Убиец в дъжда

7

След дъжда бе топло и ясно, но той все още беше с велуреното си палто, препасано с колан. Беше разкопчано, както и сакото и жилетката отдолу. Вратовръзката му се беше изкривила под едното ухо. Лицето му наподобяваше маска от сив маджун, по долната част на която е набола черна брада.

Изглеждаше ужасно.

Отключих вратата, потупах го по рамото, бутнах го вътре и го настаних в едно кресло. Дравец дишаше тежко, но мълчеше. Извадих от бюрото бутилка уиски и налях две чаши. Той гаврътна и двете, без да обели нито дума. После се отпусна, запримига, изстена и извади квадратен бял плик от вътрешния си джоб. Постави го върху бюрото и го затисна с огромното си космато ръчище.

— Кофти история с Карл — обадих се аз. — Бях с Макгий сутринта.

— Да, Карл беше добро момче. Не съм ти разказвал много за него.

Чаках и гледах плика под ръката му. Дравец също го погледна.

— Трябва да ти го покажа — промълви той. Бавно го побутна към мен и вдигна ръката си, все едно с движението се прощаваше с всичко, за което си струва да се живее. Две сълзи изплуваха в очите му и се търкулнаха по небръснатите бузи.

Поех квадратния плик и го разгледах. Получателят беше той, адресът — неговият. Беше написан стегнато, с мастило. Изпратен бе с препоръчана поща. Отворих го и погледнах лъскавата снимка. Кармен Дравец с обиците си от нефрит седеше на Стайнъровия стол от тиково дърво. Очите й гледаха дори по-безумно, отколкото ги помнех. Обърнах снимката, видях, че няма нищо, и я захлупих с лице върху бюрото.

— Разкажи ми — казах внимателно.

Дравец избърса с ръкав сълзите от лицето си, разпери длани върху бюрото и се втренчи в мръсните си нокти. Пръстите му трепереха.

— Обади ми се някакъв — глухо започна той. — Десет бона за снимките и негатива. Сделката трябва да се сключи довечера или ще ги дадат на някой жълт вестник.

— Празни приказки — рекох. — Никое клюкарско списание не може да ги използва, ако не илюстрира с тях някаква история. Каква е историята?

Той бавно повдигна клепачи, все едно бяха безкрайно тежки.

— Това не е всичко. Оня каза, че се забъркала в неприятности. По-добре да съм отидел веднага, иначе съм щял да намеря момиченцето си в кафеза.

— Каква е историята? — попитах отново, докато пълнех лулата си. — Какво казва Кармен?

Той поклати огромната си рошава глава.

— Не съм я питал. Сърце не ми дава. Горкото дете. Съвсем голо… Не, сърце не ми дава. Нали не си направил нищо със Стайнър?

— Нямаше нужда — отвърнах. — Някой ме беше изпреварил.

Дравец се вторачи в мен с неразбиращи очи и отворена уста. Очевидно не знаеше нищо за предишната нощ.

— Снощи Кармен излизала ли е изобщо? — попитах небрежно.

Той все още ме гледаше с отворена уста и напрягаше мозъка си.

— Не. Болна е. Като се прибрах, лежеше болна в леглото. Изобщо не е излизала… Какво искаш да кажеш за Стайнър?

Посегнах към бутилката и налях по една чаша и на двама ни. После запалих лулата си.

— Стайнър е мъртъв — рекох. — На някой му е писнало от номерата му и го е натъпкал с олово. Снощи в дъжда.

— Исусе! — учудено възкликна Дравец. — И ти беше там?

Поклатих глава.

— Не аз. Кармен. Това са неприятностите, за които е споменал твоят човек. Обаче не го е застреляла тя.

Лицето на Дравец пламна от гняв. Той стисна юмруци. Рязко пое дъх и веднага отстрани на шията му запулсира вена.

— Не е вярно! Тя е болна. Изобщо не е излизала. Като се прибрах, беше болна, лежеше в леглото!

— Вече ми го каза — рекох. — Но не е истина. Аз лично докарах Кармен вкъщи. Прислужницата знае, само че се опитва да запази приличие. Кармен беше в дома на Стайнър, а аз го наблюдавах отвън. Някой стреля с пистолет и после избяга. Не видях кой. Кармен беше прекалено пияна, за да го види. Затова е болна.

Очите му опитаха да се фокусират върху лицето ми, но бяха размътени и пусти, сякаш светлината зад тях беше угаснала. Той сграбчи страничните облегалки на стола. Огромните кокалчета на пръстите му побеляха от напрежение.

— Тя не ми каза — прошепна. — Не ми каза. На мен, който бих направил всичко за нея. — Гласът му беше лишен от всякакво чувство, в него звучеше само смъртната умора на отчаянието.

Той бутна стола назад.

— Отивам да взема парите — каза. — Десетте бона. Може пък онзи да си затрае.

После рухна. Голямата му груба глава тупна върху бюрото и тялото му се разтресе от ридания. Изправих се, заобиколих бюрото и го потупах по гърба. Потупвах го и мълчах. След малко той вдигна мокрото си от сълзи лице и сграбчи ръката ми.

— Господи, ти си добър човек.

— Още нищо не знаеш.

Свалих ръка от гърба му, пъхнах чашата в лапата му, помогнах му да я вдигне и гаврътне. После Взех празната чаша и я поставих обратно върху бюрото. Отново седнах.

— Трябва да се стегнеш — казах мрачно. — Полицията не знае за Стайнър. Заведох Кармен вкъщи и все още нищо не съм им изпял. Исках да дам малко време и на двама ви. По този начин здравата се накисвам. Ти също трябва да се включиш в играта.

Той кимна бавно, тежко.

— Да, ще направя каквото кажеш. Каквото кажеш.

— Изтегли парите. Нека са готови за обаждането. Имам някои идеи и може да не се наложи да ги използваш. Но моментът не е подходящ за хитрувания на дребно… Изтегли парите, стой мирен и си дръж езика зад зъбите. Другото остави на мен. Можеш ли да го направиш?

— Да — отвърна той. — Божичко, ти си добър човек.

— Не разговаряй с Кармен — посъветвах го. — Колкото по-малко си спомня след пиянството, толкова по-добре. А тази снимка — докоснах опакото на фотографията върху бюрото — показва, че някой е работил в комбина със Стайнър. Трябва да го пипнем, и то бързо, дори ако това струва десет бона.

Дравец бавно се изправи.

— Това не е нищо. Някакви си мангизи. Още сега отивам да ги изтегля. После се прибирам вкъщи. А ти действай, както си решил. Ще направя всичко каквото ми кажеш.

Сграбчи ръката ми отново, разтърси я и бавно напусна кантората. Чух как се отдалечава по коридора с тежки, провлечени стъпки. Обърнах две чаши една след друга и попих потта от лицето си.