Убийте Райм

42.

Мейсън Жермен и мрачният чернокож се запътиха бавно към ареста на Танърс Корнър.

Чернокожият се потеше; раздразнено пропъди някакъв комар. Промърмори нещо и прокара ръка по късата си къдрава коса. На Мейсън му идеше да се заяде за нещо, но се сдържа.

Чернокожият бе висок и ако се изправеше на пръсти, можеше да надникне през прозореца на ареста. Носеше ниски черни обувки от луксозна кожа, което по някаква причина още повече усили неприязънта на Мейсън към него. Как ли щеше да стреля този надут гражданин?

— Там е — обяви чернокожият. — Сама. Вие минете отпред. Отзад може ли да се влезе?

— Аз съм заместник-шериф, не помните ли? Имам ключ — отбеляза саркастично Мейсън. Чудеше се дали онзи е толкова тъп, та да не се сети.

— Само питах дали има врата отзад — тросна се чернокожият. — Което няма откъде да знам, защото съм за пръв път в този блатист град.

— Да, има врата!

— Хайде тогава.

Чернокожият вече държеше пистолета си в ръка. Мейсън не беше видял кога го е извадил от кобура.

Сакс втренчено наблюдаваше една муха.

Какъв ли вид беше? Гарет сигурно веднага щеше да определи. Бе цяла енциклопедия по естествена история. Какво ли чувства един родител, когато знанията на детето му надминат неговите собствени? Сигурно безкрайна гордост. А може би малко завист? Чувство, което тя никога нямаше да изпита.

Отново се замисли за баща си. За мъжа, който предотвратяваше престъпленията. За мъжа, който не бе изстрелял нито един куршум в живота си. Гордееше се с дъщеря си и в същото време се тревожеше заради голямата й любов към оръжията. „Стреляй винаги последна“ — й казваше той.

„О, Джеси… Какво мога да ти кажа за оправдание?… Нищо, разбира се. Теб вече те няма.“

Замисли се за Райм.

„Ти и аз… Ти и аз.“

Спомни си как преди няколко месеца лежаха един до друг на голямото легло в манхатънския му апартамент и гледаха „Ромео и Жулиета“ на Лурман, съвременна постановка от Маями. Тогава тя си даде сметка, че и те са като онези нещастни любовници. После й мина друга мисъл: може би бяха обречени да умрат заедно.

Не посмя да го сподели с Райм — той винаги разсъждаваше рационално, в неговия мозък нямаше и частица сантименталност. Но оттогава често се сещаше за това и по необяснима причина то я успокояваше.

Сега обаче не можеше да намери покой дори в тази мисъл. Не, щяха да живеят и да умрат разделени! И вината бе изцяло нейна!

Вратата на ареста се отвори и един млад полицай влезе в коридора между килиите. Тя го позна. Беше Стив Фар, шуреят на Джим Бел.

— Здрасти — каза той.

Сакс кимна. После забеляза две необичайни неща. Едното беше, че заместник-шерифът носеше часовник „Ролекс“, който сигурно струваше половин годишна заплата за обикновен севернокаролински полицай.

Другото бе, че държеше нож и кобурът му бе разкопчан.

Въпреки надписа на вратата към килиите: „Преди да влезете в района за задържане, оставете всички оръжия в сейфа.“

— Как е? — попита Фар.

Тя не отговори.

— Днес не сме много разговорливи, а? Добре, госпожичке, имам добра новина. Свободна си.

— Свободна ли?

— Да. Решиха, че си стреляла неволно и няма защо да те задържат.

— Ами заповедта за освобождаване?

— Каква заповед?!

— Никой задържан не може да бъде освобождаван без заповед, подписана от главния прокурор.

Фар отключи килията и се отдръпна встрани. Постави ръка на кобура.

— О, сигурно е така в големите градове. Тук обаче избягваме тази бюрократщина. Казват, че южняците сме били мързеливи, но това не е вярно. Не, ние действаме по-ефективно.

Сакс не помръдна от пейката.

— Мога ли да попитам защо носите оръжие в ареста?

— Е, тук не спазваме много стриктно правилата. Хайде, свободна си да си ходиш. Друг на твое място щеше да подскочи от радост при такава новина.

Той кимна към задната врата на ареста.

— През задната врата ли? — изненада се Сакс.

— Ами да.

— Не можеш да застреляш бягащ затворник в гърба. Това е убийство!

Той кимна спокойно.

Каква ли клопка й бяха устроили? Дали истинският убиец не я чакаше отвън? Вероятно. Младият полицай си удря главата в нещо, започва да вика за помощ, изстрелва, разбира се, първия куршум в тавана. Навън някой чува виковете, решава, че Сакс е въоръжена и я застрелва.

Тя не помръдна.

— Хайде, ставай и тръгвай — нареди Фар.

Извади оръжието си.

Тя бавно се изправи.

„Ти и аз, Райм…“

— Почти позна, Линкълн — каза Джим Бел. — Към деветдесет процента. Добър резултат за разследване. Лошото е, че в останалите десет процента се включвам аз.

Бел изключи климатика. В стаята започна да става горещо. Райм усети, че челото му се запотява. Задиша по-трудно.

— Две семейства покрай Блакуотър Канал отказаха да продадат правата си върху земята на господин Давет — продължи шерифът.

„Господин Давет! Голямо уважение.“

— Затова шефът на охраната му нае неколцина от нас да решим проблема. Поговорихме си надълго и нашироко с Конклинови и те най-сетне склониха. Бащата на Гарет обаче продължаваше да упорства. Искахме да направим всичко като пътнотранспортно произшествие, затова взехме една тубичка от тази помия… — Той кимна към тубата на масата. — Знаехме, че всяка сряда ходят на ресторант. Изляхме отровата в отдушника на колата и се скрихме в гората. Те влязоха и бащата на Гарет включи климатика. Отровата навлезе в купето. Обаче бяхме сипали прекалено много…

Той отново погледна тубата:

— Това тук е достатъчно да убие човек два пъти. Нещастниците започнаха да се гърчат… Не бяха много приятна гледка. Гарет дойде по-късно. Опита се да влезе, но не успя. Вдиша порядъчна порция от отровата и стана като зомби. Избяга в гората, преди да успеем да го хванем. Когато се появи отново, след седмица-две, не си спомняше вече нищо. Заради отравянето, дето спомена, предполагам. Затова го оставихме: щеше да е много подозрително, ако умре толкова скоро. Точно както ти предположи. Изгорихме труповете и ги заровихме в Блакуотър Ландинг. Потопихме колата в един вир край Канал роуд. Платихме на съдебния лекар сто хиляди за лъжливия доклад от аутопсията. Като се разбереше, че някой е пипнал рак и много любопитства, Кюлбо и другите се заемаха с него.

— Ами онова погребение, което видяхме онзи ден? Вие убихте детето, нали?

— Тод Уилкс ли? Не, той се самоуби.

— И това обаче е заради токсафена, нали? Какво имаше? Рак ли? Чернодробни увреждания? Мозъчни увреждания?

— Може би. Не знам — отвърна шерифът, но по погледа му личеше, че много добре знае.

— Гарет няма нищо общо с това, нали?

— Не.

— Ами онези мъже при бараката? Онези, които са нападнали Мери Бет?

— Сами Бостън и Лот Купър. И те бяха замесени. Изпробваха продуктите на Давет из слабо населените райони. Знаеха, че търсим Мери Бет, и като я намерили, решили да я задържат малко, за да се позабавляват. Вярно е също, че бях наел Били да я убие. Само че Гарет успя да я измъкне.

— Моята помощ ти беше нужна, за да я открия, нали? Не да я спасиш, а да я убиеш и да унищожиш останалите улики.

— След като хванахме с твоя помощ Гарет и го затворихме, бях оставил вратата на ареста отключена, за да могат Кюлбо и приятелчетата му да го измъкнат и да го „убедят“ да проговори. Твоята приятелка обаче провали плана.

— Когато разбрах къде е бараката, ти си се обадил на Кюлбо и си го изпратил да ни убие.

— Съжалявам… Работата много се обърка. Не исках да ви убивам всички, но… така се наложи.

— Гнездо на оси…

— О, да, в този град има няколко оси.

— Кажи ми, струва ли си заради тези луксозни къщи и скъпи коли да унищожаваш цял град? Огледай се, Бел. Онзи ден погребваха дете. В този град не се чува детска глъч. Знаеш ли защо? Хората са стерилни.

— Да, опасно е да сключваш сделки с дявола, но не е ли целият живот една голяма сделка?

Приближи до масата, сложи си гумени ръкавици и вдигна тубата с токсафена. Пристъпи към инвалида и бавно започна да развива запушалката.

Стив Фар опря цевта в гърба на Амелия Сакс и грубо я изблъска към задната врата.

Класическа грешка! Така тя знаеше на каква височина е оръжието и можеше да го блъсне с лакът. При малко късмет Фар щеше да го изпусне, а тя щеше да има време да дотича до Мейнстрийт. Там полицаят нямаше да посмее да стреля, защото щеше да има прекалено много свидетели.

Той отвори вратата.

Слънцето блесна в очите й и тя замижа.

— И сега какво? — попита.

— Свободна си — отвърна безгрижно полицаят.

Тя напрегна мускули, приготви се да се извърти, но той бързо я изблъска навън и се отдръпна назад. Сега не можеше да му направи нищо. Тя въздъхна.

Отстрани, от един храст, се чу леко изщракване.

— Хайде — подкани я Фар. — Бягай.

Тя отново си помисли за Ромео и Жулиета.

И за хубавото гробище на хълма срещу Танърс Корнър, покрай което бяха минали, както й се струваше, преди векове.

„О, Райм…“

Тръгна бавно напред.

— Не мислиш ли, че някой може да се усъмни? — попита Райм. — Аз не съм в състояние да отвия капачката.

— Блъснал си се в масата — отвърна Бел. — Капачката не е била добре завита и тубата се е разляла върху теб. Аз съм тръгнал да търся помощ, но вече е било прекалено късно.

— Амелия няма да остави това така. Нито пък Люси.

— Гаджето ти не е никаква пречка. А Люси? Тя може да се разболее отново… и този път няма да има какво да й режат, за да я спасят.

Бел се замисли за момент, после се приближи и лисна течността в лицето на Райм. Отстъпи бързо и закри уста с кърпичката си.

Райм рязко дръпна глава назад, устните му се разтвориха и част от течността попадна в устата му. Той се закашля.

Бел свали ръкавиците и ги пъхна в джобовете си. Наблюдава няколко минути Райм, после бавно се приближи до вратата, отключи я, отвори и изкрещя:

— Помощ! Някой да дойде на помощ! — Излезе в коридора: — Помо…

И се изправи срещу насоченото оръжие на Люси Кър.

— Господи, Люси!

— Стига, Джим. Всичко свърши!

Шерифът отстъпи. След него нахлу Натан и бързо го обезоръжи. Последва го едър мъж с тъмен костюм и бяла риза.

Бен също се втурна в стаята и без да обръща внимание на останалите, извади салфетка и започна да бърше лицето на криминолога.

Шериф Бел заобяснява припряно:

— Случи се нещастие! Отровата се разля! Аз тъкмо…

Райм плю и се закашля. Обърна се към Бен:

— Би ли ми избърсал бузата малко по-нагоре? Да не ми влезе в очите. Благодаря.

— На твоите услуги, Линкълн.

— Тръгнах да търся помощ! — продължи да се оправдава Бел. — Това се разплиска и…

Мъжът с костюма извади белезници и ги щракна около китките на шерифа:

— Джеймс Бел, аз съм детектив Хюго Бранч от Щатското полицейско управление на Северна Каролина. Арестуван сте. — Обърна се укорително към Райм: — Казах ли, че ще ви потече по ризата? Трябваше да поставим предавателя някъде другаде.

— Нали записахте разговора?

— Да, но не в това е проблемът. Тези неща струват пари!

— Удръжте ми от хонорара — заяви безцеремонно Райм, докато Бранч вадеше микрофона от вътрешната страна на ризата му.

— Това е клопка! — възкликна Бел.

„Най-после се сети.“

— Ами отровата…

— О, не е токсафен — обясни Райм. — Най-обикновено домашно уиски. От бутилката, която изследвахме. Между другото, Бен, ако има останало, бих смукнал една глътка. И, за бога, някой да пусне тази климатична инсталация.

„Приготви се, отскочи наляво и бягай. Може да ме уцели, но ако имам късмет, няма да ме убие.“

„Когато се движиш, не могат да те хванат.“

Амелия Сакс направи три крачки напред.

Мъжки глас откъм сградата я накара да спре:

— Стой, Стив! Остави оръжието. Веднага! Няма да повтарям!

Сакс се обърна. Мейсън Жермен стоеше с насочен револвер към главата на уплашения младеж, Фар пусна оръжието. Мейсън се приближи и му сложи белезници.

Отвън се чуха стъпки и шумолене. Замаяна от жегата и адреналина, Сакс се обърна. От храстите излезе слаб чернокож. Тъкмо прибираше пистолета си в кобура.

— Фред! — възкликна тя.

Агентът на ФБР Фред Делрей се потеше обилно в черния костюм.

— Здравей, Амелия. Господи, каква жега е тук! Отвратителна дупка. И гледай на какво ми стана костюмът, това прах ли е, какво е? Да не е цветен прашец? В Манхатън нямаме такива гадости. Виж ми само ръкава!

И заизтупва сакото си.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— А ти какво мислиш? Линкълн не знаеше на кого може да има доверие и на кого — не, затова ме привика да те държа под око заедно със заместник-шериф Жермен. Не беше сигурен, че може да има доверие на Бел и родата му.

— Бел ли?

— Линкълн смята, че той е наредил цялата работа. Сега сигурно вече е разкрил всичко. Явно е имал право, след като този тук е шуреят му… — Делрей кимна към Стив Фар.

— Замалко да ме застреля — оплака се Сакс.

Хилавият агент се подсмихна:

— Не си била изложена и на най-малката опасност. Щях да тресна този приятел право в десетката, между големите уши. Само да беше примижал да се прицели, щеше да е мъртъв.

Делрей забеляза, че Мейсън го гледа подозрително. Изхили се и се обърна пак към Сакс:

— Нашият приятел, ей този пазител на закона, хич не харесва тия като мен. Така ми каза.

— Ама… — възрази Мейсън — Имах предвид само…

— Имахте предвид федералните агенти, мога да се обзаложа.

Полицаят поклати глава:

— Не, имах предвид северняците.

— Така е — потвърди Сакс.

Двамата с Делрей се засмяха. Мейсън обаче остана сериозен. Обърна се към Сакс:

— Съжалявам, но трябва пак да се върнеш в килията.

Сакс хвърли поглед наоколо, вдиша дълбоко… После се обърна и бавно влезе в мрачния арест.

43.

— Ти уби Били, нали? — попита Райм.

Бел не отговори.

— Местопрестъплението е останало неохранявано около час и половина. Мейсън наистина е пристигнал пръв, но ти си го предварил. След като Били не ти се е обадил да докладва, че е изпълнил задачата, ти си се разтревожил и си отишъл лично в Блакуотър Ландинг. Там си заварил Били, който ти е разказал, че Гарет е избягал с Мери Бет. Ти си сложил гумени ръкавици, взел си лопатата и си го убил.

Най-после шерифът даде израз на гнева си:

— Защо заподозря точно мен?!

— В началото наистина смятах, че е Мейсън: само ние тримата и Бен знаехме за бараката. Реших, че той се е обадил на Кюлбо и го е изпратил там. След като говорих с Люси обаче, се оказа, че Мейсън се е обадил на тях. За да се увери, че Гарет и Амелия няма пак да се измъкнат. Като се замислих за случката на воденицата, се сетих, че Мейсън е искал да застреля Гарет; ако беше замесен в убийствата, щеше да се стреми да го запази жив, докато не откриете Мери Бет. Проверих финансите му и научих, че живее в евтина къща и кредитните му карти са на червено. Не е получавал никакви допълнителни пари. За разлика от вас с шурея ти. Ти живееш в къща за четиристотин хиляди долара и имаш солидна сметка в банката. Къщата на Стив Фар пък струва триста и деветдесет, а яхтата му — сто и осемдесет хиляди. Ще вземем съдебно разрешение да погледнем и сейфовете ти. Интересно колко ли ще намерим там? Бях малко любопитен защо Мейсън толкова иска да застреля момчето. Бил е доста разочарован, че точно ти си станал шериф, въпреки че той има по-дълга служба и повече заслуги. Решил, че ако хване сам престъпника, градският съвет може да избере него, щом ти изтече мандатът.

— Ами този маскарад… — изсъска Бел. — Нали уж вярваше само на веществените доказателства?

Линкълн Райм наистина смяташе думите за безполезни от гледна точка на криминологията.

— Да, предпочитам веществените доказателства. Понякога обаче се налага да импровизирам — поясни. — Не съм чак такъв гений на уликите, за какъвто ме мислят.

Инвалидната количка не можеше да мине през вратата на килията.

— Това е дискриминация — оплака се Райм.

Явно искаше да я развесели, но тя не каза нищо.

Заради проблема с инвалидната количка Мейсън Жермен им предложи да се видят в стаята за разпити. Сакс влезе, подрънквайки с белезниците и оковите на краката си (заместник-шерифът бе отказал да й ги свали).

Адвокатът от Ню Йорк, сивокосият Соломон Гибърт, бе пристигнал. Райм й обясни, че на няколко пъти са се сблъсквали в съда при дела срещу разобличени от криминолога престъпници. Въпреки яростните спречквания в съдебната зала обаче двамата мъже оставаха приятели.

Като член на нюйоркската, масачузетската и вашингтонската адвокатска колегия Гибърт бе допуснат в съдебната система на Северна Каролина pro hac vice — т. е. само за едно дело: „Народът срещу Амелия Сакс“. За всеобщо учудване с добродушното си изражение и любезното си държание той приличаше повече на мекушав южняшки адвокат от романите на Джон Гришам, отколкото на манхатънска акула. Късата му коса бе пригладена с гел, а по италианския му костюм нямаше нито една гънка въпреки невероятната влажност.

Линкълн Райм седеше между Сакс и адвоката. Тя постави ръка върху облегалката на пробитата му инвалидна количка.

— Назначиха прокурор от Роли — обясни Гибърт. — След като шерифът и съдебният лекар са следствени, явно нямат доверие и на Макгуайър. Така или иначе, той преразгледа доказателствата и оттегли всички обвинения срещу Гарет.

— Така ли? — оживи се Сакс.

— Гарет призна, че ударил онова момче, Били, и помислил, че го е убил. Линкълн обаче беше прав. Бел е истинският убиец. Дори да бъде обвинен, че е нападнал човек, Гарет явно е действал при самозащита. Смъртта на другия заместник-шериф, Ед Шефър, бе обявена за нещастен случай.

— Ами отвличането на Лидия Джонсън? — поинтересува се Райм.

— Когато разбра, че Гарет не е имал намерение да й причини нищо лошо, тя оттегли жалбата си. Мери Бет също. Майка й се противеше, но да бяхте чули само какво й наговори момичето! Перушина хвърчеше, честна дума.

— Значи Гарет е свободен, така ли?

— Всеки момент ще го пуснат. Но да си дойдем на думата, Амелия. Въпреки че Гарет е оправдан, прокурорът продължава да настоява на обвинението за подпомагане бягство на заподозрян и убийство на полицай по време на извършването на това престъпление. Държи на убийство първа степен.

— Първа степен! — възкликна Райм. — Убийството беше предизвикано, нещастен случай!

— Това ще се опитам да докажа. Другият помощник-шериф, онзи, който я е нападнал, е частична непосредствена причина за стрелбата. Мога да ви уверя обаче, че присъдата ще бъде за предумишлено убийство, фактите са неоспорими.

— Какви са шансовете за оправдателна присъда?

— Малки. Десет-петнайсет процента вероятност. Съжалявам, но съм длъжен да предложа споразумение.

Това й дойде като шамар. Затвори очи и издиша.

— Господи — промълви Райм.

Сакс се замисли за Ник, бившия си приятел. Излежаваше присъда за отвличане и взимане на подкуп. Беше отказал споразумение и бе рискувал да се яви в съда. „Както казваше баща ти, Ейми, когато се движиш, не могат да те хванат. Всичко или нищо.“ На съда му бяха нужни само деветнайсет минути, за да го признае за виновен.

Тя погледна миловидния адвокат.

— Какво споразумение предлага прокурорът?

— Още никакво, но предполагам, че ще приеме умишлено убийство, ако лежиш при строг режим. Осем-десет години. Да ти кажа само, че в Каролина режимът наистина ще е строг. Няма да е курорт.

— Срещу петнайсетпроцентова вероятност за оправдателна присъда — измърмори Райм.

— Точно така. Разбери, Амелия, в този случай чудо не може да се случи. Ако отидем на съд, прокурорът ще докаже, че си професионален полицай и шампион по стрелба, и съдебните заседатели няма да повярват лесно, че си стреляла неволно.

„Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.“

— Ако това стане — продължи адвокатът, — ще те осъдят за предумишлено убийство първа степен и ще получиш двайсет и пет години.

— Или електрическия стол — измърмори тя.

— Тук използват смъртоносна инжекция. Да, възможно е. Не мога да те лъжа.

Незнайно защо тя си представи сокола скитник, който гнездеше пред прозореца на Райм в Манхатън.

— Ако пледираме за непредумишлено убийство, колко ще получа? — попита тя.

— Вероятно шест-седем години. Без възможност за предсрочно освобождаване.

Тя си пое дълбоко въздух:

— Ще пледираме за непредумишлено.

— Сакс… — започна Райм, но тя повтори:

— Ще пледираме.

Адвокатът се изправи.

— Веднага ще се обадя на прокурора. Няма ли вероятност да си промениш мнението?

— Не.

— Ще ви съобщя веднага щом се разбере нещо конкретно.

Той кимна на Райм и излезе.

Мейсън погледна Сакс. Стана и се отправи към вратата.

— Ще ви оставя насаме за няколко минути. Няма нужда да те претърсвам, нали, Линкълн?

Райм се усмихна:

— Не нося оръжие, Мейсън.

Полицаят излезе.

— Каква бъркотия, а, Линкълн?

— Без първи имена, Сакс!

— Защо? Да не предизвиквам лошия късмет, а?

— Може би.

— Не си суеверен. Или само така приказваш?

— Общо взето, не, но тук имам чувството, че съм заобиколен от призраци.

Танърс Корнър — градът без деца.

— Трябваше да те послушам — продължи той. — Беше права за Гарет. Аз сгреших. Неправилно разтълкувах уликите.

— И аз не бях сигурна, че казва истината. Не бях сигурна в нищо. Просто имах предчувствие.

— Каквото и да стане, Сакс, ще те чакам. — Кимна към количката: — Няма да мърдам оттук. Ако отидеш в затвора, ще те чакам.

— Това са празни приказки, Райм. Баща ми също обеща, че няма да мърда никъде, а след една седмица почина.

— Аз съм прекалено голям инат, за да умра.

„Но това няма да ти попречи да се излекуваш и да срещнеш друга“ — помисли си тя.

Вратата се отвори и на прага застана Гарет. Зад него стоеше Мейсън. Момчето държеше ръцете си събрани отпред.

— Здрасти — каза той, — виж какво хванах в килията си.

Разтвори ръце и оттам излетя някакво насекомо.

— Това е сфинксова пеперуда, обича да смуче нектар от валериановите цветове. Нямат навик да влизат в къщите, много им е студено.

Тя се усмихна леко:

— Гарет, искам да ти кажа нещо.

Той се приближи.

— Помниш ли какво ми каза във фургона? Когато говореше на баща си в празния стол?

Той кимна неуверено.

— Казваше му колко лошо си се почувствал, че не те е пуснал в колата онази вечер.

— Да, спомням си.

— Не знаеш само защо не те е пуснал… Искал е да те спаси. Знаел е, че колата е пълна с отрова и че те ще умрат. Не те е пуснал, за да не умреш и ти.

— Мисля, че се досещах — каза неуверено той.

Докато момчето се върне към нормален живот, сигурно щеше да мине много, много време.

— Не го забравяй — заръча му тя.

— Няма.

Сакс погледна дребната кафеникава ношна пеперуда, която летеше из стаята.

— Остави ли ми нещо в килията? Нещо, което да ми прави компания?

— Да. Две калинки, един скакалец и една муха сирфус. Страшно интересно летят. Можеш да ги наблюдаваш с часове. — Той замълча, после добави смутено: — Аз… такова… съжалявам, че те излъгах. Ако не го бях направил, нямаше да мога да се измъкна и да спася Мери Бет.

— Няма нищо, Гарет.

Той се обърна към Мейсън:

— Мога ли сега да си ходя?

— Да.

Преди да излезе, погледна Сакс:

— Ще минавам да те видя. Може ли?

— Много ще се радвам.

Той излезе навън през отворения прозорец. Сакс го видя да се качва в една кола. Колата на Люси Кър. Полицайката му отвори вратата. Като майка, която прибира сина си от тренировка.

— Сакс — извика я Райм, но тя вече се бе отдалечила.

Искаше да се скрие от криминолога, от момчето, от града без деца. Искаше да остане сама.

Като излезе от Танърс Корнър, малко преди да достигне река Пакенок, Шосе 112 прави остър завой. От едната му страна има гъст храсталак, в който често се крият полицаите от местното шерифство. Пият чай с лед, слушат музика и чакат. Ако радарът засече превишена скорост, те изскачат и за най-голяма изненада на нарушителя добавят сто долара към общинския бюджет.

В този неделен ден през завоя мина черен джип „Лексус“ и въпреки че радарът показа разрешените шейсет и шест километра в час, Люси Кър подкара патрулната кола и включи сигналната лампа.

Доближи се плътно зад лексуса. От опит се беше научила да гледа винаги огледалото за обратно виждане на преследваната кола. По очите на шофьора може да се познае какви престъпления може да е извършил, освен, разбира се, превишената скорост или развалените стопове. Наркотици, кражби на оръжие, алкохол — опитният полицай разбира какво може да очаква. В очите на този шофьор не личеше и следа от вина или гузна съвест.

Очи на безскрупулен човек…

Това още повече засили гнева й и тя си пое дълбоко въздух, за да се овладее.

Джипът отби на едно прашно разширение и Люси спря отзад. Рутинна проверка на талона, книжката и застраховката на колата. Не това обаче бе истинската цел на Люси. Изрядността на возилото не я интересуваше ни най-малко. Тя отвори с трепереща ръка вратата си и слезе.

Шофьорът я загледа в огледалото за обратно виждане. В очите му се четеше известна изненада, вероятно от това, че тя не носеше униформа — само дънки и работна риза. Защо му е на полицай да спира в извънработно време кола, която дори не е превишила скоростта?

Хенри Давет смъкна прозореца си.

Люси Кър погледна вътре. До Давет седеше изрусена жена около петдесетте. Носеше диамантени обеци, гривна и огърлица. На задната седалка седеше малко момиченце и си играеше с компактдискове, наслаждавайки се мислено на музиката, която баща й не й позволяваше да слуша в празничния ден.

— Полицай Кър, какво има? — попита Давет, но по очите му личеше, че знае много добре.

— Слизай от колата, Давет.

— Какво има, скъпи? — обади се жената до него.

— Полицай, какво означава това? — попита Давет.

— Слизай. Веднага.

Люси се пресегна през отворения прозорец и натисна копчето за автоматично отключване на вратите.

— Ама, скъпи, редно ли е това? Може ли…

— Млъквай, Една.

— Добре, млъквам.

Люси отвори вратата. Давет откопча предпазния колан и слезе.

По шосето мина камион и вдигна облак прах.

— С жена ми закъсняваме за църква. Не мисля, че…

— Млъквай! — изсъска тя.

— Какво значи това?

— Знам всичко.

— Така ли, полицай Кър? Какво по-точно знаете?

— За отровата, за убийствата, за канала…

— Никога не съм имал преки контакти с Джим Бел или някой друг от Танърс Корнър. Ако сред служителите ми има психопати, които да наемат други психопати, за да вършат беззакония, вината не е моя. Ако наистина се е случило такова нещо, готов съм да съдействам с всички сили на властите.

— Ще отидеш зад решетките заедно с Бел и шурея му — изсъска тя. Безочието му я изумяваше.

— В никакъв случай. Нищо не доказва връзката ми с кое да е от престъпленията им. Няма свидетели, няма банкови трансфери, няма улики. Аз произвеждам химични продукти от нефт: перилни препарати, асфалт и някои пестициди.

— Незаконни пестициди.

— Пак грешка. Токсафенът е разрешен в Съединените щати — при определени обстоятелства. В повечето страни на Третия свят употребата му е съвсем законна. Образовайте се малко, полицай. Без пестициди маларията, енцефалитът и гладът ще взимат ежегодно стотици хиляди човешки жертви…

— … за сметка на това предизвикват у хората, изложени на тях, рак, уродства, чернодробни заболявания…

Давет вдигна рамене:

— Покажете ми литература по този въпрос, заместник-шериф Кър. Покажете ми научните статии, които го доказват.

— Толкова са „безопасни“, че престана да ги превозваш с камиони. Защо започна да използваш шлепове?

— Не мога да се добера по друг начин до пристанищата, защото някои нещастници в общинските съвети забраниха пренасянето на токсични вещества. Не познават фактите, а аз нямам нито време, нито достатъчни връзки, за да променя законите.

— Е, предполагам, че някой от Управлението за защита на околната среда ще се поинтересува от дейността ти.

— О, не ме плаши с тях. Нека дойдат! Сам ще ти дам номера им, за да ги извикаш. Дори да направят проверка, нивата на токсафен навсякъде около Танърс Корнър са в рамките на допустимите концентрации.

— Може поотделно във водата, във въздуха, в селскостопанските продукти да са в допустими концентрации, но какво ще кажеш за общото им количество? Какво ще стане с едно дете, което пие вода от кладенеца в градината, после играе в тревата, после изяжда една ябълка, после…

— Законът е ясен, заместник-шериф Кър. Ако не ти харесва, стани конгресмен.

Тя го хвана за ревера:

— Не разбираш ли? Ти си за затвора!

— Не, ти не разбираш, полицай. Нещо не ти е ясно. Аз съм много, много добър в това, което върша. Аз не греша! — Погледна часовника си: — Крайно време е да тръгвам.

Давет се върна при джипа и заглади оредялата си коса. От потта космите се слепиха.

Качи се и затръшна вратата.

— За какво беше това…? — започна жена му, но той я накара да замълчи с бързо махване с ръка.

Посегна да запали двигателя. Люси се приближи откъм неговата страна:

— Чакай.

Давет я погледна, но тя се обърна към жената и момичето:

— Искам да видите какво ми причини вашият съпруг и баща.

Рязко разтвори ризата си. Двете жени в колата зинаха при вида на розовите белези на мястото на гърдите й.

— О, за бога! — промълви Давет и извърна очи.

— Татко… — прошепна ужасено момичето. Жената бе загубила ума и дума.

— Твърдиш, че не правиш грешки, Давет?… Лъжеш се. Допусна тази.

Индустриалецът запали двигателя и бавно потегли.

Люси остана неподвижна дълго, докато лексусът се изгуби от поглед. После закопча ризата си, облегна се на колата и постоя така известно време. Забеляза малко червено цвете на земята. Присви очи. Беше венерина пантофка, вид орхидея. След пет минути, с помощта на шпатулата за изчегъртване на скреж от стъклата тя успя да го извади с грудките и да го постави в кутията от студения чай. Остатъците от напитката бяха принесени в жертва за красотата на градината й.

44.

Един надпис на входа на съда обясняваше, че името на щата, Каролина, идва от Каролус, което е латинският еквивалент на Чарлз. В чест на Чарлз I, който дал разрешението за образуването на колонията.

Амелия Сакс си беше мислила, че щатът е кръстен на някоя кралица или принцеса. Като типична нюйоркчанка тя не се интересуваше особено от кралските персони.

Сега седеше с белезници между двама полицаи в съдебната зала и гледаше разсеяно наоколо. Подовете на старата тухлена сграда бяха от мрамор, мебелите — от махагон. Сериозни мъже с черни дрехи, съдии или властници, я гледаха строго от картините по стените, сякаш бяха убедени във вината й. Нямаше климатична инсталация, но в архитектурния паметник от осемнайсети век бе хладно.

— Хей, искаш ли кафе или нещо друго? — попита я Фред Делрей.

— Забранено е да се говори с… — понечи да възрази единият от полицаите, но служебната карта на агента бързо му затвори устата.

— Не, благодаря, Фред. Къде е Линкълн?

Наближаваше девет и половина.

— Не знам. Нали го познаваш, понякога просто се появява. За човек, който е неподвижен, щъка повече, отколкото може да се очаква.

Люси и Гарет също ги нямаше.

Сол Гибърт, облечен в скъп сив костюм, се отправи към тях. Полицаят отдясно се отдръпна и го пусна да мине.

— Здравей, Фред.

Агентът кимна хладно и Сакс предположи, че адвокатът е постигнал оправдателни присъди и за някои престъпници, заловени от Делрей.

— Голяма далавера — каза Гибърт. — Прокурорът се съгласи на непредумишлено убийство, шест години затвор, без право на предсрочно освобождаване. Има обаче един проблем, за който не се сетих вчера.

— Какъв проблем? — попита Сакс, опитвайки се да не показва тревогата си.

— Това, че си полицай.

— Какво значение има това?

Преди адвокатът да обясни, Делрей се намеси:

— Проблемът е, че ще трябва да лежиш в отделна килия. Като ченге, ако те поставят в общо помещение, няма да преживееш и една седмица.

— Значи шест години в изолация, така ли?

— Страхувам се, че да — потвърди Гибърт.

Шест години самота, ограничения, кошмари…

И после, като бивша затворничка, как би могла изобщо да си мечтае да има деца? Тя едва сдържа сълзите си.

— Е? — попита адвокатът. — Какво мислиш?

Сакс пое дъх:

— Приемам споразумението.

Съдебната зала бе пълна. Сакс забеляза Мейсън Жермен и неколцина други полицаи от шерифството. На предния ред седяха мрачни мъж и жена, вероятно родителите на Джеси Корн. Искаше й се да им каже нещо, но презрението, което се четеше в очите им, я спря. От цялата зала само две лица не я гледаха с омраза: Мери Бет Макконъл и една жена, седнала до нея, вероятно майка й. Люси Кър още я нямаше. Линкълн Райм — също. Сигурно не искаше да я гледа във вериги; тя също не гореше от желание да се срещат при тези обстоятелства.

Приставът я заведе до мястото за подсъдимия. Не свали белезниците й. Сол Гибърт се настани до нея.

Всички станаха, съдията влезе. Той прегледа документите, кимна и секретарката му обяви:

— Народът на Северна Каролина срещу Амелия Сакс.

Съдията кимна към прокурора от Роли, висок, среброкос мъж, който стана и каза:

— Ваша милост, защитата и обвинението постигнаха споразумение. Подсъдимата се признава за виновна в непредумишлено убийство на заместник-шериф Джеси Рандълф Корн. Оттеглям останалите обвинения и препоръчвам присъда от шест години лишаване от свобода без възможност за предсрочно освобождаване.

— Госпожице Сакс, обсъдихте ли споразумението с адвоката си?

— Да, ваша милост.

— Той каза ли ви, че имате право да го отхвърлите?

— Да.

— Ясно ли ви е, че така се признавате за виновна за извършване на убийство?

— Да.

— По собствена воля ли взехте решението?

Тя се замисли за баща си, за Ник. И за Линкълн Райм.

— Да, ваша милост.

— Много добре. Признавате ли се за виновна по обвинението за непредумишлено убийство?

— Да, ваша милост.

— Имайки предвид препоръката на обвинението, ви обявявам за виновна и ви осъждам на…

Двойната тапицирана врата се отвори и количката на Райм влетя с пронизително бръмчене, последвана от Люси Кър.

Съдията вдигна раздразнено поглед, беше готов да изгони нарушителя. Когато обаче видя инвалида, както повечето хора, реши да замълчи — поведение, което Райм ненавиждаше.

Съдията се обърна отново към Сакс:

— Осъждам ви на шест години…

— Извинете ме, ваша милост — пресече го Райм. — Трябва да поговоря за минутка с обвиняемата и защитника й.

— Прекъсвате ме насред процедурата — измънка съдията. — Можете да говорите след това.

— С цялото ми уважение, ваша милост, спешно е!

Пак влизаше в съдебна зала, като в доброто старо време.

Повечето хора смятат, че единствената работа на криминолога е да открива и анализира улики. Като началник на криминологичния отдел на нюйоркската полиция обаче Линкълн Райм бе прекарал на свидетелската скамейка почти толкова време, колкото по местопрестъпленията. Бившата му жена, Блейн, често казваше, че обичал повече да говори пред публика (включително пред нея), вместо да общува нормално с хората.

Райм приближи количката до масата на защитата. Амелия изглеждаше ужасно. За три дни в затвора беше отслабнала видимо, лицето й бе бледо. Червената й коса беше загубила блясъка си и бе вързана отзад, както когато правеше оглед на местопрестъпление. Така лицето й изглеждаше тъжно и измъчено.

Гибърт се наведе към Райм и си зашушукаха. Адвокатът само кимаше, без да си води бележки. Това отначало разтревожи криминолога, но после си спомни, че юристът се слави с феноменална памет. Накрая Гибърт се изправи и заговори:

— Ваша милост, разбирам, че сме в процедура, но изникнаха някои нови улики…

— Които можете да представите в съда, ако клиентът ви отхвърли споразумението — тросна се съдията.

— Не искам да представям нищо пред съда. Бих искал да доведа доказателствата до знанието на обвинението и да разбера дали уважаемият ми колега е склонен да ги приеме.

— С каква цел?

— Може би да промени обвиненията срещу клиента ми, което ще облекчи задачата на ваша милост.

Съдията извъртя очи, за да покаже, че северноамериканското лукавство няма да постигне никакъв успех в съдебната му зала. Обърна се към прокурора:

— Какво ще кажете?

— Какви доказателства? — попита прокурорът. — Свидетел?

— Не — отвърна Райм. — Веществени доказателства.

— Вие ли сте този Линкълн Райм, за когото толкова се говори? — попита съдията, сякаш в Щата на катранените хълмове вилнееха не един, а двама инвалидизирани криминолози.

— Да, аз съм.

— Къде са доказателствата? — попита го прокурорът.

— Под охрана в Шерифството на окръг Пакенок — обади се Люси.

— Съгласен ли сте да свидетелствате? — обърна се съдията към Райм.

— Разбира се.

— А вие, господин прокурор?

— Да, ваша милост, но ако уликите се окажат несъществени за делото, ще предявя на господин Райм обвинения за възпрепятстване на правосъдието.

Съдията се замисли за момент, после каза:

— Да се отбележи в протокола, това не е част от процедурата. Съдът позволява на страните да направят допълнителни уточнения по обвиненията. Изслушването на свидетеля ще бъде извършено в съгласие с Правилника за съдебно разследване в Северна Каролина. Свидетелят да се закълне.

Райм спря количката си пред свидетелската скамейка. Секретарката на съдията се приближи неуверено с Библията.

— Не, не мога да си вдигна ръката — спря я Райм; после изрецитира: — Кълна се, че ще кажа истината и само истината.

Погледна Сакс, но тя съзерцаваше изтърканата мозайка.

— Господин Райм, бихте ли съобщили на съда пълното си име, адреса и професията си? — започна Гибърт.

— Линкълн Райм, Западен Сентрал Парк 345, Ню Йорк. Криминолог съм.

— Каква е връзката ви с подсъдимата Амелия Сакс?

— Тя беше мой помощник в няколко разследвания.

— Защо дойдохте в Танърс Корнър?

— Помагахме на шериф Джим Бел в разследването на убийството на Били Стейл и издирването на отвлечените Лидия Джонсън и Мери Бет Макконъл.

— И така, господин Райм, твърдите, че имате нови доказателства по случая, така ли?

— Да.

— Какви?

— След като разкрих, че Били Стейл е отишъл в Блакуотър Ландинг, за да убие Мери Бет Макконъл, започнах да размишлявам върху подбудите му. Стигнах до извода, че му е било платено, за да извърши убийството. Той…

— Защо мислите така?

— Очевидно е — изръмжа раздразнено Райм.

— Споделете го пред съда.

— Били не е имал никакви любовни връзки с Мери Бет, не е бил замесен в убийството на семейство Ханлън и следователно не е имал други мотиви освен финансовата изгода.

— Продължавайте.

— Логично е, който го е наел, да е заплатил в брой. Заместник-шериф Кър получи заповед за обиск на дома на родителите на Стейл и откри десет хиляди долара, скрити под дюшека му.

— Какви бяха тези…

— Защо не ме оставите да довърша? — тросна се Райм.

— Добра идея, господин Райм — съгласи се съдията. — Адвокатът свърши вече достатъчно работа.

— С помощта на полицай Кър — продължи Райм — анализирахме пръстовите отпечатъци на горните и долните банкноти на двете пачки. Открихме общо шейсет и един латентни отпечатъка. Освен тези на Били, два от тях се оказаха на друго лице, замесено в случая. Заместник-шериф Кър получи заповед за обиск на дома и на това лице.

— Претърсихте ли го? — поинтересува се съдията.

— Аз лично не — отвърна заядливо Райм. — Не е по възможностите ми. Наставлявах обаче полицай Кър, докато извършваше обиска. В къщата тя откри касова бележка от покупката на лопата, идентична с оръдието на убийството, осемдесет и три хиляди долара в брой с бандероли, идентични с онези в дома на Били Стейл.

Както винаги, за по-голям драматизъм Райм бе запазил най-важното за накрая:

— Заместник-шериф Кър откри парчета от кости в градината на разследваното лице. Тези парчета са идентични с костите на семейство Ханлън.

— И чия е тази къща?

— На заместник-шериф Джеси Корн.

Залата зашумя. Прокурорът запази привидно спокойствие, но затропа с крак и зашепна нещо на помощниците си. Родителите на Джеси Корн се спогледаха ужасено; майка му заплака.

— Накъде биете, господин Райм? — попита съдията.

На Райм му се прииска да възкликне, че изводът е очевиден, но вместо това обясни търпеливо:

— Ваша милост, Джеси Корн е един от съучастниците на Джим Бел и Стив Фар в убийството на семейство Ханлън преди пет години и в опита за убийство на Мери Бет Макконъл преди няколко дни.

„Да, в този град има няколко оси.“

Съдията се облегна назад:

— Това мен не ме засяга. — Кимна към адвоката и прокурора: — Вие се разберете. Давам ви пет минути да постигнете споразумение, иначе освобождавам подсъдимата под гаранция и насрочвам ново разглеждане на делото.

Прокурорът се обърна към Гибърт:

— Това не означава, че не е убила Джеси. Дори Корн да е бил съучастник, той все пак е жертва на убийство!

— Това означава — възкликна Гибърт, сякаш прокурорът е бавноразвиващ се, — че Корн е действал в нарушение на служебните си задължения и когато се е промъквал към Гарет, е застрашавал живота на момчето. Джим Бел призна, че са имали намерение да го измъчват, за да научат къде е Мери Бет. Корн е можел да извика Кюлбо и останалите и да убият Люси Кър и другите двама полицаи.

— Аз разглеждам само настоящия случай. Дали Джеси Корн е имал намерение да убие някого, или не, това не е от значение — възрази прокурорът.

Гибърт поклати глава:

— Какъв е смисълът да продължаваме? Корн е убиец.

Райм се намеси, обърна се към прокурора:

— Ако това стигне до съд, какво мислите, че ще решат съдебните заседатели, когато Сол докаже, че жертвата е бил корумпирано ченге и е възнамерявал да измъчва едно невинно момче и да убие едно момиче?

— Нямате нужда от такива главоболия — допълни Гибърт. — Хванахте Бел, шурея му, съдебния лекар…

Преди прокурорът да възрази, Райм го погледна в очите и добави с мек глас:

— Аз ще ви съдействам.

— Какво?

— Знаете кой стои зад всичко това, нали? Знаете кой е причинил смъртта на половината жители на Танърс Корнър.

— Хенри Давет — отвърна прокурорът. — Вече подготвям обвиненията.

— И как върви?

— Не много добре. Няма достатъчно доказателства. Не може да се докаже връзка между него и Бел или който и да било друг в града. Използвал е посредници и всички те отказват да свидетелстват срещу него.

— Не искате ли да го осъдите, преди още хора да умрат от рак? Преди още деца да заболеят и да се самоубият от отчаяние? Преди да се родят още уродливи бебета?

— Разбира се, че искам.

— Тогава ще имате нужда от мен. Никъде в щата няма да намерите криминолог, който да докаже вината на Давет. Аз мога да го направя.

Райм погледна Сакс. В очите й проблясваха сълзи. Знаеше, че са от радост, задето не е убила невинен човек.

Прокурорът въздъхна. Кимна и бързо, сякаш се боеше да не би криминологът да промени решението си, обяви:

— Съгласен съм. Ваша милост, в делото „Народът срещу Сакс“ прокуратурата оттегля обвиненията.

— Така да бъде — отсече нетърпеливо съдията. — Обвиняемата е свободна. Край на делото.

Дори не си даде труд да удари с чукчето си.

45.

— Не бях сигурен, че ще минеш — каза Райм.

— И аз не бях сигурна — отвърна Сакс.

Намираха се в стаята му в Медицинския център на Ейвъри.

— Тъкмо се връщам от Том — каза той. — Странно е, аз съм по-подвижен от него.

— Как е той?

— Оправя се. След ден-два го изписват. Казах му, че сега ще се запознае с физиотерапията от другата й страна. Не знам защо не му стана смешно.

В ъгъла седеше симпатична латиноамериканка — временната болногледачка — и плетеше шал. Тя спокойно понасяше прищевките на Райм, но той подозираше, че това е, защото не знае добре английски, за да разбере язвителните му забележки.

— Знаеш ли, Сакс? Когато научих, че си измъкнала Гарет от затвора, си помислих, че си го направила, за да ми дадеш възможност да променя решението си за операцията.

Тя се усмихна:

— Може би и това е една от причините.

— Искаш да ме разубедиш, така ли?

Тя стана от стола и се приближи до прозореца:

— Хубава гледка.

— Да. Фонтан, зеленина… Какви ли са всички тези цветя?

— Питай Люси. Тя познава растенията толкова добре, колкото Гарет бръмбарите. Извинявай, насекомите. Бръмбарът е вид насекомо. Не, Райм, не съм дошла да те разубеждавам. Тук съм, за да бъда първият човек, когото ще видиш, след като излезеш от упойка.

— Променила си си мнението, така ли?

— Когато бях с Гарет, той ми разказа нещо, което прочел в книгата си. В „Миниатюрният свят“.

— След като я четох, започнах да уважавам бръмбарите.

— Показа ми един пасаж. Характеристики на живите същества. Една от тях е, че живите същества се развиват и се приспособяват към средата. Реших, че това трябва да направиш и ти, Райм. Трябва да опиташ. Нямам право да те спирам.

След кратък размисъл той каза:

— Знам, че така няма да се излекувам, Сакс. Но какво представлява нашата професия? Последователност от малки победи. Откриваме някое влакно, размазан отпечатък, няколко песъчинки, които могат да ни заведат до къщата на убиеца. Точно това искам да постигна: малко подобрение. Знам, че няма да стана от тази количка. Просто имам нужда от една малка победа.

„Може би възможността да подържа ръката ти.“

Тя се наведе, целуна го и седна на леглото.

— Какъв е този лукав поглед, Сакс?

— В тази книга прочетох и друго.

— Какво?

— Живите организми се стремят към продължаване на вида.

— Предложение за нова сделка ли надушвам? — изръмжа той. — Ново споразумение?

— Можем да поговорим за някои неща, като се върнем в Ню Йорк.

На вратата се появи една сестра:

— Време е за операцията, господин Райм. Готов ли сте?

— О, да… — отвърна той; обърна се към Сакс: — Добре, обещавам.

Тя отново го целуна, стисна лявата му ръка и той усети съвсем слабо допира с безименния си пръст.

Двете жени седяха огрени от лъч светлина. Пред тях, на оранжева масичка със следи от прогаряне от времето, когато пушенето в болниците е било разрешено, стояха чашки кафе.

Амелия Сакс погледна Люси Кър, която седеше наведена напред, със скръстени в скута ръце.

— Какво има? — попита Сакс. — Добре ли си?

Полицайката се замисли, после каза:

— Онкологията е в съседното крило. Прекарах няколко месеца там, преди и след операцията. На никого още не съм казвала, но в Деня на благодарността, след като Бъди ме заряза, дойдох тук. Просто да се поразходя. Пих кафе и ядох сандвичи със сестрите. Не е ли странно? Можех да отида на пълнена пуйка при братовчед си в Роли или при сестра си в Мартинсвил. Дойдох тук, защото тук се чувствах у дома.

— Преди баща ми да почине, майка ми прекара три големи празника в болницата: Деня на благодарността, Коледа и Нова година. Татко се шегуваше, че трябвало да си резервира свиждане и за Великден. Не доживя дотогава.

— Майка ти жива ли е?

— Да, дори е по-здрава от мен. Аз съм наследила артрита на баща си. Моят дори е по-лош.

Сакс замалко да се пошегува, че е такъв добър стрелец, за да не й се налага да тича след престъпниците, но си спомни Джеси Корн и дупката от куршум в челото му и замълча.

— Не се притеснявай за Линкълн. Всичко ще мине добре — успокои я Люси.

— Не мога да не се притеснявам.

— Имам предчувствие. Когато човек премине през толкова перипетии по болниците, започва да чувства тези неща.

— Сигурно е така.

— Колко мислиш, че ще продължи?

— Четири часа. Така поне каза доктор Уивър.

Някой спря пред тях. Сакс вдигна поглед.

— Здравейте, момичета.

— Лидия. Как си? — възкликна с усмивка Люси.

Беше Лидия Джонсън. Сакс отначало не я позна, защото беше в зелена престилка и с боне.

— Чу ли новините? — продължи Люси. — Джим и някои други са арестувани. Кой би могъл да си помисли?

— Никога не бих ги заподозряла. Целият град говори само за това. Ти на преглед ли си?

— Не. Днес оперират господин Райм. Дойдохме, за да му стискаме палци.

— Е, пожелавам му успех.

— Благодаря.

Дебеланата им махна за довиждане и влезе в един кабинет.

— Симпатично момиче — отбеляза Сакс.

— Представяш ли си какво бреме е тази професия? Сестра в онкологията. Когато ме оперираха, тя даваше дежурства всеки ден. Държеше се еднакво мило както към обречените, така и към оздравяващите. Голяма смелост се изисква за това.

На Сакс обаче хич не й беше до Лидия. Мислите й бяха заети със съвсем други неща. Тя погледна часовника — минаваше единайсет. Операцията започваше всеки момент.

Той се стараеше да се държи прилично. Сестрата, която го подготвяше за операцията, му обясняваше какво трябва да се прави и Линкълн Райм кимаше с разбиране, въпреки че съзнанието му беше замъглено вече от упойката и не осъзнаваше точно какво му говори. Искаше му се да й каже да го остави на мира, но реши, че човек трябва много да внимава с хората, които се канят да му режат врата.

— Наистина ли? — възкликна той, въпреки че нямаше ни най-малка представа за какво става дума. — Много интересно.

После дойде един санитар и го закара в операционната.

Две сестри го преместиха от количката на операционната маса. Едната отиде в другия край на стаята и започна да вади инструменти от автоклава.

Залата не отговаряше много на представите му за операционна. Наистина беше постлана със зелени плочки и имаше метални умивалници, инструменти и апарати, но също така в нея бяха натрупани огромно количество кашони. Имаше и голяма стереоуредба. Прииска му се да попита каква музика ще слушат, но после се сети, че ще спи през цялото време и това изобщо не го засяга.

— Странно — наза той на сестрата, която стоеше до него.

Тя се обърна. Носеше маска; само очите й се виждаха.

— Кое? — попита тя.

— Оперират единствената част от тялото ми, която може да ме заболи. Ако ми режеха апендикса например, нямаше да има никаква нужда от упойка.

— Наистина е забавно, господин Райм.

Той се изсмя леко и си помисли: „Откъде знае името ми?“

Линкълн Райм разделяше хората на две групи: пътуващи и пристигащи. Някои обичат самото пътуване, други — само мястото, към което са се запътили. Той спадаше към пристигащите. Крайният отговор на криминологичната загадка му бе много по-интересен от търсенето му. Сега обаче, проснат по гръб под операционния прожектор, той предпочиташе обратното. Предпочиташе да остане в това състояние и да се надява за бъдещето, вместо да види крайния резултат.

Анестезиоложката се приближи и заби игла в ръката му. Беше индийка, работеше много чевръсто.

— Сега ще поспите — каза тя с лек акцент.

— С удоволствие.

— Когато ви сложа упойката, ще ви помоля да започнете да броите назад от сто. Ще заспите, без дори да усетите.

— Какъв е рекордът?

— При броенето ли? Един човек, много по-едър от вас, стигна до седемдесет и девет.

— Аз ще се постарая да издържа до седемдесет и пет.

— Ако успеете, ще ви запишат в „Рекордите на Гинес“.

Тя изпразни спринцовката в системата му и загледа някакъв монитор.

— Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем… — започна Райм.

Другата сестра, онази, която знаеше името му, се наведе и прошепна:

— Здрасти.

Гласът й звучеше странно. Той я погледна.

— Аз съм Лидия Джонсън — продължи тя. — Джим Бел и Хенри Давет ми поръчаха да ви кажа „Сбогом“ от тях.

— Не! — промълви той.

— Спокойно. Всичко е наред — каза анестезиоложката, без да сваля очи от монитора.

Лидия доближи уста до ухото му и прошепна:

— Запитвали ли сте се откъде Джим е научил за другите болни от рак?

— Не! Спрете!

— Аз му давах имената им, за да може Кюлбо да се погрижи за тях. Джим Бел ми е любовник. От години се занимаваме с това. Той ме прати в Блакуотър Ландинг след отвличането на Мери Бет. За примамка… Отидох да се помотая наоколо, в случай че Гарет пак се появи. Щях да отвлека вниманието му, за да могат Джеси и Ед Шефър да го заловят. Ед също беше замесен. После щяха да го принудят да каже къде е скрил Мери Бет. На никого не му беше дошло наум, че ще реши да ме отвлича. Така успя да се измъкне, преди Джеси да дойде.

„О, да, в този град има няколко оси…“

— Спрете! — понечи да извика Райм, но от устата му се изтръгна само неразбираем шепот.

— Петнайсет секунди минаха — каза анестезиоложката. — Може би все пак ще биете рекорда. Продължавате ли? Не чувам да броите.

Лидия го докосна по челото:

— Ще „бдя“ над вас. Знаете ли колко много неща могат да се случат по времето на една операция? Прекъсване на тръбата за кислорода, грешки в лекарствата. Какво ли не.

— Чакайте — опита се да извика Райм. — Чакайте!

— Уха — изсмя се анестезиоложката, без да изпуска от поглед монитора. — Двайсет секунди. Мисля, че ще успеете, господин Райм.

— Не мисля така — прошепна Лидия и бавно се изправи.

Пред очите на Райм всичко бавно посивя.

46.

„Това наистина е едно от най-красивите места на света… — помисли си Амелия Сакс. — За гробище.“

Гробищният парк на Танърс Корнър бе разположен на върха на един хълм, от който се разкриваше широка гледка към река Пакенок. Местността беше много красива и това бе първото нещо, което се виждаше, ако човек пристига откъм Ейвъри.

Блакуотър Канал също блестеше под слънчевите лъчи. Оттук дори това мрачно съоръжение, причинило толкова смърт и тъга, изглеждаше красиво.

Около отворения гроб, в който гробарят спускаше една урна, стояха още посетители. До Сакс бяха Люси Кър и Гарет Ханлън. От другата страна стояха Мейсън Жермен и Том, с бастун и както винаги, с безупречно изгладени панталони и риза. Носеше и червена карирана вратовръзка, която въпреки цвета си изглеждаше подходяща за тържествения момент.

Фред Делрей, с неизменния си черен костюм, също стоеше наблизо, замислен, сякаш си повтаряше наум пасажи от някоя от философските книги, които обичаше да чете. Щеше да прилича на проповедник, ако носеше бяла риза, а не светлозелена на жълти точки.

Свещеник не присъстваше, въпреки че щатът се слави с набожността на жителите си. Гробищният служител вдигна поглед и попита дали някой от присъстващите иска да каже няколко думи. Тъй като никой друг не пожела, Гарет бръкна в джоба на раздърпания си панталон и извади намачкана книга — „Миниатюрният свят“. Зачете с несигурен глас:

— „Някои отричат съществуването на божествена сила, но това цинично схващане търпи сериозна критика, ако се вгледаме в света на насекомите. Те са надарени с толкова много удивителни особености: крила, толкова ефирни, че изглеждат изтъкани от невидима материя; сетива за определяне скоростта на вятъра, които позволяват на мухите да разберат кога е опасно за летене; толкова съвършен строеж, че инженерите ги взимат за прототипи на съвременните роботи; и най-важното, насекомите притежават удивителната способност да оцеляват въпреки старанието на човека да ги унищожи, въпреки хищниците и замърсяването на околната среда. В моменти на отчаяние трябва да се вгледаме в упоритостта и постоянството на тези чудни създания и така да намерим утеха и да възродим собствената си вяра.“

Гарет вдигна очи, затвори книгата и запука нервно с кокалчета. Погледна Сакс:

— Искаш ли… такова… и ти да кажеш нещо?

Тя поклати глава.

След известно време мълчаливата групичка тръгна бавно по виещата се нагоре алея. Гробарите започнаха да засипват дупката. Докато стигнат на върха на покрития с дървета хълм, на който се намираше паркингът, Сакс остана почти без дъх.

„Не бих имала нищо против да ме погребат на такова място…“

Тя спря и избърса чело: севернокаролинското слънце все така печеше безмилостно. Жегата явно не правеше впечатление на Гарет. Той изтича към колата на Люси и започна да вади торби с храна от багажника.

Нито времето, нито мястото бяха подходящи за пикник, но може би руската салата и динята все пак не бяха чак толкова лош начин да изразят почитта си към мъртвите.

И алкохолът, разбира се. Сакс разрови торбите и най-сетне откри бутилката осемнайсетгодишно уиски „Макалан“. Дръпна запушалката и тя се отвори с леко изпукване.

— О, любимият ми звук! — възкликна Линкълн Райм.

Той внимателно се приближи с количката си. Склонът към гроба бе прекалено стръмен и той се беше задоволил да наблюдава погребението на тленните останки на семейството на Гарет от паркинга.

Сакс наля уиски в чашата му, в която бе потопена сламка. После сипа и на себе си. Останалите пиеха бира.

— Внимавай с ментетата, Сакс — предупреди я той. — Най-добре си пий оригинално уиски.

Сакс се огледа:

— Къде е жената от болницата? Болногледачката.

— Госпожа Руис ли? Напусна. Заряза ме без никакво предупреждение.

— Напуснала ли? — обади се Том. — Сигурно си я изкарал от нерви. Да не би сам да си я уволнил?

— Държах се като ангелче — тросна се криминологът.

— Как си с температурата? — попита болногледачът.

— Чудесно. Ами ти?

— Може би е малко висока, но затова пък нямам проблеми с кръвното.

— Да, ама имаш дупка от куршум.

— Ти по-добре…

— Казах ти, че се чувствам чудесно.

— … се прибери на сянка.

Райм изръмжа недоволно, но се вмъкна под дърветата.

Гарет внимателно подреждаше храната и напитките на една пейка.

— Как си? — прошепна Сакс на Райм. — И недей да ми ръмжиш, не те питам за температурата.

Не беше добре. Дишаше с помощта на диафрагмен стимулатор. Апаратчето му беше противно (преди години се беше откачил от него), но сега без него не можеше да живее. Преди два дни, докато лежеше на операционната маса, Лидия Джонсън едва не спря дишането му завинаги.

В чакалнята, след като се сбогува с Амелия и Люси, тя влезе в някакъв кабинет. Сакс обаче забеляза, че на вратата пише „Неврология“.

— Не спомена ли, че работи в онкологията? — попита тя.

— Да.

— Тогава каква работа има там?

— Може би иска да поздрави Линкълн.

Сакс обаче не мислеше, че е нормално сестрите да посещават пациенти в операционната. Бързо си даде сметка, че Лидия е имала информация за заболелите от рак жители на Танърс Корнър. После си спомни, че някой е давал сведения на Бел. Кой друг, ако не сестра от онкологичното отделение?

Сподели това с Люси, която веднага се обади в телефонната централа, за да провери с кого е разговарял Бел. Оказа се, че е провел стотици разговори с Лидия.

— Тя ще го убие! — извика Сакс и двете жени нахълтаха в операционната точно когато доктор Уивър се канеше да направи първия разрез.

Лидия изпадна в паника и издърпа тръбата на кислородния апарат от гърлото на Райм. От травмата и упойката диафрагмата му спря да работи. Доктор Уивър успя да го спаси, но се наложи дишането му отново да се поддържа със стимулатор.

Това беше достатъчно неприятно, но за още по-голямо разочарование на Райм доктор Уивър отказа да продължи с операцията, преди да минат поне шест месеца, до пълното нормализиране на дишането му. Той се опита да спори, но лекарката се оказа по-голям инат и от него.

— Каза ли на Роланд Бел за братовчед му? — попита Райм.

Сакс кимна:

— Прие го много тежко. Каза, че Джим бил черната овца на семейството, но никога не бил предполагал, че ще извърши такова нещо. — Тя погледна на североизток: — Я виж. Там. Знаеш ли какво е това?

— Подскажи ми. Какво гледаш? Хоризонта? Някой облак? Самолет?

— Грейт Дизмал Суомп. Около езерото Дрюмънд.

— Колко „вълнуващо“.

— Пълно е с призраци.

Люси се приближи, сипа си уиски и отпи. Сбърчи вежди:

— Ужасно е. Има вкус на сапун.

Отвори си бира.

— Струва осемдесет долара бутилката — отбеляза Райм.

— Значи скъп сапун.

Гарет набута малко чипс в устата си и дотича при Люси:

— Има ли нещо ново от общината?

— Да ти стана приемна майка ли? — попита тя. Поклати глава: — Не е много вероятно. Разведена съм. Пък и работата ми не е много подходяща. Много време отсъствам от къщи.

— Те пък какво разбират? — изръмжа Райм.

— Не е важно какво разбират, а какво решение ще вземат. Не мисля, че ще е в наша полза. Адвокатът ми обаче смята, че имаме шансове за осиновяване. Засега Гарет ще живее у едно семейство в Хобът. Свестни хора. Проверила съм ги.

Сакс не се съмняваше в това.

Гарет дебнеше нещо в тревата.

Когато се обърна, Сакс забеляза, че Райм я наблюдава.

— Какво има? — попита.

— Какво би казала на един празен стол, Сакс?

— Засега смятам да го запазя в тайна, Райм.

Изведнъж Гарет се изсмя гръмко и се затича из тревата.

Гонеше някакво насекомо. Подскочи, хвана го и се претърколи на земята. Стана и бавно се приближи към пейката.

— Познайте какво хванах!

— Покажи ни! — извика Амелия Сакс. — Искам да видя!