В лош час

Някакво безстопанствено магаре се приюти от дъжда под стряхата на свещеническия дом и цяла нощ хвърля къчове срещу стената на спалнята. Това бе неспокойна нощ. След като успя да заспи за малко на разсъмване, отец Анхел се събуди с чувството, че е покрит с прах. Задрямалите под дъжда нарди, миризмата на нужника, а след това отзвучаха петте камбанни удара, и мрачната вътрешност на църквата — всичко изглеждаше като някакъв заговор, за да направи утрото по-тежко.

От ризницата, където се облече, за да прочете молитвата, той чу как Тринидад събира мъртвите мишки, докато в църквата предпазливо влизаха жените, идващи всеки ден. По време на службата той с растящо отчаяние забеляза грешките на псалта, грубия му латински и стигна до последния пасаж с чувство за провал, което го измъчваше в лошите часове през живота му.

Отиваше да закусва, когато Тринидад излезе насреща му със сияещо лице. „Днес паднаха още шест“ — каза тя и разклати умрелите мишки в картонената кутия. Отец Анхел се помъчи да превъзмогне безпокойството.

— Чудесно — рече той. — Сега остава да се открият дупките, за да се изтребят напълно.

Тринидад бе открила дупките. Обясни как ги бе намерила на различни места в храма, главно в камбанарията и кръщелнята, и как ги бе запушила с асфалт. Тази сутрин бе намерила една полудяла мишка, която се блъскаше в стените, след като цяла нощ бе търсила вратата на скривалището си.

Излязоха на постланото с камъни дворче, където първите нардови стръкове бяха започнали да се изправят. Тринидад се позабави, докато изхвърли умрелите мишки в нужника. Когато влезе в кабинета, отец Анхел се канеше да закусва, след като бе отметнал покривчицата, под която всяка сутрин като по чудо се появяваше закуската, която му изпращаше вдовицата Асис.

— Забравих да ви кажа, че не можах да купя арсеник — каза Тринидад като влезе. — Дон Лало Москоте каза, че не се продава без рецепта от лекаря.

— Няма да стане нужда — отвърна отец Анхел. — Всички ще се издушат в дупките.

Той приближи стола към масата и се зае да нарежда чашата, чинията с филии царевичен хляб и кафеника с изрисуван японски дракон, докато Тринидад отваряше прозореца. „По-добре ще е да сме подготвени, ако пак се появят“ — рече тя. Отец Анхел си наля кафе, но изведнъж застина и изгледа Тринидад в нейната безформена роба и ортопедически обувки, която се приближаваше към масата.

— Прекалено много се тревожиш за това — каза той.

Отец Анхел не откри нито тогава, нито преди това някакъв признак на безпокойство в гъстите сключени вежди на Тринидад. Без да успее да потисне едно леко треперене на пръстите, той си доля кафето, сложи две лъжички захар и започна да го бърка, вперил очи в разпятието, окачено на стената.

— От кога не си се изповядвала?

— От петък — отвърна Тринидад.

— Я ми кажи — попита отец Анхел, — скривала ли си някога от мене някой свой грях?

Тринидад отрицателно поклати глава.

Отец Анхел затвори очи. Изведнъж престана да бърка кафето, остави лъжичката в чинийката и хвана Тринидад за лакътя.

— Застани на колене — каза той.

Смутена, Тринидад остави картонената кутия на пода и коленичи пред него. „Кажи молитвата, «Аз, грешникът»“ — каза отец Анхел, след като успя да си наложи бащинския тон от изповедалнята. Тринидад притисна юмруци към гърдите си и неразбрано замънка, докато свещеникът сложи ръка на рамото й:

— Добре.

— Лъгах — каза Тринидад.

— Друго.

— Имах лоши помисли.

Това бе редът на нейната изповед. Винаги изброяваше все едни и същи грехове по много общ начин и винаги в един и същи ред. Този път отец Анхел не можа да отмине необходимостта от нещо по-конкретно.

— Например — рече той.

— Не знам — поколеба се Тринидад. — Понякога човек има лоши помисли.

Отец Анхел се изправи.

— Никога ли не ти е минавало през ума да сложиш край на живота си?

— Боже опази! — възкликна Тринидад, без да вдига глава, като в същото време чукна по крака на масата. После отговори: — Не, отче.

Отец Анхел я накара да вдигне глава и забеляза с чувство на отчаяние, че очите на момичето се наливаха със сълзи.

— Искаш да кажеш, че отровата наистина е за мишките.

— Да, отче.

— Тогава защо плачеш?

Тринидад се опита да сведе глава, но той здраво я държеше за брадичката. Тя се обля в сълзи. Отец Анхел ги усети как се стичат между пръстите му като затоплен оцет.

— Успокой се — каза той. — Още не си свършила да се изповядваш.

Остави я да излее сълзите си мълчаливо. Когато усети, че вече не плаче, той нежно й каза:

— Добре, кажи сега.

Тринидад се изсекна в полата си и преглътна гъстата, солена от сълзи слюнка. Когато заговори отново, вече бе възвърнала странния си баритонов глас.

— Чичо ми Амбросио ме преследва — рече тя.

— Как така?

— Иска да го пусна да прекара една нощ в леглото ми — каза Тринидад.

— Продължавай.

— Друго няма — каза Тринидад. — Кълна се в бога, друго няма.

— Не се кълни — смъмра я свещеникът. После запита със спокойния си глас на изповедник: — Я ми кажи, ти с кого спиш?

— С мама и другите момичета — отвърна Тринидад. — Седем в една стая.

— А той?

— В другата стая с мъжете — каза Тринидад.

— Никога ли не е идвал в стаята ти?

Тринидад поклати отрицателно глава.

— Кажи ми истината — настоя отец Анхел. — Хайде, не се страхувай, никога ли не се е опитвал да влезе в стаята ти?

— Веднъж.

— Как стана това?

— Не знам — отвърна Тринидад. — Когато се събудих, го усетих под мрежата против комари, съвсем кротък, и ми каза, че нищо не искал да ми направи, само искал да спи до мене, защото го било страх от петлите.

— От какви петли?

— Не знам — отвърна Тринидад. — Така ми рече.

— А ти какво му каза?

— Че ако не си иде, ще се развикам, за да се събудят всички.

— И той какво направи?

— Кастула се събуди и ме попита какво става, аз й казах нищо, сигурно съм сънувала, тогава той не се помръдна, като че ли беше умрял, и почти не разбрах кога се измъкна от леглото.

— Облечен беше, нали — каза свещеникът някак утвърдително.

— Както си спи — каза Тринидад, — само с панталони.

— Не се ли опита да те пипне?

— Не, отче.

— Кажи ми истината.

— Вярно, отче — настоя Тринидад. — Кълна се в бога.

Отец Анхел отново повдигна главата й и се вторачи в очите й, навлажнени от тъжен блясък.

— Защо не си ми казала това досега?

— Беше ме страх.

— От какво?

— Не знам, отче.

Той сложи ръка на рамото й и дълго я поучава. Тринидад кимаше утвърдително. Когато стигнаха до края, той много тихо взе да се моли заедно с нея: „Господи боже мой Исусе Христе…“ Молеше се пламенно, с някакъв страх, като по време на молитвата премисляше живота си, докъдето му позволяваше паметта. В мига, в който трябваше да даде опрощението, той бе обзет от чувството за бедствие.

Кметът блъсна вратата, като викаше: „Съдия!“ Жената на съдията Аркадио се появи от спалнята, като бършеше ръцете си в полата.

— Вече две нощи не се е прибирал — рече тя.

— По дяволите — каза кметът. — Вчера не е ходил в канцеларията. Навсякъде го търсих по един спешен въпрос и никой не може да ми каже къде е. Нямате ли представа къде може да бъде?

Жената сви рамене.

— Сигурно е при курвите.

Кметът излезе, без да затвори вратата. Влезе в салона за билярд, където автоматичният грамофон с пълна сила въртеше някаква сантиментална песен, и се насочи право към стаичката в дъното, като викаше: „Съдия!“ Дон Роке — собственикът, престана да прелива бутилки ром в една дамаджана. „Няма го тук“ — извика той. Кметът мина от другата страна на вратата. Групички мъже играеха на карти. Никой не беше виждал съдията Аркадио.

— Мамка му — каза кметът. — В това село винаги се знае какво прави всеки, а сега, когато ми трябва съдията, никой не знае къде се е заврял.

— Попитайте оня, дето пуска пасквилите — каза дон Роке.

— Не ме дразнете с тия хартийки — рече кметът.

Съдията Аркадио го нямаше и в кантората. Беше девет часът, но съдебният секретар вече дремеше в пруста. Кметът отиде в полицейския участък, накара трима полицаи да се облекат и ги изпрати да търсят съдията Аркадио в салона за танци и в стаичките на жените, които уж приемаха тайно, но които всички познаваха. После излезе на улицата и тръгна напосоки. В бръснарницата, разкрачен на стола и с увито в топла кърпа лице, той откри съдията Аркадио.

— По дяволите, съдия — извика, — от два дни ви търся.

Бръснарят свали кърпата и кметът видя едни подпухнали очи и потъмняло от тридневна брада лице.

— Вас ви няма, а жена ви ражда — каза кметът.

Съдията Аркадио скочи от стола.

— Дявол го взел!

Кметът гръмко се разсмя и го блъсна обратно на стола. „Я не се занасяйте — рече той. — Търся ви за друго.“ Съдията Аркадио отново изпружи крака и затвори очи.

— Свършете с това и да вървим в канцеларията — каза кметът. — Чакам ви.

Седна на скамейката.

— Къде, по дяволите, бяхте?

— Насам-натам — отвърна съдията.

Кметът не посещаваше бръснарницата. Веднъж бе видял окачения на стената надпис: „Забранено да се говори за политика“ и го беше приел като нещо съвсем естествено. Но този път той привлече вниманието му.

— Гуардиола — повика той.

Бръснарят обърса бръснача в панталона си и зачака.

— Какво има, лейтенанте?

— Кой ти позволи да сложиш това? — попита кметът, като сочеше надписа.

— Опитът — отвърна бръснарят.

Кметът премести една табуретка до стената и се качи, за да свали надписа.

— Тук единствено правителството има право да забранява нещо — каза той. — Живеем при демокрация.

Бръснарят възобнови работата си. „Никой не може да забрани на хората да изразяват идеите си“ — продължи кметът, като късаше картона. Хвърли парчетата в кошчето за боклук и се приближи до тоалетката, за да си умие ръцете.

— Виждаш ли, Гуардиола — отсъди съдията Аркадио, — това е, защото си много хитър.

Кметът потърси бръснаря в огледалото и го видя погълнат от работата си. Не го изпусна от очи и докато си бършеше ръцете.

— Разликата между преди и сега е — каза той, — че преди управляваха политиците, а сега управлява правителството.

— Чу ли, Гуардиола — каза съдията Аркадио с насапунисано лице.

— Разбира се — каза бръснарят.

Като излязоха, кметът побутна съдията Аркадио към канцеларията. Под безспирния дъждец улиците изглеждаха постлани с калъпи пресен сапун.

— Винаги съм си мислил, че бръснарницата е гнездо на конспиратори — каза кметът.

— Говорят — каза съдията Аркадио, — но нищо повече.

— Тъкмо това ме тревожи — възрази кметът, — че изглеждат прекалено кротки.

— В историята на човечеството — заключи съдията — не е имало нито един бръснар конспиратор. И тъкмо обратното, не е имало нито един шивач, който да не е бил такъв.

Кметът не пусна ръката на съдията Аркадио, докато не го настани във въртящия се стол. Секретарят влезе в кантората, като се прозяваше. Носеше лист хартия, изписан на машина. „Ха така — каза му кметът, — ще работим.“ Отметна фуражката си назад и взе листа.

— Какво е това?

— За съдията е — отвърна секретарят. — Списък на лицата, за които не са писани пасквили.

Кметът се обърна към съдията Аркадио с израз на недоумение.

— Ах, мамка му! — възкликна той. — Значи, и вие обръщате внимание на тая история.

— Все едно, че четеш криминален роман — оправда се съдията.

Кметът прочете списъка.

— Това е добра сделка — обясни секретарят, — авторът трябва да е някой от тия. Не е ли логично?

Съдията Аркадио взе листа от ръката на кмета. „Тоя е глупав като задник — обърна се той към кмета. После заговори на секретаря: — Ако аз пускам пасквилите, първото, което ще направя, е да лепна един на собствената си къща, за да не възбудя подозрение.“ И попита кмета:

— Нали, лейтенанте?

— Това са глупости на хората — каза кметът — и те да си се оправят. Ние няма защо да си пъхаме гагата в тая работа.

Съдията Аркадио скъса листа, смачка го на топка и я запрати на двора:

— Естествено.

Още преди да чуе отговора, кметът вече беше забравил случката. Той опря длани на писалището и рече:

— Добре, това, което искам да проверите във вашите книги, е следното: поради наводненията хората от долния квартал пренесоха домовете си на терена зад гробището, който е моя собственост. Какво трябва да направя в такъв случай?

Съдията Аркадио се усмихна.

— За това нямаше нужда да идваме в канцеларията — рече. — Това е най-простото нещо на света — общината присъжда местата на наемателите и заплаща съответното обезщетение на този, който докаже, че е законен притежател.

— Имам документи — каза кметът.

— Тогава трябва само да се назначат вещи лица, за да направят оценката — каза съдията. — Общината плаща.

— Кой трябва да ги назначи?

— Можете вие самият да ги назначите.

Кметът се отправи към вратата, като наместваше кобура на пистолета си. Като го гледаше как се отдалечава, съдията Аркадио си помисли, че животът не е нищо друго освен непрекъсната поредица от възможности за оцеляване.

— Човек не бива да нервничи за един толкова обикновен въпрос — усмихна се той.

— Не нервнича — каза кметът сериозно, — но все пак си е работа.

— Преди това, естествено, ще трябва да назначите пълномощника — намеси се секретарят.

Кметът се обърна към съдията:

— Вярно ли е?

— При извънредно положение това не е абсолютно наложително — каза съдията, — но естествено вашето положение ще бъде по-сигурно, ако в сделката посредничи пълномощникът, още повече, че вие сте собственик на спорните места.

— Тогава ще трябва да се назначи — рече кметът.

Господин Бенхамин сложи другия си крак върху сандъчето, без да откъсва очи от лешоядите, които си оспорваха някакво черво насред улицата. Наблюдаваше тромавите движения на птиците, надути и префърцунени, сякаш танцуваха някакъв старинен танц, и се възхити от вярната представа, която даваха за тях мъжете, маскиращи се като лешояди на Петдесетница. Седналото в краката му момче намаза с цинков окис другата обувка и отново почука по сандъчето, за да сложи другия си крак върху поставката.

Господин Бенхамин, който едно време живееше от писането на прошения, не бързаше за нищо. Времето течеше неуловимо в този магазин, който той изяждаше стотинка по стотинка, докато останаха само един галон петрол и връзка лоени свещи.

— Макар че вали, продължава да е топло — каза момчето.

Господин Бенхамин не беше съгласен. Беше облечен в безукорен бял ленен костюм. Момчето, напротив, беше с изпотена на гърба риза.

— Горещината е въпрос на нагласа — каза господин Бенхамин. — Цялата работа е да не й обръщаме внимание.

Момчето нищо не каза. Отново чукна по сандъчето и миг след това бе приключило работата си. Във вътрешността на мрачния магазин с празни шкафове господин Бенхамин облече сакото си. После си сложи сламена шапка, прекоси улицата, като се пазеше с чадър от ситния дъждец, и почука на прозореца на отсрещната къща. През полуотвореното крило надникна момиче с гарвановочерни коси и много бледа кожа.

— Добър ден, Мина — рече господин Бенхамин. — Няма ли да обядваш?

Тя каза, че още не, и разтвори широко прозореца. Беше седнала пред голям кош, пълен с парчета тел и разноцветна хартия. В скута си държеше кълбо конци, ножица и недовършен букет изкуствени цветя. На грамофона се въртеше някаква плоча.

— Ще бъдеш ли така добра да наглеждаш магазина, докато се върна? — попита господин Бенхамин.

— Ще се забавите ли?

Господин Бенхамин се бе заслушал в плочата.

— Отивам до зъболекаря — отвърна той. — До половин час съм тук.

— А, добре — каза Мина, — защото сляпата не иска да се разсейвам край прозореца.

Господин Бенхамин престана да слуша плочата. „Всички сегашни песни са едни и същи“ — каза той. Мина вдигна едно завършено цвете, което се люлееше на дълго стъбло от тел, увито в зелена хартия. Завъртя го между пръстите си, омагьосана от съвършеното допълване на плочата с цветето.

— Вие сте враг на музиката — рече тя.

Но господин Бенхамин се бе отдалечил, като вървеше на пръсти, за да не подплаши лешоядите. Мина не възобнови работата си, докато не го видя да чука на вратата на зъболекаря.

— Според мене — каза зъболекарят, като отваряше вратата — чувствителността на хамелеоните е в очите им.

— Възможно е — съгласи се господин Бенхамин. — Но защо ми го казвате?

— Току-що чух по радиото, че слепите хамелеони не си менят цвета — каза зъболекарят.

След като остави разтворения чадър в ъгъла, господин Бенхамин окачи на един пирон сакото и шапката си и седна на стола. Зъболекарят размачкваше в хаванчето някаква розова каша.

— Много неща се разправят — каза господин Бенхамин.

Не само в този миг, а винаги при всякакви обстоятелства той говореше с някаква тайнствена нотка.

— За хамелеоните ли?

— За всички.

Зъболекарят се доближи до стола с готовата смес, за да направи отпечатъка. Господин Бенхамин свали счупената протеза, уви я в кърпа и я сложи на стъклената полица до стола. Без зъби, с тесните си рамене и мършаво тяло, той приличаше на светец. След като нагласи сместа на небцето му, зъболекарят го накара да затвори уста.

— Така е — каза той, като го гледаше право в очите. — Аз съм страхливец.

Господин Бенхамин се опита да поеме дълбоко въздух, но зъболекарят задържа устата му затворена. „Не — възрази той наум. — Не е това.“ Знаеше, както и всички, че зъболекарят бе единственият осъден на смърт, който не напусна дома си. Бяха надупчили стените като решето, бяха му дали срок от двадесет и четири часа, за да напусне селото, но не успяха да го пречупят. Той бе преместил кабинета в една от вътрешните стаи и бе продължил да работи, с револвера наблизо, без да губи самообладание, докато преминаха дългите месеци на терора.

Докато извършваше операцията, зъболекарят няколко пъти видя в очите на господин Бенхамин да проблясва един и същ отговор, изразяващ повече или по-малко безпокойство. Но задържа устата му затворена, докато гипсът се втвърди. После свали отливката.

— Нямах пред вид това — успя да проговори най-после господин Бенхамин. — Имах пред вид пасквилите.

— А-а — каза зъболекарят. — Значи, и ти обръщаш внимание на това.

— Те са признак за разложение — каза господин Бенхамин.

Той отново бе сложил протезата си и сега започваше старателно да си облича сакото.

— Те са признак, че всичко рано или късно се узнава — каза зъболекарят с безразличие. Той погледна през прозореца помътеното небе и предложи: — Ако искаш, почакай да спре дъждът.

Господин Бенхамин окачи чадъра на ръката си. „В магазина няма никой“ — отвърна той, като на свой ред се вгледа в набъбналия от вода облак. Помаха с шапка за довиждане.

— И си избий тази мисъл от главата, Аурелио — каза вече при вратата. — Никой няма право да те мисли за страхливец само защото си извадил един зъб на кмета.

— В такъв случай — каза зъболекарят — почакай една секунда.

Той отиде до вратата и подаде на господин Бенхамин някакъв сгънат лист.

— Прочети и предай.

Господин Бенхамин нямаше защо да разгъва листа, за да разбере какво е. Изгледа го с отворена уста.

— Пак ли?

Зъболекарят кимна с глава и остана на вратата, докато господин Бенхамин излезе.

В дванадесет жена му го извика да обядва. Анхела — двадесетгодишната му дъщеря, кърпеше чорапи в столовата, обзаведена просто и бедно с мебели, които имаха вид на стари по рождение. Върху дървен перваз към двора бяха наредени боядисани в червено гърнета с билки.

— Горкият Бенхаминсито — каза зъболекарят, като сядаше на мястото си пред кръглата маса, — разтревожил се е от пасквилите.

— Всички са разтревожени — отвърна жена му.

— Сестрите Товар напускат селото — намеси се Анхела.

Майката взе чиниите, за да сипе супата. „Разпродават набързо всичко“ — каза тя. Като вдъхна топлия мирис на супата, зъболекарят се почувства чужд за тревогите на жена си.

— Ще се върнат — каза той. — Срамът има къса памет.

Като духаше в лъжицата, преди да изсърба супата, той зачака коментара на дъщеря си — момиче с малко суховат вид, като него, чийто поглед обаче излъчваше необикновена живост. Но тя не отвърна нищо. Заговори за цирка. Каза, че имало някакъв мъж, който с трион разрязвал жена си наполовина, едно джудже, което пеело с глава, навряна в устата на лъва, и един акробат, който правел тройно салтомортале над поставка с ножове. Зъболекарят я слушаше и се хранеше мълчаливо. Накрая обеща, че тази вечер, ако не вали, всички ще идат на цирк.

В спалнята, докато окачваше хамака за следобедния сън, той разбра, че обещанието не бе променило настроението на жена му. Тя също бе готова да напуснат селото, ако им лепнеха пасквил.

Зъболекарят я изслуша, без да се изненада. „Ще е много весело — каза той, — след като не успяха да ни изкарат оттук с куршуми, сега да ни изгонят с някаква хартийка, залепена на вратата.“ Той си изу обувките и се пъхна в хамака по чорапи, като я успокояваше:

— Но не се притеснявай, няма никаква опасност да ни залепят пасквил.

— Не щадят никого — каза жената.

— Зависи — възрази зъболекарят. — Те знаят, че с мене е по-различно.

Жената се изтегна в леглото с израз на безкрайна умора.

— Поне да знаеше кой ги слага.

— Който ги слага, той си знае — каза зъболекарят.

Кметът прекарваше по цели дни, без да хапне нищо. Просто забравяше. Дейността му — понякога трескава — беше толкова безредна, колкото и дългите периоди на леност и скука, когато бродеше из селото безцелно или се затваряше в блиндирания кабинет, загубил всякакво чувство за време. Винаги сам, винаги малко завеян, той нямаше никакво увлечение, нито си спомняше някога да се е подчинявал на редовни навици. Тласкан единствено от непоносим глад, той се появяваше в хотела кога да е и ядеше, каквото му сервират.

Този ден обядва със съдията Аркадио. Останаха заедно целия следобед, докато бе узаконена продажбата на терените. Вещите лица изпълниха дълга си. Пълномощникът, назначен временно, изпълни задълженията си в продължение на два часа. Малко след четири, когато влязоха в салона за билярд, двамата имаха вид на завърнали се от тежко пътешествие в бъдещето.

— Значи, свършихме — каза кметът, потривайки ръце.

Съдията Аркадио сякаш не го чу. Кметът го видя как слепешката търси столче край тезгяха и му подаде едно хапче.

— Една чаша вода — нареди той на дон Роке.

— Една студена бира — поправи го съдията Аркадио, опрял чело на тезгяха.

— Или една студена бира — съгласи се кметът и сложи парите върху тезгяха. — Спечели си я с мъжки труд.

След като изпи бирата, съдията Аркадио разтърка корените на косите си с пръсти. Заведението бе празнично развълнувано в очакване на цирковия парад.

Кметът го гледаше от салона за билярд. Разтърсвано от духовите и ударните инструменти, първо мина момиче в сребрист костюм, седнало върху слон-джужде с уши като малангови листа. След това преминаха палячовците и акробатите. Дъждът бе спрял съвсем и последните слънчеви лъчи започваха да стоплят измитата привечер. И когато музиката спря, за да може мъжът на кокили да прочете съобщението, сякаш цялото село се издигна над земята, замлъкнало в чудотворна тишина.

Отец Анхел, който наблюдаваше парада от стаята си, отмерваше такта на музиката с глава. Това добро настроение, появило се от детството, не го напусна и на вечеря, и в първите вечерни часове чак докато престана да следи кой влиза в киното и отново остана сам със себе си в спалнята. След молитвата седя в състояние на скръбен екстаз в тръстиковия стол-люлка и не усети кога е станало девет часа, кога е замлъкнал високоговорителят в киното, а на негово място е закрякала жаба. Тогава се доближи до работната си маса, за да напише доклад до кмета.

На едно от почетните места в цирка, което бе заел по настояване на импресариото, кметът изгледа началния номер на акробатите и едно излизане на палячовците. После се появи Касандра, облечена в черно кадифе, с вързани очи, готова да отгатне мислите на присъстващите. Кметът избяга. Направи обичайната обиколка из селото и в десет отиде в полицията. Там го очакваше, красиво написана на лист за писмо, молбата на отец Анхел. Разтревожи го официалния й тон.

Отец Анхел бе започнал да се съблича, когато кметът почука на вратата. „По дяволите — възкликна свещеникът. — Не ви очаквах толкова скоро.“ Кметът свали фуражката си, преди да влезе.

— Обичам да отговарям на писмата — усмихна се той.

Завъртайки я като диск, той хвърли фуражката върху тръстиковия стол. Под чешмата в легена с вода бяха оставени да се изстудяват няколко бутилки с газирани напитки. Отец Анхел взе една.

— Ще пиете ли една лимонада?

Кметът прие.

— Обезпокоих ви — каза свещеникът и тръгна право към целта, — за да ви изразя тревогата си от вашето безразличие към пасквилите.

Каза това така, че то би могло да прозвучи като шега, но кметът го разбра съвсем правилно. Изумен, той се запита как пасквилите са могли да разтревожат толкова отец Анхел.

— Странно е, отче, че и вие сте загрижен за това.

Отец Анхел бъркаше в чекмеджетата на масата, търсейки отварачката.

— Не самите пасквили ме безпокоят — каза той малко объркан, като не знаеше какво да прави с бутилката. — Безпокои ме известно чувство за несправедливост във всичко това.

Кметът взе от него бутилката и я отвори толкова сръчно с лявата си ръка о налчето на ботуша, че това привлече вниманието на отец Анхел. После облиза излязлата по гърлото на бутилката пяна.

— Всеки си има личен живот — започна той, без да успее да довърши мисълта си. — Наистина, отче, не виждам какво може да се направи.

Свещеникът се настани до работната маса. „Би трябвало да знаете — каза той. — В края на краищата това съвсем не е нещо ново за вас.“ Обходи стаята с разсеян поглед и каза с друг тон:

— Ще трябва да се направи нещо преди неделя.

— Днес е четвъртък — уточни кметът.

— Имам представа за времето — възрази свещеникът. И добави с неподозирана живост: — Но може би няма да е прекалено късно, за да изпълните дълга си.

Кметът се опита да извие шията на бутилката. Отец Анхел го гледаше как се разхожда от единия до другия край на стаята, изправен и строен, без никаква следа от физическо остаряване, и изпита остро чувство за малоценност.

— Както виждате — потвърди той, — не се касае за нищо изключително.

На камбанарията удари единадесет. Кметът изчака да отзвучи и последният звън и тогава с ръце на масата се наведе към свещеника. На лицето му бе изписана същата загриженост, която трябваше да прозвучи и в гласа му.

— Вижте какво, отче — започна той. — Селото е спокойно, у хората се заражда доверие във властта. Всяка проява на сила в този момент би била прекалено голям риск за нещо толкова незначително.

Отец Анхел поклати утвърдително глава. Помъчи се да обясни:

— Имам пред вид някакви най-общи мерки за сигурност.

— Във всеки случай — продължи кметът, без да променя положението си — аз вземам под внимание обстоятелствата. Вие знаете — държа затворени в участъка шестима полицаи, които получават заплата, без да вършат нищо. Не можах да издействам да ги сменят.

— Знам — каза отец Анхел. — Не ви обвинявам в нищо.

— Сега — продължаваше разпалено кметът, без да обръща внимание на прекъсването — за никого не е тайна, че трима от тях са углавни престъпници, измъкнати от дранголника и преоблечени като полицаи. Така както стоят нещата, не мога да ги пусна на улицата да ловят призраци.

Отец Анхел разпери ръце.

— Естествено — съгласи се решително — това изобщо не влиза в сметката. Но защо например не се обърнете към почтените граждани?

Кметът се протегна и неохотно отпи няколко глътки от бутилката. Ризата на гърдите и гърба му беше мокра от пот. После рече:

— Почтените граждани, както вие казвате, си умират от смях с тия пасквили.

— Не всички.

— Освен това не е редно да тревожим хората за нещо, което в края на краищата не си заслужава. Откровено казано, отче — завърши той в добро настроение, — до тази вечер не ми бе хрумвало, че вие и аз ще имаме нещо общо с тая работа.

Отец Анхел придоби майчинско изражение. „Донякъде, да“ — възрази той и се впусна в дълго обяснение, в което вече се промъкваха назрели пасажи от проповедта, която мислено бе започнал да подрежда от предишния ден, по време на обяда у вдовицата Асис.

— Става дума, ако може така да се каже — достигна той връхната точка, — за тероризъм в морално отношение.

Кметът широко се усмихна. „Добре, добре — почти го прекъсна той. — Хартийките не си заслужават толкова философстване, отче.“ Като остави на масата недоизпитата бутилка, той отстъпи в най-добро настроение:

— Щом ми поставяте въпроса по този начин, трябва да видим какво можем да направим.

Отец Анхел поблагодари. Не било никак приятно, както каза той, човек да се изкачи на амвона в неделя с тревога като тази. Кметът се бе опитал да го разбере. Но си давал сметка, че е прекалено късно и вече отнемал от съня на свещеника.