Уитни моя любов

21.

Две лъскави черни карети спряха пред входа на къщата. Уитни сложи бързо ръкавиците си от мека ярешка кожа и влезе във фоайето, където я очакваха Мартин Стоун и лейди Ан, за да се сбогуват с нея. Момичето подмина баща си, сякаш той не беше там, и пламенно прегърна леля си. Беше се опитала да убеди Клейтън, че леля Ан е по-подходяща за нейна придружителка от Клариса, но херцогът не искаше и да чуе за това — според него камериерката можеше да изпълнява двойна функция: на компаньонка и на лична прислужница. Освен това пътуването щеше да бъде кратко, а като бъдещ съпруг на госпожица Стоун Клейтън имаше пълното право да претендира за няколко часа насаме с годеницата си, далеч от погледите на близките й.

— Къде е Клариса? — озърна се Уитни, когато Клейтън й помогна да се настани в първата карета.

— В каретата зад нас, където най-вероятно вече се е зачела в книгите, които си позволих да й осигуря за из път — отвърна той.

— Клариса обожава романите! — отбеляза момичето.

— Избрал съм й „Успешното ръководство на големите имения“ и „Диалозите“ на Платон — призна Клейтън. — Прибрах стълбичката на каретата и затворих вратата, преди вярната ти прислужница да е видяла заглавията, така че само мога да гадая за реакцията й при вида на двете книги.

Уитни укорително поклати глава.

Докато каретата се движеше по неравния селски път, си мислеше, че както всички карети и тази изглежда по-широка и по-луксозна, когато се настаниш в нея, отколкото погледната отвън. А каретата на херцог Клеймор беше тапицирана с виненочервено кадифе и возеше невероятно меко. Двамата се бяха разположили удобно и ако широките му рамене докосваха нейните, то не беше поради липса пространство. Усещаше аромата на одеколона му и Уитни реши, че ще е по-добре да се концентрира върху гледката навън, отколкото върху тръпчивия мирис, който караше сърцето й ускорено да бие.

— Къде е домът ти? — попита след дълго мълчание тя.

— Там, където си ти.

Нежността в гласа му беше обезоръжаваща.

— Аз… Аз имах предвид истинският ти дом, замъка Клеймор — заекна тя.

— На час и половина път от Лондон при хубаво време.

— Много ли е стар?

— Много.

— В такъв случай сигурно е доста мрачен. — Той любопитно я погледна и момичето побърза да обясни: — Повечето от старите благороднически домове изглеждат много просторни и внушителни отвън, но отвътре са мрачни и потискащи.

— Всяко поколение собственици на замъка Клеймор е внасяло подобрения и е модернизирало сградата. Не мисля, че ще ти се стори неприветлива.

Изведнъж й хрумна, че тази резиденция на благородници най-вероятно е огромна и царствено красива, но тя никога няма да я види. Кой знае защо се натъжи при тази мисъл. Клейтън, изглежда, долови промяната в настроението й и се зае да я разсее с весели истории от своето детство. Никога до този момент не се беше държал толкова открито с нея и когато наближиха дома на Емили в Лондон, Уитни отново се усмихваше.

— Какво става? — попита Клейтън, когато забеляза, че спътницата му е напрегната.

— Чувствам се много неудобно да посетя дома на приятелката си с теб — призна нещастно тя. — Емили и лорд Арчибалд със сигурност ще си помислят, че е доста странно.

— Представи си, че ни предстои да се оженим — засмя се Клейтън, взе я в прегръдките си и така страстно я целуна, че Уитни забрави за страховете си.

Емили ги посрещна във фоайето сияеща от щастие и въпреки че без съмнение присъствието на Клейтън до приятелката й я изненада, тя с нищо не се издаде. Прегърна топло Уитни и я поведе към стаята за гости, после слезе на долния етаж, за да изпълни задълженията си на домакиня.

Когато четвърт час по-късно се върна горе, лицето й беше поруменяло от възбуда. Уитни, която помагаше на Клариса да разопакова багажа, забеляза блясъка в очите на приятелката си и въпросително я погледна.

— Значи е той! — изстреля на един дъх Емили, облягайки се на вратата. — Той току-що ми каза кой всъщност е. Майкъл е знаел през цялото време, но негова светлост го помолил да запази в тайна самоличността му. Всички в Лондон говорят за него, но аз никога не го бях виждала! Уитни! — На лицето й се изписа гордост заради приятелката й. — Отиваш на бала на Ръдърфорд с най-желания ерген в Европа! Балът на Ръдърфорд! — повтори тя, опитвайки се да зарази Уитни със своя ентусиазъм. — Та поканите за баловете, които семейство Ръдърфорд дават, са по-ценни от диаманти!

Уитни прехапа устни. Искаше й се да се довери на Емили, но се страхуваше да не би да я натовари с проблемите си. Ако споделеше, че е сгодена с този „най-желан в Европа ерген“, Емили щеше да бъде възхитена; ако признаеше, че изобщо не желае да се омъжва за него, приятелката й щеше да изкаже съчувствието си; ако й разкажеше за планираното след няколко дни бягство с Пол, тя щеше да се ужаси и да се опита да я убеди да избегне скандала.

— Отдавна ли знаеш, че това всъщност е херцог Клеймор?

— От около седмица — внимателно отвърна Уитни.

— Е? — Емили беше много развълнувана — Кажи ми всичко. Влюбена ли си в него? А той обича ли те? Не беше ли изненадана, кога го разбра, че е херцог?

— Бях поразена — призна Уитни и се усмихна, като си спомни какъв ужас я беше обзел в мига, в който беше разбрала, че е обещана на Клейтън.

— Разказвай нататък! — настоя приятелката й. Нетърпението й беше толкова силно, че Уитни неволно се усмихна, поклати глава и се постара да отвърне достатъчно твърдо, за да избегне поне за момента всички по-нататъшни въпреки, свързани с херцог Клеймор:

— Той не е влюбен в мен, нито аз — в него. Знаеш, че имам намерение да се омъжа за Пол. Всичко вече е уредено.

Наближаваше десет вечерта. Клейтън нямаше търпение да приключи по-скоро с вечерния си тоалет и да потегли за дома на семейство Арчибалд.

— Ако мога така да се изразя, милорд, чудесно е да бъдем отново в Лондон — рече личният му прислужник Армстронг, помагайки му да облече жилетката от черен брокат и изящния фрак.

Когато всичко беше готово. Армстронг отстъпи назад и с гордост огледа господаря си Херцогът беше неотразим във вечерния си костюм.

— Е, издържах ли на огледа, Армстронг? — подхвърли той.

Прислужникът преглътна от вълнение Херцог Клеймор рядко се държеше толкова сърдечно с прислугата.

— Напълно, ваша светлост — отвърна, но когато Клейтън излезе, той си даде сметка, че най-вероятно госпожица Стоун беше причина за превъзходното настроение на господаря му. В този момент не беше толкова сигурен, че ще спечели облога с кочияша Макрий. Досега не можеше да допусне, че херцог Клеймор ще се ожени за онова момиче.

Макрий, облечен в официална ливрея специално за случая, скочи от капрата и отвори вратата на каретата, когато Клейтън приближи.

Херцогът доволно се усмихваше, като си представяше реакцията на всички, когато тази вечер се появеше на бала на Ръдърфорд с Уитни. От нощта на маскарада в Париж мечтата да покаже на всички, че тя е негова, не го напускаше. И нима имаше по-добро място за представянето й пред висшето лондонско общество от дома на неговите добри приятели?

Как щяха ла ахнат Елен и Маркъс Ръдърфорд, когато разберат, че девойката до него всъщност му е годеница! Защото той нямаше намерение да скрива този факт от никого в Лондон. Това нямаше да бъде нарушение на дадената на Уитни дума да запази годежа им в тайна, защото Лондон не се включваше в понятието „у дома“. Тайна! С какво отвращение го изпълваше тази дума! Та той искаше целият свят да разбере за щастието му!

— Той е тук! — Емили буквално влетя в стаята на приятелката си, след като посрещна важния си гост и го въведе в дома си. — Само си помисли — правиш своя дебют в Лондон на най-важния бал на годината, и то придружена от херцог Клеймор! Как ми се иска Маргарет Меритън да можеше да те зърне отнякъде! — засмя се тя. Ентусиазмът й беше нараствал с всяка изминала минута и сега беше достигнал връхната си точка.

Уитни се усмихна и тръгна към долния етаж. Когато зърна Клейтън да разговаря с лорд Арчибалд пред стълбището, сърцето й трепна. Сепна се. Не разбираше защо се зарадва толкова, че го вижда.

Клейтън вдигна поглед и дъхът му спря, а цялото му същество се изпълни с гордост. Облечена в семплата си рокля от златист сатен, Уитни приличаше на богиня. Тънката материя подчертаваше съблазнителните извивки на тялото й, в косата й бяха вплетени диаманти и турмелини, а на устните й грееше очарователна усмивка. Никога не беше изглеждала по-привлекателна и чувствена. Беше красива, бляскава, пленителна… И беше негова.

Дългите й ръкавици стигаха над лактите и когато тя най-после се изправи до него, той взе дланите й в своите. Очите му искряха, а гласът му прозвуча дрезгаво, когато изрече:

— Господи, колко си хубава!

Уитни огледа с възхитен поглед кавалера си и спря засмените си очи на неговите:

— Но не колкото теб!

Клейтън побърза да обгърне голите й рамене със златистото наметало и едва когато двамата се озоваха навън, осъзна, че беше пропуснал да пожелае „лека нощ“ на домакините.

Загледана в захлопналата се зад прелестната двойка врата, Емили мечтателно въздъхна.

Съпругът й я прегърна и меко каза:

— Надявам се Уитни да не си загуби ума. Защото Клейтън няма да се ожени за нея. Чула си достатъчно клюки по негов адрес, за да знаеш, че съм прав. Дори и да се влюби в нея, той никога не би се свързал с жена, чието родословие е по-малко аристократично от неговото.

Нощта беше студена. Вятърът развя наметалото на Уитни и тя посегна към качулката. Забеляза спряната пред външните стълби карета.

— Мили Боже, твоя ли е тази карета? — почти извика тя. Златният герб върху вратата привлече погледа й. — Разбира се, че е твоя! — бързо добави тя и се опита да възвърне самообладанието си. — Просто не те възприемам като херцог — сметна за необходимо да добави и с мъка потисна ново възклицание, този път заради расовите жребци, впрегнати в каретата.

— Харесват ли ти? — попита Клейтън и й помогна да се настани на кадифената седалка.

— Дали ги харесвам? — Тя отметна качулката и обърна блеснал поглед към него. — Никога не съм виждала толкова красиви животни!

Ръката му обгърна раменете й.

— Тогава са твои.

— Не, не мога да ги приема. Наистина.

— Значи си решила да ме лишиш от удоволствието да ти правя подаръци? Знаеш ли колко ми беше приятно да плащам за роклите и бижутата ти, без дори да имаш и най-малка представа за това откъде идват парите?

Настроението му беше толкова добро и Клейтън се държеше така предразполагащо, че Уитни се осмели да зададе въпроса, който от дълго време я измъчваше.

— Колко плати на баща ми за мен?

Усмивката му моментално угасна.

— Ако не можеш да направиш друго за мен, поне престани да се възприемаш като стока, която съм купил — отвърна той.

Но въпросът вече беше зададен и тя нямаше да намери покой, докато не научеше отговора.

— Колко? — упорито повтори.

Клейтън се поколеба и накрая с леден тон отвърна:

— Сто хиляди лири.

Зави й се свят. Никога, дори и в най-смелите си предположения не беше допускала, че цифрата е толкова огромна. Та един прислужник печелеше тридесет-четиридесет лири годишно! Дори да прекараха целия си живот в лишения, двамата с Пол никога нямаше да успеят да се изплатят. Сега съжали, че е попитала. Не искаше да разваля вечерта — това беше първото им и последно появяване заедно на публично място.

— Постъпили сте глупаво, милорд! — Опита се да обърне всичко на шега.

Клейтън свали ръкавиците си и ги хвърли небрежно на седалката.

— Нима? И защо мислите така, мадам?

— Защото не трябваше да допускате баща ми да вземе дори и шилинг повече от деветдесет и девет хиляди! — засмя се Уитни.

Клейтън подозрително я изгледа, после се облегна назад и също се засмя.

— Ако един мъж реши да се сдобие със съкровище, не си струва да се пазари за няколко лири! — отвърна той и я притегли към себе си.

Двамата замлъкнаха и впиха погледи един в друг. Клейтън леко наклони глава и прошепна:

— Искам те!

Устните му покриха нейните и тялото й потръпна от възбуда.

Дворецът на семейство Ръдърфорд блестеше празнично. Дългата алея, водеща към централния вход беше пълна с карети. Въпреки многото пристигащи гости Клейтън и Уитни незабавно бяха въведени вътре. Във фоайето ги посрещна слуга, който пое наметките им, и двамата тръгнаха по застланото с мека пътека стълбище, украсено с букети бели орхидеи, поставени във високи сребърни вази.

Клейтън я отведе до един балкон, за да й даде възможност да се наслади на балната зала отвисоко. Нейният първи бал в Лондон, помисли си тя. И последен. Огромни кристални полилеи разпръсваха светлината си върху шумното множество. Двете стени бяха покрити с огледала и в тях като в калейдоскоп се отразяваха изящните рокли на дамите и строгите тоалети на господата.

— Готова ли си? — попита Клейтън и взе ръката й, готов да тръгне.

Уитни, която търсеше да зърне Ники, осъзна, че всички погледи са отправени нагоре, към нея и Клейтън. Уплашено отстъпи назад. Разговорите на висок глас стихнаха, сега откъм залата се чуваше само шушукане и Уитни с притеснение си помисли, че всички обсъждат нея и кавалера й.

— Всички ни гледат — прошепна тя.

Напълно безразличен към вълнението, което предизвика появата му, Клейтън хвърли поглед към множеството, после се обърна към Уитни.

— Забелязах — кимна той.

Един представителен мъж, най-вероятно домакинът на бала, бързо се приближи към тях.

— Клейтън! — през смях рече Маркъс Ръдърфорд. — Къде, по дяволите, беше? За малко да започна да вярвам на слуховете, че си изчезнал от лицето на земята!

Двамата мъже, които очевидно бяха близки приятели, размениха по няколко думи. Лорд Ръдърфорд беше около тридесет и седем годишен симпатичен мъж с проницателен син поглед, който внезапно се спря върху Уитни.

— Кое е това прелестно създание до теб? — поиска да знае лордът. — Мога ли да й се представя?

Обзета от колебание, Уитни вдигна поглед към Клейтън за подкрепа и забеляза, че той я гледа с гордост.

— Уитни — започна Клейтън, — позволи ми да ти представя моя приятел лорд Маркъс Ръдърфорд… — И тъй като лордът продължаваше да държи ръката на дамата в своята, Клейтън шеговито завърши: — Маркъс, махни си ако обичаш ръцете от бъдещата ми съпруга, госпожица Уитни Стоун!

— Уитни? — повтори удивено Маркъс Ръдърфорд. — Какво необичайно… — Спря по средата на изречението и с усмивка погледна приятеля си: — Добре ли чух?

Клейтън кимна утвърдително и възхитеният поглед на лорда се върна отново върху Уитни.

— Елате с мен, госпожице. Както вече сигурно сте забелязали, долу има поне шестстотин души, които горят от нетърпение да разберат коя сте.

Клейтън изглежда нямаше нищо против предложението на приятеля си и Уитни реши да поеме нещата в свои ръце.

— Милорд, бихме искали да запазите в тайна новината за предстоящата ни сватба! — Погледна умолително към Клейтън.

Изглеждаше толкова разстроена, че той с неохота се отказа от плана си да я представи на всички като своя годеница.

— Ще запазим новината в тайна за известно време, Маркъс — с неохота повтори той.

— Трябва да сте луди да вярвате, че такова нещо може да остане скрито от хората. Новината ще се разнесе за по-малко от час! — Той се извърна и тръгна към стълбището, като подхвърли през рамо: — Ще ми разрешите ли да споделя поне с госпожа Ръдърфорд? Тя ме натовари със задачата на всяка цена да разбера коя е тази прекрасна млада дама.

Клейтън кимна, преди Уитни да успее да възрази.

— Само гледай какво ще се случи сега! — прошепна нервно тя.

Лорд Ръдърфорд се приближи с енергична крачка към съпругата си, прошепна й нещо и дамата изненадано извърна поглед към балкона, после заговорнически се усмихна. Още щом лордът се отдалечи от жена си, тя се спусна към най-близката до нея дама и тихо й каза нещо. Последната веднага погледна към Клейтън и Уитни, после вдигна ветрилото пред лицето си и наклони глава към съседката си.

— Приключихме с тайната! — ужасено промълви Уитни. Попита слугата в ъгъла къде може да се освежи и се затича към посочената стая, без да се вълнува как ще изтълкува Клейтън реакцията й.

Очите й се втренчиха в отражението й в огледалото. Това беше ужасно! Истинско бедствие! Гостите в онази зала познаваха Клейтън, бяха негови приятели и познати. В следващите петнадесет минути всички щяха да знаят, че е сгоден за нея, а само след седмица нямаше да има човек в Лондон, който да не е разбрал. Когато тя се омъжеше тайно за Пол, нямаше да има съмнение, че го е направила, за да избяга от Клейтън и от брака с него. Мили Боже! Херцогът на Клеймор щеше да бъде опозорен. Не можеше да постъпи така с него. Дори и да искаше, не би посмяла да го стори. Ако го направеше за смях пред хората, Клейтън не би се поколебал да й отмъсти по възможно най-жесток начин. Та той имаше достатъчно власт, за да навреди не само на нея и на баща й, но и на леля Ан и чичо Едуард!

Тръсна глава и се опита да се овладее. Не биваше да се крие в тази стая като някоя истеричка, както и не можеше да напусне бала. Трябваше да възвърне самообладанието си и да разсъждава логично. Първо, Клейтън години наред беше бягал от брака като дявол от тамян. Ако той не се оженеше за нея, нямаше ли всички да си помислят, че тя просто вече не го привлича и че той, а не тя се е отказал от обвързване? Без съмнение така щяха да си помислят, особено след като откриеха, че не е богата и не произхожда от аристократично семейство.

Напрежението й като че ли започна да отслабва. След още няколко минути успя да убеди себе си, че когато Клейтън я подкрепи в молбата й към лорд Ръдърфорд да запази всичко в тайна, той всъщност сведе новината за годежа им до рамките на непотвърден слух. И нали именно Лондон беше известен с това, че слуховете се забравяха толкова бързо, колкото се и разпространяваха? Емили й беше казала така. Тези разсъждения я накараха да се почувства много по-добре.

Сърцето й се сви от болка, когато си спомни колко горд изглеждаше Клейтън, докато я представяше на приятеля си като своя годеница. През изминалите седмици той нито веднъж не беше споменал думата „любов“, нито пък даваше да се разбере, че го е грижа за Уитни. И все пак изражението му тази вечер не можеше да бъде изтълкувано погрешно — Клейтън държеше на нея, и то много. Не искаше да му се отплаща със зло. Можеше поне тази вечер да се престори, че отвръща на чувствата му.

След като взе това решение, тя отново се погледна в огледалото и остана доволна от онова, което видя — една самоуверена, спокойна млада жена с гордо вдигната глава. Посегна да отвори вратата, но замръзна на място, когато до слуха й достигнаха нечии думи:

— Роклята й е от Париж.

— Но името й показва, че е англичанка — отвърна друг глас и добави: — Вярваш ли на слуховете, че са сгодени?

— Разбира се, че не. Ако момичето е било достатъчно умно да получи предложение за женитба от Клейтън, то със сигурност щеше да е също толкова умно да го накара да помести официално съобщение на страниците на „Таймс“. Дори Клейтън не би се отметнал от годеж, обявен официално.

Намеси се трети глас:

— Сгодени са, можете да бъдете сигурни! Двамата с Лорънс току-що разговаряхме с негова светлост и трябва да ви кажа, че съм напълно убедена в това!

— Да не искаш да кажеш, че Клейтън е потвърдил новината пред вас? — възкликна първата дама.

— Не бъди глупава! Знаеш колко потаен може да бъде Клейтън, когато усети, че някой си пъха носа в личните му дела.

— Тогава какво те кара да бъдеш толкова сигурна?

— Две неща. Първо, когато Лорънс го попита къде са се срещнали, той се усмихна така, че горката Ванеса Стандфийлд за малко не умря. Спомняте си как преди Клейтън да замине така неочаквано за Париж, Ванеса разправяше, че той се кани да й поиска ръката, нали? Е, сега тя изглежда като пълна глупачка, защото е повече от очевидно, че той е заминал за Франция, за да бъде близо до госпожица Стоун. Клейтън призна, че се е запознал с нея преди няколко години именно в Париж. Между другото, когато заговори за госпожица Стоун, той просто се пръска от гордост!

— Не мога да си го представя да се пръска от гордост, когато говори за някоя жена — скептично рече втората дама. — Каква е втората причина?

— Ами погледа, който херцогът хвърли на Ийстърбрук, когато последният го помоли да бъде представен на госпожица Стоун. Повярвайте ми, погледът на негова светлост беше направо смразяващ!

Уитни не издържа и отвори вратата. Когато подмина трите занемели от изненада и уплаха дами, тя им кимна и леко се усмихна.

Клейтън продължаваше да стои там, където го беше оставила, но вече не беше сам, а беше заобиколен от десетина дами и господа. Въпреки тълпата около него Уитни не се затрудни да го открие — той се извисяваше над всички останали. Тя се спря. Колебаеше се дали да продължи към групата, или да остане на мястото си, когато Клейтън я видя. Той просто кимна на събеседниците си и без обяснение напусна компанията, за да се присъедини към Уитни.

Двамата заслизаха по витото стълбище към огромната бална зала, но вместо да я покани на танц, кавалерът й я отведе в една отдалечена от танцуващите двойки ниша.

— Не искаш ли да танцуваш? — любопитно го погледна Уитни.

Той се засмя и поклати отрицателно глава.

— Последния път, когато танцувахме, ти ме заряза по средата на валса!

— Тогава не заслужаваше нищо друго — подразни го тя.

Клейтън взе две чаши с шампанско от близката масичка, подаде й едната и кимна към приближаващите към тях хора:

— Кураж, скъпа! Идват!

Уитни пресуши чашата си на един дъх и посегна за втора. Имаше нужда от още алкохол. За кураж.

Идваха на групи по пет-шест души, любопитни да узнаят къде се е губил Клейтън през всичкото това време и изгарящи от желание да го поканят на едно или друго предстоящо тържество. Към Уитни се отнасяха със смесица от подозрение и изключителна сърдечност, макар че някои от дамите едва успяваха да прикрият ревността си. И нищо чудно, помисли си развеселено тя, като скрито поглеждаше към Клейтън. Той беше невероятно красив и много жени със сигурност биха били щастливи да се радват на вниманието му.

Мина много време, преди двамата да успеят да останат насаме.

— Бих казала, че ме смятат за твоя метреса — с усмивка подхвърли тя.

— Както обикновено грешиш — отвърна Клейтън и спря поглед върху поредната празна чаша в ръката й. — Между другото, яла ли си нещо тази вечер?

— Да — разсеяно отвърна тя.

Лорд Ръдърфорд и още петима мъже крачеха към тях с очевидното намерение да я поканят на танц. Когато годеницата му се отдалечи с един от тях към излъскания паркет, Клейтън се облегна на една колона и замислено отпи от чашата си. Уитни може и да смяташе, че всички я смятат за негова любовница, но не беше права. Той се беше постарал да подскаже на присъстващите, че е сгоден за госпожица Стоун. За него не беше присъщо да гледа влюбено към жената, която придружаваше на едно или друго тържество, нито да подпира колоните, докато дамата му танцува с друг. Правейки това сега, той даваше ясно да се разбере, че отношенията му с Уитни са сериозни.

Не знаеше защо беше толкова важно за него точно тази нощ да покаже на всички, че тя е негова. Опитваше се да си внуши, че го прави, за да пресече ухажванията от страна на Ийстърбрук и останалите контета, но знаеше, че причината не е в това. Уитни сякаш го бе омагьосала. Усмивката й сгряваше сърцето му, а дори и случаен допир на тялото й до неговото караше цялото му същество да пламти от желание. В нея имаше вродена грация, съблазън, живост и интелект, които привличаха мъжете.

Нямаше търпение да види гъстите й тъмни коси, галещи гърдите му, да усети копринената кожа на тялото й, тръпнещо в екстаз под неговото. Преди предпочиташе да прави любов с жени, вещи в това изкуство, но сега мисълта, че Уитни е неопитна девойка, му доставяше неизразимо удоволствие. Щеше да й помогне да се превърне от момиче в жена през първата им брачна нощ; щеше да го направи умело и с огромна нежност, докато тя не започнеше да стене в ръцете му.

Три часа по-късно Уитни установи, че не си спомня с колко мъже е танцувала. Беше изпила твърде много шампанско. Настроението й беше приповдигнато и дори неодобрителният поглед на Клейтън, когато прие втората покана за танц на лорд Ийстърбрук, не успя да я смути. Беше убедена, че ще прекара нощта чудесно, когато случайно погледна над рамото на партньора си и забеляза, че Клейтън танцува. За пръв път тази вечер беше поканил друга жена. Девойката беше руса и изключително красива. Очите й не се откъсваха от мъжественото му лице, а на устните й трептеше усмивка. Беше облечена в прекрасна сапфирено-синя рокля, подчертаваща сладостните извивки на тялото й. Уитни почувства, че я пронизва ревност.

— Името й е Ванеса Стандфийлд — услужливо я уведоми лорд Ийстърбрук и в гласа му се прокрадна едва прикрито задоволство.

— Двамата с Клейтън са страхотна двойка — с престорено безразличие произнесе Уитни.

— Ванеса със сигурност мисли така — отвърна Ийстърбрук.

Погледът на Уитни угасна. Спомни си за разговора, на който беше станала неволна свидетелка по-рано: Ванеса Стандфийлд очаквала предложение от Клейтън непосредствено преди той внезапно да потегли за Франция. Без съмнение херцогът беше дал повод на момичето да си въобразява подобни неща. Ето, и сега й се усмихваше мило и я гледаше възхитено в очите. Ревността й се засили. После си спомни, че Клейтън беше направил предложение на нея, а не на Ванеса, и отново се почувства отлично.

— Госпожица Стандфийлд е много красива — отбеляза тя.

Веждите на Ийстърбрук се повдигнаха иронично.

— Тя не беше толкова любезна, когато се произнесе по ваш адрес преди малко, госпожице Стоун. Но си има оправдание — убедена е, че сте изнудили Клеймор да ви поиска ръката. Истина ли е това? — неочаквано запита той.

Уитни беше така изненадана, че не успя дори да се ядоса от директния въпрос. Нетактичността на кавалера й дори я развесели.

— Не мога да си представя някой да е в състояние да го изнуди за каквото и да било!

— Недейте. Не съм толкова наивен да повярвам, че не сте разбрали въпроса ми.

— Нито пък аз съм толкова наивна да повярвам, че съм длъжна да ви отговоря — шеговито отвърна Уитни.

Прииска й се да бъде до Клейтън. Когато танцът приключи и лорд Ийстърбрук я покани отново, тя отхвърли поканата и го помоли да я върне при Клеймор.

Както обикновено около него се бяха насъбрали доста хора, но когато Уитни се приближи, Клейтън посегна и я хвана за ръката. Придърпа я към себе си. Жестът беше доста интимен и подхрани еуфорията на Уитни… както и следващите две чаши шампанско.

— Какво става с Ийстърбрук? — попита той след малко. — Очаквах да те покани за трети път.

Уитни примига.

— Той наистина ме покани, но аз отказах.

— За да предотвратиш клюките ли?

Тя поклати отрицателно глава:

— Отказах, защото знаех, че не ти беше приятно, задето приех последната му покана за танц, и защото бях сигурна, че ако пак приемех да танцувам с него, ти щеше да поканиш отново госпожица Стандфийлд.

— Много си проницателна — подхвърли иронично той.

— Ти пък си много перверзен — през смях рече Уитни и внезапно осъзна, че само преди миг беше признала, че ревнува Клейтън.

— Скъпа… — Гласът на Ники прекъсна мислите й и я накара да се извърне радостно. — Да не би да си решила да завладееш и Лондон, след като вече стори това с Париж?

— Ники! — възкликна тя и протегна ръце към него. — Колко е хубаво, че те виждам! Попитах лорд Ръдърфорд, дали си тук, но той ми каза, че си бил задържан в Париж и може да не пристигнеш тази вечер.

— Дойдох преди час.

Уитни се обърна към Клейтън с намерение да го представи на Ники, но двамата очевидно вече се познаваха.

— Клеймор, нали? — попита Ники и критично огледа съперника си.

Той хладно кимна в отговор.

— Ще танцуваш ли с мен? — обърна се към нея Ники, пренебрегвайки етикета, според който трябваше да поиска разрешение за това от кавалера на дамата, и я хвана за ръката.

— Извини ни — извика през рамо Уитни, докато той я отвеждаше.

— Разбира се — рязко отвърна Клейтън.

В момента, в който танцът започна, лицето на Ники се сгърчи от неодобрение.

— Какво правиш с Клеймор? Скъпа, този мъж е… е…

— Искаш да кажеш, че е пълен негодник, когато става въпрос за отношението му към дамите? — подсказа му тя.

Ники кимна и Уитни продължи:

— Освен това е изключително арогантен, нали? А също и много красив и чаровен?

Ники присви очи и тя се засмя:

— О, Ники, двамата с него толкова си приличате!

— С една малка, но съществена разлика — аз искам да се оженя за теб.

Уитни сложи ръка пред устата му с престорен ужас.

— Не говори подобни неща, Ники. Не тук и сега. Няма да повярваш в каква каша съм се забъркала вече.

— Не мисля, че ситуацията може да предизвика смях — остро рече Ники.

— Никой не знае това по-добре от мен.

Той я изгледа намръщено.

— Мисля да остана известно време в Лондон. Имам делови въпроси за уреждане, а също и достатъчно приятели, на които мога да гостувам по време на престоя си тук. В бележката ти пишеше, че си ангажирана през следващите две седмици. В края на тези две седмици двамата с теб отново ще обсъдим моето предложение. Тогава се надявам да си в състояние да мислиш по-трезво.

След края на танца Ники я върна при Клейтън, който вече беше поръчал да приготвят каретата.

— Какво те развеселява толкова, малка моя? — попита й, вземайки я в прегръдката си за последен танц.

— О, всичко! — засмя се тя. — Например, когато бях момиче, бях абсолютно сигурна, че никой няма да пожелае да се ожени за мен, а сега… Пол иска ръката ми, Ники твърди същото и ти, разбира се. Ще ми се да можех да се омъжа и за тримата едновременно — всички сте толкова мили… е допускам, че ревнуваш дори съвсем малко.

— А трябва ли? — напрегнато попита Клейтън.

— Всъщност би трябвало — отвърна с усмивка тя. — Ако е поради друга причина, то поне за да погъделичкаш суетата ми, тъй като аз наистина ревнувах, когато танцуваше Ванеса Стандфийлд. — После зашепна: — Когато бях малко момиченце, имах лунички!

— Не може да бъде! — престори се на шокиран той.

— Напротив, може. Имах стотици от тях, ето тук. — И посочи към носа си, после продължи с тон на човек, признаващ, че е извършил смъртен грях: — Освен това обичах да вися с главата надолу от клоните на дърветата. Всички останали момичета си представяха, че са принцеси, а аз — че съм маймуна. — Отметна глава назад и впи поглед в лицето на Клейтън, очаквайки да прочете неодобрение. Вместо това видя само веселия блясък в погледа му, примесен с възхита. — Забавлявах се чудесно тази вечер — призна внезапно тя, омагьосана от нежността, с която я гледаше.

Когато се настаниха в каретата и копитата на конете зачаткаха по покритите с паваж лондонски улици, Уитни се отпусна назад и с доволна въздишка рече:

— Шампанското е хубаво нещо!

— Едва ли и утре ще мислиш така — засмя се Клейтън и обгърна раменете й с ръка.

Слязоха пред дома на Арчибалд и Клеймор й помогна да стигне до входната врата. Там се спряха и мина известно време преди Уитни да разбере, че той сякаш очаква нещо.

— Много ли пих? — след кратко колебание попита тя.

— Съвсем не. Но се надявам, че имаш ключ.

— Ключ? — повтори объркано тя.

— За входната врата — подсказа й той.

— Да, разбира се.

След малко Клейтън се засмя и попита:

— Може ли да ми го дадеш?

— Кое? — Уитни направи отчаян опит да се концентрира. — О, да, ключа.

Огледа се за дамската си чантичка и откри, че я е окачила на рамото си. Дръжката беше прекалено къса за това.

— Дамите не носят подобни чанти по този начин — измърмори тя и започна да търси ключа.

Когато влязоха в тъмното фоайе, Уитни се обърна към Клейтън, за да му пожелае лека нощ. Силните му ръце я обгърнаха. Тя можеше да се откъсне от прегръдката му, но не помръдна. Сърцето й лудо заби, когато срещна погледа му и видя устните му да приближават към нейните.

Дланите му се плъзнаха по гърба й, после погалиха бедрата й. Ръцете й обгърнаха шията му и Уитни замаяно отвърна на целувката му.

После се отдръпна и остана разочарована, че Клейтън не направи опит да я задържи.

— Отивате твърде далеч, сър! — гневно изрече тя. Той се усмихна:

— Напълно разбираемо, след като тази вечер не намираш проявите ми на внимание към теб толкова отблъскващи.

— Предполагам си прав — отвърна през смях Уитни. — Ще ти призная нещо — мисля, че целуваш почти толкова добре колкото и Пол.

След този комплимент се извърна и тръгна нагоре по стълбите. На второто стъпало се спря и добави:

— Всъщност целуваш също като него, но ще се уверя в това, когато той се върне. Щом го видя отново, ще го помоля да ме целуне така, както ме целуваш ти. Така сравнението ще бъде по-точно. Ще бъде нещо като научно изследване! — допълни въодушевено.

— Сигурен съм, че ще го направиш! — шеговито отвърна Клейтън.

Уитни вдигна деликатните си вежди:

— Ще го направя, ако искам.

Обзе я необясним гняв. Вдигна ръка и понечи да удари херцога, но залитна и ударът попадна върху малка картина, закачена на стената. Картината шумно падна на пода.

— Виж какво направи! — изсъска тя. — Ще събудиш цялата къща.

С тези думи тръгна по стълбите и скоро изчезна от погледа му.