Уикенд в Зюидкот

Събота следобед

Отдясно, между две разрушени къщи, Майа забеляза някакъв умрял кон в един двор. Той лежеше, навирил крака, с подут корем. На няколко метра от него стояха неподвижни други два коня. Единият от тях беше ранен в плешката. Другият бе застанал съвсем близо до него, така че хълбоците им се допираха, и от време на време го близваше по раната. Изведнъж раненият кон изправи глава, сякаш се канеше да изцвили. Той полуотвори морда, но от нея не излезе никакъв звук. Тогава разтърси глава и Майа видя тъжните му, кротки очи да се спират за миг на него. Раненият кон отново вдигна глава, после отстъпи една крачка, постави морда върху шията на другаря си и затвори очи. Няколко секунди остана така, в поза на неизразима умора и нежност. Задните му крака не спираха да треперят.

Майа се отклони от пътя, прекоси железопътната линия и тръгна наляво. Там би трябвало да бъде главната улица Бре Дюн, тази, която водеше към морето. По нея се стичаше безкраен поток от мъже в униформи каки — англичани и французи. Бяха без оръжие, но носеха на гръб или на рамо всичкото си имущество. Те бяха запълнили тротоарите и цялото платно. Малките групички, които слизаха по улицата в обратна посока, предизвикваха блъсканица, внезапни задръствания, след което потокът отново бавно потегляше. Мъжете бяха мръсни, покрити с прах, с хлътнали от умора лица, по които потта бе оставила широки ивици. Напредваха много бавно, като внезапно спираха и мъчително потегляха. При всяко спиране мъжете грубо се блъскаха един в друг. Чуваха се псувни, разправии, които изведнъж стихваха. Небето над главите им напомняше за морски бани, за отпуска и за безгрижието на хубавите летни следобеди.

Тълпата потегли отново и Майа видя до себе си един нисичък майор пехотинец. Беше без кепе, слънцето блестеше върху белите му коси. Имаше загоряло лице, къси мустачки и два реда отличия на гърдите, но толкова избледнели, че цветовете им вече не се различаваха много добре.

Спряха. Хората затъпкаха на място, после изведнъж тълпата се задвижи напред и отново спря. Майа се блъсна в каската на един мъж, спрял пред него. Отдясно той чу рязък глас:

— Защо не внимавате?

Беше дребничкият майор с побелелите коси. Бе се обърнал и говореше на един едър артилерист, нарамил две войнишки торби, натъпкани до пръсване.

— Я върви по дяволите! — отвърна провлачено артилеристът.

Дребничкият майор се изчерви.

— Осмелявате се да говорите така на един офицер?

Гласът му трепереше.

— Офицер си ти на ташаците ми — отвърна артилеристът.

Чу се смях, после хихикане. Нисичкият майор отвори уста да отговори. Хихиканията се засилиха. Майорът се обърна, наведе глава и продължи да върви.

Отново спряха. И отново Майа се блъсна в мъжа, който вървеше пред него. Мъжът се обърна и за голямо учудване на Майа му се усмихна.

— По-лошо е от метрото, а?

— Ти да не си от Париж?

Мъжът се засмя.

— Не, от Безие съм, но все пак съм виждал метро.

Отново тръгнаха.

— Разликата — обърна леко глава към Майа мъжът — е там, че в метрото няма опасност някоя бомба да ти падне на тиквата.

— Наистина не мога да разбера защо бомбардират корабите, а не нас.

— О, аз нямам нищо против — каза мъжът.

Той вдигна глава.

— Даваш ли си сметка за поразията, която две-три от тия фъшкии, щуките, биха направили при цялата тази навалица.

— Може би и това ще стане.

Сега се движеха малко по-бързо. Между мъжете имаше мъничко разстояние. Майа задмина дребния майор с побелелите коси и минавайки покрай него, го погледна. Той вървеше с наведена глава и Майа видя по обгорялото му лице да се стичат сълзи.

Майа измина още няколко метра и тълпата изведнъж се сгъсти. Той вървеше със свити лакти, издал напред ръце. Настана внезапно суматоха и Майа връхлетя върху човека, който се намираше от дясната му страна.

— Извинете — обърна се той към него.

Човекът бе затворил очи, като да спеше. Беше на около шейсет години. Имаше слабо, осеяно с бели косми лице. Беше надянал някаква необичайна униформа с цвят на зелена ябълка и тъмни метални копчета. Носеше плосък, опънат каскет, украсен с две позлатени букви отпред. Куртката му бе прекалено дълга, а панталонът му се бе свлякъл върху обувките. Той вървеше със затворени очи, сякаш спеше.

Майа потърси с поглед човека от Безие, но не можа да го открие. Извади цигара от джоба си и я запали. В този момент усети, че някой го гледа отдясно. Обърна глава. Беше човекът в униформата с цвят на зелена ябълка. Бе отворил широко очи и гледаше Майа с притесняваща настойчивост. Очите му бяха черни и блестящи.

— Не спя — каза той със заядлив глас.

— Така ли? — учуди се Майа.

— Така — отвърна човекът свадливо. — Все едно ми е впрочем. Не спя никога.

Куртката му беше толкова дълга, че китките му се губеха в ръкавите й.

— Да — повтори той натъртено, — не спя никога.

Той нави ръкава си, зарови с ръка в джоба си и извади оттам парче вестник, което разгъна. В него имаше няколко щипки тютюн. Извади от един друг джоб лула и както си вървеше, почна да я пълни. Имаше нещо тържествено в движенията му.

— Да, господине — повтори той още веднъж, — не спя никога.

Пак ги заблъскаха и той се облегна върху Майа, който му помогна да се изправи.

— Какво работите като цивилен? — попита мъжът, щом успя да се задържи на крака.

— Нищо особено.

— Това не е професия — отбеляза човекът с пренебрежение.

После добави доверително:

— Аз пък съм военен в цивилния живот.

Той направи пауза и тържествено заяви:

— Надзирател съм.

— И какво по-точно надзиравате? — попита Майа.

Мъжът се наведе напред и го погледна лукаво:

— Луди.

Той почука няколко пъти с показалец по челото си.

— Разбирате ли?

— Разбирам — отвърна Майа с усмивка.

„Колко ли такива — помисли Майа — има по пътищата?“

— Е, и за какво сте дошли тук? — добави той.

Мъжът го погледна така, сякаш се съмняваше дали всичко му е наред в главата.

— Да се кача на някой кораб, разбира се! Какво си мислите?

Майа избухна в смях.

— Защо се смеете? — кипна изведнъж мъжът.

Тъкмо Майа обърна глава, за да отговори, отново започна блъсканица и когато застана здраво на крака, човекът в униформата с цвят на зелена ябълка не беше вече до него.

— Пак се срещнахме! — чу той един глас до ухото си.

Беше мъжът от Безие. Преливаше от добро настроение.

— Я ми кажи — добави той — ти също ли вярваш това за корабите? Чуй какво ще ти кажа. Корабите са всъщност един кораб.

Стигнаха до някакво кръстовище. Един английски офицер беше застанал там, така несъразмерно висок, че стърчеше с цяла глава над тълпата. Той жестикулираше широко с ръце и викаше неуморимо първо на английски, после на френски:

— Англичаните надясно! Французите наляво!

Заповедта му оставаше без ефект.

— Още сме във Франция, дявол да го вземе! — извика човекът от Безие. — Няма някакъв англичанин да ми нарежда накъде да вървя, я!

— Ще отида да поговоря с него — каза Майа.

— Англичаните надясно! Французите наляво!

— Млъкни! — изкрещя човекът от Безие.

Майа се приближи. Английският офицер не беше чак толкова висок. Покатерил се бе на един от онези дървени подиуми, които използват английските полицаи, за да регулират движението. Майа вдигна глава към него.

— Знаете ли — попита той на английски — дали товарят французи тук?

Офицерът сведе очи към него, но след секунда ги вдигна.

— Англичаните надясно! Французите наляво!

Беше вдигнал поглед така бързо, че Майа се питаше дали изобщо го е видял.

— Питам ви — повтори той — дали товарят французи тук?

Англичанинът отново сведе очи и на Майа се стори, че погледът му минава през него, сякаш тялото му е прозрачно.

— Англичаните надясно! Французите наляво!

— Питам ви нещо — подхвана пак Майа. — Бихте ли били така любезен да ми отговорите?

Този път англичанинът сведе очи и, изглежда, забеляза Майа.

— О! — каза той.

И с неутрален тон добави:

— Говорите много добре английски.

Майа се поколеба. Опитваше се да си спомни как на негово място би реагирал на комплимента един англичанин.

— О! — каза той най-после. — Знам всичко на всичко няколко думи.

— Англичаните надясно! Французите наляво! — подхвана англичанинът.

Но Майа почувствува ясно, че за втори път му беше направил впечатление.

— Бихте ли могли да ми кажете — повтори той — дали товарят французите тук?

Не последва отговор. Английският офицер размахваше ръце като полицай на кръстовище. Със сините си очи, правилните си черти и още небръснатите бузи той имаше сериозен и същевременно хлапашки вид. Не беше ни най-малко обезсърчен от незначителния ефект на собствените си заповеди. Минаха няколко секунди, после той отново сведе поглед към Майа.

— Къде сте научили така английски?

— В Англия.

— О! — възкликна англичанинът.

И тутакси подхвана:

— Англичаните надясно! Французите наляво! Майа чакаше. Англичанинът като че ли съвсем го беше забравил. Бе извадил от джоба си голяма кърпа каки и замислено си бършеше врата. Изведнъж той започна да си мърмори нещо под нос. Майа наостри слух.

— Whether’tis nobler in mind to suffer the5…

Той се спря. Изглежда, търсеше някаква дума в паметта си.

— Slings6 — обади се Майа.

— Моля, моля? — наведе поглед към него англичанинът.

— Slings.

— Slings — вдигна вежди англичанинът.

— The slings and arrows of outrageous fortune.7

Англичанинът погледна изумено Майа и внезапно скочи от платформата на земята.

— Shake hands! Shake hands!8 — извика той живо.

Майа му стисна ръката. Един миг те се гледаха мълчаливо.

— Казвам се Гейбът — продължи англичанинът, като правеше видими усилия да си върне невъзмутимия вид, — капитан Ленард Хесли Гейбът.

Най-после се беше представил, както му е редът. Майа се усмихна.

— Аз се казвам Майа. Сержант Жулиен Майа.

— Сержант? — вдигна вежди Гейбът. — Сержант? Наистина ли сте сержант?

— Наистина.

— Искате да кажете, че не сте офицер?

— Не съм.

— И наистина сте сержант?

— Да.

Гейбът избухна в смях. Това беше истински смях на дете — непреодолим, безкраен. Гейбът се превиваше на две, почервеня целият, сълзи се появиха на очите му.

— Извинете — пое си накрая той дъх, — извинете, но наистина е много смешно!

— Кое е смешно?

— Това е най-хубавата шега за днес!

„Значи е имало и други!“ — помисли Майа.

— Представете си! — казваше Гейбът. — Представете си!

Постепенно той си възвръщаше спокойствието.

— Представете си! Един сержант декламира Шекспир!

Още малко и щеше да се разсмее отново, но се овладя.

— Няма нищо необичайно. Като цивилен не съм сержант.

— Разбирам — каза Гейбът, — военната повинност. — Но дори у нас, ако се позамисли човек, могат да станат такива неща.

— Англичаните надясно! Французите наляво! — започна той отново.

— Разбирам… — каза той, като се качваше на своята платформа. — Но и с тая окаяна повинност вие в крайна сметка бяхте бити.

— Впрочем — поде Майа живо, — струва ми се, че вие също бяхте бити.

Настъпи мълчание. Англичанинът имаше изненадан вид и изглеждаше, че размисля.

— Наистина — каза най-после той учтиво — ние също бяхме бити.

Но на Майа се стори, че тази мисъл му идва наум за пръв път и че дори сега той не я приема без резерви.

— Англичаните надясно! Французите наляво!

Той викаше с по-бързо темпо, сякаш искаше да навакса загубеното време. Майа отправи поглед към тълпата. Както и по-рано, заповедите на Гейбът не даваха резултат. Как успяваше да не забележи това?

— Само от час съм тук — каза Гейбът, — а нито един френски офицер, който мина покрай мен, не пропусна да ме наругае. Нито един без изключение. Никога в живота ми не са ме ругали толкова.

— Съжалявам — каза Майа.

Това пак беше дума на място очевидно. Лицето на Гейбът се отпусна като по чудо. Той погледна Майа с момчешка симпатия.

Пробивайки си път в тълпата, към Гейбът се приближи едно томи9, размаха ръка пред лицето си и го попита нещо. Той говореше с толкова особен акцент, че Майа не можа да разбере какво казва.

— Разбира се — отвърна Гейбът с бащински тон, — можете да бъдете спокойни, ще се качите всички, до последния човек.

Томито се отдалечи. Майа вдигна глава.

— Бих искал да можете и на мен да кажете същото. Тъкмо това съм дошъл да ви питам.

Гейбът се усмихна, поколеба се, после каза като че ли със съжаление:

— Боя се, че не мога. Тук товарят само англичани.

„Най-после — помисли Майа, — най-после някакъв отговор! И за да го получа, ми трябваше повече от четвърт час разговор. Четвърт час разговор и един цитат от Шекспир.“

— Довиждане — каза той.

И се завъртя на токовете си. Не беше направил и две крачки, когато чу да го викат.

— Мистър Майа! Мистър Майа!

Той се обърна, после се върна обратно.

— Слушайте — каза Гейбът, — мога да направя нещо за вас. — Мисля — продължи той, — че мога да направя нещо за вас. Идете в службата по товаренето и потърсете капитан Фийри. Предполагам, че той ще може да ви помогне.

— Службата по товаренето ли?

— Ще вървите направо, докато стигнете плажа, после завивате наляво и на около 60 ярда ще видите една розова вила.

— Казвате капитан…?

— Фийри, Джералд Фийри. Лесно ще го познаете, това е най-ниският офицер в батальона.

— Наистина ли е толкова нисък?

— О, не — отвърна Гейбът, — дори съвсем не е нисък, но офицерите от неговия батальон са всичките много високи.

Майа се засмя. Гейбът го погледна изненадано, после и той се разсмя. Смееше се както преди малко, пухтейки и кикотейки се като ученик.

— Well10 — възвърна си той изведнъж достойнството, — висок е почти колкото вас и има мустачки като четка за зъби.

— Довиждане.

— Довиждане, мистър Майа.

Майа потъна отново в тълпата. Зад себе си чуваше неуморимия Гейбът:

— Англичаните надясно! Французите наляво!

Обърна се. Гейбът размахваше широко ръце. С наивните си очи и момичешката си руменина той приличаше на изправен пред вратите на рая ангел, който въвежда ред сред умрелите и посочва избраните. „А избраните — помисли Майа — са все англичани днес.“

Беше очаквал да види малко пристанище, кейове или поне насип, който да служи за пристан, закотвени големи кораби и хора, които се качват в тях по мостчета. Видя огромен плаж, който се простираше надясно и наляво, докъдето поглед стига. Плаж на морски курорт, разположен под кокетни вили, които невисока стена защищаваше при буря. Корабите бяха всъщност невероятно малки, стари съдове. От лявата страна на един дори се виждаше старовремската му двигателна система от колело и лопатки. Два малки миноносеца кръстосваха наблизо.

На плажа чакаха англичаните, прави, в дълги успоредни колони. По-далече, отляво, извън района на товаренето, бяха французите, струпани в компактни групи. Англичаните надясно, французите наляво! По какво чудо заповедта, която крещеше Гейбът, така безрезултатна на кръстовището, тук бе станала действителност?

Морето блестеше на слънцето спокойно като езеро. Три-четири зелени лодчици сновяха бавно между плажа и корабите. Те с труд качваха наведнъж по половин дузина войници. Майа ги гледаше с изумление. Как при това темпо се надяваха да натоварят цяла армия?

Познато бръмчене го накара да вдигне глава. Три по три пристигаха щуките. Летяха много високо и както му се стори, започнаха да описват широки кръгове точно над него. Един от миноносците, който стоеше близо до брега, внезапно потегли и на зигзаг се насочи навътре в морето, оставяйки зад себе си дълбока бразда. Миг след това загърмя зенитната артилерия.

Тя стреляше отвсякъде — от миноносците, от корабите, от плажа, от покривите на къщите. Канонадата беше оглушителна. Синьото небе се изпъстри за кратко време с множество бели облачета, които цъфваха като че ли на сантиметри зад ескадрилите, следваха ги по петите, после едно по едно се стопяваха. Изведнъж неистово „ура“ гръмна от плажа. Бяха се появили канадски изтребители. Любопитното бе, че те изскочиха откъм сушата, сякаш базите им бяха на изток. Тутакси ятото щуки се разстла, разгъна се красиво като венче на гигантско цвете, после се разцепи на две. Една част се изтегли по посока на изтребителите. Другата сякаш се сви, стесни се и пикира право към морето.

За миг настана тишина. Зенитките от плажа бяха замлъкнали. Само в далечината се чуваха автоматичните оръдия на миноносците. Майа вдигна очи. Но ги затвори веднага. Слънцето бе ослепително. Впрочем въздушната гоненица продължаваше толкова високо, че самолетите едва се виждаха. Дори боят да продължаваше там горе, към слънцето, той не се чуваше.

Изведнъж Майа усети, че някой го стиска силно за ръката.

— Не уцели! — чу се един глас съвсем близо до него. — Не уцели!

Беше нисък пехотинец, костелив и хилав. Трепереше от възбуда и гледаше ококорен морето.

— Не уцели! — повтори той. — Не уцели и това е!

При всяка сричка, която произнасяше, адамовата ябълка подскачаше по тъничката му шия. Майа освободи ръката си и погледна морето.

Всичко стана така бързо, че му трябваше известно време, за да си даде сметка какво бе видял. Тройка щуки летеше над единия миноносец, който се отдалечаваше успоредно на брега. Изведнъж едната от щуките се откъсна, пикира, връхлетя върху жертвата си, после веднага се вдигна. Майа видя три малки топчици да се откъсват от нея. Човекът от Безие имаше набито око. Отдалече приличаха на малки барабонки. Три безобидни барабонки на гигантска птица. Майа видя как около миноносеца избликнаха гейзерчета. Вече втората щука започваше вираж и преди да пикира, се наклони на крилото си. Този път се чу глух удар. От миноносеца лумна пламък. Той спря. На свой ред се спусна и третата щука. Отново се чу глух удар. Миноносецът се наклони, за момент изглеждаше, като че ли се изправя, после, сякаш изчерпил силите си, полегна настрани.

Майа отново усети, че някой го хваща за ръката. Беше хилавият дребничък пехотинец. Той тропаше с крака, хапеше пръстите си, в очите му блестеше странен пламък.

— Цапна го по задника! — викаше той крайно възбуден. — Цапна го по задника!

— Английски ли е? — попита Майа, като си издърпа ръката от неговата.

— Не — отвърна нечий спокоен глас зад гърба му, — френски е. — Видях добре флага, когато беше до брега.

— Цапна го по задника! — повтори пехотинецът.

Целият му вид излъчваше нещо като триумф.

— Ще рече човек, че това ти доставя удоволствие — каза Майа с неприязън.

— Остави го — чу се същият спокоен глас зад него, — не виждаш ли, че е хахо.

— Цапна го по задника! — продължаваше дребният пехотинец с пискливия си глас.

Изведнъж наоколо се надигна врява. Една от щуките, изглежда, беше ударена от зенитката на миноносеца. Тя с мъка се връщаше към сушата. Летеше ниско, с малка скорост. Сякаш се влачеше във въздуха. От всички посоки на градчето се започна бясна стрелба. Но виковете на тълпата почти я надвиваха.

Майа усети как сърцето подскочи в гърдите му. Сви юмруци. Би дал десет години от живота си, за да свали той този самолет. Огледа се наоколо, търсеше някакво оръжие. На две крачки от него едно томи се прицелваше с пушка. Майа едва не я изтръгна от ръцете му. Томито стреляше така бързо, че едва ли се целеше. „Дано го улучи! — помисли разгорещилият се Майа. — Дано се разбие върху главите ни, дано проклетите окупатори се размажат, та ако ще и аз с тях!“ Щуката летеше така ниско, че пълните с омраза викове на тълпата навярно стигаха чак горе до нея. Тя напредваше със странно колебание, клатеше се от едното крило на другото, сякаш гребеше. „Дано пукне! — замоли се трескаво Майа. — Господи, дано пукне!“ Минавайки над плажа, щуката започна да се поклаща по-силно. Картечниците и пушките захрачиха върху нея от всички страни. Яростен, неистов вик бликна от тълпата. Самолетът като че ли спря, като че ли перката му изведнъж бе престанала да захапва въздуха и за секунда на Майа му се стори, че отстъпва. После внезапно набра скорост и изчезна зад къщите. Стрелбата утихна.

Тишината, която последва, беше толкова дълбока, че изглеждаше почти неестествена. Майа се почувствува излъган, надхитрен, ядосан на самия себе си. Беше готов да даде десет години от живота си! За миг дори бе пожелал това с цялото си същество! Какво толкова заслепяващо имаше в края на краищата във войната?

Стоеше неподвижен и макар по риза, беше му така топло, че на челото му избиваше пот. Той вдигна очи и забеляза отляво онова, което търсеше. Вилата, за която му каза Гейбът, бе тук — розова, обляна от слънцето. Той влезе. Нямаше вестибюл. Вилата беше обърната направо към булеварда с голямо остъклено помещение, което навярно служеше едновременно за трапезария и всекидневна. Стените бяха прясно боядисани в ярки цветове, а едно голямо огледало над камината отрази образа на Майа. Спомни си, че се беше видял в огледало и тази сутрин в къщата, където бе стрелял по плъха.

Вилата не изглеждаше да е пострадала. Дори не беше ограбена. Собствениците навярно отдавна бяха откарали част от мебелите, а тези, които бяха оставили — масичка, два фотьойла и три-четири стола бяха старателно наредени.

Майа чу гласове от съседната стая. Той отвори една врата. Видя някаква малка и доста тъмна кухничка. До печката, край тенджерите се суетеше един томи. Беше с гръб към Майа. Друг англичанин, чиито рижи коси пламтяха в полумрака, седеше съвсем изправен на крайчеца на един стол, пред чамова маса. Той държеше чаша, пушеше и отпиваше на малки глътки от нея. Носеше се приятна миризма на чай и английски цигари.

— Добър ден — поздрави Майа.

— ’ден — отвърна рижият, сякаш щеше да му стане нещо, ако произнесеше още две срички. Човекът до печката дори не се обърна.

Майа направи крачка напред и затвори вратата след себе си. Рижият продължи да отпива от чая и да подръпва от цигарата, като че ли животът му зависеше от педантичното изпълнение на този обред. Целият му вид подсказваше, че това не е просто заслужена почерпка след тежък труд, а нещо много по-важно — един вид свещен отдих. Той продължаваше да седи съвсем вдървено на крайчеца на стола, изпъчил гърди, с изправени рамене, като в строя. Червеникавите му коси бяха късо подстригани над ушите.

— Бих ли могъл да получа чаша чай? — попита Майа.

Рижият погледна в празното пространство с вид на оскърбено достойнство.

— Чая аз не го правя — отвърна той сухо.

Докато поднасяше чашата към устните си, Майа видя на ръкава му позлатения знак на английски адютант. Настана мълчание.

Очевидно чая правеше човекът до печката. Но се виждаше само гърбът му. А с гръб поначало е трудно да се разговаря.

— Бих ли могъл да изпия чаша чай? — повтори Майа с усилие, което му изглеждаше смешно, да насочи гласа си в посока към него.

Човекът до печката се обърна.

— На мен ли говорите?

Усмихваше се. Лицето му беше младо, приятно, покрито с лунички.

— Да.

— О! — каза той.

После се завъртя на токовете си и застана отново пред печката.

Пак настъпи мълчание. Нищо особено не стана през следващите секунди. Рижият продължи старателно да отпива от чая и да подръпва от цигарата. Седеше все така изправен, с безизразно лице. Откъм печката се чуваше шум от съдове. Какво ли искаше да каже този с неговото „О!“? Отказ или съгласие беше това? Паузата продължи толкова дълго, че Майа вече се канеше да тръгва.

— Заповядайте, господине — обърна се към него човекът до печката.

Подаваше му чаша чай с чинийка. Беше произнесъл на френски „месйе“ и лицето му сияеше.

— Благодаря — каза Майа.

Той отпи една глътка и направи гримаса.

— Нямате ли захар?

— Боя се, че не — отвърна човекът от печката. Сетне добави на френски: — Война е!… — и започна да се смее така поривисто, сякаш бе казал нещо много смешно. Беше произнесъл не „война“, а „вуйна“.

Рижият не благоволи дори да вдигне поглед. Той продължаваше да отпива от чая и да пуши. Майа се обърна към него.

— Бихте ли ми казали къде мога да намеря капитан Фийри?

— Н’знам — измънка червенокосият.

Майа отпи от чая. Не можеше да има съмнение. Тъкмо това беше единствената розова вила на булеварда. Не бе възможно поне един от двамата да не познава Фийри.

— Бихте ли ми казали — повтори Майа, стараейки се както преди малко да насочи гласа си към печката — къде бих могъл да намеря капитан Фийри?

Човекът се обърна.

— На мен ли говорите?

— Да.

— О! — отрони само той.

— Питам ви дали познавате капитан Фийри.

— Чух.

— Е, и, познавате ли го?

— Мисля, че мога да кажа, че го познавам — отвърна човекът. — Всъщност — добави той след малко — аз съм неговият ординарец.

Майа го изгледа учудено. Не можеше ли да каже това по-рано? Очевидно за него бе правило да отговаря само на въпроси, които са му отправени лично.

— Е — каза Майа, — не е ли тук?

— Не, месйе, той е в офицерския клуб.

— Че има ли клуб тука?

— Да — отговори мъжът с изненадан и огорчен вид. — Защо да няма?

— Наистина, защо да няма.

— Но клубът не е много хубав — добави човекът с гримаса.

— Не е ли?

— In fact — продължи човекът — it’s pretty messy.11

Той започна да се смее и Майа също се усмихна. Рижият остана безучастен.

— Какво да се прави, вуйна е! — каза ординарецът и се усмихна широко.

— И какво прави в клуба?

Ординарецът го погледна със същия изненадан и огорчен вид.

— Пие си чая.

— Аха! — кимна Майа. — А можете ли да ми кажете кога ще се върне?

— Отиде преди двайсет минути.

— Тогава ще се върне скоро.

— О, не! За чая на капитан Фийри са нужни не по-малко от четирийсет и пет минути.

— Значи е от тези, които си пият чая бавно.

— Не бих казал това — подхвана томито с вид на човек, който сериозно размисля над поставения въпрос. — Бих казал, че той е по-скоро от тези, които пият бързо, но ядат бавно.

— Разбирам — подаде Майа празната си чаша на томито.

— Thank you, Sir12 — отвърна томито.

Той се завъртя на токовете си и се озова пред печката. Рижият адютант продължаваше да отпива от чая и да пуши. С безизразно лице той гледаше, в празното. В кухнята отново се възцари тишина като в черква.

— Довиждане — каза Майа, неволно снишавайки глас.

— Д’виждане — отговори рижият, без да го погледне.

Ординарецът на капитан Фийри не се обърна. Майа излезе, прекоси широката празна стая и се озова на улицата.

Морето неудържимо привлече погледа му. Неподвижно, блестящо на слънцето, с лека мараня на хоризонта — знак за хубаво време. То направо те грабваше. Навсякъде се виждаше само море. Очите жадно го търсеха. Такова малко море! Толкова малко, че да го прекосиш с плуване! Тъй спокойно и приветливо се бе разстлало на хубавото слънце. Изглеждаше толкова лесно да се стигне другият бряг! За миг ти идваше да скочиш в него. А на другия бряг започваше един непокътнат свят. На другия бряг имаше ред, спокойствие, сигурност.

Майа погледа за малко шетнята на зелените лодчици, които идваха да вземат томитата и да ги отведат на корабите. Защо бяха толкова малки? И така малобройни? Цялата работа не изглеждаше сериозна. Би помислил човек, че си играят на товарене.

Майа скочи от ниския зид, който отделяше вилите от плажа, и тръгна по пясъка към морето. Щом някоя празна лодка наближеше брега, около нея започваше суматоха, но много по-малка, отколкото би могло да се очаква. В бързината англичаните нагазваха в морето. Те тръгваха срещу лодката с вдигнати ръце и с малко комичната походка на хора, които газят вода. Скоро водата им стигаше до пояс. Те продължаваха да вървят. За да се качат в лодката, когато я достигнеха, те се захващаха с ръце по нея. При всяко натискане тя опасно се накланяше. Но когато лодката се напълнеше, тогава започваше най-трудното. Тя трябваше да завие с маневра към морето и бързо да се отдалечи, защото други войници се приближаваха на свой ред и имаше опасност да я потопят. Майа забеляза млад офицер, висок и слаб, който носеше знака на „Guards“13. Той беше яхнал без седло и шпори един дребен червено-кафяв кон и ловко го управляваше из водата, така че да е винаги между пълната лодка и новопристигащите. Понеже томитата непрекъснато напираха, той насочваше коня към тях. Така без насилие ги принуждаваше да отстъпят. Но войниците бяха много и понякога го заобикаляха. Той се насочваше отново към тях, пресичаше им пътя с леко презрителна усмивчица на устните. Един или два пъти Майа го чу да казва: „Get back! Get back, you!“14, но без всякаква грубост, търпеливо и покровителствено, както възрастните се обръщат към децата. Не приличаше на човек, който следи за изпълнението на някаква заповед. Повече приличаше на по-голям брат, отдал се на закачлива игра.

Изведнъж загърмяха зенитките. Майа вдигна глава. Бели облачета отново осеяха небето. Този път не ги бяха чули да идват. Летяха много високо, в стегнат строй. Изведнъж започнаха грациозно да се престрояват, както бяха направили предния път, да се разделят, да се доближават и отново да се разделят. Накланяха се настрани, кръжаха, спускаха се малко, издигаха се пак, правеха завои, описваха кръгове, осмици, после изведнъж се подреждаха в клин като прелетни птици. Сетне накъсваха реда, връщаха се обратно, разделяха се отново. Всичко това приличаше на добре очертани балетни фигури, на гигантски балет на 2000 метра височина, на свещен танц преди атаката.

Майа усети да го полазват неприятни тръпки по врата, по гърба и ръцете. Като горещи иглички, които се забиваха в тялото му, не можеше да каже дори къде точно, и се местеха непрекъснато. Не беше болезнено, но едва се търпеше. „Нима се страхувам?“ — попита се той учудено. И изведнъж го обзе желание да се измъкне на всяка цена от тълпата, да се махне оттук, да хукне с все сила, без и сам да знае накъде. Наложи си да остане на мястото си и усилието, което това му струваше, му показа колко голяма паника го е обхванала. „Нима съм страхливец?“ — попита се той с тревога. Краката му трепереха и като прокара ръка по лицето си, забеляза, че по него се стича пот. Той тръгна бавно, обръщайки гръб на морето. Налагаше си да брои стъпките, да държи тялото си изправено. „Ще мине — помисли той, — вече съм го изпитвал.“ Но не минаваше. Никога досега не го бе хващало така силно. Тялото му бе стегнато, но някъде вътре в себе и той се чувствуваше слаб и мек като червей. Изведнъж сърцето му силно заблъска. Усещаше го да бие силно и глухо. Струваше му се, че тези удари ще разкъсат гърдите му.

Той се спря до ниската подпорна стена, която отделяше плажа от булеварда. Зенитките продължаваха да стрелят оглушително, но щуките горе не спираха да се престрояват. Още не бяха свършили свещения си танц. За момента нямаше опасност. „И все пак — помисли Майа — аз се страхувам, чисто и просто се страхувам.“ Опитваше се да се ободри, да се самоиронизира. Но краката му трепереха. Той се опря с ръка на защитната стена и се изпика. Почувствува се по-добре, извади цигара от кутията. Като доближаваше пламъка на запалката, забеляза, че ръката му също трепери. Скри я в джоба си. Желанието да избяга го обзе отново непреодолимо. „Страх ме е — помисли той, — ужасно ме е страх.“ Каза си, че може би ще е по-добре просто да зареже всичко и да не мисли за нищо. Изкачи се на булеварда и тръгна по-бързо. Но ушите му забучаха, погледът му се замъгли.

Спря се отново, извади кърпичка и обърса лицето си. „Нима съм страхливец?“ — попита се той с отвращение. Цигарата в устата му загорча. Виждаше я как трепери в края на устните му. Захвърли я. После сви юмруци в джобовете си и направи усилие да вдиша дълбоко, но навеждайки глава, за да издиша въздуха, забеляза краката си. Те трепереха. Виждаше ги как треперят под брича. Продължителна тръпка ги разтърсваше от бедрото до върха на пръстите.

Майа се огледа неспокойно. Никой не го гледаше. Усети как по гърба, между плешките му, се стича пот.

Пронизващо свистене заглуши трещенето на зенитките, разцепи въздуха. Майа подскочи и залегна. Свистенето нарастваше със замайваща сила. Той отчаяно се залепи за земята. Чу се оглушителен взрив, последван от накъсан грохот. Земята се разтресе.

— Този път — чу се някакъв глас — не е за корабите, а за нас.

Майа стана. От една къща, на двайсетина метра от него, излизаше черен пушек. Внезапно лумнаха пламъци. „За нас е наистина“ — каза си Майа. Потърси с поглед къде да се скрие. Вилите бяха от толкова леки конструкции, че не предлагаха сериозно укритие. Но въпреки всичко щяха да го предпазят от осколките. Видя широка врата, затворена до средата от рулетка. Напъха се в нея. Това беше тесничък гараж. Цивилна кола, качена на трупчета и заметната със стар пожълтял чаршаф, го запълваше почти целия. Майа спусна рулетката и се огледа наоколо. Бе сам. Облекчено въздъхна. Сега, когато не беше в тълпата, струваше му се, че опасността е по-малка. Той заобиколи колата, стигна до дъното на гаража, опря се на стената. Запали цигара. Можа да дръпне няколко пъти. Краката му вече не трепереха.

Ала сега нервите му причиняваха болка. Грохотът навън толкова се бе усилил, че почти надхвърляше онова, на което може да издържи човешкият организъм. Майа затисна с длани ушите си. Но това не промени нищо. Огромният, смазващ грохот отекваше вътре в тялото му. Вече не се страхуваше, но се чувствуваше разтърсен, разбит, омаломощен от този грохот. Попита се дали и звукът, както взривът, също не е в състояние да убива.

Майа седна в ъгъла зад колата. Подпря брада на коленете си, обхвана ги с ръце. Погледна наоколо. Стените естествено не бяха измазани. Гаражът беше нисък и над него имаше, сега си припомни, тераса, която вилите обграждаха от двете страни. Би трябвало да издържи на взривната вълна. Успокояваща бе и металната рулетка.

Минаха няколко секунди. Майа се запита — за кой ли път, откакто бяха пристигнали на това крайбрежие — дали всичко, което изживява сега, не е сън. Нелепо бе това, че е тук, съвсем сам, в някакъв чужд гараж, седнал с цигара в уста и очакващ смъртта. Всичко беше толкова абсурдно, че не приличаше на истина. Сети се за собствения си гараж в Примрол. Едва ли беше по-голям от този. В същия момент неговата собствена кола се намираше там — също на трупчета, също тъй покрита със стар пожълтял чаршаф, завързан за четирите краища с връвчици. А той беше тук, в този чужд гараж, до тази кола, която не беше негова, седнал в ъгъла, без да мърда, чакащ смъртта. Машинално погледна часовника си. Показваше четири и половина. Дойде му наум, че снощи бе забравил да го навие, и го поднесе до ухото си. Въпреки грохота на зенитките тиктакането се чуваше ясно. Това беше тих, приятелски и познат шум, който стигаше до него някъде отдалече — безкрайно тихо пулсиране, което показваше, че животът на земята не е спрял, че някъде часовете продължават да текат, че надеждата продължава да живее.

Изведнъж едно по-силно свистене го накара да се свие още повече, прекъсна дъха му. Почти веднага последва остър взрив, съвсем наблизо издрънчаха счупени стъкла, гаражът се разтърси и Майа усети по врата си силен удар, който го блъсна напред.

Когато отново отвори очи, беше коленичил на земята с ръка, опряна на задната броня на колата. Попита се какво прави тук и се опита да стане. За свое голямо учудване успя веднага. После усети, че вратът му е изтръпнал, и се сети за удара, който го бе тласнал напред. Прокара ръка по врата си. Нямаше кръв. Подпря се с ръка на колата и изведнъж се почувствува така зле, като че ли ей сега щеше да повърне. Краката му отново се разтрепериха. Той опря гръб на колата и затвори очи. Но всичко се завъртя стремглаво около него и му призля още повече. Отвори очи, постоя известно време неподвижен, после се реши да стане. По лицето и по гърба му се стичаше пот. Усети да го облива толкова силна топлина, че свали тънката си риза. Сви я на топка и избърса с нея тялото си. В този момент погледът му падна върху рулетката, която затваряше гаража. Зяпна изумен. От край до край рулетката бе осеяна с дупки.

Майа обходи с поглед наоколо. Множество светли дупчици по стените показваха попаденията на осколките. Мината навярно бе избухнала на улицата, на няколко метра от гаража. Колата също беше надупчена, предното стъкло станало на сол. Майа погледна в краката си и вдигна осколката, която го бе зашеметила. Беше вдлъбнато парченце, лъскаво и сиво, и тежеше поне една либра. То бе минало през рулетката и колата, после бе ударило стената над Майа, но вече не така силно, и се бе забило в нея. Следата от парчето се виждаше върху стената, на височината на гърдите, до другите осколки, които бяха успели да проникнат в нея. Майа не можеше да откъсне поглед от тези дупки. Бе имал късмет, че беше седнал. На това, на тази дребна случайност дължеше живота си. Сядайки няколко секунди преди това, той бе заложил и бе спечелил.

Металната рулетка се вдигна със скърцане и на светлината се очерта ниска, набита фигура. Човекът се поколеба за миг, после се вмъкна в гаража. Майа чу скърцането на рулетката, която отново се спусна.

— Господи! — обърна се човекът. — Всичко е на решето.

Той заобиколи колата и както вървеше към дъното на гаража, изведнъж спря, забелязвайки Майа.

— Я виж — каза той, — ти си бил тук и си останал жив?

— Както виждаш.

— Искаш да кажеш, че си бил тук, когато тя избухна?

— Да.

Човекът подсвирна. Беше дребен пехотинец, толкова нисък, че това му придаваше леко комично изражение. Беше без каска и няколко къси черни кичура, слепнали от потта, стърчеха в безпорядък на главата му. Две големи войнишки торби се издуваха върху хълбоците му и разперваха късите му ръце. Носеше през рамо ръчна картечница.

— Да знаеш — каза той, — че аз също имах късмет. Бях точно над тебе, на терасата.

Мъжът се прислони до стената, отмести с лакът торбата, извади от джоба си малък бележник и откъсна листче от него. После залепи края на листчето между устните си.

— Имах късмет — повтори той и докато говореше, листчето хартия подскачаше между устните му.

Платненият калъф на ръчната картечница, захванат за колана, висеше смешно надиплен пред корема му. Ако се съдеше по главата, мъжът трябваше да е по-скоро слаб, но бе надянал толкова неща върху себе си, че изглеждаше шишкав. Въпреки горещината той беше пристегнат в куртка, закопчана догоре. Яката й, не по мярката му, откриваше мръсна риза и пуловер каки. „А сигурно и ватена фанела е сложил отдолу“ — помисли си Майа.

— Тази — зарови човекът в един от джобовете си, — мога да кажа, че я видях как пада. Успях само да залегна. Каза „дум“! И си рекох — добре направих, дето залегнах.

Той извади кесия за тютюн, отлепи листа от устните си и ловко сви къса цигара, като прищипа двата й края. След това извади от джоба си приличаща на миниатюрен снаряд запалка, която при запалването силно запуши.

— Сам съм си я правил — отбеляза той скромно. — Пълня я само веднъж в месеца.

— Вярвам ти.

— Какво?

— Вярвам ти — извика Майа.

След кратко затишие зенитките и мините отново оглушително затрещяха.

— Не стой прав! — извика Майа. — Виждаш какво става… — Той сочеше с пръст дупките от осколки по стената. Пехотинецът ги разгледа с вид на познавач, после се заподготвя да седне. Това му отне известно време, защото трябваше да свали картечницата от рамото си, като прекара ремъка през глава, после да я закрепи между краката си, да откачи калъфа от колана, да го постави на земята и да премести натъпканите торби върху корема си. Най-после се настани до стената. Рамото му докосваше рамото на Майа. Ушите му бяха щръкнали, имаше ъгловато, заядливо и леко комично лице. От късите гащета прасците му изглеждаха много дебели и учудващо големи за ръста му.

— Аз съм от Безон — добави той след малко и тутакси продължи: — Яд ме е само, че при това курвенско отстъпление загубих всичките си другари.

— Убити ли са?

— Ами — отвърна ниският пехотинец със сприхавия си глас, — какви ги разправяш? Просто ги загубих. През нощта. Сигурно съм заспал, както съм вървял, и съм сбъркал пътя. Събуждам се. Какво да видя! Няма никой — цялата рота изчезнала. Търсих ги къде ли не. Почти всички момчета от ротата бяха от Безон.

Едно по-силно свистене го прекъсна. Той наведе глава напред, но без да хвърли цигарата. Лицето му придоби сериозен и напрегнат израз, като че ли вършеше някаква тежка работа.

— Бият здравата, а?

— О! Ще ни се размине — заяви дребният пехотинец, сякаш казваше просто: „Ще му намерим цаката, за да тръгне каручката.“ Достатъчно са малко ловкост и търпение, това е всичко.

— В твойта част няма ли някое момче от Безон?

— Няма.

След избухването на мината бе последвало затишие.

— Десет дни, откак съм сам — продължи пехотинецът. — Не можеш си представи как ми писна.

— Десет дни?

— Да, приятел, десет дни по пътищата съвсем сам. Не знаех накъде вървя… Сам, така е думата… Искам да кажа — без никого да познавам, ако тъй ти се струва по-ясно.

Майа го погледна. Дребничкият пехотинец бе смръщил вежди и въпреки това, неизвестно защо от него се излъчваше нещо комично.

— Какво правеше на терасата?

— Стрелях, дявол да го вземе!

И добави сякаш на себе си:

— Хай да му се не види!

Той прибра калъфа, грижливо изтръска прахоляка от него и почна да завива картечницата, като че ли повиваше бебе. После я тури напряко върху коленете си и се опря с ръце отгоре й.

— Свършиха ми се патроните — добави той, — но ще намеря, бъди сигурен. Винаги съм намирал досега. Друго може, но патрони не липсват по пътищата. Запазил съм пълнителите.

Той доволно потупа една от торбите си.

— Виж какво — продължи той, — ако става въпрос за добро оръжие, картечницата е добра. Нито засечки, нито номера. Трябва да ти кажа, че ми провървя — получих я съвсем нова, направо от склада. Грижил съм се за нея, а друго е да я пипа само една ръка, нали? От началото на войната е все с мене. Не съм дал никому да я пипне, дори на лейтенанта. Чакай да ти разкажа. Веднъж той се опита да я вземе да стреля по един швабски самолет, който пикираше. „А, моля! — викам му. — Кой е картечар тук, вие или аз? Защото, ако сте вие, молим, заповядайте! Повече не се занимавам с нея, ще я носите вие. Но ако съм аз, значи аз ще стрелям.“ Не му беше по кефа, да не мислиш, ама ме настоя повече. Да знаеш, добри лоши, не мога да ги трая аз офицерите. Аз съм, дето се вика, антимилитарист, но по моему. Та не му простих и на тоя. „Ако аз съм стрелецът — му викам, — значи аз ще стрелям.“ Хай да му се не види!

— Добре си направил — каза Майа.

Нисичкият пехотинец го погледна приятелски.

— Да бе, но копелетата от ротата, да знаеш, хич не загряваха. Като почна отстъплението, ми викат: „Ти си глупак бе, Пино! — тъй ми е името, Пино — отбеляза той, поглеждайки Майа предизвикателно. — Ти си глупак бе, Пино, ми викат, хвърли тая картечница! За чий ти е сега! Защо ще влачиш по цял ден 10 кила железария?“ Така ми викаха копелетата от ротата! Но аз не се съгласих. „Ами щуките?“ — им викам. Трябва да ти кажа — добави той скромно, — че с ей тая хубавица свалих една щука в Сар. „Значи ви е все едно — им разправям — дали ще ви опушкат като зайци? И нищо няма да направите, да се защитите?“ — „Да се защитим ли? — викат. — Да се защитим? Я не се занасяй!“ Това не ми пречеше, щом видя някой швабски самолет, да му изпраскам един пълнител. Няма да ми повярваш, ама копелетата ме псуваха. „Пино, мръснико! — ми разправят. — Абе ще ни открият заради пустата ти картечница. Ако ще се правиш на алтав, по-добре се махай от нас!“ Ей така ми викаха копелетата! И се смятаха за хора! Но да не мислиш, че им се оставях така, о-о, веднага ги затапвах: „Вие може и да имате ташаци отдолу — им викам, — но те положително не са ваши.“ Хай да му се не види! Такава си ни беше приказката, не друго!… Но такъв номер не съм очаквал от тях. Накрая вече не можеха да понасят картечницата, дори една нощ се опитаха да я свият. Подлярски номер, нали, съгласи се.

И пак подхвана ядосано:

— Няма да се учудя дори туй, дето ги загубих, да са го направили нарочно, та да се отърват от мене.

Майа го гледаше с крайчеца на окото си. Представяше си как този човек е вървял цели десет дни сам по пътищата — сред тълпата войници, без да познава никого. Десет дни под оловното слънце, с това снаряжение, което го натискаше към земята и смешно го стягаше, със закопчаната догоре куртка, с пуловера и двете огромни торби, с късите гащета и десеткилограмовата картечница на рамо! И беше търсил патрони, за да продължи да стреля! Към всеки самолет, пикирал над колоната, беше изстрелвал по един пълнител, без някой да му е заповядал, просто защото не му харесваше да не отвърне, когато някой стреля отгоре му. Майа гледаше с учудване този странен, непримирим дребничък войн, който продължаваше да воюва, когато всички останали вече се бяха отказали.

— Какво работиш иначе?

— Дърводелец съм — отговори Пино.

И добави, вдигайки ъгловатата си брадичка:

— Работя частно, имам дори помощник. О, за бачкането, бачкането ми беше хубаво! Не се оплаквах. И жена ми също. Живеехме си добре. Само дето не можехме да имаме деца, това ми беше грижата. По колко доктори сме ходили, да не мислиш, че не сме. От жената е, изглежда. Тя е… — не намираше той думата.

— Стерилна?

— Абе не — сепна се Пино. — Какви ги разправяш? Просто не може да има деца, това е.

Пронизително свистене го прекъсна. Внимателно и сериозно той наведе глава напред, както правеше всеки път, когато падаше бомба. Личеше, че си мисли: „Тоя път не е на майтап. Трябва да се внимава. Няма да е лесно.“ Навеждаше глава и мръщеше чело. Дланите му бяха разтворени неподвижно на коленете. Имаше сериозно и съсредоточено изражение. Но дори тогава от лицето му се излъчваше нещо комично.

Дълго чакаха бомбата да падне. Но не последва нищо.

— Е това е то! — каза Пино с лукав и доволен вид. — Свърши засега.

Това е. Размина му се и тоя път! Преметнал ги бе в крайна сметка тия мръсници, фрицовете. Бяха се опитали да го убият с бомбите си, но не успяха. Не знаеха с кого си имат работа, затова! Тъкмо майстор-дърводелеца Пино ли ще метнете? Не е той от тия, дето ще се оставят на един швабски самолет или на някакъв си чеп. Има да вземате! Няма да ви се даде току-така старият Пино.

— Идваш ли?

Беше отново на крак, с двете торби на хълбоците и ръчната картечница на ремъка. Дребният му силует се очертаваше върху стената на гаража — набит, пристегнат, почти комичен.

Вдигайки рулетката, Майа се сети, че в тълпата войници, проточила се на десетина километра, Пино сега е сам, без другар.

— Слушай — обърна се той към него, — ако искаш, можеш да ми направиш една услуга. Трябва да отидеш в лазарета.

— Къде е тоз лазарет?

— Завиваш наляво и вървиш по плажа около километър. Лазаретът е единствен на брега, не може да сбъркаш. Стигнеш ли там, завиваш към портата и като видиш първата кола вдясно от портата, пристигнал си. Английска линейка. А брадатият тип, когото ще видиш да приготвя манджата, е моят приятел Александър.

— Александър — повтори Пино. — Лесно се запомня.

— Ще му кажеш, че Майа — Майа, това съм аз — се опитва да се качи на някой от корабите и ако не се върне довечера, значи е успял. („И понеже вече знае — помисли си Майа, — ще се учуди, че пращам пак да му кажат.“)

— Дадено.

— Чакай. Ще му кажеш също, че си мой приятел и че го моля да те вземе за кльопачка на моето място.

Пино изглеждаше притеснен.

— Не мога да му кажа това.

— Не искаш или какво?

— Не че не искам! Но ми е неудобно. Не мога така да се самопоканя, нали?

Майа се усмихна.

— Но нали аз те каня бе, будала такава. Александър или аз, все едно е.

— Не е удобно.

— Господи — каза Майа, — ако имах на какво, щях да драсна на Александър няколко реда.

— Добре — съгласи се Пино, — ще изпълня поръчката ти.

Майа разбра, че не си струваше да настоява повече, че Пино няма да каже нищо, че няма да приеме за нищо на света, понеже било „неудобно“. Това впрочем нямаше значение. Александър щеше и сам да разбере.

— Добре — каза той, — както искаш. Довиждане тогава.

— Довиждане.

— Какво обичате, господине?

Майа, който безуспешно се опитваше да отвърти крана на чешмата в кухнята, се обърна. В рамката на вратата стоеше петнайсетинагодишно момиче, скръстило ръце на гърдите си. Тонът му беше строг, но личеше, че се бои. Майа се усмихна. Потта и прахолякът бяха полепнали по лицето му и когато се усмихна, той усети как пясъкът изхрупа по бузите му.

— Извинете — каза, — влязох да се поизмия. Мислех, че къщата е празна.

Значи имаше още цивилни в градчето! Не беше забелязал никакви следи от тях, когато го прекоси преди малко. Трябва да са се изпокрили в къщите, изплашени не толкова от бомбите, колкото от всичките тези войници.

— Наистина ли? Не сте ли влезли, за да ни оберете?

Майа се засмя и момичето го изгледа леко сконфузено.

— Така ви говоря, защото вчера дойде един войник и отмъкна половината от провизиите ни. Опитах се да му попреча, но той ме наруга и ме заплаши, а после си тръгна. Имаше на колана си ей такъв страшен пистолет — като вашия.

— Успокойте се — каза Майа, — искам само малко вода да се измия.

Момичето го погледна с недоумение.

— Само че канализацията е разрушена. Имаме съвсем малко вода — колкото да пием и за готвене. За миене използваме вода от един кладенец, но тя е възсолена. Ако не пречи да се измиете със солена вода?

— Никак — отвърна Майа, — солта е полезна.

Тя се усмихна, но в погледа й все още имаше недоверие. Без да отделя очи от Майа, тя отвори един шкаф, взе оттам черпак, загреба вода от кофата и напълни едно бяло легенче, което постави в умивалника.

— Вземете — откопча Майа колана си и й го подаде. — Вие ще пазите „страшния пистолет“. Така, ако почна да ставам лош, трябва само да гръмнете!

— О! — вирна тя брадичката си, на която се появи трапчинка. — Не ме е страх.

Майа се наведе над легена. Би предпочел да остане сам, за да се измие, но момичето не даваше вид, че ще излезе от стаята. Без съмнение именно тук, в един от двата шкафа, беше нареден остатъкът от провизиите.

— Сама ли сте?

— А, не! — отговори момичето живо. — Тук са и Антоанет, и баба, и дядо. Те са в мазето. Не даваха да се кача, когато чухме стъпките ви отгоре, но аз все пак се качих. А Антоанет все реве.

— Коя е Антоанет?

— По-голямата ми сестра. Ужасна бъзла е.

— А вие как се казвате?

Момичето се поколеба. Сигурно не й изглеждаше много прилично да си казва името на някакъв младеж, когото едва познава.

— Жан — отговори тя най-после.

Война беше в края на краищата.

— Жан — повтори Майа.

Той помълча малко, после продължи да се мие.

— Не се ли сърдите?

Майа обърна към нея покритото си с пяна лице.

— Защо?

— Защото ви взех за крадец.

— А защо мислите, че не съм крадец?

— О! Сега вече съм сигурна.

Беше се облегнала на масата с колана на коленете и се опитваше да отвори кобура на пистолета.

— Мога ли да го извадя?

— Може, той е на предпазител.

Тя разглеждаше пистолета, с интерес, по момчешки.

— Колко е тежък!

Вдигна го с две ръце и го насочи към Майа. От усилието смръщи вежди и това засили детинското й изражение.

— О, Жан! Да не вземеш да го застреляш все пак!

Майа се обърна. Едно друго момиче стоеше в рамката на вратата. Беше възбледо и изглеждаше много уплашено.

— Божичко, Антоанет, толкова ли си глупава!

Жан остави пистолета на масата и погледна усмихната Майа. Антоанет слисано местеше поглед от единия на другия.

— Защо стърчиш там? — тропна с крак Жан. — Иди по-добре за кърпа.

Антоанет изчезна някъде.

— Не беше ли ви страх, като бомбардираха?

— О! Никак — отговори тя.

— Мене пък да! — каза Майа и се усмихна.

Той държеше ръцете си отпред, от тях капеше вода.

— Бях в един гараж и бомбата го надупчи.

— Кой гараж? Да не е тоя, дето е срещу нашата къща? Но това е гаражът на господин Тозюн! Горкият господин Тозюн! Той толкова обичаше колата си!

— Жан, не мога да намеря — чу се някъде отвън гласът на Антоанет.

— Хм, тя на морето да иде, пясък няма да намери — каза Жан.

Тя излезе на свой ред и Майа ги чу да шушукат със сестра си в съседната стая. Той се огледа. Кухнята беше педантично чиста. На масата, покрита с бяла мушама, опъната със заковани отдолу летвички, забеляза бутилка вино, пълна до половината… Беше запушена с чудновата тапа, чиято горна част представляваше човешка глава с пълни устни, дебелобузеста и захилена.

Появи се Жан и му подаде хавлиена кърпа, която миришеше на мащерка. След нея вървеше Антоанет, натоварена с четки и гребен. И двете бяха много слаби, почти равни по височина и облечени в еднакви рокли, което им придаваше вид на близначки.

— Искате ли гребен?

Жан беше взела гребена от ръцете на сестра си и му го подаваше.

— Сещате се за всичко — каза Майа.

На дръжката на прозореца висеше огледало. Той се приближи до него.

— Колко ви е хубава косата! — възкликна Жан.

— Жан! — извика Антоанет с упрек и се изчерви.

— Казвам каквото мисля — вдигна рамене Жан.

— Много сте мила — отвърна Майа сериозно. — И двете сте много мили.

Антоанет му се усмихна срамежливо. Сега беше ред на четката за дрехи. Жан я взе от ръцете на сестра си и я подаде на Майа, както бе направила и с гребена преди малко.

— Вие също сте мил.

— Не съм много сигурен — отвърна Майа. — Преди малко на бърза ръка ме взехте за крадец.

— Бяхте един такъв мърляв — каза Жан.

— И освен това — добави тя — аз не ви познавах. Поставил крак на една от пръчките на стола, Майа изчеткваше брича си и цял облак прах се разлетя около него. Той спря и както държеше четката във въздуха, погледна усмихнат Жан.

— А сега познавате ли ме?

— Да — отговори тя.

— Много ви напраших тук.

— Може да отворим прозореца — каза Антоанет.

— Не — намеси се Жан решително. — След толкова бомби навън има повече прах, отколкото тука.

— Вземете, господине — каза Антоанет.

Този път изпревари сестра си, като подаде на Майа четката за обувки.

— Благодаря — отвърна Майа.

И им се усмихна.

Двете заговориха за бомбардировката. Най-много ги стряскал воят на самолета, когато пикирал. Сякаш тъкмо тебе търси и се насочва злобно точно към теб, тебе цели. Антоанет каза, че войната е нещо ужасно и че тя не разбира как мъжете имат кураж да воюват.

— И тях ги е страх като вас — каза Майа.

— О, това не може да бъде — тръсна къдриците си Жан. — През цялото време сестра ми все трепери и плаче.

Антоанет се обърна към Майа:

— Колко жалко, че не дойдохте по-рано. Струва ми се, че нямаше толкова да ме е страх.

Майа постави четката за обувки в края на масата.

— Я, че защо?

— Не знам… Може би защото сте военен.

— Колко си глупава — каза Жан. — Бомбите падат и върху военни.

— Нали именно заради тях ги хвърлят — добави Майа.

Той побърза да се усмихне, защото двете момичета го гледаха учудено. Беше му малко тъжно при мисълта, че трябва скоро да тръгне, че тези приятни минути щяха да свършат.

— Ще пийнете ли нещо?

Жан вече вадеше чаша от шкафа. Тя я избърса с кърпа и като измъкна чудноватата тапа от бутилката, напълни три четвърти от чашата. Майа запали цигара, като си казваше, че ще тръгне веднага, щом я допуши.

— А колата на господин Тозюн — каза Жан — много ли пострада?

— Доста.

— Защо се смеете?

— Не се смея. Просто казвам, че колата е пострадала доста.

— Горкият господин Тозюн — каза Жан. — Толкова си обичаше колата!

Майа отпи глътка вино и дръпна от цигарата. Редуването на двата жеста му напомни за рижия адютант в кухничката.

— Този път вече се смеете — обади се Жан.

Той им разказа историята. Разказа я бавно, защото на съответните места превеждаше думите на френски. Двете момичета се смееха. „Господи — помисли Майа, — почти бях забравил колко е приятно да чуеш смеха на момиче.“

— И после? — попита Жан.

Като децата тя искаше да научи какво е станало „после“.

— Ами това е всичко — отвърна Майа. — Не е ли достатъчно?

Антоанет се беше опряла на рамката на вратата и си играеше с герданчето от корали.

— Трябва да тръгвам — протегна ръка към колана си Майа.

— Аз ще ви го сложа — предложи Жан и скочи леко от масата.

Майа наведе глава, за да може тя да нахлузи ремъка.

— Готов сте, рицарю!

Лицето й беше близко до неговото, а къдриците й го гъделичкаха по бузата.

— Не бързате толкова, нали? — обърна се към него Антоанет.

— Напротив.

Беше дошъл моментът на смущение и почти студенина, както става винаги, когато някой тръгва. Антоанет се отмести от вратата, за да направи път на Майа.

— Ще дойдете ли пак? — попита Жан.

— Може би.

— Утре ли?

— Жан! — извика Антоанет с упрек.

— Ако съм още тук, ще дойда и утре.

На прага той се обърна и погледна момичетата.

— Довиждане.

На светлината отвън приликата помежду им още повече си личеше. Лицата им изразяваха детинска сериозност.

— Довиждане — повтори той.

Едва когато потъна в тълпата, учудено му мина през ума, че не беше видял бабата и дядото, за които му бе говорила Жан.

Улиците, по които след бомбардировката още се носеше прахоляк, бяха пълни с войници. Те вървяха или тичаха във всички посоки. Майа отново потъна в тълпата и веднага се почувствува смален, празен, обезличен. Като че ли собствената му съдба изведнъж се бе заличила, бе се загубила някъде. Пак бе станал просто един мъж каки сред другите мъже каки — предопределените да убиват и да бъдат убивани.

Като стигна булеварда, той погледна морето, както се гледа стар приятел. Беше приятно да видиш как се стеле и блести в далечината, така спокойно и красиво. То му напомни за отпуската, прекарана в Примрол, за къпането и дългите обиколки с каяк под слънцето.

Забеляза, че беше стигнал края на булеварда, там, където изведнъж започваха плажът и дюните. Спря се учуден. Не бе видял розовата вила. Но си каза, че погълнат от мислите си, сигурно е минал край нея, без да я забележи. Върна се обратно, като се вглеждаше поред в къщите. Стигна чак до кръстовището, но не можа да я открие. А беше тук преди малко, в тази част на булеварда, по която току-що мина. Беше сигурен, че след като се разделиха с Гейбът на кръстовището, той зави наляво. Значи нямаше грешка. За трети път измина същото разстояние.

Забеляза един гологлав англичанин, който се разхождаше кротко с ръце в джобовете.

— Бихте ли могли да ми кажете къде се намира службата за товаренето?

Англичанинът извади ръка от джоба си и без да продума, посочи една сива вила със зелени капаци.

Майа влезе. Един доста възрастен офицер, с лице сякаш зачеркнато от настръхналите мустачки, беше седнал пред малка масичка. Той държеше в ръка молив и разсеяно драскаше с него върху парче попивателна. Майа преброи три звезди на пагоните му.

— Моля да ме извините — каза той, — вие ли сте капитан Фийри?

Офицерът вдигна глава и го погледна.

— Да, аз съм — отвърна той.

И добави:

— С какво мога да ви бъда полезен?

Майа му обясни какво иска. Когато свърши, Фийри бе успял да добави две крилца на бузестия ангел, който рисуваше върху попивателната. После прокара показалец по мустачките си, остави молива на масата и извади от джоба си писалка.

— Ще ви дам една бележчица, за да ви качат. Мисля, че това е достатъчно.

Майа усети как сърцето му заудря по-бързо. Погледна Фийри, който пишеше върху лист от бележник. Наблюдаваше жадно това бяло листче, сякаш някоя страшна сила можеше да го грабне, преди да е стигнало до него.

— Аз вече идвах веднъж да ви търся — каза той след малко. — Но ви нямаше. А когато се върнах, не можах да намеря розовата вила.

Фийри пишеше бавно, с дребен, обработен почерк.

— Тя беше до тази — каза той, без да изправи глава. — Идеята ми да изляза да си изпия чая не беше лоша.

— Има ли убити?

— Двама, единият е моят ординарец.

„Ето продължението — каза си Майа, — което Жан така искаше да научи.“

— I’m sorry15 — каза той.

Фийри спря и поглади с десния си показалец мустачките си.

— Да, жалко. Най-добрият ординарец, който съм имал. Тоя проклет мой късмет.

Без да бърза, той дописа бележката.

— Готово — добави. — И успех, мистър Майа.

Майа отдаде чест и излезе. Той направи няколко крачки по булеварда и изведнъж си даде сметка, че от няколко секунди държи в ръка листчето от бележник и го гледа, без да го чете. Трябваше да направи усилие, за да се съсредоточи. Това беше бележка без официален печат, само с дата и подпис. В нея се казваше, че на старши сержант Жулиен Майа от X пехотен полк му се разрешава да се качи на английски кораб, заминаващ за Англия. Майа препрочете бележката няколко пъти. Възможно ли бе свободата му да се крие в това късче хартия?

Един час по-късно той можа да се убеди, че не е точно така. Беше му нужен цял час, за да показва бележката на Фийри на всички офицери, които наблюдаваха колоните на томитата по целия плаж. Навсякъде получаваше един и същ отговор: тук товарим само англичани.

Майа се питаше дали, давайки му тази хартийка, Фийри не се бе подиграл с него. Но не успяваше да си отговори. Когато се върна в сивата вила, за да разбере каква е тази работа, Фийри вече го нямаше. „И петнайсет години да минат — мислеше си Майа, — пак ще се питам дали капитан Фийри е бил честен човек или мръсник.“

Той седна на ниската подпорна стена с лице към морето и провеси крака. После извади от джоба си блокчето шоколад, което Александър раздаваше всеки обед на момчетата от компанията. От топлината то се бе размекнало и лепнеше по хартията. Той го изяде, после избърса с кърпичка ръцете си, запали цигара и погледна отново морето.

След малко стана и тръгна по посока на кръстовището, където Гейбът стоеше на пост. Но мисълта да потъне отново в тълпата го накара да се спре. Върна се обратно и реши да тръгне за лазарета по плажа.

На няколко метра пред себе си видя някакъв цивилен да пресича колоните на англичаните. Беше дребен, с брадичка и въпреки горещината носеше шлифер. Личеше, че е накачил ордените си под шлифера. Вървеше с гневна решителност, сякаш се бе зарекъл да не умира. Беше дребно старче, съвсем само на плажа, сред войниците. Държеше се изправен и вървеше с дребни, решителни крачки успоредно на брега. Може би както всяка вечер, бе дошъл да си направи разходката — здравословната разходка на бивш военен? Или бе дошъл да види как воюват? В тая война, която толкова малко приличаше на другата — голямата, единствената, истинската, войната, в която беше участвувал той.

Майа се сети изведнъж за един кинопреглед, който бе гледал преди войната. Някакъв журналист интервюираше последния жив кавалерист от Райхсхофен. Той също беше дребно старче, но много по-дребен и стар от този, който току-що срещна. Беше толкова сбръчкан, прегърбен и разтреперан, толкова крехък, че бе наистина чудно как още се държеше на крака. Той разказваше за знаменитата атака. „Целия ден… чакахме… в хмела… Значи, чакахме… в хмела… и после храбрият генерал Мишел извика: «В атакаа!… В атакаа!»… И ние атакувахме… в хмела!…“ Старчето жестикулираше като луд. Размахваше немощно дясната си ръка, сякаш държеше сабята. Толкова се бе оживил, че имаше опасност изведнъж да се пречупи и разпадне. Крещеше с цяло гърло, но гласът му бе необикновено слаб: „В атакаа!… В атакаа!“ Виждаше се отново в красивата си лъскава униформа — с извадена сабя, в разцвета на двайсетте си години. За него всичко още съществуваше — знаменитата атака, войната от седемдесета година, кринолините, Наполеон III, депешата от Емс, унижението при Седан. Всичко това съществуваше само за него. Киносалонът се заливаше от смях. „Цяла епоха! — помисли Майа. — Една действителност отпреди 70 години! И как само са се вживявали тогава! Колко омраза, колко надежди, колко лъжи! Колко глупости! Но сега вече край! Наистина край! Това вече няма смисъл. А може и никога да не е имало! Свършено е завинаги! Завинаги — както войната от деветстотин и четиринайсета-осемнайсета година, както и тази в най-скоро време, както и всички войни, които са отминали, и всички ония, които ще последват.“

Не бяха минали и десет минути, откакто Майа бе тръгнал по плажа, когато чу някой да тича след него.

— Мистър Майа! Мистър Майа!

Обърна се. Беше Гейбът. Задъхан. Бе тичал, за да го настигне. Подаде му ръка. Майа я стисна учудено.

— Много обичам — започна Гейбът — вашия френски маниер все да си стискате ръце, колчем се срещнете. Намирам това за доста по-сърдечно.

Той преливаше от сърдечност наистина. Гледаше Майа усмихнат, като че ли му беше стар приятел.

— Къде отивате?

— В къщи — усмихна се Майа.

— Къде е това „в къщи“?

— В лазарета. Там квартируваме с моите приятели.

— Аха! — кимна Гейбът.

След малко добави:

— Не искате ли вече да заминете?

Майа не можа да сдържи усмивката си. Колко млад изглеждаше Гейбът, след като бе изоставил сдържаността си!

— Аз искам. Но вашите съотечественици не искат.

— Как? Нима капитан Фийри?…

— Да — отвърна Майа.

И му разказа какво бе станало. Гейбът го изслуша, смръщил вежди.

— О! — каза той, изчервявайки се. — Съжалявам, наистина съжалявам.

Той като че ли се замисли за момент.

— Елате с мен.

Но веднага разбра, че тези думи приличат твърде много на заповед.

— Елате, ако искате с мен…

Те се отправиха към колоните на томитата. Гейбът направи няколко крачки мълчаливо.

— Как ви се струва тази война?

Беше го казал точно тъй, както би казал: „Харесвате ли този филм, тази пиеса, тази чаша чай?“

— Лоша.

Гейбът посочи с ръка към морето, корабите, колоните на англичаните, разрушените вили.

— Вбесява ме — каза той полугласно — пълното безсмислие на всичко това.

Майа го погледна отстрани. Нима той, Гейбът — толкова младичък, руменичък, толкова „жизнен“, — мислеше така! И той също мислеше така! The utter utility of all this16!

— И англичаните като почнат да мислят — каза Майа този път гласно, — докъде ли ще стигнем.

Гейбът избухна в смях.

— Oh you French17!

Смееше се от сърце, с цяло гърло. Майа на свой ред също се засмя. И за минута развалините на Бре Дюн, корабите, войната, всичко около тях изчезна. Имаше просто двама млади мъже, които вървяха рамо до рамо по плажа и се смееха, облени в слънце.

— Разкажете ми какво стана, след като се разделихме — каза Гейбът.

Майа му разказа. Когато чу за рижия адютант, Гейбът го прекъсна.

— Аз го познавах. Беше първокласен warrant officer18. Казваше се Уейнрайт. Добър войник. Има двайсет години служба в Индия и кръста Виктория през седемнайсета. Преди две години едва не го разжалваха заради някаква история с жени. Един младичък негов подчинен, на име Смит, който беше решил да се изкара старателен. Господи! След това Смит доста време си яде котлета сам в стола. Добър войник беше Уейнрайт. Добър стар войник. Глупаво е да умре така.

— Винаги е глупаво да се умре.

— Да — обърна наивното си лице Гейбът към Майа. — Не може да разбере човек за какво е нужно всичко това, нали?

Бяха стигнали до колоните на томитата. Гейбът се приближи до офицера и го заговори. Офицерът се обърна и внимателно изгледа Майа.

Двамата се наредиха в края на колоната.

— След половин час — каза Гейбът — ще ни дойде ред да се качим в някоя от лодките.

Майа погледна часовника си. Беше шест и четвърт. В този миг колоната се размърда и той пристъпи няколко сантиметра.

— Защо лодките са толкова малко?

Гейбът се усмихна.

— Видите ли, връщането не беше предвидено.

Майа погледна англичаните, които го заобикаляха. Повечето от тях бяха без шапки, без оръжие и багаж. С дългите си панталони и широките якета те приличаха на туристи или на спортисти, които чакат лодките, за да се поразходят. Бяха с ръце в джобовете, не разговаряха много, пушеха с небрежно изражение. В държането им нямаше и следа от нетърпение.

Неподвижен, с лице към морето, в началото на колоната стоеше английският офицер, този, с когото бе говорил Гейбът. Когато наближеше някоя от лодките, той даваше знак. Един по един томитата напускаха редиците, нагазваха във водата и се качваха в лодката. Като минеха шест души, офицерът вдигаше ръка пред следващия войник и я държеше в това положение, докато лодката завиеше към морето.

— Следващия път сме ние — обади се Гейбът.

Майа гледаше зелената лодка, която се отдалечаваше. С единствения си гребец и прекалено тежкия товар тя напредваше мъчително. Имаха късмет, че морето е така спокойно.

— Щеше да е по-добре, ако бяхме избрали друга колона — каза Гейбът.

— Защо?

— Нашата ще се товари на кораба с воденичното колело отстрани. Проклето старо корито. Питам се откъде ли са го домъкнали.

Войникът пред Гейбът се обърна.

— От Портсмът, сър. Спомням си, че съм го виждал, когато бях съвсем малък.

Гейбът се усмихна.

— О! Много по-стар е, отколкото казвате.

Томито намигна лукаво.

— Вярно, сър. Сбърках го с Victory19.

Гейбът се засмя. Двама-трима от англичаните, които ги бяха чули, също се засмяха.

— Victory… — подхвана Гейбът, обръщайки се към Майа.

— Посещавал съм го.

— Трябваше да се досетя — каза Гейбът.

Зелената лодка се връщаше бавно към брега.

— Бихме могли да се наредим на друга колона — предложи Майа полугласно.

Гейбът се поколеба за миг.

— Сега вече не.

И добави високо:

— О! Предполагам, че това също е добър кораб като всеки друг.

Офицерът, който командваше редицата, даде знак. Първият англичанин тръгна. Майа беше четвърти поред, веднага след Гейбът. За да стигне лодката, трябваше да нагази почти до колене във водата. Помисли си дали водата щеше да успее да проникне в ботушите му.

Приближи. Изведнъж една ръка се протегна пред него на височината на гърдите.

— Вие французин ли сте? — попита офицерът от колоната.

Майа го погледна — твърде учуден, за да отговори. Нима не се виждаше от униформата му? Гейбът не беше ли му казал? Нима той не го бе видял, когато преди малко се нареди в колоната?

Гейбът се обърна.

— Той е с мене.

— Не прилича на французин — каза офицерът.

„Глупак такъв“ — помисли си Майа.

— Аз го познавам — каза Гейбът.

— Не прилича на французин — повтори офицерът.

— Аз го познавам — настоя Гейбът енергично.

Офицерът отпусна ръка. Това беше един от онези англичани, на които преди малко Майа бе показвал бележката на капитан Фийри.

Майа седна в лодката до Гейбът. Усещаше със задоволство, че вътре в ботушите краката му бяха още сухи.

Лодката започна да завива към морето. Изглеждаше, като че ли ще потъне под товара. Но с помощта на внимателните удари на греблото все пак потегли. Майа видя как офицерът на брега отпуска ръка. Чертите на лицето му вече не се различаваха много добре.

— Защо ме попита дали съм французин? Не виждаше ли?

— Казах му преди малко.

— Тогава?

— И аз не знам.

После Гейбът добави с усмивка:

— Нелогичността, мистър Майа, не може никога да учуди един англичанин.

Майа мълча, докато стигнаха товарния кораб. Учудваше се, че вече не се радва. „По-късно ще съм доволен“ — помисли си той. Установи, че мисли за лазарета, за общата кльопачка и че за своя голяма изненада мисли за тях със съжаление. Нормално е да мислиш за приятелите си със съжаление, но за лазарета и за фургона?

„Колко бързо — каза си той — човек привиква навсякъде.“

Зелената лодка доближи кораба, свали товара си на трапа и веднага потегли обратно. Майа се покатери след Гейбът по стената от сива ламарина. Отблизо корабът изглеждаше много по-голям.

Горе, до трапа, един морски офицер разпределяше хората на палубата. Когато Майа мина пред него, той хвърли поглед върху униформата му, но не каза нищо.

— Елате — подкани го Гейбът — да отидем назад, към кърмата.

Палубата беше пълна с войници. Имаше ги и в трюмовете сигурно — наблъскани в задушната тъмнина. Имаха късмет, че бяха пристигнали последни. Те минаха покрай една картечница с кръгов обстрел, чиито две цеви със смъкнат калъф бяха насочени към небето. Сигурно имаше още една такава отпред, на носа.

— Защитени сме…

Гейбът направи гримаса.

— Най-добрата защита е едно витло, което да се върти бързо. Но това колело с перките…

Той още си мислеше за воденичното колело. Не изглеждаше разтревожен от тази подробност, тя просто го шокираше и забавляваше едновременно.

Дъските под краката им бяха още топли от слънцето. Приятна миризма на прясна боя, на катран и морска влага обгърна Майа. Той я вдиша с наслада. Познатата миризма при заминаване с кораб. Макар че бяха още много близо до брега, вятърът вече изглеждаше по-силен. Майа си спомни за пътническите корабчета, които в мирно време осигуряваха връзката между Диеп и Ню Хевън и с които беше пътувал толкова пъти. Качиш се на борда и ти се струва, че дишаш друг въздух, че не си вече във Франция, като че ли Англия започваше още щом се озовеш в морето.

— Чувате ли? — обърна се към него Гейбът.

Майа отвори очи. Беше седнал направо върху дъските на палубата. Той се ослуша. Би разпознал това скърцане сред хиляди други шумове — вдигането на котвената верига.

— Спи ли ви се?

Гейбът беше станал. Сега в държането му нямаше и следа от флегматичност. Майа усещаше, че той има желание да тича насам-натам, да дава заповеди и ако може, дори да помогне при маневрирането.

— Ще се поразходя.

И той тръгна, прекрачвайки проснатите тела. Майа пак затвори очи.

— Извинете, сър…

Това беше томито, който бе казал на Гейбът за Портсмът и за Victory. Той държеше в ръка две спасителни ризи.

— Едната е за капитана, като се върне.

— Благодаря — отвърна Майа и ги остави до себе си.

— Извинете, сър, имаме заповед да ги сложим веднага.

— Съгласен съм, но е страшно неудобно.

— Напротив, сър, ще ви служи за възглавница.

И той намигна. Майа и друг път го бе виждал да прави така.

— Какво става? — извика Майа, като се надигна и седна.

— Няма нищо, сър, просто колелото на воденицата почна да се върти.

— Боже мой! — каза Майа. — Колко ли време ще трябва да го слушаме!

Томито намигна отново. Намигаше, затваряйки напълно клепача си, без да свива око, а другото държеше широко отворено.

— Сигурно ще му трябва доста време, за да смели целия път до Дувър.

Около тях се чу смях. Майа се усмихна.

— Как се казвате?

— Аткинз, сър.

— Благодаря, Аткинз.

Майа се засмя в себе си, защото репликите, които току-що си бяха разменили с Аткинз, приличаха на диалог в английска пиеса. Той отново затвори очи.

Някакво бясно тракане като на шевна машина разцепи въздуха недалече от него и изправяйки се рязко, Майа осъзна, че е бил задрямал. Усещаше главата си замаяна, но беше на крак.

— Какво има?

По учудения вид на Аткинз, който се бе навел към него, разбра, че го е попитал на френски.

— Какво има? — повтори той на английски.

— Щуките, сър. Нападат ни.

Той веднага скочи на крака.

— Къде е капитан Гейбът?

— Не се е върнал, сър. Още е на носа.

Високо в небето, осветени от залязващото слънце, кръжеха щуките. Преброи пет.

— Сигурен ли сте, че идват за нас?

— Бяха шест преди малко, едната вече пусна бомбите си и замина.

— Кога?

— Току-що, сър. Вие спяхте. Картечниците стреляха, когато тя пикира, но това, изглежда, не я притесни много.

— Близо ли паднаха?

Аткинз направи гримаса.

— Едната на около десет ярда.

Майа погледна брега.

— Но ние сме още съвсем близо до брега!

Аткинз го изгледа учудено.

— Няма и две минути, откакто вдигнахме котва.

Картечницата двуцевка започна отново да стреля. Картечарят беше прекалено висок и трябваше да се превие на две, за да може да се прицелва. Картечните редове изглеждаха на Майа отчайващо бавни. Картечницата прекъсна за миг и Майа ясно чу друга, по-слаба стрелба. Тази от носа също стреляше. Над тях се разнесе пронизващо, чудовищно свистене, което набъбваше и се приближаваше с ужасяваща скорост. Майа се просна по корем на палубата.

— Не улучи — обади се Аткинз.

Главата му беше на няколко сантиметра от главата на Майа. На палубата като че ли започваше суматоха. Томитата наскачаха.

— Не ставайте! — извика повелителен глас.

Масата каки се люшна обратно. Няколко томита залегнаха отново, но по-голямата част останаха прави. Картечниците бяха млъкнали.

— Няма кой знае каква полза да залягаме — каза Аткинз.

Тоя път видяхте ли ги как падат?

— No, сър.

— Паднаха някъде напред — обади се едно томи.

Беше дребен и слаб англичанин, с големи черни очи на момичешкото си лице.

Сега в небето кръжеха четири щуки. Те не бързаха. Вършеха си работата спокойно, методично. Чуваше се зенитката на миноносеца, който кръстосваше на един кабелт разстояние. Но белите облачета цъфваха далече под самолетите.

— Не се вижда нито един изтребител!

Аткинз намигна.

— Късно е, сър, отишли са да си легнат.

Майа се наведе и погледна морето. Воденичното колело вдигаше адски шум и правеше вихрушка от пяна. Но от това корабът не вървеше по-бързо.

— Не вдига повече от шест възла — каза томито с момичешкото лице.

Спасителната риза притискаше Майа. Той се изкушаваше да я свали, да я захвърли далече от себе си. Седна и разхлаби малко връзките.

Картечницата започна отново да стреля. Но вече не беше същият картечар. Този бе много по-дребен и почти не се навеждаше, като стреляше. Майа изпита странно задоволство.

Същото пронизващо свистене раздра въздуха. Майа залегна отново. На няколко сантиметра от главата му блестяха чифт войнишки обувки. Майа разсеяно се запита как може да са така лъснати, щом собственикът им е трябвало да прецапа през водата, за да се качи на лодката. Да не би да се е погрижил да ги лъсне, след като вече се е качил на борда?

Свистенето нарастваше главоломно. Майа имаше чувството, че към него по невидими релси връхлита влак. Беше приковал поглед в добре лъснатите обувки и машинално започна да брои капсите им. Беше изпитал такъв страх този следобед по време на бомбардировката, че сега се чувствуваше спокоен и отпуснат, като че ли това, което ставаше наоколо, никак не го засягаше.

— Не улучи! — чу се гласът на Аткинз.

На палубата някой свиреше на хармоничка.

— Чудно ми е защо ли не целят миноносеца — извика някакъв глас недалече от Майа.

Беше томито с момичешкото лице. Долната му устна леко трепереше.

— Ние сме по-голяма мишена — каза Аткинз.

Картечниците бяха прекратили огъня. Тишината, която последва, изглеждаше почти неестествена. Майа чу отново острия, раздиращ звук на хармоничката. Тя свиреше „We’re gonna hang out the washing on the Siegfried line20“. Прекрачвайки проснатите тела, мина един моряк, после друг. Те си проправяха път към носа. Някой извика нещо от мостика.

— Господи! — обади се Аткинз.

Майа се наведе до него през парапета. Воденичното колело бе спряло. В същия момент те чуха шума на верига, която се развива.

Аткинз се обърна към Майа и го погледна в очите.

— Пътуването свърши.

— Трите щуки, които останаха, може и да не ни улучат.

— Not a chance21 — каза Аткинз.

— Ще се стъмни.

— Няма да помогне — продължи Аткинз. — Ще ни нападнат преди това.

— Дано не ни улучат…

— Дано — повтори и Аткинз.

Три щуки, три атаки, по три бомби при всяка атака… Сега целта беше неподвижна. Аткинз имаше право. Пътуването бе свършило.

Щуките горе, изглежда, не бързаха. Бяха започнали пак да кръжат. Пукотевицата на картечниците отекна наново. Този път Майа не залегна. Задоволи се да седне, опрял гръб на парапета. Той погледна около себе си мъжете, които щяха да умрат. Разглеждаше ги с любопитство, като че ли самият той не беше един от тях. Щяха да умрат, но не казваха нищо, не правеха нищо. Лицата им не изразяваха нищо. Чакаха, тежко, търпеливо чакаха. В това очакване нямаше примирение, а някаква мъжествена сила.

На свой ред Майа усети, че някой го гледа. Той разпозна томито с момичешкото лице. Големите му черни очи бяха приковани върху неговите с изражение на срамежливост и безпокойство. Виж, този не умееше да чака. Леки тръпки пробягваха по нежното му лице. Стоеше прав, с отпуснати ръце и отворени длани.

— Не улучи!

В гласа на Аткинз нямаше и следа от задоволство. Каза го, сякаш съобщаваше безпристрастно резултата от някакво състезание.

— Сега остават само два.

— Само два — повтори Аткинз.

Той седна до Майа и намигна.

— Но и два, сър, са повече от достатъчно.

Майа му подаде кутията с цигари.

— Цигарата на осъдения.

Той обясни на Аткинз, че във Франция, преди да отведат осъдения на смърт на ешафода, му дават цигара и чаша ром. Обясни му това спокойно, без да бърза. Гърлото му бе леко пресъхнало, но се чувствуваше напълно спокоен.

— Струва ми се — каза Аткинз, — че нещастникът наистина има нужда от чаша ром.

„Аз съм спокоен — помисли си Майа, — напълно спокоен.“ „Глупак такъв — каза си, — ето че и ти се набъркваш в мръсните им истории за героизъм! Какво значение има дали си смел, или страхлив? И в очите на кого?“

— В Англия няма такова нещо — обади се Аткинз. — Французите са по-хуманни от нас.

А щуките не спираха да кръжат над главите им!

— Най-хуманното — каза Майа — все пак е да не убиваш никого.

Аткинз поклати няколко пъти глава.

— Yes22, сър — одобри той живо, — yes, сър!

Имаше толкова разпаленост в гласа му, че Майа го изгледа с любопитство. Двете щуки все така кръжеха над главите им. Настъпваше вечерта — светла юнска вечер.

Майа се изправи на крака и за пореден път погледна брега. Беше толкова близо! И тъкмо той олицетворяваше сега сигурността и живота. Наведе се през парапета и измери с поглед разстоянието, което го отделяше от водата. Често бе скачал и от по-високо. Какво му пречеше да свали веднага ботушите си, да се хвърли във водата, да стигне с няколко маха до сушата, да се измъкне от този плаващ ковчег? Беше много просто — ще се обърне към Аткинз, ще го помоли да му помогне да си свали ботушите, ще се сбогува и ще скочи. В същия момент той осъзна, че нямаше да направи нищо. Беше абсурдно до невероятност, но чувствуваше, че нищо не може да помогне, че няма да се реши, че не иска да тръгне. Безполезно беше да се насилва, да се опитва да си внуши страх. Щеше да стои тук неподвижен и да чака. „Нима предпочитам смъртта?“ — запита се той учудено. Не, не беше и това, беше нещо много по-странно. Като че ли някакво чудовищно любопитство към онова, което щеше да стане.

Изправи глава и погледна щуките, които продължаваха да се реят в прозрачното юнско небе. Аткинз бе проследил погледа му.

— Искат да си удължат удоволствието — каза Майа.

Инстинктивно бе снишил глас, защото на палубата сега лежеше дълбока тишина. Човекът с добре лъснатите обувки седеше на няколко крачки от него. Беше измъкнал от торбата си консерва говеждо и най-спокойно вадеше от нея големи мръвки, които поднасяше с нож към устата си. Ядеше бавно и не гледаше никого. Англичанинът с момичешкото лице бе скрил глава между дланите си.

— Да се преместим по-назад — предложи Майа.

Аткинз го погледна изненадано, но не попита нищо. Започнаха да си пробиват път. Аткинз вървеше пръв и колкото пъти закачеше някого на минаване, толкова пъти измърморваше „Sorry!“23. Няколко томита се обърнаха и с любопитство изгледаха униформата на Майа. Един глас — същият властен глас, който вече бяха чули преди малко — разкъса тишината.

— Залегни!

Този път в плътната маса каки никой не помръдна, никой не продума.

— Залегни! — повтори гласът.

Беше силен, уверен глас, глас на човек, свикнал да командва и да му се подчиняват, но сред мълчанието, което получи в отговор, той изглеждаше смешно слаб и безсилен. Изминаха няколко секунди, после се разнесе същата заповед, този път последвана от псувня.

Майа се усмихна. Сега едва ли беше време да се изпълняват заповеди.

— Нека си псува! — каза Аткинз и се обърна.

Той също се усмихваше. Облегнаха се на парапета. Двете щуки кръжаха над тях. Аткинз се наведе към Майа, който го гледаше с някаква настойчивост, примесена с притеснение. Внезапно в тишината затрака картечницата. Никога животът не бе изглеждал така нереален на Майа. „Нима ще умра?“ — мина му през ума. Спомни си своята паника от следобед. Вече не се страхуваше. Беше смаян просто. Вдигна глава и видя прикованите в него очи на Аткинз.

Свистенето на самолета, който пикираше, бе толкова силно, че заглуши гласа му. Спускаше се с бясна скорост върху тях. „Това е абсурдно — помисли Майа, — всичко това е абсурдно.“ В същия миг в главата му нахлу чудовищен шум, той усети, че нещо го блъсва силно напред и се строполи върху Аткинз. Аткинз го задържа с тялото си секунда-две, после и той загуби равновесие и двамата се смъкнаха на палубата. Майа се залови за долния край на парапета и се вкопчи в него. Но веднага го пусна. Двама мъже се строполиха с цялата си тежест отгоре му. Той извика.

— Here24, сър — чу се гласът на Аткинз.

Той усети, че някой го вдига за раменете и го изправя на крака. Пред него стоеше Аткинз.

— Ранен ли сте? — извика Майа на френски.

Аткинз не го гледаше. Лицето му, обърнато към носа на кораба, беше осветено с тъмночервен отблясък и изглеждаше вцепенено. Той отвори няколко пъти уста, но Майа не можа да чуе гласа му. Безброй викове го заглушаваха. Майа се обърна. От носа на кораба излизаха пламъци.

Те се издигаха високо, почти без пушек. Пламъците бяха толкова силни, че Майа затвори очи. В същото време той едва не загуби равновесие и залитна върху гърдите на Аткинз.

— Ще ни смажат — изрече Аткинз на един дъх. — Всички отстъпват назад.

Тълпата около тях внезапно се бе сгъстила и като че ли ги понесе във въздуха. По лицата им играеха червени отблясъци, обгръщаше ги вълна от задушаваща топлина. Майа изведнъж усети непоносими тръпки по врата си. Ръцете му, свити отпред, се забиваха в гърдите му. Той отметна глава назад, опитвайки се с цялото си тяло жадно да поеме въздух.

Когато дойде на себе си, му се стори, че лежи удобно по гръб и усеща върху лицето си нежен, прохладен полъх. Отвори очи. Червеникави силуети се движеха наоколо. С учудване забеляза, че е прав, че плътно притискащата го тълпа не му бе позволила да падне. Затвори очи, обхвана го непреодолима сънливост. В същото време усети, че някой го удря по бузите. Отвори очи. Пред него беше лицето на Аткинз, но изглеждаше като удавено в мъгла. С цената на невероятно усилие Майа успя да задържи очите си широко отворени. Отново му стана много топло.

— По-добре ли сте, сър?

— Да, Аткинз.

Вече по-малко ги притискаха. Само тези викове да можеха да спрат поне за секунда! Никой не крещеше около тях. Виковете идваха от по-далече, от другата страна на мостика. Малко по малко огънят напредваше. Виждаше се как високите му светли пламъци се открояват в здрача. На моменти вятърът ги накланяше опасно и те усещаха по лицата си задушаващ полъх, като че ли към тях се приближаваше зиналата паст на гигантско чудовище.

— Усещате ли палубата под краката си, сър?

— Да — отвърна Майа, — тя трябва да е отдолу.

И изведнъж през ума му мина: „Ами Гейбът! Гейбът, който бе на носа?“

— Трябва да стигнем до парапета.

— Защо?

— Как защо? За да скочим!

— Да скочим ли, сър? — попита Аткинз глухо.

Не каза нищо повече. Започна да си пробива път с рамо. „Ще бъде трудно“ — помисли Майа, но за голяма негова изненада тълпата послушно се отдръпваше. Миг по-късно той допря пръсти до горния край на парапета. Но веднага ги отдръпна. Парапетът пареше.

— Брегът! — извика Майа.

Беше съвсем близо, само на стотина метра. От удара корабът, изглежда, се бе откъснал от котвата си и бе заседнал в пясъка почти срещу лазарета. В далечината отляво Майа различи смътно колоните на томитата, наредени по плажа на Бре Дюн. Товаренето продължаваше.

Майа се наведе. Разстоянието до водата изглеждаше главозамайващо. Морето долу беше спокойно, без нито една гънка. То лъщеше като стоманен щит.

— Не е достатъчно дълбоко за скачане.

— Напротив — каза живо Майа. — Ще видите сам, аз пръв ще скоча.

Стори му се, че Аткинз е леко пребледнял.

— Не знам да плувам — отвърна той дрезгаво.

— Какво от това? Имате спасителна риза. Няма никаква опасност.

Той повтори:

— Няма никаква опасност.

Аткинз мълчеше.

— Ето какво, Аткинз, аз скачам пръв, а вие след мен.

— Не знам да плувам — повтори упорито Аткинз.

— Good God!25 Няма нужда да знаете да плувате! Пак настъпи мълчание и Майа усети, че Аткинз се бори отчаяно със себе си. Виковете се разнесоха отново, този път по-силно. Изведнъж вятърът ги засипа с вихрушка от искри. Като се повдигна на пръсти, Майа видя, че пламъците обгръщат мостика. Топлината беше задушаваща и той усети, че почва да губи сили. Някакво безразличие и вцепенение го обхващаха. Ръката, която бе поставил върху парапета преди малко, го болеше, искаше му се да закрещи.

— Да побързаме.

— Предпочитам да остана тук — отвърна Аткинз.

Лицето му, осветено от пламъците, изглеждаше червеникаво. Той също беше като вцепенен. Майа, го улови за раменете и го разтърси.

— Но вие ще изгорите, Аткинз, ще изгорите!…

Аткинз поклати глава.

— Не мога да скоча, сър. Това е невъзможно.

Крясъците на тълпата бучаха в ушите на Майа. Той също имаше желание да закрещи.

— Не мога да скоча — повтори Аткинз с унил и вцепенен вид.

Лицето му бе загубило изведнъж цялата си интелигентност. Майа го погледна. Храбрият, тъй спокоен досега Аткинз! И щеше да умре само защото не смееше да скочи от няколко метра. Майа го разтърси ядосано.

— Аткинз, вие ще скочите, чувате ли ме! Ще скочите! Заповядвам ви да скочите!

Аткинз се оставяше да го разтърсват. Не се съпротивляваше. Видът му бе унил и вцепенен.

— Не съм длъжен да изпълнявам заповедите ви — смотолеви той сконфузено.

Навсякъде около тях се чуваха викове. Това беше някакъв безжизнен, пронизващ, немощен вопъл. Майа огледа за миг лицата, които го заобикаляха. Върху всички тях той откри израза на безволие и пасивност, който бе прочел и върху лицето на Аткинз. „Нима и аз имам същия вид?“ — попита се той с ужас. Като че ли огънят беше гигантски хищник, който ги хипнотизираше, преди да се е нахвърлил върху им.

— Аткинз — извика Майа, — аз скачам! Не се хвърлям, а просто скачам. Всеки може да го направи. Вие също.

Аткинз го погледна, отвори уста и изведнъж завика. Това беше вик, който сякаш не идваше от човек — така кучетата вият на умряло.

— My God!26 — извика Майа. — Замълчете!

Безкрайното, злокобно и вцепеняващо стенание продължаваше.

— My God! Замълчете!

Писъците около тях бяха станали по-многобройни. Майа също имаше желание да завие. Някаква непонятна отпадналост го обгръщаше полека. Аткинз продължаваше да вика, а лицето му беше унило и вцепенено.

— Аткинз! — извика Майа.

И с все сила му зашлеви две плесници. Аткинз престана да вика, очите му отново започнаха да се движат в орбитите си. После лицето му постепенно се отпусна.

— Скачам! — извика Майа.

Разбра, че бе изрекъл това на френски и го повтори на английски.

— Yes, сър.

— Ще ме последвате, нали?

— Не знам да плувам — отвърна Аткинз.

Майа го улови за яката и го разтърси.

— Вие ще ме последвате, Аткинз! Ще ме последвате! Ще ме последвате!

Той го молеше. Аткинз бе затворил очи и не отговаряше.

— Ще ме последвате! — умоляваше го Майа.

Той се беше вкопчил в яката на куртката му, молеше го, почти плачеше. Аткинз отвори очи.

— Yes, сър.

— Бързо! — извика Майа. — Бързо!

И него го обхващаше някаква сънливост.

— Придържайте ме за спасителната риза. Не искам да докосвам парапета с ръце.

Аткинз го хвана послушно за ризата и Майа прехвърли над парапета единия, после другия си крак. Нищо вече не го отделяше от морето. Празното пространство под него зееше главозамайващо.

— Пуснете ме!

Аткинз се бе вкопчил в спасителната риза на Майа и лицето му отново бе придобило унилото си и вцепенено изражение.

— Пуснете ме!

Горещината на парапета проникваше болезнено в кръста му.

— Пуснете ме! — извика той, като се обърна.

Нямаше сили дори да се освободи. Усещаше се празен и вдървен. Вече не знаеше точно нито къде се намира, нито какво прави. Знаеше само, че Аткинз трябва да го пусне.

— Пуснете ме! — изкрещя той на френски. И замахна назад наслуки.

Стори му се, че пада в празното от много високо. Това беше същото усещане за падане, което човек изпитва насън. Земята изведнъж изчезва под краката, сърцето се свива, някакъв нерв се отпуска някъде внезапно и всичко свършва. Когато се озова във водата, той с учудване установи, че навярно е загубил съзнание веднага след като бе ударил Аткинз. Усети приятна прохлада и си припомни, че бе изпитал същото преди малко, когато тълпата го задушаваше. Но прохладата този път не изчезна. Разпери ръце и се отпусна във водата. Усети, че се понася бавно като удавник. Спасителната риза държеше тялото му на повърхността, но краката му, натежали от ботушите, висяха. Той затвори очи и му се стори, че пропада, както преди. Отвори очите си. Водата, го милваше по лицето. Над него като огромна вертикална стена се изправяше корабът.

Почти не виждаше пламъци, но нечовешките писъци продължаваха да стигат до него. Той се отдръпна малко от кораба, за да види по-добре човешкия рояк, който се тълпеше към кърмата. Изненадваше се, че плува толкова бавно.

— Аткинз! Аткинз! — извика той и вдигна ръце над водата, за да покаже, че наистина се държи на повърхността.

Вече не беше толкова светло, за да различи лицата в неясната маса над него. Стори му се, че в отговор чу съвсем слаб вик.

— Аткинз!

Този път се чу плясък и едно тяло изплува на няколко метра от него. Майа се приближи. Плуваше така бавно, че се отчая. Улови човека за рамото. Човекът извика и се обърна. Майа го пусна. Не беше Аткинз.

— Не ме оставяйте!

— Брегът е нататък.

— Не ме оставяйте! — повтори човекът.

Гласът му беше слаб, изтощен, умоляващ.

— Можете да стигнете и сам.

— Не мога — отвърна човекът и загъргори нещо неразбираемо.

— Какво?

— Боли ме навсякъде — отвърна човекът ясно. — Боже мой! — добави той и заповтаря несвързано. — Боже мой! Боже мой! Боже мой!

Двамата плуваха един до друг, поддържани над водата от спасителните ризи.

— Ще ви бутам до брега — предложи Майа.

Той го хвана за ръката. Човекът нададе остър вик и извади ръцете си над водата. Майа ги погледна. На пръстите му нямаше нито един нокът и първата редица кокалчета откриваше кървящо голо месо.

— Божичко! — извика Майа.

Той го улови за рамото, но човекът обърна към него лице, изкривено от ужас.

— Не ме докосвайте!

— Налага се.

Майа го хвана за яката.

— Причинявате ми болка — каза човекът.

Този път не беше извикал. Бе изрекъл това тихо, с почти извинителен тон. Майа го пусна.

— А тук?

Беше го обгърнал през спасителната риза. Човекът стисна челюсти, но не каза нищо. Майа го забута пред себе си. Плуваше извънредно бавно. Пълните с вода ботуши го дърпаха надолу и той с мъка задържаше краката си на повърхността. Стори му се, че това продължава безкрайно, но по-късно си даде сметка, че е преплувал само няколко метра, преди да стъпи на дъното.

— Вече има дъно. Можете ли да се изправите?

Човекът опита, но нададе вик и се смъкна с цялата си тежест във водата. Майа започна отново да го бута пред себе си. Малко по-натам водата не бе вече така дълбока и стенейки, човекът докосна пясъка.

— Ще ви нося — предложи Майа и се наведе над него.

Човекът го погледна ужасено.

— Не ме докосвайте!

— Трябва! Не може да останете цяла нощ във водата.

Човекът не отговори и затвори очи. Майа го хвана през кръста и след няколко опита успя да го повдигне.

— Господи! — изохка човекът. — Господи! Господи!

После застена слабо и тихо като дете.

В момента, когато излизаше от водата, Майа се спъна в нещо. Едва не падна и с голяма мъка успя да запази равновесие. Остави възможно най-внимателно човека на пясъка. Човекът се беше отпуснал. Главата му глухо се удари в пясъка. Лежеше неподвижно със затворени очи. Навеждайки се, Майа забеляза, че той няма вежди.

Въпреки късния час по плажа минаваха на групички пехотинци. Майа извика един от тях и го помоли да му помогне да свали ботушите си.

— Да не си бил там? — посочи пехотинецът към кораба, който гореше.

— Да.

— Моля за извинение! — каза войникът. — Какъв фал за момчетата!

Като че ли беше присъствувал на мач. На мач между Огъня и хората. И Огънят беше излязъл по-силен. Спор нямаше. Огънят беше много по-добър. Какъв фал за момчетата!

— Благодаря.

— О, извинете! — каза войникът. — В какво меле са се набутали!

Беше силно възбуден. Това беше мач. И по-силният печелеше неизбежно.

— Бих искал да те видя на тяхно място.

— Мене ли? — учуди се войникът.

И с обидено изражение добави:

— Това ли намери да ми предложиш?

В края на краищата какво общо имаше той. Той гледаше. Просто гледаше. А това са две различни неща.

— Благодаря за ботушите.

— О, нищо! — каза войникът враждебно.

И се отдалечи. Майа се обърна към англичанина.

— По-добре ли се чувствувате?

— Студено ми е — отвърна мъжът.

Майа се наведе над него.

— Влизам в морето да потърся един приятел. Ще се върна веднага. Нали мога да ви оставя ботушите си чрез това време?

— Сложете ги под главата ми — каза човекът отпаднало.

В момента, когато влизаше във водата, Майа усети силна умора. Корабът пред него продължаваше да гори. Войниците, които минаваха по пясъка, едва го поглеждаха. Корабът гореше. Изглеждаше самотен, изоставен от всички. Обгърнат от високите пламъци, мрачният му силует се открояваше на още светлото небе. Времето беше топло. Бе светла юнска вечер, морето беше така спокойно, че вълничките, които достигаха бавно до пясъка, почти не оставяха пяна.

Майа свали спасителната риза, захвърли я на пясъка и направи няколко крачки, вперил поглед в кораба. Някакъв предмет в краката му го накара да погледне надолу. Досети се, че тъкмо в него се беше блъснал, когато преди малко излизаше от водата. Това беше голо човешко тяло, отрязано точно през кръста. Гръдният кош и главата сигурно бяха паднали другаде, може би в морето. Този къс от човешко тяло лежеше тук в неприлична поза, без име, с дълги мускулести крака, протегнати естествено като за почивка. Майа го гледаше, застанал неподвижно. Най-вече привличаше погледа коремът. С белотата, отпуснатите си мускули и извивката на хълбока той изглеждаше още жив, въпреки страшната рана. Майа се наведе и докосна трупа с ръка. Беше изстинал. Някакви войници, които минаваха, го видяха. Един от тях се обърна и подвикна някаква гнусна шега. Майа чу смеха им, който се отдалечи.

Водата беше почти топла. Освободен от ботушите и спасителната риза, Майа плуваше по-лесно. Той стигна кораба с няколко маха. Човешкият рояк продължаваше да се притиска към парапета на кърмата. Пламъците още не бяха преминали мостика или поне така изглеждаше, защото Майа виждаше само най-високите. Безбройните викове от преди малко бяха спрели, заменени от вопъл. Той беше безкраен, остър, подобен на псалм, на женски плач. Когато огненият сноп се извиеше над мъжете, вопълът ставаше по-силен. Майа виждаше тогава как вдигат и размахват умоляващо ръце. Две въжета, привързани на парапета, висяха чак до водата.

— Аткинз!

Около него плуваха или се държеха над водата само трима-четирима мъже. Над главата му продължаваше да се носи безкрайният вой, като внезапно затихваше или неочаквано се засилваше.

— Аткинз! — извика с все сила Майа.

Неясни гласове му отвърнаха отгоре. Майа се приближи. Какво още чакаха, за да скочат или се спуснат по въжетата?

Той отново повика с пълно гърло Аткинз и изчака. Чака дълго. Сега водата му изглеждаше студена и краката му започнаха да изтръпват. Най-после видя една фигура бавно да прекрачва парапета, да се хваща за въжето и безкрайно предпазливо да слиза. Чу се цопване и Майа приближи. Не беше Аткинз. Човекът обърна безизразен поглед към него и веднага затвори очи. Беше се отпуснал във водата, не правеше нито едно движение. Лицето му бе почерняло от саждите. Майа се държеше над водата до него.

— Обгорен ли сте?

Човекът отвори очи, но веднага отново ги затвори.

— Ръцете ми…

Гласът му беше дрезгав, като че ли не бе говорил от години.

— Можете ли да стигнете сам до брега?

— Да.

— Защо не слязохте по-рано?

Последва мълчание и Майа се питаше дали не трябва да повтори въпроса си, когато човекът отново отвори очи.

— Не помислих за това.

— Болеше ли ви?

— Да — отговори човекът, — болеше ме много и виках.

— А сега вече не ви боли?

— Да.

Той се беше отпуснал върху водата, не помръдваше, само някакво изражение на неописуемо задоволство озаряваше лицето му.

— Не искате ли да ви бутам до брега?

— Не — отвърна човекът ясно.

Майа усещаше да го завладяват студ и умора. С усилие се задържаше над водата. Той погледна огромната стена на кораба, която се издигаше над него. Същият вопъл, подобен на псалм, продължаваше да се носи от кърмата.

Като излизаше от водата, той отново едва не се спъна в осакатеното човешко туловище. Прекрачи го, после пристъпи няколко крачки, олюля се и рухна на земята. Започна да повръща, спазми разтърсваха тялото му. След няколко минути усети да го облива пот от горе до долу. Легна по гръб и му се стори, че отново се носи сред прохладна вода.

Когато стана, беше почти тъмно и той с труд забеляза на няколко крачки от себе си англичанина, когото бе измъкнал от водата.

— По-добре ли сте?

— Да — отвърна англичанинът.

И добави по детски:

— Студено ми е.

— Но времето не е студено.

— Студено ми е, много ми е студено.

Майа каза тихо:

— Ще изпратя санитари да ви вземат с носилка.

И изведнъж изпсува.

— О! — каза човекът с извинителен тон. — Съжалявам. Бяха двама. Не можах да им попреча. Единият повдигна главата ми, а другият ги измъкна.

— Мръсници! — извика Майа.

Върна се бос в лазарета. От време на време се обръщаше и поглеждаше назад. Огънят на кораба, изглежда, бе стигнал до мунициите на картечницата, защото почти непрекъснато излиташе със свистене по някой куршум. Черната цев се очертаваше върху пламъците и както бе насочена към небето, на Майа се стори, че картечницата продължава съвсем самичка да стреля бясно към нищото.

— Не разбирам само — каза Александър — защо твоят англичанин не е скочил.

Той беше седнал на обичайното си място, подпрял длани на колене. Макар и слаба, лунната светлина бе достатъчна, за да се вижда лицето му. Майа държеше пълно канче в ръка и ядеше, като внимаваше да не изцапа панталона каки, който Дери му бе дал.

— Другите също не скочиха.

— Може да ги е било страх да не се удавят — обади се Пиерсон.

Майа поклати глава:

— Всички имахме спасителни ризи.

Чак сега той забеляза един дребен, набит силует, наведен над огъня.

— Я виж! Ти си бил тук? Все пак си изпълнил заръката ми.

— Не — отвърна със свадливия си глас Пино, — не казах нищо. Александър ми предложи да остана.

— Хай да му се не види! — засмя се Майа.

Пиерсон се бе захванал с револвера му, беше го разглобил и грижливо избърсваше една след друга частите.

— Не разбирам само — каза Александър — защо всичките тези типове не са цопнали просто във водата.

Майа отвори уста, но после промени намерението си и не каза нищо.

— Но за бога! — вдигна огромните си лапи Александър. — Изобщо не е било нужно да се колебаят!

— Ще ти стигне ли една консерва говеждо? — каза той след малко. — Не искаш ли и кутия сардини?

Луната беше изгряла напълно и от огъня, който Александър разпали след пристигането на Майа, по лицата им пробягваха сенки. Пино беше седнал отляво на Александър. Отсега нататък неговото място беше там. Александър гледаше приятелите си и си мислеше, че отново всичко е наред.

— О-хо! — обади се Дери. — За Майа имало всичко!

Майа се наведе напред.

— Ти не спиш ли? А какво стана с милионите?

— Сигурно си гладен? — прекъсна го Александър.

— И още как!

Александър му подаде кутията сардини, която току-що бе отворил.

— Всичкото ли е за мен?

— Всичкото.

— Дявол да го вземе! — каза Майа.

Те го погледнаха и се засмяха. Александър напълни своето канче с вино и му го подаде.

— Ще изплюскам дори фургона — каза Майа щастливо.

Усмихнати, те го гледаха как яде.

— А какво ще кажеш — обърна се към него Александър — за един хубав грог с уиски след това?

Дери се размърда полека на мястото си.

— Моето уиски!

— Ако искаш — каза Пиерсон, — може да ти го платим.

— Двайсет бутилки по 75 франка всяка, това прави добри парички!

— Между впрочем ти още не си ми дал десетте франка, които ми дължиш за хляба.

Дери кръстоса шишкавите си крака един върху друг.

— Никой не ни гони.

— Ето как се забогатява — отбеляза Александър. — Не било трудно.

— Да — подкрепи го с пълна уста Майа, — не било трудно. Трябва само да обичаш парите достатъчно страстно. И всъщност именно затова не са много хората, които са забогатели. Рядко се срещат хора, които да обичат нещо със страст.

Александър беше поставил едрите си космати ръце върху коленете. Той слушаше Майа със задоволство и мислеше: „Майа пак откача.“

— Ти откачаш — каза той с възхищение.

Отново всичко беше наред.

— Както си седим, защо да не приготвим по един грог за всички — предложи Дери.

Александър изръмжа.

— Не си мислете обаче, че ще хукна сега да търся вода.

— Ще отида аз — предложи Пино.

Той взе баката и изчезна в тъмнината. Майа се обърна към Александър.

— Как го намираш?

— Добро момче. Само дето, щом види швабски самолет, и веднага рипва да стреля по него.

— Това е похвално — каза Пиерсон.

— Ако имаше полза, да. Но отде да знаеш какво ще му хрумне на швабата — току-виж се спусне надолу, че да надупчи цял куп хора.

— Така е, рисковано е.

Александър сви рамене.

— Глупаво е да се рискува по този начин сега. Приятелчето Пино тая вечер го прогониха от лазарета. Стреляше от лагера. Сега ще ходи да стреля от дюните. Изкопал си е траншейка, колкото само за него.

— Той е герой — каза Пиерсон сериозно.

— Да — добави Майа, — дори е образец на герой. Не е способен да си представи собствената си смърт. Допуска само смъртта на противника.

„А доскоро — помисли си той — аз също се възхищавах от Пино.“

— Няма значение — каза Пиерсон с кроткия си глас, — той е смелчага.

— Смелчага ли? — подхвана Александър. — Разбира се, че е смелчага. Но ако му се забие някой куршум в корема, докато се прави на алтав из дюните, ще видим дали е смелчага. Може да си смел колкото щеш, но да знаеш от мен, човек има само два ташака. Никога три или четири, или половин дузина. Два! Само два! Това никак не е случайно.

Той постави няколко съчки в огъня.

— Все пак странно нещо е войната — каза Майа. — Колкото повече типове пречукваш, толкова по си заслужил.

Пиерсон обърна глава към него.

— Щом не обичаш войната, защо воюваш?

— Какво? Защо воювам ли?

— Да, защо воюваш? Можеше да дезертираш или да се самоубиеш. Щом воюваш, това значи, че си направил своя избор.

— Ти наричаш това избор? Идват и ти казват: „Тръгвай веднага в окопите, със 75 процента вероятност да бъдеш убит, или те очистваме на часа като дезертьор.“ И ти наричаш това избор?

— Да — отвърна Пиерсон с кроткия си упорит глас, — аз наричам това избор.

— Прилошава ми от тебе — каза Александър.

— Готово! — извика Пино, като се показа в светлия кръг с пълната бака в ръка.

Той стоеше прав, дребен и топчест, слабо осветен от жарта. Сплъстените му черни кичури стърчаха смешно по челото.

Александър наля вода в един съд, покри го и хвърли малко дърва в огъня.

— Вземи — подаде Пиерсон пистолета на Майа. — Няма нито капчица вода в него и е зареден.

Майа се чувствуваше добре в сухите дрехи. Панталонът от английска униформа, който Дери му беше дал, имаше безупречен ръб. Като сядаше, Майа го придърпа леко към коленете и този жест бе оставил у него впечатлението, че отново е в цивилни дрехи.

— Дери, защо не ми подариш тоя панталон?

Дери бавно кръстоса крак върху крак:

— Щом искаш…

— Пошегувах се.

— Защо, можеш да го задържиш. Аз имам други.

— Други ли? Трябваше да кажеш „друг“. Защо други?

— Щом ти казвам.

Майа се наведе напред.

— И това ли е част от „милионите“.

— Може би — отвърна Дери.

Той се усмихна бавно и меката плът на бузите му се надипли в двата ъгъла на устата.

— Давайте канчетата — провикна се Александър, — ще има по едно за всеки.

Беше махнал капака и грогът ароматно димеше. Александър напълни канчето си и го подаде на Майа. После сипа и на останалите.

— Ей, Пино! — попита той. — Не вярвам да си пил такова нещо в Безон!

— Не струва пред коняка — отвърна Пино със сприхавия си глас.

Отпиваха на малки глътки. Канчетата бяха така горещи, че пареха устните и едва можеха да се държат в ръка.

— Все пак е невероятно — каза Александър, — че тия типове не са скочили.

— Страхували са се — добави Пиерсон. — Погледната от толкова високо, водата плаши. Привлича, но и плаши.

— Ами. Когато тръгнах, вече бяха спуснати две или три въжета — обясни Майа. — Можеха да слязат по тях.

— Било е много лесно тогава! — отсече Александър ядосано. — Да се чуди човек защо не са го направили!

В тишината, която последва, се чуваше само Пино, който шумно сърбаше грога. Пино мислеше, че да се слага топла вода в пиенето е женска измислица. Ако бяха питали него, той би предпочел да изпие уискито чисто. Александър е добро момче, дума няма, мъжко момче е, но по въпроса за пиенето вкусовете му са по-скоро женски.

— Какво стана е твоя красив доктор — обърна се Майа към Дери, — идва ли?

Изведнъж всички замълчаха.

— Той е мъртъв.

— Какво? — извика Майа.

— Вярно — каза Пиерсон, — ти не беше тук…

— Мъртъв?

— Да, убиха го. Калибър 77.

— Къде?

— В стаята му в лазарета. Живеел в едно отдалечено крило, в мансарда. Намерили го тази вечер. Убит в леглото.

— Той! — каза Майа.

Светна кибритена клечка, която ярко припламна в нощта и Майа видя как Пиерсон разпалва лулата си — леко всмукваше и с молив внимателно натъпкваше тютюна.

— Вие не знаете всичко — каза той, — тази вечер научих подробности от един санитар.

Александър рязко се обърна към него:

— Какво? Какво още знаеш? Какво ще ни разкажеш? Пустото му кюре, навсякъде си завира носа!

— Добре тогава — смънка Пиерсон, — няма да ви кажа нищо.

По гласа му Майа позна, че този път Александър го бе засегнал.

— Ама недей така! — каза той, имитирайки плътния, жизнерадостен глас на Александър. — Разказвай! Разказвай, дявол да го вземе!

Пиерсон продължаваше да тъпче лулата си с молива.

— Добре — съгласи се той, но личеше, че тази реплика бе убила желанието му да разказва. — Изглежда, че Сирили не е бил сам в стаята. Имало една сестра с него. Всъщност били са убити прегърнати и не съвсем облечени.

Не последва никаква реакция и Пиерсон заключи:

— Това е все пак неприятно за семействата им.

— Кой го е грижа за семействата, абате! — извика Майа.

Последва мълчание и Пиерсон стана.

— Явно нещо не ви харесвам тази вечер.

Той се завъртя на токовете си.

— Ще се поразходя преди лягане.

Мина между Александър и Майа, каза с кроткия си глас „извинете“ и изчезна в тъмнината. Чуха как се отдалечават стъпките му.

— Ти го засегна — обади се Александър.

— Ами ти?

— Тъкмо затова. Нямаше нужда да го обиждаш отново, след като вече го бяхме обидили.

Майа и не помисли да се усмихне.

— Боже мой! Това негово държане на стара мома…

— Хайде стига толкова.

— За него това е само една пикантна история!

— Моля те, стига толкова — повтори Александър.

Майа замълча. Дери се размърда.

— Да лягаме ли вече?

— Да — отвърна Александър. — Обичам да слушам глупостите ви, но този път наистина ми писна.

Той потупа Пино по рамото.

— Ще лягаме ли, Пинокио?

— Не обичам да се шегуват с името ми — отвърна със сприхавия си глас Пино.

— Хубава работа! — каза Александър. — Сега пък аз изядох калая.

Той вдигна ръце към небето.

— Но какво, дявол да го вземе, ви прихвана всички тая вечер?

— Лягаме ли? — попита Дери.

— Че върви си лягай, де! Да нямаш нужда от мене? Или искаш да дойда да те завия?

— Не се ядосвай — отвърна Дери миролюбиво.

— Господи, мили божичко! — извика Александър. — Аз съм се бил ядосвал, така ли?

— Във всеки случай крещиш доста високо.

— Кой, аз ли?

— О, не — обърна се Майа към Дери, — нали виждаш, че шепне.

Приятелите се засмяха, засмя се и Майа. Но въпреки смеха той разбираше, че дълбоко в себе си е тъжен.

Когато Дери стана, превързаната му ръка се открои като бяло петно в тъмнината. Един след друг се изправиха всички.

— Ще се разходя — заяви Майа, — не ми се спи.

— Внимавай, като се върнеш — каза Александър. — Пино ще спи на пода, между двете долни легла. Гледай да не му стъпиш на главата.

— Ей, вярно — добави Пино, — да си отваряш зъркелите!

Майа тръгна по алеята. До ъгъла на сградата тя следваше стената на лазарета и там изведнъж започваха дюните. Майа ги виждаше да се гънат, белезникави на лунната светлина, осеяни тук-там с тъмни петна, които навярно бяха храсти или изоставени автомобили. Той се изкачи на най-близката дюна и седна върху пясъка. Корабът пред него гореше като факла и осветяваше морето. От мястото си Майа не можеше да различи хората, които се тълпяха в задната му част. Под гребена от пламъци той виждаше само тъмната маса на кораба. Но като се заслуша, можа да долови същия вопъл, който така го беше поразил преди малко. Това беше слаб, остър, безкраен вопъл — като женско стенание в нощта. На плажа вече нямаше никой. Всички спяха. А той беше тук, седнал върху още топлия пясък. Въздухът бе прохладен. Мускулите му бяха отпочинали и свежи. Беше хапнал с апетит, изпи един грог и сега пушеше цигарата си. Чувствуваше се добре, много добре. Щастлив беше, че живееше. А на няколко метра, в пламъците, умираха мъже. Никой не се занимаваше с тях. Те изгаряха бавно в приятната, свежа нощ. Светът продължаваше да живее. По цялата земя хората продължаваха да обичат и да мразят. Мятаха се насам и натам, всеки на своето късче земя, а земното кълбо, което ги носеше, ги завличаше все по-нататък в пространството. В този момент в Америка, по плажовете на Тихия океан, се носеше смях на момичета. И същото слънце, което позлатяваше сега гладката им кожа, щеше утре да огрее почернялата черупка на кораба. Същото слънце, което ще продължи да грее и след като целият този глупав фарс вече ще е свършил. „Умират мъже — помисли Майа, — убити от други мъже, а тези други мъже на свой ред също ще бъдат убити. Има ли смисъл това? Какво означава то?“ Не се чувствуваше развълнуван, но известно време усещаше да се надига у него дълбоко недоумение.

Връщайки се към лазарета, той забеляза под едно дърво да мърда някаква сянка. Приближи се и различи брича и ботушите на някакъв човек.

— Я виж, това си бил ти — чу се смутен глас.

Беше Пиерсон. Той бе коленичил и изглеждаше твърде зает — мереше по земята с шивашки метър. Ръкавите му бяха запретнати, ръцете — изцапани с пръст, а отстрани до него имаше лопатка.

— Преча ли ти? — попита Майа.

— Съвсем не.

Майа седна, опря гръб на дървото и запали цигара. Пиерсон беше извадил от джоба си препасано с ластик черно бележниче, което винаги носеше със себе си.

— Светни ми с клечка кибрит, моля те.

Пламъчето светна отново. Пиерсон драсна нещо в бележника си, захвана го с ластичето, което пльокна, и постави отново бележника в джоба си.

— Не гаси.

Той запали на свой ред цигара и седна до Майа. Колко мирно изглеждаше всичко в този час! На няколко метра смътно се виждаха нагънатите дюни. Отдясно, под едно дърво, се очертаваше недовършен окоп.

— Кажи ми — подхвана Пиерсон — защо постоянно носиш пистолета със себе си? Тук няма фрицове.

— За да се довърша.

— Да се довършиш?

— Ако бъда смъртноранен и ако страдам много.

— Аха! — кимна Пиерсон.

— Шокира ли те това?

— Не, когато го чувам от един невярващ.

— Не се страхувам толкова, че ще умра — добави Майа след малко. — Страхувам се да не страдам.

— Но как ще разбереш, че си смъртноранен?

— Ще разбера.

— Може би се лъжа, но мисля, че в такъв случай човек няма достатъчно сили, за да се убие.

— Аз ще намеря.

— Не разбирам как можеш да бъдеш толкова сигурен.

— Мислил съм много за това — отвърна Майа. — Предварително съм се подготвил.

— А ако се излъжеш? Ако раната ти не е смъртоносна?

— Така или иначе няма да разбера. Ирония на съдбата, която никога не ще осъзная.

— Аз мисля — каза Пиерсон, — че бих се опитал да изтърпя страданията си.

— О-о, ти естествено! Вие християните благоговеете пред страданието!

— Не благоговеем, а се опитваме да го приемем.

— Все тая.

Майа драсна клечка кибрит, защото цигарата му беше загаснала. Пиерсон видя пламъка да осветява лицето му, и за стотен път, откакто го познаваше, изпита странното усещане, че Майа е самотен. Това не можеше да се обясни, нито да се докаже с нещо конкретно. Майа беше тук, седнал до него в тъмното. Рамото му докосваше неговото. Той палеше цигара като всеки друг път. Утре, когато отново седнат да ядат, той ще разменя същите шеги с Александър. Ще дразни Дери за неговите „милиони“. И въпреки това пак щеше да прилича на човек, който само телом е с тях.

— Ти всъщност не си много весел човек.

— Така ли? — отвърна Майа. — А мислиш ли, че има за какво да бъда весел?

— Впрочем — добави той след малко — ти се лъжеш. Преди войната аз бях доста щастлив. Мисля дори, че бях много щастлив. Освен след трийсет и осма година, когато разбрах, че тези тъпаци се готвят да се разпишат в историята.

— Това е и твоя история. Това е и твоя епоха. Нямаш право да се поставяш настрана от епохата си.

— Боже мой! — извика Майа. — Но аз не се поставям настрана! Аз съм поставен настрана. Все едно да кажеш на един педераст, че няма право да не обича жените.

— Не разбирам.

— Напротив. И повечето от момчетата мислят всъщност като мен. В началото намират войната напълно безсмислена. После лека-полека успяват да се пристрастят към нея, като на футболен мач или на колоездачно състезание. Влюбват се в нея. Това е тяхната война, разбираш ли. Истинската, великата, единствената, защото те участвуват в нея. Това е с две думи войната на живота им. Ето как започват да мислят накрая за войната. Аз не. За мен тази война е война като всички преди нея и като всички, които ще я последват. Нещо напълно абсурдно и лишено от смисъл — като страница с дати в учебника по история.

— Тогава ти си пораженец?

Майа обърна глава към него и Пиерсон го видя да се усмихва в полумрака.

— Дори и това не.

Той хвърли цигарата пред себе си и преди да падне на земята, тя описа къса светла дъга.

— Всъщност — подхвана той — понякога съжалявам, че съм такъв. Бих предпочел и аз самият да вярвам в нещо. Да вярваш, виж, това е главното, ако ме питаш! Независимо в какво! Независимо в каква глупост! Само да вярваш! Това придава смисъл на живота. Ти например вярваш в бога. Александър вярва във фургона. Дери пък в своите „милиони“, а Пино в картечницата. Аз не вярвам в нищо. И какво доказва това най-после? Това доказва, че като по-млад не съм бил достатъчно умен, за да разбера колко важно е да бъдеш глупак.

Пиерсон се засмя.

— Ти ли го измисли?

— То е толкова дълбоко в мен — отговори Майа, — че не е нужно изобщо да го мисля.

— Съмнявах се мъничко.

— Хитрец такъв.

— Всъщност ти се гордееш, че не вярваш в нищо.

— Не е така — каза Майа сериозно. — Това съвсем не е вярно. Преди войната аз още вярвах в доста работи. Не много. Но достатъчно, за да бъда щастлив. Когато има мир, човек по-дълго запазва илюзиите си. После дойде тази курвенска война и животът като че ли изведнъж загуби цялата си дълбочина. Това е като, да речем, кутия с пробито дъно. Всичко е изтекло. Кутията е празна.

— Не намирам.

— Естествено.

— Защо естествено?

— Теб те интересува мачът. Това е твоята война.

— Но тя е и твоя война, защото ти участвуваш в нея.

— Моля те! — възрази Майа. — Не започвай пак с проповедта си за избора.

— Това е безспорно.

— Дори да е безспорно — подхвана Майа живо, — какво доказва това? Че ти приемаш войната поради куп предварителни причини и впоследствие оправдаваш позицията си. Това е пак проповед. В действителност твоята позиция е избрана отдавна.

— Това е безспорно — повтори Пиерсон с кроткия си и упорит глас.

— Като доказателствата за съществуването на бога. Това е безспорно и в него са убедени само хората, които вече вярват в бога. И отбележи, не съм никак сигурен дали тези доказателства са наистина безспорни.

— Ти би бил по-щастлив, ако се интересуваше от войната.

— Но за бога! — извика Майа. — Нали тъкмо това се блъскам да ти обясня! Разбира се, че бих бил по-щастлив, ако вярвах във войната и във всички доводи, които ми се предлагат, за да воювам. Но аз не вярвам, това е всичко. За мен войната е абсурдна. И не само тая или оная. Всички войни. Абсолютно. Без изключение. Без привилегии. Другояче казано, няма справедливи или свещени войни, или войни за правото дело. Войната сама по себе си е абсурдна.

— Тъкмо това казвах, че си пораженец.

— В никакъв случай! — извика Майа. — Вече ти казах, дори и това не съм! Пораженец, това е човек, който все пак се интересува от мача, защото желае загубата на своя собствен отбор. Той е в играта. А мен ме интересува само да не ме убият по време на мача.

— Пък дори и това — добави той, — и това слабо ме интересува.

Пиерсон живо се обърна към него.

— Защо да те интересува слабо?

— Не знам. Има куп причини. Положението, в което се намирам сега, разбираш ли… Аз хем съм в играта, хем не участвувам в нея. Това в края на краищата става непоносимо.

— Виждаш ли — каза Пиерсон победоносно.

— Е и?

— Щом ти е непоносимо положението, би могъл да се опиташ да го промениш.

— Това е немислимо — отвърна Майа, — ти продължаваш да говориш така, като че ли човек може да започне да вярва по поръчка, стига само да поиска.

— Да, възможно е.

— За мен не.

И след малко добави:

— Опитвал съм.

Пиерсон извади лулата от джоба си и започна да я пълни. Усещаше до рамото си топлото и силно рамо на Майа. Ако обърнеше глава, можеше да види в мрака врата му. Як, мускулест врат, в чиято жизненост имаше нещо животинско. „И това — каза си Пиерсон с учудване — са вратът и рамото на човек, който не държи толкова на живота.“

— А другите причини?

— Какви други причини?

— Поради които не те интересува чак толкова дали ще те убият.

— О! — каза Майа. — Не трябва да се преувеличава. Интересува ме все пак малко. Но питам се дали след войната животът ще има отново смисъл за мен.

— А ако няма?

— Ще бъде нетърпимо. За момента се трае. Да допуснем. Това, което живея сега, е като скоби. За мен войната е скоби. Но не може да се живее цял живот в скоби.

— Разбирам — кимна Пиерсон.

— Имаш ли кибрит? — подхвана той с нетърпелив тон, твърде необичаен за него.

Последва кратко драсване и клечката пламна.

— Почакай — каза Майа, — ще запаля първо аз. Лулата се разпалва по-дълго.

Той поднесе цигарата към пламъка, после подаде клечката на Пиерсон и го погледна как пали лулата си, натъпквайки я полека с парче молив.

— Много пушиш.

— Да — съгласи се Пиерсон с недоволен тон, — много пуша.

Майа гледаше малкия окоп, който започваше на два метра от тях, до дънера на едно дърво.

— Не ти ли се струва глупаво да копаеш окоп под дървото?

— Съвсем не, листакът го скрива от самолетите. Добре съм го измислил.

— Прилича на гроб.

— Да — отвърна Пиерсон.

Той понечи да стане, но отново седна.

— Значи — подхвана той — войната е абсурдна за теб?

— Да.

— Защо?

— Не може да се обясни, това е очевидно.

— Но не и за мен.

Майа се усмихна.

— Никога нищо не е очевидно за човек, който вярва.

— Не е само войната впрочем — добави той. — Съществуват убийството, смъртната присъда. Да убиеш един човек, е винаги абсурдно.

— Защо?

— Това е работа на природата. Недостойно е човек да й помага.

— Разбирам.

— Но това не е истинската причина — продължи Майа. — Истинската причина е друга. Да убиваш хора е абсурдно, защото започнеш ли веднъж, после не можеш да спреш. Затова в една война няма победители. Някога мислех, че победители все пак могат да бъдат наречени оцелелите от двата лагера. Но и това се оказа невярно. Бях още прекален оптимист. Оцелелите също са победени.

— Все пак през осемнайсета бяхме победители.

— Но сега виждаш, че това не е вярно, защото трябваше да започнем отново.

— И като убиеш човек — добави той след малко, — е същото. Има вече само една възможност — да продължаваш.

— Не бих казал… — подхвана Пиерсон и спря.

— Какво?

— Не бих казал, че от време на време и на мен не ми се е случвало да мисля почти като теб за войната.

— Тогава?

— Това е незащитима позиция, ти сам го признаваш.

— Тогава?

— Просто се овладявам — това е всичко.

— Искаш да кажеш, че успяваш отново да повярваш на цялата тази измишльотина.

— Просто се овладявам — повтори Пиерсон с кроткия си глас.

Майа обърна глава към него:

— Наистина вие, католиците, не обичате незащитимите позиции. Свикнали сте душата ви да бъде на спокойствие.

— Не намирам — каза Пиерсон с едва забележима студенина в гласа, — католицизмът изисква много.

— Не, той не изисква много в сравнение с покоя, който дава. Чудесно нещо е покоят, който дава католицизмът.

— Има и неспокойни католици.

— На тях гледат зле. Добрият католик е винаги спокоен.

— Ти май съжаляваш, че не си католик.

— За бога! — засмя се Майа. — Аз също обичам спокойствието.

— А доказателството, че католицизмът е удобна религия — добави той, — е в това, че всичко, което казах тази вечер за войната или за религията, съвсем не те смути.

— За това си прав.

— Виждаш ли, настанил си се толкова добре във вярата си, че в теб не възниква и най-малкото съмнение. А когато случайно възникне, ти го наричаш слабост или се „овладяваш“.

— За католицизма се лъжеш. Да бъдеш добър католик, е много трудно.

— А да бъдеш атеист?

— Съгласен съм — отвърна Пиерсон с усмивката си на девственица, — трябва да е много трудно наистина.

Той стана, прибра незабележимо лопатката, която лежеше до него на земята.

— Във всеки случай — прибави той с тон на странно задоволство — тази вечер ти успя да си изкажеш болката.

Майа също стана.

— Ако не си кажа какво мисля, докато съм на тоя свят, кога друг път ще го сторя.

Те тръгнаха към лазарета.

Пиерсон носеше лопатката в дясната си ръка, а отляво до него вървеше Майа.

— Каква хубава нощ — изправи той глава.

— Да — съгласи се Майа.

Щеше да каже: „Хубава нощ, за да изгориш жив“, но се въздържа. Беше станало по-тъмно, защото вървяха под дърветата на алеята.

— Я кажи — подхвана Майа — какво правеше под дървото с шивашкия метър? Мога ли да те попитам?

— Можеш — отговори Пиерсон след малко. — Оставях си знаци.

— Знаци ли? Да не си заровил нещо?

— Пистолета.

— Защо?

— Как защо? За да мога да го намеря след войната.

— Виж ти! — засмя се Майа: — Що за хрумване! И за какво ти е пистолет след войната?

— За нищо — отвърна Пиерсон с известно притеснение, — ще ми бъде просто за спомен.

Повървяха мълчаливо.

— С този пистолет ли уби онзи фриц в Сар?

— О! Не е за това — отговори Пиерсон веднага. — Просто цялата война съм воювал с него.

— Как стана онова?

— Кое?

— С фрица.

— Не обичам да говоря за него.

— Извинявай.

— Няма нищо — отвърна Пиерсон.

— Стана толкова глупаво — подхвана той след малко. — По време на нощен патрул се озовахме лице в лице с него. Нямаше избор — той или аз. Излязох по-бърз.

— И как се почувствува?

— Беше ужасно. Разбираш ли, останахме известно време сами — той и аз. Беше паднал в снега, а аз — коленичил до него. Не умря веднага. Гледаше ме със сините си очи в светлата нощ. Беше много млад, почти дете. Страхуваше се. Мъчи се много, преди да умре.

— Сигурно си откачил!

— Да — каза Пиерсон просто.

— И после?

— После същото.

— И пак приемаш войната?

— Да — отговори Пиерсон.

Повървяха малко мълчаливо.

— Аз не — каза Майа. — На мен, представи си, ми изглежда много сериозно нещо да убиеш човек.

— Ти не приемаш войната, но воюваш.

— Знам! Знам! Знам! — извика Майа.

И добави:

— Знам. Според теб би трябвало да дезертирам.

— По-логично щеше да е.

— А логично ли е да се оставя да ме разстрелят, вместо да бъда убит в сражение.

Разговорът бе стигнал отново до мъртва точка. Не оставаше друго, освен да започнат пак, да се въртят безкрай в същия кръг. „Всичко, което казах тази вечер, е безполезно“ — помисли Майа с тъга.

Вратата на фургона беше широко отворена и като наближи, Майа чу дрезгавите, мъчителни звуци, които се изтръгваха от гърлото на спящия Дери. Дери беше здрав като бик, но дишането му нощем приличаше на предсмъртно хъркане.

— Мини ти пръв.

— Лека нощ.

— Лека нощ, старче — каза Майа.

Пиерсон изчезна навътре във фургона. Дери и той спяха на долните легла, а Майа и Александър на горните. Майа чу изскърцването на леглото и шума от обувките, които Пиерсон тихо постави на пода. Той влезе на свой ред, направи две крачки и се спъна в нещо меко.

— По дяволите! — чу се свадлив глас. — Не можеш ли да си отваряш зъркелите?

— Какво става? — попита Майа и чу младежкия смях на Пиерсон отдясно.

— Това е Пино, забрави ли. Александър те предупреди впрочем.

— Бях забравил — отвърна Майа. — Горкият Пино.

— Горкият Пино те праща по дяволите — чу се пак свадливият глас.

Пиерсон се засмя отново със своя младежки смях на бой-скаут.

— Добре ли си, копеле? — обади се Майа. — Извинявай.

Той се покатери на леглото си и се изтегна. Чуваше движенията, които правеше Пиерсон, като се събличаше на долното легло. Във фургона бе тъмно, но все едно че го виждаше. Ето, Пиерсон съблича униформата си, после грижливо я сгъва, прави от нея спретнат пакет, който поставя под главата си като възглавница. После ляга свит на кравай като куче. Сега казва молитвата си. А може би тази вечер нямаше да я каже? „Не — помисли Майа, — трябва да я каже. Стриктен човек е Пиерсон. Не той ще седне да мами дядо Господ. Ето сега е легнал на дясната си страна, свит на кравай. Не е свалил безукорно чистата си риза каки и късите си гащета, които му придават вид на бой-скаут. Сложил е прилепналите си длани под руменичката си буза и се моли. Когато преди малко налетях на Пино, той се изсмя с невинния смях на ученичка. Пиерсон обожава дребните майтапи, закачките и солените шеги. А сега е легнал на дясната си страна, свел е дългите си мигли върху руменичките си бузи и се моли. Моли своя Отец, който е на небето, да го избави от Злото.“

Отдавна вече не се чуваше тихото шумолене на Пиерсон, който се събличаше. Майа лежеше, изтегнат в тъмното, отворил широко очи.

— Не спиш ли? — чу той нечий тих глас.

Майа измъкна ръце изпод тила си и обърна глава наляво. Очите му бяха привикнали с полумрака на фургона и той успя да различи върху леглото отсреща главата на Александър. Сигурно се бе приповдигнал на лакът и сега също се напрягаше да го види.

— Не — отвърна Майа тихо.

— За какво мислиш?

— За войната.

— Не мисли за такива работи.

— А за какво искаш да мисля?

— Отде да знам. За жени например.

— Не винаги успявам. И после, за жени аз мисля най-вече сутрин.

— Опитай все пак.

— Не — отвърна Майа, — човек не трябва да упорствува, щом не успява. Защото дори за жените започваш да мислиш тъжни неща.

— Не и аз — каза Александър. — Когато мисля за жена си, никога не мисля тъжни неща.

— Защото е твоята жена.

— Да — съгласи се Александър, — защото е моята жена.

След малко Александър отново заговори. Заради другарите си той правеше усилие да заглуши кънтенето на мощния си глас.

— Майа, ти как така нямаш жена?

— Не съм женен.

— Не искам да кажа това.

— И иначе нямам.

— Това ме учудва — каза Александър. — Такова хубаво момче като теб.

— Не знам. Сигурно защото не съм намерил подходяща.

— Нито веднъж ли?

— О, не. Случвало ми се е два-три пъти. Но в крайна сметка нищо не излизаше.

— Не си попаднал на подходяща.

— И аз мисля така.

— Съжаляваш ли сега?

— Не. Но това не значи, че вината непременно е тяхна. Дори може би вината си е моя.

— Това би ме учудило. Не си човек, който би бил мръсник с жените.

— О, да! — каза Майа. — Наистина е така.

— Тогава?

— Може би не съм вярвал достатъчно.

— Мъничко поне си вярвал все пак…

— Вярвах, и то немалко в началото.

— Ето, виждаш ли.

— Това не е достатъчно. За да бъдеш щастлив в любовта, трябва много вяра. Дори когато вярваш само наполовина, пак трябва да продължиш да вярваш.

— И щастлив ли беше така?

— Да, щастлив бях. Дори доста щастлив, струва ми се. Правех това, което ми харесваше.

— Аз също — каза Александър — правех това, което ми харесваше.

— Отгоре на това си имал и жена си?

— Да.

Последва мълчание, после. Майа каза:

— Ти изневеряваш ли на жена си?

— Случва се.

— Тогава?

— Това не се брои. То е като лъч свише.

— Да, а после сигурно обичаш жена си повече, защото чувствуваш, че я превъзхождаш.

— Какви ги разправяш? — каза Александър притеснено. — Не чувствувам да я превъзхождам. Това е просто моята жена.

— А другите?

— Кои други?

— Тези, с които й изневеряваш.

— Остави ги тях! — отвърна Александър. — Не им придирям.

Майа се засмя.

— Защо се смееш? — попита го Александър учудено. — Няма нищо смешно.

— Смея се, защото те обичам.

— Ти откачаш.

И Майа си отбеляза наум, че това е единствената грубост на Александър за тази вечер.

— Твоята жена, твоето бачкане, твоят фургон, твоят приятел! — занарежда Майа.

— Е и?

— Аз ли съм твоят приятел? — Майа реши да го подразни.

— Ти откачаш.

— Кажи, аз ли съм твоят приятел?

— Затвори си плювалника — отвърна Александър. — Искам да спя, чуваш ли.

— Кажи, аз ли съм твоят приятел?

Александър се обърна в леглото си и Майа виждаше вече само широкия му гръб. След малко той също легна, протегна дългите си крака и подложи ръце под тила си.