Убийте Райм

13.

От външната страна на прозореца се виждаше голямо гнездо на оси.

Мери Бет Макконъл долепи лице до мръсното стъкло на затвора си и го загледа.

Това гнездо, сиво, леко влажно, отвратително, я обезсърчаваше най-много от всичко.

Беше по-потискащо от решетките, които Гарет бе зазидал внимателно от външната страна на прозорците. По-обезкуражаващо от дебелата дъбова врата и яките резета. По-ужасно от пътя от Блакуотър Ландинг дотук в компанията на Насекомото.

Гнездото имаше формата на конус, обърнат с тясната част към земята. Беше закрепено на един клон, който Гарет бе опрял до прозореца. Вътре имаше сигурно стотици лъскави насекоми на жълти и черни ивици, които излитаха и влитаха през дупката в долния край.

Когато се събуди тази сутрин, Гарет вече го нямаше. Остана в леглото още час, за да се свести след силния удар по главата. След това се изправи несигурно на крака и погледна през прозореца. Първото, което видя, бе гнездото.

Момчето го беше оставило на прозореца и Мери Бет не можеше да си представи защо. След известно време й дойде една мисъл: Гарет използваше гнездото като свой боен флаг, символ на победата.

Мери Бет Макконъл познаваше добре историята. Знаеше за военното изкуство, за армиите, които побеждават други армии. Бойните знамена се използват не само за да обозначиш на коя страна си, а и за да напомнят на победения кой го е надвил.

Гарет я беше надвил. Е, поне бе спечелил битката. Изходът от войната още не се знаеше.

Мери Бет докосна раната на главата си. Беше се ударила ужасно по слепоочието. Кожата й бе наранена. Запита се дали ще се получи инфекция.

Намери ластик в раницата си и върза дългата си кестенява коса на опашка. По врата й се стичаше пот, мъчеше я ужасна жажда. Жегата я задушаваше и тя се замисли дали да не свали дънковата си риза — винаги носеше дълги ръкави, когато се налагаше да копае сред храсталаци и треви. Въпреки жегата сега реши да не се съблича. Не искаше, когато похитителят й се завърне, да я завари само по розов сутиен. Гарет Ханлън със сигурност не се нуждаеше от допълнителни насърчения в тази насока.

Мери Бет хвърли последен поглед на гнездото и се отдалечи от прозореца. Обиколи за пореден път тристайната барака, търсейки напразно някакъв изход. Сградата беше солидна и много стара, с дебели дървени стени. Отвън се виждаше широка поляна, стотина метра по-нататък започваше гората. Самата барака също се намираше в гъста група дървета. От прозореца на задната страна (онзи с гнездото) се виждаше блестящата повърхност на голямото езеро, покрай което бяха минали предния ден.

Стаите бяха малки, но изненадващо чисти. В главното помещение имаше дълъг кафеникавожълт диван, няколко стари стола около евтина маса, друга маса, върху която бяха наредени десетина двулитрови буркана от нектар, покрити със ситна мрежа и пълни с насекоми. В другата стая имаше дюшек и празен гардероб. Третата стая бе празна. В единия ъгъл имаше няколко полупразни кутии кафява боя. Явно Гарет (или някой друг) бе боядисвал наскоро бараката отвън. Цветът беше тъмен и потискащ и на Мери Бет не й идваше наум защо е избрал точно такъв. После си даде сметка, че такава е и кората на дърветата около бараката. Маскировка. Това я накара отново да си помисли, че момчето е много по-умно и много по-опасно, отколкото го беше мислила.

Главното помещение беше пълно със зеленчукови консерви от марката „Чичо Джон“, за която Мери Бет никога досега не бе чувала. От етикетите се усмихваше едър фермер в старомодни дрехи. Тя претърси навсякъде за вода или нещо друго, което може да се пие, но не намери нищо. Зеленчуците вероятно бяха консервирани в саламура, но никъде не се виждаше отварачка или друг уред, с който да ги отвори. Раницата й беше тук, но инструментите за разкопки бяха останали в Блакуотър Ландинг. Тя се опита да смачка една консерва в ръба на масата, но металът не поддаде.

На долния етаж имаше малко мазе, затворено с капак, в което се влизаше през главното помещение. Мери Бет погледна долу и я побиха тръпки. Миналата нощ, когато Гарет бе излязъл за нещо, тя събра кураж да слезе по скърцащите стълби и да потърси изход от ужасната барака. Път навън обаче нямаше; мазето беше натъпкано със стари кашони, буркани и торби.

Не усети кога се е върнал Гарет. Той бързо заслиза към нея. Тя изпищя и се опита да избяга. След това всичко й се губеше. Когато дойде в съзнание, бе цялата в кръв, просната на земята, а Гарет, смърдящ на пот, се приближи, обгърна я с ръце и загледа гърдите й. Докато я качваше на горния етаж, тя усети твърдия му пенис до тялото си…

„Стига! Не мисли за това! Нито за болката, нито за страха… Къде ли е Гарет сега?“

Вчера я беше страх да стои заедно с него в бараката. Сега, когато бе сама, тревогата не намаляваше. Да не би да я е забравил? Или да е загинал при някаква злополука; да го е застрелял някой полицай? В такъв случай и тя щеше да умре — от жажда. Мери Бет Макконъл си спомни един проект, по който бе работила като студентка: Историческото общество на Северна Каролина финансираше ДНК-анализа на останките в някакъв гроб от деветнайсети век, за да се докаже дали там е бил погребан сър Франсис Дрейк, както се твърдеше в някаква местна легенда. За неин ужас, когато отвориха ковчега, видяха, че костите в горната част на трупа са в изправено положение и от вътрешната страна на капака има следи от нокти. Нещастникът е бил погребан жив.

Тази барака щеше да е нейният ковчег. И никой…

Изведнъж й се стори, че нещо се движи навън, в края на гората. Стори й се, че вижда сред храсталака мъж с широкопола шапка. Заради тъмния цвят на дрехите му и стойката на тялото му тя си помисли: „Прилича на мисионер.“

Чакай… Наистина ли имаше някой, или това бе само игра на сенки сред дърветата? Мери Бет не можеше да определи.

— Насам! — изкрещя тя.

Прозорецът обаче бе затворен, а дори и да нямаше стъкло, непознатият надали щеше да я чуе на това разстояние.

Тя грабна раницата си с надежда да открие свирката, която параноичната й майка настояваше да носи за по-голяма сигурност. Мери Бет й се беше присмяла за идеята (свирка против изнасилвачи в Танърс Корнър?) и хвърли безполезната вещ в шкафчето си при порцелановата статуетка на балерина. След това свирката изчезна от шкафа и Мери Бет си помисли, че майка й сигурно я е пъхнала незабелязано в раницата.

Свирката обаче я нямаше. Може би Гарет я е намерил и я е взел, докато тя е била в безсъзнание. Значи се налагаше да крещи, въпреки че беше прегракнала. Тя взе един от бурканите с насекоми с намерението да го запрати по прозореца. Вдигна го, но спря. Не! Мисионера беше изчезнал. На мястото, където го бе видяла, сега се виждаха само една дебела върба, трева и ниско лаврово дърво, което се клатеше от вятъра.

Може би само това е видяла.

За Мери Бет Макконъл, с размътен от жегата, страха и умората разум, реалност и въображение започнаха да се размиват. Всички зловещи легенди за Северна Каролина оживяха в съзнанието й. Може би Мисионера бе един от тези приказни герои, като Девойката от езерото Дрюмънд.

Или като призраците от Грейт Дизмал Суомп.

Или като Бялата сърна — легенда, на която поразително започваше да напомня собственият й живот.

Главата я болеше, виеше й се свят. Тя се отпусна на прашния диван и затвори очи, унесена от бръмченето на осите около гнездото пред прозореца — бойното знаме на похитителя й.

Лидия усети дъното под краката си и се отблъсна към повърхността.

Показа глава над водата и се закашля. Намираше се в някакъв блатист вир на двайсетина метра под воденицата. Зарита силно с крака, за да се задържи на повърхността. Усети жестока болка. Сигурно си беше изкълчила или счупила глезена.

Вирът бе около три метра дълбок и ако не риташе с крака, щеше да се удави.

Въпреки болката успя да задържи лицето си над водата и да се насочи към брега.

Беше преплувала към два метра, когато усети нещо студено да се увива около врата й. Змия! Спомни си мъжа, когото миналия месец бяха докарали в спешното отделение. Беше ухапан от мокасинова змия. Ръката му бе надебеляла почти двойно, а нещастникът се гърчеше от болка. Тя се извъртя и сивкавото влечуго се отърка в устата й. Лидия изпищя. Престана да рита, потъна под водата и се задави. Змията изчезна. Къде беше отишла? Ако я ухапе по лицето, можеше да я ослепи, а ако уцели сънната й артерия, смъртта беше сигурна.

Къде е? Дали не я чака да изплува, за да нападне?

„Моля те, моля те, помогни ми“ — замоли мислено тя ангела си пазител.

Ангелът явно я чу, защото, когато се показа отново на повърхността, змията я нямаше и тя най-сетне успя да напипа тинестото дъно с босите си крака (обувките й се бяха изхлузили във водата). Спря, за да си поеме дъх и да се успокои. Запълзя бавно към стръмния, покрит с тиня и разлагащи се листа бряг. Едва напредваше. „Внимавай да не нагазиш каролинска глина — напомни си. — Ще те погълне като плаващи пясъци.“

Тъкмо се измъкваше от водата, когато чу изстрел.

„Господи, Гарет е въоръжен! Стреля по мен!“

Тя се хлъзна отново във водата и потъна под повърхността. Изплува отново, за да си поеме въздух. На другия бряг стоеше бобър. Удари с опашка по тинята и звукът прозвуча като изстрел. После се шмугна в една дупка в бента си.

Лидия отново се измъкна сред тръстиките и легна на една страна. След около пет минути успя да нормализира дишането си и да се успокои. Седна и се огледа.

Гарет не се виждаше никъде. Тя се изправи. Опита се да скъса тиксото, с което бяха вързани ръцете й, но то държеше здраво, въпреки че се беше намокрило. Оттук се виждаше обгореният комин на воденицата. По него се ориентира за пътеката, вече знаеше накъде да върви. Трябваше само да мобилизира цялата си воля и сила. Замисли се дали да не се скрие в храстите до мръкване, но реши, че комарите ще я изядат.

„Тръгвай — каза си тя. — Върви!“

Опита се, но не успя да направи и крачка. Чувстваше се парализирана от страх и отчаяние.

Спомни си за любимото си телевизионно предаване, „Благословен от ангел“. Последния път, точно след края му и в началото на рекламите, вратата на стаята й се отвори и вътре влезе приятелят й с няколко бири. Не правеше често такива изненадващи посещения. Прекараха два незабравими часа. Сигурна беше, че ангелът й пазител й е изпратил този спомен като знак, че и в най-голямата безизходица има надежда.

С тази мисъл Лидия се изправи непохватно на крака и закуцука през тръстиките. Наблизо се чу гърлен звук. Нещо като тихо ръмжене. В този район живееха диви котки, мечки, глигани. Въпреки страха и болката Лидия продължи уверено в посоката, в която знаеше, че се намира пътеката.

— Я вижте! Там! — извика Джеси Корн. — Торба.

Сакс извърна поглед накъдето й сочеше — към един варовиков къс с гладки стени. Върху камъка личаха следите от дупките, в които е бил сложен динамитът. Нищо чудно, че Райм бе открил нитрати.

До камъка лежеше стара брезентова торба.

— Райм, чуваш ли ме? — заговори Сакс по мобифона.

— Казвай. Има смущения, но те чувам.

— Открихме някаква брезентова торба.

— Гарет ли я е оставил?

Тя огледа земята между камъните и стените на кариерата.

— Това със сигурност са следите на Гарет и Лидия. Качили са се по склона към изхода на кариерата.

— Да тръгваме след тях — предложи нетърпеливо Джеси.

— Още не — спря го Сакс. — Да разгледаме първо торбата.

— Опиши ми я — нареди криминологът.

— Брезентова. Стара. Приблизително шейсет на деветдесет сантиметра. Не е много пълна. Не е завързана, отворът й е само подгънат.

— Отвори я внимателно, помни осите.

Сакс леко разви крайчето на торбата и надникна вътре:

— Няма нищо, Райм. Не е капан.

Люси и Нед също слязоха на дъното на кариерата.

— Какво има вътре?

Сакс нахлузи гумени ръкавици.

— Празни бутилки от минерална вода — заизрежда тя. — „Дийрпарк“. Нямат етикети от магазина. Два пакета солени бисквити с фъстъчено масло „Плантърс“. И по тях няма етикети. Искаш ли производствените кодове, за да проследиш откъде са купени?

— Ако имахме на разположение една седмица, може би. Сега не. Кажи нещо повече за торбата.

— Мухлясала е, мръсна. Има някакъв надпис, но е прекалено избелял и не може да се прочете — продължи Сакс. Обърна се към останалите: — Някой може ли да го разчете?

Никой не успя.

— Имаш ли представа какво е държано преди това в нея? — попита Райм.

Сакс отвори торбата и я подуши:

— Мирише на мухъл. Сигурно е стояла дълго време на влажно. Не мога да определя какво е държано вътре.

Обърна торбата наопаки и я удари силно с ръка. На земята изпадаха няколко сбръчкани житни зърна.

— Вътре има жито, Райм.

— Стига бе! — изсмя се Джеси.

— Има ли ферми наоколо? — попита криминологът.

Сакс предаде въпроса на останалите.

— Отглеждат добитък, не жито — отвърна Люси.

— Да, но житото се използва за фураж — отбеляза Джеси.

— Да — потвърди Нед. — Може би е от някой силоз.

— Чу ли какво казват, Райм?

— Силоз. Добре. Ще питам Бен и Джим Бел. Има ли нещо друго, Сакс?

Тя погледна ръцете си. Бяха почернели. Обърна торбата:

— Изцапана е със сажди, Райм. Самата тя не е обгорена, но е стояла около въглени. Сега тръгваме по следите.

— Добре, ще ти се обадя, когато измисля нещо.

Сакс се обърна към останалите:

— Хайде обратно нагоре.

Погледна жално склона. Коленете я боляха непоносимо.

— Не изглеждаше толкова стръмно, като идвахме — измърмори.

— Такова е правилото — обади се Джеси Корн. — На слизане винаги изглежда по-лесно, отколкото на качване.

14.

Без да обръща внимание на лъскавата синьозелена муха, която бръмчеше около главата му, Райм загледа последните данни, нанесени на дъската:

Колкото по-нейбичайни са уликите, толкова са по-добри. Райм обичаше най-много необикновените веществени доказателства. Защото, ако се идентифицират, могат по-лесно да бъдат проследени до източниците им.

Уликите от кариерата обаче бяха съвсем обикновени. Ако надписът на торбата можеше да се разчете, може би това щеше да ги наведе на някоя следа. Само че той не се четеше. Ако минералната вода и бисквитите имаха етикети от магазина, в който са закупени, продавачът може би щеше да си спомни за Гарет и да даде някаква полезна информация. Само че нямаше етикети. Ами саждите? Можеха да са от камината на всяка къща в окръг Пакенок. Напълно безполезни неща.

Житните зърна можеха да се окажат следа. В момента Джим Бел и Стив Фар се обаждаха до всички силози и складове на зърно, но Райм се съмняваше, че чиновниците могат да кажат нещо повече от „Да. Продаваме жито. В стари брезентови чували, както всички.“

По дяволите! Изобщо не можеше да се ориентира в този район. Нужни му бяха седмици, дори месеци, за да го опознае.

Разбира се, нямаше толкова време.

Плъзна поглед по списъците с веществени доказателства.

Нищо.

Реши да се заеме отново с книгите за насекоми.

— Бен, би ли ми подал „Миниатюрният свят“?

— Разбира се — отвърна разсеяно Бен.

Подържа няколко секунди книгата пред гърдите на инвалида. Райм го изгледа накриво. Бен изведнъж си даде сметка, че подава книга на човек, чиято ръка може да се помръдне само с магия. Отстъпи смутено назад; почервеня като домат.

— О, господин Райм… Извинявайте. Изобщо не се замислих, сър. Дявол да ме вземе, колко съм глупав. Наистина не исках…

— Бен! Млъкни, мамка ти!

Едрият младеж примигна удивено. Преглътна тежко. Отпусна ръка.

— Направих го, без да искам, сър. Съжаля…

— Млъквай!

Челюстта на Бен увисна. Огледа отчаяно стаята, но наоколо нямаше кой да му помогне. Том стоеше до стената със скръстени ръце и никак не приличаше на умиротворител от ООН.

Райм продължи студено:

— Писна ми да се отнасяш с мен, сякаш ще се счупя. Престани да се държиш като страхливец.

— Като страхливец ли? Просто се опитвах да се държа внимателно с човек, който… Искам да кажа…

— Не, това не е внимателно държание. През цялото време се чудиш как да избегнеш погледа ми, за да не пострада „нежната“ ти душа.

— Вижте, сър. Не е честно…

— Глупости. Време е да сваля меките ръкавици… — Райм се изхили злобно: — Какво ще кажеш за тази метафора? Аз, да си сваля ръкавиците. Няма да ми е лесно, а?… Как ти се струва този майтап?

Бен копнееше да избяга, да се махне от стаята, но краката му сякаш бяха враснали в пода.

— Болестта ми не е заразна — продължи Райм. — Мислиш, че ще я прихванеш ли? Не става така. Страх те е да дишаш, за да не се парализираш и ти. По дяволите, дори те е страх да ме погледнеш!

— Не е вярно!

— Не е ли? Мисля, че е точно така… Какво у мен те плаши толкова?

— Нищо не ме плаши! Нищо!

— Нима? Напротив, плашиш се до смърт да стоиш в една стая с мен. Ти си един шибан страхопъзльо!

Едрият младеж се наведе напред, от устата му захвърча слюнка:

— Добре тогава. Начукай си го, Райм! Стоя тук само за да направя услуга на леля си. Всичките ми планове се объркват, а не получавам и стотинка за тази работа! Слушам те как се отнасяш с хората, сякаш всички са длъжни да ти се възхищават! Не знам как още те търпят, господинчо…

Замълча. Райм избухна в смях.

— На какво се смеете?

— Виждаш ли колко е лесно?

— Не разбирам какво имате предвид!

— Да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че съм мръсник. Бен, аз съм като всеки друг човек. Не искам хората да се отнасят с мен като с порцеланова кукла. Много по-лесно е, ако не се страхуваш да не ме счупиш.

— Предизвикахте ме. Наговорихте всичко това само за да ме изкарате от нерви!

— Да речем, че просто исках да те накарам да се отпуснеш.

Райм не знаеше дали Бен някога ще стане като Хенри Давет — прям човек, който съди за хората не само по външността им, — но можеше поне малко да заприлича на него.

— При такова държание би трябвало да си изляза и никога повече да не стъпя в тази стая.

— Много хора биха постъпили така, Бен, но аз имам нужда от теб. Ти имаш талант! Ето, най-после строшихме леда. Да се връщаме на работа.

Бен започна да монтира „Миниатюрният свят“ на устройството за прелистване. Обърна се и погледна Райм:

— Много ли хора са ти казвали в очите, че си мръсник?

— О, да — обади се Том. — След като го опознаят по-добре, разбира се.

Лидия беше само на трийсетина метра от воденицата.

Вървеше колкото можеше по-бързо към пътеката, но болката й пречеше. Освен това се налагаше да пази тишина. Тъй като ръцете й бяха вързани, тя залиташе наляво-надясно като пациентите с мозъчни травми от болницата и вдигаше много повече шум, отколкото й се искаше.

Заобиколи отдалече воденицата. Спря. От Гарет нямаше и следа. Не се чуваше друг шум освен ромон на вода.

Още няколко крачки.

Десет крачки…

Как само я болеше! Дали глезенът й не беше счупен? Беше се подул и тя знаеше, че ако е счупен, ходенето много ще влоши състоянието й. Кожата й започваше да посинява. Имаше опасност от инфекция. Може би гангрена. Ампутация. Какво ще каже приятелят й, ако й отрежат крака? Сигурно щеше да я изостави начаса. От опита си като клинична сестра знаеше колко бързо приятелите изоставят пациентите, претърпели ампутация.

Огледа се. Дали Гарет се беше отказал да я преследва и се беше запътил към Аутърбанкс и Мери Бет?

Тя продължи към пътеката за кариерата. Щом излезе на нея, трябваше да се движи още по-внимателно заради капана с амоняка. Не си спомняше точно къде беше заложен. Представи си как бутилката се разбива в някой камък над главата й и как течността я облива. В интензивното веднъж бяха докарали трима работници от фабриката на господин Давет. Някакъв контейнер се разлял и ги оплискал с концентрирана солна киселина. Спомни си мъчителната смърт на единия от тях. Другите двама оцеляха, но по лицата и гърдите им останаха ужасни белези.

„Още пет крачки… ето я пътеката!“

Отново спря и се заслуша. Нищо. По ствола на един дебел кедър се плъзна змия.

Лидия потегли пак.

Изведнъж някой я хвана за здравия крак. Тя политна, извъртя се и се стовари тежко на земята.

Гарет скочи върху нея. Лицето му бе червено от гняв. Сигурно петнайсетина минути я беше дебнал в храстите. Като богомолка.

— Моля те — прошепна Лидия, ужасена, че ангелът й пазител я е изоставил. — Не ме убивай…

— Млък! — изсъска той. — Писна ми вече от теб!

Загледа я, сякаш се чудеше дали първо да я изнасили и после да я убие, или обратното. После грубо я изправи на крака. Можеше да я хване за ръцете и така да я вдигне, но той предпочете да я обгърне през гърдите. Допря жилавото си тяло до гърба и седалището й. Най-сетне, след цяла вечност, отпусна прегръдката. Хвана я за едната ръка и я задърпа към воденицата, без да обръща внимание на стенанията й.

Със стържене, което винаги бе напомняло на Райм звука при точенето на месарски нож, устройството за прелистване заразгръща страниците на „Миниатюрният свят“ — любимата книга на Гарет, ако се съди по плачевното й състояние.

Райм прелисти нататък. Четеше само подчертаните от Гарет пасажи. Информацията за мравколъва бе спасила отряда от клопката на момчето. Познавачът на рибешката душа Бен му бе обяснил, че животинското поведение често служи за пример на човека, особено когато става дума за оцеляване.

Каква полза можеше да извлече от това? Какво в тези книги можеше да му помогне да открие избягалото момче сред двеста квадратни километра гори и тресавища?

В стаята сияещ нахлу шериф Бел.

— Току-що говорих с една сестра в болницата. Ед май излиза от комата. Лекарят ще се обади след няколко минути.

Райм бе толкова отчаян от безизходицата, в която се намираше, че щеше да се зарадва и на свидетелски показания.

Бел закрачи бавно из лабораторията. Всеки път, когато навън се чуеха стъпки, поглеждаше нервно към вратата.

Линкълн Райм отново облегна глава на възглавницата. Очите му зашариха ту към картата, ту към черната дъска, ту към книгата. И през цялото време блестящата синьозелена муха летеше из стаята. Неориентирана като самия него.

През пътеката претича някакво животно и се шмугна в храстите.

— Какво беше това? — попита Сакс; приличаше й на нещо между куче и котка.

— Сива лисица — обясни Джеси. — Не съм виждал много често, но и рядко идвам от тази страна на реката.

Движеха се бавно по едва различимите следи на Гарет. Внимателно оглеждаха за капани.

Сакс отново се почувства потисната. Вече не вървяха сред борове, а през нещо като тропическа гора. Люси й обясни, че това са каучукови дървета, кедри и водни кипариси. Стволовете им бяха покрити с дебел мъх, короните им — оплетени от диви лози, които поглъщаха всеки шум. По земята растяха лигави гъби, навсякъде се стелеха жабунясали блата, въздухът миришеше на гнило.

Сакс загледа отъпканата земя. Обърна се към Джеси:

— Тук сме на километри от града. Кой отъпква тези пътеки?

Той вдигна рамене:

— Разни бродяги. Хора, които не си плащат данъците, хора, които правят незаконно уиски, отшелници, деца…

Нед Спото, който се беше облегнал на едно дърво и пиеше вода, допълни:

— Понякога получаваме сигнали: някой чул стрелба, писъци, викове за помощ, забелязал тайнствени светлини. Такива неща. Само че, като дойдем, няма нищо. Никой, нито престъпник, нито жертви. Понякога намираме някоя кървава следа, но тя не води доникъде. Винаги се отзоваваме, няма начин, но никога не идваме сами.

— Тук се чувстваш различно — продължи Джеси. — Смешно е, но имаш усещането, че тук животът няма никаква стойност. Предпочитам да се разправям с надрусани въоръжени хлапета, отколкото да дойда тук. Там, в цивилизацията, поне действат някакви правила. Знаеш какво да очакваш. А тук…

Той вдигна рамене.

Люси кимна:

— Вярно е. Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.

Тези мрачни разговори никак не се харесваха на Сакс. Ако и другите полицаи не бяха също толкова нервни като нея, щеше да си помисли, че се опитват да я уплашат, защото е гражданка.

Спряха на един кръстопът. Минаха по двайсетина метра по всяко разклонение, но не успяха да открият следите на Гарет и Лидия. Върнаха се на кръстопътя.

В главата на Сакс звучаха думите на Райм:

„Внимавайте, но се движете бързо. На Лидия сигурно не й остава много време…“

Да се движат бързо, добре. Но накъде? Вероятно и самият Линкълн Райм не бе в състояние да разбере коя от трите пътеки е правилната.

Мобифонът й иззвъня. Люси и Джеси се усмихнаха, явно и те се надяваха Райм да ги упъти. Сакс послуша известно време. После затвори. Пое си дъх и погледна сериозно тримата си колеги.

— Какво има? — попита Джеси.

— Току-що са се обадили от болницата. Ед Шефър дошъл в съзнание. Успял само да каже: „Обичам те, Оливия“, и умрял. Преди мислели, че има предвид Олив стрийт, но всъщност просто споменавал името на жена си. Това е. Съжалявам.

— О, Господи! — промълви Нед.

Люси наведе глава, Джеси постави ръка на рамото й.

— Какво ще правим сега? — попита той.

Люси вдигна глава. В очите й блестяха сълзи.

— Ще хванем момчето — каза решително тя. — Ще изберем най-логичния път и ще продължим по него, докато не го намерим. И няма да се бавим. — Обърна се към Сакс: — Допада ли ти тази идея?

— Напълно.

15.

Лидия Джонсън бе виждала стотици пъти този поглед.

Поглед, в който се чете желание.

Дебелата медицинска сестра с остра коса и пъпчиво лице съзнаваше, че няма с какво да привлече мъжете. Знаеше обаче, че те винаги търсят едно и също нещо от нея, и беше решила да използва малкото власт, която имаше над тях, за да уреди живота си.

Гарет я бе върнал във воденицата и сега се намираха в същата тъмна стаичка като преди. Момчето стоеше надвесено над нея. Лицето му блестеше от пот. Панталоните му бяха издути отпред.

Не сваляше очи от гърдите й. Деколтето на престилката й бе разкъсано, при падането в ямата сутиенът ѝ се беше смъкнал (а може би самият Гарет я е разголил!).

Лидия се отдръпна от него. Опря гръб в стената.

Помисли: „Дали да не му пусна?“

Беше още малък. Сигурно не бе спал с жена. Щеше да свърши бързо. Може би после щеше да заспи и тя да успее да докопа ножа му и да се освободи, а след това да го зашемети и да го завърже.

Но тези кокалести ръце, това подпухнало лице, този лош дъх, миризмата на пот… Как щеше да го изтърпи? И какво щеше да каже приятелят й, като научи?

„Да или не?“

Стигаше само да му се усмихне. Веднага щеше да се хвърли върху нея.

„Изчукай ме бързо и да отиваме на кино…“ — така посрещаше тя приятеля си на вратата. Прегръщаше го и му пошепваше тези думи на ухото.

„Направи го — помисли тя. — Така ще успееш да избягаш.“

„Не мога!“

Гарет не сваляше очи от нея. Изпиваше я с поглед. Членът му надали щеше да й навреди повече от тези очи. Господи, той не беше просто насекомо — той бе зловещо същество от роман на ужасите. Някоя от измислиците на Дийн Кунц или Стивън Кинг.

Изпука с пръсти.

Премести поглед към бедрата й — пълни и гладки (най-добро качество, както нескромно си мислеше тя).

— Защо плачеш? — попита той. — Ти сама си си виновна. Ако не беше избягала, нямаше да се удариш. Дай да видя.

Кимна към подутия й глезен.

— Нищо ми няма — каза бързо тя и протегна крака си към него.

— Веднъж някакви кучи синове ме блъснаха по насипа зад гарата. Изкълчих си глезена. Страшно болеше.

„Хайде да свършваме — каза си тя. — Направи го, и ще се спасиш.“

„Изчукай ме бързо…“

„Не! Не мога да го направя.“

Гарет клекна до нея и тя не се отдръпна въпреки цялото си отвращение. Той взе крака й в ръце. Започна да гали прасеца, после глезена й с дългите си пръсти („Господи, колко са големи!“). Тялото му трепереше. Започна да съзерцава дупките на чорапогащите й, през които прозираше розовата й кожа.

— Няма рана, но целият е посинял. Какво значи това?

— Може да е счупен.

Той замълча. В очите му се четеше всичко друго, но не и състрадание. Сякаш не предполагаше, че и друг освен него може да изпитва болка. Просто гледаше прасеца й. После плъзна поглед по бедрото й.

Лидия преглътна тежко.

Гарет прокара ръка нагоре по крака й. Ноктите му се закачиха в чорапогащите й.

Внезапно застина.

Отметна рязко глава и ноздрите му се разшириха. Вдиша дълбоко. Лидия също подуши въздуха. Усети остра миризма. Амоняк!

— По дяволите — промълви уплашено той. — Как дойдоха толкова бързо?

— Какво?

Той скочи на крака:

— Капана! Бутнали са го! Ще се появят след броени минути! Как, по дяволите, са ни открили толкова бързо?

Той се наведе над нея. Лидия никога не бе виждала толкова ярост и омраза в нечии очи.

— Да не си оставила нещо по пътеката? — изсъска той. От устата му захвърча слюнка. — Оставила си им някакъв знак, а?

Беше побеснял. Тя потрепери. Сигурна беше, че ще я убие.

— Не съм! Заклевам се! — изхлипа отчаяно.

Запълзя назад. Той бързо разкъса дрехите си. Фланелката, панталоните, бельото… Остана гол. Втурна се към един ъгъл на стаята, извади нови дрехи и обувки и бързо ги навлече.

Лидия протегна шия и погледна през прозореца. Навън не се виждаше никой. Сигурно спасителите й бяха наблизо. Джим и Джеси, може би Люси Кър. Дали амонякът бе залял някого? Дали някой не беше пострадал?

— Трябва да отида при Мери Бет — прошепна сам на себе си Гарет.

— Аз не мога да се движа — изхленчи Лидия. — Какво ще правиш с мен?

Той бързо се приближи до вратата. Погледна навън, после се върна. Извади едно сгъваемо ножче от джоба си. Отвори го и се обърна към нея.

— Не, не, моля те… — заплака тя.

— Ранена си. Не можеш да дойдеш с мен!

Втренчи обезумели очи в ръждясалото острие. Затаи дъх. Отправи отчаяна молитва за спасение.

Гарет се наведе над нея.

„Как се добраха дотук толкова бързо?“ — чудеше се Гарет.

Затича се към реката. Обхвана го паника, толкова мъчителна, колкото възпаленията от отровния бръшлян по кожата му.

Враговете му бяха преминали цялото разстояние от Блакуотър Ландинг до воденицата само за няколко часа. Това го изненадваше: мислеше си, че ще им е нужен поне един ден, ако не и повече, докато открият следите му. Момчето погледна към пътеката. Нямаше жива душа. Изтича в обратната посока и тръгна по друга пътека, надолу по течението на реката.

„Как, как?… Успокой се. Имаш достатъчно време.“

След бутилката с амоняк полицаите сигурно пълзяха като охлюви, от страх да не попаднат на други клопки. Вероятно имаше половин час преднина. След няколко минути щеше да се скрие в блатата, а там никога нямаше да го открият. Дори с кучета. За осем часа щеше да стигне при Мери Бет. Щеше…

Гарет застина.

До пътеката се търкаляше празна бутилка, сякаш някой току-що я беше изпуснал. Само че тук никой не идваше. Той подуши въздуха, вдигна бутилката и доближи нос до гърлото й. Амоняк!

В съзнанието му изплува един образ: муха, оплетена в паяжина.

„О, не!“

— Не мърдай, Гарет! — изгърмя женски глас.

От храстите се появи красива червенокоса жена с дънки и черна фланелка. Стискаше револвер, насочен право в гърдите му. Спря поглед на ножа му.

— Тук е! — изкрещя тя. — Хванах го! — Понижи глас и се обърна към него: — Прави каквото ти казвам и няма да пострадаш. Искам да хвърлиш този нож, после да легнеш на земята по очи.

Момчето обаче не легна.

Остана да стърчи, пукайки нервно кокалчетата на палеца и показалеца си. Изглеждаше ужасно уплашен и отчаян.

Амелия Сакс отново погледна ножа в ръката му. С какво беше омазано острието? Дали с кръвта на Мери Бет?

Очите й смъдяха от амоняка и потта. Тя избърса лице с една ръка, без да сваля оръжието.

— Гарет… — повтори с привидно спокоен глас. — Легни на земята. Никой няма да ти стори нищо лошо, ако се подчиниш.

Отдалеч се чу гласът на Нед Спото:

— Намерих Лидия. Добре е. Мери Бет я няма.

— Къде е Амелия? — извика Люси.

— Тук съм, на пътеката към реката — обади се Сакс. — Хвърли ножа, Гарет, и легни веднага на земята.

Той я огледа внимателно. Кожата му бе възпалена, очите — подпухнали и влажни.

— Хайде, Гарет. Четирима сме. Няма как да се измъкнеш.

— Как? — промълви той. — Как ме намерихте?

Гласът му беше съвсем детски, дори по-тънък, отколкото на повечето шестнайсетгодишни момчета.

Тя не му отговори. Заслугата беше на Линкълн Райм. Малко след като тръгнаха по средната пътека след кръстопътя в гората, криминологът им се обади:

— Един от фермерите, с които говори Джим Бел, каза, че житото никога не се е използвало за фураж тук. Торбата вероятно била от някаква стара воденица, която миналата година изгоряла. Това обяснява и саждите.

Бел взе телефона и им обясни как да стигнат до воденицата. След това Райм отново се обади и каза, че е измислил обяснение и за амоняка.

Като четял книгите на Гарет, попаднал на един подчертан пасаж, в който пишело, че насекомите използвали миризмите като средство за предупреждение. Въпреки че амонячните съединения се използват за приготвяне на експлозиви, криминологът смяташе, че момчето е вързало бутилка амонячна вода с корда, така че когато преследвачите минат по пътеката, да я бутнат. Така Гарет щял да усети враговете си и да избяга.

След като откриха клопката, Сакс даде идея да напълнят една празна бутилка с амонячна вода и да я разлеят около воденицата, за да подплашат момчето.

Така и направиха.

Сега обаче Гарет отказваше да се подчини на заповедите й. Гледаше я внимателно, сякаш се опитваше да прецени дали е готова да го застреля, или не.

Той се почеса по лицето, избърса чело и стисна по-здраво ножа. Огледа се отчаяно.

Сакс се опасяваше да не би от страх да побегне или да я нападне. Затова се опита да придаде на гласа си майчинска загриженост:

— Хайде, Гарет. Направи, каквото ти казах. Всичко ще се оправи. Бъди послушен. Моля те.

— Прицели ли се? Стреляй! — прошепна Мейсън Жермен.

Заедно с Натан Грумър се спотайваха на върха на едно възвишение, на стотина метра от червенокосата нюйоркска кучка и убиеца.

Мейсън стоеше прав. Натан лежеше, беше опрял пушката си на буца пръст и се опитваше да нормализира дишането си, както прави всеки ловец, независимо по какво се кани да стреля: гъска, елен или човек.

— Хайде — подкани го Мейсън. — Няма вятър, имаш добра видимост. Стреляй!

— Мейсън, момчето не прави нищо!

Люси Кър и Джеси Корн излязоха от храстите с насочено оръжие.

— Всички го държат на прицел — продължи Натан. — Пък и той има само нож. Нищо и никакво джобно ножче. Освен това май смята да се предаде.

— Той няма да се предаде! — изсъска Мейсън. — Нали ти казах, че се преструва. Ще ги избие веднага щом свалят оръжието. Смъртта на Ед Шефър не е ли достатъчно доказателство?

— Стига, Мейсън. И на мен ми е тъжно за него. Това не означава, че трябва да нарушаваме законите. Освен това Джеси и Люси са на два метра от него. Не виждаш ли?

— Да не те е страх, че ще ги улучиш по погрешка? По дяволите, Натан, можеш да уцелиш стотинка на такова разстояние. Няма по-добър стрелец от теб. Хайде. Стреляй!

— Ама…

На поляната отпред червенокосата свали револвера и пристъпи към момчето. Гарет не пускаше ножа. Продължаваше да върти нервно глава.

Червенокосата направи още една крачка.

„Кучка!“

— Пречи ли ти на мерната линия?

— Не, но… ние изобщо не трябва да сме тук.

— Да, ама сме тук. Дошли сме като подкрепление на отряда и аз ти заповядвам да стреляш. Свалил ли си предпазителя?

— Да.

— Стреляй тогава.

Натан погледна през мерника. Пушката застина в ръцете му. Сякаш стрелец и оръжие се сляха в едно. Мейсън беше наблюдавал това странно явление и друг път, когато бе ходил на лов с по-добри стрелци от него. Като че секунди преди изстрела оръжието става част от човека.

Мейсън зачака да чуе гърмежа.

Нямаше дори най-слаб полъх. Имаше ясна видимост.

„Стреляй, стреляй, стреляй!“

Вместо гърмеж обаче чу въздишка. Натан отпусна глава:

— Не мога.

— Дай ми скапаната пушка!

— Не, Мейсън. Стига!

Изражението на старшия заместник-шериф обаче го накара да се подчини. Натан му подаде пушката и се изправи.

— Колко има в пълнителя?

— Аз…

— Колко патрона си сложил?

Мейсън зае позиция.

— Пет, но… не се обиждай, ама не си най-добрият стрелец. Да не пострада някой невинен, ако…

Вярно беше. Мейсън не беше най-точният стрелец, но бе убил десетки елени, пък и на стрелбището в Роли постигаше задоволителни резултати. Това сега нямаше значение; Насекомото трябваше да умре, и то веднага.

Той затаи дъх, леко натисна спусъка… И откри, че Натан го е излъгал: пушката беше на предпазител.

Мейсън свали предпазителя и отново се опита да нормализира дишането си.

Насочи кръстчето на оптическия мерник в лицето на момчето. Червенокосата се изпречи пред него и рамото й попадна на мерната линия.

„И ти ли ще ми пречиш, госпожичке?“

Тя се дръпна отново. После вратът й се появи пред кръстчето на мерника. Отново се измести встрани, но остана на опасно близко разстояние до момчето.

„Дишай спокойно.“

Въпреки че ръцете му трепереха, Мейсън се съсредоточи върху подпухналото лице на жертвата.

Свали леко пушката и насочи мерника в гърдите на Гарет.

Червенокосата отново се набута на мерната му линия. После отново се отдръпна.

Знаеше, че трябва да натисне съвсем леко спусъка, но както ставаше много често в живота му, гневът надделя. Мейсън дръпна рязко спусъка.

16.

Зад Гарет се вдигна облаче прах. Той запуши уши.

След миг проехтя гърмеж.

Сакс се извърна бързо. По промеждутъка между изстрела и гърмежа прецени, че изстрелът не идва от Люси или Джеси, а от стотина метра зад тях. Полицаите също се бяха извърнали, готови за стрелба.

Сакс залегна. Погледна Гарет — в очите му се четеше безкраен страх и объркване. Вече не приличаше на хладнокръвен убиец и изнасилван, а на уплашено малко момченце.

— Не, не! — прошепна той.

— Кой е? — изкрещя Люси Кър. — Кюлбо, ти ли си?

— Залегни, Амелия — извика Джеси. — Не знаем по кого стрелят. Може да са приятели на Гарет!

Сакс обаче не мислеше така. Куршумът бе предназначен за Гарет. Тя огледа възвишенията наоколо.

Последва нов изстрел, още по-неточен.

— Боже Господи! — промълви объркано Джеси Корн. — Чакай, чакай… това е Мейсън. И Натан Грумър. На онова възвишение.

— Жермен ли? — попита ядосано Люси, присви очи и се загледа в указаната посока. — Какво, по дяволите, прави там? — Яростно натисна копчето на радиостанцията си: — Мейсън, какво, по дяволите, правиш? Там ли си? Чуваш ли ме?… Централа. Обади се! Централа! Мамка му, няма връзка!

Сакс извади мобифона си и набра номера на Райм. Той вдигна веднага. Гласът му звучеше глухо:

— Сакс, успяхте ли…

— Намерихме го, Райм, но този полицай, Жермен, се е скрил на едно възвишение и стреля по момчето. Не можем да се свържем по радиостанцията.

— Сакс! Трябва ни жив! Кръвта по салфетката… на Мери Бет е. Миналата нощ е била още жива! Ако Гарет умре, никога няма да я открием.

Сакс предаде думите му на Люси, но полицайката още не можеше да се свърже с Мейсън.

Нов изстрел. Едно камъче се разби на парчета, вдигна се облаче прах.

— Стига — изкрещя Гарет. — Не, не…

— Питай Бел дали Мейсън има мобифон — каза Сакс на Райм. — Трябва да му се обади и да го накара да спре!

— Добре, Сакс…

Райм затвори.

„Ако Гарет умре, никога няма да я открием…“

Сакс взе решение бързо. Хвърли оръжието и застана между Гарет и Мейсън. Добре съзнаваше, че полицаят може вече да е натиснал спусъка и куршумът да лети към нея.

Минаха няколко секунди. Не се чуха повече изстрели.

— Гарет, хвърли ножа! — нареди тя.

— Опитахте се да ме убиете! Излъгахте ме!

Дали, заслепен от ярост и паника, нямаше да се нахвърли с ножа върху нея?

— Не! — изкрещя тя. — Нямаме нищо общо с това! Застанах пред теб, за да те защитя! Той няма да стреля повече!

Гарет внимателно огледа лицето й, клепачите му потрепваха.

Дали Мейсън я чакаше да се отдръпне, за да се прицели отново? Очевидно не беше добър стрелец. Сакс си представи как куршумът прекъсва гръбначния й стълб.

„О, Райм, подлагаш се на тази операция, за да заприличаш повече на мен; може би днес аз ще стана като теб…“

Джеси Корн се втурна нагоре по хълма, през храсталаци и бурени. Размахваше неистово ръце:

— Мейсън, не стреляй! Не стреляй!

Гарет продължаваше да изучава внимателно лицето на Сакс. Накрая пусна ножа.

Люси притича бързо и му сложи белезници. Сакс се обърна към скривалището на Мейсън. Той се изправи, говореше по мобилния телефон. Погледна я сурово, после прибра апарата и тръгна бавно надолу.

— Какво, по дяволите, правиш? — изсъска Сакс.

— Спасявам ти кожата, госпожичке. Не ти ли направи впечатление, че престъпникът е въоръжен?

— Мейсън — намеси се Джеси Корн, — тя се опитваше да го успокои. Тъкмо го беше склонила да се предаде.

Амелия Сакс обаче не се нуждаеше от защитници. Изправи се срещу Мейсън; беше с два пръста по-висока.

— Извършвам арести от години. Той нямаше да ме нападне. Единствената заплаха за живота ми тук си ти. Можеше да улучиш някого от нас.

— Глупости.

Мейсън се наведе към нея, вонеше, сякаш се беше къпал в афтършейв. Тя се отдръпна малко.

— Ако беше убил Гарет, Мери Бет щеше да умре от глад.

— Тя е мъртва — възрази Мейсън. — Заровена е някъде, никога няма да открием трупа й.

— Линкълн е получил резултатите от анализа на кръвта й. До снощи е била още жива.

Той се замисли за секунда.

— Снощи не е сега — изръмжа.

— Стига, Мейсън — намеси се пак Джеси. — Досега всичко вървеше добре.

Това обаче не успокои полицая. Той вдигна ръце и се плесна по бедрата. Втренчи се в Сакс:

— Не ми е ясно само защо още те търпим!

— Мейсън — сряза го Люси Кър, — стига толкова! Нямаше да открием Лидия, ако не бяха господин Райм и Амелия. Трябва да сме им благодарни. Стига си спорил.

— Тя е тази, която продължава да спори.

— Никой не може да стреля по мен без причина — изсъска Сакс. — Пък и това, че не си успял ти да арестуваш момчето, не е причина да го убиваш.

— Не ме учи какво да нравя. Аз…

— Добре, стига толкова — прекъсна го Люси, — да си вдигаме парцалите и да се връщаме в шерифството. Ще приемем, че Мери Бет е още жива, и ще се опитаме да я открием.

— Я — извика Джеси, — хеликоптер.

Хеликоптерът на медицинския център се приземи на една поляна до воденицата и санитарите изнесоха Лидия на носилка. Имаше лек топлинен шок, а глезенът й бе сериозно изкълчен. Като видяла Гарет да се приближава с нож в ръка, изпаднала в истерия и въпреки че той имал намерение само да отреже парче тиксо, за да й запуши устата, тя все още трепереше. Все пак успя да се успокои достатъчно, за да каже на Люси, че Мери Бет не е в околностите на воденицата. Гарет я бил скрил някъде на брега на океана, на Аутърбанкс.

Не знаеше къде точно. Люси и Мейсън се опитаха да изкопчат информацията от Гарет, но той мълчеше като риба, вперил поглед в земята.

Люси се обърна към Мейсън:

— С Натан и Джеси ще заведете Гарет до Ийздейл роуд. Ще се обадя на Джим да ви изпрати кола. Амелия иска да претърси воденицата. Ще остана да й помогна. Изпратете друга кола на Ийздейл след около половин час.

Сакс погледна Мейсън в очите, но той бързо извърна поглед. Насочи вниманието си към Гарет. Изгледа го свирепо от глава до пети и кимна на Натан:

— Хайде. Тези белезници здрави ли са, Джеси?

— Разбира се, че са здрави.

Сакс се радваше, че Джеси ще е с тях, за да следи Мейсън да не направи някоя глупост. Беше слушала достатъчно за побои над затворници, които уж се опитали да избягат. Нерядко такива случаи завършват със смърт.

Мейсън хвана момчето и грубо го изправи на крака. Гарет погледна отчаяно Сакс, после тръгна след полицая.

Сакс се обърна към Джеси Корн:

— Дръж Мейсън под око. За да намерим Мери Бет, трябва да спечелим доверието на Гарет. Ако го уплашите или ядосате, нищо няма да ни каже.

— Ще се погрижа за това, Амелия. Беше много смело от твоя страна да го закриеш с тялото си. Аз не бих го направил.

— Е, понякога човек действа, без да се замисля.

Хич не й беше до комплименти.

— А, мислех да те попитам… имаш ли някакъв прякор? Как ти викат приятелите?

— Нямам.

— Добре. Значи ще ти викам Амелия.

Той се наведе леко, сякаш да я целуне, но бързо се извърна и се затича след останалите. Като ги настигна, се обърна и й махна весело.

„Ама че глупаво — помисли си тя, — един иска да ме застреля, другият само дето не е насрочил сватбата.“

Сакс внимателно огледа воденицата. Обърна най-голямо внимание на стаята, където Гарет бе държал Лидия. Знаеше, че със сигурност има нещо, което да им подскаже къде е затворена Мери Бет Макконъл. В много случаи обаче връзката между престъпника и скривалището му е толкова слаба, че съществува само под формата на микроскопични частици. Сакс не откри нищо полезно в стаята: само пръст, счупени машинни части и инструменти, обгорели парчета дърво от пожара, хранителни продукти, вода, хартийки и тиксото на Гарет. Откри картата, която бе видял и злощастният Ед Шефър. Върху нея бе означен пътят на Гарет до воденицата, но нищо повече.

Въпреки това тя огледа още веднъж. После за трети път. Правеше го отчасти защото Райм я беше учил така, отчасти защото такъв беше собственият й подход. Питаше се дали не повтаря огледа и за да забави неизбежното. Да отложи колкото се може повече срещата на Райм с доктор Уивър.

Люси Кър прекъсна мислите ѝ:

— Открих нещо.

Сакс бе предложила на полицайката да претърси мелничното помещение. Там Лидия се бе спречкала с Гарет. Много вероятно, ако е имало борба, нещо да е изпаднало от джобовете на момчето. Сакс бе провела на полицайката кратък инструктаж за извършване на огледи и за боравене с веществени доказателства.

Люси гордо й показа някаква картонена кутия.

— Виж, беше скрита зад воденичния камък.

Вътре имаше чифт стари обувки, шушляково яке, компас и карта на крайбрежието на Северна Каролина. По обувките и в гънките на картата се виждаше бял пясък.

Люси понечи да разгъне картата.

— Не — спря я Сакс. — Може да има някакви следови улики. Изчакай да я занесем на Линкълн.

— Може да е обозначил мястото, където я е затворил.

— Може, но докато я занесем до лабораторията, няма да се изтрие. Ако загубим следовите улики сега, никога няма да ги възстановим отново. Продължавай да търсиш. Аз ще изляза навън, за да огледам пътеката, по която вървеше, когато го хванахме. Може да води до лодката му. Току-виж сме намерили друга карта или нещо полезно.

Сакс излезе от воденицата и тръгна покрай реката. Като зави зад възвишението, от което ги беше дебнал Мейсън, едва не се сблъска с двама мъже, въоръжени с пушки.

„О, не. Само те ми липсваха.“

— Я — възкликна Рич Кюлбо.

Отпъди една муха от загорялото си чело, после тръсна глава. Гъстата му коса се развя като конска опашка.

— Моите поздравления, мадам — каза иронично другият.

Сакс успя да си спомни и неговото име: Харис Томъл, онзи, който приличаше на консервативен бизнесмен от Юга. Кюлбо пък имаше вид на колоездач.

— Изпуснахме наградата — продължи Томъл. — Цял ден се трепем в тази жега.

— Момчето каза ли ви къде е Мери Бет? — попита Кюлбо.

— Питайте шериф Бел — отвърна Сакс.

— Просто си помислих, че може да е пропял.

Как ли бяха открили воденицата? Сигурно ги бяха проследили, а може би някой им беше подсказал — Мейсън Жермен, с надеждата да му послужат като подкрепление при стрелбата.

— Бях прав — отбеляза Кюлбо.

— За какво?

— Сю Макконъл увеличи наградата на две хиляди. Толкова бяхме близо, а ни се изплъзна.

— Извинете ме, господа, имам работа.

Сакс понечи да ги заобиколи. Чудеше се къде ли е третият от компанията, онзи, хилавият.

Неочаквано зад гърба й се чу шумолене и някой измъкна револвера й от кобура. Тя се извърна и се приведе, хилавият Шон О’Сараян отскочи назад. Хилеше се като ученик, който е направил някаква магария.

Кюлбо поклати глава.

— Стига, Шон.

Сакс протегна ръка:

— Върнете ми го.

— Само да го разгледам. Готино парче. Харис колекционира оръжие. Този е хубав, нали, Харис?

Томъл не отговори. Въздъхна и избърса чело с ръка.

— Търсите си белята — предупреди Сакс.

— Върни й го, Шон — каза Кюлбо. — Не е лъжица за твоята уста.

О’Сараян се направи, че й връща револвера, но в последния момент се захили и дръпна ръка:

— Хей, сладурано, откъде си точно? Чух, че си нюйоркчанка.

— Стига си си играл с проклетия патлак! — настоя Кюлбо. — Изпуснахме вече мангизите. Хайде да се прибираме.

— Върнете ми оръжието веднага! — нареди Сакс.

О’Сараян обаче нямаше никакво намерение. Скачаше насам-натам, прицелваше се в дърветата като дете, което си играе на стражари и апаши:

— Па, па…

— Добре, задръжте го — направи се, че се е примирила, Сакс. — И без това не е мой. Като ви омръзне да си играете, върнете го в шеривството.

И му обърна гръб.

— Хей — извика той, разочарован, че тя не иска вече да си играе. — Недей…

Сакс се извърна внезапно надясно, приведе се и се плъзна зад гърба му. Светкавично извади автоматичния нож от джоба си, отвори го и го допря до брадичката му. По врата на О’Сараян потече струйка кръв.

— Ох, Господи, какво правиш? — изломоти той, но бързо си даде сметка, че като говори, острието се забива повече в гърлото му.

Кюлбо вдигна ръце:

— Добре, добре. Да не…

— Хвърлете оръжието на земята — заповяда Сакс. — И тримата!

— Ама аз не съм направил нищо — възнегодува Кюлбо.

— Слушайте, госпожице — заоправдава се Томъл, — не искаме проблеми. Приятелят ни само…

— Правете каквото ви казва — проплака О’Сараян. — Хвърлете скапаните пушки.

Кюлбо остави карабината си на земята. Томъл също.

Отвратена от вонята на О’Сараян, Сакс протегна свободната си ръка и си взе револвера. Отстъпи, блъсна О’Сараян и насочи оръжието към него.

— Само се шегувах — оправда се той. — Всички знаят, че не съм опасен. Не исках да ви направя нищо лошо. Кажете й, че само се закачам…

— Какво става тук? — викна Люси.

Кюлбо поклати глава:

— Шон се правеше на интересен.

— Което някой ден ще му струва живота — изсъска полицайката.

Сакс затвори ножа с една ръка и го прибра в джоба си. О’Сараян погледна оцапания си с кръв пръст:

— Гледайте, ранен съм. Вижте бе, това е кръв!

— По дяволите — изруга Томъл.

Люси се обърна към Сакс:

— Ще предприемеш ли нещо?

— Ще си взема душ.

Кюлбо се засмя.

— Да не си губим времето с тях — добави Сакс.

Люси кимна на мъжете:

— Тук е извършено престъпление. Изпуснахте вече наградата. Ако искате да ловувате, ходете другаде.

— Сега не е сезонът — отбеляза саркастично О’Сараян. — Искам да кажа… ох, как болиии.

— Връщайте се тогава в града. Преди да загазите.

Мъже вдигнаха пушките си. Кюлбо пошепна ядосано нещо на ухото на О’Сараян. Той вдигна рамене и се усмихна смутено. За момент Сакс си помисли, че Кюлбо ще удари приятеля си, но високият мъж се успокои и се обърна към Люси:

— Открихте ли Мери Бет?

— Още не, но хванахме Гарет и той ще ни каже.

— Исках да пипна наградата, но съм доволен, че го хванахте. Това хлапе създава само проблеми.

— Благодаря, Рич.

След като тримата се загубиха от поглед, Сакс попита:

— Откри ли нещо във воденицата?

— Не, реших да дойда да ти помогна за лодката. Продължиха по пътеката.

— А, щях да забравя — сети се Сакс. — Трябва да изпратим някого при капана. Да убие осите и да затрупа дупката.

— Вече е направено. Джим изпрати Трей Уилямс, един от помощник-шерифите, с флакон инсектицид и лопата. Само че в гнездото нямало никакви оси.

— Празно ли е било?

— Точно така.

Значи изобщо не било капан, само уловка, за да ги забави. Бутилката с амониева основа също бе сложена така, че да не навреди на някого. Гарет можеше да я нагласи така, че да напръска преследвачите, да ги ослепи и да ги изгори, но я беше сложил отстрани на една ниска скала. Ако се бяха спънали в кордата, бутилката щеше да падне в едно дере под пътеката. Миризмата щеше да предупреди Гарет за приближаването им, без амонякът да навреди на никого.

Сакс отново си представи тревожните очи на момчето.

Сепна се: Люси й говореше нещо.

— Извинявай, какво казваш?

— Питах как си се научила да си служиш така добре с ножа.

— С много тренировки на едно диво и жестоко място.

— Диво място ли?

— Да. Бруклин.

Не й оставаше нищо друго освен да чака.

Мери Бет Макконъл гледаше през мръсния прозорец. Беше нервна и й се виеше свят от жега и жажда. В цялата постройка нямаше капка от каквато и да било течност. Навън се виждаше купчина празни бутилки от минерална вода. Видът им още повече усилваше жаждата й. Знаеше, че няма да издържи повече от ден-два без вода.

„Къде си? Къде?“ — питаше тя мълчаливо Мисионера.

Дали наистина съществуваше, или бе само плод на възбуденото й от отчаяние и жажда въображение?

Тя се облегна на нагорещената стена. Струваше й се, че всеки момент ще припадне. Опита се да преглътне, но в устата й нямаше вече слюнка. Задушаваше се от жега, сякаш беше увита презглава с вълнено одеяло.

„Ах, Гарет… знаех си, че не мога да очаквам нищо хубаво от теб.“

Спомни си старата поговорка: Храни куче, да те лае.

„Не трябваше да му помагам… Но как можех да не му помогна? Как можех да не го спася от онези момчета?“

Случи се миналата година, на Мейпъл стрийт. Четиримата стояха около припадналия Гарет. Едно от момчетата, приятел на Били Стейл от футболния отбор, разкопча дънките си… Канеше се да уринира върху Гарет.

„Трябваше да ги спра. Но като те спасих, вече не можех да се отърва от теб…“

В началото й беше забавно.

След случката на улицата Гарет все се навърташе около нея, следваше я като сянка, като срамежлив обожател. Махаше й за поздрав, обаждаше й се вкъщи, за да я пита за разни неща, които слушал по новините, оставяше й подаръци пред вратата (ама че подаръци: блестящ зелен бръмбар в буркан; нескопосани, страшни рисунки на паяци и стоножки; водно конче на конец — живо водно конче!). Чуваше стъпките му, когато се прибираше вечер вкъщи. Виждаше силуета му сред дърветата около дома си в Блакуотър Ландинг. Чуваше пискливия му, зловещ глас да шепне неразбираеми думи. Вървеше след нея по Мейнстрийт, плямпаше й глупости, като така я караше да се чувства още по-неловко. Оглеждаше гърдите, краката и косата й.

„Мери Бет, Мери Бет… знаеш ли, че ако прокараш паяжина около Земята, нишката ще тежи по-малко от трийсет грама?… Хей, Мери Бет, знаеш ли, че паяжинната нишка е пет пъти по-здрава от стоманата? По-еластична е от найлон. Паяжината е наистина готино нещо… нещо като хамак. Мухата ляга в нея и никога не се събужда.“

Трябваше да забележи. Прекалено много й разказваше за паяците и как дебнат плячката си.

Тя промени много навиците си, само и само да не го среща повече: пазаруваше в различни магазини, прибираше се вкъщи по други улици, караше колелото си по други пътеки.

Неочаквано обаче се случи нещо, която я приближи до Гарет много повече, отколкото й се искаше. Мери Бет Макконъл направи уникално откритие на брега на река Пакенок близо до Блакуотър Ландинг. Толкова важно откритие, че не Гарет, ами цяла армия от лунатици нямаше да я спрат да ходи там.

Мери Бет нямаше представа защо толкова се увлича от историята, но винаги се беше интересувала от миналите събития. Спомняше си излетите до Уилямсбърг, когато беше още малка. Историческият град се намираше само на два часа с кола от Танърс Корнър и родителите й я водеха често. Малко преди да пристигнат, тя затваряше очи. След това майка й я извеждаше от колата и тя ги отваряше. Представяше си, че се е пренесла във времето на колониална Америка.

Почувства същата възбуда (само че сто пъти по-силна), когато преди седмица скиташе по брега на река Пакенок в Блакуотър Ландинг. Изведнъж забеляза нещо, полузарито в земята. Коленичи и започна да разравя пръстта, внимателно като хирург, който оперира биещо сърце. И откри… да, без съмнение… останките им — доказателството, което смаяната двайсет и три годишна Мери Бет Макконъл бе търсила толкова дълго. Доказателство, което щеше да потвърди теорията й, да промени коренно историческите представи за миналото на Америка.

Както всички деца в Северна Каролина и повечето ученици в Съединените щати, Мери Бет беше учила за Изчезналата колония на Роанок.

През 1500 г. група английски преселници акостирали на остров Роанок, между континенталната част на Северна Каролина и Аутърбанкс. След първоначално приятелските контакти на новодошлите с местното индианско население отношенията им се влошили. Преди настъпването на зимата, тъй като заселниците започнали да изпитват недостиг на храна и други провизии, губернатор Джон Уайт, който основал колонията, отплавал за Англия за подкрепления. Когато се върнал в Роанок обаче, заселниците (повече от сто мъже, жени и деца) били изчезнали.

Единственото, което подсказвало къде може да са отишли, бил надписът „Кроатоан“, издълбан на няколко дървета около форта. Това било индианското название на остров Хатерас, разположен на около седемдесет километра южно от Роанок. Повечето историци предполагат, че преселниците са загинали в океана на път за Хатерас или са били убити при пристигането си, въпреки че няма никакви доказателства, че изобщо са се добрали дотам.

Мери Бет бе ходила на Роанок няколко пъти и беше гледала представление за трагичната съдба на заселниците в малкия театър на острова. Постановката я трогна… и потресе. Замисли се по-сериозно за това едва когато постъпи в Университета на Северна Каролина в Ейвъри, където се запозна подробно с историческите материали за Изгубената колония. Една от неразрешените загадки за съдбата на заселниците засягаше едно момиче на име Вирджиния Деър и легендата за Бялата сърна.

Легенда, която Мери Бет Макконъл, единствено дете в семейството, малко странна и своенравна, много добре разбираше. Вирджиния Деър била първото английско дете, родено в Америка. Била внучка на губернатор Уайт и изчезнала заедно с останалите заселници. В повечето книги по история се твърдеше, че е загинала, както и другите, на път за Хатерас. В една легенда обаче се разказваше, че заселниците не загинали, а оцелели и заживели сред местните племена. Вирджиния Деър станала красива млада жена: русокоса, с бяла като мляко кожа, непокорна и със силна воля. Един шаман се влюбил в нея, но тя го отблъснала и не след дълго изчезнала безследно. Шаманът твърдял, че не й е направил нищо лошо, но тъй като отхвърлила любовта му, я превърнал в бяла сърна.

Никой не му повярвал, разбира се, но не след дълго хората започнали да виждат красива бяла сърна, която, изглежда, била предводител на всички диви животни. Старейшините на племето, явно разтревожени от мощта на сърната, обявили награда за онзи, който я хване.

Един млад смелчага с много мъки успял да я проследи и да я простреля със сребърна стрела. Улучил я в гърдите и когато се приближил, раненото животно го погледнало с жални човешки очи.

— Коя си ти? — попитал смаян ловецът.

— Вирджиния Деър — отвърнала тя и издъхнала.

Мери Бет реши да се отнесе сериозно към легендата за Бялата сърна. Прекара много дни и нощи в архивите на Университета на Северна Каролина и университета „Дюк“, изчете безброй стари документи от шестнайсети и седемнайсети век и в крайна сметка откри няколко източника, в които се споменаваха „бяла сърна“ или „бял звяр“. Тайнствените създания обаче не били забелязани нито на остров Роанок, нито на Хатерас, а „на бреговете на Черната вода, където Лъкатушещата река тече на запад от Големите блата“.

Мери Бет знаеше, че и в най-невероятните легенди има частица истина. Тя предположи, че изгубените заселници вероятно са се опасявали от нападения от страна на местните племена и са оставили надписа „Кроатоан“ само за заблуда. Вместо на юг са избягали на запад и са се заселили на брега на Лъкатушещата река — Пакенок, близо до Танърс Корнър, в местността, известна сега под името Блакуотър Ландинг. Изчезналите заселници започнали да укрепват все повече и повече поселението си и в крайна сметка индианците, уплашени от мощта им, ги нападнали и избили. Вирджиния Деър (както си фантазираше Мери Бет) се сражавала за живота си заедно с останалите.

Не разполагаше обаче с никакви доказателства. Прекара много дни в скитане из Блакуотър Ландинг, ориентирайки се по стари карти, като се опитваше да отгатне къде са акостирали заселниците и къде е било селището им. Най-сетне, миналата седмица, докато обикаляше по брега на Пако, тя направи своето откритие, което според нея щеше да докаже съществуването на Изчезналата колония.

Спомни си ужаса на майка си, когато й съобщи, че смята да направи някои археологически разкопки в Блакуотър Ландинг.

— Само не там — проплака жално пълната жена, сякаш собственият й живот бе в непосредствена опасност. — Точно там Насекомото убива жертвите си.

— Мамо, говориш като онези задници в училище, които го тормозят.

— Помолих те да не използваш тази дума!

— Стига, мамо, говориш като пастор.

— Дори името е страшно: Блакуотър — Черна вода.

Мери Бет й обясни, че в Северна Каролина има десетки местности, които носят името Блакуотър. Всяка река, която извира от тресавищата, се нарича „черна вода“ заради гнилите растителни останки, които влачи. Река Пакенок се подхранва от Грейт Дизмал Суомп и околните мочурища.

Тази информация обаче ни най-малко не успокои майка й.

— Моля те, не ходи, скъпа — продължи да настоява тя. — Ако нещо стане с теб, оставам сам-самичка на света. Какво ще правя тогава? Нима ще ми причиниш такова нещо?

Мери Бет обаче не се вслуша в молбите й. Завладяна от изследователска страст, взе четките, бурканите и пликчетата си за образци и една лопата и се зае с археологическото си проучване. Това стана предния ден сутринта.

И какво се случи? Майка й се оказа права. Гарет Ханлън, Насекомото, я отвлече. Оказа се много по-опасен, отколкото бе смятала.

Сега седеше в горещата, противна барака, сама, измъчвана от жажда, и си мислеше за майка си. Както неведнъж бе казвала Сю Макконъл, Мери Бет беше единственото ценно нещо в живота й. Съпругът й бе починал от рак. Бедната жена нямаше нито приятели, нито близки роднини. След смъртта на баща си Мери Бет се беше превърнала в родител за собствената си майка, която киснеше по цял ден пред телевизора, без да спира да яде.

Бащата на Мери Бет я беше научил на едно нещо: да прави винаги онова, което й е предопределено, и никога да не се опитва да променя живота на хората. Момичето не напусна училище, както я беше молила майка й. Намери си работа близо до дома. Успяваше да съчетае грижата за майка си със собствените си духовни нужди — да завърши университет и да работи в областта на антропологията. Щеше да се радва, ако се устрои близо до родното си място, но дори да се наложи да участва в разкопки в пустинята на Аризона, в Аляска или в Ню Йорк, нямаше да се откаже. Обичаше майка си, но искаше да уреди и собствения си живот.

Само че сега, вместо да събира нови исторически доказателства в Блакуотър Ландинг, вместо да пише дипломната си работа или да кандидатства за работа, тя се оказа затворена в любовното гнездо на някакъв смахнат юноша.

Обхвана я отчаяние.

Очите й се наляха със сълзи, но тя се сдържа и не заплака.

„Хайде… Овладей се. Недей да посрамваш баща си, който до последния си миг се бореше с болестта. Не бъди като майка си.“

„Бъди като Вирджиния Деър, която сплоти загубените заселници. Бъди Бялата сърна, кралицата на животните.“

И тогава, докато си мислеше за картината на царственото животно, която бе видяла в една от книгите, Мисионера излезе от гората с въдица и кутия за рибарски принадлежности в ръце.

Значи съществуваше!

Мери Бет грабна един от бурканите на Гарет, в който имаше някакъв подобен на динозавър бръмбар, и го запрати с все сила в прозореца. Бурканът разби стъклото и се пръсна в решетките отвън.

— Помощ! — закрещя Мери Бет. — Помощ!

Въпреки че викаше с всички сили, гласът й излизаше дрезгав и слаб от пресъхналото й гърло.

Мъжът спря и се огледа.

— Моля ви! Помогнете!

Той погледна зад себе си, после към гората.

Тя си пое дълбоко въздух и понечи отново да завика, но гърлото й се сви от болка. Задави се и изплю кръв.

Мисионера продължи пътя си към гората. След миг изчезна.

Мери Бет се отпусна на прашния диван и заплака от отчаяние и болка. Изведнъж някакво движение привлече погледа й. Нещо мърдаше при прозореца. Бръмбарът от буркана, миниатюрният трицератопс, най-сетне се бе опомнил от стреса след разбиването на стъкления му затвор. Тромаво полази през счупеното стъкло, мина през решетките и излезе на свобода.

17.

— Хванахме го — каза Райм на Джим Бел и шурея му, заместник-шериф Стив Фар. — Двамата с Амелия. Такава беше сделката. Трябва да се връщам в Ейвъри.

— Ами… Линкълн — започна деликатно Бел, — всичко е много хубаво, ама той не ще да говори. Не иска да ни каже къде е затворил Мери Бет.

Бен Кър стоеше неловко пред светещия монитор на хроматографския апарат. Беше преодолял началното си объркване и сега явно съжаляваше, че задачата му завършва толкова скоро. Амелия Сакс също беше в импровизираната лаборатория. Мейсън Жермен отсъстваше, което също бе добре — Райм беше бесен, че своенравният полицай е застрашил живота на Сакс. Бел му бе забранил да се намесва в случая до края на разследването.

— Това ми е ясно — каза безгрижно Райм, — само че тя не се намира в непосредствена опасност.

Лидия им бе казала, че Мери Бет е жива, и им съобщи приблизителното й местонахождение. При по-обстойно претърсване на Аутърбанкс щяха да я открият за няколко дни.

Истинската причина, поради която Райм бързаше да си тръгне, обаче бе друга: възбудата от преследването на похитителя беше изчезнала веднага след залавянето, за да отстъпи на още по-силното желание да се върне в болницата и да се подготви за операцията. Спорът с Хенри Давет му се струваше като добра поличба, харесваше му начинът, по който бизнесменът го бе гледал в очите, без да обръща ни най-малко внимание на безжизненото му тяло. Този спомен го караше да желае още повече да легне на операционната маса.

Той се обърна към Бен и тъкмо смяташе да му обясни как да опакова апаратурата, когато Сакс застана на страната на Бел:

— Открих някои улики във воденицата, Райм. Всъщност Люси ги намери. Добри улики.

— Ако наистина са добри улики, както казваш, всеки друг ще може да ги разтълкува.

— Виж, Линкълн, не искам да те принуждавам, но тук ти си единственият човек с опит в разследване на сериозни престъпления като това — допълни Бел.

Райм потърка глава в облегалката на инвалидната си количка и се обърна към Сакс, която го гледаше умолително. Най-накрая въздъхна:

— Значи Гарет не казва нищо, така ли?

— Напротив, говори — отвърна Фар, почесвайки се по ухото, — но отрича да е убивал Били и твърди, че е отвел Мери Бет от Блакуотър Ландинг за нейно добро. Това казва. Нито думичка за мястото, на което я държи.

— В тази жега тя сигурно ще умре от жажда — изтъкна Сакс.

— Или от глад — добави Фар.

„За бога, тия са се наговорили…“

— Том — извика Райм, — обади се на доктор Уивър в медицинския център. Кажи й, че ще се забавя още малко.

— Само за това те молим — каза с облекчение Бел. — Час или два. Ще сме ти много благодарни. Ще те направим почетен гражданин на Танърс Корнър. Ще ти дадем ключа на града.

„Само да си отключа вратата и да се махна час по-скоро“ — помисли си саркастично Райм.

— Къде е Лидия? — попита той.

— В болницата.

— Добре ли е?

— Нищо сериозно. Ще остане под лекарско наблюдение няколко дни.

— Какво точно каза тя?

— Гарет й казал, че държал Мери Бет някъде на изток оттук, на брега на океана — отвърна Сакс. — На Аутърбанкс. Твърди, че не я е отвлякъл. Тя тръгнала доброволно. Направил го от грижа за нея и тя била добре.

— Нещо друго?

— Изненадахме го. Не беше предполагал, че ще открием воденицата толкова скоро. Като подуши амоняка, изпадна в паника, преоблече се, запуши й устата и побягна.

— Отрядът пристигна точно навреме. Искал да я изнасили — добави Бел.

— Добре… Бен, хайде да проверим няколко неща.

Младият учещ кимна и извади гумените си ръкавици, без Райм да му напомня.

Криминологът поиска да види провизиите от воденицата. Бен му показа кутиите и бутилките.

— Няма етикети от магазините, в които са закупени — отбеляза Райм. — Както и предишните. Няма да ни бъдат от голяма полза. Виж дали нещо не е полепнало по тиксото.

Сакс и Бен се заеха с рулото и го заоглеждаха с лупа. Откриха трески, но под микроскопа се разбра, че са от дъските на воденицата.

— Нищо — каза Сакс.

След това Бен взе картата на окръг Пакенок. На нея с кръстчета и стрелки беше означен пътят на Гарет от Блакуотър Ландинг към воденицата. Тук също нямаше етикет от магазин. Не беше означено и накъде е искало да ходи момчето след воденицата.

Райм се обърна към Бел:

— Имате ли АЕСА?

— Какво?

— Апарат за електростатичен анализ.

— Дори не съм го чувал.

— Използва се за откриване на неравности по хартия. Ако Гарет е използвал картата за подложка, ще разберем какво е писал.

— Е, нямаме. Да се обадя ли в щатската полиция?

— Не. Бен, освети картата с фенерче под ъгъл. Виж дали няма някакви драскотини.

В продължение на десет минути Бен оглежда всеки сантиметър на картата. За съжаление не откриха следи от писане.

— Кажи ми за кутията, Сакс. Къде я намери?

Бен вдигна кутията от масата. Райм надникна вътре.

— Люси я намери в мелничното помещение — обясни Сакс.

Райм нареди на Бен да огледа другата карта:

— Провери за следови улики по гънките. Разтвори я над някой вестник.

От картата се посипа пясък. Райм веднага забеляза, че е морски. Песъчинките бяха светли, не матови, както ако беше от вътрешността на страната.

— Пусни го на хроматографа, да видим дали няма да открием нещо интересно.

Бен включи апарата и той затрака. Вече работеше със сръчността на специалист.

Докато чакаха резултата, Бен разпъна картата на масата. Бел и Райм я разгледаха внимателно. На нея беше изобразено източното крайбрежие на Северна Каролина от Норфолк и търговските пътища по границата с Вирджиния до границата на Южна Каролина. Огледаха я сантиметър по сантиметър, но Гарет не беше обозначил нищо.

„Разбира се, че няма да обозначи — помисли си Райм. — Прекалено лесно би било.“

Огледаха и тази карта с фенерчето, но пак не откриха следи от писане.

Резултатът от газовата хроматография се появи на екрана. Райм погледна бегло графиката:

— Не ни помага много. Натриев хлорид, йод, органична материя… Типично за морската вода. Друго май няма. Надали ще успеем да определим от кое място е пясъкът. Има ли някакви следи по обувките, Бен?

Младежът ги огледа, дори ги развърза, точно както смяташе да му каже Райм.

„От това момче може да излезе добър криминолог — помисли си Райм. — Не трябва да похабява таланта си с някакви невротични риби.“

Обувките бяха стари маратонки „Найк“, толкова често срещана марка, че беше невъзможно да открият от кой магазин са купени.

— Парченца сухи листа — обяви Бен. — Клен и дъб, предполагам.

— Има ли още нещо в кутията?

— Нищо.

Райм погледна резултатите от предишните изследвания. Сети се за камфена.

— Сакс, във воденицата имаше ли стари газени лампи?

— Не. Никакви.

— Сигурна ли си, или просто не си обърнала внимание?

Тя скръсти ръце и заговори с делови тон:

— Подът е от двайсет и пет сантиметрови кестенови дъски, стените — от летви, шпакловани с гипс. На едната стена има надпис със син спрей: „Джош и Британи, вечна любоф“, с „ф“. В стаята, където беше Лидия, имаше счупена посредата черна маса, три бутилки минерална вода „Дийрпарк“, два пакета бисквити „Доритос“, два пакета „Читос“, печени, не пържени, шест кутии „Пепси“, четири кутии „Маунтин дю“, осем пакета крекери със сирене и фъстъчено масло „Плантърс“. Има два прозореца. Единият е закован. Другият е с единични стъкла, само едното е здраво, другите са счупени. Всички брави и дръжки на прозорците са откраднати. На стените има старомодни електрически ключове и — в това съм сигурна — няма и следа от газени лампи.

— Ха, удариха те в земята, Линкълн — изсмя се Бен.

Райм му се усмихна; младежът вече беше част от екипа и можеше да си позволи такива шеги.

Криминологът погледна още веднъж резултатите и поклати глава. Обърна се към шерифа:

— Съжалявам, Джим, мога да кажа само, че я държи в някаква постройка на брега на океана, но не много близо до водата, защото дъбът и кленът не растат в пясък. Сигурно е стара, ако се съди по газените лампи. От деветнайсети век. Това е най-доброто, което мога да направя. Съжалявам.

За своя собствена изненада Райм не остана доволен от отговора си. Въпреки че бързаше да се махне, въпросът, къде е скрита Мери Бет Макконъл, все още го измъчваше. Все пак, както обичаше да казва бившата му жена, когато той скачаше посред нощ, за да отиде на поредния оглед, „не можеш да спасиш целия свят“. Отново си помисли за Хенри Давет, щастливото му предзнаменование, и реши, че е време да тръгва.

— Желая ви късмет, Джим.

Бел погледна картата на Северна Каролина и поклати глава:

— Е, ще поприказвам отново с Гарет, може пък да проговори. Ако откаже, ще го предам на прокурора и ще се опитам да сключа споразумение срещу предоставяне на информация. Междувременно ще започна претърсване на Аутърбанкс. Уверявам те, Линкълн, огромна услуга ни направи. Не знам как да ти се отблагодаря. Ще останеш ли още малко?

— Само колкото да покажа на Бен как се опакова апаратурата.

Сакс се обърна към шерифа:

— Може ли да дойда с вас?

— Заповядайте.

Бел понечи да добави нещо (вероятно за женския чар и за това, че тя може да накара Гарет да проговори), но после (и много правилно, според Райм) замълча.

— На работа, Бен — подвикна бодро Райм, приближи се до масата с колонките за плътностен градиент. — Слушай сега внимателно. За криминолога апаратите са като тактическите оръжия за офицера. Трябва да се опаковат и съхраняват по най-правилния начин. Трябва да се отнасяме към тях така, сякаш нечий живот зависи от това. Повярвай ми, наистина е така. Слушаш ли какво ти говоря, Бен?

— Да, слушам.

18.

Градският арест на Танърс Корнър се намираше на две преки от шерифството.

Сакс и Бел вървяха натам по напечения тротоар. Чувството, че е попаднала в град на призраци, не я напускаше. Пияниците, които бе забелязала при идването си, още седяха мълчаливо на същите места. Една жена със скъпа фризура спря мерцедеса си на един празен паркинг и влезе в салона за маникюр. Бляскавата кола изглеждаше съвсем не на място в малкото градче. По улиците не се виждаше никой друг. Пет-шест магазинчета по главната бяха фалирали. Едно от тях беше за играчки. Зад витрината лежеше кукла бебе с избеляло от слънцето костюмче. Къде се бяха дянали всички деца?

Откъм другата страна на улицата, от задимения бар на Еди, някой я наблюдаваше.

— Виждаш ли онези тримата? — попита Сакс.

— Кюлбо и приятелчетата му ли?

— Да. Създават доста неприятности.

— Винаги са създавали неприятности.

— Опитаха се да ме обезоръжат. Оня, хилавият. О’Сараян.

Шерифът се намръщи:

— И какво стана?

— Взех си го обратно.

— Искаш ли да го арестувам?

— Не, но реших, че трябва да знаеш. Ядосани са, задето изпуснаха наградата. Ако питаш мен, истинската им цел е друга. Искат да застрелят момчето.

— Не само те, всички в града го искат.

— Да, но не всички в града носят заредени пушки.

Бел се засмя:

— Е, наистина не всички.

— Интересно ми е също да разбера как се озоваха изведнъж при воденицата.

Шерифът се замисли за момент:

— Подозираш, че Мейсън ги е извикал, така ли?

— Да.

— Иска ми се да го бях изпратил в отпуск миналата седмица. За съжаление няма как. Ето, пристигнахме. Не прилича много на затвор, но върши работа.

Влязоха в едноетажната бетонна постройка. Шумната климатична инсталация поддържаше поносима температура. Оставиха оръжието си в сейфа и влязоха в стаята за разпити.

Гарет Ханлън бе облечен в син гащеризон и седеше до талашитена маса срещу Джеси Корн. Заместник-шерифът се ухили на Сакс, тя го удостои с хладна усмивка.

След това погледна хлапето. Остана поразена от отчаяния му вид. По лицето и ръцете му имаше подутини, които не беше забелязала преди.

— Какво ти е на кожата? — попита тя.

Той се почеса смутено.

— Отровен бръшлян.

— Знаеш си правата, нали — заговори меко Бел. — Заместник-шериф Кър прочете ли ти ги?

— Да.

— Разбираш ли какво означават?

— Май да.

— Всеки момент очакваме да пристигне адвокатът ти, господин Фредерикс. Идва от някаква среща в Елизабет Сити и скоро ще е тук. Имаш право да мълчиш, докато дойде. Разбираш ли?

Момчето кимна. Сакс погледна огледалното стъкло в стаята. Запита се кой ли седи от другата му страна.

— Ние обаче се надяваме да ни кажеш някои неща преди това, Гарет — продължи Бел. — Интересува ни нещо много важно. Преди всичко, вярно ли е, че Мери Бет е жива?

— Разбира се, че е жива.

— Изнасилил ли си я?

— Аз, такова… никога не бих го направил — възкликна възмутено момчето.

— Но я отвлече.

— Не съвсем.

— Не съвсем ли?

— Тя, такова… не искаше да разбере, че Блакуотър Ландинг е опасно място. Това е. Аз я спасих. Такова… понякога трябва да принудиш хората да правят неща, които не искат да правят. За тяхно добро. И нали се сещате, после разбират, че е било правилно.

— Близо до някой плаж е, нали? На Аутърбанкс, така ли е? Гарет примигна, присви зачервените си очи. Сигурно си даваше сметка, че са открили картите и са говорили с Лидия. Сведе очи към масата и не каза нищо.

— Къде точно си я скрил, Гарет?

— Не мога да ви кажа.

— Гарет, сериозно си загазил. Ще те съдят за убийство.

— Не съм убил Били.

— Защо реши, че говоря за Били? — попита бързо Бел. Джеси Корн вдигна вежди и погледна Сакс. Очевидно за да я накара да забележи находчивостта на шефа му.

Гарет запука с кокалчета.

— Всеки знае, че Били е убит.

Той плахо огледа стаята, накрая спря погледа си върху Амелия Сакс. Тя издържа за кратко, после извърна очи.

— Снехме отпечатъците ти от лопатата, с която е бил убит.

— Лопата ли? Убит е с лопата?

— Да.

Момчето явно се замисли върху това.

— Видях я на земята. Може би съм я вдигнал по погрешка.

— Защо?

— Не знам. Не съм се замислял. Стори ми се странно: Били, проснат в локва кръв…

— Като не си ти, тогава кой го е убил?

— Онзи човек. Мери Бет ми каза, че… такова… работела по някакъв проект за училище там, при реката, и Били отишъл да поговорят. И тогава онзи човек се появил, и започнали да се карат с Били и да се бият, и онзи човек хванал лопатата и го убил. Тогава аз се появих и той избяга.

— Видя ли го?

— Да.

— За какво са се карали? — попита скептично Бел.

— За наркотици, за нещо такова. Така каза Мери Бет. Май Били продавал наркотици на момчетата от футболния отбор, такова… стероиди ли, какво?

— Господи! — Джеси Корн се изсмя сухо.

— Гарет, Били не е продавал наркотици — възрази Бел. — Познавах го. И никога не е носил стероиди в училището.

— Чух, че Били Стейл много те е тормозил — каза Джеси. — Той и няколко други момчета от отбора.

Гарет сведе очи. На Сакс й се стори несправедливо — двама яки полицаи да разпитват едно беззащитно хлапе.

— Присмивали са ти се. Викали са ти, че главата ти е пълна с бръмбари. Веднъж си се нахвърлил върху Били, но приятелите му те натупали.

— Не си спомням.

— Директорът Гилмор ни го разказа. Наложило се охраната да ви разтървава.

— Може и така да е, ама не съм убивал никого.

— Знаеш ли, че Ед Шефър умря. Бил е нажилен от твоите оси.

— Съжалявам, че така се е получило. Не съм аз виновен. Не съм поставил аз гнездото в колибата.

— Не беше ли капан?

— Не, просто си беше там. От сума ти време е така. Аз си влизах, спях там, а пък нищо не са ми направили. Те жилят само като ги раздразниш.

— Добре, разкажи ни за човека, който уби Били. Виждал ли си го и друг път?

— Да. Два-три пъти през последните две години. Скита из горите около Блакуотър Ландинг. Веднъж го видях и при училище.

— Бял ли е, или чернокож?

— Бял. Висок. Може би е на възрастта на господин Бабидж…

— Около четирийсетте?

— Да, предполагам. Беше рус, носеше работен гащеризон, тъмен. И бяла риза.

— Да, ама на лопатата открихме само твоите отпечатъци и тези на Били. Никакви други.

— Май такова… носеше ръкавици.

— Кой носи ръкавици посред лято? — възкликна Джеси.

— Може би за да не оставя отпечатъци.

Сакс се замисли за отпечатъците по лопатата. Двамата с Райм ги бяха изследвали. В някои случаи, ако ръкавиците са кожени, могат да бъдат открити следи от тъканта. Следите от памучни или вълнени ръкавици се откриват трудно, въпреки че влакна от плата могат да се задържат по треските на дървото.

— Е, Гарет, това, което казваш, не е изключено, но просто не звучи правдоподобно.

— Били беше вече мъртъв! Аз само вдигнах лопатата. Не трябваше да го правя, но го направих. Така беше. Знаех, че Мери Бет е в опасност, и реших да я заведа на сигурно място.

През цялото време, докато говореше, гледаше умолително Сакс.

— Да се върнем тогава на Мери Бет — предложи Бел. — Защо мислиш, че е била в опасност?

— Защото беше в Блакуотър Ландинг.

Гарет отново изпука с кокалчета.

„Лош навик. Като моя — помисли си Сакс. — Аз разранявам кожата си, когато съм нервна, а той пука с кокалчетата на пръстите си. Кое е по-лошо?… Може би моето; по-вредно е.“

Момчето отново обърна влажните си, зачервени очи към нея.

Тя извърна очи.

— А Тод Уилкс? — попита шерифът.

— Тод ли?

— Момчето, което се обеси. Заплашваше ли го?

— Не!

— Брат му те видял да му крещиш миналата седмица.

— Палеше мравуняците. Това е гадно и подло, казах му да не го прави.

— Ами Лидия? Защо я отвлече?

— Защото се тревожех за нея.

— Защото беше в Блакуотър Ландинг, така ли?

— Да.

— Искаше да я изнасилиш, нали?

— Не! — Гарет заплака. — Нямаше да й направя нищо лошо! Нито на нея, нито на някой друг! Не съм убил Били! Всички се опитват да ми приписват неща, които не съм направил…

Бел му подаде салфетка.

Вратата се отвори и Мейсън Жермен нахлу в стаята. Явно беше стоял от другата страна на огледалното стъкло. По изражението му личеше, че е загубил търпение. Сакс не можеше да понася одеколона му.

— Мейсън… — опита се да го спре Бел.

— Слушай какво, момченце! — закрещя ниският полицай. — Ще ни кажеш къде е момичето, и то веднага! Защото, ако не го направиш, ще те пратим в „Ланкастър“ и там ще гниеш, докато дойде време да те съдят… Чувал си за „Ланкастър“, нали? Ако не си, нека ти разкажа…

— Достатъчно! — прекъсна го глас откъм вратата.

В стаята влезе наперен дребосък с къса коса, закопчан догоре сив костюм, светлосиня риза и раирана вратовръзка. Носеше обувки на осемсантиметрови токове.

— Не казвай нито думичка повече — предупреди той Гарет.

— Здрасти, Кал — поздрави го Бел хладно. Не беше особено радостен, че го вижда.

Шерифът запозна Сакс с Калвин Фредерикс, адвоката на Гарет.

— Как, по дяволите, си позволявате да разпитвате клиента ми в мое отсъствие? И какви, мътните го взели, са тези глупости за „Ланкастър“? Би трябвало да ви съдя за такова отношение!

— Той знае къде е момичето, Кал — оправда се Мейсън. — Не иска да ни каже. Прочетохме му правата. Той…

— Шестнайсетгодишно дете?! Веднага прекратете този разпит! — Обърна се към Гарет: — Как си, млади момко?

— Лицето ме сърби.

— Да не са те били?

— Не, господине, случва ми се от време на време.

— Ами тогава трябва да се погрижат за теб. Дайте му някакъв мехлем! Сега, аз съм назначен за твой служебен защитник. Безплатно. Прочетоха ли ти правата? Казаха ли ти, че имаш право да мълчиш?

— Да. Съгласих се да говоря с шериф Бел.

Адвокатът се обърна към Бел:

— Хубава работа, Джим. Какво си мислите, бе? Четирима полицаи!

— Загрижени сме за Мери Бет Макконъл, която е отвлечена — обясни Мейсън.

— Това е в процес на изясняване.

— И изнасилена — допълни Мейсън.

— Не съм я изнасилвал! — изкрещя Гарет.

— Намерихме кървава салфетка с неговата сперма.

— Не, не! — възрази хлапето. Лицето му почервеня. — Мери Бет се одраска. Така беше, удари си главата и аз такова… избърсах й кръвта с една салфетка, която носех в джоба си. А за онова… понякога, нали се сещате, правя неща, дето… знам, че не трябва. Знам, че не трябва да ги правя, но не мога.

— Шшшт, Гарет — спря го Фредерикс, — няма нужда да обясняваш нищо на никого. — Обърна се към Бел: — Разпитът свърши! Връщайте го в килията.

Докато Джеси Корн го извеждаше, Гарет изведнъж спря и се обърна към Сакс:

— Моля ви, направете ми една услуга. Моля ви! В стаята ми вкъщи… имам едни буркани.

— Хайде, Джеси — изкомандва Бел, — води го.

Сакс обаче го спря:

— Чакай. Бурканите ли? С насекомите?

Момчето кимна:

— Ще им давате ли вода? Или поне да ги пуснете… за да не умрат. Господин и госпожа Бабидж няма да направят нищо за тях. Моля ви…

Тя се поколеба. Всички я гледаха. Накрая кимна:

— Добре. Обещавам.

Гарет се усмихна тъжно. Когато Джеси изведе момчето, Бел изгледа озадачено Сакс, после кимна към вратата. Адвокатът тръгна да излиза, но шерифът опря пръст в гърдите му:

— Никъде няма да ходиш, Кал. Ще чакаш Макгуайър.

— Не ме докосвай, Бел — изръмжа дребосъкът, но се подчини и седна. — Боже Господи, какъв фарс. Да разпитвате шестнайсетгодишно момче без…

— Млъквай, по дяволите. Не съм се опитвал да изтръгна самопризнание и дори да беше дал такова, нямаше да го използвам. Имаме предостатъчно улики да го тикнем зад решетките завинаги. Искаме само да намерим Мери Бет. Знаем, че е някъде на Аутърбанкс, а това е прекалено голям район, за да я открием без чужда помощ.

— Няма начин. Той няма да ви каже и думичка повече.

— Тя може да умре от жажда, Кал, може да умре от глад. От топлинен удар!

Адвокатът не отговори.

— Кал — продължи шерифът, — това момче е заплаха за обществото. Срещу него има подадени цял куп жалби…

— Които секретарката ми ми прочете, докато пътувах насам. По дяволите, повечето са за бягство от училище. А, и една за пикаене на обществено място, когато (това е най-интересното) дори не е бил стъпил в имота на тъжителя, а просто е стоял на тротоара.

— Ами гнездото с оси преди няколко години? — изсъска Мейсън.

— Тогава го пуснахте. Дори не сте го картотекирали.

— А сексуалния тормоз миналата година?

— Голяма работа. Отъркал се в циците на някакво момиче, както всеки играч във футболния отбор прави стотици пъти, без на никого да му направи впечатление. А непристойното поведение? Предполагам, че не е първият тийнейджър, когото са забелязали да мастурбира на публично място… Извинете за израза, госпожице Сакс.

— Това обаче е различно, Кал — не отстъпваше Бел. — Имаме очевидци, имаме неоспорими доказателства, а сега и единият от помощник-шерифите ми е мъртъв. Можем да го осъдим както си поискаме!

Вратата пак се отвори и в стаята влезе строен мъж, около петдесетте, с оредяла коса.

Той кимна разсеяно на Сакс и погледна мрачно Фредерикс:

— Чух достатъчно, за да заключа, че това ще бъде един от най-лесните ми процеси за предумишлено убийство, отвличане и изнасилване от години.

Бел запозна Сакс с Браян Макгуайър, окръжния прокурор на Пакенок.

— Той е на шестнайсет — изтъкна Фредерикс.

— Всеки съд в този щат ще се отнесе към него като към възрастен и ще го прати зад решетките поне за двеста години — заяви коравосърдечно прокурорът.

— Хайде, изплюй камъчето, Макгуайър. Надушвам, че искаш да предложиш споразумение. По очите ти познавам.

Макгуайър кимна на Бел и Сакс се досети, че прокурорът и шерифът вече са обсъждали този въпрос.

— Разбира се, че предлагаме споразумение — намеси се Бел. — Има голям шанс момичето да е живо и искаме да я открием, преди да е станало късно.

— Имаме толкова много обвинения, Кал — добави прокурорът, — че ще се изненадаш колко гъвкава може да бъде позицията ни.

— Едва ли ще ме изненадате с нещо.

— Разполагаме с две обвинения за незаконно задържане и две за предумишлено убийство, едно за Били Стейл и едно за заместник-шерифа. Да, господинчо, всяко от тези обвинения мога да заменя срещу информацията за момичето.

— Смъртта на Ед Шефър е нещастен случай.

— Проклетият капан беше заложен от момчето! — изръмжа Мейсън.

— Ще оттегля първото обвинение в убийство, а второто ще пишем убийство по невнимание — предложи прокурорът.

Фредерикс се замисли за момент.

— Я да видим какво мога да направя.

Стана и излезе.

Токчетата му затракаха по коридора към килията на клиента му.

Върна се след пет минути. Не изглеждаше никак доволен.

— Какво е положението? — попита Бел, обезкуражен от изражението на адвоката.

— Нямате късмет.

— Отказва ли да говори?

— Категорично.

— Ако знаеш нещо и не ни казваш, Кал, хич не ми пука за отношенията адвокат-клиент… — предупреди Бел.

— Нищо подобно, Джим, наистина. Той твърди, че защитава момичето. Казва, че там, където я е завел, й е добре и че трябва да търсите мъжа с тъмния гащеризон и бялата риза.

— Дори не може да ни го опише, а и да го направи, утре ще промени описанието, защото само си измисля.

Макгуайър заглади мазната си коса. Защитникът използваше „Акванет“, Сакс го надушваше. Обвинителят пък беше привърженик на „брилкрийм“.

— Слушай, Кал — каза прокурорът. — Това си е твой проблем. Предложението е направено. Ако помогнеш да открием момичето и то е още живо, оттегляме обвиненията. Иначе отиваме на съд. Момчето никога няма да излезе! Много добре го знаеш!

За момент настъпи тишина.

След известно време Фредерикс се обади:

— Имам една идея.

— Така ли? — измърмори скептично Макгуайър.

— Слушайте сега… Преди години имах един случай в Албърмарл. Една жена твърдеше, че синът й избягал от къщи. Не звучеше много правдоподобно.

— Случая „Уилямс“ ли? Онази, чернокожата?

— Същият.

— Слушал съм за него — намеси се Бел. — Бил си й адвокат.

— Да. Разказваше ни врели-некипели, освен това имаше някакво психическо разстройство. Наех един психолог от Ейвъри с надеждата да ми даде заключение за невменяемост. Той й направи някои изследвания. По време на един от сеансите тя се разприказва и ни каза всичко.

— Хипноза ли, тези глупости за събуждане на стари спомени ли? — попита презрително Макгуайър.

— Не, друго е. Казва се „метод на празния стол“. Не знам как точно действа, но жената наистина се разприказва. Трябваше й съвсем малко. Хайде да извикаме онзи психолог и да си поговори с Гарет. Момчето може да заговори и да се вразуми… Но… — Сега адвокатът заби пръст в гърдите на шерифа. — Всичко, което каже, остава тайна, освен ако съдебният настойник и аз не сме съгласни да го разгласим.

Бел кимна.

— Обади му се — съгласи се Макгуайър.

— Добре.

Фредерикс веднага се запъти към телефона в другия край на стаята.

— Извинете? — каза Сакс.

Адвокатът се обърна.

— Този случай… „Уилямс“…

— Да?

— Какво стана? Детето наистина ли беше избягало?

— Не, майка му го убила. Завързала му камък на врата и го удавила в езерото зад къщата. Хей, Джим, как да набера за външен разговор?

Мери Бет изкрещя толкова силно, че й се стори, че си е повредила гласните струни.

Мисионера, който отново се беше показал от гората, спря и се огледа.

— Насам! Помощ! — изкрещя отчаяно Мери Бет.

Той погледна бегло бараката, после понечи да си тръгне.

Тя си пое дълбоко дъх, спомни си как изпукваха кокалчетата на пръстите на Гарет, как я гледаше с навлажнени очи, как се беше възбудил. Помисли си за отчаяната борба на баща й със смъртта, за Вирджиния Деър… и нададе най-силния писък в живота си.

Този път Мисионера спря и погледна бараката. Свали шапката си, остави въдицата и кутията и се затича към нея.

„Благодаря ти, Боже… Благодаря!“

Тя заплака от радост.

Беше слаб мъж около петдесетте, загорял от слънцето, въпреки че лятото едва започваше. Очевидно прекарваше повечето от времето си сред природата.

— Какво има? — попита той, когато стигна на десетина метра от нея; беше се задъхал от тичането и забави ход. — Добре ли сте?

— Моля ви! — изхриптя тя.

Болката в гърлото й бе непоносима. Тя изплю още кръв.

Той се приближи до счупения прозорец.

— Как да ви помогна?

— Не мога да изляза. Отвлякоха ме…

— Отвлекли ли са ви?

Мери Бет избърса мокрото си от сълзи и пот лице:

— Едно момче от Танърс Корнър.

— Чакайте… май чух нещо за този случай. Казаха го по новините. Значи вие сте тази, която е отвлякъл?

— Да.

— Той къде е сега?

Тя се опита да заговори, но гърлото я заболя още по-силно. Пое си дълбоко въздух.

— Не знам. Снощи тръгна нанякъде. Моля ви… имате ли вода?

— Имам една манерка при такъмите. Сега ще ви донеса.

— Обадете се на полицията. Имате ли телефон?

Той поклати глава:

— Вкъщи. Нямам мобифон. Ранена ли сте?

— Нищо ми няма. Само… съм много жадна.

Той изтича отново до гората и тя за момент си помисли с ужас, че ще я остави сама. Той обаче взе манерката и се върна. Тя я пое с треперещи ръце и започна да пие бавно, въпреки че й се искаше да изгълта всичко наведнъж. Водата беше топла и миришеше, но Мери Бет никога не бе пила по-вкусна течност.

— Ще се опитам да ви освободя — каза непознатият.

Заобиколи отпред и скоро откъм вратата се чу блъскане.

Мисионера явно се опитваше да я разбие с ритници или с рамо. Не постигна резултат. Върна се пред прозореца.

— Това е истински затвор. Сигурно ще са ми нужни часове, за да я разбия. По-добре да потърся помощ. Как се казвате?

— Мери Бет Макконъл. От Танърс Корнър.

— Ще се обадя на полицията. После ще се върна да ви освободя.

— Моля ви, не се бавете.

— Къщата ми е на шест-седем километра оттук, но имам един приятел, който живее по-близо. Ще се обадя на полицията от тях. Това момче… въоръжено ли е?

— Не знам. Не съм видяла оръжие, но не съм сигурна.

— Спокойно, Мери Бет. Всичко ще се оправи. По принцип не обичам да тичам, но днес ще направя един спринт.

Той се затича към гората.

— Благодаря ви… господине.

Той не обърна внимание на думите й. Прекоси обраслата с буйна трева поляна и изчезна сред дърветата. Дори не спря да вземе риболовните си принадлежности.

19.

Люси Кър седеше на една пейка пред закусвалнята от другата страна на улицата и пиеше чай с лед. Сакс излезе от ареста и се приближи до нея. Ярък надпис гласеше: „Студена бира“.

— Имате ли закон за бандеролите? — попита Сакс.

— Да, и го спазваме много строго. Гласи, че преди да пиеш от бутилката, трябва да свалиш бандерола.

На Сакс й бяха нужни няколко секунди, за да разбере шегата. После се засмя:

— Искаш ли нещо по-силно?

— Не, благодаря.

Сакс излезе след малко с чаша пенлива бира „Сам Адамс“ и седна до Люси. Разказа й за разговора между Макгуайър и Фредерикс и за психолога.

— Дано да свърши работа — каза Люси. — По Аутърбанкс сигурно има хиляди стари постройки. Трябва малко да стесним периметъра на издирването.

Поседяха мълчаливо няколко минути. Някакво хлапе премина с раздрънкания си скейтборд и бързо изчезна от погледите им. Сакс отбеляза, че не е видяла много деца в града.

— Така е — съгласи се Люси. — Не съм се замисляла преди, но тук наистина няма много деца. Предполагам, че повечето млади се преместват в по-големи градове или по-близо до магистралата. Танърс Корнър не е много интересно място за живеене.

— Ти имаш ли деца? — попита Сакс.

— Не. Навремето с Бъд не се решихме. После се разделихме. Сега съжалявам.

— От колко време си разведена?

— От три години.

Сакс се изненада, че не се е омъжила повторно. Беше много привлекателна, особено очите й. Докато работеше като фотомодел в Ню Йорк, преди да реши да защитава закона като баща си, Сакс се бе срещала с много красиви жени. В повечето случаи обаче очите им бяха безизразни. Ако очите не са красиви, бе заключила тя, и самият човек не е привлекателен.

— О, сигурно ще срещнеш някого — увери я Сакс.

— Работата ми е достатъчна — отвърна бързо Люси. — Човек не може да има всичко в живота.

Сакс усети, че събеседницата й крие нещо, нещо явно я измъчваше. Почуди се дали да я разпитва още.

— В окръг Пакенок сигурно има хиляда мъже, които са готови да излязат с теб — каза предпазливо.

Люси помълча малко.

— Всъщност не излизам много с мъже.

— Така ли?

Сакс огледа прашната, пуста улица. Люси си пое дъх да каже нещо, но вместо това отпи голяма глътка от чая си. После, съвсем импулсивно, призна:

— Спомняш ли си… казах ти, че имах здравословен проблем.

Сакс кимна.

— Рак на гърдата. Не беше в напреднал стадий, но лекарят каза, че може би ще се наложи двойна ампутация. Така и направиха.

— Съжалявам. Подложи ли се на лечение?

— Да. Известно време ходих без коса. Интересен вид имах. Сега съм добре. Странно откъде ми дойде това на главата. В рода ми никой не е имал рак. Баба ми е здрава като бик. Майка ми още работи на пълен работен ден в резервата „Матамускийт“. С баща ми правят преходи из Апалачите по два-три пъти годишно.

— Заради облъчването ли не можеш да имаш деца?

— О, не. При терапията използваха предпазен екран. Просто… Предполагам, че просто не ми се излиза с мъже. Нали знаеш къде искат да пипнат, след като те целунат…

Сакс не можеше да спори по този въпрос.

— Излизам с някой хубав мъж, пием кафе или нещо друго, а аз през цялото време се притеснявам какво ще си помисли, като разбере. Накрая той ме търси няколко пъти, а аз не смея да вдигна телефона.

— Значи си се отказала да създаваш семейство, така ли?

— Може би след години ще срещна някой вдовец с две големи деца. Ще бъде хубаво.

Искаше да звучи непринудено, но по гласа й личеше, че често си го повтаря за самоуспокоение.

— Винаги си искала да имаш деца, нали?

Люси наведе глава:

— Готова съм веднага да заменя значката си за две бебета. Животът обаче не винаги се нарежда, както ние искаме.

— И съпругът ти те напусна след операцията, така ли? Как му беше името?

— Бъд. Не веднага след операцията, но скоро след това. Не го обвинявам.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо не го обвиняваш?

— Ами… просто не мога. Аз се промених, вече не съм такава, каквато бях, когато се оженихме.

Сакс помълча малко, после каза:

— Линкълн е различен. Различен от всички други мъже.

Люси се замисли:

— Значи не сте просто колеги, така ли?

— Да.

— Помислих си, че може да е така. Ами ти, безстрашното ченге от големия град… Какво мислиш за децата?

— И аз бих искала да имам. Баща ми искаше внуци. Той също беше полицай. Харесваше му идеята за три поколения служители на реда. Даже се надяваше да напишат статия за нас в списание „Пийпъл“. Много обичаше да чете „Пийпъл“.

— Защо говориш в минало време?

— Почина преди няколко години.

— Загинал при изпълнение на служебния си дълг?

— Рак.

Люси помълча известно време. После погледна Сакс:

— А той, Линкълн, може ли да има деца?

Сакс отпи замислено:

— Теоретично, да.

Реши да премълчи пред Люси как, когато бяха в Центъра за невроложки изследвания в Ейвъри, беше влязла при доктор Уивър, за да я попита дали операцията ще се отрази на възпроизводителните способности на Райм. Лекарката бе отговорила, че няма, и започна да й обяснява процедурата, при която би могла да забременее от него. Точно тогава се беше появил Джим Бел.

Не спомена, че Райм винаги отбягва въпроса за децата. Не разбираше защо толкова не му се говори на тази тема. Причините можеше да са най-различни: страхът, че семейството ще попречи на работата му като криминолог; или може би искаше да си запази свободата да сложи край на живота си, когато реши, че не му се живее повече. Може би се съмняваше, че Сакс ще бъде нормален родител (въпреки че тя веднага можеше да възрази: кой е нормален в днешно време?).

— Винаги съм се питала дали, ако имах деца, щях да продължа да работя — каза замислено Люси. — А ти?

— Аз се занимавам преди всичко с огледи на местопрестъпления. Ще трябва да предприемам по-малко рискове. Може би ще започна да карам по-бавно. Имам едно „Камаро“, триста и шейсет конски сили. Не мога да си представя да си монтирам някоя от онези седалки за бебета. Може би ще го сменя с някое „Волво“ комби автоматик. Ще се наложи да взимам допълнителни уроци как да го управлявам.

— Представям си как излизаш от паркинга на супермаркета и след теб остават следи от гуми!

Отново замълчаха, както непознати хора, които изведнъж са осъзнали, че са си споделили прекалено много лични тайни.

Люси погледна часовника си.

— Трябва да се връщам в шерифството. Да помогна на Джим с обажданията по къщите на жителите на Аутърбанкс.

Тя хвърли празната си кутия в кошчето и поклати глава:

— Все си мисля за Мери Бет. Къде ли е сега? Добре ли е? Сигурно е много уплашена.

Сакс си мислеше не за момичето, а за Гарет Ханлън. Като си заговориха за деца, тя се запита как ли щеше да се почувства, ако синът й е обвинен в убийство и отвличане. Как ли щеше да прекара тази нощ в затвора? А… още стотици нощи?

— Тръгвате ли скоро? — попита Люси.

— След малко.

— Надявам се да се видим, преди да си заминеш.

— Ще се помотая още малко наоколо. Операцията е след два дни, после Линкълн трябва да лежи около седмица.

Полицайката стана и тръгна към шерифството.

След няколко минути Мейсън Жермен излезе от ареста. Беше намръщен както винаги. Огледа се, но не забеляза Сакс. Тръгна по разбития тротоар и влезе в една постройка между ареста и шерифството.

После от другата страна на улицата спря някаква кола. От нея слязоха двама души. Единият беше адвокатът на Гарет, Кал Фредерикс. Другият бе едър мъж, около четирийсетте, с разкопчана яка и разхлабена вратовръзка. Беше навил ръкавите на ризата си и носеше сакото си на рамото. Тъмните му панталони бяха безобразно намачкани, лицето му имаше добродушно изражение като на учител. Влязоха в сградата на ареста.

Сакс хвърли чашата си в кошчето пред закусвалнята, пресече пустата улица и ги последва.

20.

В ареста Кал Фредерикс запозна Сакс с доктор Елиът Пени.

— О, значи работите с Линкълн Райм? — попита психологът за нейна най-голяма изненада.

— Да.

— Кал ми каза, че са хванали Гарет благодарение на вас. Линкълн тук ли е?

— В шерифството е. Може би скоро ще си тръгне.

— Имаме общ приятел. Искам да му пратя много поздрави. Ще се отбия да го видя, като свършим тук.

— Ще остане още около час — уведоми го Сакс; обърна се към Фредерикс: — Мога ли да ви попитам нещо?

— Да — отвърна предпазливо адвокатът: Сакс беше от противниковия лагер.

— Мейсън Жермен спомена „Ланкастър“. Какво е това?

— Център за задържане на особено опасни престъпници. Момчето ще бъде преместено там, след като му предявят обвиненията в съда. Ще остане там до делото.

— Той е непълнолетен!

— Напротив.

— На шестнайсет е!

— О, ако не се споразумеем, Макгуайър ще го третира като възрастен.

— Там много ли е лошо?

— Къде, в „Ланкастър“ ли? Ще го малтретират, не може да се избегне. Не знам колко жестоко, но е сигурно. Момчетата като него са на най-ниското стъпало на затворническата йерархия.

— Не може ли да бъде отделен?

— Не и там. Има само общи помещения. Можем само да се надяваме надзирателите да го пазят.

— Не можете ли да издействате пускане под гаранция?

Фредерикс се изсмя:

— При такива обвинения? Изключено. Нищо не може да го измъкне.

— Не можете ли да го изпратите в друг център за задържане? Линкълн има някои връзки в Ню Йорк.

Фредерикс се усмихна снизходително:

— Ню Йорк ли? Тук сме в южните щати, това име не означава нищо. — Кимна към доктор Пени: — Най-добрият ни шанс е да накараме Гарет да ни сътрудничи и да сключим споразумение.

— Приемните му родители не трябва ли също да дойдат?

— Би трябвало. Обадих им се, но Хал каза момчето да се оправя само. Дори не ми позволи да говоря с Маги — майката.

— Гарет не е отговорен за действията си. Той е дете!

— Преди предявяването на обвиненията ще му назначат съдебен настойник. Не се тревожете, няма да го оставим така.

Сакс се обърна към лекаря:

— Какво смятате да правите? Какъв е този тест на празния стол?

Доктор Пени погледна адвоката, който кимна, и обясни:

— Не е тест, а вид терапия, метод, който дава много бързи резултати при изследването на някои видове поведение. Ще накарам Гарет да си представи, че Мери Бет седи пред него, и да й говори. Да й обясни действията си към нея. Надявам се да го накарам да си даде сметка, че е извършил нещо нередно, че й е причинил болка. Да разбере, че тя иска да се върне вкъщи, и така да го убедя да ни каже къде я е затворил.

— Мислите ли, че ще успеете?

— Методът всъщност не е предназначен за такива случаи, но мисля, че ще заработи.

Адвокатът погледна часовника си:

— Готов ли си, докторе?

Лекарят кимна.

— Да вървим тогава.

Влязоха в стаята за разпити.

Сакс остана в главното помещение. Наля си чаша вода и отпи бавно. Когато дежурният полицай зачете отново вестника си, тя бързо се вмъкна в стаята за наблюдение, където бе монтирана видеокамерата, записваща разпитите. Помещението беше празно. През огледалното стъкло Сакс видя Гарет в средата на стаята за разпити. Лекарят стоеше до масата. Кал Фредерикс седеше със скръстени ръце в ъгъла. Беше преметнал единия си крак върху другия, така най-добре личеше колко са високи токовете му.

Пред Гарет бе поставен празен стол.

На масата имаше няколко запотени кутии кола.

Сакс чу гласа на психолога в пращящия микрофон над главата си:

— Гарет, аз съм доктор Пени. Как си?

Момчето не отговори.

— Доста горещо е тук, а?

Гарет продължаваше да мълчи. Наведе глава и изпука с кокалчетата на палеца и показалеца си. Звукът се чуваше и в стаята за наблюдение. Сакс усети, че и тя е започнала да човърка кожата около показалеца си. Беше го разкървавила. Веднага спря и изпъна ръце до тялото си.

— Гарет, искам да ти помогна — продължи лекарят. — С адвоката ти, господин Фредерикс, се опитваме да облекчим присъдата ти. Можем да ти помогнем, но трябва да ни съдействаш.

— Ще се опитаме да научим някои неща, Гарет — заговори Фредерикс. — Всичко, което кажеш, ще си остане между нас. Без твое разрешение няма да кажем нищо на никого. Разбираш ли?

Момчето кимна.

— Запомни, Гарет — продължи лекарят, — ние сме на твоя страна… Искаш ли да опитаме нещо?

Момчето почеса подутината на лицето си.

— Добре.

Пени кимна към празния стол:

— Виждаш ли този стол?

— Виждам го.

— Ще си поиграем една игра. Представи си, че на стола седи някой наистина важен човек.

— Като президента ли?

— Не, някой, който е важен за теб. Представи си, че седи пред теб. Какво искаш да му кажеш? Бъди честен с него. Кажи му онова, което най-много ти се иска да му кажеш. Сподели тайните си с него. Ако си му ядосан, кажи му го. Ако го обичаш — също. Ако го желаеш (както мъж желае жена), кажи му го. Можеш да говориш, каквото си поискаш. Никой няма да ти се разсърди.

— Да говоря на стола ли? Защо?

— Така ще се успокоиш след лошите неща, които се случиха днес.

— Като това, че ме хванаха ли?

Сакс се усмихна.

На Пени явно също му идваше да се усмихне, но се сдържа. Премести празния стол по-близо до Гарет.

— Представи си сега, че някой, на когото наистина много държиш, седи на този стол. Да речем, Мери Бет Макконъл. Представи си, че сега ти се удава възможността да й кажеш нещо, което си премълчавал дълго време. Нещо, което никога не си се осмелявал да й кажеш. Нещо наистина важно, не някакви глупости.

Гарет огледа тревожно стаята. Погледна адвоката си, който кимна насърчително. Момчето си пое дълбоко въздух:

— Добре. Готов съм.

— Добре. Представи си Мери Бет и…

— Да, ама на нея нямам какво да й казвам.

— Така ли?

Момчето поклати глава:

— Вече съм й казал всичко, което съм искал.

— Няма ли нещо друго?

Момчето се поколеба:

— Не знам… Може би. Само че… по-скоро искам да си представя някого другиго на стола.

— Засега нека бъде Мери Бет. Каза, че може би искаш да й кажеш още нещо. Помисли си пак. Може би искаш да й кажеш, че те е предала или че те е обидила с нещо. Може би те е ядосала. Да й кажеш, че искаш да я накажеш за това. Каквото искаш, й кажи, Гарет. Каквото искаш. Става ли?

Гарет вдигна рамене:

— Не знам… Наистина ли трябва да си представя нея? Не може ли друг?

— Точно сега не. Представи си Мери Бет.

Момчето внезапно се обърна към огледалното стъкло и погледна право към Сакс. Тя неволно се отдръпна, макар да знаеше, че не може да я види. В очите му се четеше мълчалива молба.

Момчето се обърна отново към доктор Пени:

— Добре. Бих й казал, че се радвам, че е на сигурно място.

Лицето на лекаря светна:

— Много добре, Гарет. Да започнем оттук. Кажи й, че си я спасил. Обясни й защо си го направил.

Гарет погледна смутено празния стол.

— Тя беше в Блакуотър Ландинг и… — започна той.

— Не забравяй, че говориш на нея. Представи си, че е седнала на стола.

Гарет се изкашля:

— Ти беше в Блакуотър Ландинг. Това е… такова… много, много опасно място. Можеше да пострадаш, можеше да те убият. Тревожех се за теб. Не исках мъжът с тъмния гащеризон да те нарани.

— Какъв е този мъж? — попита лекарят.

— Онзи, който уби Били.

Лекарят погледна адвоката, който леко поклати глава.

— Гарет — продължи Пени, — знаеш ли, въпреки че си я спасил, Мери Бет може да си е помислила, че си й ядосан за нещо.

— Ядосан ли? Няма за какво да й се ядосвам.

— Ами, ти си я отделил от майка й, от дома й.

— Отведох я, за да не й се случи нищо лошо.

Той си спомни правилата на играта и се обърна към празния стол:

— Отведох те, за да не ти се случи нищо лошо.

— Струва ми се — продължи лекарят, — че искаш да й кажеш още нещо. С такова впечатление останах: че искаш да й кажеш нещо наистина важно, но нямаш смелост да го направиш.

Сакс имаше същото чувство. В очите на момчето се четеше тревога, но играта на лекаря явно му беше интересна. Какво ли си мислеше? Какво знаеше? Наистина искаше да каже още нещо. Какво?

Гарет сведе очи към ръцете си:

— Ами, може би наистина има още нещо.

— Давай.

— Трудно ми е…

Кал Фредерикс се наведе напред. Стисна здраво химикалката и бележника, готов да записва.

— Хайде да си представим ситуацията — каза доктор Пени. — Мери Бет седи пред теб. Тя чака да й го кажеш. Иска да й го кажеш.

— Иска ли? Наистина ли мислите така?

— Наистина — увери го лекарят. — Искаш ли да й кажеш нещо за мястото, където се намира сега? Където си я завел. Как изглежда? Може би трябва да й кажеш защо си я завел точно там.

— Не. Не искам да й казвам нищо такова.

— Какво тогава?

— Аз…

— Знам, че е трудно.

Сакс също се беше навела напред.

„Хайде — мислеше си тя. — Хайде. Искаме да ти помогнем. Помогни ни и ти.“

Доктор Пени продължи с хипнотизиращия си глас:

— Хайде, Гарет. Мери Бет седи на стола пред теб. Тя чака. Пита се какво искаш да й кажеш. Говори й, Гарет!

Лекарят подаде кутия кока-кола на Гарет. Момчето я взе и отпи жадно. След кратката пауза лекарят продължи:

— Какво искаш да й кажеш? Кое е толкова важно за теб? Виждам, че искаш да й го кажеш. Мисля, че тя трябва да го знае.

Той побутна стола още по-близо до момчето:

— Ето я, Гарет, седи право срещу теб. Какво искаш да й кажеш? Сега е моментът, Гарет. Хайде.

Момчето отпи отново. Ръцете му трепереха. Какво ли искаше да каже?

Изведнъж, за изненада на двамата мъже в стаята, Гарет се наведе напред и промълви:

— Наистина, наистина ми харесваш, Мери Бет. И… и ми се струва, че те обичам.

Отпи бързо от кока-колата, изпука с кокалчета, после стисна седалката на стола и наведе глава. Лицето му беше станало червено като домат.

— Това ли искаше да й кажеш? — попита лекарят.

Момчето кимна.

— Нещо друго?

— Ами… не.

Този път лекарят погледна адвоката и поклати глава.

— Господине — започна Гарет. — Докторе… Може ли… такова… една молба?

— Казвай, Гарет.

— Добре… имам една книга, бих искал да ми я донесете. „Миниатюрният свят“. Може ли?

— Ще го уредим.

Лекарят погледна Фредерикс, който завъртя смутено очи. Двамата мъже станаха и облякоха саката си.

— Засега свършихме, Гарет.

Момчето кимна.

Сакс бързо се изправи и излезе в главното помещение на ареста. Дежурният полицай дори не беше забелязал отсъствието й.

Фредерикс и лекарят спряха пред вратата на стаята за разпити. Гарет беше отведен в килията си.

Джим Бел влезе в помещението, Фредерикс му представи лекаря.

— Нещо интересно? — осведоми се шерифът.

Адвокатът поклати глава:

— Абсолютно нищо.

— Току-що говорих със съдията — обяви тържествено Бел. — В шест ще му предявят обвиненията, а довечера го преместват в „Ланкастър“.

— Още довечера ли? — изненада се Сакс.

— За него е по-добре да се махне от града. Тук прекалено много хора искат да поемат нещата в свои ръце.

— Мога да пробвам пак по-късно — предложи Пени. — Сега беше прекалено възбуден.

— Разбира се, че ще е възбуден — измърмори шерифът. — И мен да ме бяха арестували за убийство и отвличане, и аз щях да съм възбуден. В „Ланкастър“ можете да правите, каквото искате. Макгуайър смята да му предяви обвиненията веднага. Два часа след това го изпращаме. Между другото, Кал, ако искаш някакво споразумение, сега му е времето. Иначе Макгуайър ще настоява за предумишлено убийство.

Сакс се върна в шерифството. Райм я посрещна с обичайното си мрънкане:

— Хайде, Сакс, помогни на горкия Бен да се справи с останалата апаратура и да се махаме.

Тя застана мълчаливо на прозореца. Накрая проговори:

— Райм.

Криминологът я погледна. Присви очи, сякаш изучава някакво веществено доказателство.

— Не ми харесва, Сакс.

— Какво?

— Никак не ми харесва. Бен, не така. Свали първо арматурата, после го опаковай.

— Арматура ли?

Бен се бореше с алтернативния източник на светлина.

— Статива — обясни Сакс и му показа как да го демонтира.

— Благодаря. — Бен започна да навива кабела на компютъра.

— Погледа ти, Сакс, това не харесвам. Погледа ти и гласа ти — уточни Райм.

— Бен, би ли ни оставил за минутка насаме? — помоли тя.

— Не, не може — възрази Райм. — Нямаме време. Трябва да опаковаме нещата и да се махаме час по-скоро.

— Само пет минути.

Бен погледна Райм, после Сакс и тъй като тя го гледаше умолително, а не гневно като криминолога, едрият младеж реши да изпълни нейното желание и излезе от стаята.

Райм се опита да сложи край на разговора.

— Сакс, направихме всичко, което ни беше по силите. Спасихме Лидия. Хванахме престъпника. Той ще се съгласи на споразумение и ще им каже къде е Мери Бет.

— Няма да им каже.

— Това не е наш проблем. Нищо повече не можем…

— Не мисля, че го е направил.

— Че е убил Мери Бет ли? Може би не, но…

— Имам предвид Били. Не го е убил той.

Райм тръсна гневно глава:

— Вярваш на бръщолевенията му за човека с тъмния гащеризон, така ли?

— Да, вярвам му.

— Сакс, момчето е нещастно и ти му съчувстваш. И аз му съчувствам, но…

— Това няма нищо общо със съчувствието.

— Права си, няма. Единственото, на което можем да вярваме, са веществените доказателства, а те показват, че няма никакъв човек с гащеризон и че Гарет е виновен.

— Веществените доказателства показват, че може би е виновен, Райм. Не го доказват. Уликите могат да бъдат тълкувани по много различни начини. Освен това аз имам някои собствени улики.

— Какви например?

— Той ме помоли да се грижа за насекомите му.

— Е, и?

— Не ти ли се струва малко странно хладнокръвен убиец да се тревожи за някакви си буболечки?

— Това не е доказателство, Сакс. Това е неговата стратегия. Психологическа атака, опит да спечели благоразположението ни. Момчето е умно, не забравяй. Висок коефициент на интелигентност, добри оценки. Погледни само какво чете! Научил е много неща от насекомите. А един от характерните им признаци е, че нямат морален код. Стремят се само да оцелеят. Това е научил от тях. Това е повлияло на развитието му.

— Знаеш ли за капана, който беше поставил? Дупката в боровата горичка.

Райм кимна.

— Беше дълбока само петдесет сантиметра, а гнездото беше празно. Никакви оси. Бутилката с амоняк пък беше поставена така, че да не нарани никого. Беше я сложил само за да ни усети, като се приближим.

— Това не е обективно доказателство, Сакс, като кървавата кърпичка например.

— Каза, че мастурбирал. Мери Бет си ударила главата и той избърсал кръвта с кърпичката. Пък и да я е изнасилил, за какво му е притрябвала кърпичката?

— За да се избърше след това.

— Глупости, това не е поведение на изнасилвач.

Райм започна да цитира от учебника си по криминология:

— „Поведението само подсказва, уликите…“

— „… доказват“ — завърши тя. — Добре, на местопрестъплението имаше сума ти следи от обувки. Спомни си, че сцената беше замърсена. Някои от отпечатъците може да са на човека с гащеризона.

— По оръжието на убийството няма други отпечатъци.

— Момчето твърди, че мъжът бил с ръкавици.

— Нямаше следи от кожа.

— Може да са били от текстил. Дай да огледаме отново лопатата и да…

— Може това, може онова! Стига, Сакс, това са безпочвени предположения.

— Да го беше чул само как говореше за Мери Бет. Той се тревожеше за нея.

— Преструвал се е. Кое е първото ми правило?

— Кое от всичките?

— Не се доверявай на свидетели.

— Не, той я обича, тревожи се за нея! Наистина вярва, че я пази.

— О, със сигурност я пази — прекъсна ги мъжки глас откъм вратата.

Сакс и Райм се обърнаха. На прага стоеше доктор Елиът Пени.

— Пази я от себе си — допълни той.

Сакс го запозна с криминолога.

— Исках да се запозная с вас, Линкълн — каза лекарят. — Специалността ми е съдебна психология. Миналата година се запознах с Бърт Маркам на една конференция. Много хубави неща ми е говорил за вас.

— Бърт е един от най-добрите ми приятели — отвърна Райм. — Наскоро го назначиха за началник на Криминологичния отдел в Чикагското полицейско управление.

— Исках само да се запознаем. — Лекарят кимна към вратата: — Адвокатът на Гарет разговаря в момента с прокурора, но не мисля, че шансовете на момчето са големи.

— Какво имахте предвид, като казахте, че я пазел от себе си? — попита Сакс. — Нещо като раздвояване на личността ли?

— Не — отвърна Пени, без ни най-малко да се смущава от скептичната нотка в гласа й. — Безспорно момчето страда от някакво психологическо разстройство, но раздвояването на личността е нещо изключително рядко. Гарет знае много добре какво е причинил на Мери Бет и Били Стейл. Почти съм сигурен, че я е отвлякъл далеч от Блакуотър Ландинг, където вероятно е убил всички онези хора през последните две години и където е уплашил… как му беше името?… онова момче, Уилкс, което след това се е самоубило. Мисля, че е възнамерявал да изнасили и да убие Мери Бет, когато е убил Били, но тази част от съзнанието му, която я „обича“, не му е позволила да го направи. Затова веднага я е отвлякъл далеч от Блакуотър Ландинг, за да я предпази от себе си. Убеден съм, че впоследствие я е изнасилил, въпреки че според него това не е изнасилване, а взимане на това, което му се полага за грижата. За него това е толкова нормално, колкото ако беше женен за нея. Той обаче продължава да чувства необходимост да я убие, затова се е върнал в Блакуотър Ландинг, за да си намери заместваща жертва, Лидия Джонсън. Несъмнено се е канел да я убие вместо Мери Бет.

— Надявам се, няма да вземете хонорар от защитата, ако това са показанията ви в полза на подсъдимия — отбеляза остро Сакс.

Пени поклати глава:

— Като знам доказателствата на обвинението, момчето ще отиде в затвора независимо от показанията ми като експерт.

— Грешите. Аз не вярвам, че той е убил младежа, и мисля, че нещата с отвличането не са толкова ясни, колкото си ги представяме.

Пени вдигна рамене:

— Професионалното ми мнение е, че го е извършил. Разбира се, не съм провел всички необходими изследвания, но момчето ясно показва склонност към антисоциално поведение. Естествено ще се наложи да проведа пълния набор от тестове, но той проявява типично поведение на престъпник. Има висок коефициент на интелигентност, обмисля хладнокръвно действията си, не чувства угризения. Това момче е опасно.

— Сакс, какво повече искаш? — попита Райм. — Това вече не е наша грижа.

Тя не му обърна внимание:

— Ама, докторе…

Лекарят вдигна ръка:

— Нека ви попитам нещо.

— Какво?

— Имате ли деца?

— Не — отвърна тя след кратко колебание. — Защо питате?

— Симпатията ви към момчето е съвсем разбираема, всички му съчувстваме, но вие може би сте объркана от някакво скрито майчинско чувство.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че тъй като самата вие искате да имате деца, не сте в състояние да направите правилна преценка за вината или невинността на едно шестнайсетгодишно момче. Особено като става дума за сираче, което е преживяло трудно детство.

— Напълно обективна съм. Тук много неща не се връзват. Гарет няма мотив…

— Мотивите не са доказателство пред съда, Сакс — напомни й Райм.

— Стига с твоите мъдри умозаключения, Линкълн.

— Чух, че питахте Кал Фредерикс за „Ланкастър“ — продължи психологът, — за това, какво ще стане с момчето там. Интересувахте се дали можете да помогнете с нещо.

Сакс вдигна вежди.

— Е, мисля, че има с какво да му помогнете. Най-доброто, което можете да направите, е да прекарате известно време с него. Съдът може да ви назначи за помощничка на съдебния настойник. Разбира се, първо ще трябва да ви одобрят, но съм сигурен, че няма да имате проблеми. Може на вас да каже къде е Мери Бет.

Докато Сакс обмисляше предложението, на вратата се появи Том.

— Микробусът е долу, Линкълн.

Райм хвърли последен поглед към картата, после обърна количката си към вратата:

— Време е да се сбогуваме, приятели…

Джим Бел влезе и постави ръка на рамото му:

— Започнахме претърсване на Аутърбанкс. Ако имаме късмет, ще я открием за няколко дни. Не знам как да ти се отблагодаря, Линкълн.

Райм кимна и му пожела късмет.

— Ще ти дойда на свиждане в болницата, Линкълн — каза Бен. — Ще ти донеса бутилка уиски. Кога мислиш, че ще ти разрешат отново да пиеш?

— Не много скоро.

— Ще помогна на Бен да довърши опаковането — каза Сакс.

— Ако искате, ще ви откараме до Ейвъри — предложи й Бел.

Тя кимна:

— Благодаря. Скоро идвам, Райм.

Както изглеждаше обаче, криминологът вече бе напуснал Танърс Корнър, духом, ако не телом. Той не отговори. Сакс чу само заглъхващото бръмчене на инвалидната количка.

След петнайсетина минути по-голямата част от изследователската апаратура бе опакована. Сакс благодари на Бен Кър за помощта и той си тръгна.

Веднага след това се появи Джеси Корн. Сакс се зачуди дали е чакал в коридора да остане сама.

— Голяма работа е, а? — каза Джеси. — Господин Райм, де.

Започна да мести кутиите, без да са го молили, и то не там, където трябва.

— Да — отвърна безразлично Сакс.

— Тази операция, за която говори, ще го оправи ли?

Искаше й се да му отговори: „Ще го убие. Ще влоши положението му“, но каза само:

— Не.

Очакваше Джеси да я попита защо тогава се подлага на нея, но полицаят отбеляза:

— Понякога човек чувства, че трябва да направи нещо. Независимо колко безнадеждно му се струва.

Сакс вдигна рамене. Съгласна беше с това. Заключи кутията на микроскопа и нави последния останал кабел. Забеляза на масата книгите, които бяха взели от стаята на Гарет. Взе „Миниатюрният свят“. Отвори я и зачете:

Сакс хвърли поглед в коридора, където Кал Фредерикс и Браян Макгуайър още водеха сложни юридически преговори.

Затвори книгата. Спомни си думите на лекаря:

„Да прекарате известно време с него…“

— Малко тъпо ще е да те каня на стрелбището — каза Джеси Корн. — Затова какво ще кажеш за едно кафе?

Сакс се засмя наум. Значи все пак се осмели да я покани на среща.

— Няма да имам време — каза. — Трябва да занеса тази книга в ареста. После отивам в болницата в Ейвъри. Какво ще кажеш за друг път?

— Съгласен.

21.

В бар „При Еди“, на една пряка от ареста, Кюлбо изръмжа:

— Това не е игра, Шон.

— Не казвам, че е игра — оправда се О’Сараян. — Не може ли човек да се посмее? По дяволите, стана ми смешно! Гледах онази реклама по телевизията. В която човекът се опитва да стигне до летището, а колата му…

— Много често почна да ти се случва. Постоянно си правиш глупави шеги. Изобщо не внимаваш какво ти се говори.

— Добре де. Целият съм в слух. И така, отиваме отзад. Вратата ще бъде отключена.

— Точно това щях да попитам — намеси се Томъл. — Задната врата на ареста никога не е отключена. Заключват я с резе.

— Резето ще е дръпнато и вратата ще бъде отключена, ясно ли е?

— Щом казваш — съгласи се скептично Томъл.

— Вратата ще бъде отключена — продължи Кюлбо. — Влизаме. На масата ще има един ключ, на малката метална маса, сещате ли се?

Разбира се, че знаеха за коя маса става дума. Всеки, който бе прекарал някоя нощ в ареста на Танърс Корнър, се беше спъвал в проклетата маса, особено ако е бил пиян.

— Добре, продължавай — подкани го О’Сараян, който вече внимаваше в разговора.

— Отключваме килията. Аз ще напръскам хлапето със спрея. Ще му нахлузя торба на главата (взел съм онази, дето давя котета в нея) и го извеждаме. Може да вика, колкото си иска, никой няма да го чуе. Харис, ти ще чакаш в камиона. До самата врата, с включен двигател.

— Къде ще го закараме? — поинтересува се О’Сараян.

— Не у нас, разбира се — отвърна Кюлбо.

Питаше се дали О’Сараян не е мислил, че ще заведат отвлечения затворник у дома на някого от тях. Това означаваше само, че хилавият мъж бе по-глупав, отколкото Кюлбо предполагаше.

— Ще го закараме в изоставения гараж край линията.

— Добре — съгласи се О’Сараян.

— Ще го закараме там. Аз съм си взел газовата горелка. Ще се позанимаваме малко. Пет минути са му достатъчни да пропее къде е скрил Мери Бет.

— И после ще го…

— Какво? — сопна се Кюлбо, после зашепна: — Внимавай да не изтървеш нещо пред другите клиенти.

— Ама ти току-що разправяше как ще изпробваш горелката си върху момчето — оправда се също шепнешком О’Сараян. — Не ми изглежда по-добро от това, за което питам… за после.

Кюлбо нямаше какво да възрази, въпреки че хич не му се признаваше, че О’Сараян може да е прав. Затова каза само:

— Всичко се случва.

— Да — съгласи се Томъл.

О’Сараян завъртя капачка от бира между пръстите си; зачегърта калта под ноктите си с нея. Беше се умърлушил.

— Какво има? — попита Кюлбо.

— Много е рисковано. По-лесно щяхме да го пипнем в гората, на воденицата.

— Само че сега той не е в гората, нито на воденицата.

О’Сараян вдигна рамене:

— Просто се питах дали си струва за тия пари.

Кюлбо се почеса по брадата. Чудеше се дали да не се обръсне, за да не му е толкова горещо. Само че така двойната му брадичка щеше да личи повече.

— Искаш да се откажеш ли? Така няма да получиш нищо. Аз предпочитам да деля на две вместо на три.

— А, не, не се отказвам. Планът ми звучи добре.

О’Сараян отново се загледа в телевизора над бара. Показваха някакъв сериал. Главната актриса привлече вниманието му и той се зазяпа в бюста й.

Томъл погледна през прозореца.

— Я гледайте. Онази сладурана. Възбуждам се само като си помисля за нея.

Червенокосата полицайка от Ню Йорк, онази, дето работеше толкова бързо с ножа, вървеше по улицата с книга в ръка.

— Апетитно парче — съгласи се О’Сараян.

Кюлбо обаче помнеше решителния й поглед и ножа, опрян в гърлото на другаря му.

— Не си струва — отсече той.

Червенокосата влезе в ареста.

— Това май променя малко плановете — отбеляза О’Сараян.

— Не, не ги променя. Харис, закарваш камиона отзад и чакаш със запален двигател.

— Ами тя? — попита Томъл.

— Имаме достатъчно сълзотворен газ.

Заместник-шериф Натан Грумър кимна на Сакс. Влюбеният поглед на Джеси Корн вече й беше писнал; сдържаната усмивка на Натан бе направо облекчение.

— Здравейте, госпожице.

— Вие бяхте Натан, нали?

— Да.

— Май майсторите някаква примамка, а?

— Това старо чучело ли? — измънка смутено той.

— Какво е?

— Женска патица.

— Сам ли я направихте?

— Това ми е хобито. В шерифството имам още две. Идете да ги видите, ако искате. Нямаше ли да си ходите?

— Скоро си тръгвам. Как е той?

— Кой? Шериф Бел ли?

— Не. Гарет.

— А, не знам. Мейсън отиде да го види, поговориха малко. Опита се да изкопчи нещо за момичето, но момчето продължава да мълчи.

— Мейсън там ли е още?

— Не, тръгна си.

— А шерифът и Люси?

— Няма ги, и те си отидоха. В шерифството са. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Гарет искаше да му донеса тази книга. Мога ли да му я дам?

— Каква е? Библията ли?

— Не, за насекомите е.

Натан взе книгата и я разгледа внимателно; сигурно се опасяваше да няма скрито оръжие. След това й я върна:

— Голяма откачалка, а? Като от филм на ужасите. Трябва да му донесете и Библията.

— Това май повече го интересува.

— Права сте. Оставете оръжието си в сейфа и елате.

Сакс остави револвера си и пристъпи към вратата, но Натан продължаваше да я гледа настоятелно. Тя вдигна вежди.

— Ами, госпожице, разбрах, че имате и нож.

— О, да, забравих.

— Правилата са си правила, нали разбирате.

Тя му подаде автоматичния си нож и той го прибра при револвера.

— Искате ли и белезниците? — попита тя.

— Не. Те не могат да ви създадат неприятности. Въпреки че веднъж едно отче доста загази точно заради белезници. Жена му го заварила вързан за леглото, а Сали Ан Карлсън седяла отгоре му. Елате, ще ви отключа.

Рич Кюлбо и Шон О’Сараян се приближиха до увехналия люляков храст зад ареста.

Задната врата на постройката гледаше към голяма поляна, обрасла с бурени и затрупана с боклук, ръждясали авточасти и домакински електроуреди. Не липсваха и употребявани презервативи.

Харис Томъл докара лъскавия си „Форд F 250“. Кюлбо си помисли, че щеше да е добре да мине от друго място, не по главната улица, но наоколо не се виждаше жива душа, пък и закусвалнята отсреща вече бе затворена. Поне камионът беше нов и не бръмчеше много.

— Кой е дежурен? — попита О’Сараян.

— Натан Грумър.

— Полицайката с него ли е?

— Не знам. Откъде, по дяволите, да знам? И да е вътре, револверът и ножът, с който се опита да те татуира, трябва да са в сейфа.

— Натан няма ли да я чуе, ако вземе да вика?

Кюлбо отново си спомни хладнокръвния поглед на червенокосата.

— По-вероятно е момчето да се развика.

— Добре де, какво ще правим тогава?

— Нахлузваме му бързо торбата. Дръж.

Кюлбо подаде на О’Сараян флакон спрей:

— Пръскай на ниско, защото могат да залегнат.

— Това… няма ли да задуши и нас?

— Ако не си го пръснеш в скапаната мутра, не. Пръска в една посока, не е като облак.

— С кого да се заема?

— С момчето.

— Ами ако жената е по-близо?

— Тя е за мен — изсъска Кюлбо.

— Ама…

— Остави я на мен!

— Добре, добре.

Наведоха глави, за да минат покрай мръсния прозорец от задната страна на ареста, и спряха пред металната врата. Тя бе леко открехната.

— Виждаш ли, отворена е — прошепна Кюлбо, горд, че всичко върви, както той е предвидил. — Хайде, като кимна, влизаме бързо и ги напръскваме… И недей да пестиш тази гадост.

Подаде голяма торба на другаря си.

— После му я нахлузваш на главата.

О’Сараян стисна спрея, после кимна към торбата в ръцете на Кюлбо.

— Значи и нея ще откараме, така ли?

Кюлбо въздъхна отегчено:

— Да, Шон. И нея.

— А? Добре де. Само питам.

— Като ги зашеметим, веднага ги изкарваме. Ие спирай по никаква причина.

— Добре… А, да ти кажа само. Взел съм си колта.

— Какво?

— Револвера бе, донесъл съм го за всеки случай.

Кюлбо се замисли за момент, после каза:

— Добре.

И хвана дръжката на вратата.

22.

Дали това ще е последното нещо, което наблюдаваше?

От леглото си Линкълн Райм виждаше парка на Университетския медицински център в Ейвъри. Разкошни дървета, криволичеща между тучни ливади алея, каменен шадраван, копие, по думите на една сестра, на някакъв известен фонтан в парка на Севернокаролинския университет в Чапъл Хил.

От апартамента си в Сентрал Парк в Манхатън Райм виждаше небето и някои от небостъргачите по Пето авеню. Не можеше обаче да види самия Сентрал Парк, освен ако не преместят леглото му до прозореца.

Тук, може би защото сградата е била строена с грижа за пациентите, прозорците бяха по-ниски.

Отново се замисли дали операцията ще бъде успешна. Дали щеше да я преживее.

„Разбира се, че има риск…“

За Линкълн Райм най-неприятното нещо на света бе неспособността му да извършва най-обикновени човешки дейности.

Пътуването от Ню Йорк до Северна Каролина например бе планирано толкова дълго, че не му създаде никакъв проблем. Най-мъчителна за него беше невъзможността да извършва дори най-обикновени движения: да се почеше, да си измие зъбите, да обърше устата си, да си отвори бутилка минерална вода, да седне на стол и да погледа как врабчетата се къпят в прахта…

Отново се запита дали всичко това не е една голяма глупост.

Беше се срещал с най-известните невролози в страната, самият той бе учен. Беше изчел почти цялата литература по въпроса и много добре разбираше колко малка е вероятността да се възстанови след травмата на четвъртия шиен прешлен. Все пак беше готов да се подложи на операцията.

Въпреки че гледката от прозореца на тази непозната болница в този непознат град можеше да се окаже последна.

Защо все пак го правеше?

А, имаше много важна причина.

Всъщност точно тази причина хладнокръвният криминолог още не можеше да приеме и никога не беше изказвал на глас. Защото тя нямаше нищо общо с познанията му за веществените доказателства. Нищо общо с миенето на зъбите или седенето на леглото. Не, всичко бе само заради Амелия Сакс.

Най-накрая той призна пред себе си истината: страхуваше се да не я загуби. Страхуваше се, че тя рано или късно ще си намери друг Ник. Това беше неизбежно: тя щеше да предпочете всеки друг пред прикования на легло инвалид. Тя искаше да има деца. Искаше да води нормален живот. И така, Райм беше готов да рискува живота си, да рискува да влоши състоянието си заради слабата надежда, че може да се оправи.

О, знаеше, разбира се, че ако операцията се окаже успешна, пак няма да може да се разхожда по Пето авеню под ръка със Сакс. Надяваше се да постигне поне малко подобрение, една съвсем малка крачка към нормалния живот. Да бъде малко по-близо до нея. В най-смелите си мечти Райм си представяше как стиска ръката й, как усеща допира й.

За всеки друг това бе дреболия.

За Линкълн Райм беше чудо.

— Може ли да изкажа едно наблюдение? — попита Том.

— Не. Къде е Амелия?

— Все пак ще ти кажа. Не си пил от няколко дни.

— Знам. Затова съм толкова кисел.

— Готвиш се за операцията, а?

— Така ми наредиха докторите.

— Откога спазваш нарежданията им?

Райм вдигна рамене:

— Ще ме натъпчат с Бог знае какви химии. Реших, че няма да е много разумно да се тровя допълнително.

— Прав си, няма да е разумно. Важното е, че най-после се вслуша в лекарски съвет. Гордея се с теб.

— Гордост, най-после едно положително чувство.

Том обаче бе свикнал с ироничните му забележки.

— Може ли да кажа още нещо? — попита той.

— Така и така ще го кажеш, независимо дали ти разреша, или не.

— Четох за тази операция, Линкълн.

— О, така ли? Надявам се, в свободното си време.

— Исках да кажа, че ако не проработи този път, можем да се върнем следващата година. След две години. След пет. Все някога трябва да подейства.

Чувствата на Линкълн Райм се бяха парализирали заедно с гръбначния му мозък, но той все пак измънка:

— Благодаря, Том. И така, къде е тази проклета лекарка? Помогнах на обществото, като залових онзи превъртял хлапак. Мисля, че могат да ми обърнат малко повече внимание.

— Закъснява само с десет минути, Линкълн. Освен това ние отлагаме тази среща от два дни.

— Почти с двайсет минути закъснява. А, ето я.

Вратата се отвори и Райм вдигна поглед в очакване да види доктор Уивър.

Очакването му обаче бе излъгано.

В стаята влезе шериф Джим Бел, целият плувнал в пот. Отзад в коридора стоеше шуреят му, Стив Фар. И двамата очевидно бяха доста разтревожени.

Отначало криминологът си помисли, че са открили Мери Бет мъртва. Че момчето все пак я е убило. След това си помисли колко болезнено Сакс ще приеме вестта, която ще разбие вярата й в невинността на хлапето.

Бел обаче явно имаше други новини:

— Съжалявам, че трябва да ти го съобщя, Линкълн…

Райм веднага се досети, че става дума за нещо, което го засяга много по-лично от съдбата на Мери Бет Макконъл и Гарет Ханлън.

— Щях да се обадя — продължи шерифът, — но реших, че трябва да ти го кажа лично.

— Какво има, Джим?

— Амелия…

— Какво? — намеси се Том.

— Какво за Амелия?

Райм естествено не можеше да почувства, че сърцето му започва да бие по-бързо, усети само учестяването на пулса в слепоочията си.

— Какво има? Казвай!

— Рич Кюлбо и приятелите му отишли в ареста. Не знам какво точно си били наумили, вероятно нищо хубаво, но така или иначе, открили заместника ми, Натан, заключен с белезници в предното помещение. Килията била празна.

— Килията?

— Да, на Гарет — добави Бел, сякаш това обясняваше всичко.

Райм все още не разбираше.

— Какво…

— Натан каза, че твоята Амелия го завързала и измъкнала Гарет. Това е съучастничество при бягство на престъпник. Избягали са, въоръжени са и никой няма представа къде са.