Угасване

Точки на фокусиране

6 януари 2006

14:10

Джейни също вече си кодира бележките:

Срамежливко = испански, г-ца Гардения

Док = психология, господин Уанг

Щастливко = химия, г-н Дърбин

Тъпак = английска литература, г-н Пърсел

Смахнат = математика, г-жа Крейг

Гадняр = физическо, г-н Крейтър

И, разбира се, Сънчо = залата за самоподготовка.

Определено има нещо сънливо в Мичиган през най-тъмните му месеци — януари и февруари.

Часовете по самоподготовка са катастрофа. През последните няколко седмици, въпреки сравнително малкото инциденти — без да се броят сънищата на Кабъл — чувствителността на Джейни е изострена по-силно от всякога.

Трябва да упражнява концентрацията си у дома, над собствените си сънища. Да остане силна, както госпожица Стюбин я учеше насън. Иначе ще затъне.

14:17

Джейни го усеща как наближава. Пуска учебника и поглежда към Кабъл. Но не, този път не е на Кабъл. Кабъл вижда изражението на лицето й и й отвръща съчувствено с нещо като усмивка. Тя прави опит да разтегне устни в отговор, но вече е късно.

Блъска я в стомаха като торба с камъни и тя се превива ослепяла на стола, докато умът й нахлува като вихрушка в съня на Стейси О’Грейди. Джейни познава този сън — Стейси и миналата година беше с нея в часовете по самоподготовка, а за последно сънува същия кошмар преди няколко месеца.

Джейни е в колата на Стейси. Стейси кара като маниачка надолу по тъмна улица, близо до някаква гора. От задната седалка първо се чува ръмжене, а после изниква мъж, който сграбчва Стейси за врата. Стейси се задушава. Губи контрол над колата, тя се килва към една канавка, забива се в храстите и се преобръща.

Мъжът, останал без опора, я изпуска точно когато колата се довлича и спира по инерция насред някакъв паркинг. Стейси, кървяща, се промушва през счупеното предно стъкло и се втурва да бяга. Той също се измъква и тича подире й. Преследването е лудо и Джейни е във вихъра му. И не може да се концентрира достатъчно, за да привлече вниманието на Стейси, която крещи неистово. Обиколка след обиколка препускат из паркинга, мъжът я следва по петите, докато накрая Стейси навлиза в гората…

… спъва се

… пада

… и той е върху нея, притиска я, ръмжи като разгонен пес в лицето й…

14:50

Три минути след като всичко е свършило, Джейни още усеща мускулите си тръпнещи. Явно Стейси е чула звънеца, защото сънят рязко прекъсва.

Джейни не чувства. Не вижда. Но долавя гласа на Кабъл:

— Всичко е наред, скъпа — шепти той. — Ще се оправиш.

14:47

Кабъл внимателно разтрива пръстите й. Продължава да шепне, казва й, че няма никой, всички са си тръгнали и всичко ще бъде наред.

Тя бавно се изправя на стола.

Стиска ръцете си, докато почувства болка и тя й доставя удоволствие. Раздвижва пръстите на краката. Усеща лицето си сякаш са й вадили зъб с упойка.

Той масажира раменете, ръцете, слепоочията й. Тя спира да трепери. Опитва се да каже нещо. То излиза от гърлото й като свистене.

15:01

— Кабъл — изрича накрая.

— Можеш ли вече да се движиш? — гласът му е загрижен.

Бавно поклаща глава. Обръща се към него. Протяга ръка.

— Още не виждам — казва тихо. — Колко време е минало?

Кабъл продължава да я масажира от пръстите до раменете и обратно.

— Не много — отвръща той съчувствено. — Няколко минути. — По-скоро дванайсет.

— Този беше гаден.

— Да. Направи ли опит да излезеш?

Джейни отпуска чело върху дланта си и бавно завърта глава наляво, после надясно. Гласът й е слаб.

— Не. Пробвах да й помогна да го промени. Но не можах да привлека вниманието й.

Кабъл крачи нервно.

Чакат.

Джейни бавно започва да различава формите. Светът отново изплува.

— Уф! — отдъхва си тя. Усмихва се несигурно.

— Ще те закарам — казва Кабъл, когато чистачът влиза в библиотеката и подозрително ги оглежда. Кабъл напъхва с мрачно изражение учебниците й в раницата, после тършува малко из нея, но остава с празни ръце.

— Нищо ли не си носиш за ядене? Аз нямам повече вафли.

— Ами… — Джейни прехапва устна. — Вече съм добре, спокойно. Ще се оправя. Мога да карам.

Той се мръщи. Не отговаря. Помага й да се изправи, мята раницата й на рамо и излизат на паркинга. Вън вали лек сняг.

Отваря вратата откъм страната на пасажера и я гледа стиснал челюсти.

Търпеливо.

Чака.

Докато тя се качи.

Кара в тишина по заснежените улици до един близък минимаркет, излиза от колата и се връща с кутия мляко и найлонова торбичка.

— Отвори си раницата! — казва.

Тя послушно изпълнява.

Той изсипва половин дузина енергийни вафли. Оставя една и й я подава заедно с млякото.

— Ще ти докарам Етел по-късно — казва с протегната за ключовете ръка.

Тя свежда поглед. И ги подава.

Той я откарва до вкъщи.

Не отлепя поглед от волана с вкочанена от стискане челюст.

Чака я да слезе.

Тя го поглежда озадачена.

— Ох — проронва накрая.

Преглъща буцата в гърлото. Взема раницата си и млякото и излиза от колата. Затваря вратата. Качва се по стълбите и изтупва снега от ботушите си. Без да се обръща.

Кабъл потегля от алеята бавно, набира скорост едва след като се е уверил, че Джейни е вкъщи и е добре.

Тя си ляга, объркана и тъжна, и заспива.

20:36

Будна е. Умира от глад. Оглежда къщата за нещо здравословно — намира размекнат домат в хладилника. Около дръжката се мъдри топче плесен. Въздиша. Няма нищо друго. Навлича палтото и намъква ботушите си, взема 50 долара от плика за пазар и тръгва.

Снегът е красив. Снежинките са толкова мънички и блестящи като пайети, танцуващи в лъчите на приближаващите фарове и под светлините на уличните лампи. Студено е — около минус 6. Джейни слага ръкавиците с един пръст и се сгушва в яката си. Добре че си обу ботушите.

Когато влиза в магазина, който е на километър и половина разстояние, вътре е почти празно. Няколко клиенти се мотаят под звуците на музиката, която се разнася от високоговорителите. Джейни присвива очи от ярката жълта светлина. Взема количка и се насочва към щанда за млечни продукти, тръскайки снега от ботушите си. Разкопчава палтото си и прибира ръкавиците в джобовете.

Пазаруването — стига Джейни да има време за него — е релаксиращо. Без да бърза, обикаля, чете етикети, представя си кои храни биха били вкусни в комбинация, избира най-пресните зеленчуци, пресмята наум цената на всичко. Действа й като терапия. Изчислява приблизително, че е похарчила определената сума, завива към щанда за хляб и после тръгва към касата. Минава покрай подправките и зехтина, забавя ход.

Поглежда наляво.

Пресмята наново нещата в количката.

Накрая колебливо добавя към покупките малка червена кутийка и друга по-голяма, кръгла. Оставя ги в количката до яйцата и млякото.

Бута я до предната част на магазина и се нарежда на рехавата опашка пред единствената каса. Разглежда списанията и чака да й дойде редът. Става й леко лошо от глад. Нарежда продуктите на лентата и тревожно наблюдава екранчето на касата, докато сумата расте.

— Общо петдесет и два долара и дванадесет цента.

Джейни притваря очи за миг.

— Съжалявам! — казва. — Имам точно петдесет. Трябва да върна нещо.

Касиерката въздиша. Опашката зад Джейни расте. Тя се изчервява, без да поглежда наоколо. Пресмята кое е по-необходимо.

Нерешително хваща сместа за торта и глазурата.

Връща ги на касиерката.

— Извадете ги от сметката, моля! — казва глухо. Както се и очакваше, добавя мислено.

Касиерката се държи, сякаш се случва нещо непоправимо. Удря тежко с пръсти по клавишите.

Хората от опашката се топят като снежни човеци и пристъпват от крак на крак зад Джейни.

Тя не им обръща внимание.

Поти се обилно.

— 48.01 — обявява касиерката. Отброява рестото от 1.99 на дребни монети с вид на човек, чийто гръбнак всеки момент ще се прекърши под тежестта на толкова метал.

Джейни хваща пълните торби в ръце, по три във всяка, и се изнася. Вдишва студения въздух. Щом стъпва на улицата, стяга мускули, за да си направи всекидневната тренировка, опитвайки да не счупи яйцата и да не смачка хляба. В началото ръцете я болят приятно. После просто я болят.

След по-малко от половин километър една кола намалява и спира пред Джейни. От нея излиза мъж.

— Госпожица Ханаган, нали? — осведомява се. Щастливко. Известен още като господин Дърбин, учителят й по химия. — Искаш ли да те закарам? Бях през няколко човека зад теб на опашката.

— Аз… аз съм окей. Обичам да ходя пеша — отговаря Джейни.

— Сигурна ли си? — недоверчиво се усмихва мъжът.

— Къде живееш?

— Амиии, близо. Ей там, по-нагоре. — Джейни кимва към заснежения път, който изчезва в тъмнината пред фаровете на господин Дърбин. — Не е толкова далече.

— Наистина, няма проблем. Хайде, качвай се! — Господин Дърбин стои и чака с ръка, подпряна на отворената врата и изглежда сякаш няма да приеме „не“ за отговор. Което кара Джейни да настръхне. Но… може би трябва да се възползва от възможността да опознае господин Дърбин за целите на разследването.

— Ами-и… — Джейни вече започва да трепери от глад. — Благодаря! — казва и отваря пасажерската врата. Той се пъха обратно в колата и премества четири или пет торби на задната седалка, за да й направи място. — Само направо, по „Батърнът“. Съжалявам! — добавя тя. Не е сигурна защо. Заради неудобството може би.

— Наистина, няма проблем. Живея точно от другата страна на моста „Синклер“ — настоява господин Дърбин. — По път ми е. — Жуженето на парното запълва тишината. — Е, харесва ли ти предмета ми? Аз лично се зарадвах, като видях толкова ученици. Десет не са малко за този час.

— Харесва ми — отговаря Джейни. Всъщност това е любимият й предмет. Но няма защо да му го казва.

— Харесва ми, че сме малко — продължава след кратко мълчание — защото всеки си има собствено лабораторно място. По химия, първа част, винаги бяхме по двойки.

— Да-а — казва господин Дърбин. — Господин Бийчър ли ви преподаваше?

Джейни кимва.

— Да.

Господин Дърбин свива по алеята, която Джейни му посочва и изглежда доста озадачен, когато вижда колата й пред вкъщи с вид на току-що паркирана. Няма сняг по нея, а изпод капака се издига пара.

— Значи предпочиташ да ходиш пеша в ледена нощ като тази и да влачиш всичките тия боклуци на ръце? — смее се.

Тя се усмихва.

— Не бях сигурна, че ще ми върнат старата Етел до вечерта. Но вече е тук. — Не обяснява повече.

Той оставя колата на скорост и отваря своята врата.

— Да ти помогна?

Торбите са се разпилели във всички посоки и сега са една голяма оплетена бъркотия.

— Няма нужда, господин Дърбин.

Той изскача навън и бързо заобикаля откъм нейната страна.

— Моля те! — настоява.

Изважда три торби, прави й път и я следва до вратата.

Джейни се бави, изтръсква снега от ботушите си и намества останалите торби, така че да може да отключи. Забелязва неща в къщата си, които обикновено подминава. Разкъсаният комарник, леко изхлузен от пантите. Дървената рамка, изгнила в основата, с обелена боя.

„Колко неудобно — мисли си Джейни, влизайки с Дърбин по петите.“ Светва лампата в антрето и за миг примигва, заслепена от ярката светлина. Остава на място, докато зрението й се върне, и точно тогава той се блъсва в нея.

— Извинявай! — смотолевя сконфузено.

— Моя е грешката — оправдава се тя, леко стъписана, че всъщност господин Дърбин е в дома й има едно наум. Кой знае? Може именно него да търсят.

Завиват към тъмната кухня. Тя оставя покупките на плота, той разтоварва и останалите.

— Благодаря!

Господин Дърбин се усмихва.

— Няма проблем. Ще се видим в понеделник.

Махва с ръка за довиждане и излиза.

Понеделник. Осемнайсетият рожден ден на Джейни.

Тя рови трескаво из торбите. Вади шепа грозде, измива го набързо и лакомо пъха зърната в устата си, жадна за нещо сладко. Започва да подрежда храната, когато чува стъпки зад себе си.

Обръща се.

— Боже, Кейб! Изкара ми ангелите!

Той си играе с ключовете й.

— Влязох, защото реших, че може да си тук. После чух още някакъв глас и се скрих в стаята ти. Кой беше? — пита. Опитва се да звучи равнодушно. Но опитът му е жалък.

— Ревнуваш ли? — дразни го Джейни.

— Кой. Беше. Тук — произнася насечено.

Тя повдига вежда.

— Господин Дърбин. Видя ме на път за вкъщи и предложи да ме докара. Стоеше зад мен на опашката в магазина.

— Това ли е Дърбин?

— Да. Беше много мило от негова страна. — Стомахът на Джейни е на друго мнение, но сега тя не е в настроение за работна дискусия с Кабъл.

— Той е… млад. Какво прави всъщност, возейки учениците си насам-натам? Това е странно.

Джейни чака да разбере какво има предвид. Явно нищо. Все пак си отбелязва наум да запише този инцидент в тефтера с бележки по случая — трябва да е максимално предпазлива. Джейни се обръща и продължава да подрежда покупките. Още не разбира защо Кабъл беше толкова потаен, преди да се разделят. Но си мълчи.

— Не знаех къде си — казва той накрая.

— Ами, ако предполагах, че ще идваш, щях да те предупредя. Но — продължава по-уверено, — бях останала с впечатлението, че си ми ядосан. И не очаквах да те видя. — Вече видимо трепери и грабва млякото, отвива капачката и пие директно от кутията. Оставя го и търси храна, която да не иска много време за приготвяне. Откъсва още няколко зърна грозде и ги поглъща.

Той я наблюдава. В погледа му има нещо, което тя не разбира.

— Благодаря, че ми докара колата. Наистина го оценявам. Пеша ли отиде до училище?

— Не. Брат ми Марли ме закара.

— Е, благодари му от мое име.

Вече е отворила фъстъченото масло и го маже на филия хляб. Сипва мляко във висока чаша, взема си сандвича и подминава Кабъл на път към хола. Включва телевизора и примижава срещу него.

— Искаш ли сандвич или нещо друго? — пита. — Ще останеш ли?

Не знае какво друго да каже. Той просто я гледа.

Накрая вади лист хартия от джоба на палтото си. Разгъва го. Изключва телевизора.

— Изтърпи ме за момент! — казва.

Застава точно пред нея, обръща се кръгом и прави петнайсет крачки в противоположна посока. Спира и пак се обръща.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Прочети го! На глас, моля те!

Той държи таблица за офталмологичен преглед.

— Човече, опитвам се да ям!

— Чети, моля те!

Джейни въздиша и поглежда таблицата.

— Е — прочита. И се смее глупаво.

Кабъл не отвръща на смеха й.

Тя прочита и следващия ред.

И другия след него. Недовиждайки. Гадаейки.

— Покрий дясното око и дай пак — казва той.

Джейни изпълнява.

— Сега покрий лявото.

— Не-е-е — възпротивява се тя, но го прави.

Чете по памет.

Всичко, което можа да познае с дясното беше буквата Е. Но не си признава. Просто повтаря буквите, които е запомнила с лявото.

Тогава Кабъл вади втора, различна таблица.

— Хайде пак с това око — казва.

— Какво ти става? — почти изкрещява Джейни. — Боже, Кабъл! Да не съм ти някакво хлапе!

— Можеш ли да го прочетеш, или не?

— Не — казва тя.

— Само това ли можеш да прочетеш?

— Да.

— Добре. — Той хапе устни. — Извини ме за момент, може ли?

— Все тая — казва тя. Може би й трябват очила. Голяма работа.

Кабъл изчезва в спалнята и Джейни го чува как крачи напред-назад върху гнилата дъска на пода и си говори сам.

Джейни дояжда сандвича си и пресушава млякото. Влиза в кухнята и си прави още един. Взема морков и го бели над кофата. Сипва си още мляко.

Носи гощавката обратно в хола и сяда. Пуска отново телевизора. Чувства се много по-добре. Ръцете й вече не треперят. Поема последните глътки мляко и усеща как се разливат в стомаха й. Усмихва се доволна. Мисли си, че трябва да стане рекламно лице на млякото.

22:59

Джейни се събужда от унеса след вечерята и се чуди какво прави Кабъл толкова време в стаята й. Става и тръгва по късия коридор, бута вратата и тъмнината моментално я засмуква.

Залита.

Пада на пода.

Кабъл обезумял се опитва да заключи някаква врата. Всеки път, когато успее, изниква нова ключалка. Докато заключва поредната, всички останали се отварят. Не може да смогне.

Джейни се връща слепешката към вратата.

Излиза заднишком на четири крака, затваря след себе си.

И връзката се разпада.

Примигва, привиждат й се звезди. Изправя се, вади раздърпано старо одеяло от килера и се настанява на канапето с въздишка. Напоследък дори в собственото си легло не може да спи.

7 януари 2006

06:54

Внезапно се събужда. Оглежда се и усеща вълна студен въздух в хола. Приближава се до прозореца в кухнята и поглежда навън. Пресни стъпки в снега водят към алеята отпред, пресичат улицата и стигат до отсрещния двор.

Проверява в стаята.

Кабъл го няма.

Поклаща глава и си мисли: „Какъв идиот!“

После намира бележката.

Има нещо специално в момче, което си признава, че е идиот. Кара те да му простиш по-бързо.

Джейни се вмъква в леглото си. Възглавницата й още мирише на него. Тя се усмихва. Прегръща я.

И си говори сама.

— Бих искала да сънувам улица „Централна“ и бих искала да видя госпожица Стюбин отново — повтаря тя едно след друго, докато накрая се унася.

07:20

Джейни се обръща и се надига. Хвърля поглед към часовника. Въздъхва. Не е във форма. Повтаря отново мантрата. Вижда сцената в главата си.

08:04

Намира се на улица „Централна“. И пак е тъмно, хладно и дъждовно.

Оглежда се.

Няма никого.

Джейни обикаля нагоре-надолу и търси госпожица Стюбин, но улицата е празна. Сяда на пейката, на която бе седяла последния път.

Чака.

Недоумява.

Спомня си разговора.

— Винаги когато имаш въпроси, свързани с бележките, се връщай при мен — беше казала госпожица Стюбин.

Джейни се плясва по челото и сънят се изпарява.

Когато се събужда, си обещава всяка вечер да се упражнява да насочва и контролира сънищата си. Ще помогне. Знае го.

Обещава си също да чете бележките на госпожица Стюбин, за да й хрумнат въпроси.

10:36

Дъвчейки препечена филийка, Джейни изважда кашона от гардероба. Започва оттам, където е спряла последния път, и чете очарована.

16:14

Довършва втората папка. Още е в леглото по пижама. Навсякъде наоколо има остатъци от храна. Телефонът звъни. Джейни с въздишка си спомня бележката на Кабъл от сутринта.

— Ало?

— Здравей.

— По дяволите!

Той се смее.

— Може ли да дойда?

— Ама аз още съм по пижама! Дай ми трийсет минутки.

— Става.

— Хей, Кейб?

— Да?

— Защо си ми сърдит?

Той въздиша.

— Не съм ти сърдит. Кълна се. Просто… Тревожа се за теб. Не може ли да говорим, като дойда?

— Добре.

— Доскоро.

16:59

Джейни чува леко почукване и вратата се отваря. Поглежда нататък и за своя изненада вижда Кари.

— Здрасти, аз съм, приятелката от дъжд на вятър! — Кари се усмихва глуповато.

„Мамка му“, мисли си Джейни.

Грабва палтото и лепва любезна усмивка на лицето си.

— Здравей! — отвръща. — Тъкмо излизах да почистя снега. Ще ми правиш ли компания?

— Ами… да, предполагам.

— Какво става?

— Нищо. Просто ми беше скучно.

— Къде е Стю?

— Играе покер.

— Ясно. Често ли ходи на покер?

— Всъщност не. Само когато му звъннат момчетата.

— Аха — Джейни хваща лопатата и започва първо от стъпалата, после се прехвърля на тротоара. През цялото време е обърната с лице в посоката, от която очаква да се появи Кабъл. Става тъмно, но тя се надява да я забележи.

— Е, какво ще правиш довечера?

— Аз ли? — Джейни се засмива. — Ще си пиша домашното, какво друго?

— Искаш ли компания? — Кари изглежда тъжна.

— Ти имаш ли домашни?

— Разбира се. Въпросът е дали ще ги напиша, или не.

Джейни го вижда с крайчеца на окото си. Спрял е до двора на съседите отсреща. Тя се смее заедно с Кари и й казва:

— Е, стига толкова. — Изтръсква лопатата, качва се по стъпалата и я приканва: — Хайде да се прибираме!

Кари влиза вътре, а Джейни хвърля на Кабъл бърз поглед през рамо. Той свива рамене и се усмихва, сякаш казва: „Ясно, разбрах.“ Джейни се прибира.

Кари остава до полунощ, когато вече е напълно пияна благодарение на алкохола на госпожа Ханаган.

Джейни се чуди дали да отиде у Кабъл, след като Кари си тръгне, но решава да се наспи хубаво и да го види на сутринта.

8 януари 2006

10:06

Джейни набира Кабъл. Гласова поща.

11:22

Кабъл й връща обаждането. Оставя й съобщение.

12:14

Джейни набира Кабъл. Гласова поща.

14:42

Телефонът звъни. Джейни вдига.

— Ало?

— Липсваш ми адски много — казва Кабъл и се смее.

— Къде си?

— В Мичиганския университет. Наложи се.

— По дяволите!

— Знам.

Мълчание.

— Кога ще се прибереш?

— Късно — казва той. — Съжалявам, съкровище!

— Добре — примирява се тя с въздишка. — Ще се видим утре, може би.

— Да. Добре — отвръща той нежно.