В лош час

Петъкът осъмна хладен и сух. Съдията Аркадио, който се хвалеше с това, че прави любов по три пъти на нощ, откакто го е направил за пръв път, тая сутрин скъса въжето на мрежата против комари и двамата с жена му паднаха на пода в сюблимния момент, омотани в плетения навес.

— Остави го — прошепна тя. — После ще го оправя.

Измъкнаха се съвсем голи от омотаните воали на мрежата. Съдията Аркадио отиде до скрина да си вземе чисти гащета. Когато се върна, жена му беше облечена и оправяше мрежата. Мина край нея, без да я погледне, и седна да си обуе обувките от другата страна на леглото, все още запъхтян от възбудата. Тя го последва. Притисна кръглия си твърд корем в ръката му и се опита да захапе ухото му. Той леко я отблъсна.

— Остави ме на мира — каза.

Тя се разсмя, от смеха й бликаше здраве. Последва мъжа си до другия край на стаята, като го боцкаше с пръсти в кръста. „Дий, магаренце“ — казваше тя. Той подскочи и отблъсна ръцете й. Тя го остави и пак се разсмя, но изведнъж стана сериозна и извика:

— Исусе Христе!

— Какво има? — попита той.

— Вратата е била отворена цялата — извика тя. — Това вече е истинско безсрамие.

Влезе в банята, като се заливаше от смях.

Съдията Аркадио не дочака кафето. Ободрен от ментовия дъх на пастата за зъби, той излезе на улицата. Слънцето беше като от мед. Сирийците, седнали пред вратите на магазинчетата си, съзерцаваха спокойната река. Като минаваше покрай кабинета на доктор Хиралдо, драсна с нокът по металическата решетка и извика, без да се спира:

— Докторе, кое е най-доброто лекарство срещу главоболие?

Лекарят отговори отвътре:

— Да не си пил снощи?

На пристанището група жени разискваха високо съдържанието на един пасквил, залепен предишната нощ. Тъй като денят осъмна ясен и без дъжд, жените, отиващи на утринната служба, го бяха прочели и сега цялото село беше осведомено. Съдията Аркадио не се спря. Почувства се като вол с халка на носа, теглен към билярдния салон. Там си поръча една студена бира и хапче против главоболие. Току-що бе ударило девет, но заведението беше пълно.

— Цялото село има главоболие — каза съдията Аркадио.

Отнесе бутилката до една маса, където трима мъже седяха като смаяни пред чашите си с бира. Той седна на свободния стол.

— Продължава ли тая история? — попита съдията.

— Днес се появиха още четири.

— Тоя, дето всичко живо го прочете — каза единият от мъжете, — беше за Ракел Контрерас.

Съдията Аркадио сдъвка хапчето и отпи бира от бутилката. От първата глътка му се повдигна, но после стомахът се окопити и той се почувства като нов и без минало.

— Какво пишеше?

— Гадости — каза мъжът. — Че пътуванията, дето направила тая година, не били, за да си пломбира зъбите, а за да абортира.

— Не е било нужно да слагат пасквил за тая работа — каза съдията Аркадио. — Цял свят го разправя.

Макар че топлото слънце го прободе чак до дъното на очите, когато напусна заведението, той не изпита смътното неразположение от сутринта. Отиде право в съда. Секретарят — мършав старец, скубеше кокошка и го изгледа над очилата си с невярващ поглед.

— Какво е пък това чудо?

— Трябва да задвижим тая работа — каза съдията.

Секретарят излезе на двора, влачейки пантофите си, и през оградата подаде наполовина оскубаната кокошка на готвачката на хотела. Единадесет месеца след като бе получил назначението си, съдията Аркадио за пръв път седна в кабинета си.

Разнебитената канцелария бе разделена на две части с дървена преграда. В предната част имаше една скамейка, също дървена, под картина, изобразяваща богинята на правосъдието с превързани очи и везни в ръце. Вътре — две стари писалища, сложени едно срещу друго, лавица с прашни книги и пишещата машина. На стената над писалището на съдията висеше медно разпятие. На отсрещната стена — литография в рамка — един дебел и плешив усмихнат мъж с президентската лента на гърдите, а отдолу позлатен надпис: „Мир и справедливост“. Литографията беше единствената нова вещ в кабинета.

Секретарят си върза кърпа на устата и с метличка от пера взе да чисти праха от писалищата. „Ако не си запушите носа, ще ви хване хрема“ — каза той. Съветът му не бе удостоен с внимание. Съдията Аркадио се облегна на въртящия се стол и протегна крака, за да провери пружините.

— Не пада ли? — попита той.

Секретарят поклати отрицателно глава. „Когато убиха съдията Витела — каза, — пружините изскочиха, но вече е поправен.“ Без да си сваля кърпата, той добави:

— Кметът лично нареди да се поправи, когато правителството бе сменено и на всяка крачка започнаха да се появяват специално изпратени следователи.

— Кметът иска службата да действа — каза съдията.

Той отвори средното чекмедже, извади връзка ключове и започна да измъква всички чекмеджета подред. Бяха пълни с книжа. Прегледа ги отгоре-отгоре, като ги повдигаше с показалец, за да е сигурен, че няма нищо, заслужаващо внимание; после затвори чекмеджетата и подреди приборите за писане — една кристална мастилница със съдинки за червено и синьо мастило с по една писалка за всяка, в съответния цвят. Мастилото бе засъхнало.

— Вие му допаднахте на кмета — каза секретарят.

Поклащайки се на стола, съдията го следеше с мрачен поглед как чисти лавицата. Секретарят го изгледа, като че ли искаше да го запомни завинаги — под тази светлина, в този миг и в това положение, и каза, като го сочеше с пръст:

— Така както седите сега, ама точно така, седеше съдията Витела, когато го надупчиха като решето.

Съдията попипа изпъкналите вени на слепоочията си. Главоболието започваше отново.

— Аз бях там — продължи секретарят, сочейки пишещата машина, и мина оттатък дървената преграда. Без да прекъсва разказа, той се облегна на преградата с метличка, насочена като пушка към съдията Аркадио. Приличаше на нападател на пощенски влак от някой каубойски филм.

— Тримата полицаи застанаха така — каза. — Съдията Витела, още щом ги зърна, вдигна ръце и каза съвсем тихо: „Не ме убивайте.“ Но веднага след това столът хвръкна на една страна, той на друга, пълен с олово.

Съдията Аркадио стисна главата си с ръце. Усещаше как мозъкът му пулсира. Секретарят свали кърпата и окачи метличката зад вратата. „И всичко това само защото веднъж, като пиян, каза, че той е тук, за да гарантира законността на избирателното право“ — добави секретарят. Замълча нерешително, загледан в съдията Аркадио, който се сви върху писалището с ръце на стомаха.

— Зле ли ви е?

Съдията потвърди. Разказа му за предишната нощ и го помоли да му донесе от билярдния салон едно хапче за главоболие и две студени бири. След като изпи първата бира, съдията Аркадио не откри в сърцето си и най-малката следа от угризение. Усети се просветлен.

Секретарят седна пред машината.

— А сега какво ще правим? — попита той.

— Нищо — отвърна съдията.

— Тогава, ако позволите, ще ида да помогна на Мария да оскубе кокошките.

Съдията възрази. „Това място е за раздаване на правосъдие, а не за скубане на кокошки“ — каза той. Изгледа подчинения си от глава до пети с израз на състрадание и добави:

— Освен това трябва да хвърлите тия пантофи и да идвате в съда с обувки.

С наближаването на обеда горещината се засили. Когато стана дванадесет, съдията Аркадио бе изпил цяла дузина бири. Носеше се в спомените. Със сънливо вълнение говореше за минало без лишения, за дълги недели на морския бряг и ненаситни мулатки, които се любят прави, в преддверията. „Тогава животът беше екстра“ — казваше той и щракаше с пръсти пред кроткото изумление на секретаря, който го слушаше мълчаливо, кимайки с глава. Съдията Аркадио се чувстваше притъпен, но все по-жив в спомените.

Когато часовникът на камбанарията удари един, секретарят прояви признаци на нетърпение.

— Супата изстива — каза той.

Съдията не му позволи да се изправи. „Невинаги човек среща талантлив човек из тия села“ — каза той. Секретарят му поблагодари, изтощен от жегата, и смени положението си на стола. Беше един нескончаем петък. Под напечените ламарини на покрива двамата мъже разговаряха още половин час, докато селото се вареше в бульона на следобедната дрямка. На предела на изтощението секретарят намекна за пасквилите. Съдията Аркадио сви рамене.

— И ти ли мислиш за тая глупост? — каза той и за пръв път му заговори на ти.

Секретарят нямаше желание да продължи разговора, изнемощял от глад и задуха, но не смяташе, че пасквилите са глупост. „Вече има един убит — каза той. — Ако нещата продължат така, чакат ни лоши дни.“ И разказа историята на някакво село, което за седем дни било унищожено от пасквилите. Жителите му се избили помежду си. Оцелелите изровили и отнесли костите на мъртъвците, за да са сигурни, че никога вече няма да се върнат.

Съдията го изслуша с подигравателен израз, като бавно разкопчаваше ризата си, докато оня говореше. Помисли си, че секретарят е любител на разкази на ужаса.

— Това е най-обикновен случай от криминален роман — каза той.

Подчиненият му поклати глава. Съдията Аркадио разказа, че в университета принадлежал към една организация, посветила се да разгадава криминални загадки. Всеки от членовете прочитал някой криминален роман до определено място и в събота се събирали, за да разгадаят загадката. „Не сбърках нито веднъж — каза съдията. — Помагаше ми естествено познаването на класиците, които са открили логика на живота, способна да проникне във всяка тайна.“ Той разказа следната загадка: един човек се регистрирал в някакъв хотел в десет вечерта, качва се в стаята си, а на сутринта камериерката, която му носи кафето, го намира умрял и разложен в леглото. Аутопсията показва, че дошлият предната вечер клиент е мъртъв от осем дни.

Секретарят се изправи с дълго пукане на ставите.

— Искате да кажете, че когато пристигнал в хотела, от седем дни бил мъртъв — каза секретарят.

— Разказът бе написан преди дванадесет години — каза съдията Аркадио, без да обръща внимание на прекъсването, — но ключът е даден от Хераклит пет века преди Христа.

Канеше се да го обясни, но секретарят беше раздразнен. „Никога, откакто свят светува, не се е знаело кой пуска пасквилите“ — заключи с напрегната войнственост. Съдията Аркадио го изгледа с присвити очи.

— Обзалагам се, че ще го открия — каза той.

— Прието.

Ребека де Асѝс се задушаваше в горещата спалня в къщата отсреща, със заровена във възглавницата глава, опитвайки се да изкара един невъзможен следобеден сън. На слепоочията си бе наложила опушени листа.

— Роберто — каза тя, обръщайки се към съпруга си, — ако не отвориш прозореца, ще умрем от жега.

Роберто Асис отвори прозореца в момента, в който съдията Аркадио напускаше канцеларията си.

— Опитай се да заспиш — помоли той пищната жена, която лежеше с разперени ръце под розовия мрежест балдахин, съвсем гола под леката найлонова нощница. — Обещавам ти, че всичко ще забравя.

Тя въздъхна.

Роберто Асис, който бе прекарал нощта, обикаляйки стаята, като палеше цигара от цигара, без да може да заспи, на разсъмване за малко щеше да хване автора на пасквилите. Беше чул пред дома си шумоленето на листа и неколкократното докосване на ръцете, мъчещи се да го опънат на стената. Но се усети прекалено късно и пасквилът беше сложен. Когато отвори прозореца, площадът бе пуст.

От този миг до дванадесет на обед, когато обеща на жена си, че ще забрави пасквила, тя бе изчерпала всички начини за убеждение, за да го успокои. Накрая бе предложила едно отчаяно разрешение — като последно доказателство за невинността си тя предлагаше да се изповяда пред отец Анхел на висок глас и в присъствието на мъжа си. Само предложението за такова унижение си бе струвало труда. Въпреки помрачението си той не се реши на следваща стъпка и трябваше да се предаде.

— Винаги е по-добре всичко да се казва — каза тя, без да отваря очи. — Щеше да е ужасно, ако си беше преглътнал яда.

Той излезе и затвори вратата след себе си. В просторната къща, потънала в полумрак и затворена отвсякъде, той чу бръмченето на електрическия вентилатор на майка си, която си почиваше в съседната къща. Наля си чаша лимонада от каната в хладилника под сънливия поглед на готвачката-негърка.

От свежия си вътрешен мир жената го попита иска ли да обядва. Той дигна капака на тенджерата. Една цяла костенурка плуваше с краката нагоре във врящата вода. За пръв път не потръпна при мисълта, че животното е било хвърлено живо в тенджерата и че сърцето му ще продължава да бие, когато го поднесат разрязано на масата.

— Не съм гладен — отвърна и затвори тенджерата. После добави вече при вратата: — Госпожата също няма да обядва. Целия ден я боли главата.

Двете къщи бяха свързани с коридор, постлан със зелени плочи, откъдето можеше да се види кокошарника от мрежа в дъното на общия двор. В онази част от коридора, който принадлежеше на къщата на майката, имаше няколко клетки с птици, окачени на стряхата, и множество саксии с ярки цветя.

Излегната в шезлонга, където току-що се бе събудила от следобедния сън, седемгодишната му дъщеря го посрещна с жален поздрав. На бузата й още се виждаше отпечатаното платнище.

— Скоро ще стане три — каза той много тихо. И добави с меланхоличен глас: — Опитай се сама да си даваш сметка за нещата.

— Сънувах една стъклена котка — каза момичето.

Той не успя да потисне леко потръпване.

— Каква беше?

— Цялата стъклена — каза момичето и се опита да очертае с ръце животното от съня. — Като стъклена птичка, но котка.

Той се почувства загубен, посред бял ден, в някакъв чужд град. „Забрави го — измърмори. — Такова нещо не си заслужава.“ В този момент видя майка си на вратата на спалнята и се почувства спасен.

— Изглеждаш по-добре — рече й убедително.

Вдовицата Асис му отвърна с горчиво изражение. „Изглеждам все по-добре, но за боклука“ — оплака се тя, като навиваше на кок буйната си ръждивочервена коса. Излезе в коридора, за да смени водата в клетките.

Роберто Асис се отпусна в шезлонга, в който бе спала дъщеря му. Кръстосал ръце на тила, той проследи с угаснал поглед кокалестата жена, облечена в черно, която тихо разговаряше с птичките. Те цамбуркаха в прясната вода и размахвайки весело криле, пръскаха лицето на жената. Когато свърши с клетките си, вдовицата Асис обвея сина си с полъх на недоверие.

— Мислех, че си в имението — каза тя.

— Не отидох — отвърна той, — трябваше да свърша някои неща.

— Сега ще останеш до понеделник.

Той потвърди с очи. Една боса прислужница-негърка прекоси салона заедно с момичето, за да го отведе на училище. Вдовицата Асис остана в коридора, докато те излязоха. После направи знак на сина си и той я последва в просторната спалня, където бръмчеше електрическият вентилатор. Тя се отпусна в един разнебитен плетен стол-люлка срещу вентилатора с израз на крайно изтощение. По белосаните с вар стени висяха снимки на отдавнашни деца, обрамчени с медни винетки. Роберто Асис се излегна на великолепното тронно легло, където бяха умрели — грохнали и в лошо настроение — някои от децата от снимките, включително и собственият му баща през декември миналата година.

— Какво става? — попита вдовицата.

— Ти вярваш ли в това, дето го разправят хората? — попита той на свой ред.

— На моята възраст трябва да се вярва на всичко — отвърна вдовицата. И попита с безразличие: — Какво разправят?

— Че Ребека Исабел не е моя дъщеря.

Вдовицата започна леко да се люлее. „Има носа на Асисовци“ — рече. След като се замисли за миг, попита разсеяно: „Кой го казва?“ Роберто Асис си загриза ноктите.

— Залепиха пасквил.

Едва тогава вдовицата разбра, че тъмните кръгове под очите на сина й не бяха утайка от дълго безсъние.

— Пасквилите още не значи хората — заключи тя.

— Но в тях пише само това, което вече хората разправят — каза Роберто Асис. — Макар човек да не го знае.

Тя обаче знаеше всичко, което хората бяха разправяли за семейството й в продължение на много години. В дом като нейния, пълен с прислужнички, кръщелнички и подопечни от всички възрасти, беше невъзможно да се затвори в спалнята, без и там да я последват слуховете от улицата. Буйните Асисовци — основатели на селото, още когато бяха свинари, изглежда, имаха сладка кръв за сплетните.

— Не всичко, което разправят, е вярно — каза тя, — дори човек да го знае.

— Всичко живо знае, че Росарио Монтеро спеше с Пастор — каза той. — Последната му песен беше за нея.

— Всичко живо го разправяше, но никой не го узна със сигурност — възрази вдовицата. — Напротив, сега се знае, че песента беше за Маргот Рамирес. Щели да се женят и само те двамата и майката на Пастор знаели. По-добре за тях щеше да е, ако не бяха пазили толкова ревниво единствената тайна, която е могла да се запази в това село.

Роберто Асис погледна майка си с драматична изразителност. „Имаше един миг тази сутрин, когато мислех, че ще умра“ — каза той. Вдовицата не прояви никакво вълнение.

— Асисовци са ревниви — рече тя. — И това е най-голямото нещастие в тази къща.

Дълго време мълчаха. Вече беше почти четири и горещината бе почнала да намалява. Когато Роберто Асис изключи електрическия вентилатор, цялата къща се разбуждаше, изпълнена с женски гласове и птичи флейти.

— Подай ми шишенцето, дето е на нощната масичка — рече вдовицата.

Тя взе две сиви кръгли хапчета — като изкуствени перли, и върна шишенцето на сина си, като му рече: „Вземи две; ще ти помогнат да заспиш.“ Той ги изпи с водата, която майка му бе оставила в чашата, и облегна глава на възглавницата.

Вдовицата въздъхна. Постоя малко замислена. После, обобщавайки както винаги цялото село, имайки пред вид половин дузината семейства, които съставляваха нейната класа, тя каза:

— Лошото в това село е, че жените са принудени да остават сами в къщи, докато мъжете скитат из гората.

Роберто Асис заспиваше. Вдовицата изгледа необръснатата му брадичка, дългия нос с ъгловати хрущяли и помисли за починалия си съпруг. Адалберто Асис също бе познал отчаянието. Той беше див исполин, който през целия си живот беше сложил целулоидна яка само за петнадесет минути, за да си направи дагеротипа, който го надживяваше на нощната масичка. За него разправяха, че в същата тази спалня убил някакъв мъж, когото заварил в леглото с жена си, а после тайно го заровил в двора. Истината беше съвсем друга — Адалберто Асис бе убил с един изстрел на ловджийската пушка една мъжка маймуна, която завари да онанира на гредата на спалнята с втренчени в жена му очи, докато тя се преобличаше. Беше умрял четиридесет години по-късно, без да успее да измени легендата.

Отец Анхел изкачи стръмната стълба с раздалечени едно от друго стъпала. На втория етаж, в дъното на коридор с пушки и патрондаши, окачени по стената, един полицай четеше, легнал по гръб на походно легло. Толкова се беше задълбочил в четенето, че усети свещеника едва когато той го поздрави. Нави списанието и седна на леглото.

— Какво четете? — попита отец Анхел.

Полицаят му показа списанието.

— „Тери и пиратите“.

Отецът огледа една след друга трите килии от армиран цимент — без прозорци, отделени от коридора с дебели железни пръти. В средната килия друг полицай спеше по гащи, с разперени крака, в един хамак. Другите бяха празни. Отец Анхел попита за Сесар Монтеро.

— Там е — каза полицаят, като кимна с глава към една затворена врата. — В стаята на началника.

— Мога ли да поговоря с него?

— Изолиран е — отвърна полицаят.

Отец Анхел не настоя. Попита дали задържаният е добре. Агентът отговори, че му е предоставена най-хубавата стая в казармата, с добро осветление и течаща вода, но че от двадесет и четири часа не е ял. Отказвал храната, която кметът поръча в хотела.

— Страхува се да не го отровят — заключи полицаят.

— Трябвало е да изпратите да му донесат храна от къщи — каза свещеникът.

— Не иска да безпокоят жена му.

Сякаш говореше на себе си, свещеникът измънка: „Ще говоря за всичко това с кмета.“ Понечи да продължи към дъното на коридора, където кметът бе наредил да му построят блиндиран кабинет.

— Няма го — каза полицаят. — От два дни си е в къщи, боли го зъб.

Отец Анхел отиде у тях. Лежеше проснат в хамака, а върху стол до него имаше кана със солена вода, флакон с хапчета и патрондаша с револвера. Бузата му още беше подута. Отец Анхел примъкна един стол до хамака.

— Наредете да ви го извадят — каза той.

Кметът изплю в легенчето глътката солена вода. „Лесно е да се каже“ — рече той, все още наведен над легенчето. Отец Анхел разбра. Каза много тихо:

— Ако ме упълномощите, ще говоря със зъболекаря. — Пое дълбоко въздух и се осмели да добави: — Той е разбран човек.

— Като магаре — каза кметът. — И да трябва да го надупча с куршуми, пак ще си е същият.

Отец Анхел го проследи с очи до мивката. Кметът отвори крана, подложи подутата буза под струята студена вода и я държа така един миг, с израз на възторг. После сдъвка едно хапче и пи вода от чешмата, като я изливаше с шепи в устата си.

— Наистина — настоя свещеникът, — мога да поговоря със зъболекаря.

Кметът нетърпеливо махна с ръка:

— Правете каквото искате, отче.

Легна по гръб в хамака, със затворени очи, със скръстени на тила ръце, като дишаше учестено и ядосано. Болката започна да отстъпва. Когато отново отвори очи, отец Анхел безмълвно го наблюдаваше, седнал край хамака.

— Какво ви води насам? — попита кметът.

— Сесар Монтеро — отвърна свещеникът без предисловие. — Този човек има нужда да се изповяда.

— Изолиран е — каза кметът. — Утре, след предварителното следствие, може да го изповядате. В понеделник трябва да го изпратя.

— Затворен е четиридесет и осем часа — каза свещеникът.

— А аз вече две седмици се мъча с тоя зъб — каза кметът.

В тъмната стая комарите започваха да бръмчат. Отец Анхел надзърна през прозореца и видя един яркорозов облак да плува над реката.

— А въпросът за храната? — попита той.

Кметът се измъкна от хамака, за да затвори вратата на балкона. „Аз изпълних дълга си — каза той. — Не иска да безпокоят жена му, нито приема храна от хотела.“ Зае се да пръска стаята. Отец Анхел потърси кърпа в джоба си, за да не се разкиха, но вместо кърпа напипа смачканото писмо. „Ах!“ — възкликна той, като се мъчеше да изглади писмото с пръсти. Кметът престана да пръска. Свещеникът си запуши носа, но усърдието му бе напразно — кихна два пъти. „Кихайте, отче“ — каза му кметът. И подчерта с усмивка:

— Живеем при демокрация.

Отец Анхел също се усмихна. Показа затворения плик: „Забравих да пусна това писмо в пощата.“ Намери кърпата в ръкава и обърса носа си, раздразнен от препарата против насекоми. Продължаваше да си мисли за Сесар Монтеро.

— Все едно, че го държите на хляб и вода — каза той.

— Щом това му харесва — каза кметът, — не можем да го храним насила.

— Най-много ме тревожи съвестта му — каза свещеникът.

Без да маха кърпата от носа си, той проследи с очи кмета из цялата стая, докато свърши да пръска. „Сигурно много го гризе, щом се страхува да не го отровят“ — каза кметът и остави пръскачката на пода.

— Той знае, че всички обичаха Пастор — рече след това.

— И Сесар Монтеро също — възрази свещеникът.

— Но работата е там, че убитият е Пастор.

Свещеникът се загледа в писмото. Въздухът стана синкав. „Пастор — измърмори той. — Не му остана време да се изповяда.“ Кметът запали лампата, преди да се пъхне в хамака.

— Утре ще съм по-добре — каза той. — След предварителното следствие ще можете да го изповядате. Става ли?

Отец Анхел се съгласи. „Само за успокоение на съвестта му“ — настоя той. Изправи се тържествено. Препоръча на кмета да не взема много хапчета, а кметът му отвърна, напомняйки му да не забрави писмото.

— И още нещо, отче — каза кметът. — Опитайте се на всяка цена да поговорите със зъбаря. — Погледна свещеника, който вече слизаше по стълбата, и добави, отново усмихнат: — Всичко това допринася за укрепването на спокойствието.

Седнал пред вратата на канцеларията, пощенският чиновник гледаше как следобедът отмира. Когато отец Анхел му подаде писмото, той влезе вътре, наплюнчи с език марка от петнадесет сентавос — за въздушна поща, и таксата за строежи. Продължи да рови в чекмеджето на писалището. Когато уличните лампи светнаха, свещеникът сложи няколко монети върху тезгяха и излезе, без да каже довиждане.

Чиновникът продължи да бърка в чекмеджето. Миг след това, отегчен да рови книжа, той написа с мастило в единия ъгъл на плика: „Няма марки от пет“. Подписа се отдолу и сложи печата на станцията.

Тази вечер, след молитвата, отец Анхел намери една умряла мишка да плува в купела със светената вода. Тринидад зареждаше капаните в кръщелнята. Отецът грабна животинчето за крайчеца на опашката.

— Ще предизвикаш някое нещастие — каза той на Тринидад, като размахваше пред нея умрялата мишка. — Не знаеш ли, че някои вярващи си наливат светена вода и я дават на болните да пият?

— И какво от това? — запита Тринидад.

— Как какво? — възрази свещеникът. — Само това, че болните ще пият светена вода с арсеник.

Тринидад му припомни, че още не й е дал парите за арсеника. „От гипса“ — каза тя и каза рецептата — поръсила гипс из ъглите на църквата; мишката яла и малко след това, гонена от жажда, отишла да пие вода от купела. От водата гипсът в стомаха й се втвърдил.

— Все пак — каза свещеникът — по-добре е да дойдеш да ти дам пари за арсеник. Не искам повече умрели мишки в светената вода.

В кабинета го чакаше делегация от дами-католички, оглавявана от Ребека де Асис. След като даде на Тринидад парите за арсеника, свещеникът измънка нещо за горещината в стаята и седна пред работната маса, срещу трите дами, които чакаха мълчаливо.

— На вашите услуги, уважаеми госпожи.

Те се спогледаха. Ребека де Асис тогава разтвори ветрило с нарисуван японски пейзаж и каза без следа от тайнственост:

— По въпроса за пасквилите, отче.

С много модулации, както би разказала детска приказка, тя изложи тревогата на селото. Каза, че макар смъртта на Пастор да трябва да се приеме „като нещо абсолютно лично“, почтените семейства се чувстват задължени да проявят загриженост по въпроса за пасквилите.

Подпряла се на дръжката на чадъра си, Адалхиса Монтоя — най-възрастната от трите, беше по-ясна:

— Ние, дамите-католички, решихме да се намесим в тази работа.

Отец Анхел размисли няколко мига. Ребека де Асис си пое дълбоко дъх и отец Анхел се запита как тази жена може да излъчва такъв топъл мирис. Беше пищна и цветуща, с ослепителна белота и пламенно здраве. Свещеникът заговори, впил очи в някаква неопределена точка.

— Моето мнение — каза той — е, че не бива да обръщаме внимание на мълвата за скандала. Трябва да се поставим над техните постъпки и да продължим да спазваме божиите закони както досега.

Адалхиса Монтоя потвърди с кимане на глава. Но другите не се съгласиха — струвало им се, че „тази напаст по-късно може да има гибелни последици“. В този миг високоговорителят на киносалона се изкашля. Отец Анхел се плесна по челото. „Простете“ — каза той, докато търсеше в чекмеджето на масата списъка на католическата цензура.

— Какво дават днес?

— „Пирати в космоса“ — каза Ребека де Асис. — Военен филм.

Отец Анхел провери по азбучен ред, мънкайки откъслечни заглавия, докато пробягваше с пръст дългия класифициран списък. Спря, след като обърна страницата.

— „Пирати в космоса“.

Прокара хоризонтално пръст, за да види моралната оценка, в мига, в който чу гласа на собственика вместо очакваната плоча. Съобщаваше, че прожекцията се отлага поради лошото време. Една от жените обясни, че собственикът взел това решение, защото публиката искала да й се върнат парите, в случай че дъждът прекъсне прожекцията преди антракта.

— Жалко — каза отец Анхел, — филмът е добър за всички.

Затвори тетрадката и продължи:

— Както ви казах, това е село, спазващо законите. Преди деветнадесет години, когато ми предадоха енорията, имаше единадесет незаконни съжителства във важни семейства. Днес е останало само едно, и то, надяваме се, за кратко.

— Не е заради нас — каза Ребека де Асис, — но тези бедни хора…

— Няма причина за тревога — продължи свещеникът, безразличен към прекъсването. — Трябва да видите как се е променило това село. По онова време една руска балерина даде на арената за бой на петли спектакъл само за мъже и накрая на публичен търг продаде всичко, каквото носеше отгоре си.

Адалхиса Монтоя го прекъсна:

— Точно така — каза тя.

Тя наистина си спомняше скандала така, както й го бяха разказали — когато балерината останала съвсем гола, един старец започнал да крещи от галерията, качил се на последното стъпало и се изпикал върху публиката. Бяха й разказали, че останалите мъже, следвайки примера, накрая сред влудяваща олелия се пикали един друг.

— Сега — продължи свещеникът — е доказано, че това е най-съблюдаващото законите село в апостолическата префектура.

Заинати се в тезата си. Изтъкна някои трудни моменти в борбата си със слабостите и недъзите на човешкия род, докато дамите-католички престанаха да го слушат, изнемогващи от жега. Ребека де Асис отново разгъна ветрилото си и тогава отец Анхел откри къде е изворът на уханието й. Миризмата на сандалово дърво кристализира в задухата на стаята. Свещеникът измъкна кърпата от ръкава си и я притисна към носа си, за да не кихне.

— В същото време — продължи той — нашият храм е най-бедният в апостолическата префектура. Камбаните са напукани, а помещенията — пълни с мишки, защото отдадох живота си, за да наложа и добрите привички.

Той разкопча яката си. „Материалната част от работата може да свърши кой да е младеж — каза, като се изправи. — И обратното, трябва дългогодишно упорство и голям опит, за да се възстанови моралът.“ Ребека де Асис вдигна прозрачната си ръка с брачна халка, затисната от смарагдов пръстен.

— Тъкмо затова — каза тя. — Ние си помислихме, че с тези пасквили цялата работа ще иде на вятъра.

Единствената жена, която дотогава бе мълчала, използва паузата, за да се обади:

— Освен това мислим, че страната сега се възстановява и тази напаст може да се окаже пречка.

Отец Анхел потърси ветрило в шкафа и започна бавно да си вее.

— Едното няма нищо общо с другото — каза той. — Преживяхме тежък политически момент, но семейният морал се запази непокътнат.

Изпъчи се пред трите жени. „След няколко години ще ида и ще кажа на апостолическия префект — оставям ви това примерно село. Сега остава само да изпратите някой млад и предприемчив човек, за да изгради най-хубавата църква в префектурата.“

Той едва-едва се поклони и възкликна:

— Тогава спокойно ще ида да умра в двора на моите предци.

Дамите запротестираха. Адалхиса Монтоя изрази мисълта на всички:

— Това село все едно, че е ваше, отче. И искаме тук да останете до последния си дъх.

— Ако трябва да се построи нова църква — каза Ребека де Асис, — още отсега можем да подемем кампания.

— Всяко нещо с времето си — възрази отец Анхел.

После, вече с друг тон, добави: „Засега не искам старостта да ме завари начело на никаква енория. Не искам с мене да стане същото, както с кроткия Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар Кастаниеда и Монтеро, който уведоми епископа, че в енорията му вали дъжд от умрели птички. Изпратеният от епископа следовател го намери на площада да играе с децата на стражари и апаши.“

Дамите изразиха изумлението си:

— Кой беше той?

— Енорийският свещеник, когото наследих в Макондо — отвърна отец Анхел. — Беше на сто години.