Уитни моя любов

22.

Емили беше поръчала богата закуска — достойна за херцог Клеймор. Всички очакваха появата на Уитни.

Домакинята отпиваше от чая си и внимателно се вглеждаше в лицето на седналия срещу нея Клейтън, представяйки си приятелката си в ролята на херцогиня.

— Нашата гостенка май ще спи цял ден — пошегува се Майкъл.

Клейтън хвърли многозначителен поглед към домакина и лорд Арчибалд добави възпитано:

— Може би не се чувства добре след бурната нощ.

— Изобщо не се бях замисляла, че Уитни може да се чувства зле! — възкликна Емили. — Ще се кача горе да проверя.

В този миг зад гърба й прозвуча гласът на Уитни:

— Не е необходимо. Аз… Аз съм тук.

Тримата едновременно се обърнаха. Госпожица Стоун стоеше на прага, опряла се с две ръце на рамката на вратата, сякаш търсеше опора в нея. Емили разтревожено скочи от мястото си, но херцогът я изпревари. Той бързо отиде при годеницата си и попита с усмивка:

— Как се чувстваш, малка моя?

— А ти как мислиш, че се чувствам? — шепнешком отвърна тя и впи укорителен поглед в него.

— Със сигурност ще бъдеш по-добре, след като хапнеш — обеща Клейтън, хвана я за ръката и я поведе към масата.

— Не. Мисля, че ще умра — отчаяно промълви Уитни.

— Знаеш ли, че никога не съм обичала шампанското? — прошепна нещастно Уитни, когато двамата напуснаха дома на семейство Арчибалд и потеглиха обратно към имението.

Клейтън я притегли към себе си и тя отпусна глава на рамото му.

— Изненадан съм да чуя това — подразни я той. Уитни въздъхна и затвори очи. Спа почти през целия път. Когато се събуди, установи, че се е съвзела напълно.

— Съжалявам, че не бях много приятна компания — извини се тя. — Ако искаш, можеш да останеш у нас за вечеря, аз…

— Трябва да се върна в Лондон още тази вечер — прекъсна я Клейтън.

— Тази вечер? — Тялото й се напрегна. — Колко време ще останеш там?

— Една седмица.

Обзе я силно вълнение и тя извърна глава, за да не се издаде. Ако Клейтън възнамеряваше да прекара цяла седмица в Лондон, двамата с Пол щяха да имат достатъчно време да избягат в Шотландия и да се венчаят тайно, без да се страхуват, че той би могъл да ги последва и да провали плана им. Не можеше да повярва на късмета си. Беше невероятно!

Беше истинска катастрофа!

Облекчението отстъпи място на паниката. Мили Боже, Клейтън се връщаше в Лондон! Като всеки джентълмен щеше да прекарва нощите си по клубовете заедно със своите приятели и познати. Тези хора, същите, които бяха присъствали на бала на Ръдърфорд, вече бяха чули слуха за годежа им и щяха да полюбопитстват да узнаят подробностите. Без съмнение той щеше да отстъпи пред настояванията им и да ги увери, че всичко е истина. Ако това се случеше, херцогът щеше да изпадне в положението на пълен глупак, когато тя се омъжеше за Пол.

Уитни затвори отчаяно очи. Мисълта, че ще бъде причина за срама му, беше по-мъчителна от тази за самия срам, който Клейтън щеше да преживее. Сърцето й се късаше, като си представяше как този горд и самоуверен мъж щеше да се превърне в обект на подигравки и съжаление. Той не заслужаваше това.

Сигурно беше възможно да се избегне скандалът. Пол се връщаше на следващия ден. Ако избягаха същата вечер, тя щеше да успее да уведоми Клейтън почти незабавно. Така той нямаше да каже на приятелите си, че е бил сгоден за нея. Само трябваше да бъде сигурна, че бележката й ще пристигне в Лондон, след като бракът между нея и Пол бъде сключен. Това щеше да откаже Клейтън от намерението да ги преследва. Да, времето беше от голямо значение. Независимо от това колко уморен щеше да бъде Пол, двамата трябваше да потеглят веднага след завръщането му. Когато всичко свършеше, за Клейтън щеше да бъде съвсем лесно да опровергае слуховете и да се появи на публично място с някоя от десетките красиви жени, пърхащи около него. Никой нямаше да се усъмни, че годежът му с бедната, произхождаща от съвсем обикновено семейство госпожица Стоун е бил измислица.

Пол. Сърцето й се сви, когато си помисли, че ще трябва да го убеди да избягат. Той едва ли щеше да се съгласи. Щеше да бъде загрижен за репутацията й, която без съмнение щеше да пострада при едно такова бягство. Беше толкова щастлив на тържеството по случай рождения ден на баща й, чертаеше планове за съвместното им бъдеще и за промените, които щеше да направи в къщата си само за да достави удоволствие на любимата си.

Клейтън я хвана за брадичката и извърна лицето й към себе си.

— Когато Севарин се върне, искам незабавно да го уведомиш, че няма да се омъжиш за него — каза той с нетърпящ възражение тон. — Не мога да толерирам слуховете, че бъдещата ми съпруга е сгодена за друг. Не ме интересува какви причини ще изтъкнеш пред него, само го направи незабавно. Разбрахме ли се?

— Да — прошепна Уитни. Клейтън подозрително я изгледа.

— Искам да ми обещаеш.

— Аз… — Тя мъчително преглътна. Клейтън й вярваше, а тя трябваше да измами доверието му. — Добре, обещавам.

Чертите на лицето му омекнаха и когато заговори, гласът му беше пропит с трогателна нежност:

— Зная колко трудно ще ти бъде да сториш това, малка моя. Обещавам, че някой ден ще те компенсирам заради това, което трябва да изтърпиш сега. — Сълзите й рукнаха. На гърлото й беше заседнала буца. — Прощаваш ли ми? — тихо попита той.

Дали му прощава? За секунда й се прииска да се отпусне в ръцете му и да излее цялата си мъка. Вместо това кимна и се вгледа напрегнато в него, опитвайки се да запечата в паметта си всяка подробност от красивото му лице, такова, каквото беше в този момент. Защото когато го видеше отново, същото това лице щеше да бъде изкривено от гняв и омраза.

Каретата зави по алеята към дома на Стоун и Уитни започна да се приготвя за слизане.

— Защо се връщаш в Лондон толкова скоро? — попита тя, когато настъпи мигът, в който трябваше да се сбогуват.

— Защото тази сутрин се уговорих да се срещна с някои от своите делови партньори. Трябва да обсъдим важни дела. — На устните му се появи закачлива усмивка. — Противно на слуховете, които чу по мой адрес на партито на баща си, животът, който водя, съвсем не е толкова безгрижен. Притежавам седем имения, стотина наематели и имам хиляди делови интереси, които напоследък доста съм пренебрегнал, скъпа моя. Всъщност не е необходимо да оставам толкова време в Лондон, но си помислих, че след неприятния разговор, който ти предстои със Севарин, ти може би ще имаш нужда да останеш за известно време сама. Затова ще остана в Лондон до следващата неделя. Освен ако не ме повикаш да се върна по-скоро.

Докато й обясняваше на какъв адрес може да го открие в Лондон, в гласа му се прокрадваше надеждата, че Уитни наистина ще го потърси и ще го накара да се върне, преди седмицата да е изтекла. Девойката протегна трепереща ръка към него — копнееше да го помоли за разбиране и прошка.

— Клейтън, аз… — Докосването до него, както и обръщението по име му доставиха огромно удоволствие. Уитни замълча, после задавено промълви: — Приятно пътуване.

Изскочи от каретата и се втурна към къщата. В мига, в който се озова в стаята си, изпрати бележка до дома на Пол, в която настояваше любимият й да я посети веднага след завръщането си — независимо от часа. Посочваше и едно закътано място, на което да я чака, за да могат да разговарят несмущавани от чуждо присъствие.

Времето напредваше, а от Пол нямаше и следа. На два пъти едва се удържа да не сподели с леля си своите планове — знаеше, че независимо от причините, които щеше да изтъкне пред леля си, лейди Ан никога нямаше да одобри едно бягство в Шотландия. Нямаше да успее да я убеди, че няма друг изход, че трябва да го направи. Не можеше да измами Пол. Та той я обичаше! Разчиташе на нея.

Не можеше да сподели притесненията си и с Клариса. Сама сложи в куфара си някои вещи, пъхна го под леглото и отново се замисли. От всички неприятни неща, които й предстоеше да свърши, най-неприятното беше известяването на Клейтън. Опита се да съчини писмото, думите се въртяха в главата й. Накрая седна на писалището и извади един лист.

Разбиране? Прошка? Клейтън нямаше да направи нито едното, нито другото. Представи си реакцията му при получаването на бележката. Първо щеше да се усмихне, мислейки, че тя го вика обратно при себе си, после усмивката му щеше да помръкне…

Потръпна. Прииска й се да се смали и да изчезне. Не беше сигурна, че има смелост да избяга с Пол, не беше дори сигурна, че иска да го направи. В очите й се появиха сълзи. Клейтън щеше да се отвърне отвратен от нея и никога вече нямаше да я нарече „малка моя“.

Получи бележка от Пол едва към обяд на следващия ден. Уитни се облече топло и пришпори Хан към уреченото място. Слезе до ниската изоставена постройка и се озърна. Зад гърба й се чу шум.

— Пол!

— Мислех, че ще ме чакаш — подсмихна се той и я прегърна.

Тя несъзнателно поднесе устни за целувка.

— Много ми липсваше — промълви Пол. — А аз на теб?

— Да — отвърна Уитни и се освободи от прегръдката му Трябваше да му обясни ситуацията кратко и ясно, без да го стряска с проблемите още в първата минута.

— Пол — започна решително тя, — имам да ти казвам нещо, което сигурно ще ти се стори… изненадващо.

— Казвай — усмихнато я подкани той. — Обичам изненадите.

— Не съм сигурна, че тази ще ти хареса. Познаваш господин Уестланд, нали?

Пол кимна.

— Спомняш ли си как на тържеството у нас всички говореха за лорд Уестморланд, херцог Клеймор?

— Да.

— Господин Уестланд всъщност е Клейтън Уестморланд.

— Херцогът, за когото разправяха, че е изчезнал? — На лицето на Пол се изписаха учудване, любопитство и съмнение. — Херцогът, който притежавал петдесет имения, четиристотин от най-добрите коне в цяла Европа и който, доколкото си спомням, се кани да се ожени за не по-малко от петдесетина зашеметяващо красиви дами? Същият този човек?

— В действителност той притежава само седем имения, може и да има четиристотин коня, не знам. Но със сигурност мога да ти кажа, че иска да се ожени само за една дама. Зная, че ще ти се стори невероятно. Пол, но всъщност именно аз съм жената, която Клейтън Уестморланд желае да направи своя съпруга.

Той се засмя и отново посегна да я прегърне.

— Ако е чак толкова настоятелен, ще му кажа онова, което аз самият открих току-що: когато оставаш сама, злоупотребяваш с пиенето на шерито, предназначено за готвене.

— Да не намекваш, че пия? — извика Уитни.

— Ами да, пияна си като каруцар — пошегува се отново Пол, после стана сериозен. — Виж, скъпа, престани с опитите си да ме накараш да ревнувам. Ако си ядосана заради дългото ми отсъствие, по-добре направо го кажи.

Тя отстъпи назад.

— Не се опитвам да те накарам да ревнуваш! Искам да си отвориш очите за истината, а тя е, че от миналия юни съм сгодена за Клейтън.

Ето, най-сетне го каза!

— Моля? — Пол се втренчи в нея.

— Всъщност май беше юли. Мислиш ли, че е толкова важно?

За пръв път Пол прие думите й насериозно.

— Приела си предложението на Уестланд?

— Не е Уестланд, а Уестморланд — наблегна на второто име Уитни. — И не аз, а баща ми е приел предложението му.

— Тогава нека баща ти се ожени за него! Ти обичаш мен, толкова е просто. — Сините му очи се присвиха от гняв. — Опитваш се да ме разиграваш, а това не ми харесва. Във всичко, което ми каза, няма никакъв смисъл.

— Не зависи от мен — рязко отвърна тя. — И за съжаление е вярно.

— Тогава как ще ми обясниш факта, че си била сгодена през юни за мъж, с когото си се запознала едва през септември?

Девойката пое дълбоко дъх и рече:

— Представиха ни един на друг в Париж, но тогава просто не обърнах внимание на името му, нито пък запомних лицето му. Видях го за втори път през май по време на един бал с маски. Тогава лицето му беше скрито. Точно на този бал той е решил, че иска да се ожени за мен, но е разбрал, че чичо ми отхвърля предложенията на всичките ми кандидати. Чичо Едуард знаеше, че искам да се върна тук и да се омъжа за теб. Затова Клейтън дошъл при баща ми и му платил сто хиляди лири, за да го накара да му обещае ръката ми, и се е преместил в съседното имение.

— Наистина ли очакваш от мен да повярвам на тези приказки? — избухна Пол.

— Не — призна Уитни. — Но се заклевам, че казвам истината. Нямах представа за всичко това до момента, в който ти замина. Реших да кажа на баща си и леля си, че с теб сме решили да се оженим, но когато слязох при тях, Клейтън също беше там. В следващия миг се разбра, че той всъщност е херцог Клеймор и че аз съм сгодена за него. После стана дори по-лошо.

— Не виждам как би могло да стане по-лошо — саркастично отбеляза Пол.

— Само че стана. Преди три дни Клейтън ме взе със себе си в Лондон и каза на един от приятелите си, че ще се женим…

— Значи си се съгласила да се омъжиш за него? — с леден тон запита любимият й.

— Не, разбира се.

Той й обърна гръб. След малко отново погледна Уитни, а лицето му беше бледо като на смъртник.

— Какво имаше предвид, когато каза, че е платил на баща ти за теб? Нормалното е бащата да даде зестра на дъщеря си, а не обратното.

Уитни разбра за какво мисли той и сърцето й се сви от жалост към него.

— Аз нямам зестра. Пол. Баща ми я е изгубил, също както е пропилял и наследството ми.

Пол облегна гръб на каменната стена и затвори очи. Уитни се приближи до него. Трябваше да му разкрие плана си. Разумът я съветваше да не го прави, но емоциите надделяха. Не можеше да го изостави в такъв момент.

— Пол, баща ми ме уведоми за тежкото финансово положение, в което си изпаднал, но за мен това няма никакво значение. Ще се омъжа за теб независимо от всичко. Само че ще трябва да действаме бързо. Клейтън ще остане в Лондон още шест дни и за това време бихме могли да отидем в Шотландия и да се оженим тайно там. Когато Клейтън разбере, вече ще е…

— Да избягаме?! — Гласът, изтръгнал се от гърдите му, сякаш не беше неговият. Пръстите му силно се впиха в раменете й. — Да не си се побъркала? Майка ми и сестрите ми няма да могат да вдигнат глава от срам!

— Не — дрезгаво отвърна тя. — Срамът остава за мен.

— Върви по дяволите с твоя срам! — извика като обезумял той и я разтърси за раменете. — Не разбираш ли какво си направила? А аз похарчих цяло състояние за пет коня и файтон!

Защо обвиняваше нея? Изведнъж й стана ясно. Горчиво се изсмя:

— Похарчил си състоянието, което си мислел, че аз притежавам! Зестрата, която си се надявал да ти донеса! Нали?

Не беше нужно да й отговаря. Тя прочете истината в очите му. Отблъсна ръцете му от себе си и отстъпи назад:

— Пет минути след като съм приела предложението ти за женитба, си започнал да правиш сметки как да похарчиш парите ми, нали? Дори си нямал достатъчно търпение да изчакаш и да говориш първо с баща ми! Толкова ме обичаш, че дори не си направи труда да отложиш пътуването си още малко, за да поискаш ръката ми! Всичко, което те е вълнувало, са били парите. Поне да ги беше похарчил за нещо важно! Земите ти са ипотекирани, къщата ти е пред разруха… О, Пол! — прошепна отчаяно тя. — Що за човек си всъщност? Нима си толкова безгръбначен и безотговорен, че си готов да се ожениш за мен, за да си купиш коне, от които дори нямаш нужда?!

— Не бъди идиотка! — извика той, но лицето му почервеня от срам. — Обичах те, иначе не бих те помолил да се омъжиш за мен.

— Любов! — горчиво промълви тя. — Нито ти, нито баща ми знаете какво означава тази дума. Баща ми ме обичаше, но ме продаде, за да спаси себе си. А единственото, от което ти се вълнуваш, е колко пари ще ти донеса. Клейтън поне не обижда интелигентността ми с приказки за любов! Плати за мен като за робиня и сега очаква да спазя условията на сделката, но не се преструва, че ме обича!

— Ще измисля нещо — въздъхна тежко Пол. — Но забрави за бягството. Дали Уестланд… Уестморланд ще се откаже от теб?

Уитни го изгледа и високомерно вдигна брадичка.

— Не! — гордо отвърна тя, обърна се и решително пое към вратата. На прага се спря и подхвърли през рамо: — Елизабет Аштън е все още на разположение. Сигурна съм, че нейната зестра ще покрие разходите ти покрай последната ти екстравагантност. По-добре да започнеш отсега да мислиш как да си върнеш благоволението й, за да можеш да пипнеш нейните пари.

— Млъквай, иначе ще направя точно това! — заплашително изрече той.

Уитни си позволи да даде воля на сълзите си едва след като се скри в стаята си. Зарови лице във възглавницата и заплака горчиво за разрушените си илюзии и за обичта, която беше изпитвала към Пол през всичките тези години.

Плачеше за това, че беше готова да рискува доброто си име заради него, а той не даваше и пукната пара за нея. Но преди всичко плачеше от гняв заради собствената си глупост.

Когато Клариса й донесе обяда в стаята, очите на Уитни бяха зачервени и подпухнали, но чувството на безнадеждност и болка беше почти отминало.

На другия ден вече не се ядосваше на Пол. Всъщност се чувстваше виновна. Винаги си го беше представяла като своя рицар — смел, галантен и романтичен, и той не беше виновен, че не отговаряше на представите й за него.

По-късно през този ден, докато се разхождаше в парка, започна да търси решение на проблема. Скоро планът започна да придобива ясни очертания. Елизабет обичаше Пол. Уитни сигурно би могла да направи нещо. Трябваше да поговори с Елизабет и да я направи по-благосклонна към Пол, ако той решеше да я ухажва отново.

Усмихна се уморено. Като се имаше предвид собственото й объркано положение, тя беше последният човек, който би могъл да помогне на някого в любовните му дела. Чувстваше се отговорна за случилото се, а освен това не беше свикнала да стои настрана с тайната надежда, че благосклонната съдба ще се намеси в най-подходящия момент и ще оправи нещата.

Върна се в стаята си и набързо написа бележка до Елизабет. Надяваше се госпожица Аштън да се отзове на поканата й. Години наред Уитни я беше ревнувала и тя щеше да бъде нащрек при една такава закъсняла проява на приятелски чувства.

Беше толкова сигурна, че Елизабет няма да дойде, че когато чу гласа й, подскочи от изненада.

— Помоли ме да дойда — каза просто девойката. Уитни се усмихна лъчезарно и любезно кимна:

— Да, и много се радвам, че си тук.

През следващия половин час Уитни сервира чай и всячески се опитва да предразположи гостенката си, но Елизабет отговаряше едносрично на въпросите й и седеше на крайчеца на стола си, сякаш готова да скочи и да побегне към дома си.

Накрая търпението на Уитни се изчерпа и тя премина направо към проблема, който я вълнуваше.

— Елизабет, дължа ти извинение за всичко, което напоследък извърших спрямо теб, както и за ужасните немирства, които ти сервирах, когато бяхме по-малки. Зная, че сигурно ме ненавиждаш заради Пол. Не те упреквам. Напротив, бих искала да ти помогна.

— Да ми помогнеш? — повтори слисано Елизабет.

— Да, да ти помогна да се омъжиш за Пол — уточни Уитни. Сините очи на Елизабет се разшириха от учудване.

— Не, не… Наистина, не бих могла да го направя. — По страните й плъзна гъста руменина.

— Разбира се, че би могла! Ти си много красиво момиче и Пол винаги…

— Не — прекъсна я тя. — Ти си тази, която е красива. Аз съм просто… хубавичка, нищо повече.

— Имаш прекрасни маниери, Елизабет, и винаги казваш подходящите неща в подходящия момент.

— Да, обичайните глупости — възрази меко събеседничката й. — А онова, което ти казваш, винаги е забавно и интересно!

— Аз съм странна, а ти си идеалната дама.

Елизабет се отпусна назад и тихо се засмя:

— Виждаш ли! Аз просто щях да отвърна „благодаря“, докато ти реагираш по съвсем друг начин.

— Не ми прави повече комплименти — през смях я предупреди Уитни. — Няма да ти остана длъжна и така ще прекараме цяла нощ, възхищавайки се една на друга.

Елизабет я погледна сериозно и рече:

— Много се радвам за теб и Пол. — Уитни я погледна озадачено и тя обясни: — Всички знаят, че годежът ви трябва да се пази в тайна, но въпреки това не престават да говорят за него.

— Как така всички говорят? Кой друг освен теб?

— Чакай да си помисля… Аптекарят, господин Олдънбъри, каза на мен и на Маргарет. Той пък чул за това от прислужницата на лейди Юбанк, която пък била научила от своята господарка, а самата лейди Юбанк разбрала от майката на Пол. Май всички в околността знаят.

— Но това не е вярно! — отчаяно извика Уитни. Красивото лице на Елизабет сякаш се смали.

— Моля те, не казвай това. Не и когато Питър е на път да направи предложение.

— На кого ще прави предложение Питър? — Не разбра Уитни в първия момент.

— На мен. Но ако разбере, че Пол не е обвързан, никога няма да се осмели. Нали знаеш, Питър е много стеснителен и винаги е смятал, че изпитвам силни чувства към Пол, което изобщо не е вярно. Но дори и да беше, баща ми никога не би се съгласил да даде ръката ми на Пол, защото той е ужасно непредприемчив и земите му са ипотекирани.

Уитни отмаляла се отпусна на стола си и втренчено загледа Елизабет.

— Наричаш Питър Редфърн „стеснителен“? За един и същи Питър ли говорим с теб, Елизабет? Същият, който се опита да ме удари в деня на оня злополучен пикник, когато ти падна от дървото?

— Е, поне пред мен се стеснява — рече тя.

Уитни си представи луничавия Питър Редфърн с оредяваща рижа коса и се запита как ли бе успял да спечели сърцето на нежната и красива Елизабет.

— Наистина ли се опитваш да ми кажеш, че през всичките тези години си била влюбена в Питър?

— Да — призна съкрушено Елизабет. — Но ако разгласиш, че ти и Пол няма да се жените, тогава Питър ще се оттегли както винаги и ще позволи на Пол да заеме мястото му. И тогава аз… аз… — Елизабет извади копринената си кърпичка и избърса сълзите си.

— Как успяваш да плачеш така изискано? — полюбопитства Уитни.

Елизабет се усмихна през сълзи и отново попи очите си с кърпата, преди да ги вдигне умолително към Уитни.

— Каза, че съжаляваш за всички неприятности, които си ми причинила. Ако наистина е така, не можеш ли да изчакаш няколко дни, преди да опровергаеш слуховете за теб и за Пол? Сигурна съм, че Питър ще поиска ръката ми всеки момент.

— Не знаеш за какво ме молиш — въздъхна Уитни. — Има един човек… Ако той чуе, че се каня да се омъжа за Пол, животът ми ще се превърне в истински ад. — Изправи се рязко и рече: — Давам ти три дни, след което ще сложа край на клюките.

Уитни прекара часове в тревоги и притеснения. Ако всички толкова открито говореха за предстоящия й годеж с Пол, нямаше съмнение, че слуховете скоро щяха да достигнат до Клейтън. Той ясно й беше дал да разбере, че не одобрява името й да се свързва с това на друг мъж, и тя отчаяно търсеше начин да убеди херцога, че вината за това не е нейна. Трябваше да му докаже, че е говорила с Пол и че връзката помежду им е приключила.

Клейтън беше повярвал на дадената от нея дума, но единственият човек, който можеше да потвърди, че е изпълнила обещанието си, беше Пол, а той едва ли щеше да я подкрепи.

Най-сигурният начин беше да замине за Лондон и да обясни на Клейтън какво се беше случило. Когато научеше всичко от нейната уста, яростта му щеше да бъде по-малка. Та нали ако намерението й наистина беше да се омъжи за Пол, тя нямаше да търси Клейтън?

Уитни решително се изправи и тръгна към стаята на леля си. Разказа й всичко, включително за слуховете във връзка с годежа й с Пол и за провалените си планове за бягство. Лейди Ан пребледня, но мълчаливо изслуша племенницата си. Когато Уитни приключи, тя я попита:

— Какво смяташ да правиш сега?

— Мисля, че ще е най-добре да отида в Лондон и да отседна в дома на Емили. Щом пристигна, ще уведомя негова светлост, че съм там и той естествено ще дойде да ме посети. Ще издебна подходящия момент и ще му разкажа за слуховете. Не мисля, че Клейтън ще обърне голямо внимание на клюките, особено след като го убедя, че нямам вина за това.

— Ще дойда с теб — предложи леля й.

— Няма нужда. Ти искаше да отидеш да видиш братовчед си в Линкълншир, а Емили ще се радва да й погостувам няколко дни. Ще ти пиша още щом се убедя, че херцогът не е променил намеренията си, и тогава ти спокойно можеш да тръгнеш. Не искам Клейтън да не завари никоя от нас тук, ако реши внезапно да се върне и се размина с него.

Лейди Ан се усмихна:

— Права си. Какво обяснение мислиш да му дадеш за внезапната си поява в Лондон?

Уитни раздразнено смръщи чело:

— Ще трябва да му кажа истината — че съм се страхувала да не би да се върне и да научи всичко от някой друг. Ще му кажа и друго — че откакто се е появил в живота ми, се чувствам като кукла на конци, която е длъжна да действа според неговите желания.

— След като си решила да му разкриваш чувствата си, защо не му кажеш също така и друго — че силно си се при вързала към него и че вече нямаш нищо против да му бъдеш годеница? — хитро подхвърли лейди Ан. — Това ще му достави огромно удоволствие.

— Няма! — Скочи момичето от дивана. — Като се има пред вид, че той никога не се е интересувал от моето мнение по въпроса и винаги е бил сигурен, че ще стана негова жена, не виждам причина да подхранвам суетата му с признания, че искам да се омъжа за него. Между другото, още не съм решила, че наистина желая да се обвързвам с него.

— Аз пък мисля, че си, скъпа. А ако това ще ти помогне да приемеш мисълта, че трябва да разкриеш чувствата си пред него, ще ти кажа, че този мъж е влюбен до полуда в теб, макар че не го признава и пред себе си.

— Грешиш, лельо — възрази Уитни. — Клейтън никога не ми е казвал, че изпитва нещо към мен. Аз съм просто собственост, която той е придобил, нищо повече. Не ме карай да пълзя пред него. И без това ми е останала твърде малко гордост. Не съм убедена, че трябва да я жертвам, за да му доставя удоволствие.

Елизабет Аштън идваше всеки следобед, за да информира Уитни за напредъка си в отношенията си с Питър, но в края на третия ден все още нямаше повод за радост. Клариса и Уитни тъкмо приготвяха багажа за пътуването до Лондон, когато Елизабет влетя в стаята на Уитни с вид на боец, завръщащ се победен от битка, която всъщност е трябвало да спечели.

— Питър е толкова близо до предложението, колкото и преди десет години — отчаяно рече тя и се отпусна на близкото кресло.

Уитни удивено я изгледа.

— Сигурна ли си?

— Напълно! — мрачно кимна Елизабет. — Предложих му да вечеряме насаме у дома, а той знаеш ли какво ми отвърна? Че много обича компанията на родителите ми!

— Какъв идиот! — избухна Уитни и нервно закрачи из стаята.

— Не може ти да си склонна да приемеш поражението, аз — не. Не бих допуснала Питър Редфърн да излезе победен от мен! Този глупак те обожава. Това, от което има нужда, е мотивация. Трябва да го принудим да побърза с предложението си. — Тя смръщи напрегнато чело. — Готово! — извика след кратък размисъл.

Елизабет стреснато я загледа. Спомни си всички щуротии, които Уитни беше вършила като дете, и усети как я обзема ужас.

— Уитни, каквото и да си измислила, няма да го направим!

— О, разбира се, че ще го направим! — тържествено заяви тя. — Госпожице Аштън, каня ви най-официално да дойдете с мен в Лондон.

— Но аз не искам да ходя в Лондон! — отчаяно възрази тя. — Искам Питър!

— Много добре. Ще го имаш още тази вечер. Сега повтаряй след мен: „Да, ще дойда с теб в Лондон“!

— Да, ще дойда с теб в Лондон. Но не искам.

— Чудесно, защото всъщност няма да се налага да ме придружиш. Само запомни — аз те поканих, а ти с радост прие. Когато кажеш на Питър, че мислиш да пътуваш с мен, няма да го излъжеш. — Уитни хвана обърканата Елизабет за ръката и я задърпа към бюрото. — Напиши бележка на Питър и го уведоми, че го каня на вечеря, а също, че двете с теб планираме да направим нещо наистина забележително! Това ще го стресне.

— Питър наистина няма да хареса идеята да замина с теб Лондон — кимна Елизабет.

— Направо ще се ужаси! — съгласи се с доволна усмивка Уитни. — Въпреки че вече съм достатъчно голяма, той продължава да изпитва подозрение към мен.

— Ако Питър възрази, няма да дойда.

Уитни беше поразена от наивността на това момиче. Наистина ли не разбираше?

— Ти няма да пътуваш. Но Питър ще се опита да осуети предполагаемата разходка до столицата, защото ми няма доверие. Не вярва, че съм се променила, и ще се опита да спаси от лошото ми влияние. Ти обаче ще му кажеш, че настоявам и че ти нямаш нищо против предложението ми. Като той няма да успее да излезе наглава нито с теб, нито с мен, ще направи единственото, което му остава.

— И какво е то? — примигна Елизабет.

— Ще поиска ръката ти, глупаче! — Взе ръката й в своята и нежно каза: — Моля те, довери ми се. Няма по-сигурен начин да накараш един мъж да ти направи предложение за женитба от това да го изправиш пред заплахата, че ще бъде изоставен. Освен това всички мъже добиват смелост, когато трябва да спасят една невинна душа от порока! — през смях добави тя. — Според Питър аз съм неподходяща компания за теб. Вземи за пример Никълъс Дьовил. Той не ми обръщаше особено внимание до мига, в който не реши, че един джентълмен, много неподходящ за мен според неговите разбирания, е започнал упорито да ме ухажва. Беше невероятно забавно! Сега напиши бележката. Още преди да е изтекла нощта, Питър ще ти направи предложение. Ще видиш!

Елизабет неохотно се подчини и един слуга незабавно пое към дома на Редфърн, за да му предаде поканата.

Три часа по-късно Елизабет установи, че е облечена в една от най-хубавите рокли на Уитни, а косата й е прибрана на кок. Уитни и Клариса я отведоха при огледалото и въпреки протестите й я накараха да се огледа.

— Хайде, виж колко добре изглеждаш… — настоя Уитни. Елизабет с ужас се взря в дълбоко изрязаното деколте

— Не мога да се появя пред Питър в този вид!

— Можеш! — нетърпеливо извърна очи към тавана Уитни. — Подобни рокли във Франция се смятат за скромни.

Елизабет нервно се засмя:

— Мислиш ли, че на Питър ще му хареса?

— Не и когато му кажа, че според мен роклите ти са прекалено демоде и че когато двете отидем в Лондон, ще се погрижа да си купиш нещо подобно — весело отвърна другата девойка.

Питър пристигна в осем часа. Двете момичета нетърпеливо го очакваха. Той хладно кимна на Уитни и се приближи към Елизабет, която стоеше с гръб към него.

— Какво е това „изключително нещо“, което вие двете замисляте? — полюбопитства той.

Елизабет се обърна и Питър ахна. Не можеше да продума от изненада.

— Уитни ме покани да отида с нея в Лондон. Заминаваме утре сутринта. Според Уитни, след като си купя няколко нови рокли и си направя модерна прическа, успехът ми в столицата ще бъде гарантиран. Тя ще ме научи как да флиртувам с джентълмените — добави Елизабет и примигна с престорена наивност. — Разбира се, надявам се, че докато дойде време да се прибера у дома, няма да съм толкова променена, че да не можеш да ме познаеш…

Уитни едва сдържаше смеха си. Питър изглеждаше поразен.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — избухна накрая той, обръщайки се към нея.

— Само се опитвам да взема Елизабет под крилото си — обясни скромно тя.

— Елизабет ще бъде по-защитена под острието на брадва! — повиши тон Питър. — Няма да разреша…

— Стига, Питър. Бъди разумен. Всичко, което искам, е да отведа Елизабет в Лондон и да я представя на няколко господа, с които се запознах на последния бал там. Те са наистина очарователни и възпитани, освен това могат да се похвалят с отличен произход и неопетнена репутация. Е, може би ще бъдат малко по-агресивни, но съм почти сигурна, че Елизабет няма да се влюби до полуда в повече от двама. Както знаеш, вече й е време да се омъжи. Тя е с една година по-голяма от мен.

— Зная на колко години е Елизабет! — гневно я прекъсна той и нервно прокара ръка през косата си.

— В такъв случай знаеш и друго — че нямаш право да й казваш какво да прави. Та ти не си й нито баща, нито съпруг, нито дори годеник, така че престани да спориш и приеми нещата такива, каквито са. Извинете ме, трябва да се погрижа за сервирането на вечерята — завърши тя и с победоносна усмивка се оттегли от стаята.

Беше абсолютно сигурна, че Питър ще поиска ръката на Елизабет, когато я изпрати до дома й, но сгреши. Когато след десет минути се върна при тях, Питър високомерно я изгледа и заяви:

— Много съжалявам, че ще трябва да проваля плановете ти, но Елизабет няма да дойде с теб в Лондон. Току-що тя прие да стане моя жена. Е, какво ще кажеш сега?

— Какво ще кажа ли? — повтори Уитни и сведе очи, за да не издаде тържеството си. — Постъпваш много нечестно, Питър. Така исках да я накарам да усети вкуса на лондонския живот!

Питър, който беше добродушен по природа, погледна с разбиране бъдещата си съпруга и каза по-меко:

— След като толкова много държиш да прекараш няколко дни с Елизабет в Лондон, можеш да й помогнеш да направи покупките за сватбата ни. Ако баща й се съгласи да разговаря с мен тази вечер, предполагам, че тя все пак ще може да дойде с теб утре. Нейното желание е ти да бъдеш една от шаферките.