога две, три, четири и пет смисъла! А и което сега призна, не беше за мен ни достатъчно истина, ни достатъчно лъжа!

Ти, зъл фалшификатор, можеше ли инак? Болестта си дори би белосал, ако би се показал гол пред своя лекар.

Тъй белоса ти одеве пред мен своята лъжа, като казваше: „Аз върших това само на шега!“ То беше донейде и сериозно, ти си донейде каещ, се духом!

Добре те отгатвам аз: ти си магьосник за всички; но за тебе не ти остана ни една лъжа и хитрост — сам за себе си ти без магии остана!

Ти пожъна погнуса като едничка твоя истина. Ни една дума вече не е правдива у теб, само твоята уста: а именно погнуса е залепнала на твоята уста.

— Но кой си ти! — извика тук старият магьосник с упорит глас. — Кой смее да говори тъй на мен, на най-великия, който живее днес? — и една зелена светкавица блесна от неговото око към Заратустра. Но изведнъж той се преобрази и каза тъжно: — О, Заратустра, аз съм уморен, опротивяха ми моите изкуства, аз не съм велик, защо се преструвам! Но ти знаеш добре — аз дирех величие!

Велик човек исках да представя аз и мнозина убедих: но тая лъжа надвиши силите ми. О нея се разбивам аз.

О, Заратустра, всичко е лъжа в мен; но аз се разбивам — това мое разбиване е истинско!

— За твоя чест е — рече Заратустра мрачно и гледайки настрана, — за твоя чест е, че ти диреше величие, но това те издава. Ти не си велик.

Ти, зъл и стар магьосник, най-доброто и най-честното у тебе, което почитам, е това, че си уморен от себе си и че каза: „Аз не съм велик.“

Затова те почитам аз като каещ се духом: и макар да бе то само миг, този миг ти беше правдив.

Но кажи що дириш ти тук в моите гори и скали? И ако ти ми се препречи на пътя, на какво изпитание искаше да ме подложиш? — с какво ме изкушаваше? — Тъй рече Заратустра, и очите му искряха. Старият магьосник помълча малко, после рече:

— Изкушавах ли те аз? Аз диря само.

О, Заратустра, аз диря един истински прав, прост човек, недвусмислен, един съвсем честен, един съсъд на мъдрост, един светец на познание, един велик човек!

Не знаеш ли ти това, о, Заратустра? Аз диря Заратустра.

И тук настана дълго мълчание между двамата; но Заратустра потъна дълбоко в себе си тъй, че затвори очи. Но сетне, като се обърна към своя събеседник, улови ръката на магьосника и рече най-вежливо и хитро:

— Добре! Там нагоре води пътят, там е пещерата на Заратустра. В нея можеш ти да дириш, когото би искал да намериш. И питай животните ми за съвет, моя орел и моята змия — те трябва да ти помогнат да дириш. Моята пещера е голяма.

Аз сам наистина — аз не съм виждал още велик човек. Което е велико, за него днес е грубо окото и на най-изтънчения. Сега е царството на сганта.

Толкова хора срещнах вече аз, които се ширеха и надуваха, а народът крещеше: „Вижте, ето един велик човек!“ Но що значат всички надути мехове! Най-сетне вятърът ще изскочи от тях. Най-сетне се пръсва жабата, която твърде дълго се е надувала: и вятърът изскача навън. Да промушиш един издут в корема, това наричам аз добра забава. Чуйте, момчета!

Сегашното днес е на сганта: кой знае още що е велико, що е малко! Кой е дирил щастливо величието! Само безумецът: на безумеца върви.

Ти дириш велики хора, чудни глумецо? Кой те е учил на това? Време ли е днес за това? О, ти, мрачен в диренето си, защо ме изкушаваш?

Тъй рече Заратустра, утешен в сърцето, и отмина засмян по своя път нататък.

Извън служба

Но наскоро след като Заратустра се отърва от магьосника, той видя, че някой седи пак на пътя, по който вървеше, един чер висок мъж, с изпито и бледно лице; той го ядоса силно. „Тежко — рече той в сърцето си, — ето там седи забулена скръб, струва ми се от пасмината на свещениците — що дирят те в моето царство?

Как! Едва се отървах от оня магьосник: ето пък и друг чернокнижник трябва да ми мине път, — някакъв магьосник с вдигната за благословия ръка, един тъмен чудотворец по божия милост, един помазан светохулник, дявол да би го взел!

Но дяволът не е никога там, дето би бил на място; винаги закъснява той, това проклето джудже и козиног пакостник!“

Тъй проклинаше Заратустра, нетърпелив в сърцето си и мислеше как би могъл да се промъкне с отвърнат поглед покрай черния човек: но ето че инак се случи. В същия миг човекът го съзря; и подобно на оногова, когото изненадва нечакано щастие, той скочи и се спусна към Заратустра.

— Който и да си, пътниче — каза той, — помогни на един заблуден, на един, който дири, на един старец, който тук лесно може да си изпати!

Тоя свят тук ми е чужд и далечен, аз чувах също и диви зверове да вият; а тоз, който би могъл да ми даде закрила, той изчезна.

Аз дирих последния благочестив човек, един светец и пустинник, едничкия, който в своята гора не е чул още нищо от онова, що знае цял свят днес.

— Какво знае цял свят днес? — попита Заратустра. — Да не би това, че не е жив вече старият бог, в когото цял свят някога вярваше?

— Ти го каза — отвърна старецът нажален. — И аз служих на тоя стар бог до последния му час.

Но сега не служа, нямам господар, и при все това не съм свободен, ни един час вече не съм весел, само в спомените. Затова възлязох аз на тия планини, за да отпразнувам най-сетне пак един празник, както прилича на един стар папа и черковен отец: че знай, аз съм последният папа! — един празник на благочестиви възпоминания и богослужения.

Но ето, вече мъртъв е той сам, най-благочестивият човек, оня светец в гората, който постоянно славеше своя бог с песни и мърморене.

Самия него не намерих вече, когато намерих хижата му — но два вълка в нея виеха за неговата смърт, че него всички животни обичаха. И аз избягах.

Напусто ли дойдох аз в тия гори и планини? И сърцето ми реши да подиря някой друг, най-благочестивия от онези, които не вярват в Бога — да подиря Заратустра!

Тъй рече старецът и погледна с остър поглед тогова, който стоеше пред него: но Заратустра улови ръката на стария папа и дълго я гледа възхитен.

— Виж, светейши — каза той след това, — каква хубава и дълга ръка! Това е ръка на такъв, който винаги е благославял само. Но сега тя държи яко оногова, когото ти дириш, мене, Заратустра.

Аз съм безбожният Заратустра, който казва: „Кой е по-безбожен от мен, за да се възрадвам на неговото наставление?“ Тъй рече Заратустра и прониза с погледа си мислите и помислите на стария папа. Най-сетне почна тоя:

Който най-вече го е обичал и имал, той го е изгубил най-вече от всички:

— виж, не съм ли аз от нас двама ни сега по-безбожният? Но кой би се възрадвал на това!

— Докрай ли му служи ти — попита Заратустра замислено след дълбоко мълчание, — ти знаеш как той умря? Истина ли е, дето казват, че състраданието го е задушило.

— Като видя как човекът виси на кръста, и не можа да понесе любовта към човека да се превърне в негов ад и най-сетне в негова смърт?

Но старият папа не отговори, а погледна плахо настрана с болезнен и мрачен вид.

— Остави го — рече Заратустра след дълъг размисъл, като все още гледаше право в очите стареца.

— Остави го, той изчезна. И макар да е за твоя чест, че говориш само добро за тоя мъртвец, все пак ти знаеш тъй добре, както и аз, кой беше той; и по какви чудни пътища вървеше.

— Казано между три очи — рече весело старият папа (той беше сляп с едното око), — в Божиите работи аз съм по-добре посветен от самия Заратустра — и смея да съм.

Моята любов му е служила дълги години, моята воля вървя във всичко по неговата воля. А добрият слуга знае всичко и много неща дори, които господарят му сам от себе си крие.

Той беше един скритен бог, пълен с тайнственост. При сина си дори идваше той не инак освен по околни пътища. На вратата на неговата вяра стои прелюбодеяние.

Който го слави като бог на любовта, няма доста високо мнение за самата любов. Не искаше ли тоя бог да бъде и съдия? Но любовта на любещия стои над всяка награда и възмездие.

Когато бе млад, тоя бог от възтока, той бе жесток и отмъстителен и си създаде ад, за да развлича своите любимци. Но най-сетне той остаря и омекна, и угни, и стана милостив, по-приличен на дядо, отколкото на баща, а най-приличен на олюляваща се стара баба.

И седеше той, посърнал, в къта зад печката, оплакваше се от своите немощни нозе, уморен от света, с уморена воля и се задуши един ден от своето преголямо състрадание.

— Ти, стари папа — рече тук Заратустра, — видя ли ти това с очи? Може и тъй да е станало: тъй и инак дори. Когато боговете умират, умират те все по разни начини.

Но добре! Тъй или инак, тъй и тъй — той изчезна! Той беше противен и на живите, и на очите ми, по-лошо от това аз не бих желал да кажа за него.

Аз обичам всичко, що гледа ясно и право говори. Но той — ти знаеш това, ти, стари богослужителю, той беше донейде от твоя род, имаше нещо свещеническо — него можеха разно да тълкуват.

Той беше също и неясен. Как ни се сърдеше, тоя гневоизвержител, задето го разбирахме зле! Но защо не говореше той по-чисто?

И ако за това бяха виновни нашите уши, защо ни даде той уши, които чуват зле? Ако имаше кал в нашите уши — добре! Но кой я тури там?

Много неща не съумя да стори тоя грънчер, който не се е изучил, както трябва! Но че той си отмъщава на своите грънци и създания, задето не съумя да ги направи, както трябва — това беше грях срещу добрия вкус.

И в благочестието има добър вкус: той рече най-сетне: „Поврага такъв бог! По-добре никакъв бог, по-добре със собствен юмрук да си твориш съдбата, по-добре безумец да бъдеш, по-добре сам да бъдеш бог!“

— Що чувам аз! — рече тук старият папа, наострил уши. — О, Заратустра, ти си по-благочестив, отколкото сам мислиш, с една такава невяра! Някой бог в теб те е наставил на това безбожие. Не е ли твое благочестие само, което не те оставя да вярваш в един бог? И твоята преголяма честност ще те отведе още и отвъд всяко добро и зло!

Виж, какво ти остана още спастрено? Ти имаш очи и ръка, и уста, те са предопределени отвека за благославяне. Не се благославя само с ръка. Близо до теб, макар ти да искаш да бъдеш най-безбожният, сещам аз тайнствено молитвено благовоние от много благославяния: мен ми става приятно и ме боли при това.

Нека бъда твой гост, о, Заратустра, една-единствена нощ! Нийде на земята сега не ще ми бъде тъй добре, както при теб!

— Амин! Нека бъде тъй! — рече Заратустра с голямо учудване. — Там нагоре води пътят, там е пещерата на Заратустра.

На драго сърце аз сам бих те завел там, светейши, че аз обичам всички благочестиви хора. Но сега вик за помощ бързо ме оттегля от теб.

В моето царство никого не трябва да сполита пакост; моята пещера е добро пристанище. И най бих желал да изправя пак на твърда земя и твърди нозе всеки угрижен.

Но кой ще ти отнеме от плещите твоята скръб? За това съм аз твърде слаб. Дълго наистина ще трябва да чакаме ние, докато някой ти събуди пак твоя бог.

Тоя стар бог не е жив вече: той е съвсем мъртъв.

Тъй рече Заратустра.

Най-грозният човек

И пак вървяха нозете на Заратустра през планини и гори и очите му диреха и диреха; ала никъде не се виждаше онзи, когото те искаха да видят, великия неволник, зовящ за помощ. Но през целия път се радваше той в сърцето си и беше благодарен. „Колко хубави неща — рече той, — ми дари този ден за възмездие, че тъй зле почна! Какви странни събеседници намерих аз! Дълго ще преживям техните думи като вкусни зърна; на дребно трябва да ги стрие и смели моят зъб, докато потекат като мляко в душата!“

Но когато пътят изви пак около една скала, промени се из един път изгледът и Заратустра стъпи в царство на смъртта. Тук стърчаха високо черни и червени скали — ни трева, ни дърво, ни глас на птица. Това беше долина, която всички животни отбягваха, дори и хищни животни; само една порода грозни, дебели, зелени змии, като остаряваха, идеха тук да умрат. Затова овчарите наричаха тази долина змийска смърт.

Но Заратустра потъна в един чер спомен, защото нему се стори, че е бил вече един път в тази долина. И нещо тежко му притисна духа; тъй че той продължи пътя си полека, все по-полека и най-сетне спря. Но тук, като отвори очи, той видя нещо, което седеше на пътя, наглед като човек, и пак нечовек, нещо неизразимо. И в един миг Заратустра бе обзет от велик срам, че видя с очите си такова нещо: зачервен чак до бялата си коса, той отведе поглед и поде крак, за да се махне от това лошо място. Тогава мъртвата пустош се огласи — из земята бликна едно гълголене и хриптене, както вода нощем през запушени водни тръби хрипти и гълголи; и най-сетне всичко това се превърна в един човешки глас и човешка реч: и гласеше тъй:

„Заратустра! Заратустра! Отгатни ми гатанката! Говори, говори! Какво е отмъщението срещу свидетеля?

Върни се назад, тук е гладък лед! Гледай, гледай, да не би твоята гордост да си счупи нозете тук!

Ти се мислиш мъдър, горди Заратустра! Отгатни тогава гатанката, ти, който чупиш и най-твърдите орехи — гатанката, която съм аз сам! Кажи: кой съм аз!“

Но когато Заратустра чу тия думи — какво мислите, че стана в неговата душа? Състраданието го нападна; и той се повали изведнъж като дъб, дълго противостоял на много дървари — тежко, внезапно, като уплаши самите ония, които искаха да го отсекат. Но ето, че той пак се възправи на земята и лицето му стана строго.

— Аз те познах — рече той с железен глас, — ти си убиецът Божи! Пусни ме!

Ти не можа да изтърпиш оногова, който те видя — който всякога те е прониквал, теб, най-грозни човече! Ти отмъсти на тоя свидетел!

Тъй рече Заратустра и искаше да отмине; но неизразимият хвана едно крайче от неговата дреха и почна отново да гълголи и дири думи. „Стой! — каза той най-сетне, — стой! Не отминавай! Аз отгатнах какъв топор те повали на земята: блажен си, о, Заратустра, че пак отново стана. Ти отгатна, знам аз добре, какво е на душата на тогова, който го уби — на убиеца Божи. Стой! Седни тук при мен, не ще е напусто.

Кого дирех аз, ако не теб? Стой, седни! Но недей ме гледа! Тъй почети моята грозота!

Те ме преследват: сега ти си моето последно прибежище. Не с тяхната омраза, не с тяхното гонение — о, с такова преследване бих се гаврил и гордял, и радвал бих се!

Не е ли бивал успехът досега на страната на преследваните? А който добре преследва, се научава леко да следва: веднъж като е отподире! Но състраданието им е — състраданието им е, от което бягам и прибягвам при теб. О, Заратустра, защити ме, ти мое последно прибежище, ти, единствени, който ме отгатна: ти отгатна, какво е на душата на оногова, който го уби. Стой! И искаш ли да вървиш, нетърпеливи: не минавай пътя, по който дойдох аз. Тоя път е лош.

Сърдиш ли се, че аз тъй дълго време си кълча езика? Че аз вече ти давам съвети? Но знай, това съм аз, най-грозният човек, който има също най-големи, най-тежки крака. Където аз минах, пътят е лош. Аз унищожавам и позоря всички пътища.

Но че ти минаваше край мене мълчалив, че ти се изчерви, аз видях: по това познах, че си Заратустра.

Всеки друг би ми подхвърлил милостиня, състраданието си, с поглед и дума. Но за това аз не съм достатъчно просяк, ти отгатна това — за това аз съм пребогат, богат с величие, с ужас, с най-грозното, с най-неизразимото! Твоят срам, о, Заратустра, ме почете!

С мъка се отървах от навалицата на състрадателните — за да намеря единствения, който днес учи «състраданието днес е безочливо» — тебе, о, Заратустра!

Било Божие, било човешко състрадание: състраданието противоречи на срама. И нежеланието да помогнеш може да е по-благородно от оная добродетел, която се притича.

А това се нарича днес добродетел у всички дребни хора, състраданието — те не почитат великото нещастие, великата грозота, великата несполука. Аз гледам през всички тях като псе през гърбовете на гъмжащи стада овце. Те са дребни мековълнести доброжелателни безцветни хора.

Като щъркел, който презрително гледа над гладките блата с извърната назад глава — тъй гледам аз над кипежа на безцветните малки вълни и воли, и души.

Твърде дълго им е давано право на тия дребни хора: тъй им се даде най-сетне и власт — и ето, те учат: «Добро е само, което дребните считат добро.»

И «истина» се нарича днес, що говори проповедникът, който сам бе от техния род, оня чуден светец и застъпник на дребните хора, който свидетелстваше за себе си: «Аз съм истината.»

Тоя нескромник стана причина вече отдавна да вирят нос дребните хора — той, който немалко заблуждаваше, като казваше: «Аз съм истината.»

Бивало ли е някога отговаряно по-вежливо на един нескромник? Но ти, о, Заратустра, го отмина и рече: «Не! Не! Трижди не!»

Ти предпазваше от неговото заблуждение, ти предпазваше пръв от състраданието — не всички, не никого, но себе си и подобните на тебе.

Ти се срамуваш от срама на великия страдалец; и наистина, когато ти казваш: «От състраданието се спуща тежък облак, пазете се, хора!» — когато ти учиш: «Всички творци са безжалостни, всяка велика любов превишава състраданието им»: о, Заратустра, как добре ми се струва да си познал поличбата на времето!

Но сам ти предпазвай се сам от своето състрадание! Че мнозина са вече на път към тебе, мнозина страдащи, съмняващи се, отчаяни, давещи се, мръзнещи.

Аз те предпазвам и от себе си. Ти отгатна моята най-добра, най-зла гатанка, мен самия и това, що сторих. Познавам топора, който те повали.

Но той трябваше да умре: той гледаше с очи, които всичко виждаха — той виждаше глъбините и бездните у човека, всичкия му прикрит позор и грозота.

Неговото състрадание не знаеше срам: той се промъкна в моите най-мръсни кътчета. Този най-любопитен, най-безочлив, най-състрадателен, трябваше да умре.

Той виждаше все мен: на такъв един свидетел исках аз да отмъстя — или сам да не живея.

Бог, който всичко виждаше, и човека дори: тоя бог трябваше да умре! Човек не може да търпи, такъв един свидетел да живее.“

Тъй рече най-грозният човек. А Заратустра стана и се накани да тръгне: че той трепереше в утробата си дори.

— Ти, неизразими — рече той, — ти ме предпазваше от твоя път. От благодарност за това аз ти хваля своя. Ето, там горе е пещерата на Заратустра.

Моята пещера е голяма и дълбока и има много пътища: и най-скритият ще намери там свое скривалище.

И току до нея има стотина пукнатини и убежища за всякакви пълзящи, хвъркати и скокливи животни.

Ти, отвърженик, ти, който сам себе отвъргна, ти не искаш да живееш сред хората и тяхното състрадание? Добре, стори като мене! Тъй ще научиш ти и от мен: само деца се учат. И заговори най-напред и преди всичко с моите животни! Най-гордото животно и най-хитрото животно — нека и на двама ни бъдат те верни съветници!

Тъй рече Заратустра и тръгна по своя път още по-замислен и по-полека отпреди: че той за много неща се питаше и не можеше лесно да си отговори.

„Колко е беден човек! — мислеше той в сърцето си. — Колко грозен, колко хриплив, колко пълен със скрит срам!

Казват ми, че човек сам себе си обича: ах, колко велика трябва да е тая самообич! Колко много презрение крие тя срещу себе си!

Също и този там се обичаше, както се презираше — великан в любовта си е той и един велик в презрението си.

Никого не съм срещал още, който по-дълбоко да се е презирал — и това е висина. Уви, може би тоя беше висшият човек, чийто вик чух аз?

Аз обичам великите в презрението си. Но човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.“

Доброволният просяк

Когато Заратустра остави най-грозния човек, мраз го обзе и той се почувства самотен: през сърцето му мина много студенина и самотност, тъй че дори и членовете му измръзнаха. Но като вървеше нататък все и по-нататък, нагоре, надолу и покрай зелени ливади, също и през диви каменисти русла, дето някога нетърпелив ручей си е настанил легло: веднага му стана пак по-топло и по-мило на сърце.

„Какво ми се случи? — се попита той. — Нещо топло и живо ме освежава, то трябва да е нейде наблизо.

Аз вече не съм тъй самичък; незнайни спътници и братя бродят около ми, техният топъл дъх се докосва до моята душа.“

Но кога се огледа наоколо и подири утешителите на своята самотност: виж, то бяха крави, стълпени на една височина; тяхната близост и миризма стоплиха сърцето му. Но тия крави сякаш слушаха усърдно някого, който им говореше, и не обърнаха внимание на тоя, що идеше. Ала когато Заратустра дойде съвсем близо до тях, чу той ясно един човешки глас да говори посред кравите; и виждаше се как те вкупом бяха обърнали глави към говорещия.

Тогава Заратустра бързо се изкачи и разпъди животните, защото се боеше да не е сполетяло зло някого, комуто състраданието на кравите едва ли би помогнало. Но в това той се мамеше; че ето, там на земята седеше един човек и сякаш убеждаваше животните да не се плашат от него, един миролюбив човек и планински проповедник, из чиито очи проповядваше самата доброта.

— Що дириш тук? — извика Заратустра учудено.

„Що диря аз тук? — отвърна той. — Същото, което дириш ти, размирнико! Щастие на земята.

Но бих желал аз да го науча от кравите. Че, знаеш ли ти, половин сутрин вече ги придумвам и тъкмо щяха те да ми отговорят. Защо им попречи?

Ако не се върнем и станем като крави, то не ще влезем в царството небесно. Ние би трябвало едно да научим от тях: преживянето. И наистина, ако човек спечелеше целия свят и не научеше това едно, преживянето: какво от туй! Не би се избавил той от своята скръб — от своята велика скръб: но тя се нарича днес погнуса. Кому днес сърцето, устата и очите не са пълни с погнуса? И твоите! И твоите! Но погледни тия крави!“

Тъй рече проповедникът и обърна своя поглед към Заратустра — защото досега той гледаше с любов към кравите — но изведнъж се преобрази.

„Кой е този, с когото говоря? — извика той уплашено и скочи от земята.

Това е свободният от всяка погнуса човек, това е сам Заратустра, победителят на великото отвращение, това е окото, това е устата, това е сърцето на самия Заратустра.“

И като говореше тъй, той целуна ръцете на оногова, комуто говореше, с насълзени очи, като някой, комуто неочаквано е паднал от небето драгоценен дар и съкровище. А кравите гледаха всичко това и се чудеха.

— Не говори за мен, ти, чудни! Мили! — рече Заратустра и се бранеше от неговата нежност. — Говори ми по-напред за себе си! Не си ли ти доброволният просяк, който някога се отказа от голямо богатство, който се срамуваше от своето богатство и от богатите и побягна при най-бедните, за да им дари своето обилие и своето сърце? Но те не го приеха.

— Но те не ме приеха — рече доброволният просяк, — ти знаеш това. Тогава аз дойдох при животните и при тия крави.

— Тогава научи ти — прекъсна Заратустра говорещия, — колко по-мъчно е да даваш, отколкото да вземаш, и че да умееш да даряваш е изкуство и последно най-хитро майсторско изкуство на добротата.

„Особено в наши дни — отвърна доброволният просяк, — днес именно, когато всичко низко се разбунтува и стана боязливо и надменно посвоему: както е присъщо на сганта.

Защото, ти знаеш, дойде часът за великия зъл дълъг бавен бунт на сганта и робите: той расте и расте.

И възмездяват се принизените от всяко благодеяние и милостиня; нека пребогатите бъдат нащрек!

Който сега е като шише с твърдо тясно гърло, да знае, на такова шише днес охотно строшават гърлото.

Похотлива алчност, злъчна завист, скръбна отмъстителност, гордост на сганта: всичко това ми се хвърли в очи. Вече не е вярно, че бедните са блажени. Царството небесно е у кравите.“

— А защо не е то у богатите? — попита, изпитвайки, Заратустра, като отпъждаше кравите, които душеха доверчиво миролюбивия проповедник.

„Защо ме изпитваш? — отвърна той. — Ти сам знаеш това по-добре от мене. Какво ме накара да ида при най-бедните, о, Заратустра? Не беше ли погнусата от нашите най-богати? От затворниците на богатството, които извличат своята изгода от всяка смет, със студени очи и похотливи мисли, от тая сган, която вони до небето.

От тая позлатена, лъжлива сган, чиито бащи са плячкосници или гарвани, или събирачи на дрипи, женкари, похотливи, късопаметни: те не са далеч от блудницата.

Сган горе, сган долу! Що значи днес «сиромах» и «богат»! Аз забравих тази разлика — и побягнах далеч, и все по-далеч, докато стигнах при тия крави.“

Тъй рече миролюбивият и пъхтеше, и се потеше при тия думи: тъй че кравите отново се чудеха. Но Заратустра го гледаше все с усмивка на лице, като говореше тъй строго и мълчаливо клатеше глава.

— Ти правиш това с усилие, ти, планински проповеднико, като изричаш такива строги думи. Ни устата ти, ни очите ти са за такава строгост.

А, както ми се струва, също не е и стомахът ти: нему са противни всеки такъв гняв и омраза, и разпенване. Твоят стомах иска по-крехка храна: ти не си месар.

Повече ми изглеждаш да обичаш трева и корени. Може би ти дъвчеш зърна. Но навярно месото не ти е приятно, а обичаш меда.

„Ти добре отгатна — отговори доброволният просяк с облекчено сърце. — Аз обичам меда, дъвча също и зърна, че аз дирех, което е вкусно, и прави дъха чист: също и което иска дълго време, и служи за развлечение и за дъвка на кротки безделници и тунеядци.

Най-далеч в това изкуство стигнаха тия крави: те измислиха преживянето и лежането на слънце. И те се въздържат от всяка тежка мисъл, която издува сърцето.“

— Добре! — рече Заратустра. — Ти би трябвало да видиш и моите животни, моя орел и моята змия — тям подобни няма на земята днес.

Виж, там пътят води към моята пещера: бъди й гост тази нощ. И говори с моите животни за щастието на животните — додето аз се върна. Че сега вик за помощ ме оттегля бързо от тебе. И ти ще намериш у дома нов мед, свежи кехлибарени пити: яж!

А сега сбогувай се бързо с кравите си, ти, чудни! Мили! Макар и да ти е мъчно. Че те са твои най-горещи другари и учители!

— С изключение на едного, когото аз още повече обичам — отвърна доброволният просяк. — Ти сам си добър и по-добър от крава, о, Заратустра!

— Бягай, махни се! Ти, зъл лъстецо! — извика Заратустра със злоба. — Какво ме квариш с такава похвала и медено ласкателство?

— Бягай, махни се от мен! — извика още веднъж и замахна своята тояга срещу нежния просяк: но той побягна бързо от него.

Сянката

Но щом побегна доброволният просяк, Заратустра пак остана сам и чу зад себе си нов глас, който викаше: „Стой! Заратустра! Чакай! Аз съм, о, Заратустра, аз, твоята сянка!“ Но Заратустра не чакаше, защото внезапно го обзе досада от навалицата в неговите планини.

— Де се дяна моята самотност! — рече той. — Прекалиха го; тази планина гъмжи, царството ми не е вече от тоя свят, трябват ми нови планини.

Моята сянка ме вика? Що ме е грижа за моята сянка! Нека тича тя след мен! Аз ще избягам от нея.

Тъй рече Заратустра в сърцето си и отмина. Но сянката, която беше зад него, тръгна подире му: тъй че троица тичаха един след друг, напред доброволният просяк, после Заратустра и най-сетне сянката му! Малко тичаха те тъй, защото Заратустра скоро съзна безумието си и отърси от себе си изведнъж всяка досада и отвращение.

— Как! — рече той. — Не са ли се случвали най-смешните неща с нас, стари пустинници и светци?

Наистина, моето безумие високо израсна в планините! И ето, чувам да тичат един подир друг три чифта стари нозе на безумци. Но бива ли Заратустра да се бои от една сянка? И струва ми се най-сетне, че нейните нозе са по-дълги от моите.

Тъй рече Заратустра, смеещ се с очи и утроба, застана и се обърна по-скоро — и ето, той при това почти повали на земята своята следовница и сянка: тъй близо вече го следваше тя в петите му и тъй слаба беше тя. И когато я измери с очи, той се уплаши като пред внезапен призрак: тъй тънък, черен, кух и изтощен изглеждаше призракът, що го преследваше.

— Кой си ти? — попита грубо Заратустра. — Какво правиш тук? И защо се наричаш ти моя сянка? Ти не ми харесваш.

— Прости — рече сянката, — че съм аз; и ако не ти харесвам, какво, о, Заратустра! Затова аз те хваля и поздравявам с добрия ти вкус. Аз съм пътник, който отдавна вече ходи по твоите пети: винаги на път, но без цел, без дом: тъй че малко ми липсва да съм вечният скитник евреин, то е, че не съм ни вечен, ни евреин.

Как? Нима трябва все на път да бъда? От всеки вятър въртяна, блуждаеща, подгонена? О, земя, ти си за мене твърде кръгла!

На всяка повърхност съм седяла аз вече, като уморен прах спах аз по огледала и прозорци: всяко от мен взема, нищо не дава, аз изтънявам — почти приличам на сянка.

Но теб, о, Заратустра, аз следвах и преследвах най-дълго от всички и макар да се криех от теб, все пак бях твоята най-добра сянка: вред дето сядаше ти, сядах и аз.

С теб обходих аз най-далечните, най-студени светове като призрак, който бяга доброволно по зимни стрехи и сняг.

С теб наедно се стремях аз към всичко забранено, към всичко най-лошо и най-далечно: и ако има нещо в мен да е добродетел, то е, че аз нямам страх от никакво запрещение.

С теб наедно разбих аз всичко, що сърцето ми почиташе, всички синорни камъни и всички идоли повалих аз, тичах подир най-опасни желания — наистина, преминах през всяко престъпление.

С теб се отучих аз да вярвам на думи и ценности, и велики имена. Когато дяволът си мени кожата, не се ли мени и името му? Че и то е кожа. Самият дявол е може би кожа.

„Няма истина, всичко е позволено“ — тъй си внушавах аз. В най-студените води се хвърлях с глава и сърце. Ах, как често излизах аз от тях гола и червена като рак!

Ах, де се дяна всичко добро и всеки срам, и всяка вяра в добрите!

Ах, де се дяна оная лъжовна невинност, която аз имах някога, невинността на добрите и техните благородни лъжи!

Твърде често, наистина, следвах аз истината по стъпките: и тя ме блъскаше. Понякога мислех аз, че лъжа, и ето, че тъкмо тогава улучвах истината.

Твърде много неща се проясниха за мен: сега за нищо не ме е грижа. Не живее нищо, което аз обичам — как бих могла сама себе си да обичам още?

Да живея, както ми е воля, или никак да не живея: тъй искам аз, тъй го иска и най-светият. Но, уви! Има ли за мен още радост?

Имам ли аз още цел? Пристанище, към което да отиде моят кораб? Един добър вятър? Ах, само онзи, който знае де отива, знае също кой вятър е добър и попътен за него.

Какво ми остана още? Едно уморено и нагло сърце; непостоянна воля; пърхащи криле; разбит гръбнак.

Това дирене на свой дом, о, Заратустра, знаеш ли, това дирене бе мое жестоко изпитание, което ме подяжда.

„Де е моят дом? За него разпитвам и диря и дирих, но го не намерих. О, вечно всъде, о вечно никъде, о вечно напусто!“

Тъй рече сянката и лицето на Заратустра се удължи при тия думи. — Ти си моята сянка! — каза той най-сетне скръбно.

Твоята опасност не е малка, ти, свободен дух и скитник! Ти има лош ден: гледай да те не сполети и по-лоша вечер!

На такива безпокойни като теб дори и тъмницата може да се стори блажена. Виждала ли си ти някога как спят затворени престъпници? Те спят спокойно, те се радват на своята нова безопасност.

Пази се да те не обхване накрай някоя тясна вяра, някоя строга, жестока заблуда! Защото те съблазнява и изкушава всичко, що е тясно и твърдо.

Ти загуби целта: уви, как можеш да забравиш тая загуба и да се утешиш? С това ти пътя загуби!

Бедна, блуждаеща, замечтана, ти, морна пеперудо! Искаш ли тая вечер да намериш отдих и прибежище? Иди там в моята пещера!

Нататък води пътят към моята пещера. А сега аз бързам да побягна от тебе!

Сякаш сянка пада вече върху мен.

Аз искам да вървя сам, за да се проясни около ми. За това трябва дълго да бъда весел и бодър на нозе. А довечера у мен ще има танец!

Тъй рече Заратустра.

Пладня

И Заратустра бяга и бяга, и не намери никого вече — и той беше сам и намираше все себе си и се наслаждаваше и опиваше от своята самотност и мислеше за добри неща — с часове. Но към часа на пладнята, когато слънцето стоеше тъкмо над главата на Заратустра, мина той край едно старо криво и чепато дърво, което бе прегърнато цяло от обилната любов на една лоза, тъй че то само не се виждаше: жълти гроздове изобилно висяха от него към пътника. Тогава му се дощя да утоли своята малка жажда и да откъсне един грозд, но едва протегна към нея ръка и нему се дощя нещо друго още повече: да легне при дървото в часа на пълната пладня и да спи.

Тъй и стори Заратустра; и щом легна на земята в тишината и тайнствеността на пъстрата трева, той забрави вече слабата си жажда и заспа.

Че както гласи поговорката на Заратустра: едно е по-необходимо от друго. Само че неговите очи останаха отворени — че те не можаха да се наситят, да гледат и хвалят дървото и любовта на лозата. Но на заспиване Заратустра рече тъй на сърцето си:

„Тихо! Тихо! Не стана ли тъкмо сега светът съвършен? Но какво стана с мен?

Както нежен вятър, невиден, танцува по гладкото море, лек, като перо лек: тъй танцува сънят над мене.

Той не склопя очите ми, душата ми оставя будна. Лек е той, истина! Лек като перо.

Той ми придумва, не зная как? Той ме докосва дълбоко с ласкава ръка, той ме принуждава. Да, той ме принуждава тъй, че душата ми се простира — как става тя дълга и уморена, моята чудна душа! Да не й е дошла вечерта на седмия ден тъкмо на пладня? Дали е тя витала твърде дълго, блажена между добри и зрели неща? Дълго се простира тя, от дълго — по-дълго! Тя лежи тихо, моята чудна душа. Твърде много добри неща е опитвала тя, тая златна скръб я гнети, тя свива уста.

Като кораб, влязъл в своето най-тихо пристанище — сега се опира той на земята, уморен от дълги пътувания и от незнайни моря. Не е ли земята по-вярна.

Когато такъв един кораб се намести и се прилепи о земята: тогава е доста един паяк от брега да простре своите нишки към него. Никакви по-яки въжа не му трябват.

Както такъв един уморен кораб в най-тихото пристанище, тъй си отпочивам и аз сега близо до земята, верен, доверчив, очакващ, привързан о нея с най-тънки нишки.

О, щастие! О, щастие! Не искаш ли да пееш, о, душа моя? Ти лежиш в тревата. Но този е тайнственият тържествен час, когато ни един пастир не надува своята цафара.

Пази се! Зной в пладня спи над нивите: не пей! Тихо! Светът е съвършен.

Не пей, полска птицо, о, душа моя! Нито шепни! Погледни — тихо! Старата пладня спи, тя движи устата си: не пие ли тоя час тя капка щастие — стара тъмна капка златно щастие, златно вино? То литва през него, неговото щастие се смее: тъй — се смее един бог. Тихо!

«За щастие, как малко стига за щастие!» Тъй рекох аз някога и се мислех мъдър. Но това бе похула — това научих аз сега. Мъдрите безумци по-добре говорят. Тъкмо най-малкото, най-тихото, най-лекото, шумът на гущер, един дъх, едно литване, един миг — малкото е присъщо на най-доброто щастие. Тихо!

Какво стана с мен: чуй! Времето ли хвръкна? Не падам ли? Не паднах ли аз — чуй! В кладенеца на вечността?

Какво става с мен? Тихо! Прободе ме — уви — в сърцето? В сърцето! О, пръсни се, пръсни се, сърце, след такова щастие, след такова пробождане!

Как? Не стана ли светът тъкмо сега съвършен? Кръгъл и зрял? О, златен кръгъл диск — де лети той сега? Да бягам и аз подир него! Бързо!

Тихо.“ (и тук Заратустра се изтегна и почувства, че спи).

„Стани! — рече той на себе си, — сънливецо! Ти, спящ на пладня! Хайде ставайте, стари нозе! Време е, и отдавна време, доста път ви чака още.

Вие си отспахте вече, дълго ли? Половин вечност! Хайде ставай вече, мое старо сърце! Много ли ти трябва още след такъв сън — да си буден?“ (Но тук той заспа отново и душата му се противеше и се защитаваше и пак легна.) „Остави ме! Тихо. Не стана ли светът съвършен? О, златен кръгъл диск!“

„Стани — рече Заратустра, — ти, малка крадло, безделнице! Как? Все още се протягаш, прозяваш, въздишаш и потъваш в дълбоки кладенци?

Коя си ти! О, душа моя!“ (И тук се стресна той, че един слънчев лъч падна от небето върху лицето му.)

„О, небе над мен — въздъхна той и се изправи седнал, — ти ме гледаш? Ти подслушваш моята чудна душа?

Кога ще изпиеш тази капка роса, що падна върху всичко земно; кога ще изпиеш ти тази чудна душа; кога, кладенец на вечността! Ти, радостна страшна пладнешка бездна! Кога ще погълнеш ти в себе си моята душа?“

Тъй рече Заратустра и се дигна от своето легло при дървото като от странно опиянение: и ето, слънцето все още стоеше тъкмо над главата му. От това можеше да се убеди човек, че Заратустра не спа дълго тогава.

Приветствие

Беше късно след пладня вече, когато Заратустра подир дълго напразно дирене и скитане се върна пак при своята пещера. Но кога застана срещу й, около двадесет крачки далеч от нея, случи се това, което сега той най-малко очакваше — отново чу силния вик за помощ.

И чудно! Този път той идеше от неговата пещера. То бе дълъг, многозвучен странен вик и Заратустра ясно различи, че той се състои от много гласове: макар, отдалеч чут, да звучеше като вик от едно-едничко гърло.

Тогава Заратустра се завтече към своята пещера и ето какво зрелище го очакваше след тоя вик! Там седяха сбрани един до друг всички, покрай които бе минал той през деня: царят отдясно и царят отляво, старият магьосник, папата, доброволният просяк, сянката, съвестният духом, скръбният гадател и магарето; а най-грозният човек беше наложил корона и опасал два червени пояса — че той обичаше, като всички грозни, да се облича и кичи. А сред това натъжено общество стоеше орелът на Заратустра, настръхнал и неспокоен, че той трябваше да отговаря на много неща, за които гордостта му нямаше отговор; а мъдрата змия висеше около врата му.

Всичко това Заратустра гледаше с голямо учудване; а после той разгледа със снизходително любопитство поотделно всеки от гостите си, четеше в душите им и отново се чудеше. В това време събраните бяха станали от местата си и чакаха с почитание Заратустра да проговори. А Заратустра рече тъй:

— Вие, отчайващи се! Вие, чудни хора! Вашия ли вик за помощ чух аз? И сега знам аз де да диря, когото днес напусто дирих: висшия човек —

— в самата моя пещера седи той, висшият човек! Но защо ли се чудя! Не го ли примамих аз сам при себе си, с медена жертва и хитрия примамлив зов на своето щастие?

Но, струва ми се, вие не сте за дружно общество, вие, викащи за помощ, се наскърбявате един друг, когато седите заедно тук?! По-напред трябва да дойде някой — някой, който пак да ви накара да се смеете, някой добър весел палячо, някой танчар и вятър, и размирник, някакъв стар глумец — как ви се струва?

Но простете ми, вие, отчаяни, че аз ви говоря с такива нищожни думи, недостойни, истина, за такива гости! Но вие не отгатвате, кое прави бодро сърцето ми:

— това сте вие и видът ви, простете ми! Защото всеки, който гледа някой отчаян, се ободрява. Да утешава отчаяните — всеки се счита доста силен.

Сами вие ми дадохте тая сила — драгоценен дар, високи мои гости! Същински дар от гости! Добре, тогава не ми се сърдете, че аз ви предлагам също и от своето.

Това тук е мое царство и мое владение: но което е мое, тази вечер и тази нощ да бъде и ваше. Нека ви служат моите животни: пещерата ми нека ви бъде място за отдих!

В моя дом, при моето огнище не трябва никой да се отчайва, в своите владения аз защитавам всякого от неговите диви зверове. И първото, което ви предлагам, е безопасност!

А второто е моят малък пръст. И щом той е у вас, вземете още и цялата ми ръка, добре! И сърцето ми при това! Добре дошли тук, добре дошли, мои желани гости!

Тъй рече Заратустра и се засмя от обич и злоба. След тоя привет гостите му се поклониха отново и мълчаха почтително; а царят отдясно му отговори от тяхно име:

„По това, о, Заратустра, как ти ни подаде ръка и ни поздрави, ние познахме, че си Заратустра. Ти се унижи пред нас; и почти наскърби почитта ни към теб — но кой би могъл като тебе да се унижи с такава гордост? Това ободрява самите нас, наслада е то за нашите очи и сърца.

Само това да видим на драго сърце бихме се изкачили ние и на по-високи планини от тая. Като любители на зрелища дойдохме ние, искахме да видим кое разведрява мрачни очи.

И ето, престана вече всеки наш вик за помощ. Дух и сърце вече са разкрити и възхитени. Малко остава и нашето мъжество ще стане бодро.

Нищо, о, Заратустра, не расте на земята по-възрадващо от високата силна воля — тя е нейното най-хубаво растение. Цяла местност се освежава от едно такова дърво.

С кедъра сравнявам аз, о, Заратустра, оня, който израства като теб: висок, мълчалив, твърд, сам, от най-гъвкаво дърво, величав —

— а най-сетне протягащ своите силни зелени клони към своето владение, с мощни въпроси питащ ветрове и бури, и всичко, което винаги е домът на висини, —

— още по-силно отговарящ, един повелител, победоносец: о, кой не би се изкачил на високи планини, за да види такива растения?

Под твоето дърво тук, о, Заратустра, намира утеха и мрачният, и нещастният, твоят изглед успокоява несретника и изцелява сърцето му.

И наистина, към твоята планина и дърво се обръщат днес много

погледи; велик копнеж израсна и мнозина се научиха да питат: «Кой е Заратустра?»

И всеки, комуто си влял някога в ухото своята песен и своя мед: всички, които са се крили, самотни, двамина, казваха изведнъж на сърце си:

«Жив ли е още Заратустра? Не струва вече да се живее, всичко е все едно, всичко напусто: или — ний трябва да живеем със Заратустра!»

«Защо не идва той, който тъй отдавна се предвеща? — тъй питат мнозина; самотността ли го погълна? Или трябва ние да идем при него?»

Но ето, че самата самотност омекна и се пръсна като гроб, който се разтваря и не може вече да държи своите мъртъвци. Вредом се виждат възкръснали.

Ето подемат се и подемат вълните към твоята планина, о, Заратустра. И колкото високо да е твоята висина, мнозина трябва да се издигнат до теб; твоята лодка не трябва повече да стои на сухо.

И че ние отчаяните сега стигнахме в твоята пещера и не се отчайваме вече: то е една поличба и предвестие, че по-добри са на път към тебе —

— че той сам е на път към теб, който е последната останка от бога между човеците, тоест: всички човеци на великия копнеж, на великото отвращение, на великата пресита, —

— всички, които не искат да живеят, или ще научат да се надеят — или ще научат от теб, о, Заратустра, великата надежда!“

Тъй рече царят отдясно и хвана ръката на Заратустра, за да я целуне, но Заратустра отклони неговото почитание и се отдръпна уплашен, мълчалив и внезапно унесен сякаш в далнини.

Но след малко пристъпи той пак към своите гости, изгледа ги с ясни изпитателни очи и рече:

— Вие, мои гости, висши човеци, аз искам немски и ясно с вас да говоря. Не вас очаквах аз в тия планини.

(„Немски и ясно? Пази Боже! — каза тук царят отляво настрана; види се, той не знае немците, този мъдрец от възток! Но той мисли «немски и грубо» — добре! Това днес още не значи най-лош вкус!“)

— Вие може да сте вкупом наистина по-високи човеци — продължи Заратустра, — но за мен вие още не сте достатъчно високи и силни.

За мен, тоест: за неумолимото, което мълчи в мен, но няма всякога да мълчи. Ако сте мои, то не сте колкото дясната ми ръка.

Който стои сам на болни и слаби нозе като вас, той иска преди всичко, дали сам ще го знае, или крие от себе си — да бъде щаден.

Но аз не щадя своите ръце и нозе, аз не щадя своите войници — как ще ви бива тогава за моята война?

С вас бих покварил всяка победа. И не един от вас би паднал вече, щом чуе само гръмкия удар на моя барабан.

Вий не сте и достатъчно красиви и благородни. Мен ми трябват чисти гладки огледала за моите учения; върху вашата повърхност се обезобразява самият мой образ.

Вашите плещи притиска не една тежест, не един спомен. Не едно лошо джудже се сгушва във вашите кътчета. Дори във вас има скрита сган.

Ако и да сте от висок и по-висок род — много у вас е криво и безобразно. Няма ковач на света, който би ви изковал, както трябва.

Вие сте само мостове: по-високи да минат през вас отвъд! Вие сте стъпала: не се гневете на оногова, който се изкачва по вас към своята висина!

От вашето семе нека израсне един истински син и съвършен наследник: но това е далеч. Вие сами не сте ония, на които се пада моето наследство и име.

Не вас чакам аз тук на тия планини, не с вас ще сляза за сетен път аз долу. Като поличба дойдохте вие при мен, че по-високи са вече на път към мен — не човеците на великия копнеж, на великото отвращение, на великата пресита и онова, което вие назовахте останка божия.

Не! Не! Трижди не! Други чакам аз тук на тия планини и не ще мръдна крака си без тях — висши, по-силни, по-победоносни, по-бодри, такива, които са създадени правилно телом и духом — смеещи се лъвове трябва да дойдат!

О, мои желани гости, вие, чудни — не сте ли чули още нищо за моите деца? И че са те вече на път към мен?

Говорете ми за моите градини, за моите блажени острови, за моя нов хубав род — защо не ми говорите за тях?

Тоя дар искам аз от вашата обич, да ми говорите за моите деца. За тях станах аз богат, за тях обеднях; какво не дадох аз — какво не бих дал, да имам едничкото: тия деца, тоя жив разсад, тези жизнени дървеса на моята воля и висша надежда!

Тъй рече Заратустра и внезапно прекъсна своята реч: че го обзе копнежът му и той затвори очи и уста, тъй силно биеше неговото сърце.

И всичките му гости мълчаха и тихо стояха изненадани: само старият прорицател правеше знаци с ръце и с движения на лицето си.

Тайната вечеря

На това място прорицателят прекъсна приветствието на Заратустра и неговите гости; той се впусна напред като някой, който няма време за губене, улови ръката на Заратустра и извика:

„Но, Заратустра!

Едно е по-необходимо от друго, тъй казваш ти сам: добре, едно ми е сега по-необходимо от всяко друго.

Една дума тъкмо навреме: не ме ли ти покани на вечеря? И мнозина има тук, които са бъхтали дългия път. С речи ли искаш да ни гощаваш ти?

Освен туй всички вие говорихте вече доста за измръзване, за давене, удушаване и други опасности за тялото: но никой не помисли за моята опасност от глад.“

(Тъй рече прорицателят, но когато животните на Заратустра чуха тия думи, избягаха от страх. Защото видяха, че каквото бяха донесли през деня, нямаше да постигне да се насити само прорицателят.)

„А още и опасността да умра от жад — продължи прорицателят. — И макар да чувам тук да тече вода, подобно речите на мъдростта изобилно и непрестанно, аз искам вино!

Не всеки е Заратустра да пие само вода, откак се е родил. Водата не струва за уморени и посърнали: нам трябва вино — само то дава внезапно оздравяване и ненадейно здраве!“

При тоя случай, когато прорицателят искаше вино, случи се и царят отляво, мълчаливият, да продума.

„За вино — рече той, — се погрижихме ние, аз заедно с брата си, царя отдясно: ние имаме доста вино — цяло магаре. Тъй че липсва само хляб.“

— Хляб? — отвърна Заратустра и се изсмя при това. — А тъкмо хляб нямат пустинниците. Ала човек не живее от хляб само, но и от месото на хубави агнета, а аз ги имам две.

Тях нека по-скоро заколят и насолят, и приготвят с ароматни треви: тъй обичам аз. А също и корени, и плодове не ни липсват, доста добри дори за най-лакоми и изтънчени вкусове; има също и орехи, и други загадки за трошене.

И тъй завчас ще приготвим добра вечеря. Но който иска да яде, не трябва да стои със скръстени ръце, и самите царе. При Заратустра и царят може да бъде готвач.

Това предложение беше по сърце на всички; само доброволният просяк беше против всяко месо, вино и подправки.

„Я гледайте тоя чревоугодник Заратустра! — рече той на смях. — За това ли отива човек в пещери и високи планини — за да прави такива гощавки ли!

Сега разбирам аз това, що ни учеше той някога: «Благословена да е малката бедност!» и защо иска той да премахне просяците.“

— Бъди весел като мен — отвърна Заратустра. — Пази си привичките, примерни човече, дъвчи си зърната, пий си водата, хвали си кухнята: стига тя да те весели!

Аз съм закон за моите само, не съм закон за всички. Но който е от моите, трябва да има яки кости и леки нозе; весел за война и празненства, не намръщен, не прехласнат, готов за най-мъчното като за свой празник, здрав и читав.

Най-доброто принадлежи на моите и на мен; и ако не ни го дават, ние сами ще го вземем: най-добрата храна, най-ясното небе, най-силните мисли, най-хубавите жени!

Тъй рече Заратустра, но царят отдясно отвърна:

— Чудно! Чувал ли е някой такива мъдри неща от устата на мъдрец?

И наистина, най-рядко се среща мъдрец, който да е умен и да не бъде магаре.

Тъй рече царят отдясно и се почуди; а магарето злорадо довърши неговата реч с И-А. И това бе началото на оная дълга вечеря, която в историческите книги наричат „Тайната вечеря“. И по време на която не се говори за нищо друго, освен за висшия човек.

За висшия човек

Когато за пръв път дойдох при хората, безумието на пустинника извърших, великото безумие — явих се на пазарището. И когато аз говорех към всички, към никого не говорех. А вечерта въжеиграчи бяха ми другари и трупове; и сам аз бях почти труп.

Но с новото утро ми дойде и нова истина: и аз научих да казвам „Що ме е грижа от пазар и сган, и шум от сган, и дългите уши на сганта!“

Висши човеци, това научете от мен: на пазара никой не вярва във висши човеци. А щом искате да говорите там, добре! Но сганта подмигва: „Ние всички сме равни.“

„Вие, висши човеци — тъй подмигва сганта, — няма никакви висши човеци, ний всички сме равни, човекът е човек, пред Бога всички ние сме равни!“

Пред Бога! Но сега тоя бог умря. А пред сганта ние не искаме да бъдем равни. Висши човеци, махнете се от пазара!

„Пред Бога!“ — Но сега тоя бог умря! Висши човеци, тоя бог беше вашата най-голяма опасност.

Откакто е той в гроба, едва оттогава възкръснахте вие отново. Едва сега настъпи великата пладня, едва сега ще стане висшият човек господар!

Разбрахте ли вие тая дума, о, мои братя? Вие се плашите — вашите сърца се замаяха? Не зее ли тук бездна за вас? Не ви ли лае тук адският пес?

Тогава напред! Висши човеци! Едва сега ще се замъчи да роди планината на човешкото бъдеше. Бог умря: сега ние искаме да живее Свръхчовека.

Най-угрижените питат днес: „Как може да се съхрани човек?“ А Заратустра пита единствен и пръв: „Как ще бъде човекът превъзмогнат?“

Свръхчовекът ми лежи присърце, той е моето първо и единствено — а не човекът: не ближният, не най-бедният, не най-страдащият, не най-добрият.

— О, братя мои, което мога да обичам у човека, то е, че е преход и гибел. А и у вас има много, което ме кара да обичам и да се надявам.

Че вие презирахте, висши човеци, това ме кара да се надявам. Великите презрители са именно великите почитатели.

Че вие се отчайвахте, в това има много за почит. Че вие не се научихте да се отдавате, вие не научихте дребните мъдрости. Че днес дребните хора станаха господари; те всички проповядват покорност и смирение, и благоразумие, и прилежание, и зачитане, и дългото „и тъй нататък“ на такива дребни добродетели.

Което прилича на жена, което произхожда от рабска порода, а особено сганта — сбирщина: то иска сега да бъде господар на всяка човешка съдбина — о, погнуса! Погнуса! Погнуса!

То пита и пита, и не се уморява: „Как се съхранява човек най-добре, най-дълго, най-приятно?“ С това са те господари на днешния ден.

Тия господари на днешния ден превъзмогнете, о, братя мои — тия дребни хора: за висшия човек те са най-голяма опасност!

Превъзмогнете, висши човеци, малките добродетели, малките мъдрости, зачитането на пясъчно зърно, пъпленето на мравките, жалкото доволство, „щастието на мнозинството“!

И по-добре да се отчаяте, отколкото да се отдадете. И, наистина, аз ви обичам за това, че вие днес не знаете да живеете, висши човеци! И тъкмо тъй живеете вие най-добре!

Имате ли мъжество, о, мои братя? Сърдечни ли сте? Не мъжественост пред свидетели, а мъжественост на пустинника — и орлова мъжественост, която никой бог дори не вижда?

Студени души, катъри, слепи, пияни — не са сърдечни за мен. Сърце има, който знае страх, но надвива страха; който вижда бездната, но с гордост.

Който вижда бездната, но с орлови очи — който с орлови нокти хваща бездната: той има мъжество.

„Човек е зъл“ — тъй за утеха ми казваха всички най-мъдри. Ах, да беше това истина и днес! Че злото е най-добрата сила на човека.

„Човек трябва да стане по-добър и по-зъл“ — тъй уча аз. Най-злото е необходимо за най-доброто на Свръхчовека.

Можеше да бъде добро за оня проповедник на дребните хора това, че той страда и носи греха на човека. Но аз се радвам на великия грях като на моя най-велика утеха.

Но такива неща не са казани за дълги уши. Не всяка дума е за всяка уста. Това са тънки, далечни неща: тях не трябва да тъпчат овчи крака!

О, висши човеци, мислите ли вие, че аз съм тук, за да поправя, което вие сте направили зле?

Или че аз искам занапред по-удобно да ви постеля, вам, страдащи? Или да ви покажа нови по-лесни пътеки вам, залутани, заблудени, катерещи се по криви пътеки?

Не! Не! Трижди не! Все повече, все по-добри от вашия род трябва да загиват — и вашата участ трябва да става все по-зла и по-сурова. Само тъй — само тъй пораства човекът до висината, дето мълния го трясва и убива — достатъчно висок за мълния!

Към малцина, към бъдещето, към далечното се отправя моят дух и моят копнеж: що ме е грижа за вашата нищожна, обикновена, кратка беда!

Вие не страдате още достатъчно! Че вие страдате заради себе си, вие не сте страдали още заради човека. Вие бихте излъгали, ако кажехте инак!

Вие всички не страдате за това, за което страдах аз.

Не ми е достатъчно, че мълнията вече не вреди. Не да я отвърна искам аз — тя трябва да се научи да работи за мен.

Моята мъдрост се сбира отдавна като облак, тя става все по-тиха и по-тъмна. Тъй е всяка мъдрост, която някога ще роди мълнии.

На тия човеци на днешния ден не искам аз да бъда светлина, нито светлина да се наричам! Тях искам аз да заслепя: Мълния на моята мъдрост! Избоди им очите!

Не искайте нищо свръх силите си — грозна лъжа е присъща на тия, които искат свръх силите си.

Особено когато искат велики неща! Че те възбуждат недоверие към великите неща, тия изкусни фалшификатори и актьори: докато най-сетне сами пред себе станат фалшиви кривогледи, измазана червоядина, наметнати с мощни думи, с окачени добродетели, с блестящи фалшиви дела.

Бъдете твърде предпазливи, о, висши човеци! Нищо не е за мен днес по-драгоценно и по-рядко от честност.

Не принадлежи ли това днес на сганта? А сган не знае що е велико, що е дребно, що е пряко и честно — тя е невинно крива. Тя лъже всякога.

Бъдете недоверчиви днес, о, висши човеци, вие, сърдечни! Чистосърдечни! И дръжте в тайна основанията си! Защото това днес е сганта.

Което сганта някога научи да вярва без основание, кой би могъл да го опровергае пред нея с основания?

На пазара хората убеждават с жестове. А основанията правят сганта недоверчива.

И ако някога истината е достигнала тържество, то питайте се с недоверие: „Кое ли велико заблуждение се е борило за нея?“

Пазете се също от учените! Те ви мразят: защото са безплодни! Те имат студени изсъхнали очи, пред тях всяка птица лежи оскубана.

Те се хвалят с това, че не лъжат: но безсилието да лъжеш не е още любов към истината. Пазете се!

Отсъствие на треска не е още познание! Не вярвам аз на измръзнали умове. Който не може да лъже, не знае що е истина.

Искате ли да се подемете високо, вървете на свои нозе! Не се оставяйте да ви носят нагоре, не сядайте на чужди гърбове и глави.

Но ти си се качил на кон? И бързо яздиш нагоре към своята цел? Добре, приятелю мой! Но и твоята хрома нога седи също на коня!

Когато ще постигнеш своята цел, когато ще скочиш от коня си: на своята висина именно, ти, висши човече — ще се препънеш.

Вие, творци, вие, висши човеци! Бременен бива човек само със свое дете. Не се оставяйте да ви заблуждават и убеждават! Че кой е вашият ближен? И ако да действате „за ближния“ — вие все пак не творите за него!

Отучете се от това „за“, творци: вашата добродетел иска именно вие да не правите нищо с това „за“ и „заради“, и „защото“. Затъкнете си ушите за всички тия лъжливи дребни думи.

„За ближния“ — то е добродетел само за дребните хора: те казват „равен и равен“ и „ръка ръка мие“ — те нямат ни право, ни сила за вашето себелюбие.

Вашето себелюбие, творци, съдържа предпазливостта и предвидливостта на бременна жена! Което още никой с очи не е видял, плода — него закриля и пази, и храни всичката ви обич.

Дето е всичката ви обич, у детето, там е също и всичката ви добродетел! Вашето дело, вашата воля е вашият „ближен“ — не се оставяйте да ви заблуждават с фалшиви ценности!

Вие, творци, вие, висши човеци! Който трябва роди, е болен; а който е родил, е нечист.

Питайте жените — не е удоволствие да раждаш. Болката кара кокошки и поети да кудкудякат.

Вие, творци, у вас има много нечисто. Защото вие трябваше да станете майки.

Новородено дете: о, колко нова мръсота се появи на свят! Отстранете се! И който е родил, да си измие добре душата!

Не бивайте добродетелни свръх силите си! И не изисквайте от себе си нищо против вероятността!

Ходете по стъпките, по които вече е ходила добродетелта на вашите бащи! Как бихте искали да се подемете високо, ако не се подеме с вас волята на вашите бащи?

Но който иска да бъде първи, да гледа да не стане последен!

И дето са пороците на вашите бащи, там не трябва вие да искате да минавате за светци!

Чиито бащи са обичали жени и силни вина; и диви свине — какво би било, ако един от тях изискваше от себе си целомъдрие?

Това би било безумие! Наистина, за такъв един струва ми се е много, ако той е мъж само на една или две, или три жени.

И ако той учредеше манастири и напишеше на вратите им: „Пътят към светеца“ — аз пак бих казал — за какво! То е още едно безумие!

Той си е учредил поправителен дом и убежище — на добър час! Но аз не вярвам в това.

В самотността расте, което човек носи в нея, също и вътрешното животно. Затова мнозина не трябва да се напътват към самотност. Имало ли е по-мръсно досега на земята от пустинници светци? Около тях е бесувал не само дяволът — но и свинята.

Боязливи, свенливи, несръчни, като тигър, комуто някой скок не се е удал: тъй, висши човеци, ви виждах често да се измъквате настрана. Един зар не ви се удаде.

Но що от това, играчи на зарове! Вие не сте учили да играете и осмивате, както трябва да се играе и осмива! Не седим ли винаги на една маса за осмиване и игране?

И ако вие не сте сполучили с великото, значи ли, че вие затова сте несполучени? И ако сами вие не сте сполучени, несполучен ли е затова човекът? Но ако човек не е сполучен: добре! Та какво!

Колкото едно нещо е по-съвършено, толкова по-рядко се сполучва то.

Висши хора, не сте ли вие всички тук несполучени?

Бъдете бодри, какво от това! Колко неща са още възможни! Научете се на себе си да се смеете, както трябва да се смее човек!

И чудно ли е, че вие сте несполучени и полусполучени, вие, полустрошени!

Не се ли бие и блъска във вас бъдещето на човека?

Най-далечното, най-дълбокото, звездновисокото на човека, неговата чудовищна сила — всичко това не кипи ли във вашето гърне?

Чудно ли е, че много гърнета се счупват! Научете се да се смеете на себе си, както трябва човек да се смее! Вие, висши човеци, о, колко неща още са възможни! И наистина, колко неща са вече сполучени! Колко богата е тая земя с малки, добри съвършени неща, напълно сполучени! Поставете малки добри съвършени неща около си, вие, висши човеци! Чиято златна зрялост лечи сърцето. Съвършеното учи да се надяваме.

Що е било досега на земята най-голям грях? Не бе ли словото на тоя, който рече: „Тежко на ония, които се смеят тук!“

Не намери ли той сам на земята основание за смях? Тогава той зле е дирил. Дори дете намира тук основания за смях. Той не е обичал достатъчно — инак би обичал и нас, смеещите се! Но той ни мразеше и осмиваше, плач и скърцане на зъби ни предричаше той.

Трябва ли човек изведнъж да проклина, дето не обича? Това, струва ми се, е лош вкус. Но тъй правеше той, безусловният. Той произхождаше от сганта.

И сам той не обичаше достатъчно — инак по-малко би се сърдил, че не го обичат. Всяка велика любов не иска любов — иска повече.

Бягайте от пътя на всички такива безусловни! Те имат тежки нозе и задушни сърца — те не знаят да танцуват. Как може да бъде земята лека за такива.

Всички добри неща се приближават към целта си, като криволят. Като котки се гърбят, те мъркат вътрешно пред своето близко щастие — всички добри неща се смеят.

Вървежът издава дали някой върви по своя път — гледайте как вървя аз! Но който се приближава до целта си, той танцува!

И наистина аз се вкамених в статуя, нито стоя тук, неподвижен, тъп, вкаменен като стълб; аз обичам бързия бяг.

И макар да има на земята блата и гъста скръб — който има леки нозе, скача през тинята и танцува като върху пометен лед.

Възвишете сърцата си, братя мои, високо! По-високо! А не забравяйте също и нозете си! И нозете си повишете, вие, добри танчари, и още по-добре — изправете се на глава!

Тоя венец на засмения, тоя венец от рози: аз само увенчах главата си, с него аз сам осветих моя смях. Никого другиго не намерих аз днес достатъчно силен за това. Заратустра танчарят, Заратустра лекият, който маха криле, готов да лети, мамещ всички птици, готов, чевръст, и блажено лек.

Заратустра прорицателят, Заратустра правдосмеещият се, не безпокойният, не безусловният, един, който обича скокове и отклонения от пътя — аз сам увенчах главата си с тоя венец!

Възвишете сърцата си, братя мои, високо! По-високо! И не забравяйте също и нозете си! И нозете си повишете, вие, добри танчари, и още по-добре — изправете се на глава! И в щастието има тежки животни, има тромави от рождение. Те правят чудновати усилия като слон, който иска да се изправи на глава.

Но по-добре да бъдеш луд от щастие, отколкото луд от нещастие, по-добре тромав да танцуваш, отколкото хром да ходиш. Научете моята мъдрост — дори и най-лошото нещо има две добри обратни страни; дори и най-лошото нещо има добри нозе за танец: тогава научете се сами, висши човеци, да стоите на своите нозе! Отучете се да тръбите за тъга и за всяка скръб на сганта. О, как скръбни ми се виждат днес глумците на сганта! Но това „днес“ е на сганта.

Правете като вятъра, когато се хвърля из своите планински пещери — той иска да играе по своя свирка, морята треперят и се мятат под неговите стъпки.

Който дава криле на магарета, който дои лъвици, хвала на тоя добър, неукротим дух, който за всяко „днес“ и за всяка сган идва като вихър —

— който е враг на всички магарешки тръни и увехнали листи, и буренаци: хвала на тоя див добър свободен бурен дух, който танцува върху блата и тъги като върху поляна!

Който мрази мършавите псета на сганта и всички несполучили мрачни изроди: хвала на тоя дух на всички свободни духове, смеещ се вихър, който сипе прах в очите на всички, що гледат черно и са покрити с язви.

Вие, висши човеци, най-лошото у вас е това: всички вие не сте се научили да танцувате, както трябва да се танцува над самия себе! Що от това, че вие не сте сполучили!

Колко неща са още възможни! Научете се тогава да се смеете над самите вас! Възвишете сърцата си, вие, добри танчари, високо! По-високо! И не забравяйте и добрия смях! Тоя венец на засмения, тоя венец от рози — вам, братя мои, хвърлям тоя венец! Аз осветих смеха; висши човеци, научете се да се смеете!

Песен на тъгата

Когато Заратустра говореше тия речи, той стоеше близо до входа на своята пещера; но с последните думи той напусна гостите си и избяга за малко на открито.

— О, чисти благоухания около мен — извика той, — о, блажена тишина около мен! Но де са моите животни? Елате, елате, орел мой и моя змия!

Кажете ми, мои животни: всички тия висши човеци — не миришат ли те на лошо? О, чисти благоухания около мен! Сега знам и чувствам аз как ви обичам, мои животни.

И Заратустра рече още веднъж:

— Аз ви обичам, мои животни!

А орелът и змията припираха към него, когато той рече тия думи, и гледаха към него нагоре. Така седяха трима заедно и душеха, и дишаха заедно чистия въздух. Че въздухът тук отвън беше по-чист, отколкото при висшите човеци.

Но щом Заратустра напусна своята пещера, ето че старият магьосник се издигна, погледна лукаво наоколо и рече:

„Той излезе!

И ето, висши човеци — да ви погъделичкам и аз като него с това лъстиво и ласкаещо име — напада ме моят зъл измамлив и чародеен дух, моят тъжен дявол, който от душа е противник на тоя Заратустра: простете му! Сега той иска да ви омагьоса, неговият час настана; напусто се боря аз с тоя зъл дух.

Всички вам, каквито почести и да бихте си въздали на думи, дали вие се зовете «свободни духом», или «правдиви», или «каещи се духом», или «освободени от окови», или «алчущи и жаждущи» — всички вам, които страдате подобно мен от великото отвращение, за които старият бог умря, а още никой нов бог не лежи в люлка и пелени — вам всички е благосклонен моят зъл дух и дявол-магьосник.

Аз ви познавам, висши човеци; аз познавам него — познавам също този дявол, когото против волята си обичам, тоя Заратустра: сам той, струва ми се, прилича на една хубава маска на светец; прилича на нов чуден маскарад, в който моят зъл дух, тъжният дявол намира удоволствие — аз обичам Заратустра, тъй ми се струва често, заради моя зъл дух.

Но вече той ме овладява и ме мъчи тоя дух на тъгата, тоя дявол на вечерната дрезгавина — и, наистина, висши човеци, нему се иска —

— отворете само очи! нему се иска, да дойде наг, дали жена, или мъж, още не зная: но той иде, той ме мъчи, уви! Разтворете вашите чувства.

Денят отзвучава; за всички неща иде вечер, и за най-добрите, чуйте и вижте, висши човеци, какъв дявол, дали мъж, дали жена, е тоя дух на вечерна тъга!“

Тъй рече старият магьосник, погледна лукаво и хвана своята арфа:

За науката

Тъй пя магьосникът и всички, които бяха сбрани, влетяха като птици неусетно в мрежата на неговото хитро и мрачно сладострастие. Само съвестният духом не бе хванат: той бързо отне арфата от магьосника и викна:

„Въздух! Нека чист въздух влезе вътре! Нека Заратустра влезе вътре! Ти правиш тая пещера задушна и отровна, ти, зъл стар магьосник!

Ти съблазняваш, ти, фалшив, изтънчен, към непознати страстни желания и пустини. И тежко, когато такива като тебе говорят за истината и й придават важност!

Тежко на всички свободни духове, които не са нащрек пред такива магьосници! Изгубена е тяхната свобода: ти учиш и мамиш назад в тъмници, ти, стар мрачен дявол, в твоята жалба звучи подмамлива свирка, ти приличаш на ония, които със своята похвала на целомъдрието тайно канят към разврат!“

Тъй рече съвестният, но старият магьосник се оглеждаше наоколо, наслаждаваше се от победата си и затова преглътна досадата, що му причини съвестният.

— Млъкни! — каза той със скромен глас. — Добри песни трябва добре да отекват; след добри песни трябва да има дълго мълчание.

Тъй правят всички тия, висшите човеци. Но ти сам навярно малко си разбрал от моята песен? В теб има малко от духа на магьосник.

— Ти ме хвалиш — отвърна съвестният, — като ме отделяш от себе си, добре, но вие, другите, що виждам аз? Вие още седите тук с похотливи очи.

Вие, свободни души, де се дяна вашата свобода! Изглеждате ми да приличате на такива, които дълго са гледали развратни танцуващи голи момичета: сами душите ви танцуват.

Във вас, висши човеци, трябва да има повече от онова, което магьосникът зове свой зъл чародеен и измамлив дух — ние трябва да сме различни.

И наистина, ние доста говорихме и мислихме, преди Заратустра да се е върнал в своята пещера, за да узная, че ние сме различни.

Ние дирим различни неща и тук горе, вие и аз. Аз именно диря повечето сигурност, затова дойдох при Заратустра. Той именно е най-яката кула и воля —

— днес, когато всичко се колебае, когато цялата земя трепери. Но вие, когато виждам какви очи правите, струва ми се, че вие дирите повече несигурност,

— повече трепет, повече опасност, повече земетресение, —

— вие ламтите, тъй ми се струва, простете моята смелост, вие, висши човеци; вие ламтите за най-лошия, най-опасния живот, който ми внушава най-голям страх, за живота на дивите зверове, за гори, пещери, стръмни планини и заблуждаващи устия.

И не тия водачи ви допадат най-вече, които ви изваждат от опасност, но ония, които ви отстраняват от всички пътища, съблазнителите.

Но ако такова желание у вас е истинско, то при всичко туй ми се вижда невъзможно.

Че страхът — това у човека е наследствено и основно чувство; чрез страх се обяснява всичко, наследственият грях и наследствената добродетел.

От страха израсна и моята добродетел, която се нарича наука.

Страхът именно от дивите зверове — той е най-дълго отглеждан у човека, включително животното, което той крие в себе си и от което се плаши — Заратустра го нарича „вътрешното животно“.

Тоя дълъг отдавнашен страх, най-сетне станал тънък духовен, душевен — днес, струва ми се, наричат „наука“.

Тъй рече съвестният; но Заратустра, който тъкмо се завърна в своята пещера и чу последните думи, и отгатна смисъла им, хвърли на съвестния пълна шепа рози и се изсмя на неговите „истини“.

„Как! — извика той. — Какво чух аз сега? Наистина, струва ми се, че или ти си глумец или аз сам: и твоята «истина» аз в миг ще обърна надолу с главата.

Страх именно — е изключение за нас. А мъжество и премеждия, и радост от неизвестното, от това, което никой още не е дръзвал — мъжество ми се струва е цялата предистория на човека.

На най-дивите смели животни е завидял той и им е ограбил всички добродетели: едва тъй стана той човек.

Това мъжество, най-сетне станало изтънчено, духовно и душевно, това човешко мъжество с орлови криле и змийска мъдрост: то, ми се струва, се зове днес…“

„Заратустра!“ — извикаха всички, които седяха заедно, като из една уста и вдигнаха голям смях при това; но от тях се поде сякаш тежък облак. Също и магьосникът се смя и рече мъдро:

„Та що! Той се махна, моят зъл дух!

И не ви ли предупредих сам аз от него, като казах, че той е лъжец, дух на лъжа и измама?

Особено когато той се покаже гол. Но що съм крив аз за неговите козни! Аз ли създадох него и света?

Добре! Нека се сдобрим пак и бъдем весели! И макар вече Заратустра да гледа сърдито — вижте го! Той ми е сърдит — преди да падне нощ, той пак ще ме обикне и възхвали, той не може да живее дълго, без да прави такива безумства.

Той обича своите врагове: това изкуство разбира той най-добре от всички, които съм виждал аз. Но затова той отмъщава на своите приятели!“

Тъй рече старият магьосник и висшите човеци му ръкопляскаха: тъй че Заратустра обикаляше пещерата и със злоба и обич стискаше ръцете на своите приятели — като някой, който иска да поправи нещо и да се извини пред всички. Но когато дойде при вратата на своята пещера, ето, нему отново се поиска да излезе на чист въздух, там вън и при своите животни — и той искаше да избяга невидян.

Между дъщерите на пустинята

„Недей бяга! — каза тук скитникът, който се наричаше сянката на Заратустра. — Остани при нас — инак старата тежка скръб пак ще ни нападне.

Оня стар магьосник вече ни дари всичко свое най-лошо и ето, добрият благочестив папа има сълзи на очи и той пак отплува по морето на своята тъга.

Тия царе пак могат още да се преструват пред нас: това те се научиха днес най-добре от всички ни! Но да нямаха свидетели, обзалагам се, че също и у тях би почнала пак лошата игра —

— лошата игра на отминаващи облаци, на влажна скръб, на нависнало небе, на откраднати слънца, на виещи есенни ветрове!

— лошата игра на нашето време и викане за помощ: остани при нас, о, Заратустра. Тук има много скрита неволя, която иска да говори, много здрач, много облаци, много задушлив въздух!

Ти ни нахрани със здрава мъжка храна и силни мъдрословия: не допускай да ни нападнат след трапезата пак изнежените женски духове!

Сам ти правиш въздуха около си здрав и ведър! Намирал ли съм аз някога такъв добър въздух на земята, както у тебе в твоята пещера?

Разни страни видях аз, моят нос се научи да разбира и оценява разен въздух. Но у тебе моите ноздри вкусиха най-голямата си радост!

Освен, освен — о, прости ми един стар спомен, прости ми една стара следтрапезна песен, която някога съчиних между дъщерите на пустинята, при които имаше такъв пресен ведър източен въздух; там бях аз най-далеч от облачната влажна тъжна стара Европа!

Тогава обичах аз тия възточни момичета и друго небесно царство, над което не висят ни облаци, ни мисли.

Вие не знаете как чинно седяха те, когато не танцуваха, дълбоки, но без мисли като малки тайни, като окичени загадки; като орехи след ядене — пъстри и чужди, наистина! Но без облаци: загадки, които лесно се отгатват; за угода на такива девойки съчиних аз тогава един следтрапезен псалом.“

Тъй рече скитникът и сянката; и преди някой да му отвърне, той беше вече хванал арфата на стария магьосник, кръстосал нозе, и гледаше около си спокойно и мъдро — а с ноздрите си пое мудно и въпросително въздух, като някой, който в нови страни опитва нов чужд въздух. След това почна той да пее, като да ревеше.

Пустинята расте: тежко на тоз, що в себе си таи пустини!

Пробуждане

След песента на скитника и сянката пещерата изведнъж се изпълни с шум и смях: и тъй като събраните гости говореха всички наведнъж, и оселът също, при такова едно поощрение не стоя мирно, малко отвращение и чувство за присмех обзе Заратустра към неговите гости: макар и да се радваше на тяхната веселост.

Че тя му се стори една поличба за оздравяване. Тъй се измъкна той навън на свобода и рече на своите животни:

— Къде се дяна тяхната неволя? — рече той и вече сам си отдъхна от своята малка досада. — При мен те се отучиха, както ми се струва, да викат за помощ!

Макар, за жалост, да не са се отучили от вика. — И Заратустра запуши ушите си, че тъкмо и магарешкото И-А се вмеси чудно в радостните ликувания на тия висши човеци.

Те са весели — почна отново той, — и кой знай? Може би за сметка на стопанина; и макар да се научиха от мен да се смеят, все пак не моя смях научиха те.

Но що от това! Те са стари хора; и оздравяват посвоему, те се смеят посвоему; ушите ми са понасяли по-лоши неща и не огрубяха.

Тоя ден е една победа: той се отмахва вече, хвръква духът на тежестта, старият ми смъртен враг! Как хубаво иска да свърши тоя ден, който почна тъй лошо и тежко!

И той иска да свърши. Вече иде вечер: над морето лети той, добрият ездач! Как се люлее, блаженият, който се връща у дома на своите пурпурни седла!

Небето ясно гледа, светът лежи дълбоко: о, всички вие, чудни хора, които дойдохте в моя дом, струва си да се живее при мен!

Тъй рече Заратустра. И пак се счу викът и смехът на висшите човеци от пещерата; тогава той почна отново.

— Те хапят, мойта стръв действа, също и от тях се махва врагът им, духът на тежестта. Учат се вече сами на себе си да се смеят: чувам ли добре?

Моята храна за мъже действа, моите сочни силни мъдрословия: наистина аз не ги нахраних със зеленчук, що издува! А с храна на воин, с храна на завоевател; нови желания събудих аз.

Нови надежди има в техните ръце и нозе, сърцето им се изпъва. Те намират нови думи, скоро духът им ще диша дързост.

Такава храна, разбира се, не е за деца, нито за копнеещи стари и млади женици. На тях инак трябва да се придумва утробата; техен лекар и учител не съм аз.

Отвращението бяга от тия висши човеци: добре! Това е моя победа.

В моето царство ще бъдат те сигурни, всеки глупав срам избягва, те се отърсват.

Те отърсват сърцето си, добри часове се връщат отново при тях, те отпочиват и преживят — те стават признателни.

Това вземам аз като най-добра поличба — те стават признателни. Още малко и те ще измислят празници, и ще поставят паметници на своите стари радости.

Те са оздравяващи! Тъй рече Заратустра радостен в сърцето си и погледна навън; но неговите животни припираха около му и почитаха неговото щастие и неговото мълчание.

Но внезапно се сепна ухото на Заратустра: в пещерата, която досега беше пълна с шум и смях, из един път настана мъртва тишина — а носът му усети благовонен дим и тамян като от запалени кедрови шушулки.

— Що става? Какво правят те? — попита се той и се примъкна към входа, за да може незабелязан да гледа гостите си. Но чудо на чудесата! Какво трябваше той да види със своите очи!

— Те пак станаха набожни, те се молят, те са луди! — рече той и се учуди извън мяра. И действително! Всички тия висши човеци, двамата царе, папата извън служба, злият магьосник, доброволният просяк, скитникът и сянката, старият прорицател, съвестният духом и най-грозният човек: те всички като деца и вярващи стари женици бяха коленичили пред осела и му се кланяха. И тъкмо почна най-грозният човек да гълголи и сумти, като че нещо неизразимо искаше да избие от него; но когато дойде до реч, ето, че почна един набожен чуден молебен за възхваление на обожавания и каден осел. А тоя молебен гласеше тъй:

Амин! И чест и слава, и мъдрост, и благодарение, и хвала, и сила на нашия бог, вовеки веков!

— А оселът изрева тук И-А.

Той носи товара ни; той прие образа на раб, той е търпелив от сърце и никога не казва не; и който обича своя бог, той го наказва.

— А оселът изрева тук И-А.

Той не говори: освен когато казва все „да“ на света, що сътвори: тъй възхваля той своя свят. От хитрина той не говори. Така той бива рядко несправедлив.

— А оселът изрева тук И-А.

Незабелязан минава той през света. Сив е цветът на тялото му, в което обвива своята добродетел. Има ли дух, той го крие; но всеки вярва в неговите дълги уши.

— А оселът изрева тук И-А.

Каква скрита мъдрост има в това, че той носи дълги уши и само „да“ казва, а никога „не“! Не сътвори ли той света по свой образ, колкото се може по-глупав.

— А оселът изрева тук И-А.

Ти вървиш по прави и криви пътища; малко щеш да знаеш, какво нам, хората, се струва. Право или криво. Отвъд добро и зло е твоето царство. Твоята невинност е да не знаеш какво е невинност.

— А оселът изрева тук И-А.

И ето, ти не отпъждаш никого от себе си, ни просяци, ни царе.

Ти оставяш децата да дойдат при теб и когато лошите момчета те закачат, ти наивно викаш И-А.

— А оселът изрева тук И-А.

Ти обичаш ослици и пресни смокини, ти не презираш нищо, което е за ядене. Трънът гъделичка сърцето ти тъкмо когато си гладен. В това има божа мъдрост.

— А оселът изрева тук И-А.

Празникът на осела

Но на това място в молебена Заратустра не можа вече да се сдържи, сам извика И-А, по-високо от осела, и скочи посред своите повилнели гости.

— Но какво правите вие? — извика той, като дърпаше молещите се от земята. — Тежко ви, ако друг някой ви видеше, а не Заратустра.

Всеки би отсякъл, че вие с вашата нова вяра сте най-лошите богохулници или най-безумните стари женици!

И сам ти, стар папа, прилича ли ти на теб да се кланяш тъй на едно магаре като на господ?

— О, Заратустра — отвърна папата, — прости, но от божиите работи аз разбирам повече от тебе. И тъй трябва.

По-добре тъй да се кланяш на господа, в тоя образ, отколкото в никакъв образ! Размисли върху това изречение, мой високи приятелю — ти ще познаеш изведнъж, че в такова изречение се крие мъдрост.

Оня, който рече „Бог е дух“ — той направи досега на земята най-голяма стъпка и най-голям скок към безверието: такива думи не се поправят лесно на земята.

Моето старо сърце скача и подскача, че на земята има нещо за почитане. Прости това, о, Заратустра, на едно набожно папско сърце!

— И ти — рече Заратустра на скитника и сянката, — ти се зовеш и мислиш свободен дух? И извършваш тук такава идолопоклонска и папска служба?

Наистина, ти вършиш по-лоши работи, отколкото при твоите лоши мургави момичета, ти, лош нов вероизповеднико!

— Доста лоши — отвърна скитникът и сянката, — ти имаш право: но какво съм крив аз за това? Старият бог се пак съживи, о, Заратустра, ти можеш да говориш, колкото щеш.

Най-грозният човек е виновен за всичко: той отново го съживи.

И ако той каже, че той го е някога убил — смъртта у боговете е винаги само един предразсъдък.

— А ти — рече Заратустра, — ти, зъл, стар магьоснико, какво направи ти! Кой в това свободно време ще вярва занапред още в тебе, ако ти вярваш в такива божествени магарии?

Ти стори една глупост; как можа ти, хитрец, да сториш такава глупост!

— О, Заратустра — отвърна хитрият магьосник, — ти имаш право, то бе една глупост, но и затова ми струва тя много.

— И ти също — рече Заратустра на съвестния духом, — размисли и сложи си пръста на носа! Не се ли върши тук нещо против съвестта ти? Не е ли твоят дух премного чист за това молене и кадене на тия набожници?

— Има нещо в това — отвърна съвестният и сложи пръст на носа си, — има нещо в това представление, което е дори приятно за съвестта ми.

Може би аз не смея да вярвам в Бога: но явно е, че бог в тоя образ ми изглежда най-вероятен.

Бог трябва да бъде вечен според свидетелството на най-благочестивите — който има толкова много време, дава си време. Тъй бавно и тъй глупаво, колкото е възможно, с това такъв един може да иде далеч.

И който има твърде много ум, той би желал сам да се вижда от глупост и безумие. Помисли за себе си, о, Заратустра!

Сам ти — наистина! Също и ти би могъл от изобилие и мъдрост да станеш осел.

Не обича ли съвършеният мъдрец да ходи по най-кривите пътеки?

Това учи и очевидността, о, Заратустра — очевидното в теб!

— Най-сетне и ти сам — рече Заратустра и се обърна към най-грозния човек, който все още лежеше на земята, вдигащ ръка към осела (той му даваше вино да пие). — Речи, ти, неизречими, какво направи тук!

Ти ми изглеждаш променен, окото ти гори, мантията на възвишеното лежи около твоята грозота; що стори ти?

Истина ли е, що казват ония, че ти отново си го съживил? И защо? Не бе ли той с причина умъртвен и премахнат?

Сам ти ми изглеждаш съживен. Що стори ти? Какво превърна ти?

Защо се тъй преобърна ти? Речи, неизречими!

— О, Заратустра — отговори най-грозният човек, — ти си хитрец!

Дали той още живее, или е оживял, или е съвсем умрял — кой от двама ни знае това най-добре? Тебе питам.

Но едно знам аз — от теб научих аз това някога, о, Заратустра: който иска съвсем да убие, той се смее.

„Не с гняв, а със смях човек убива“ — тъй казваше ти някога.

О, Заратустра, ти скритник, ти унищожител без гняв, ти опасен светец — ти си хитрец!

Но тук се случи, че Заратустра, учуден на тези хитри отговори, отскочи пак назад, към вратата на своята пещера и, обърнат към всички гости, със силен глас извика:

— О, вие всички заедно хитри глумци, вие, шегобийци! Какво се преструвате и таите пред мен!

А как на всякого от вас сърцето трепкаше от удоволствие и злоба, затова, че най-сетне вие още веднъж станахте като деца, тоест набожни —

— че най-сетне пак правихте, каквото правят децата, именно молихте се, кръстосвахте ръце и казвахте „Дядо Господи“!

Но оставете тая детска стая, моята собствена пещера, дето днес всякаква детинщина е като у дома си. Разхладете навън горещата си детинска смелост и сърдечен шум.

То се знае: докато не станете като деца, няма да влезете в това небесно царство. (И Заратустра показа с ръце нагоре).

Но ние и така не искаме царство небесно: мъже станахме, затова искаме ние земното царство.

И още веднъж почна Заратустра да говори.

— О, мои нови приятели — рече той, — вие, чудни, вие, висши човеци, как ми харесвате вие сега —

— откакто станахте пак радостни! Вие истински се разцъфтяхте всички: струва ми се, за такива цветя, каквито сте вие, са потребни нови празници,

— една малка храбра безсмислица, някакво богослужение и магарешки празник, някакъв стар весел Заратустра глумец, един вихър, който разведрява душата ви.

Не забравяйте тази нощ и тоя празник на осела, вие, висши човеци!

Това измислихте вие при мене, това вземам аз за добра поличба — такива неща измислят само оздравяващите!

И ако го празнувате още веднъж, този празник на осела, празнувайте го от обич към себе си, празнувайте го и от обич към мен! И за мой помен!

Тъй рече Заратустра.

Песен на опиянението

А между това един след друг те бяха излезли на свободен въздух в прохладната унесена нощ; само Заратустра водеше за ръка най-грозния, да му покаже своята света нощ и голямата кръгла луна, и сребристите водопади при пещерата си. Там застанаха те най-сетне мълком един до друг, цял куп стари хора, но с успокоено мъжествено сърце и възчудени в себе си, че им е било тъй добре на земята; а тайнствеността на нощта се приближаваше все повече и повече до сърцето им.

И отново Заратустра помисли в себе си: „О, как ми харесват тия висши човеци!“ — но той не каза това, защото уважаваше тяхното щастие и мълчанието им.

Но ето, че се случи онова, което през тоя чуден дълъг ден бе най-чудното — най-грозният човек почна още веднъж и за последен път да гълголи и да сумти, и докато проговори — ето, изведнъж изскочи чист един въпрос из неговите уста, един добър дълбок ясен въпрос, който раздвижи сърцето в плътта на всички, които го слушаха.

— Всички вие, приятели мои — каза най-грозният човек, — как ви се струва? Заради тоя ден аз за пръв път съм доволен, че цял живот живях.

И че ви свидетелствам, това още не ми е достатъчно. Заслужава да се живее на земята: един ден, един празник със Заратустра ме научи да обичам земята.

„Това ли беше животът? — ще кажа аз на смъртта. — Добре тогаз! Още веднъж!“

Приятели мои, как ви се струва? Не искате ли като мене да речете на смъртта: „Това ли беше животът? Добре, за Заратустра тогава! Още веднъж!“

Тъй рече най-грозният човек; но то беше не много преди полунощ. И какво мислите вие се случи тогава? Щом висшите човеци чуха въпроса му, веднага познаха своята промяна и оздравяване; а кой им беше дал това; тогава те наскачаха към Заратустра, благодарящи, почитащи, милващи, целуващи ръката му, тъй както беше навик на всеки един — и тъй едни се смееха, други плачеха. А старият гадател танцуваше от радост; и ако дори тогава той е бил, както някои казват, упоен от сладко вино, то навярно е бил още по-упоен от сладкия живот и се е отрекъл от всяка умора. Има дори и такива, които разказват, че тогава магарето танцувало: не току-тъй отнапред най-грозният човек му бил дал вино да пие. Било тъй или инак; и ако нея вечер наистина магарето не е танцувало, то са станали тогава по-големи и по-чудни работи от танеца на едно магаре. Накъсо, както казва пословицата на Заратустра: „Че какво от това!“

А Заратустра, когато се случи това с най-грозния човек, стоеше там като опиянен — погледът му угасна, езикът му се преплете, краката му се люшкаха. И кой би познал какви мисли минаваха тогава през душата на Заратустра? А явно бе, че духът му отстъпи назад и отлетя напред и се намери в далнини и в същото време „на високия ярем“, както е писано, „между две морета, между минало и бъдеще зареян като тежък облак“. Но полека-лека, докато висшите човеци го държаха на ръце, той дойде малко на себе си и отстраняваше с ръце навалицата почитатели и загрижени; но той не проговори. Изведнъж бързо извърна глава, като че му се счу нещо: той допря пръст на устни и рече:

„Елате!“

И тутакси наоколо стана тихо и тайнствено; а из глъбината се възземаше полека звънът на една камбана. Заратустра се вслуша, както и висшите човеци; а сетне допря за втори път пръст на устни и рече пак:

— Елате! Елате! Полунощ приближава! — и гласът му се промени. Но той още не се мръдваше от място: тогава стана още по-тихо и тайнствено, и всичко се вслуша, също и магарето, и почетните животни на Заратустра, орелът и змията, а като тях и пещерата, и големият студен месец, и самата нощ. А Заратустра допря за трети път ръка на устни и рече:

— Елате! Елате! Елате! Да вървим! Настана часът да вървим в нощта!

Полунощ приближава, висши човеци, и аз искам да ви кажа нещо на ухото, както оная стара камбана ми каза на ухо — тъй тайнствено, тъй страшно, тъй сърдечно, както оная полунощна камбана ми говори, която повече е преживяла от всеки човек; която е изброявала ударите на сърцето и болките на вашите бащи: Ах! Ах! Как тя въздиша! Как се смее насън! Старата дълбока полунощ!

Тихо! Тихо! Сега се чува много нещо, което през деня не смее да се обади; но ето, в хладния въздух, когато всеки шум на вашите сърца утихна — ето че говори, ето че сама се слуша, ето че се промъква в нощните будни души: Ах! Ах! Как тя въздиша! Как се смее насън!

Нима ти не чуваш как тя тайнствено, страшно, сърдечно на теб говори, старата дълбока, дълбока полунощ?

О, човек! Внимавай!

Тежко ми! Къде се дяна времето? Не потънах ли аз в дълбоки кладенци? Светът спи.

Ах! Ах! Псето вие, месецът грее. По-добре умрял бих, отколкото да ви кажа какво мисли моето полунощно сърце.

Ето, вече аз умрях. Свърши се. Паяк, какво плетеш паяжина около ми? Кръв ли искаш? Ах! Ах! Роса пада, иде часът — часът, в който ме побиват тръпки и треперя, той пита и пита, и пита: „Кой има сърце за това?

Кой трябва да бъде властител на земята? Кой иска да каже: тъй трябва вие да се леете, вие, големи и малки реки!“

— Часът приближава: о, човек, ти, висш човек, внимавай! Тая реч е за изтънчени уши, за твоите уши — какво дълбоката полунощ говори?

Унася ме, там, душата ми играе. Дневен труд! О, дневен труд! Кой да бъде властител на земята?

Месецът е хладен, вятърът мълчи. Ах! Ах! Възлитахте ли доста високо? Вие танцувахте: но кракът не е крило.

Вие, добри танчари, всяка радост се свърши: виното стана тригя17, всяка чаша стана хрупкава, гробовете зашептяха.

Вие не възлетяхте доста високо: ето че гробовете шепнат: „Спасете умрелите! Защо е тъй дълго нощ? Не упоява ли ни месецът?“

Вие, висши човеци, спасете гробовете, събудете труповете! Ах, какво още дълбае червеят? Приближава, приближава часът, бумти камбаната, сърцето още хрипти, червеят все още дълбае, червеят на сърцето.

Ах! Ах! Дълбок е светът!

Сладка лиро! Сладка лиро! Аз обичам твоя звук, твоя опиянен звук на слепок!

— Откога ли, откъде ли иде твоят звук, отдалеч, от езерата на любовта! Ти, стара камбано, ти, сладка лиро! Всяка скръб ти е разкъсвала сърцето, скръбта на баща, на деди, на прадеди; речта ти узря:

— узря като златна есен и следпладня, като моето сърце на пустинник — ето че говориш ти — сам светът узря, гроздът червенее,

— сега иска да умре, от щастие да умре. Вие, висши човеци; не подушвате ли? Тайно лъхна мирис,

— дъхът и мирисът на вечността, един розовоблагатен, кафен златновинен мирис от старо щастие,

— от опиянено полунощно-смъртно щастие, което пее: Дълбок е светът и глъбината му незнайна за деня!

Остави ме! Остави ме! Аз съм пречист за тебе. Не ме досягай! Не бе ли моят свят сега съвършен?

Моята кожа е пречиста за твоите ръце. Остави ме, ти, глупав груб душен ден! Полунощта не е ли по-ясна?

Най-чистите нека бъдат властители на земята, най-незнайните, най-силните, полунощните души, които са по-ясни и по-дълбоки от всеки ден. О, ден, ти ме дебнеш? Ти посягаш да хванеш моето щастие? Аз съм богат, самотен, една златна съкровищница?

О, свят, ти ме искаш? Световен ли съм аз за теб? Или духовен? Или божествен? Но, ден и свят, вие сте тъй груби — имайте по-умни ръце, посегнете към по-дълбоко щастие, към по-дълбоко нещастие, посегнете към кой да е бог, не посягайте към мен —

— моето нещастие, моето щастие е дълбоко, ти, чуден ден, и все пак не съм аз бог, никакъв бог, никакъв божи ад: дълбока мъка го гнети!

Божията мъка е по-дълбока, ти, чуден свят! Посегни към божията мъка, не към мен! Какво съм аз! Една опиянена сладка лира, —

— една полунощна лира, един камбанен тъмен звън, който никой не разбира, но който трябва да говори пред глухи, вие, висши човеци! Защото вие не ме разбирате!

Там! Там! О, младост! О, пладня! О, следпладня! Ето, дойде вечер и нощ, и полунощ — псето вие, вятърът:

— не е ли вятърът псе? Той скимти, той лае, той вие. Ах! Ах! Как тя въздиша: как тя се смее, как тя хрипти и стене, полунощта!

Как трезво тя сега говори, тая опиянена мечтателка! Тя навярно е надпила своето опиянение? Тя се разведря? Тя преживя?

— Своята мъка, тя преживя насън, старата дълбока полунощ, а повече още своята радост. Радост, когато мъката е дълбока: от мъката е по-дълбока радостта.

Ти, лоза! Що възхваляш? Нали вече те отрязах! Аз съм жесток, ти се разкървави — какво значи, че ти възхваляш моята опиянена жестокост?

„Което стана съвършено, всичко зряло — иска да умре!“ Тъй казваш ти.

Благословен, благословен да е косерът! Но всичко незряло иска да живее: уви! Мъката говори: „Махни се! Отлети! О, мъка!“ Но всичко, що страда, иска да живее, за да узрее, да се възрадва и копнее,

— да копнее за далечното, висшето, по-ясното. „Искам наследници — тъй говори всичко, що страда — искам деца, не ща себе си“, —

— а радостта не ще наследници, не ще деца — радостта иска себе си, иска вечност, иска възвръщане; иска всичко въвеки себеподобно.

Мъката говори: „Разбий се, окървави се, сърце! Върви, нога! Крило, лети! Нагоре! Към върха! О, мъка!“ Тъй! Напред! О, старо мое сърце: мъката говори: „Отлети!“

Вие, висши човеци, как ви се струва? Гадател ли съм? Мечтател ли? Опиянен? Един сънотълкувател? Една полунощна камбана? Една капка роса? Лъх и дъх на вечността? Не чувате ли? Не подушвате ли? Тъкмо бе светът ми съвършен, полунощта е и пладня — болката е и радост, проклятието е и благословия, нощта е и слънце. Махнете се! Или научете: мъдрецът е и безумец. Казвали ли сте някога „да“ за някоя радост? О, приятели мои, тогава сте казвали „да“ и за всяка мъка. Всички неща са споени, нанизани влюбени —

— искали ли сте някога веднъж, дваж, говорили ли сте някога: „Ти ми харесваш, щастие! Мигновение! Миг!“ Тогава сте поисквали всичко назад!

— Всичко изново, всичко вечно, всичко споено, нанизано, влюбено, о, така обичахте вие света —

— вие, вечни, вие го обичате вечно и винаги: а и на мъката казвате: отлети, но пак се върни. Че радостта, тя иска вечността!

Всяка радост иска вечност за всички неща, иска мед, иска квас, иска опиянена полунощ, иска гробове, иска гробовни сълзи-утеха, иска позлатени вечерни зари —

— какво не иска радостта! Тя е по-жадна, по-сърдечна, по-гладна, по-страшна, по-тайна от всяка скръб, тя иска себе си, тя хапе в себе си, волята на вечното се бори в нея —

— тя иска любов, тя иска омраза, тя е пребогата, дарява, захвърля, проси да я вземе някой, благодари на оня, що я взема, тя би желала да бъде ненавиждана — тъй богата е радостта, че жаднее за мъка, за ад, за омраза, за позор, за недъг, за света — защото тоя свят, о, вие го знаете!

Вие, висши човеци, за вас чезне тя, радостта, необузданата, блажена — за вашата мъка, вие, несполучени! За несполученото чезне всяка вечна радост.

Защото всяка радост иска сама себе си, затова иска тя и сърдечна мъка!

О, щастие, о, болка! Разбий се, сърце! Вие, висши човеци, научете, радостта иска вечност — радостта иска вечност за всички неща, тя иска дълбока и дълбока вечност!

Научихте ли вече моята песен? Отгатнахте ли какво иска тя? Добре! Напред! Вие, висши човеци, тъй пейте моята песен! Запейте ми сами песента, чието име е „Още веднъж“, чийто смисъл е „Вовеки веков!“ — пейте, вие, висши човеци, на Заратустра песента!

Поличба

Но заранта след тази нощ скочи Заратустра от своето легло, опаса бедрата си и излезе из своята пещера, сияен и мощен като утринно слънце, което се въззема зад тъмни планини.

— Ти, велико светило — рече той, както бе казал някога, — ти, дълбоко око на щастие, какво би било твоето щастие, да нямаше ония, на които ти светиш!

И ако те останеха вкъщи, когато ти вече си будно и идваш, и дариш, и раздаваш: как би възнегодувала затова твоята свенливост!

Добре! Те още спят, тези висши човеци, когато аз съм вече станал — това не са мои истински спътници! Не тях чакам аз тук в моите планини.

Аз искам да почна моето дело, моя ден; но те не разбират какви са поличбите на моето утро, моят ход — за тях той не е зов за пробуждане.

Те спят още в моята пещера, техният сън пие още от моите опиянени песни. Но ухото, което мене слуша — послушното ухо им липсва.

Това рече Заратустра на сърцето си, когато слънцето изгряваше; и погледна той въпросително във висините, че чу отгоре острия вик на своя орел.

— Добре! — извика той нагоре. — Тъй ми допада и тъй подобава. Моите животни са будни, защото аз съм буден.

Моят орел е буден и чества като мен слънцето. С орлови нокти посяга той към новата светлина. Вие сте мои истински животни; аз ви обичам.

Но още ми липсват моите истински човеци!

Тъй рече Заратустра; но случи се, че нему изведнъж се стори да е обиколен от безброй летящи птици — но шумът на толкова много криле и роят около главата му бе тъй голям, че той затвори очи. И наистина, като облак се спусна над него, като облак от стрели, който се изсипва върху някой нов враг. Но ето, това беше облак на обич и върху един нов приятел.

„Що става с мен?“ — помисли Заратустра в своето възчудено сърце и полека седна на големия камък, който лежеше до изхода на неговата пещера. Но докато с ръце се бранеше около си и над себе си, и под себе си от нежните птици, ето, случи му се нещо още по-чудно: той хвана незабелязано една гъста топла космата грива: но тук екна пред него рев — един кратък дълъг лъвски рев.

— Поличбата иде! — рече Заратустра и неговото сърце се преобърна. И наистина, когато стана светло около му, при неговите нозе лежеше едно жълто мощно животно и присланяше глава на коленете му и от обич не искаше да се махне от него, и правеше като псе, което е намерило своя стар господар. Но гълъбите в любовта си не бяха по-малко усърдни от лъва; и всеки път, когато някой гълъб прелиташе край носа на лъва, клатеше лъвът глава и се чудеше и смееше при това.

Гледайки всичко това, Заратустра рече само:

— Моите деца са близо, моите деца — после той съвсем онемя. Но на сърцето му олекна и от очите му се ронеха сълзи и падаха на ръцете му. Той никак не обръщаше внимание вече и седеше там неподвижен, без да се брани от животните. А гълъбите подхвръкваха от време на време и кацаха на неговите рамена и милваха бялата му коса и тяхната нежност и радост нямаше край. Но мощният лъв ближеше сълзите, които капеха по ръцете на Заратустра и ревеше, и ръмжеше плахо. Това вършеха тия животни.

Всичко това трая дълго време или късо — че, право казано, за подобни неща няма време на земята. Но между това се събудиха висшите човеци в пещерата на Заратустра и наредиха се един до друг като за шествие, за да идат да срещнат Заратустра и да му поднесат утринния си поздрав: защото те видяха, като се събудиха, че той вече не е между тях. Но като стигнаха до вратата на пещерата и шумът от стъпките им ги изпревари, сепна се лъвът, извърна се изведнъж от Заратустра и скокна, като ревеше диво, към пещерата. А висшите човеци, щом го чуха да реве, извикаха всички като из една уста, и полетяха назад и изчезнаха мигом.

А сам Заратустра, замаян и отчужден, вдигна се от мястото си и изгледа около си, съвзе се и се видя сам.

— Какво чух? — рече най-сетне той полека, какво стана ей сега?

И върна се споменът му, и той разбра с един поглед всичко, що се е случило между вчера и днес.

— Ето камъка — рече той, и поглади брадата си, — на него седях аз вчера заран: и тук дойде при мене гадателят, и тук чух аз за пръв път вика, който току-що се разнесе, великия вик за помощ.

О, вие, висши човеци, за вашата неволя вчера заран ми предричаше старият гадател, към вашата неволя искаше той да ме съблазни и изкуси:

— О, Заратустра — ми рече той, — аз ида, за да те въведа в последния ти грях.

— В последния ми грях? — извика Заратустра и се изсмя гневно сам на своите думи. — Какво ми остана още запазено като мой последен грях?

И още веднъж потъна Заратустра в себе си и седна пак на големия камък и се замисли. Изведнъж скочи той прав.

— Състрадание! Състрадание към висши човеци! — извика той и лицето му се превърна на бронзово. — Добре! На това мина времето!

Моята скръб и моето състрадание — що от това! Домогвам ли се аз към щастие? Аз се домогвам към своето дело!

Добре тогава! Лъвът дойде, моите деца са близо, Заратустра узря, часът му дойде —

— това е моето утро, моят ден се въззема: ела, ела, ти, велика пладня!

Тъй рече Заратустра и напусна своята пещера, сияен и мощен като утринното слънце, което се въззема зад тъмни планини.