Убиец в дъжда

10

Минаваше пет, когато спрях пред блока на Рандал Плейс. Няколко прозореца вече светеха, а радиоапаратите ревяха нестройно на различни станции. Качих се с асансьора до четвъртия етаж. Четиристотин и пети апартамент беше в дъното на коридор, покрит със зелен килим и облицован с ламперия като слонова кост. От отворените врати на аварийния изход полъхваше хладен ветрец.

До входната врата на 405-и апартамент имаше малък кремав звънец. Натиснах го.

След доста време мъж открехна вратата на няколко сантиметра. Беше слаб и дългокрак, с тъмнокафяви очи и тъмнокафяво лице. Четинестата му коса растеше само по темето, като му оставяше огромно пространство за чело. Тъмните му очи ме изучаваха безстрастно.

— Стайнър? — казах.

Нищо върху лицето му не се промени. Извади цигара иззад вратата и бавно я пъхна между стиснатите си тъмни устни. До мен долетя облак дим, а след него думи, изречени с хладен, небързащ, равен глас.

— Какво каза?

— Търся Стайнър. Харолд Хардуик Стайнър. Онзи с книгите.

Мъжът кимна. Обмисли репликата ми, без да бърза. Погледна върха на цигарата си и рече:

— Мисля, че го познавам. Но той не идва тук. Кой те праща?

Усмихнах се. Не му хареса. Отвърнах:

— Ти ли си Марти?

Тъмното лице стана още по-хладно.

— Имаш ли мангизи… или просто се будалкаш?

Разсеяно преместих левия си крак. Достатъчно, за да не може да затръшне вратата.

— У теб са книгите — рекох, — а у мен е списъкът на клиентите. Какво ще кажеш да си поговорим?

Марти не отмести поглед от лицето ми. Дясната му ръка отново се скри зад вратата, а рамото му издаваше, че тя се движи. Откъм стаята зад гърба му се чу слаб шум — съвсем слаб. Кукичка на завеса леко звънна в корниз.

После той широко отвори вратата.

— Защо не? Щом смяташ, че си заслужава — каза хладно.

Минах покрай него и влязох в стаята.

Обстановката беше приятна, с хубави мебели, немного на брой. Френските прозорци на срещуположната стена и терасата пред тях гледаха към предпланините, вече поаленели от отблясъците на залеза. До прозорците имаше затворена врата. Пред втора врата на същата стена, но по-близо до мен, бе спусната завеса — на пиринчен корниз.

Седнах на канапе срещу стената, на която нямаше врати. Марти затвори външната врата и полуизвърнат към мен, отиде до високо дъбово бюро, обковано с гвоздеи с квадратни глави. Върху бюрото имаше кутия за пури от кедрово дърво с позлатени пантички. Той я взе, без да сваля очи от мен, занесе я до масичка при фотьойла и седна в него.

Сложих шапката до себе си, разкопчах горното копче на шлифера си и му се усмихнах.

— Е, слушам — каза той.

Изгаси цигарата, отвори капака на кутията и извади две тлъсти пури.

— Пура? — предложи нехайно и ми подхвърли едната.

Посегнах да я хвана, с което се проявих като глупак. Марти пусна втората пура в кутията и ловко насочи в гърдите ми пистолет.

Учтиво изгледах оръжието. Беше черен полицейски колт. В момента не можех да споря с него.

— Стани за малко — рече Марти — и мини два метра напред. А междувременно можеш да си вдигнеш ръцете.

Говореше с преднамерено нехайство.

Усмихнах му се, макар че беснеех вътрешно. Рекох му:

— Ти си вторият за днес, който смята, че патлакът в ръката означава да хванеш дявола за рогата. Махни го и седни да поговорим.

Марти сключи вежди и издаде брадичка напред. Тъмните му очи изглеждаха леко разтревожени.

Втренчихме се един в друг. Не поглеждах към остроносата черна обувка, която се подаваше изпод завесата пред вратата вляво от мен.

Марти беше облечен в тъмносин костюм, синя риза и черна вратовръзка. Лицето му изглеждаше строго над мрачните тонове. Каза тихо, напевно:

— Не ме разбирай криво. Не съм главорез — просто съм предпазлив. Нищо не знам за теб. Можеш да се окажеш убиец например.

— Не си достатъчно предпазлив. Ходът с книгите беше глупав.

Той пое дълбоко въздух и безшумно го изпусна. После се облегна назад, кръстоса дългите си крака и постави колта на коляното си.

— Не си мисли, че няма да го използвам, ако ми се наложи. Какво искаш от мен?

— Кажи на приятелката си с острите обувки да излезе. Сигурно се е изморила да си сдържа дъха.

Без да се обръща, Марти извика:

— Ела тук, Агнес.

Завесата пред вратата се отмести и зеленоока-та блондинка от магазина на Стайнър влезе при нас. Не бях кой знае колко изненадан, че я виждам.

Тя ме изгледа свирепо.

— Бях сигурна, че ще ни донесеш неприятности — гневно се обърна към мен. — Казах на Джо да внимава.

— Млъкни — озъби й се Марти. — Джо много добре си внимава. Запали някоя лампа, за да пречукам този, ако рече да ни извърти номер.

Блондинката включи голям лампион с квадратен червен абажур. После седна под него в широк, тапициран с плюш фотьойл и закрепи болезнена усмивка върху лицето си. Беше изплашена до немай къде.

Сетих се за пурата, която държах, и я пъхнах в устата си. Докато вадех кибрит и я палех, колтът на Марти неотлъчно следваше движенията ми.

Изпуснах кълбо дим и заговорих през него.

— Списъкът на клиентите, за който споменах, е шифрован. Затова все още не мога да разчета имената, но на брой са петстотин. Ти имаш дванайсет кашона книги, тоест — триста бройки. Поне още толкова са раздадени. Но хайде да не се изхвърляме и да речем, че са всичко петстотин. Ако това е работният списък на активната клиентела и ти успееш да развъртиш всички книги, смятай, че имаш четвърт милион оборот. Умножи го по наема за една книга — примерно един долар. Твърде ниско е, но да бъде долар. Това са много пари в наше време. За толкова пари като нищо можеш да светиш маслото на човек.

Внезапно блондинката кресна:

— Ти си луд, ако смяташ, че…

— Млъкни! — сряза я Марти.

Тя се подчини и отпусна глава назад върху облегалката на фотьойла. Лицето й бе изтерзано от напрежение.

— Това не е занаят за нехранимайковци — продължих да им обяснявам. — Трябва да си извоюваш доверие и да го запазиш. Според мен е погрешно да се прибягва до шантаж, това не бива да се практикува.

Тъмните очи на Марти ме гледаха студено.

— Страхотен чешит си — провлече той. — И кой е пипнал тая сладка работа?

— Ти — отвърнах. — Почти.

Марти не каза нищо.

— Убил си Стайнър, за да я докопаш — рекох. — Снощи, в дъжда. Хубаво време за стрелба. Лошо обаче, че не е бил сам. Ти или не си забелязал тази подробност, или си се уплашил. Избягал си. Но си имал достатъчно самообладание да се върнеш и да скриеш трупа, за да можеш да прибереш книгите, преди да започне следствието.

Блондинката издаде звук, все едно я душаха, след което извърна лице и се втренчи в стената. Сребристите й нокти се забиха в дланите. Зъбите й силно захапаха устната.

Марти дори не премигна. Не помръдна, и пистолетът в ръката му не помръдна. Тъмното му лице бе като изсечено от гранит.

— Ама и ти обичаш да си играеш с огъня — обади се най-сетне. — Имаш късмет, че не аз съм убил Стайнър.

Ухилих му се не особено радостно.

— Все тая. И така можеш да намажеш въжето.

— Мислиш да ме накиснеш за това убийство? — прошепна той дрезгаво с пресъхнали устни.

— Определено.

— И как по-точно?

— Има кой да го разкаже така.

Тогава Марти изруга.

— Тази… тази проклета малка… Ще го направи… като едното нищо… да пукне дано!

Нищо не казах. Оставих го да посмели мисълта. Лицето му постепенно се проясни и той бавно остави колта на масата, но задържа ръката си наблизо.

— Не ми приличаш на мошеник, доколкото разбирам от тези работи — промълви бавно, а очите му студено искряха изпод тъмните сведени клепачи. — А не виждам и никакви ченгета наоколо. Какво искаш?

Дръпнах от пурата и погледнах към ръката с патлака.

— Негатива от фотоапарата на Стайнър. И всички извадени снимки. Още сега. У теб са, защото това е единственият начин да научиш кой е бил там снощи.

Марти леко извърна глава, за да погледне Агнес. Лицето й все още беше към стената, а ноктите — вкопани в дланите. Той отново се обърна към мен.

— Тук вече не позна.

Поклатих глава.

— Напротив. Глупаво е да шикалкавиш, Марти. Много лесно могат да те приберат за убийството. Съвсем естествено е. Ако се наложи момичето да си разкаже версията, снимките няма да имат никакво значение. Тя обаче не иска да говори.

— Частно ченге ли си? — попита.

— Да.

— Как се добра до мен?

— Следях Стайнър, който тормозеше Дравец. Дравец пуска мангизи. И ти си намазал от тях. Проследих книгите от магазина на Стайнър дотук. Останалото беше лесно… след като чух и момичето.

— И тя казва, че аз съм очистил Стайнър.

Кимнах.

— Но може и да греши.

Марти въздъхна.

— Мрази ме и в червата — рече. — Защото я разкарах. Платиха ми да го направя, но и сам щях да се махна. Прекалено е смахната за мен.

— Дай снимките, Марти — казах.

Той бавно се изправи, погледна към колта и го прибра в страничния си джоб. Ръката му бавно се насочи към вътрешния джоб на сакото.

В този миг на вратата се позвъни и някой забрави да махне пръста си от звънеца.