Убиец в дъжда

8

Бавно се изкачвах с крайслера по „Ла Върн терас“ към къщата на Стайнър.

На дневна светлина успях да разгледам стръмния скат на склона и дървената стълба, по която избяга убиецът. Уличката отдолу беше съвсем тясна. Към нея гледаха фасадите на две къщи, сравнително отдалечени от дома на Стайнър. Но при шума от силния дъжд едва ли някой от живеещите в тях е обърнал внимание на изстрелите.

Под следобедното слънце у Стайнър всичко изглеждаше мирно и тихо. Небоядисаният дървен покрив беше все още мокър от дъжда. По дърветата, от другата страна на улицата, се бяха разпукнали нови листенца. Наоколо нямаше нито една кола.

Нещо шавна зад подкастрения жив плет, който скриваше входната врата на Стайнър.

От процепа в плета се измъкна Кармен Дравец, облечена в палто на бели и зелени карета, без шапка. Внезапно се спря и ме погледна с безумни очи, все едно не бе чула колата. После бързо се върна обратно. Продължих нагоре и паркирах пред празната къща.

Излязох от колата и се върнах назад. Така, посред бял ден, разходката на открито ми изглеждаше твърде рискована.

Минах през процепа в живия плет. Момичето стоеше изпънато и занемяло до открехнатата врата на къщата. Едната й ръка бавно се вдигна към устата и зъбите й захапаха странния палец, който стърчеше като допълнителен пръст. Под уплашените и очи имаше дълбоки тъмновиолетови кръгове.

Бутнах я в къщата, без да продумам, и затворих вратата. Стояхме и се гледахме. Тя бавно отпусна ръка и опита да се усмихне. После цялата изразителност изчезна от пребледнялото й лице и то придоби интелигентния вид на празна кутия за обувки.

Придадох нежност на гласа си и казах:

— Не се плаши. Аз съм приятел. Седни на онзи стол до бюрото. Приятел съм на баща ти. Не се паникьосвай.

Тя отиде и седна на жълтата възглавничка върху черния стол пред бюрото на Стайнър. На дневна светлина стаята изглеждаше занемарена и овехтяла. Все още вонеше на етер. Кармен облиза ъгълчетата на устата си с побелелия връх на езика си. Тъмните й очи гледаха по-скоро глупаво и зашеметено, отколкото уплашено. Помачках една цигара между пръстите си и избутах част от книгите, за да седна на ръба на бюрото, бавно дръпнах няколко пъти от цигарата, а после попитах момичето:

— Какво правиш тук?

То взе да подръпва палтото си и не отговори. Опитах пак.

— Какво помниш от снощи?

Този път отговори.

— Какво да помня? Снощи бях болна… вкъщи.

Говореше гърлено, колебливо, гласът й едва стигаше до ушите ми.

— Преди това — рекох. — Преди да те заведа вкъщи. Тук.

Шията й бавно поруменя и очите й се разшириха.

— Вие… вие ли бяхте? — изхриптя и отново задъвка смешния си палец.

— Да, аз бях. Какво си спомняш от всичко, което стана?

— Полицай ли сте? — попита Кармен.

— Не. Казах ти, приятел съм на баща ти.

— Не сте ли полицай?

— Не.

Най-после загря. Изпусна дълга въздишка.

— Какво… какво искате?

— Кой го уби?

Раменете й се разтресоха в карираното палто, но изражението й не се промени особено. Очите й загледаха лукаво.

— Кой… кой друг знае?

— За Стайнър ли? Нямам представа. Във всеки случай не и полицията, иначе някой щеше да е тук. Може би Марти.

Ударът беше нанесен слепешката, но изтръгна остър вик от устата и.

— Марти!

Около минута и двамата мълчахме. Аз смучех цигарата, а тя си дъвчеше палеца.

— Не хитрувай — казах. — Марти ли го уби?

Брадичката и се отпусна надолу.

— Да.

— Защо?

— Ами… не знам — отвърна глухо.

— Често ли се виждахте напоследък?

Тя вкопчи ръце една в друга.

— Само един-два пъти — почти изхрачи отговора си Кармен.

— Какво има? Мислех, че харесваш Марти.

— Ненавиждам го! — изкрещя тя.

— Значи нямаш нищо против да го накиснеш? — казах.

Това не й стана особено ясно. Наложи се да и обясня.

— Склонна ли си да кажеш на полицията, че е Марти?

В очите й изведнъж лумна паника.

— Ако премълча за порнографската снимка — казах успокояващо.

Тя се изкиска.

Почувствах се отвратително. Ако беше изпищяла, пребледняла или дори припаднала, щях да го приема за напълно естествено. Тя обаче само се изкиска.

Започнах да ненавиждам дори физиономията й. Посървах само като я гледах.

Хихиканията продължиха. Тичаха из стаята като плъхове. Постепенно достигнаха точката на истерията. Слязох от бюрото, направих крачка към нея и я зашлевих през лицето.

— Също като снощи — рекох.

Кикотът незабавно спря и дъвкането на палеца се възобнови. Очевидно Кармен все така нямаше нищо против шамарите ми. За втори път седнах на ръба на бюрото.

— Дошла си да потърсиш негатива — снимката в евин костюм.

Тя повдигна глава и отново я отпусна.

— Определено си закъсняла. Търсих я снощи. Още тогава я нямаше. Може да е у Марти. Не ме ли будалкаш за него?

Кармен енергично поклати глава. Бавно стана от стола. Очите й бяха присвити, черни като трънки и празни като стридени черупки.

— Е, аз да си тръгвам — каза тя, сякаш досега бяхме пили чай.

Приближи се до вратата и тъкмо посягаше да я отвори, когато по хълма се изкачи кола и спря пред къщата. Някой излезе от колата.

Кармен се обърна и ужасено се втренчи в мен. Вратата безцеремонно се отвори и насреща ни застана мъж.