Угасване

Не поглеждай назад

24 май 2006,19:06

Джейни се приближава с широки, уверени крачки към аудиториума на гимназия „Фийлдридж“, където стотици родители, баби и дядовци, братя и сестри седят на пейки, сгъваеми столове и в ложите на балконите, на трийсет и пет градуса жега и влага, и веят с програми към подгизналите си вратове. Изглежда, сякаш поредната церемония за завършване идва в повече на климатика на старото училище и той не може да се справи с положението.

Джейни се озърта и забелязва Кабъл няколко реда назад. Той й изпраща дяволита целувка и тя му се усмихва. Лентата на абсолвентската й шапка заплашва да смачка мозъка й на пихтия, докато потта попива в нея.

Джейни се обръща на другата страна и оглежда присъстващите. Открива някои познати лица. Родителите на Кари седят отстрани на дървените пейки и Джейни им се усмихва лекичко, въпреки че те не я гледат.

Дори и с новите по-силни очила й е трудно да вижда надалеч. Цветовете преливат от дреха в дреха. Най-после Джейни я забелязва. Заради контраста между бронзовата коса и тъмната кожа. До Капитана седи огромен мъж, който прилича на Дензъл Уошингтън двайсет години по-късно. Ръката му лениво лежи на облегалката на стола на Капитана. Джейни вижда как Капитана побутва съпруга си и сочи нещо. Джейни присвива очи и се усмихва, после свежда поглед. Не е сигурна защо.

Отличникът се качва на сцената и тълпата притихва, само звукът от ветрилата остава.

Не е Кабъл.

Слава богу.

Той успя да свали оценката си до 5.93. Трето място. Достатъчно, за да го задържи извън светлината на прожекторите. Това е всичко, което искаше всъщност. Джейни, с 5.85, не е много по-назад. Доволна и щастлива е.

Има три празни преподавателски места в аудиториума тази година. На Док, Щастливко и Гаден. Съкратени без обезщетение. Чакат изслушването. Джейни усеща лека тъга, докато гледа тези столове.

Не за мъжете, които седяха в тях.

Да сме наясно.

И все пак.

Те напомнят за болка, унижение и ужас, опаковани като подарък. Джейни се радва, че тази кутия с изненади експлодира.

Стейси О’Грейди говори на трибуната пред микрофона. Има по-различно излъчване. Ново, от последните няколко месеца. Сдържано. Сериозно. Това е зрялост, може би, или разбиране, че не всичко става както ни се иска.

Майката на Джейни не е там.

Нито пък тази на Кабъл, но никой не ги е очаквал. Въпреки че по-големият брат на Кабъл, Чарли, и жената на Чарли, Меган, са някъде в тълпата.

Надежди. Все за това говорят по тези събития. Да оставиш следа в бъдещето. Да се стремиш да бъдеш винаги първи. Бла-бла-бла.

Джейни избърсва капка пот от челото си. Оглежда се наоколо, когато Стейси произнася от подиума:

— Най-добрите ни години предстоят.

И залата избухва в аплодисменти.

Джейни не се включва.

Зловещите думи звънтят в ушите й.

Тълпата завършващи се изправя на крака и едно по едно, в продължение на час, извикват всички имена. Джейни прекосява подиума нащрек, моли се малкото спящо бебенце отстрани да не може още да сънува и си получава дипломата. Стиска ръката на Абернети. Премества пискюла на шапката си от другата страна. Внимателно слиза надолу по стълбичките, връща се на сгъваемия си стол и чака.

Когато сцената утихва, директор Абернети поздравява за последен път и шапките политат във въздуха, и гласовете около Джейни гръмват и изпълват аудиториума. Джейни сваля своята шапка, прибира я под мишница и чака, чака. Чака събитието да приключи. За да може да се сбогува с това място, завинаги.

Когато лудницата се опразва, тя е още там. Само няколко ученика се помайват из сградата, която сега напомня на тропическа гора след пороен дъжд. Бавно върви надолу по пътеката, към стълбите на изхода, където ще се срещне с Кабъл и момчето, с което той си говори. Но засега е сама.

Чистачът я пресреща с метла в ръка и й се усмихва. Джейни кима и се усмихва в отговор, а той се захваща да помете преносимата настилка, която обикновено използват на баскетболното игрище. После светлините мъничко намаляват.

Джейни мига и се обляга на стената за всеки случай.

Но не е сън.

Просто краят на някои неща.

И началото на други.