Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)

Елизабет Фьорстер-НицшеЗараждането на „Тъй рече Заратустра“

Заратустра е най-личното дело на брат ми, историята на неговите най-съкровени преживявания, приятелства, идеали, възторзи, на най-горчивите му разочарования и скърби, над които се въззема светлият образ на неговата висша надежда и най-далечна цел. Образът на Заратустра се е вестявал пред брат ми в най-ранна младост; той веднъж ми писа, че още като дете го е виждал насън. На тоя сън-видение той е давал в различни времена разни наименования; „Но най-сетне — казва той — трябваше да направя чест на един персиец. Персите, изобщо, първи са мислили историята като нещо цялостно и велико. Начело на цял ред развития стои един пророк. Всеки пророк има свой Хазар, свое царство от хилядолетия.“

Общите възгледи на Заратустра, както и образът на възвестителя са от твърде ранен произход. Който изучава внимателно следсмъртната сбирка на автора от 1869–82 г., ще намери навсякъде в зародиш кръга на мислите На Заратустра. Например идеалът за свръхчовека явно вече личи във всички съчинения на автора от 1873–75 г. Обръщам внимание на първи и втори том на това издание и цитирам следните места от „Ние филолозите“: „Как цял един народ може да бъде възвеличен и хвален! Само единични личности — и у гърците също.“

„Гърците са интересни и особено важни, защото имат такова множество велики единични личности. Как е било възможно това? Трябва да се проучи.

Интересува ме само отношението на народа към възпитанието на единичната личност; а у гърците има немалко благоприятности за развитие на тая личност, и то не от добрината на народа, а от борбата на лошите инстинкти.“

„Чрез щастливи изобретения великият индивидуум може да се възпита съвсем инак и по-съвършено, отколкото е бивал възпитаван досега от случаите. Ето още надежди: отглеждане на значителни хора.“

В мисълта за отглеждане на свръхчовека добива отново израз Ницшевият младежки идеал, че „целта на човечеството е в неговите висши екземпляри“ (или както е казано по-ясно в „Шопенхауер като възпитател“: „Човечеството трябва непрестанно да се стреми да произвежда единични велики хора — само това, и нищо друго не е негова задача“). Но тогавашните най-високи идеали сега не означават вече висшите типове на човечеството. Не, върху тоя бъден идеал на бъдно човечество — свръхчовека, поетът е метнал булото на зараждането. Кой може да знае до каква красота и висина ще се възмогне то! Затова поетът, след като е изпитал, според новата преценка, нашето високо идеално понятие за спасителя, извикваме гласа на Заратустра: „Никога още не е имало свръхчовек. Наги видях аз двамата — най-великия и най-малкия човек — премного те си приличат. Истина, и най-великия намерих аз — твърде човешки!“ — „Отглеждане на свръхчовека“, този израз е бивал твърде често зле разбиран. Думата „отглеждане“ означава промени чрез нови висши преценки, които трябва да господствуват над човечеството като водачи и възпитатели на действуване и мироглед. Изобщо мисълта за свръхчовека може да се разбира правилно само във връзка с другите учения на автора на Заратустра: редуване по степен, воля за власт и преоценка на ценностите. Той е на мнение, че християнството, произлязло от въздигане в цел на пострадалото и слабото, се е отвърнало от всичко хубаво, силно, гордо, мощно, от всички качества, основани на силата, а с това е понизило твърде много всичко, което поощрява и повишава живота.

Но сега трябва да бъде окачен нов скрижал на ценности над човечеството — именно силният, могъщият, велелепният, препълнен с живот човек чак до неговия най-висок връх — свръхчовека, който да ни бъде поставен като цел в живота, волята и надеждата ни. И както старият начин на преценка е поставял за висши качествата, присъщи на слабите, страдащите, подчинените, и е дал едно слабо, страдащо модерно човечество, така новата, противоположна преценка гласи в сбит вид: всичко, което произхожда от силата — доброто, и което произхожда от слабостта — злото, трябва да произведе здрав, мощен, жизнерадостен, смел тип и обожествяване на живота. Ала този тип не е образ, нито надежда за мъглявосиво неопределено бъдеще от хилядолетия, нито нова Дарвинова порода, за която нищо не може да се знае. За сегашното човечество той трябва да бъде възможност, постижима с всички негови душевни и телесни сили и чрез нови ценности.

Авторът на Заратустра си спомня за онзи чудовищен пример за преоценка на всички ценности: тази на християнството, чрез което целият гръцки боготворен мироглед, и могъщият Рим в сравнително кратко време са били почти унищожени или преоценени. Не би ли могла тази нова гръко-римска преценка, изтънчена и вглъбена чрез двехилядолетна обработка на християнските представи, да предизвика пак преврат, и то в кратко, измеримо за нас време, докато най-сетне възникна оня дивен човешки тип, който трябва да бъде наша нова вяра и нова надежда и за чието създаване сме призовани от Заратустра?

Авторът употребява в своите частни бележки думата „свръхчовек“ (винаги в единствено число), за да означи „тип на съвършена сполучливост“ в противоположност на „модерния човек“, но преди всичко той посочва самия Заратустра като тип на свръхчовека. В „Esse homo“ той се мъчи да ни обясни предтечите и предусловията на този най-висок тип, като посочва във „Веселата наука“:

„За да разберем тоя тип, преди всичко би трябвало да си обясним неговата физиологична предпоставка: а тя е, което аз наричам велико здраве.“

„Ние, новите, безименни, зле разбрани — се казва в «Gaya scienca» — ние, недоносчета на едно още недоказано бъдеще, ние се нуждаем от нова цел и от ново средство, именно от ново здраве, по-силно, по-умно, по-яко, по-смело, по-засмяно от това, що е било досега. Чиято душа жадува да преживее всички досегашни оценки и желания и да преброди всички брегове на това идеално «Средиземно море»; който иска да узнае от премеждията на своя собствен опит какво е в душата на един победител и откривател на идеали, също на един художник, светец, законодател, мъдрец, учен, набожник, на един божествено-усамотен от стар стил: потребно му е преди всичко велико здраве — което не само да има, но и постоянно да придобива, че то все се раздава! — И след като сме били дълго на път, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото е мъдро, и претърпели доста корабокрушения и загуби, опасно здрави, но все отново здрави — на нас ни се ще, за награда на това, да имаме пред себе си още някоя неоткрита земя, чиито граници никой още не е обгърнал, някое отвъд на всички досегашни земи и кътища на идеала, един свят тъй препълнен с хубост, странност, с неща достойни за въпрос, с ужас и божественост, че нашето любопитство, както и жаждата ни за притежание да се надмогнат — ах, че ние с нищо вече да не можем се утоли! — «Как бихме могли ние, след такива изгледи и с такава жажда за знание и съвест, да се задоволим със сегашния човек? Доста зле: но неизбежно е да гледаме неговите най-достойни цели и надежди със зле сдържана строгост, а може би и да ги не погледнем нито веднъж вече. — Друг идеал бяга пред нас, един чуден, изкусителен, опасен идеал, за който ние никого не би трябвало да придумваме, защото никому не бихме признали тъй лесно правото за това: идеалът на един дух, който наивно, тоест без да иска, и от изблик на мощ играе с всичко, що се е зовяло досега свято, добро, непокътнато, божествено. За този идеал висшето, което един народ евтино преценява, е равно на опасност, упадък, унижение или най-малкото на отдих, слепота, временна самозабрава; идеалът на едно човешко — свръхчовешко благосъстояние и благоволение, което доста често би изглеждало нечовечно, например, ако се съпоставеше на цялата досегашна земна важност, на цялата досегашна празничност с жест, слово, звук, поглед, морал и задача като тяхна най-олицетворена, неволна пародия — и с който, може би, въпреки всичко изпъква голямата важност, същинската въпросителна се поставя, съдбата на душата се навива, стрелката мръдва, трагедията почва…»“

Ако и образът на Заратустра, и една голяма част от главните мисли на това произведение са се показали много по-рано в сънищата и писанията на автора, при все това родното място на „Тъй рече Заратустра“ е Силс-Мария през август 1881 г. И това, което го накара да възвести с поетични слова своя нов идеен кръг, бе мисълта за вечното възвръщане. За нейното първо просветване брат ми пише през есента на 1888 г. в своите автобиографични скици, озаглавени „Ecce homo“: „Основната концепция на моето дело, мисълта за вечното възвръщане, тази висша формула на утвърждение, която изобщо би могла да бъде постигната — възникна през август 1881 г.: тя е нахвърлена върху един лист, с подпис: 6000 стъпки отвъд човек и време! В ония дни аз вървях край езерото на Силваплана през горите; близо до една пирамидална скала недалеч от Сюрле, спрях. Там ми дойде тая мисъл. Смятам ли от него ден няколко месеца назад, намирам като поличба една внезапна и решителна промяна в моя вкус, преди всичко за музиката. Може би целият Заратустра трябва да се приема за музика. — Сигурно предисловие за това бе да се слуша за възраждане в изкуството. На една малка планинска баня зад Виченца, Рекоаро, където прекарах пролетта на 1881 г., открих заедно с моя приятел маестро Петер Гаст, един също «възроден», че фениксът музика с по-леки и по-светли криле, отколкото преди, прехвръкна край нас.“

Между началото и края на август 1881 г. се отнася решението да се възвести науката за вечното възвръщане в химни и дитирамби чрез устата на Заратустра. Ние намерихме в неговите книжа един лист, който той е писал по онова време и където ясно личи първият план на „Тъй рече Заратустра“. „Пладня и вечност“.

„Насоки за нов живот“.

Под това стои:

„Заратустра, роден на езерото Урми, напусна в тридесетата си година своя роден край, отиде в провинцията Ария и съчини Зенд-Авеста през десетте години на своята самотност в планината.“

„Слънцето на познанието стои пак на пладня: и навита лежи змията на вечността в неговата светлина — това е ваше време, вие, братя в пладнята.“

Към това се отнасят следните бележки:

„Скица за един нов начин на живот.

Първа книга: В стила на първата фраза на деветата симфония. Chaos sive natura: «За обезчовечаването на природата». Прометей прикован на Кавказ. Написана с жестокостта на κράτοσ, «на силата».

Втора книга: бегло-скептична-мефистофелска. «За въплъщението на опитите.» Познанието е заблуждение, което става органическо и организирано.

Трета книга: витаеща над небесата, най-съкровената, написана досега: «за последното щастие на самотния», — той е оня, който от «принадлежащ» става «свой собствен» във висша степен: съвършен ego: едва тогава това ego има любов; на по-раншната степен, където не е постигнато съвършеното усамотение и самовеличие, има нещо по-друго от любов.

Четвърта книга — дитирамбично написана: «Annulus aeternitatis», Силно желание да преживееш още веднъж всичко и вечно да го преживяваш.

Непрестанното превръщане — ти трябва в кратко време да преминеш през много индивиди. Средството е постоянна борба.

Силс-Мария, 26 август 1881 г.“

През лятото на 1881 г., след неколкогодишно лошо и колебливо здраве, брат ми се почувствува оздравял, и в това чувство на пълна сила на предишното си превъзходно здраве, възникна не само „Веселата наука“, която по настроението си трябва да бъде считана за прелюдия към Заратустра, но и самият Заратустра. Жестока участ искаше през времето, когато се възвръщаше неговото здраве, той да преживее твърде горчиви изпитания. Той беше дълбоко разочарован в приятелството, което тъй високо и свято ценеше. Тогава за първи път усети усамотението, на което е осъдено всяко величие, във всичкия му ужас. Съвсем друго е изоставеността и предпочетената ощастливяваща самотност. Как копнееше той тогава за съвършен приятел, който напълно да го разбере, комуто би могъл всичко да повери, и когото той от най-ранна възраст мислеше, че е намирал в разни периоди на живота си. Но сега, когато пътят му стана по-опасен и по-стръмен, той не намери никого, който да може да върви с него; тъй в идеалната фигура на царя-философ той си създаде съвършен приятел и него накара да възвести висшите му и най-свети цели.

Дали без горчивите преживявания в онова време би се изпълнил първият план на „Тъй рече Заратустра“ от лятото на 1881 г. и дали в него биха владели ония блажени тонове, които ние познаваме от първите тук поставени бележки, е излишен въпрос. Но, може би и по отношение на Заратустра можем да кажем с Майстор Екхарт: „Най-бързото животно, което ви отнася към съвършенство, е страданието.“

Ето какво пише брат ми за зараждането на първата част на Заратустра: „Зимата 1882/83 прекарах в красивия тих залив на Рапало недалеч от Генуа, който се врязва между Киавари и предгорието Портофино. Здравето ми не бе най-добро; зимата студена и дъждовита; едно малко albergo18 току до морето, тъй че високите вълни правеха съня ми почти невъзможен, и всичко бе противоположно на желаното. Но при все това и почти за доказателство на моята мисъл, че което е решаващо «пряко всичко» изниква, тая зима именно се зароди Заратустра. Преди обед аз се изкачвах на юг по чудния път из височините към Цоали; покрай пиниите виждах недалеко морето; следобед, колчем здравето ми позволяваше, обикалях целия залив от Санта Маргерита до Портофино. Тази местност ми беше още по-мила, защото я обичаше кайзер Фридрих III. Бях случайно там през есента на 1886 г., когато той за сетен път посети този малък, щастлив край. По тия два пътища ме налетя целият Заратустра като тип, тоест той ме връхлетя…“

Тази първа част на Заратустра е написана само за десет дни, от началото до към средата на февруари 1883 г. „Края довърших тъкмо в свещения час, когато Рихард Вагнер умря във Венеция.“

Брат ми намира времето, с изключение на тези десет дни, през които е писал Заратустра, за най-тежка и болна зима; но с това той няма предвид своите по-раншни боледувания, а една същинска инфлуенца, която го бе хванала в Санта Маргерита и няколко седмици наред извънредно го измъчваше в Генуа. Но преди всичко той имаше предвид също и душевното си състояние, онази неизказана изоставеност, за която в Заратустра той намира сърцераздирателни изрази. Също и приемът, който намери първата част у приятели и познати, беше твърде мъчителен, защото тя остана от всички почти, на които я даде, неразбрана: „За много от онова, което аз мислих, не намерих зрял никого; Заратустра е доказателство, че някой може да говори най-ясно, без да бъде чут.“

Брат ми бе твърде обезкуражен от това неразбиране, а тъй като същевременно и с голяла сила на волята се отучваше от успокоителното лекарство хлоралхидрат, което вземаше през време на инфлуенцата, идущата пролет на 1883 г., която прекара в Рим, взе някак тъжен характер. За всичко това той пише: „Тогава последва тъжна пролет в Рим, дето се съвземах — не бе лесно. Всъщност омръзна ми извънмерно това най-неподходящо място на земята за поета на Заратустра, което не избрах доброволно; опитах се да го оставя, исках да ида в Акила — истинска противоположност на Рим, построена от вражда към Рим както аз някога ще си построя дом за спомен на един атеист и враг на църквата comme il faut, на един мой близък роднина, великия Хоенщауфен кайзер Фридрих II. Но във всичко имаше някаква съдба — аз трябваше пак да се върна там. Най-сетне се задоволих с пиаца Барберини, след като се уморих да диря някоя антихристска местност. Боя се да не би да съм питал веднъж, за избягване на лоши миризми, в самия Палацо дел Квиринате, няма ли там някоя стая за един философ. В една лоджия, високо над поменатата пиаца, отдето се виждаше целият Рим и се чуваше да шуми долу фонтанът, се изпя най-самотната песен, която някога е пята, песента на нощта; по онова време витаеше около ми една мелодия, чийто напев аз намирах в думите «мъртъв от безсмъртие».“

Ние останахме нея пролет по-дълго в Рим и под влиянието на тежкото време и на поменатото обезкуражаване брат ми реши да не пише вече нищо, във всеки случай да не продължава Заратустра, макар и да му предлагах да поема грижата за печата и издаването. Но когато на 17 юни се върнахме в Швейцария и той пак заживя в чудния планински въздух, пробуди се всичката му творческа сила, и за да ме подготви за нов ръкопис, той ми писа: „Тук се услових за три месеца: и наистина бих бил най-големият глупак, ако оставех да отнема бодростта ми италианският въздух. Сегиз-тогиз ме налита мисълта: какво ще бъде сетне? Бъдещето ми е най-тъмното нещо на света; но понеже имам да довършвам още много, би трябвало да мисля само за това довършване като за мое бъдеще, а другото да оставя на тебе и на боговете.“

Втората част на Заратустра е написана между 26 юни и 6 юли в Силс-Мария: „През лятото, като се върнах пак на светото място, дето ми светна в мисълта първата мълния на Заратустра, намерих втория Заратустра. Десет дни бяха доста; аз в никой случай нито при първия, нито при третия и последния не съм имал нужда от повече време.“ Той често говореше за екстазното състояние, в което е писал Заратустра, как при своите скитания надолу-нагоре е бивал връхлитан от обилие на мисли, които с молив бързо е отбелязват в тетрадката си, и които сетне, у дома, до късна нощ е преписвал с мастило. В едно писмо той ми казва: „Ти не можеш си представи стихията на подобия зараждания“, и със страстно въодушевление той описва в автобиографичната скица „Ecce homo“ (есента на 1888 г.) несравнимото настроение, в което Заратустра е бил създаден: „Има ли някой в края на XIX век ясно понятие за това, което поетите от силните векове са наричали вдъхновение? Ако ли не, аз ще го опиша. При най-малкия остатък от суеверие човек едва ли би отърсил от себе си мисълта, че той е само въплъщение, само уста или медиум на свръхестествени сили. Понятието откровение — в този смисъл, че внезапно, с неизразима сигурност и тънкота, нещо става видимо и достъпно за слуха, нещо, което покъртва до глъбини — изразява същността на тоя факт. Човек слуша — не дири; взема — не пита кой дава; като мълния блесне мисъл, налага формата си — избор аз никога не съм имал и не съм се колебал. Един възторг, чийто напън се излива някога в сълзи, при който стъпката ту бърза, ту се бави; едно съвършено излизане извън себе с най-ясно съзнание за безброй тънки тръпки чак до пръстите на нозете; една бездна от щастие, в която най-мъчителното и най-мрачното не действуват като противовес, но като необходимо условие, като необходим цвят в един такъв поток от светлина, един инстинкт за ритмически отношения, който обхваща широки пространства от форми (продължителността, потребността от един напрегнат ритъм е почти мяра за силата на вдъхновението, един вид изравнение спрямо неговия натиск и напрегнатост). Всичко става до висша степен недоброволно, ала като буря от чувство за свобода и необходимост, на мощ, на божественост. Непроизволността на образа, на символа е най-чудното; човек няма вече понятие що е образ, що е символ, всичко се представя като най-близък, най-прав, най-прост израз. Като че ли наистина, както казва Заратустра, нещата идат от само себе и искат да бъдат символи: «Тук идат всички неща, умилкващи се при твоята реч и те ласкаят, защото искат да яздят на твоя гръб. На всеки символ яздиш ти към всяка истина. Тук се разтварят словата на всяко битие и вратите на всяко слово; всяко битие иска да бъде слово, всяко създаване иска от теб да се научи да говори.» Това е моят опит от вдъхновението; не се съмнявам, че трябва човек да се върне хиляда столетия назад, за да намери някого, който би могъл да ми каже: това също е и моят!“

През есента на 1883 г. брат ми дойде от Енгадин за няколко седмици в Германия и следната зима спря след скитания през Стреза, Генуа и Специя в Ница, където благотворният климат го ободри и му помогна да създаде третата част на Заратустра: „През зимата после, под халкионското небе на Ница, което за пръв път тогава ми светна в живота, намерих третия Заратустра — и завърших. Една година само бе достатъчна за цялото. Много скри ги кътове и височини от местността на Ница са осветени за мен от незабравими моменти: оная решителна част, която е насловена «За вехти и нови скрижали», създадох при трудното изкачване от станцията към дивното мавриканско планинско гнездо Едза — мускулната подвижност биваше у мен тъкмо тогава най-голяма, когато творческата сила течеше най-обилно. Плътта е одухотворена — да оставим «душата» настрана. — Биха могли тогава да ме видят да танцувам; без умора можех тогава да вървя седем, осем часа в планините. Спях добре, смеех се много — бях силен и търпелив.“

Всяка от първите три части на Заратустра, както казах, е създадена след една по-кратка или по-продължителна подготовка приблизително за по десет дни. Само четвъртата част е обработвана с няколко прекъсвания. Първите бележки са написани докато бяхме заедно в Цюрих през септември 1884 г.; после в Мантон, ноември 1884 г. — първата обработка, след една по-дълга пауза ръкописът на тази част бе завършен към средата на февруари 1885 г. в Ница. Брат ми тогава я наричаше четвърта и последна част, но и не много след отпечатването й той ми писа от Венеция (май 1885), че готвел пета и шеста част, които вече бил скицирал.

Тази четвърта част (чийто печатан ръкопис съдържа бележката: „Само за приятелите ми, не за публика“) той счита за нещо съвсем лично и помоли малцината, на които подари екземпляр, за най-строга тайна. Той наистина често говори за публикуването и на тази част, но мислеше, че не би могъл да стори това без предварителни изменения на някои места. Във всеки случай той отреди тези отпечатани в ръкопис четиридесет екземпляра от четвъртата част за подарък на „Ония, които се окажат достойни за него“. Само седем екземпляра раздаде — тъй самотен, тъй неразбран бе той тогава.

Още в началото на тази история за зараждането аз обясних причините, които принудиха брат ми да избере един персиец, който да въплъти идеалната фигура на неговия царствен философ; със следните думи той ни обяснява, защо именно в устата на Заратустра е трябвало да вложи новото си учение: „Не са ме питали, а трябваше да ме питат, какво значи в моите уста, в устата на първия аморалист, името Заратустра: че което е най-голяма отличителност на оня персиец в историята, то е тъкмо противното. Заратустра едва в борбата на доброто и злото е видял същинското колело на нещата — тълкуването на морала като нещо метафизично, като сила, причина, цел само по себе, е негово дело. Но този въпрос всъщност би бил и отговор. Заратустра създаде това съдбоносно заблуждение, морала. Следователно трябва той пръв да го познае. Не само затова, че той има тук повече опит от всеки друг мислител — цялата история не е друго, освен едно експериментално оборване на мисълта за тъй наречения морален ред в света — по-важно е, че Заратустра е по-правдив от всеки друг мислител. Неговото учение, и само то, има за висша добродетел правдивостта — тоест противното на страхливостта на «идеалиста», който бяга от реалността; Заратустра е по-смел от всички други мислители, взети вкупом. Да говориш истината и да се прицелваш добре със стрели: ето персийската добродетел. Разбират ли ме?… Самопревъзмогването на морала от правдивост, самопревъзмогването на моралиста в неговата противоположност — в мен — това значи в моите уста името Заратустра.“

Архив Ницше, Ваймар, юли 1910

Елизабет Фьорстер-Ницше