Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)

Странникът

Беше сред нощ, когато Заратустра взе пътя през хребета на острова, за да стигне рано сутринта на другия бряг: че от там искаше да се качи на кораба. На оня бряг имаше едно добро пристанище, дето и чужди кораби често хвърляха котва; те вземаха със себе си мнозина, които искаха да минат от блажените острови през море. И когато Заратустра възлязваше нагоре по планината, спомни си по пътя за многото свои самотни скитания още от младини, и на колко планини и хребети и върхове се е възземал вече.

— Аз съм странник и възлезвач по планини — каза той на сърцето си, — не обичам равнините и, види се, не мога дълго да стоя спокойно.

И отсега каквато вече съдба и преживяване да ме стигне — ще е едно странстване и възлизане по планини; човек най-сетне преживява само себе си.

Мина времето, когато смееха да ми се изпречват случаи; и какво би могло още да ме сполети, което да не е било вече мое собствено!

Той се връща само назад, то си иде най-сетне дома — моето собствено аз, и онова от него, което беше дълго време на чужбина и пръснато между всички неща и случаи.

И още едно зная аз: сега стоя пред своя последен връх и пред онова, що отдавна бе отредено за мен. Ах, по своя най-мъчен път трябва аз да тръгна нагоре! Ах, аз почнах най-самотното си скитане!

Но подобният на мене, той не ще избегне един такъв час: часът, който ми казва: „Сега тръгваш ти своя път на величие! Връх и бездна — сега в едно са слени!

Ти вървиш своя път на величие: ето че твое последно прибежище стана онуй, което досега се зовеше твоя последна опасност!

Ти вървиш своя път на величие: това сега трябва да ти дава най-много смелост, че зад теб няма вече друг път!

Ти вървиш своя път на величие: тук никой не трябва да се мъкне подире ти! Твоят крак сам изличи пътя зад тебе, и над тоя път стои написано: невъзможност.

И ако отсега нататък ти липсват стълби, трябва да се научиш и на своя собствена глава да се възземаш: как иначе би желал да се възземеш нагоре?

Върху своята собствена глава и отвъд своето сърце! Сега и най-кроткото у теб трябва да стане най-жестоко!

Който винаги се е пазил, най-сетне пазенето му става болест.

Благословено да бъде, което калява! Аз не възхвалявам страната, дето мед и масло тече.

Трябва да отведеш поглед от себе си, за да видиш много — тая жестокост е необходима за всеки, който възлиза по планини.

Но който е безочлив, когато дири познанието, как би могъл той да види в нещата повече от външните им причини!

Но ти, Заратустра, искаше да видиш основата на нещата и което е зад нея: тогава трябва сам над себе си да се възземеш — нагоре, на върха, додето своите звезди видиш под себе си!

Да! Долу да гледам сам на себе си, а още и на моите звезди: ето това би нарекъл мой връх, това ми остава още като последен връх!“

Тъй говореше Заратустра на себе си при възлизане, като утешаваше с жестоки изречения сърцето си: че сърцето му беше наранено тъй, както никога преди. И когато стигна върха на планинския хребет, ето, пред него лежеше простряно другото море: и той застана тихо и дълго мълча. А нощта бе студена на тая висина и ведра и яснозвездна.

„Аз познах съдбата си — каза той най-сетне печално. — Добре! Аз съм готов. Тъкмо-що почва моята последна самотност.

Ах, това черно печално море под мен! Ах, тази бременна нощна досада! Ах, съдба и море! При вас трябва аз да се спусна!

Пред своята най-висока планина стоя аз и пред своето най-дълго пътешествие: затова трябва сега да се спусна по-надолу, отколкото кога и да е — по-дълбоко в мъката, както никога не съм слизал, чак до нейните най-черни вълни! Тъй го иска моята съдба. Добре! Готов съм.

Отде са най-високите планини? — тъй питах аз някога. И научих, че те идат от морето.

Това свидетелство е написано върху нейните камъни и върху стените на нейните вършини. Из най-дълбокото трябва най-висшето да се издигне до своята висина.“

Тъй рече Заратустра на върха на планината, дето беше студено; но когато дойде близо до морето и застана най-сетне сам между скалите, той се почувства уморен от пътя и обзет от копнеж повече отпреди.

„Още всичко спи сега — рече той, — и морето спи. От сън упоено и странно поглежда окото му към мен.

Но то дъха топло, аз сещам това. И сещам аз също, че то сънува. То се мята насън върху корави възглавници.

Чуй! Чуй! Как то стене от лоши спомени! Или лоши очаквания?

Ах, печален съм с теб, ти черно чудовище, и заради тебе ме е гняв на себе си.

Ах, защо няма достатъчно сила ръката ми! На драго сърце, наистина, бих те избавил от лоши сънища!“

Тъй като рече Заратустра, изсмя се с тъга и горчивина сам на себе си.

„Как! Заратустра! — каза той. — Ти искаш да пееш утеха на морето?

Ах, любвеобилни глупак Заратустра, ти от доверие преблажен! Но винаги си бил такъв ти: винаги си отивал доверчиво към всичко страшно. Всяко чудовище искаше ти да милваш. Един лъх от топло дихание, малко мека козина на лапата — и веднага си бивал готов да го обикнеш и привлечеш към себе си.

Обичта е опасност за най-самотния, обичта към всичко, стига само да е живо! За смях наистина е моята лудост и моята скромност в обичта!“

Тъй рече Заратустра и се изсмя при това за втори път: но тогава си спомни своите оставени другари — и като че ли в мислите си провинен пред тях, той се ядоса на себе си за своите мисли. И стана скоро тъй, че смеещият се заплака — от яд и копнеж горчиво плака Заратустра.

За привидението и гатанката

Когато между моряците се разчу, че Заратустра се намира на кораба — защото наедно с него се беше качил и един мъж, който идеше от блажените острови — тогава обзе всички голямо любопитство и очакване. Но Заратустра мълча два дни и беше студен и глух от тъга тъй, че не отговаряше ни на погледи, ни на въпроси. Но вечерта на втория ден изново откри той ушите си, макар все още да мълчеше: защото се разправяше за много чудни и опасни неща на тоя кораб, който идеше отдалеч и отиваше по-далеч. А Заратустра беше приятел на всички ония, които пътуват далеч и не могат да живеят без опасност. И виж! Най-сетне при слушането се развърза и нему езикът, и ледът на неговото сърце се разтроши — и почна той така да говори:

— Вам, на смелите търсачи, изпитатели, и томува, който кога и да било се е впускал на коварни ветрила по ужасни моря, — вам, опиянените от гатанки, радостните от полусветлина, чиято душа бива примамвана с цевници към всеки безизходен провал: че вие не искате с разтреперана ръка да посягате за ръководна нишка; и дето можеше да отгатвате, там мразите да заключавате — вам само ще разкажа аз гатанката, която видях — привидението на най-самотния.

Мрачен вървях неотдавна през мъртвобледна дрезгавина — мрачен и строг, със стиснати устни. Не едно слънце бе залязло за мене.

Една пътека, която упорито се възземаше по сипея, една зла, самотна, на която не бе вече по угода ни трева, ни храст: една планинска пътека скриптеше под упоритостта на моя крак.

Безмълвно минаващ над насмешливия крясък на чакала, като примачкваше всякой камък, който го подхлъзваше: тъй си прокарваше път моят крак нагоре.

Нагоре — напук на духа, който го теглеше надолу, в пропастта надолу го теглеше духът на тежестта, моят дявол и архивраг.

Нагоре — макар той да седеше върху ми, полу-джудже, полу-кърт; хром; правещ и мен да хромя; вливащ олово в моето ухо и капка по капка оловни мисли в мозъка ми.

„О, Заратустра — шепнеше той на подбив слог в слог, — ти, камък на мъдростта! Ти се хвърли нависоко, но всеки хвърлен камък трябва да падне!

О, Заратустра, ти камък на мъдростта, прашен камък, звездосъкрушител! Сам себе си ти хвърли тъй високо — всякой хвърлен камък, трябва да падне!

Самоосъдник и осъден на самоубиване с камъни: о, Заратустра, ти хвърли тъй далеко камъка — но върху тебе ще падне той обратно!“

При това джуджето млъкна; и дълго трая тъй. Но неговото мълчание ме гнетеше; тъй, двамина, човек истина е по-самотен, отколкото сам!

Аз се възземах, възземах се, бленувах, мислех — но всичко ме гнетеше. Приличах на болен, когото изнурява тежко страдание, и когото някой по-тежък сън събужда отново от дрямката.

Но има нещо в мен, което аз наричам смелост: това ми убиваше досега всяка нерешителност. Тая смелост ме накара най-сетне да се спра и кажа:

— Джудже! Ти! Или аз!

Че смелост е най-добрият убиец — смелост, която напада: защото във всяко нападение се отчаткват мечове.

Но човек е най-смелото животно: с това надделя той всяко животно.

С чаткане на мечове надделя той и всяка болка; а човешката болка е най-дълбока болка.

Смелостта убива и шемета пред пропастите: а де ли човек не е стоял пред пропасти — самото гледане не е ли да гледаш в пропасти?

Смелост е най-добрият убиец: смелостта убива и състраданието. А състраданието е най-дълбока пропаст: колкото дълбоко човек се вглежда в живота, толкова дълбоко прониква той и в страданието.

А смелостта е най-добрият убиец, смелост, която напада: тя убива дори и смъртта, че тя казва: „Това ли е то животът? Добре тогава! Още веднъж!“ Но в такъв израз има много отчаткване на мечове. Който има уши, нека чуе.

— Стой! Джудже! — казах аз. — Аз! Или ти! Но аз съм по-силният от двама ни — ти не знаеш моята пропастна мисъл? Нея не би могъл ти понесе!

Тогава се случи нещо, което ме облекчи: защото джуджето скочи от плещите ми, любопитното! И клекна то на един камък там, отпреде ми. А то беше тъкмо на пътя под една порта, дето бяхме се спрели.

— Виж тая порта! Джудже! — продължих аз. — Тя е с две лица. Два пътя се срещат тук: тях никой не е извървявал докрай.

Тая дълга улица назад: тя трае цяла вечност. А онази дълга улица татък — тя е друга една вечност.

Те си противоречат, тия пътища; сблъскват главите си: и тук, пред тая порта, е дето те се срещат. Името на портата стои написано горе: „Миг“.

Но ако някой би поел единия само — и все по-нататък, и все по-далеч: вярваш ли, джудже, че тия пътища биха си вечно противоречили?

„Всичко пряко лъже — презрително промърморва джуджето. — Всяка истина е крива, самото време е кръг.“

— Ти, дух на тежестта! — казах аз гневно — Недей клинчи! Или ще те оставя да клечиш, дето си клекнал, сакателнико — а пък аз те изнесох високо!

Виж — продължих аз — тоя миг! От тая порта миг върви една дълга вечна улица назад: зад нас лежи цяла вечност.

Възможно ли е, щото всяко нещо, което може да върви, да не е минало вече един път тая улица? Възможно ли е, щото всяко нещо, което може да се сбъдне, вече един път сбъднато, станало, да не е минало оттук?

И ако всичко е бивало вече: какво мислиш, джудже, за тоя миг?

Сама тая порта не е ли вече и тя била?

И не са ли по такъв начин твърдо обвързани всички неща, че тоя миг привлича към себе си всички идещи неща? Значи — и само себе си?

Че всяко нещо, което може да върви: и през тая дълга улица нататък — трябва още веднъж да мине!

И тоя муден паяк, който пълзи на месечината, и самата тая месечина, и аз, и ти на портата, що заедно си шепнем, за вечни неща шепнем — не сме ли ний всички били?

И ще дойдем пак, и ще минем по оная, другата улица, нататък, пред нас, през тая дълга ужасна улица — не ще ли трябва ние вечно да се възвръщаме?

Тъй говорих аз и все по-тихо: че се боях от своите собствени мисли и помисли. И внезапно чух близо пес да вие.

Чувал ли съм някога пес тъй да вие? Мисълта ми се унесе назад.

Да! Когато бях дете, в най-далечното детинство:

— тогава чух един пес тъй да вие. А и видях го, настръхнал, с глава нагоре, треперещ, в най-тихата полунощ, когато и псетата вярват в призраци:

— че и мен ми дожаля. А тъкмо и пълният месец изгря, мъртво-безмълвен, над къщата, тъкмо застана той, кълбо огнено тихо над плоския покрив, като на чужда собственост: и песът се уплаши тогава от него: че псетата вярват в призраци и крадци. И когато пак чух да вие тъй, отново ми дожаля.

Къде се дяна джуджето сега? И портата? И паякът? И всичкият шепот? Да не сънувах? Събудих ли се? Изведнъж се видях между диви скали, сам, чужд за всичко, огрян от пустинната месечина.

Но там лежеше човек! И ето! Песът, скачащ, настръхнал, скимтящ — сега ме съзря, че ида — и пак зави, завика: чувал ли съм някога пес тъй да вика за помощ?

И наистина, това, що виждах, не бях виждал никога. Млад пастир видях да се гърчи, дави, трепти, с изюдено лице, от устата на когото висеше черна тежка змия.

Виждал ли съм някога на едно лице толкова отвращение и бледен ужас? Навярно той е спал? И в зева му се е примъкнала змията — и яко се е впила в него.

Ръката ми сграбчи змията и задърпа — напусто! Не можа да издърпа змията из зева му. И аз виках без да ща:

— Хапи! Отхапи я!

Главата й! Хапи! — тъй виках аз, без да ща, тъй викаше из мен моят ужас, моята омраза, моето отвращение, всичко, що имаше в мене добро и зло, викаше с един вик.

Вий, храбреци около ми! Вий търсачи, изпитатели, и всеки от вас, що се е впускал да плува на коварни ветрила по неизследвани морета! Вий, любители на гатанки!

Отгатнете ми гатанката, която видях тогава, изтълкувайте ми привидението на най-самотния!

Защото едно привидение беше то и едно предвидение: какво видях тогава аз в символа? И кой е, който някога трябва да дойде?

Кой е пастирът, в чий зев тъй се примъкна змията? Кой е човекът, комуто всичко най-тежко, най-черно, ще се примъкне в зева?

А пастирът стисна със зъби, тъй както му виках аз; добре стисна зъби той! Изплю далеч главата на змията — и скочи прав.

Нито пастир вече, ни човек — един преобразен, един просветлен, който се смееше! Никога на земята не се е смял човек, както се смееше той!

О, братя мои, аз чух смях, който не беше смях на човек — и ето, мъчи ме жад, един копнеж, който никога не ще бъде утолен.

Копнеж за тоя смях ме измъчва: о, как понасям още аз да живея!

А как бих понесъл сега да умра!

Тъй рече Заратустра.

За блаженството против волята

С такива гатанки и огорчения в сърцето отплува Заратустра по морето. Но когато беше четири дена път далеко от блажените острови и от своите другари, преодоля той всичката си мъка — победоносно и с твърди нозе стъпи той отново на своята съдба. И тъй говореше тогаз Заратустра на своята ликуваща съвест:

„Самичък съм пак и искам тъй да бъда, самичък с ведрото небе и свободното море; и пак е после-пладне около ми.

На пладне аз първи път намерих своите другари, после-пладне и втори път в часа, когато всяка светлина утихва.

Че каквото щастие е още на път между земята и небето, то дири за подслон една светла душа: от щастие всяка светлина сега е утихнала.

О, после-пладне на моя живот! Някога слезе и моето щастие в долината, подслон да дири: и намери то тия открити гостоприемни души.

О, после-пладне на моя живот! Какво не бих дал да добия едно: живото разсаждане на моите мисли и утринната светлина на моята най-висша надежда!

Спътници търсеше някога творецът и деца на своята надежда: и ето, излезе наяве, че той не би могъл да ги намери, освен ако сам отсега не си ги създаде.

И аз съм сред своето дело — отиващ при своите деца и връщащ се от тях: заради своите деца Заратустра трябва сам себе си да усъвършенства.

Защото човек обича от сърце само своето дете и дело: и дето има велика обич към себе си, там е признак на бременност: това познах аз.

Още се зеленеят моите деца в своята права пролет, близо стоящи едно до друго и заедно люлени от ветрове, дървесата на моята градина и най-хубавите на земята.

И наистина! Дето такива дървеса стоят едно до друго, там са блажени острови!

Но някога аз ще ги изтръгна и разсадя всяко поотделно: за да се учи на самотност и упоритост, и предпазливост.

Чепато и криво, и с жилава твърдост трябва всяко после да стои край морето, жив фар на непобедим живот.

Там, дето бури се хвърлят в морето и планинският хобот пие вода, там трябва всяко веднъж да стои, денонощно на стража, за да изпита и познае себе си.

Познато и изпитано трябва то да бъде, да се види от моя род и произход ли е то — господар ли е на трайна воля, мълчаливо, и когато говори, и тъй отстъпчив, че при даване да взема: да стане някога спътник мой и сътворец, и тържествуващ със Заратустра — такъв, който да пише на моите скрижали моята воля: за най-пълното съвършенство на всички неща.

И заради него и подобните нему трябва аз сам себе си да усъвършенствам, затова отбягвам сега своето щастие и се оставям на всяко нещастие — за мое последно изпитание и познание.

И наистина, време беше да си вървя и сянката на странника, и най-дългото бавене, и най-тихият час — всички ме увещаваха:

«Време е вече!» Вятър духна през ключалката и думаше: «Ела!» Вратата се разтвори коварно и каза: «Върви!»

Но аз лежах прикован с обичта към моите деца: жаждата ми наложи тая примка, жаждата за обич, да стана плячка на моите деца и да се погубя за тях.

Да жаднея — за мен това значи: да се погубя. Аз ви имам, мои деца! В това обладание всичко трябва да е увереност и нищо да не е жажда.

Но слънцето на моята обич гореше над мен, Заратустра вреше в собствения си сок — тогава пролетяха сенки и съмнения над мен.

Аз желаех вече мраз и зима: «О, дано мразът и зимата ме накарат отново да скърцам и тракам със зъби!» — въздъхнах аз, — тогава из мен се подигнаха студени мъгли.

Моето минало разтвори своите гробове, събуди се не една жива заровена болка: те си бяха само отспали, скрити в смъртни одежди.

И тъй всичко ми викаше със знакове: «Време е!» Но аз не чувах: докато най-сетне бездната ми се раздвижи и моята мисъл ме ухапа.

Ах, безднена мисъл, ти моя мисъл! Кога ще придобия сила да слушам, когато ти ровиш, без да треперя вече?

Сърцето ми бие чак в гърлото, когато те слушам да ровиш! Души ме дори твоето мълчание, ти, безднено мълчалива!

Никога не съм посмявал да те извикам на свят: доста и това, че те носих в себе си! Още не бях аз силен, колкото трябва, за последната смелост и дързост на лъва!

Доста ми е била вече ужасна и твоята тежина: но донякога ще трябва да намеря силата на лъва и гласа, който да те извика на свят!

Когато се надделея в това, тогава искам аз да надделея и нещо по-голямо; и победата ще бъде печат на моето съвършенство!

Между това скитам се аз все още по незнайни моря; случаят ме гали, лъстоезичният, напред и назад се взирам аз — все не виждам никой край.

Още не е ударил часът на моята последна борба — да не би да иде тъкмо пък сега? Истина, с коварна хубост ме гледат наоколо и море, и живот!

О, после-пладне на моя живот! О, щастие предвечер! О, пристан в открито море! О, мир в неизвестното! Как подозирам аз всички ви!

Истина, подозрителен съм аз към вашата коварна хубост! Аз приличам на любещия, който не доверява на твърде кадифена усмивка.

Както той оттласква от себе си оная, която най обича, все пак нежен и в своята жестокост ревнивец — тъй оттласквам и аз от себе си тоя блажен час.

Махни се от мен, ти, блажен час! С теб наедно ми дойде блаженство против моята воля! Ето ме, стоя готов за своята най-дълбока скръб — ти дойде ненавреме!

Махни се от мен, ти, блажен час! По-добре иди на подслон там — при децата ми! Бързай! И благослови ги още преди вечерта с моето щастие!

Ето, приближава вечерта — слънцето захожда. Изчезна моето щастие!“

Тъй рече Заратустра. И той чака своето нещастие цяла нощ: но чака напусто. Нощта бе все тъй ясна и тиха, и щастието само идеше все по-близо и по-близо до него. Но призори се засмя Заратустра в сърцето си и каза на подбив: — Щастието тича подире ми. То е, защото аз не тичам подир жените. А щастието е жена.

Пред изгрев-слънце

О, небе над мене, ти ведро! Дълбоко! Ти, бездна от светлина! Като те гледам, треперя от божествени пожелания.

В твоята висина да се хвърля — това е моята глъбина! В твоята ведрина да се скрия — това е моята невинност!

Бога закрива неговата хубост: тъй криеш ти своите звезди. Ти не говориш — тъй ми възвестяваш своята мъдрост.

Безмълвно върху кипящото море възлезе ти днес, твоята обич и твоята свенливост говори откровение на моята кипяща душа.

Че ти се яви хубаво пред мен, закрито в своята хубост, че ти мълчаливо ми говориш, откровено в своята мъдрост.

О, как не бих отгатнал аз всичката свенливост на твоята душа!

Преди слънцето дойде ти при мен, най-самотния.

Ние сме другари от памтивека: нам са взаимни чемер и ужас, и дълбочина; а и слънцето ни е взаимно.

Ние не говорим един другиму, защото твърде много знаем: ние безмълстваме един срещу друг, с усмивка предаваме един другиму нашето знание.

Не си ли ти светлината на моя огън? Не е ли в теб сестрата-душа на моето проникновение?

Наедно учихме ний всичко; наедно учихме да се издигаме над себе за към сами себе си и безоблачно да се усмихваме: безоблачно да се усмихваме надолу с ясни очи и от далечни пространства, когато под нас насилие и цел, и вина ручат като дъжд.

И пътувах ли сам — за кого гладуваше моята душа през нощите и по залутани пътища? И възземах ли планини, кого дирех винаги, ако не теб в планините?

И всички мои лутания и качвания по планини: то беше една необходимост само и помощ на безпомощния — да лети само иска цялата моя воля, да влети в теб!

И кого ненавиждах аз повече от скитниците облаци и всичко, що те опетнява? И своята собствена омраза намразих дори, защото тя те опетняваше!

На скитниците облаци ме е гняв, на тия дебнещи хищни котки: те отнемат от теб и мен това, което ни е общо — нечуваното безгранично утвърждение на нещата от начало до конец.

На тия посредници и смесители ни е гняв нас, на скитниците облаци: ни таквиз, ни онаквиз, които не са научили нито да благославят, нито да проклинат, както трябва.

По-добре бих желал да седя в бъчва под закрито небе, да седя без небе в бездната, отколкото да гледам небе, светло небе, осеяно със скитници облаци!

И често ми се е прищявало да ги привържа с жилави светкавични златни струни, за да мога, подобно гръм, да тряскам тъпана по техния издут корем —

— гневен тъпанджия, защото те ми отнемат твоето първо и последно утвърждение, ти, небе над мене, ясно, ведро небе! Ти, бездна от светлина! — защото те отнемат от теб моето първо и последно утвърждение! Че аз предпочитам шума и гърма и проклятията на вихрите, нежели това предпазливо нерешително спокойствие на котките; а и между хората най ненавиждам аз всички излеко стъпващи и ни таквиз, ни онаквиз и неопределени, и нерешителни скитници облаци.

И „Който не знае да благославя, нек се научи да проклина!“ — това светло учение ми падна из ясното небе, тая звезда блести и в черните нощи на моето небе.

Но аз съм един, който благославя и утвърждава, когато само ти си около мен, ти, ведро, ясно небе! Ти, бездна от светлина! — във всички бездни нося аз още моето благославящо утвърждение.

Благославящ станах аз и утвърдител: и затова дълго се борих и борец бях, за да усетя някога ръцете си свободни за благословия.

И ето моята благословия: над всяко нещо да застана като негово собствено небе, негов кръгъл покрив, негова лазурна камбана и вечна увереност: и блажен е, който тъй благославя!

Че всички неща са кръстени на извора на вечността и отвъд доброто и злото; а самите добро и зло са междинни сенки само и влажни помрачения, и скитници облаци.

Наистина благослов е, а не хула, когато аз уча: „Над всички неща стои небето случай, небето невинност, небето безбоязненост, небето дръзновение.“

„От безбоязнеността“ иде най-старото благородство на света, него аз възвърнах на всички неща, аз ги освободих от робството на целта. Тая свобода и небесна веселост поставих аз подобно лазурна камбана над всички неща, като учех, че над тях и чрез тях никаква „вечна воля“ не налага своята воля.

Това дръзновение и това безумие поставих на мястото на оная воля, като учех: „При всяко нещо едно е невъзможно — разумност!“

Но мъничко разум, едно зърно мъдрост, пръснато от звезда на звезда — тоя квас е замесен във всички неща: заради безумието е мъдрост, замесена във всички неща!

Мъничко мъдрост е още възможно; но таз блажена увереност намерих аз във всички неща: че те предпочитат да танцуват — на нозете на случая.

О, небе над мен, ти, ведро! Високо! За мен твоята ведрина значи, че няма никакъв вечен разум-паяк и паяжина:

— че ти си за мен един под за танцуване на божествени случаи, че ти за мен си една маса и на боговете за божествени зарове и играчи на зарове!

Но ти се червиш? Казах ли нещо не за изказване? Хуля ли, като исках да те благословя?

Или се изчерви от срам, че сме двамина? Пъдиш ли ме да си вървя и мълча, защото вече денят иде?

Светът е дълбок — и по-дълбок, отколкото е мислил някога денят. Не всеки смей да има думи пред деня. Но денят иде: и нека се разделим!

О, небе над мен, ти, свенливо! Пламенно! О, ти, мое щастие пред изгрев-слънце! Денят иде: и нека се разделим!

Тъй рече Заратустра.

За добродетелта, която вдребнява

Когато Заратустра излезе пак на брега, не се упъти той за планината и своята пещера, а мина много пътища, като разпитваше за това и онова, тъй че сам за себе си рече на смях: „Ето една река, която след много криволичене се връща пак към своя извор!“ Че той искаше да изпита какво е станал през това време човекът: дали той е пораснал, или се е смалил. Изведнъж видя той цял ред нови къщи, и почуди се, и каза:

— Що ли значат тия къщи? Наистина, велика душа не ги е зидала тях като символ на себе си!

Да не ги е извадило някое глупаво дете от кутията си за играчки? Дано някое друго дете пак ги прибере в своята кутия!

А тия стаи и прустове: могат ли мъже да излизат и влизат в тях? Те ми се виждат направени за свилени кукли; или за лакоми котки, които позволяват и от тях да се похапва.

И Заратустра се спря и замисли. Най-сетне рече той печално:

— Всичко се е вдребнило!

Навред виждам низки порти: който е като мен, все пак може да мине през тях, но — трябва да се приведе!

О, кога ще се върна пак в своя роден край, дето не трябва вече да се привеждам — не трябва вече да се привеждам пред малките!

И Заратустра въздъхна, и погледна в далнината.

Същия ден говори той своята реч за добродетелта, която вдребнява.

Аз вървя между тоя народ и държа очите си отворени: те не ми прощават, че аз не завиждам на техните добродетели.

Те посягат да ме хапят, защото им казвам: за дребни хора са нужни дребни добродетели и защото близко ме засяга, че са нужни дребни хора! Аз все още приличам тук на петел в чужд двор, когото и кокошките кълват, но за това не се сърдя на тия кокошки.

Вежлив съм към тях както към всяка малка досада; да се ежиш срещу нищожното, струва ми се е мъдрост на таралеж.

Те всички говорят за мен, когато вечер седят около огъня — те говорят за мен, но никой не мисли за мене!

Тази е новата тишина, която познах: шумът им около мен разстила плащ над мислите ми.

Те вдигат врява между си: „Какво значи тоя тъмен облак? Дано не ни довлече някоя чума!“

И неотдавна една жена сдърпа детето си, което искаше да дойде при мен: „Приберете децата! — викаше тя. — Такива очи урочасват на децата душите!“ Те кашлят, когато говоря: мислят, че кашлицата е възражение срещу силния вятър — те не предчувстват нищо от вихъра на моето щастие! „Нямаме още време за Заратустра“ — тъй възразяват те; но що значи онова време, което „няма време“ за Заратустра?

И когато дори ме възхвалят: нима бих могъл да се отпусна на тяхното възхваление? Трънлив колан е за мен тяхната похвала: все още ме сърби и след като го снема.

А и това научих аз между тях: възхвалителят се представя, като че възвръща, а всъщност той иска да бъде още повече възнаграден!

Питайте крака ми дали му харесва вашият начин на похвала и примамване! Наистина, по такъв такт и тик-так не му е по воля да танцува, ни да стои спокойно.

За малка добродетел биха желали те да ме привлекат и възхвалят: да придумат биха желали те моя крак за тик-така на дребното щастие.

Аз вървя сред тоя народ и държа отворени очите си: те са станали по-дребни и ще стават все по-дребни: а това го прави тяхното учение за щастие и добродетел.

А те и в добродетелта са скромни — защото искат удобство. Но с удобство се примирява само скромна добродетел.

Наистина, те и по свой начин се учат да вървят и да крачат напред: това наричам аз тяхно подкуцване. С това те пречат всекиму, който бърза.

И не един от тях върви напред и при това се озърта назад, с вцепенен врат: него бих хласнал аз охотно.

Нозе и очи не трябва ни да лъжат, ни един друг да се изобличават. Но малките хора много лъготят.

Някои от тях имат воля, но повечето са за воля на други. Някои от тях са истински, но повечето са лоши актьори.

Има безсъзнателни актьори между тях и актьори против воля — истинските всякога са рядко, особено истинските актьори.

Мъже тук има малко: затова жените им се вмъжават. Че само който е мъж, както трябва, ще освободи жената — в жената.

И това лицемерие намерих аз най-лошо между тях: че и тия, що заповядват, лицемерят с добродетелите на ония, що им служат.

„Аз служа, ти служиш, ние служим“ — тъй се моли тук лицемерието на властващите — и тежко, ако първият господар е само пръв слуга!

Ах, и в тяхното лицемерие залетя любопитството на моя поглед; и добре разбрах тяхното мухощастие и тяхното бръмчене около огрените от слънце прозорци.

Толкова добрина, толкова слабост виждам аз. Толкова справедливост и състрадание, толкова слабост.

Кръгли, справедливи и благи са те един към друг, като песъчинки кръгли, безупречни и благи към песъчинките.

Скромно да прегърнеш едно малко щастие — това наричат те „покорност към провидението!“ А при това скромно се озъртат отде ще им падне някое ново малко щастие.

Всъщност те наивно искат най-вече едно нещо: да не им причини никой болка. И с готовност са всякому на услуга и правят му добро. Но това е малодушие: макар и да го наричат „добродетел“.

И ако някога грубо говорят тия малки хорица: аз чувам в това само тяхната пресипналост — защото всяко лъхане на вятъра ги прави да пресипнат.

Хитри са те, техните добродетели имат хитри пръсти. Но на тях липсват пестници: пръстите им не умеят да се скътат зад пестниците.

Добродетел за тях е това, що прави скромен и кротък: с това превръщат те вълка в псе, а самия човек — в най-добро домашно животно на човека.

„Ние настанихме стола си насред — това ми говори тяхната усмихнатост, — еднакво далеч от умиращи борци, както и от доволни свине.“ Но това е посредственост: та макар и да се нарича умереност.

Аз вървя сред тоя народ и немалко думи се ронят от мен: но те не знаят нито да вземат, нито да спазят.

Те се чудят, че аз не съм дошъл да изобличавам похоти и пороци; и наистина, аз не дойдох да предпазвам от джебчии!

Те се чудят, че аз не се заемам да изтънчавам и изострям тяхната мъдрина: като че ли те вече нямат и без това доста мъдрители, чийто глас дращи като калеми по плоча!

И когато аз викам:

— Прокълнете всички малодушни дяволи във вас, които са винаги готови да скимтят и сгърнат ръце, и струват метани: те се провикват: „Заратустра е безбожник.“

И това го викат особено техните учители на покорност: но именно тям обичам аз да кресна в ухото:

— Да! Аз съм Заратустра, безбожникът!

Тия учители на покорност! Навред, дето има дребно и болно, и гнусно, припъплят те като въшки; и само моето отвращение ме възпира да ги не чукна.

Добре! Това е моята проповед за техните уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който казва „Кой е по-безбожен от мен, за да се възрадвам на неговото упътване?“

Аз съм Заратустра, безбожникът: де ще намеря мене-подобен?

И всички ония са мене-подобни, които сами си дават своя воля и отърсват от себе си всяка покорност.

Аз съм Заратустра, безбожникът: всеки един случай аз варя в моето гърне! И чак когато уври съвсем, допада ми като моя гозба.

И наистина, не един случай дойде властно при мен: но още по-властно излизаше насреща му моята воля — и тозчас падаше той на колене с молба — с молба да намери подслон и сърце в мен, и с подмилкване казваше: „Виж, о, Заратустра, ето как идва приятел при приятеля!“

Но защо ли говоря, дето никой няма моите уши! И тъй ще извикам аз далеч по ветровете:

Вий ставате все по-дребнави, вий, дребни хора! Вие се роните, вий, удобници! И вий ще загинете — от многото ваши дребни добродетели, от многото ваши малки нехайства, от многото ваши малки покорности!

Премного щадения, премного отстъпчивост: такова е вашето земно царство! Но едно дърво, за да израсне, трябва яки корени да пусне около яки скали!

Също и каквото вий пренебрегвате, то тъче на тъканта на човешкото бъдеще; и вашето нищо е паяжина и паяк, който живее от кръвта на бъдещето.

И когато вие вземате, то е като крадене, вий, дребни добродетелници; но и у нехранимайковците дори говори честта: „Кради, дето не можеш да грабиш.“

„Дава се“ — това е едно учение на покорността. Но аз ви казвам, вам, удобници: взема се и все още повече ще се взема от вас!

Ах, да можехте да се отървете от всяко полужелание и да се решите на мързел като на дело!

Ах, да би разбрали моето слово: „Правете винаги, каквото желаете — но бъдете по-напред такива, които могат да желаят!“

„Обичайте винаги своите ближни като себе си — но бъдете по-напред такива, които сами себе си обичат —

— обичат с великата любов, с великото презрение обичат!“ Тъй говори Заратустра, безбожникът.

Но какво говоря аз, дето никой няма моите уши! Тука още с цял час е рано за мен.

Свой собствен предтеча съм аз между тоя народ, свой собствен зов на петел през тъмни улици.

Но вашият час иде! Иде и моят също! От час на час стават те по-дребни, по-бедни, по-безплодни — нещастен бурен! Нещастна земя!

И скоро ще станат те като суха трева и степ, и наистина! Омръзнали сами на себе си — и повече жаждущи за огън, отколкото за вода!

О, благословен час на мълнията! О, тайна пред пладне! Ще ги превърна аз някога на блуждаещ огън и предвестник с огнени езици:

— някога те да предвестят с огнени езици: Иде, близко е великата пладня!

Тъй рече Заратустра.

На Елеонската планина

Зимата, зла гостенка, седи до мен у дома; посиняха ми ръцете от нейното приятелско ръкуване.

Аз я почитам, тая зла гостенка, но на драго сърце я оставям сама. На драго сърце се махвам аз от нея; и който знае да бяга добре, ще убегне от нея!

С топли нозе и топли мисли бягам аз там, дето вятърът стои утихнал в слънчевия кът на моята Елеонска планина.

Там се смея аз на моята строга гостенка и благодарен съм й, че изтребва мухите у дома и прави да утихне не един малък шум.

Че тя не обича, когато някой комар иска да пее, камо ли два; тя опустява улиците тъй, че и месечината нощем там се бои.

Тя е строга гостенка — но аз я почитам и не се моля като изнежените на кореместите огнени кумири.

По-добре е малко да позъзнеш, отколкото да се молиш на кумири! — тъй го иска моят нрав. И особено ненавиждам аз всички страстни димящи задушни огнени кумири.

Когото аз обичам, обичам го зиме повече от лете; по-добре се глумя аз сега на моите врагове и по от сърце, откак зимата седи в моя дом.

По̀ от сърце наистина, дори и тогава, когато пълзя към леглото си — тогава се глуми и шегува още и моето потулено щастие; глуми се също и моят лъжовен сън.

Аз — пълзач? Нивга в живота си не съм пълзял пред силни; и ако съм лъгал някога, лъгах от обич. Затова съм радостен и в зимното легло.

Скромно легло по ме топли от богато, защото аз съм ревнив към моята бедност. И зиме тя ми е най-вярна.

Със злоба почвам аз всеки ден, глумя се на зимата с една студена баня: затова ръмжи моята строга гостенка дома.

И гъделичкам я аз охотно с восъчна свещ; тъй че тя най-сетне пуска нощта навън от пепеливата дрезгавина.

Особено злобен бивам аз сутрин: на ранина, кога дрънкат менци на кладенеца и конете топло цвилят през тъмните улици:

Нетърпеливо чакам тогава, дано се открие най-сетне ясно небето, снежнобрадото зимно небе, белоглавият старец, — зимното небе, мълчаливото, което често премълчава и слънцето си!

Не научих ли аз от него дългото ясно мълчание? Или то го научи от мен? Или всеки от нас сам си го е измислил?

На всичките добри неща началото е хилядообразно — всичките добри неща бодри скачат от радост в битието на живота: как е възможно винаги да са само един път правили това!

Едно добро бодро нещо е също и дългото мълчание и като зимното небе поглежда из ясното кръглооко лице:

— като него премълчава своето слънце и своята непоколебима слънчева воля: наистина, това изкуство и тая зимна бодрост научих аз добре!

Моята най-обична злоба и изкуство е, че моето мълчание се научи да не се издава чрез мълчание.

Със звънливи думи и зарове надхитрих аз своите тържествени стражи: от всички тия строги вардачи трябва да избегне моята воля и цел.

За да не надникне никой в моята основа и последна воля — за това си измислих аз дългото ясно мълчание.

Мнозина умни намерих аз: те забуляха лицето си, размътяха своята вода, за да не види никой в нея и през нея.

Но тъкмо при тях идваха по-хитри недоверници и крушители: тъкмо в тях уловиха те най-скритата им риба!

А бистрите, смелите, прозрачните — те са най-умните мълчаливци: у които дъното е тъй дълбоко, че и най-бистрата вода не го издава.

Ти, снежнобрадо мълчаливо зимно небе, ти, кръглоок беловлас старец над мен! О, ти, небесен символ на моята душа и бодростта й!

И не трябва ли да се крия аз като онзи, който е глътнал злато — за да не ми разпорят душата?

Не трябва ли да тръгна на кокили, за да не съгледат моите дълги нозе всички тия завистници и злорадници, които са около ми?

Тия опушени, непроветрени, изхабени, прецъфтели, изтощени от скръб души — как би могла тяхната завист да изтърпи моето щастие!

И аз им показвам само леда и зимата на моите върхове, а не че моята планина опасват с всички слънчеви пояси!

Те чуват да пищят само моите зимни бури: а не, че аз плувам също и през топли морета, подобно копнеещите, тежки, горещи южни ветрове.

Те съжаляват и моите слуки, и несполуки — но моята реч гласи: „Оставете слуката да дойде при мен: тя е невинна като детенце!“

Как биха могли те да понесат моето щастие, ако не загръщах аз с несполуки и зимни неволи, и мечи калпаци, и снежнонебесни покривки моето щастие!

Ако аз сам не се смилях над тяхното състрадание: състраданието на тия завистници и злорадници!

Ако сам не въздишах пред тях и не зъзнех от студ и търпеливо оставях да ме повият в тяхното състрадание!

Това е мъдрата бодрост и благоволие на моята душа, че тя не скрива своята зима и своите мразовити бури; тя не скрива също и своите дребности.

За едного самотността е бягство на болен; за другиго самотността — бягство от болен.

Нека ме слушат как зъзна и въздишам от зимния студ, всички тия бедни нехранимайковци, които ме гледат накриво! С такива въздихания и зъзнения бягам аз и от техните затоплени соби.

Нека ме съжаляват те и въздишат ведно с мен: „На леда на познанието ще замръзне той!“ — тъй желаят те.

Между това бродя аз с топли нозе надлъж и напреко по моята Елеонска планина: в слънчевия кът на моята Елеонска планина пея и се надсмивам аз на всяко състрадание.

Тъй пя Заратустра.

За отминаването

Тъй, минаващ полека из множество народ и разни градове, Заратустра се връщаше по околни пътища на своята планина и в своята пещера. И ето, тъй незабелязано стига той и пред градските порти на големия град: но тук изскочи един запенен глумец с разперени ръце срещу него и му запречи пътя. А това беше същият глумец, когото народът зовеше „маймуната на Заратустра“: защото той беше подловил нещо от строя и тона на неговата реч и обичаше също да заема от съкровището на неговата мъдрост. И глумецът заговори тъй на Заратустра:

— О, Заратустра, тук е големият град: няма какво да дириш тук и всичко ще изгубиш.

Защо искаше ти да прегазиш тая тиня? Съжали поне нозете си!

По-добре плюй на градските порти и върни се!

Тук е адът за мислите на усамотения: тук възваряват живи великите мисли и ги варят на дребно.

Тук тлеят всички велики чувства: тук могат да хлопат само сухи, увехнали дребни чувства!

Не надушваш ли вече кланиците и кръчмите на духа? Не вдига ли пара смрадът на умъртвения дух?

Не виждаш ли душите да висят като отпуснати мръсни дрипи? И от тия дрипи те правят вестници!

Не чуваш ли как тука духът се е превърнал в игра на думи? Отвратителна словопомия изригва той! И те правят вестници от тая словопомия.

Те се насъскват един други и не знаят къде? Те се поджегват един други и не знаят защо? Те дрънчат със своите тенекета, те звънтят със своето злато.

Те са студени и търсят топлина при ракията; те са разгорещени и търсят прохлада при замръзнали духове; те всички са хилави и болнави от обществени мнения.

Всички похоти и пороци са тук у дома си; но тук има и добродетелни, има много сръчно натъкмена добродетел:

Много натъкмена добродетел с писарски пръсти и корави меса за седене и очакване, благословени с малки звезди на гръд и с натъпкани със слама безгъзи дъщери.

Има тук и много благочестие и много верующи храчкоблизания, лъстоизлияния пред бога на войнствата.

Нали „от горе“ валят звезди и благосклонни храчки; нагоре се стреми всяка беззвездна гръд.

Месецът има свой дворец и дворецът има своя свита говеда: а пред всичко, що излиза от двореца, се моли просякът народ и всяка сръчна просяшка добродетел.

„Служа, служиш, служим“ — тъй се моли всяка сръчна добродетел, обърната към княза: за да се прикачи най-сетне заслужената звезда на тясната гръд!

Но месецът се върти все около всичко земно: тъй се върти и князът също около това, що е от всичко най-земно — а то е златото на базиргяните.

Богът на войнствата не е бог на златните рудници; князът предполага, а базиргянинът — разполага!

В името на всичко светло и силно, и добро в теб, о, Заратустра! Плюй на този голям град на базиргяните и върни се назад!

Тук кръвта тече покварена и хладка, и пенеста през всички жили: плюй на този голям град, който е голямата помийна яма, дето всяка пяна се стича и пени!

Плюй на града на потиснатите души и тесни гърди, на дебнещи очи на лепкави пръсти —

— на града на безочливите, на безсрамните, на писарите и които вдигат врява, на разпалените честолюбци:

— дето всичко гнойно, смрадно, порочно, намръщено, прогнило, циресто, заговорнишко гъмжи:

— плюй на този голям град и върни се!

Но тука Заратустра прекъсна запенения глумец и му запуши устата.

— Стига най-сетне! — извика Заратустра. — Отдавна вече ме е гнус от твоята реч и твоя нрав!

Защо живя ти тъй дълго при блатото, че сам се превърна на жаба и крекетуша?

Не тече ли и в теб вече през жилите ти покварена, пенлива, блатна кръв, че се научи тъй да крякаш и хулиш?

Защо не отиде ти в гората? Или не се залови да ореш земята?

Не е ли морето пълно със зелени острови?

Аз презирам твоето презрение; и ако ти ме предвардваш, защо не предварди сам себе си?

От любовта само трябва да изхвръква моето презрение и моята предварваща птица: но не из блатото!

Наричат те моя маймуна, ти, запенен глумецо: но аз те наричам моя грухаща свиня — с грухтене разваляш дори моята похвала на глуменето. Какво беше това, което пръв път те накара да загрухтиш? Че никой не те е достатъчно лъстил: затова ти седна при тази смет —

— за да имаш основание повече да грухтиш; за да имаш основание за повече мъст! Именно мъст, суетни глумецо, е всичката твоя пяна, добре те познах аз!

Но твоята глумешка реч ми вреди дори там, дето ти имаш право! И когато речта на Заратустра би имала сто пъти дори право: ти винаги ще вредиш на моето слово!

Тъй рече Заратустра; и той погледна големия град, въздъхна и дълго мълча. Най-сетне той рече тъй:

— Гнус ме е и от тоя голям град, а не само от тоя глумец. И тук, и там нищо не може се направи, нищо не може се развали.

Тежко на тоя голям град! И желал бих да видя вече огнени стълпове, които биха го опожарили!

Защото такива огнени стълпове трябва да предшестват великата пладня. Но това има свое време и своя собствена съдба.

А такава поука ти давам аз, глумецо, при раздяла: дето човек не може да обича — да отминава!

Тъй рече Заратустра и отмина глумеца, и големия град.

За отстъпниците

Ах, всичко вече увехна и побледня, което още недавна на тая поляна беше зелено и пъстро! И колко мед на надежда отнесох аз оттук в моята тръвна12.

Тия млади сърца всички са вече остарели — и не остарели дори! Само уморени са, опростачени, отпуснати — те наричат това „Ние станахме пак благочестиви“.

Още недавна ги гледах аз на ранина храбро да вървят: но техните нозе на познанието се умориха, и ето че хулят дори и своята сутрешна храброст!

Наистина, мнозина от тях вдигаха някога нозе като танчари, тям кимаше смехът на моята мъдрост — но те се сепнаха. И ето че ги видях прегърбени да пълзят към кръста.

Около светлина и свобода трепкаха те преди като комари и млади поети. Малко позастаряха, малко позастинаха: и ето ги вече намръщени и мъмриви, и прибрани при огнището.

Дали сърцето им не клюмна затова, че самотността ме погълна като някой кит? Дали ухото им не се вслуша дългокопнеещо — напусто в мен и в моя тръбен и глашатайски зов?

— Ах! Винаги малцина са те, чието сърце има трайна смелост и дързост; а на такива и духът остава търпелив. Останалите са малодушни. Останалите: те са винаги мнозинството, всекидневието, излишъкът, много-и-премногото — тия всички са малодушни!

Който е на мен подобен, нему ще препречат път и преживявания, подобно на моите: тъй че неговите първи спътници трябва да бъдат трупът и въжеиграчът.

Но вторите негови спътници — те ще се наричат негови верующи: един жив рой, много обич, много безумие, много голобрадо обожание.

Към тия верующи не трябва да привързва сърцето си онзи, който между човеците е подобен на мен; на тая пролет и пъстри полени не трябва да вярва онзи, който познава непостоянно малодушния човешки род!

Да можеха инак, щяха инак и да искат. Ония, които са ни таквиз, ни онаквиз, развалят устремните натури. Че листата увяхват — има ли защо да се тъжи!

Остави ги да падат и се отмитат, о, Заратустра, и не тъжи!

По-добре духни с шумливи ветрове на тях, духни на тия листа, о, Заратустра: че всички увехнали още по-бързо да се отметат от тебе!

„Ние станахме пак благочестиви“ — така изповядват тия отстъпници; и мнозина от тях са малодушни все да изповядват това.

Тях гледам аз в окото — тям казвам аз в лицето и в червенината на техните бузи: вие сте такива, които пак се молите!

Но позор е да се молиш! Не за всички, но за теб и мен, и за оногова, който има в главата си съвест. За теб е позор да се молиш!

Ти знаеш добре: малодушният дявол в теб, който на драго сърце би кръстосал ръце и молитвено би ги сложил на скути — тоя малодушен дявол ти подсказва: „Има бог!“

Но затова принадлежиш ти към ония, които се боят от светлината, които светлината не оставя на мира; и ето, ти трябва всекидневно да възвираш глава по-дълбоко в мрак и смрад!

И наистина, ти избра добре часа: че тъкмо-що отлетяха пак нощните птици. Часът дойде за всички светобоязливи, вечерният тържествен час, когато не се тържествува.

Аз предусещам и подушвам — дойде техният час за лов и поход, макар не за вихрен лов, а за кротък и хром придебен, тихостъпен и тихомолен лов; за лов на душеболни хитреци: всички капани за сърца са сега пак натъкмени! И дето аз дигна някоя завеса, там изпръпва нощна пеперудка. Да не е вардила тя там наедно с друга нощна пеперудка? Защото вред подушвам аз малки потайни общини; и дето има килии, там има нови богомолци-братя и смрад от богомолци-братя.

Те седят дълги вечери наедно и говорят: „Нека пак станем като дечицата и кажем «Благий Боже!»“ — с уста и стомах, развалени от благочестивите шекерджии.

Или дълги вечери те гледат как дебне някой хитър кръстоносец паяк, който проповядва на самите паяци благоразумие и учи тъй „Под кръстове добре се плетат мрежи!“

Или по цели дни седят те с въдица край блатата и поради това се мислят за дълбоки; но който лови риба там, дето няма риба, него аз дори и плитък не наричам!

Или те се учат богочестиво радостни да свирят на арфа при някой песнопоец-поет, комуто със свирнята си на арфа се ще да се промъкне в сърцето на млади женици — че старите женици са му омръзнали със своите похвали.

Или те се учат на трепет у някой велеучен полулуд, който чака в тъмни стаи, да го споходят духовете — а духът му съвсем изфирясва!

Или те подслушват някой стар скитник мегдански свирач, който от тъмните ветрове е учил скръбта на звуковете; та сега той свири по вятъра и със скръбни звуци проповядва скръб.

А някои от тях са станали дори нощни пазачи: те разбират сега да свирят с рогове и да бродят нощем, и да будят старите неща, които вече отдавна са заспали.

Пет думи за стари неща чух аз вчера през нощта до градинския зид — те идеха от такива стари опечалени сухи нощни пазачи.

„Дори и като баща не се грижи той достатъчно за своите чеда: човеците бащи постъпват по-добре!“

„Той е твърде стар! Той не се грижи вече съвсем за своите чеда“ — тъй отвърна другият нощен пазач.

„Та има ли той чеда? Никой не може го доказа, когато сам той не го доказва! Отдавна вече искам аз най-сетне той туй да докаже основно.“

„Да го докаже? Като че ли Той някога нещо е доказвал! Да доказва нему е тъй лесно; той набляга особено на това да му вярваш.“

„Да! Да! Вярата го прави блажен, вярата в него. Това е по нрава на стари хора! Такава е и нашата!“

Тъй говореха помежду си двамата стари нощни пазачи и светобоязливци и тютюкаха при това опечалени със своите рогове: то беше вчера през нощта до градинския зид.

А мен ми се превиваше сърцето от смях и искаше да се пръсне и не знаеше къде да се дене, и падна в булото.

Наистина, от това ще ми бъде някога смъртта — ще се задуша от смях, когато видя пияно магаре и нощен пазач чуя да се съмнява тъй в Господа.

Не е ли отдавна минало време и за всякакви такива съмнения? Кой смее още да събужда такива стари заспали светобоязливи неща!

Със старите богове се свърши отдавна вече — и наистина, хубав весел край беше техният!

Тяхното „здрачаване“ не се продължи до смъртта — лъжат се в това! По-право: те сами себе си умъртвиха някога — със смях!

То се случи, когато сам един от боговете каза най-безбожната реч — речта: „Един е Бог! И да нямат друг Бог освен мене!“ — един стар четинестобрад бог, един завистливец, се забрави дотам.

И всичките богове се изсмяха тогава и се заклатиха на своите столове, викащи: „Не е ли тъкмо това божественост, че има богове и няма никакъв бог?“

Който има уши, да слуша.

Тъй говореше Заратустра в града, който обичаше и който се наричаше „Пъстрата крава“. Оттук именно той имаше да върви още два дни, за да стигне пак в своята пещера при животните си; а душата му непрекъснато се радваше поради близостта на своето завръщане дома.

Завръщане дома

О, самотност! Ти, моя родино самотност! Твърде дълго живях аз диво на дива чужбина, та да не се върна със сълзи при теб!

Заканвай ми се с пръст сега, както майки се заканват, усмихни ми се, както майки се усмихват, кажи ми: „А кой беше тоз, който някога като вихър отлетя от мен?

— Който на раздяла извика: твърде дълго седях аз при самотността и отучих се от мълчанието! Това ти най-сетне научи?“

„О, Заратустра, всичко зная аз: и че между тълпата ти се чувстваше по-отчужден, саменичък, отколкото кога да е при мене!“

„Друго е отчужденост, друго — самотност: Това ти вече научи! И че между хората ти все ще бъдеш див и чужд: див и чужд дори и кога те обичат: че преди всичко те искат да бъдат щадени!“

„А тук ти си в своя роден кът и дома; тука можеш всичко да изказваш и да излееш душата си, нищо не се срамува тук от скрити, втвърдени чувства.“

„Тук се стичат галено всички неща при твоята реч и те ласкаят: защото те искат да яздят на твой гръб. На всеки символ яздиш ти към всяка истина.“

„Пряко и искрено смееш ти да говориш тук на всички неща: и наистина, като похвала звучи то в техните уши, че един на всички говори пряко!“

„Но друго нещо е отчужденост. Че помниш ли, о, Заратустра?

Тогаз, когато твоята птица викаше над теб, а ти стоеше в гората, незнаещ къде? Близо до един труп: когато ти казваше: нека моите животни ме водят! Намерих, че между хората е по-опасно, отколкото между животните: Това беше отчужденост.“

„И помниш ли още, о, Заратустра? Когато седеше на своя остров, между празни котли един извор на вино, като даваше и раздаваше, между жадните леещ и проливащ: додето най-сетне, сам жаден, сядаше между опиянените и се оплакваше нощем: «Не е ли вземането по-блажено от даване?

А краденето още по-блажено от вземане?» Това беше отчужденост!“

„И помниш ли още, о, Заратустра? Когато настана твоят най-тих час и теб от самия тебе прокуди, когато той със зъл шепот каза: «Речи и умри!»

Когато той оскърби твоето очакване и мълчание и обезсърчи твоя кротък дух — това беше отчужденост!“

О, самотност! Ти, моя родино самотност! Как блажено и нежно говори твоят глас към мен!

Ние не се питаме един друг, ние не се оплакваме един другиму, ние двама наедно минаваме през двери.

Че у теб е отворено и ясно; а също и часовете бягат тук лекостъпно. В мрачината човек пренася времето по-тежко, отколкото на светло.

Тук ми се разкриват всички думи на битието и съкровищници на думи: всяко битие иска тук да стане слово, всяко начало иска тук от мен да се научи да говори.

А там долу — там всяко говорене е всуе! Там забравата и преходността са най-добрата мъдрост. Това научих аз!

Който иска всичко да проумее у хората, той би трябвало до всичко да се докосне. Но за това моите ръце са твърде чисти.

Аз не мога вече да дишам техния дъх, ах, защо живях тъй дълго в техния шум и развален дъх!

О, блажена тишина около ми! О, чисти аромати около ми! О, как тази тишина поема издълбоко чисто дихание! О, как тя се вслушва, тая блажена тишина!

Но там долу — там всичко говори, там нищо не се чува. Човек може там с камбани да разгласява своята мъдрост: базиргяните на пазара пак ще я заглушат със своите мангъри13!

У тях всичко говори, никой не знае вече да разбира. Всичко пада във водата, нищо не пада вече в дълбоки извори.

Всичко у тях говори, но нищо не им се удава вече и не идва до край. Всичко кудкудяка, но кой още иска да седи мирно въз полога и да мъти яйца?

Всичко у тях говори, всичко се с думи разкъсва. И което вчера още беше много твърдо за самото време и зъба му: днес то виси от устата на днешните сдъвкано, стрито и сгризано.

Всичко у тях говори, всичко бива вадено наяве. И което някога се е наричало тайна и съкровеност на дълбоките души, днес то принадлежи на уличните викачи и други пеперуди.

О, ти, странно човешко същество! Ти, шум в тъмните улици! Ти пак лежиш зад мен сега — моята най-голяма опасност лежи зад мен!

В щадене и състрадание е винаги лежала моята най-голяма опасност; а всяко човешко същество иска да бъде щадено и търпяно.

С неизказани истини, с ръка на безумец и с обезумяло сърце и богат с дребни лъжи на състрадание — тъй живях аз винаги между хората.

Предрешен седях аз между им, сам готов да се отрицая, само да мога тях да изтърпя, като си думах често: „Безумец, ти не познаваш хората!“

Човек се отучва да познава хората, когато живее между тях: толкова неща има, зад които хората се затулят — какво значат в такъв случай далекогледи, проницателни очи!

И когато те не ме зачитаха за нищо, аз, безумец, ги щадях повече от себе си: привикнал на строгост към себе си и сам на себе си често отмъщавайки за това щастие.

Изпожилен от толкоз отровни мухи и прояден като камък от безбройни капки злоба, тъй седях аз посред тях и си думах: „Невинно е всяко дребно нещо поради своята дребнавост!“

Особено тези, които наричат себе си „добри“, намерих като най-отровни мухи: те хапят с пълна невинност, те лъжат с пълна невинност; как биха могли те към мен да бъдат справедливи!

Който живее между добри, него състраданието учи да лъже. Състраданието прави задушен въздуха на всички свободни души. Че глупостта на добрите е неизмерима.

Сам себе си да скривам и своето богатство — това научих там долу аз: че намерих всякого беден духом. Това беше измамата на моето състрадание, че за всякого аз знаех, че у всякого виждах и усещах, колко дух му беше доста и колко дух беше премного за него!

Техните надути мъдреци — наричах ги мъдри, а не надути — тъй се научих аз да преглъщам думи. Техните гробари — наричах ги изследвачи и учени — тъй научих аз думите да заменям.

Гробарите си изкопават болести. Под стара смет се таи лоша смрад. Не трябва да бъркаме в тинята. Трябва да живеем в планините.

С блажени ноздри дишам аз отново планинска свобода! Избавен е най-сетне носът ми от миризмата на всякакво човешко същество!

За трите злини

Насън, в последния утринен сън, стоях аз днес върху една планинска скала — отвъд света, държах везни и теглех света.

О, тъй рано дойде зората: тя ме огря и събуди, завистницата! Винаги е тя завистлива към утринния ми сън.

Измерим за онзи, който има време, теглим за добър везнар, постижим за силни криле, лесно отгатваем за божествени гадатели: тъй намери моят сън света:

Моят сън, смел плавател, полукораб, полувихър, безмълвен като пеперуда, нетърпелив като сокол: как има той днес търпение и време да претегля света!

Дали тайно за това го придума моята мъдрост, моята засмяна добра мъдрост на деня, която се подсмива на всички „безкрайни мирове?“ Че тя говори: „Дето има сила, там и числото става майстор: то има повече сила.“

Как уверено гледаше моят сън на този краен свят — ни любопитен, ни боязлив, ни молещ:

— като че една ябълка искаше да се предложи на ръката ми, една зряла златна ябълка, с хладно-мека кадифена кора — тъй ми се предложи светът:

— като че едно дърво ми кимаше, ширококлонесто едно, с крепка воля, привито за подпорка и още за отпочивка на уморени от път нозе: тъй стоеше светът пред моята планинска скала:

— като че нежни ръце ми поднасяха ковчег — един ковчег, отворен за възторг на свенливи почитателни очи: тъй светът ми се предложи днес:

— не толкова гатанка, че да прокуди човешката обич, не толкова отгатка, че да приспи човешката мъдрост — нещо човешки добро беше днес за мен същият свят, за който се тъй лошо говори!

Как съм благодарен на моя утринен сън, че аз тъй на ранина днес теглих света! Като нещо човешки добро дойде при мен тоя сън и утешител на сърцето!

И за да постъпя денем като него, и науча от него това, що е най-добро: аз искам сега да сложа трите най-лоши неща във везните и да ги претегля човешки добре.

Който е учил да благославя, той също е учил и да проклина: кои три неща са най-проклинани? Тях аз ще сложа на везните.

Сладострастие, властолюбие, самолюбие: тая троица досега е бивала най-проклинана и за нея най-зле се е лъгало и клеветило — тая троица искам аз сега да претегля човешки.

Добре! Тук е моята планинска скала — там — морето: то преваля към мен рошаво, лъстиво, вярното старо стоглаво чудовищно псе, което обичам.

Добре! Тук искам аз да държа везните, над валящото се море: и свидетел да гледа избирам аз — теб, самотно дърво, теб, благоуханно, широкоразклонено, което обичам!

През кой мост върви днешното към бъдещото? Коя сила нуди високото към низкото? И какво значи още и най-високото да надраснеш? Ето, везните стоят равновесни и неподвижни: три тежки въпроса хвърлих аз в тях, три тежки отговора носи другото блюдо.

Сладострастие — кол и жило за всички презрители на плътта, облечени с власеница, и проклето от всички мечтатели за онзи свят: че то се присмива и гаври над всички лъжеучители.

Сладострастие: за сганта мъждеещ огън, върху който тя бива изгаряна; за всяко червиво дърво, за всички вонещи дрипи, приготвена пламтяща пещ.

Сладострастие: за свободните сърца невинно и свободно, земна градина на щастието, изблик от благодарност на бъдещото към сегашното.

Сладострастие: само за увехналия сладка отрова, а за ония с лъвска воля — голяма сърдечна подкрепа и благоговейно съхранено вино на вината.

Сладострастие: велик символ на щастие — за по-високо щастие и висша надежда. Че на мнозина е обещан брак и повече от брак; на мнозина, които един другиму са по-чужди от мъж и жена: а кой напълно е разбрал как чужди са един другиму мъжът и жената!

Сладострастие — но аз ще туря преграда около своите мисли и още около своите думи: за да не нахлуват свини и изтупленици14 в моите градини!

Властолюбие — нажежен бич на най-жестоките жестокосърдечни; ужасното мъчение, което само себе си запазва за най-жестокия; мрачният пламък на живи клади.

Властолюбие: зла юзда, която бива турена на най-суетните народи; подсмиващо се на всяка съмнителна добродетел; което яхва всеки кон и всяка гордост.

Властолюбие: земетресение, което разрушава всичко гнило и троши, и разчупва всичко кухо; въртящ се, негодуващ, наказващ разрушител на измазани гробове; бляскава въпросителна при предивременни отговори.

Властолюбие: пред чийто поглед човек пълзи, сгушва се, раболепства и става по-низък от змия и свиня — додето най-сетне извика из него великото презрение.

Властолюбие: страшният учител на великото презрение, което на градове и царства в лицето проповядва: „Махни се ти!“ — додето из самите тях не извика: „Да се махна аз!“

Властолюбие: което примамливо се въззема нагоре и до чисти и самотни, до самодоволни висини, пламтящо като любов, която примамливо рисува пурпурни блаженства на земното небе.

Властолюбие: но кой би нарекъл това стремеж, щом високото възжелава надолу за власт! Наистина, нищо болезнено и недъгаво няма в такова възжелаване и низхождане!

Че самотната висина вечно да се не усамотява и задоволява сама от себе; че планината да се спусне към долината и планинските ветрове към низините.

О, кой би намерил истинското име, за да кръсти и одоброчести такъв копнеж! „Даряща добродетел“ — тъй нарече някога Заратустра неназовимото.

И тогава се случи също — и наистина, това се случи за първи път! — неговата реч да възхвали самолюбието, крепкото и здраво самолюбие, което блика из могъща душа:

— из могъща душа, на която е присъщо възвишеното тяло, хубавото, победоносното и ободряващото, около което всяко нещо става огледало:

— гъвкаво, убедително тяло, танчарът, чийто символ и израз е самовъзрадваната душа. Саморадостта на такива тела и души се нарича сама „добродетел“.

Със своите думи за добро и лошо се огражда такава една саморадост като със свещени бранища; с имената на своето щастие пъди тя от себе си всичко за презиране.

От себе си далеч пъди тя всичко малодушно; тя говори: лошо — това е малодушно. За презиране й се струва, който постоянно се грижи, въздиша, оплаква се и който събира и най-малки изгоди.

Тя презира също и всяка скръбноблажена мъдрост: че наистина има и мъдрост, която цъфти в мрак, една мъдрост на нощни сенки: като такава тя всякога въздиша: „Всичко е суета!“

Боязливото недоверие за нея е нищожно, също всеки, що иска клетва вместо поглед и ръка: тъй и твърде недоверчивата мъдрост, че тя е присъща на страхливите души.

Още по-нищожен й се вижда бързоуслужливият, който като псе веднага ляга на гръб, покорният, а има също и мъдрост, която е покорна, и псешка, и благочестива, и бързоуслужлива.

Омразен и отвратителен е за нея, който никога не иска да се брани, който преглъща отровни храчки и злобни погледи, много търпеливият, всичко понасящият, вседоволният: такава е рабската порода.

Раболепства ли някой пред боговете и техните ритници, пред хората и тяхното глупаво обществено мнение — всяка рабска порода то заплюва, това блажено самолюбие!

Лошо — тъй нарича то всичко, що е прегънато, рабски-спъхнато, несвободните мигащи очи, съкрушени сърца и онази престорена отстъпчива порода, която целува с широки страхливи устни.

Лъжемъдрост: тъй нарича то всичко, над което мъдърстват раби и старци, и уморени; и особено всичката зла, смахната попска лудост!

А лъжемъдреците, всички духовници, уморени от света, и чиито души са от женска и рабска порода — о, как зле са постъпвали от памтивека със самолюбието!

И това тъкмо било и се наричало добродетел, зле да постъпваш със самолюбието! А „несамолюбив“ — такива са желаели да бъдат с пълно основание всички тия уморени от света страхливци и кръстоносци паяци!

Но за всички тях иде денят, промяната, мечът на отсъдата, великата пладня: тогава ще има много откровения!

А който нарече самото „аз“ здраво и свято, и самолюбието — блажено, наистина, и той, прорицател, ще каже, което знае: „Ето, тя иде, наближава великата пладня!“

Тъй рече Заратустра.

За духа на тежестта

Моята уста е уста на народа: твърде грубо и сърдечно говоря аз за изтънчените и още по-странно звучи моето слово за всички риби на мастилото и лисици на перото.

Моята ръка е ръка на безумец: тежко на всички маси и стени и на всичко, що дава още място на украшенията и цапанията на безумеца.

Моят крак е конски крак: с него аз препускам през трапища и камъни, през поля и гори и от радост се вдяволявам при всеки бърз бяг.

Моят стомах, стомах на орел ли е? Че най обича той агнешко месо. Сигурно той е стомах на птица.

Хранен с невинна и оскъдна храна, готов и нетърпелив да летя и отлитам — такъв съм аз: не съм ли аз донейде птица!

А особено задето съм враг на духа на тежестта, съм аз като птица: и наистина, смъртен враг, заклет враг, правраг! О, де ли вече не е летяла и блуждала моята враждебност!

За това аз могъл бих песен да запея, и искам да я пея: макар и сам да съм в пуст дом и да трябва да я пея на своите собствени уши.

Има, разбира се, други певци, чийто глас в пълен дом само става нежен, ръцете им красноречиви, очите изразителни, сърцето бодро: на тях аз не приличам.

Тоз, който някога научи хората да летят, той ще е отместил всички синорни камъни; пред него всички синорни камъни сами ще литнат във въздуха, земята той изново ще кръсти и назове „леката“.

Птицата щраус бяга по-бързо от най-бързия кон, но и тя също въвира глава тежко в тежката земя: тъй и човекът, който не знае още да лети.

Тежки му се виждат земя и живот: а тъй го иска духът на тежестта! Който иска лек да стане и птица, той трябва да обича сам себе си — тъй уча аз.

Не, разбира се, с любовта на болнави и недъгави: че у тях и самолюбието вони!

Човек трябва да се научи сам себе си да обича — тъй уча аз — с крепка и здрава обич: за да се научи в себе си да се надържа и да не скита всъде.

Такова скитане всъде наричат „обич към ближния“: с тая дума досега най-много са лъгали и лицемерили и особено ония, които са тежали на цял свят.

И наистина, това не е заповед за днес и утре да се научиш сам себе да обичаш. Напротив, от всички изкуства това е най-тънко, най-хитро, последно и най търпение се иска.

За притежателя именно всяко притежаемо е добре скрито; и от всички зарити съкровища собственото бива най-подир разкопано — тъй заповядва духът на тежестта.

Почти в люлката още ни дават тежките думи и ценности: „добро“ и „зло“ — тъй се нарича това наследие. Зарад тях ни се прощава, че живеем.

И заради това оставяме ние децата да дойдат при нас, за да можем овреме да им запретим да обикнат сами себе си: тъй заповядва духът на тежестта.

А ние — даденото нам в наследие мъкнем с вяра на твърди плещи и през стръмни планини! И когато се потим, казват ни: „Да, тежко се носи животът!“

А то е само човекът, който сам себе си тежко носи! То е, защото той мъкне множество неща, чужди нему, на своите плещи.

Като камила коленичи той и оставя да го натоварят добре.

Особено силният, издръжлив човек, комуто е присъщо благоговение: твърде много чужди тежки думи и ценности товари той върху си — и животът му се струва пустиня!

И наистина! Малко ли наши собствени неща са тежки за носене!

И много неща в човека са като стрида отвратителни и лигави, и мъчноуловими — тъй че една благородна черупка с благородни украшения трябва да се застъпи за нея. Но и туй изкуство трябва да се усвои: да имаш черупка и хубав вид, и умна слепота!

А пък в много неща у човека се лъжем — не една черупка е незначителна и печална, и твърде много черупка. Много скрита добрина и сила никога не биват отгатнати, най-вкусните хапки не намират кой да ги вкуси!

Жените знаят това, най-изтънчените: малко по-дебела, малко по-суха — о, колко е съдбоносно това малко!

Човека да откриеш е мъчно, а себе си — най-мъчно; често духът ни мами за душата. Тъй заповядва духът на тежестта.

Но онзи се е сам открил, който казва: „Това е мое добро и зло.“ С това той е накарал да онемеят къртът и джуджето, което казва: „За всички добро, за всички зло.“

Истина, аз не обичам и ония, за които всяко нещо е добро и тоя свят — най-добър. Тях аз наричам вседоволни.

Вседоволство, което умее всичко да вкусва, не показва най-добър вкус! Аз почитам опърничавите взискателни езици и стомаси, които са научили да казват „аз“ и „да“, и „не“.

А всичко да дъвчеш и смилаш — е съвсем по свински! Винаги да викаш И-А — това знае само магарето и който е от неговата пасмина!

Тъмножълтото и яркочервеното: това е по моя вкус — той смесва кръв във всичките бои. Но който варосва своята къща, той ми показва една варосана душа.

Едните влюбени в мумии, другите в призраци; и двама еднакво врагове на всяка плът и кръв — о, как и двамата са противни на вкуса ми! Защото аз обичам кръв.

И не искам аз да живея и пребивавам там, дето всеки плюе и храчи: такъв е моят вкус — предпочел бих да живея между крадци и клетвопрестъпници. Никой не носи злато в уста.

Но още по-отвратителни ми са всички плюнколизци; и най-отвратителното животно, което намерих между хората, аз го кръстих паразит: то не искаше да обича, а да живее от обич.

Нещастни наричам аз всички, които имат само един избор: или да станат зли зверове, или зли укротители на зверове: при такива аз не бих си построил хижа.

Нещастни наричам аз също онез, които всякога трябва да чакат — те са противни на вкуса ми: всичките митари и базиргяни, и царе, и всички други пазачи на страни и дюкяни.

Истина, аз също се учих да чакам, и то изосновно — но само да чакам себе си. И преди всичко аз се научих да стоя, да вървя и тичам, и скачам, и да се катеря, и танцувам.

А това е моето учение: който някога иска да се научи да хвърка, той трябва изпърво да се научи да стои и върви, и тича, и да се катери, и танцува — до полет се не долита!

По въжена стълба се научих аз да се изкачвам до много прозорци, с чевръсти крака въздрасвах се по високи мачти: да седя на високите мачти на познанието ми се струваше не малко блаженство; да пламтиш като малки огньове на високите мачти: макар и малка светлина, но все пак голяма утеха за разбити моряци и за претърпели корабокрушение!

По разни пътища и начини стигнах аз до моята истина: не по една стълба се въззех на висини, отдето погледът ми блуждае в моята долина.

И неохотно все питах аз за пътища — това беше винаги против вкуса ми! Аз предпочитах да питам и опитвам сам пътищата.

Опитване и питане беше целият ми ход — и наистина, трябва да се научим също да отговаряме на такива въпроси! А това е моят вкус: ни добър, ни лош, но мой вкус, от който аз се не срамя, нито крия нещо.

„И ето — това е моят път — де е вашият?“ Тъй отвръщах аз на ония, които ме питаха „за пътя“. Един път няма!

Тъй рече Заратустра.

За вехти и нови скрижали

Тук седя и чакам, стари строшени скрижали наоколо ми, а също и нови полунаписани скрижали. Кога ще дойде моят час?

Часът на моето низхождане, на моя заход — че още веднъж искам аз да ида при хората.

Това чакам аз сега: защото изпърво трябва да ми се явят поличби, че това е моят час — смеещият се лъв с рой гълъби.

Между това аз говоря сам на себе си като някой, който има време. Никой нищо ново не ми разказва: тогава аз сам на себе си ще се разкажа.

Когато дойдох при хората, заварих ги да седят на едно старо предубеждение — на всички се струваше, че отдавна знаят що е добро и зло за човека.

Старо, изморено нещо им се струваше всяко говорене за добродетел; и който искаше леко да спи, той още преди да иде да спи, говореше за „добро“ и „зло“.

Тая сънливост смутих, когато учех: що е добро и зло, това никой още не знае — освен твореца!

А то е онзи, който създава цел за човека и на земята дава нейния смисъл и нейното бъдеще: той изпърво създава онова, що прави нещата да са добри и зли.

И аз ги накарах да прекатурят своите стари катедри и всичко, на което е седяло това старо предубеждение; аз ги накарах да се смеят на своите велики учители на добродетелта и светци, и поети, и спасители на света.

На своите мрачни мъдреци ги накарах аз да се смеят и на всеки, който като черно плашило седеше да варди на дървото на живота.

На широката улица сред гробищата им седнах аз сам при мърши и ястреби — и се смях на всичко минало и гнилото му измършавяло величие.

Истина, като проповедниците на покаяние и глумците извиках аз гняв и проклятие над всичко тяхно велико и дребнаво — че и най-доброто им е тъй нищожно! Че и най-лошото им е тъй нищожно! Тъй се смеех аз.

От мен викаше тъй и се смееше моят мъдър копнеж, роден в планините, дива мъдрост наистина! — моят велик биещ криле копнеж.

И често той ме отнасяше далеч на висини отвъд света и сред смеха: тогава летях аз трепетен, една стрела, през опиянения от слънцето възторг:

— отвъд в далечни бъднини, които никой сън още не е виждал, в по-знойни югове, отколкото художници някога са сънували: там, дето боговете, танцуващи, се срамуват от всяка одежда:

— че аз именно говоря чрез символи и като поетите хромя и ломотя: и наистина, свян ми е, че все още трябва да бъда поет! —

Дето всяко създаване ми се струваше божествен танец и божествено веселие, и света пуснат и оставен на свобода, и бягащ назад към себе си:

— като вечно бягство на много богове от себе си и дирене отново на себе си; като блажено себепротиворечие, вслушване в себе си, възвръщане към себе си на много богове:

Дето всяко време ми се струваше блажен присмех над мигновенията, дето необходимостта сама беше свобода, която блажено играеше с жилото на свободата.

Дето аз пак намерих своя стар дявол и правраг, духа на тежестта, и всичко, що създаде той: насилие, закон, нужда и следствие, и цел, и воля, и добро, и зло.

Че не трябва ли да има неща, над които да се танцува и оттанцува? Не трябва ли заради леките и най-леките — да има къртове и тежки джуджета?

Там беше също, дето аз подех от пътя думата „свръхчовек“ и че човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато, —

— че човекът е мост, а не цел: считащ себе си блажен заради своята пладня и вечер, като път към нови зори —

— думата на Заратустра за великата пладня и всичко друго, което аз обвесих над човеците като пурпурна втора вечерна заря.

Истина, аз им дадох да видят нови звезди наедно с нови нощи; и над облаци и ден, и нощ разперих аз още смеха като пъстра шатра. Аз ги учех всичките мои мисли и стремежи: в едно да претворят и заедно да носят всичко, що е у човека отломка и загадка, и жесток случай, —

— като поет гадател и спасител от случая ги учех аз да творят бъдещето и всичко, що беше, е — да спасят чрез творчество.

Миналото у човека да спасят и да претворят всичко „беше“, докато волята каже: „Но тъй аз го исках! Тъй ще го искам“ —

— това нарекох аз тяхно спасение, това само ги учех аз да наричат спасение. —

Сега и аз чакам своето спасение — за последен път да ида при тях. Че още един път искам аз да ида при хората: сред тях искам аз да загина, умиращ искам аз да им дам своя най-обилен дар! Това научих аз от слънцето, когато залязваше то, обилното: злато разсипваше то там в морето от неизчерпаемото си съкровище:

— тъй че дори и най сиромахът рибар гребе със златни весла! Това именно видях аз веднъж и като гледах, не се насищах на сълзи.

Като слънцето иска и Заратустра да залезе: и ето, седи той тук и чака, вехти строшени скрижали около му, а също и нови скрижали — полунаписани.

Виж, ето един нов скрижал: но де са моите братя да го носят с мен в долината и в месните сърца на хората?

Тъй го изисква моята велика любов към най-далечните: не щади ближния си! Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.

Има много пътища и начини за превъзмогване: ти сам внимавай!

Само глумецът мисли: „Човек може да бъде и прескочен.“

Превъзмогни себе си и в своя ближен: и едно право, което ти можеш да грабнеш, не трябва да чакаш да ти дадат!

Каквото ти струваш, него никой не може ти го стори. Знай, няма възмездие. Който сам не може да си заповядва, трябва да се подчинява. И не малцина могат да си заповядват, но много нещо им не стига още, за да могат на себе си да се подчинят!

Тъй го иска присъщото на благородните души; те не искат нищо даром да имат — най-малко живота.

Който е от тълпата, той иска даром да живее; а ние, другите, на които животът се даде — ние всякога мислим какво най-добро бихме могли да дадем в замяна!

И наистина, благородна реч е, която гласи: туй, което животът обещава нам, ние искаме да го изпълним за живота.

Не трябва да искаме да се наслаждаваме, когато не даваме да се наслаждават. И — не трябва да желаем да се наслаждаваме!

Наслада и невинност са именно най-свенливи неща: и двете не искат да бъдат дирени. Трябва да ги имаме — но по-напред трябва да дирим вината и страданията!

О, братя мои, който е предшественик, той винаги ще бъде пожертван. А ние сме предшественици.

Кръвта ни изтича върху тайни жертвеници, ние всички горим и се печем в чест на стари идоли.

Най-доброто в нас е още младо: то дразни стари гърла. Нашето месо е крехко, нашата кожа е агнешка кожа — как да не дразним стари жреци на идоли!

В нас самите живее той още, старият жрец на идоли, който най-доброто в нас изпича за своя пир. Ах, братя мои, как да не бъдат предшествениците пожертвани!

А тъй го искат подобните нам; и аз обичам ония, които не искат да се пазят. Гинещите обичам аз с всичката си обич: защото те отиват отвъд.

Правдиви да бъдат — това могат малцина! И който може това, той пък не иска още! А най-малко могат това добрите.

О, тия добри! Добрите хора никога не казват истината: да бъдеш тъй добър, е болест за духа.

Те са отстъпчиви, тия добри, те се отдават, тяхното сърце се съгласява, техният разум се подчинява: но който се подчинява, той не слуша сам себе си.

Всичко, що е зло за добрите, трябва да се съедини, за да се роди една истина: о, братя мои, достатъчно ли сте зли за тази истина?

Наглата дързост, дългото недоверие, жестокото отрицание, пресищането, дълбането в живота — колко рядко се съединява това! Но от такова семе се ражда истината!

При лошата съвест расна досега всяко знание! Строшете, строшете старите скрижали, вие, които дирите познанието.

Когато има бръви15 над водата, когато мостове и прегради са метнати над реката: истина, тогава не ще повярват на тоя, който каже: „Всичко тече.“ Дори и глупците ще му противоречат. „Как? — казват глупците. — Всичко тече? Но бръви и преграда има над реката!“

„Над реката всичко стои твърдо, всички ценности на нещата, мостове, понятия, всяко «добро» и «зло»: всичко това стои твърдо!“

Дойде ли даже острата зима, укротителката на реките: тогава и най-шеговитите стават недоверчиви; и наистина, не само глупците говорят тогава: „Не е ли всичко неподвижно?“

„В основата си всичко е неподвижно“ — това е едно истинско учение на зимата, добро нещо за безплодно време, добра утеха за спящите зиме и за ония, които седят край печката.

„В основата си всичко е неподвижно“ — но против това проповядва топлият пролетен вятър!

Топлият пролетен вятър, бик, който не е за оран — яростен бик, разрушител, който с гневни рога разбива леда! А ледът — той мостове троши!

О, братя мои, не тече ли сега всичко? Не са ли изпопадали във водата всички прегради и мостове? Кой не ще придържа още о „добро“ и „зло“?

„Тежко ни! Блазе ни! Топлият пролетен вятър вей!“ — Тъй проповядвайте, о, мои братя, по всички улици!

Има едно старо заблуждение, което се нарича добро и зло. Около прорицатели и звездобройци се е въртяло досега колелото на това заблуждение. Някога хората са вярвали в прорицатели и звездобройци: и затова са вярвали те — „Всичко е съдба: длъжен си, защото трябва!“

А после пак изгубиха вяра във всички прорицатели и звездобройци: и затова повярваха те — „Всичко е свобода: ти можеш, защото искаш!“

О, братя мои, за звезди и бъдеще досега се е само бленувало и нищо не се е знаело: и затова досега се е само бленувало за добро и зло, но нищо не се е знаело!

„Не кради! Не убивай!“ — такива думи някога са били свети; пред тях хората са коленичили и навеждали глави и са изували обущата си.

Но аз ви питам: не е ли имало най-големи разбойници и убийци по света тогава, когато тия думи са били свети?

Не е ли целият живот сам — кражба и убийство? И че такива думи са се считали свети, не се ли е убивала с това самата истина?

Или не бе това проповед за смърт, да се нарича свето, което противоречеше на живота и го отричаше? О, братя мои, строшете, строшете старите скрижали!

Жал ми е за миналото, че го виждам: то е оставено на произвола:

— на милостта, на духа, на безумието на всяко поколение, което иде, и всичко що е било, превръща в свой мост.

Велик деспот може да дойде, един хитър зъл дух, който със своята милост и немилост би насилвал и е насилвал миналото, докато му стане то мост и знамение, херолд и зов на петел.

Но това е другата опасност и моето друго състрадание — който е от тълпата, паметта му достига най-много за дядо му — с неговия дядо престава времето.

Тъй е оставено на произвола всяко минало: защото някога може да се случи тълпата да стане господар и да се удави всяко време в плитка вода.

Затуй, о, братя мои, е потребна нова аристокрация, противница на всяка тълпа и всеки деспотизъм, която върху нови скрижали отново ще напише думата „благороден“.

Потребни са много благородни и различни благородни, за да се създаде аристокрация. Или, както аз преди казвах в символ: „Това именно е божественост, че има богове, а не бог!“

О, братя мои, аз ви посвещавам и определям за една нова аристокрация: вий трябва да станете създатели и възпитатели, и сеячи на бъдещето, —

— истина, не за аристокрация, която бихте могли да купите като базиргяните с базиргянско злато: защото малка ценност има всичко, що има своя цена.

Не отде идете ще бъде занапред вашата чест, но къде отивате!

Вашата воля и вашата нога, които отиват по-далеч от вас — нека те бъдат за вас нова чест!

Наистина не че вий сте служители на един княз — що значат вече князе! — или че сте станали опора на това, що стои, за да стои по-твърдо!

Не че вашият род в дворците е станал придворен и вие научихте пъстри, като фламинго, с часове да стоите в плитки блата:

— че да можеш прав да стоиш, заслуга е на придворните: и всички придворни вярват, че едно блаженство след смъртта е — да смееш да седиш!

И не че един дух, който те наричат свят, е водил вашите праотци в обетованата земя, която аз не хваля: защото гдето расна най-лошото от всички дървеса, кръстът — в тая земя няма нищо за хвалба! —

— и наистина, където и да водеше тоя „свети дух“ своите рицари, всякога начело на подобни шествия са вървели кози и гъски, и смахнати, и луди!

О, братя мои, не надире трябва да гледа аристократизмът ви, а напред! Прогонени трябва да бъдете вие от всички земи на вашите бащи и деди!

Земята на вашите деца трябва да обичате вие: тая обич нека бъде вашето ново благородство — неоткрита земя през най-далечни морета! Към нея насочвам аз вашите кораби да я дирят и дирят!

Чрез децата си трябва да изкупите това, че сте деца на вашите бащи — тъй трябва да изкупите всяко минало! Този нов скрижал полагам аз над вас!

„Защо да живеем? Всичко е суета! Да живееш — то е да вършееш слама; да живееш — то е да се изгориш и пак да не се стоплиш.“

Такъв старовременен бъбреж все още минава за „мъдрост“; но защото е стар и мирише на спарено, затова бива по-уважаван. И плесента облагородява.

Тъй смеят деца да говорят: те се боят от огъня, защото ги е парил! Много детинщина има в старите книги на мъдростта.

И който все „слама вършее“, как смее той да хули вършитбата!

На такъв глупец да се върже устата!

Такива сядат на трапезата и не донасят нищо със себе си, ни добър апетит дори — и ето, че хулят: „Всичко е суета!“

А добре да ядеш и пиеш, о, братя мои, наистина не е суетно изкуство. Строшете, строшете скрижалите на нивга радостните!

„За чистия всичко е чисто“ — тъй говори народът. Аз пък ви казвам: За свинете всичко е свиня!

Затова проповядват мечтателите и клюмналите глава, чието сърце е също клюмнало: „Сам светът е едно кално чудовище.“

Затова всички тия са нечисти духом; а особено ония, за които няма ни отдих, ни покой, докато не водят света отзад — гледащи зад света!

Тям в лицето казвам аз, макар и да не им звучи приятно: светът по това прилича на човека, че и той има задница — това е право! В света има много кал — това е право! Но затова не може се каза, че светът сам е кално чудовище!

Мъдрост има в това, че много неща в света миришат на лошо — отвращението само създава криле и сили, що предчувстват извори.

И у най-добрия има нещо за отвращение; и най-добрият е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато!

О, братя мои, много мъдрост се съдържа в това, че в света има много кал!

Такива мъдрословия чувах да говорят на съвестта си гледащите зад света, и наистина, без злоба и преструвка — макар на света да няма нещо по-престорено, нито по-злобно.

„Нека си е светът свят! Не вдигай срещу това дори пръст!“

„Нека, който иска, да души хората, да ги пробожда и да им дере кожата: не вдигай срещу това дори пръст!“ Тъй се научават те да се отричат от света.

„И своя собствен разум — него трябва ти сам да смажеш и задушиш; защото е разум от тоя свят — тъй ще се научиш да се отречеш от света.“

— Строшете, строшете, братя мои, тия стари скрижали на благочестивите! Разрушете мъдрословията на светохулителите!

„Който много учи, той се отучва от всяко силно желание“ — това си шепнат хората днес по всички тъмни улици.

„Мъдростта уморява, напусто е всичко; не пожелавай!“ Тоя нов скрижал намерих аз окачен дори по откритите пазари.

Строшете, о, братя мои, строшете също и тоя нов скрижал! Уморените от света го окачиха там и проповедниците на смъртта, и тъмничарите също: че вижте, това е проповед за робство.

Те зле са учили и не най-доброто, и всичко твърде рано, и всичко твърде бързо — те лошо са яли, затова имат развален стомах; развален стомах е именно техният дух — той съветва смърт!

Че наистина, братя мои, духът е стомах!

Животът е извор на радост: но из когото говори лош стомах — баща на скръбта — за него всички извори са отровени.

Да познава: това е радостта на човек с лъвска воля. Но който се е уморил, той зависи от чужда воля, с него играят всички вълни.

И тъй е винаги със слабите хора — те се губят по своите пътища. И най-сетне пита още тяхната умора: „Защо сме вървели някога по пътища! Всичко е все едно!“

Тям звучи приятно в ушите, когато се проповядва: „Напусто е всичко! Вие не трябва да искате!“ А това е проповед за робство.

О, братя мои, като свеж вихър иде Заратустра за всички уморени от света; много носове ще накара той да кихнат!

Дори през стени прониква свободният ми дъх, и вътре в тъмници и запрени духове!

Да искаш — това освобождава: че да искаш, то е да твориш — тъй уча аз. И само да творите трябва да се учите вие!

А дори и ученето трябва да научите вие от мен, доброто учене! Който има уши, да чуе!

Ето лодката готова — там отвъд се отива може би във великото нищо.

Но кой би искал да се качи на това „може би“?

Никой от вас не иска да се качи на лодката на смъртта! Как искате да бъдете тогава вий уморени от света!

Уморени от света! А вие не сте се още дори откъснали от земята! Аз ви намерих все още похотливи за земята, влюбени все още в своята умора от земята!

Не напусто виси устната ви надолу — едно малко земно желание стои още на нея! И в окото — не плува ли там едно облаче на незабравена земна радост?

Има на земята много добри изобретения, едни полезни, други приятни — заради тях е земята за обичане.

И немалко неща има тук добре изобретени, че те са като женска гръд: полезни, а в също време приятни.

А вий, уморени от света! Вий, земни ленивци! Вас трябва човек с тояга да погали! С тояга трябва човек да ви събуди краката.

Защото — ако не сте болни и вече отживели, от които земята е уморена, то вие сте хитри ленивци или похотливи котараци. И ако не искате весело да тичате — трябва да се махнете!

На неизлечимите не трябва човек да иска да бъде лекар: тъй учи Заратустра — тъй трябва вие да се махнете!

Но трябва повече смелост да се завърши, отколкото да се почне нов стих: това го знаят всички лекари и поети!

О, братя мои, има скрижали, които е създала умората, и скрижали, които е създала леността, гнилата — макар и да говорят еднакво, все пак те искат да бъдат не еднакво чути.

Вижте тоя, що изнемогва! Една педя само е далеч той от своята цел, но от умора упорито легна тук в праха: тоя храбрец!

От умора се прозява той: и от път, и от земя, и от цел, и сам от себе си: нито крачка по-нататък не иска да направи той — тоя храбрец!

И грее го слънце, и псетата лижат потта му: но той лежи там в своята упоритост и предпочита да изнемогва:

— една педя далеч от своята цел да изнемогва! Истина, вие ще трябва да го издърпате за косата на неговото небе — тоя херой!

Още по-добре, оставете го да лежи, дето си е легнал, за да му дойде сънят утешител с прохладния ромонлив дъжд.

Оставете го да лежи, докато сам се пробуди — докато сам отрече всяка умора и всичко у него, що учеше на умора!

Само, братя мои, отпъдете псетата, ленивите подлизурки, и гъмжащата сган: всичката гъмжаща сган „образовани“, и всичко, що се храни с потта на всеки херой!

Аз се ограждам с кръгове и свещени граници; все по-малко възлизат с мен на по-високи планини: аз издигам една планинска верига от все по-свещени планини.

Но дето и да възлизате с мен, о, братя мои: гледайте да не се качи с вас някой паразит!

Паразит — това е един червей пълзящ, гъвкав, който иска да се угои от вашите болки и рани.

И това е неговото изкуство, че той отгатва де са уморени душите, които се подемат: във вашата скръб и недоволство, във вашия нежен свян свива той своето отвратително гнездо.

Дето силният е слаб, благородният — твърде кротък — там вътре свива той своето отвратително гнездо: паразитът живее там, дето великанът има слабост и болежка.

Кой е висшият род на всяко същество и кой — най-нищожният?

Паразитът е най-нищожният род; но който е от висш род, той храни най-много паразити.

Душата именно, която има най-дълга стълба и може най-низко да се спусне — как да не седнат на нея най-много паразити? —

— най-просторната душа, която може в себе си най да търчи, да блуждае и броди; най-потребната, която от радост се хвърля на случая —

— съществуващата душа, която потъва в създаването; имащата, която иска да влезе във волята и желанието:

— която сама бяга от себе си, която сама се стига в най-далечния кръг; най-мъдрата душа, която най-сладко придумва безумието:

— която сама себе си най обича, в която всички неща имат свое течение и възвръщане, и прилив, и отлив: о, как да не са вгнездени във висшата душа най-лошите паразити?

О, братя мои, нима съм аз жесток? Но аз казвам: което пада, то трябва още да се блъсне!

Всичко днешно — то пада, то се разлага: кой би желал да го задържи! Но аз — аз искам още да го блъсна!

Знаете ли наслаждението, което търкаля камъни в стръмни глъбини?

Тия хора от днес: вижте ги как се търкалят в моите глъбини!

Аз съм прелюдия на най-добри свирачи, о, братя мои! Един пример!

Вървете по моя пример!

И когото вие не научите да лети, научете го по-скоро да пада!

Аз обичам храбреците: не стига само да знаеш да въртиш сабя, трябва да знаеш също срещу кого!

И често има повече храброст в това да се въздържаш и отминеш — за да се запазиш за по-достоен враг!

Вие трябва да имате врагове, които за мразене са, а не врагове за презиране: вие трябва да се гордеете с врага си: тъй ви учих вече аз веднъж.

За по-достоен враг, о, приятели мои, трябва да се пазите вие: затова трябва много неща да отминете, особено край много сган, която ви тръби в ушите за народ и народи.

Запазете очите си чисти от тяхното „за“ и „против“! Там има много правда и неправда; който се взре там, ще възнегодува.

Да гледаш, да удряш — това става изведнъж: затова вървете в горите и оставете си меча да спи!

Вървете свои пътища! И нека народ и народи вървят свои! — тъмни пътища наистина, по които дори една надежда вече не светва!

Нека владее там базиргянът, дето всичко, което още блести, е базиргянско злато! Не е вече време на царете — което днес се нарича народ, не заслужава царе.

Вижте как тия народи сега сами постъпват като базиргяни: те избират и най-малките предимства от всяка смет!

Те дебнат един другиго, те подслушват един другиго — това наричат те „добросъседство“. О, блажено далечно време, когато един народ си казваше: „Аз искам да бъда господар на народите!“

Защото, братя мои: най-доброто трябва да господарува, най-доброто иска да господарува! И дето учението гласи инак, там — липсва най-доброто.

Ако те имаха даром хляб, уви! За какво биха викали те! Техният поминък — за това само те говорят; и те трябва да го добиват с мъка!

Хищни зверове са те — в тяхното „работя“ има тъй също „грабя“, в тяхното „печеля“ има също и „надхитрявам!“ Затова трябва те да го добиват с мъка!

И тъй те трябва да станат по-добри хищни животни, но изтънчени, по-умни, по-човекоподобни — човекът именно е най-доброто хищно животно.

На всички животни добродетелите ограби човек вече: ето защо от всички животни човекът най се е мъчил.

Само птиците са още над него. И ако човек се научеше да хвърка, уви! Де нагоре би хвръкнала неговата охота за грабеж!

Тъй искам аз мъжът и жената: войнствен той, плодна другата, но и двамата способни за танец с глава и нозе.

И загубен да бъде за нас денят, в който ни веднъж не се е танцувало! И лъжовна да бъде за нас всяка истина, в която не е имало смях!

Вашето бракосъчетание — гледайте да не бъде лошо съчетание!

Вие съчетавате твърде бързо; и от това произтича браконарушение!

И все пак по-добре е да нарушиш брака, отколкото да се прегъваш, да лъжеш! Тъй ми рече една жена: „Наистина аз наруших брака, но преди това бракът мен разруши!“

Лошите съпрузи намерих аз най-лоши отмъстители: те си отплащат на цял свят, задето не вървят вече поотделно.

Заради това искам аз честните да казват един другиму: „Ние се обичаме — нека гледаме да спазим обичта си! Или обещанието ни ще да е само грешка?“

„Дайте ни срок и кратък брак, за да видим дали ни бива за дълъг брак! Велико нещо е да бъдат всякога двама ведно!“

Тъй съветвам аз всички честни; и каква би била моята обич към Свръхчовека и към всичко, което ще дойде, ако аз иначе съветвах и говорех?

Не само да се плодите, а да се възвишавате — затова, о, братя мои, нека ви помогне градината на съпружеството!

Който е станал мъдър в старите начала, ето, най-сетне той ще дири извори на бъдещето и нови начала.

О, братя мои, не ще мине много, и ще възникнат нови народи и нови извори ще зашумят долу в нови глъбини.

Земетресението именно затрупва много кладенци, поражда много жал: и изкарва на свят също вътрешни сили и тайни.

Земетресението открива нови извори. В земетресението на старите народи бликват нови извори.

И който вика: „Ето един кладенец за множество жадни, едно сърце за множество копнеещи, една воля за много оръдия“ — около него се събира народ, тоест: мнозина опитващи.

Кой знае да заповядва, кой трябва да се подчинява — това ще се опитва там! Ах, с какво дълго дирене и слука, и неслука, и изучаване, опитване наново!

Човешкото общество: то е един опит, тъй уча аз — дълго дирене: но то дири повелителя! — един опит, о, братя мои! И не договор! Строшете, строшете тази дума на мекосърдечните и на нерешителните!

О, братя мои! В кого се крие най-голямата опасност за всяко бъдеще на човека? Не е ли в добрите и праведните?

Както в онези, които говорят и усещат в сърце: „Ние знаем вече кое е добро и праведно, ние вече го достигнахме; тежко на ония, които тука още дирят!“

А каквато вреда и да сторят злите: на добрите вредата е най-вредната вреда.

И каквато вреда да сторят клеветниците на света — вредата на добрите е най-вредната вреда.

О, братя мои, на добрите и праведните погледна веднъж един в сърцето и рече: „Това са фарисеи.“ Но не го разбраха.

Добрите и праведните сами не смееха да го разберат: духът им е в плен на тяхната добра съвест. Глупостта на добрите е неизмеримо мъдра. Но това е истината — добрите трябва да бъдат фарисеи — за тях няма друг избор!

Добрите трябва да разпънат на кръст оногова, който си изнамира своя собствена добродетел! Това е истината!

А другият, който откри земята им, земя, сърце и царство на добрите и праведните — той беше, който попита: „Кого мразят те най-вече?“

Твореца мразят те най-вече: онзи, който троши скрижали и стари ценности, разрушителя — него наричат те престъпник.

Добрите именно — те не могат да творят: те всякога са началото на края:

— Те разпъват на кръст оногова, който пише нови ценности на нови скрижали, те си принасят в жертва бъдещето — те разпъват на кръст всяко бъдеще на човека.

Добрите — те винаги са били началото на края.

О, братя мои, разбрахте ли и това слово? И какво казвах аз някога за „последния човек“?

В кого се крие най-голямата опасност за всяко бъдеще на човека? Не е ли в добрите и праведните?

Строшете, строшете добрите и праведните! О, братя мои, разбрахте ли също и тия думи?

Вие бягате от мен? Вие се плашите? Вие треперите от тия думи?

О, братя мои, когато ви казах да строшите добрите и скрижалите на добрите: тогава първен пратих аз човека да плува по своето широко море.

И едва сега го обзема великият страх, великото озъртане около себе си, великата болест, великото отвращение, великата морска болест.

Лъжливи брегове и лъжливи безопасности ви показваха добрите; в лъжите на добрите бяхте вие родени и скътани. Всичко до основата чак е извратено и изкривено от добрите.

Но който е открил страната „човек“, открил е също „бъдещето на човека“. И сега трябва вие моряци да станете, смели, търпеливи!

Вървете тъкмо навреме, о, братя мои, учете се право да вървите!

Морето бушува: мнозина се нуждаят от вас, за да се изправят пак.

Морето бушува: всичко е в морето. Напред! На добър час! Вие, стари моряшки сърца!

Отечество ли! Там се стреми нашият кораб, дето е земята на нашите деца! Там, по-бурен от морето, бушува нашият велик копнеж!

„Защо тъй твърд! — рече веднъж въгленът на диаманта. — Не сме ли ние близка рода?“

Защо тъй мек? О, братя мои, тъй ви питам аз: не сте ли мои братя?

Защо тъй меки, тъй отстъпчиви и склонливи? Защо има толкова отрицание и отричане във вашето сърце? Тъй малко съдбоносно в погледа ви?

И ако не искате да бъдете съдбоносни и неумолими, как бихте могли вие с мен заедно да побеждавате?

И ако вашата твърдост не иска да святка, реже и разсича: как бихте могли някога с мен заедно да творите?

Творците именно са твърди. И блаженство трябва да е за вас, ръката ви да натиска върху хилядолетия като върху восък — блаженство да пише върху волята на хилядолетия като върху мед — по-твърди от мед, по-благородни от мед. Съвсем твърд е само най-благородният.

Тоя нов скрижал, о, братя мои, полагам аз над вази: Станете твърди!

О, моя воля! Прелом на всяка неволя, ти, моя необходимост! Запази ме от всякакви малки победи!

Ти, орис на моята душа, която аз наричам съдба! Ти, вътре в мен! Над мен! Запази и спастри ме за една велика съдба!

И своето последно величие, моя воля, спастри за своя край — за да си неумолима в победата си! Ах, кого не победи неговата победа!

Ах, чие око не потъмня в тая опиянена дрезгавина! Ах, чий крак не се препъна и не се отучи в победата да стои!

— Да мога някога да бъда готов и зрял във великата пладня: готов и зрял като нажежена мед, чреват с мълнии облак и издуто от мляко виме:

— Готов сам за себе си и за моята най-съкровена воля: един лък, пламтящ за своята стрела, една стрела, пламтяща за своята звезда:

— звезда, готова и зряла в своята пладня, горяща, пронизваща, блажена пред изтребителните слънчеви стрели:

— слънце и неумолима слънчева воля, готова за унищожение в победата! О, воля, прелом на всяка неволя, ти, моя необходимост! Опази ме за една велика победа!

Тъй рече Заратустра.

Оздравяващият

Една сутрин, наскоро след завръщането си в пещерата, скочи Заратустра като луд от леглото си, извика с ужасен глас и замаха ръце, като че ли и друг някой да имаше в леглото му, който не иска да стане от там; и тъй ехтеше гласът на Заратустра, че животните му уплашени се притекоха и от всички пещери и пукнатини, що бяха близо до пещерата на Заратустра, избяга всяка твар — летяща, пърхаща, пълзяща, скачаща, коя както вече можеше по крака и с криле. А Заратустра каза следните думи:

— Излизай, бездънна мисъл, из моята глъбина! Аз съм твой петел и утринна дрезгавина, успан червей: ставай! Моят глас трябва вече да те събуди!

Развържи възлите на ушите си: слушай! Защото аз искам да те чуя! Стани! Стани! Тук има доста гръм, та и гробовете ще се научат да слушат!

И затрий съня и всяко късогледство, и слепота от очите си!

Слушай ме също и с очите си: моят глас е цяр дори и за слепородените.

И веднъж събуден, ти ще останеш буден вечно. Не е в моя нрав да будя от сън прабабите, за да им кажа да продължават да спят! Мърдаш ли се, протягаш ли се, хъркаш ли? Ставай! Ставай! Не да хъркаш — ти трябва да говориш! Заратустра те зове, безбожникът!

Аз, Заратустра, застъпникът на живота, застъпникът на страданието, застъпникът на кръга — теб зова аз, моята бездънна мисъл!

Блазе ми! Ти идеш — аз те чувам! Моята бездна говори, моята последна глъбина аз превърнах в светлина!

Блазе ми! Насам! Дай ръка — ха! Пусни! Ха, ха! Отвращение, отвращение, отвращение — тежко ми!

Но едва Заратустра изрече тия думи, повали се той като мъртъв и лежа дълго като мъртвец. Но като дойде пак на себе си, той беше блед и трепереше, и продължаваше да лежи, и дълго не искаше ни да яде, ни да пие. В такова състояние прекара той седем дни; но животните му не го оставяха денем и нощем освен когато орелът отлиташе за храна. И каквото грабнеше и донесеше, слагаше го той на леглото на Заратустра: тъй че Заратустра биваше ограден с жълти и червени ягоди, гроздове, розови ябълки, благоуханни билки и шушулки от пинии. А до нозете му лежаха прострени две агънца, които орелът беше отвлякъл с мъка от техния овчар.

Най-сетне, след седем дни, Заратустра се изправи на леглото си, взе една розова ябълка в ръка, помириса я и мирисът й му се видя приятен. Тогаз помислиха животните му, че е дошло време да говорят с него.

— О, Заратустра — казаха те, — седем дни лежиш вече с уморени очи: не искаш ли най-сетне пак да се изправиш на крака?

Излез из пещерата си: светът те очаква като градина. Вятърът си играе с тежки благоухания, които се стремят към тебе; и всички потоци биха желали да тичат подире ти.

Всички неща копнеят за теб, ти стоя сам седем дни — излез из своята пещера! Всички неща искат да станат твои лекари!

Дойде ли при теб ново познание, втасало, тежко? Като подквасено тесто лежеше ти, твоята душа се „издигна и преля навън“.

— О, мои животни — отвърна Заратустра, — бъбрете все тъй по-нататък и оставете ме да слушам! Приятно ми е, че бъбрите: дето се бъбри, струва ми се, че там светът се простира пред мен като градина.

Как е приятно, че има думи и звуци: не са ли думите и звуците дълги и призрачни мостове между вечноразединени същества?

Всяка душа има свой свят; за всяка душа всяка друга душа е един друг свят.

Тъкмо между най-подобното едно на друго видът най-хубаво мами — че над най-малката пропаст е най-мъчно да се съзида мост.

За мен — как може да има нещо извън мен? Няма нищо извън нас!

Но ние забравяме това при всеки звук; как е приятно, че забравяме!

Не са ли подарени имена и звукове на нещата, за да ободряват човека? Хубава лудория е говоренето: с него човек танцува над всички неща. Как е приятна всяка реч и всяка лъжа на звуковете! Със звуци танцува нашата любов върху пъстри дъги.

„О, Заратустра — казаха тогава животните, — за такива, които мислят като нас, всички неща сами танцуват: всичко идва и си подава ръка, и се смее, и отлита — и се връща.

Всичко отхожда, всичко се връща; вечно се обръща колелото на битието. Всичко умира, всичко отново разцъфва; вечно е на път годината на битието. Всичко се руши, всичко пак се възстановява; вечно се зида все същият дом на битието. Всичко си взема сбогом, всичко се пак поздравява; вечно остава верен на себе си кръгът на битието.

Всеки миг почва битието; около всяко «тук» се върти топката «там». Средата е вред. Крива е пътеката на вечността.“

— О, вие, палавници и латерни — отвърна Заратустра и се усмихна пак, — как добре знаете вие какво трябваше да стане в тия седем дни:

— и как онова чудовище пропълзя в гърлото ми и ме душеше! Но аз му отхапах главата и я изплюх далеч от себе си.

А вие — вие направихте улична песен от това? Но ето ме, че лежа тук, още уморен от туй хапане и изплюване, още болен от собственото си избавяне.

И вие гледахте всичко това? О, мои животни, нима и вие сте жестоки? Искахте ли вие да бъдете зрители на моята велика скръб, както правят хората? Човек именно е най-жестокото животно.

При трагедии, борби с бикове и разпятия той най-добре се е чувствал досега на земята; а когато си измисли ада, ето — това бе за него небе на земята.

Когато вика великият човек — мигом се притичва малкият при него; и езикът му виси из устата от удоволствие. Той нарича това свое „състрадание“.

Малкият човек, особено поетът — как усърдно обвинява той живота с думи! Слушайте, но не си запушвайте ушите за радостта, що се крие в цялото негово обвинение!

Такива обвинители на живота — тях животът надделява всеки миг. „Ти ме обичаш? — казва наглата. — Чакай още малко, за теб още нямам време.“

Човек е най-жестокото животно спроти себе си; и пред всичко, що се зове „грешник“ и „кръстоносец“, и „каещ се“, не си запушвайте ушите за насладата, която звучи в тези жалби и обвинения!

И сам аз — искам ли с това да бъда обвинител на човека? Ах, мои животни, само това научих аз досега, че най-злото у човека му е нужно заради неговото най-добро, —

— че най-злото у него е най-добрата му сила и най-твърд камък за висшия творец; и че човек трябва да стане по-добър и по-зъл.

Аз не бях прикован на тоя кръст, защото зная: човек е зъл — но защото виках, както никой още не е викал:

„Ах, защо най-злото у него е тъй нищожно! Ах, защо най-доброто у него е тъй нищожно!“

Великото отвращение от човека — то ме душеше и се промъкна в гърлото ми: и онова, което прорицателят предсказа: „Всичко е еднакво, всичко е напусто, знанието души.“

Дълга дрезгавина се влечеше пред мен, до смърт уморена, до смърт упоена скръб, която ми говореше с прозяваща се уста.

„Вечно се той възвръща, човекът, от когото си ти уморен, малкият човек“ — тъй говореше с прозявка мойта скръб и влачеше нозе, и не можеше да заспи.

На пещера се обърна човешката земя, нейната гръд хлътна, всичко живо стана за мен човешка плесен и кости, и гнило минало.

Моите въздишки се надвесваха над всички човешки гробове и не можеха вече да се възземат; моите въздишки и въпроси стенеха и се задавяха, и гризяха, и оплакваха денем и нощем.

„Ах, човек се вечно възвръща! Малкият човек се вечно възвръща!“ Наги видях аз и двамата някога, най-великия човек и най-малкия: съвсем подобни един на друг — съвсем човешки, и най-великият дори!

Съвсем малък най-великият! — това бе моето отвращение от човека! И вечно възвръщане и на най-нищожното! — това бе моето отвращение от всяко битие!

Ах, отвращение! Отвращение! Отвращение! Тъй рече Заратустра и въздъхна, и трепна; че си спомни своята болест. Но неговите животни не го оставиха да говори по-нататък.

„Стига си говорил, оздравяващи! — тъй му отвърнаха неговите животни, — а излез вън, дето те чака светът, подобен на градина.

Иди вън при розите и пчелите, и при роя гълъби! А най-вече при пойните птици — да се научиш от тях да пееш!

Че пеенето е за оздравяващите; нека здравият само говори. И ако здравият също иска песни, други песни иска той, не каквито иска оздравяващият.“

— О, вие, палавници и латерни, млъкнете! — отвърна Заратустра и се усмихна на своите животни. — Как добре знаете вие каква утеха си открих аз сам в тия седем дни!

Че ще трябва да запея пак — тая утеха си открих аз и това оздравяване: искате ли да направите от това пак нова улична песен?

— Стига си говорил — повторно му отвърнаха неговите животни, — по-добре направи си първо една лира, една нова лира.

Че виж, о, Заратустра! За твоите нови песни трябват нови лири.

Пей и вилней, о, Заратустра, излечи с нови песни душата си: за да носиш своята велика съдба, която досега не е била съдба на никой човек!

Защото твоите животни знаят много добре, о, Заратустра, кой си ти и какъв трябва да станеш: ето, ти си учителят на вечното възвръщане — и това е твоята съдба!

Че ти трябва пръв да възвестиш това учение — и как да не е тази велика съдба също и твоя велика опасност и болест!

Ето, ние знаем, какво учиш ти: че всички неща вечно се възвръщат и самите ние с тях, и че ние безброй пъти сме били вече тук, и всички неща заедно с нас.

Ти учиш, че има една велика година на създаването, едно чудовище велика година: тя трябва като пясъчен часовник все отново да се обръща, за да се изсипва и отсипва отново: тъй че всички тия години си приличат в най-голямото и в най-малкото — тъй че сами ние всяка велика година сме прилични на себе си в най-голямото и най-малкото.

И ако сега би искал да умреш, о, Заратустра: виж, ние знаем също как ти би говорил на себе си — но твоите животни те молят да не умираш още!

Ти би говорил и без трепет, дори задъхан от блаженство: че една голяма тежест и угнетение ще се свали от теб, ти, най-търпеливи!

„Ето, аз умирам и изчезвам — би рекъл ти, — и в миг съм нищо.“ Душите са тъй смъртни, както плътта.

Но връзката от причини, в която съм вплетен, се възвръща — тя пак ще ме създаде! Сам аз принадлежа към причините на вечното възвръщане.

Аз ще дойда пак с това слънце, с тая земя, с този орел, с тая змия — не за нов живот или по-добър, или подобен живот: аз вечно ще се възвръщам в този еднакъв и същ живот, в най-голямото и най-малкото, за да възвестя пак вечното възвръщане на нещата; за да повторя словото за великата пладня на земята и човека, за да възвестя пак човека и Свръхчовека.

Аз казах словото си, а моето слово ме сломи: тъй го иска моята вечна орис — като предвестник загивам! Ето, часът дойде загиващият сам да се благослови. Тъй свършва захождането на Заратустра.

Когато животните изрекоха тия думи, млъкнаха те и чакаха Заратустра да им каже нещо: но Заратустра не чуваше, че те мълчаха. Той лежеше тихо, със затворени очи, като спящ, макар да не спеше: че той се разговаряше със своята душа. Но змията и орелът, като го видяха тъй мълчалив, почетоха великата тишина около му и предпазливо се отдалечиха.

За великия копнеж

О, душа моя, аз те научих да казваш „днес“, както „преди“ и „отколе“, и да водиш своето хоро над всяко „тук“ и „там“, и „татък“.

О, душа моя, аз те освободих от всички тъмни кътове, аз изчистих от теб праха, паяците и полумрака.

О, душа моя, аз измих от теб дребнавия срам и дрипавата добродетел и те придумах да застанеш нага пред очите на слънцето.

С вихъра, който се нарича „дух“, духнах аз над твоето развълнувано море; всички облаци пропъдих аз, удуших дори душителя, който се зове „грях“.

О, душа моя, аз ти дадох право да казваш „не“ като вихъра и „да“ да казваш, както отвореното небе казва „да“: тиха като светлина стоиш ти и минаваш сега през вихрите на отрицанието.

О, душа моя, аз ти възвърнах свободата над всичко създадено и несъздадено: и кой знае, както ти я знаеш, страстната радост на бъдещето?

О, душа моя, аз те научих на презрение, което не идва като червоядие, на великото, любещото презрение, което най обича, дето най презира.

О, душа моя, аз те научих тъй да убеждаваш, че ти склони на своя страна самите доводи — като слънцето, което убеждава дори морето да се издигне до висотата му.

О, душа моя, аз отнех от теб всяка послушност, коленопреклонност и раболепство; аз сам ти дадох името „прелом на неволята“ и „съдба“.

О, душа моя, аз ти дадох нови имена и пъстри играчки, аз те нарекох „съдба“ и „простор на просторите“, и „пъп на времето“, и „лазурна камбана“.

О, душа моя, на твоето земно царство дадох аз да изпие всичката мъдрост, всички нови вина, а също и всички от памтивека стари силни вина на мъдростта.

О, душа моя, всяко слънце излях аз върху ти и всяка нощ, и всяко мълчание, и всеки копнеж — тогаз ти израсна като лоза.

О, душа моя, преобилна и тежка стоиш ти сега тук, една лоза с набъбнали зърна и гъсти тъмнозлатни гроздове:

— притисната и сподавена от своето щастие, чакаща преливане и още свенлива поради очакването си.

О, душа моя, няма сега нийде друга душа, която да бъде по-любеща, по-обемаща и по-обемна! Де биха били бъдеще и минало по-близо едно до друго, отколкото у тебе?

О, душа моя, аз ти дадох всичко и за теб ръцете ми останаха празни — и ето! Сега ми казваш засмяна и прескръбна: „Кой от нас трябва да благодари?

Не подателят ли трябва да благодари, че вземащият е взел?

Да даряваш не е ли потребност? Да вземаш не е ли милост?“

О, душа моя, аз разбирам усмивката на твоята скръб: твоето преобилие само протяга сега копнеещи ръце!

Твоето изобилие гледа през кипящи моря отвъд и дири, и чака; копнежът на преизобилието гледа из твоето засмяно око-небе!

И наистина, о, душа моя! Кой би могъл да гледа твоята усмивка и да не се топи от сълзи? Самите ангели се топят от сълзи пред свръхдобротата на твоята усмивка.

Твоята доброта и свръхдоброта е, която не иска да плаче и се оплаква: и все пак копнее, о, душа моя, твоята усмивка за сълзи и твоята трепетна уста за хълцане.

„Всеки плач не е ли оплакване? И всяко оплакване едно обвинение?“

Тъй говориш ти сама на себе си, и затуй предпочиташ ти, о, душа моя, да се усмихваш вместо да изливаш скръбта си; — в потоци сълзи да изпееш всичката си скръб от цялото изобилие и от порива на лозата за резач и косер!

Но щом не искаш да плачеш, да изплачеш своята пурпурна скръб, то ще трябва да пееш, о, душа моя! Виж, аз се усмихвам сам, аз, който ти предричам това:

— да пееш гръмка песен, докато затихнат всички морета, за да се вслушат в твоя копнеж, —

— докато над тихи копнеещи морета заплува лодката, златното чудо, около чието злато подскачат всички добри, лоши, чудновати неща:

— и много големи и малки животни, и всичко, що има леки чудновати нозе, та да може да бяга през теменужномодри пътеки, —

— там, при златното чудо, при волната лодка и нейния господар: а това е резачът, който чака с диамантен косер, —

— твоят велик изкупител, о, душа моя, безименният — комуто едва бъдните песнопения ще намерят име! И наистина, дъхът ти вече благоухае от бъдни песнопения, —

— ти гориш вече и сънуваш, ти жадно пиеш вече от всички дълбоки звучащи извори-утешители, вече почива твоята скръб в блаженството на бъдни песнопения! —

О, душа моя, всичко ти дадох вече, също и последното си, и моите ръце станаха поради тебе празни — че те накарах да пееш, виж, това е последното ми!

Че те накарах да пееш, кажи сега, кажи: кой от нас трябва сега да благодари? Но още по-добре: пей ми, пей, о, душа моя! И остави мен да ти благодаря!

Тъй рече Заратустра.

Другата танцувална песен

В окото ти погледнах аз недавна, о, живот: злато видях в твоето нощ-око блести — сърцето ми спря от тая наслада:

— златна лодка видях да блести по нощни води, тънеща, пиеща, пак махаща златна люлка-лодка!

Към моята нога, за танец бясна, хвърли поглед ти, смеещ се, питащ, топящ се люлка-поглед.

Два пъти замахна кастанети с малките си ръчички — и ето, залюля се моята нога за танец бясна.

Петите ми настръхнаха и вслушаха се моите пръсти да те разберат: танчарът носи своето ухо в своите пръсти!

Към тебе скокнах аз: но ти се дръпна от моя скок; и лизна към мен езика на твоята бегла хвърчаща коса.

От теб отскокнах аз и от твоите змии: и ето, ти застана, полуобърната, с око, пълно с желания.

С криви погледи учиш ме ти криви пътища; по криви пътища учи моята нога коварства!

Боя се от теб близка, обичам те далечна; твоят бяг ме увлича, твоето следене ме вледенява — аз страдам, но що не бих изстрадал за теб!

Чийто мраз пали, чиято омраза блазни, чийто бяг привързва, чиято насмешка трогва:

— кой не те е мразил, теб, велика вързателко, обвръзнице, изкусителко, изследвателко, изнамерителко! Кой не те е обичал, теб, невинна, нетърпелива, вихрена, детоока грешница!

Къде ме влачиш сега, необуздана? И ето, пак ме отбягваш, ти, сладка немирнице неблагодарна!

След теб аз танцувам, ходя по твоите следи. Къде си? Дай ми ръка! Или един пръст само!

Тук има ями и непроходими храсти: ние ще се заблудим! Спри!

Стой тихо! Не виждаш ли кукумявки и прилепи да летят?

Ти, кукумявко! Ти, прилеп! Искаш да ми се надсмиваш? Къде сме? От псетата си научила туй виене и лаене.

Ти хубаво ми се зъбиш с бели зъбки, твоите зли погледи припкат към мен изпод къдравата грива!

Това е танец през дърво и камък: аз съм ловецът — искаш ли да ми бъдеш псе или сърна?

Тук до мен! Скоро, ти, злобна скокло! Горе! Отвъд! Уви! Сам аз паднах в скока!

О, виж ме прострян, ти, дързост, и милост просещ! Охотно бих тръгнал с теб низ по-хубави пътеки!

— пътеки на любовта през тихи пъстри дъбрави! Или край езерото там: дето плуват и играят златни риби!

Ти вече си уморена? Отвъд има овце и вечерни зари — не се ли спи сладко, когато свирят овчари?

Тъй много ли си уморена? Аз ще те отнеса, отпусни си ръцете! И ако си жадна — бих имал нещо, но твоята уста не иска да пие от него!

О, тая проклета бърза ловка змия и плъзгаща се вещица!

Къде си? Но по лицето си аз сещам два белега и червени петна!

И наистина аз вече се преуморих да бъда все твой овчар! Вещице, ако досега съм ти пял аз, сега ти ще ми крещиш!

Под такта на моя бич ще ми играеш и крещиш! Не съм ли аз бича забравил? Не!

И отвърна ми животът тъй и си затуляше нежните уши:

„О, Заратустра! Не пляскай така ужасно с твоя бич! Ти знаеш: шум мислите убива — и ето, сега ме налитат такива нежни мисли.

Ние двама сме същински добронесторници и злонесторници. Отвъд добро и зло намерихме ние нашия остров и нашата зелена ливада — ние двама сами! И само затова трябва да се обичаме ние!

И ако и да не се обичаме от сърце — трябва ли да се гневим един другиму, като не се обичаме от сърце?

А че те обичам и често твърде много, това ти знаеш: и причината е, че аз те ревнувам от твоята мъдрост. О, тая луда стара глумица мъдрост! Ако някога би избягала твоята мъдрост, ах! Тогава бързо и обичта ми би избягала.“

След туй животът погледна замислено отдире и около си и каза тихо: „О, Заратустра, ти не си ми доста верен!

Съвсем не ме обичаш тъй, както говориш; зная, ти вече мислиш, че скоро ще ме напуснеш.

Има една стара тежка, тежка, бумтяща камбана: тя бумти нощем чак до твоята пещера горе:

— чуеш ли тая камбана да бие среднощ часа, между един и два, ти мислиш —

— ти мислиш, аз зная това, о Заратустра, че скоро ще да ме напуснеш!“ —

— Да — отвърнах аз бавно, — но и ти знаеш също това. И аз й казах нещо в ухото сред нейните чорлави, жълти, безумни коси.

„Ти знаеш това, о, Заратустра? Това никой не знае. —“

И ние се спогледахме и изгледахме зелената ливада, по която бягаше вече хладната вечер, и плакахме заедно. Ала тогава животът ми бе по-мил от всяка моя мъдрост.

Тъй рече Заратустра.

Седемте печата|Или песента за началото и края

Ако аз съм прорицател и изпълнен с онзи прорицателски дух, който витае на висок ярем между две морета, —

— между минало и бъдеще витае като тъмен облак — враг на задушливите падини и на всичко, що е морно и не може ни да мре, ни да живее:

— готов за мълния в тъмни гърди и за лъч избавител, чреват с мълнии, които казват „да“ и се смеят при това, готов за прорицателски мълниен блясък:

— но блажен е, който е тъй чреват! И наистина, дълго трябва да виси като тъмен облак над планината, който някога трябва да подпали светлината на бъдещето! —

О, как да не се стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането!

Още не съм срещнал аз жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о, вечност!

Че аз те обичам, о, вечност!

Ако моят гняв е някога разрушавал гробове, отместял синорни камъни и е тласкал в стръмни глъбини стари строшени скрижали:

— ако моят присмех е някога раздухвал плесенясали думи, а аз идвах като метла за паяци-кръстоносци и като вихър чистач на стари задушни склепове:

— ако аз радостен съм някога седял, там, дето старите богове лежат погребани; благославящ света, любещ света — при паметниците на старите клеветници световни:

— че дори храмове и гробници на богове обичам аз, когато небето надникне със своето чисто око през техните разрушени сводове; обичам аз да седя като трева и червен мак върху руини на храмове — о, как да се не стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането?

Още не съм срещнал жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о, вечност!

Че аз те обичам, о, вечност!

Ако някога при мен е снизхождало дихание от диханието творческо и от оная небесна необходимост, която принуждава дори и случаите да водят звездни хора;

— ако аз някога съм се смял със смеха на творческа мълния, след която гневно, но покорен следва гърмът на делото;

— ако някога с богове съм играл на божията маса на земята със зарове, та земята се е тресла и разпуквала, и изригвала огнени потоци;

— че божия маса е земята, и трепетна от нови творчески думи и божии зарове. —

О, как да не се стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането?

Още не съм срещнал аз жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о, вечност!

Че аз те обичам, о, вечност!

Ако понякога съм пил на един дъх от пенливата подсладена чаша, в която всички неща са смесени добре:

— ако моята ръка някога е превръщала най-далечното в най-близко и огън в дух, и радост в скръб, и най-злото в най-добро:

— ако само аз съм зърно от оная сол, която прави всички неща в чашата за смесване добре да се смесят:

— че има сол, що съединява доброто със злото; а и най-злото е достойно за подправка и за последно прекипяване. —

О, как да не се стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането?

Още не съм срещнал аз жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о, вечност!

Че аз те обичам, о, вечност!

Ако аз обичам морето и всичко, що му прилича, а най-много, когато гневно ми противоречи:

— ако в мен има такава диреща радост, която тласка кораба към неоткритото, ако в моята радост има от радостта на мореплавателя:

— ако някога моят възторг викна: „Брегът изчезна — ето, падна и последната ми верига —

— безграничното бушува около ми, далеч блести пространство и време, напред! Нагоре! Мое старо сърце!“ —

О, как да се не стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането?

Още не съм срещнал аз жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о, вечност!

Че аз те обичам, о, вечност!

Ако моята добродетел е добродетел на танчар и аз често скачах с двата крака в златно-изумруден възторг:

— ако моята злоба е смееща се злоба, разположена под розови клонки и огради от лилии:

— в смеха именно всичко зло е ведно сбрано, но свето и оправдано чрез собственото си блаженство:

— и ако това е моята алфа и омега, всичко, що е тежко, да стане леко, всяко тяло — танчар, всеки дух — птица: и наистина това е моята алфа и омега! —

О, как да се не стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането?

Още не съм срещнал аз жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о, вечност!

Че аз те обичам, о, вечност!

Ако аз някога съм разпростирал тихо небе над себе си и със свои криле съм летял в свои небеса:

— ако аз, играещ, плувах в дълбоки светли далнини и идваше на моята свобода птицата-мъдрост:

— но тъй говори птицата-мъдрост: „Виж, няма ни «горе», ни «долу»!

Мятай се наоколо, напред, назад, ти, освободени от тежестта!

Пей! Недей говори, вече!

Не са ли всички думи направени за тежките? Не лъжат ли всички думи освободения от тежестта? Пей! Недей говори вече!“

О, как да се не стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането?

Още не съм срещнал аз жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о вечност!

Че аз те обичам, о, вечност!