В лош час

Шлепът изсвири, обърна се в средата на реката и тълпата, струпана на кея, и жените по прозорците видяха за последен път Росарио де Монтеро, редом с майка й, седнала на същото тенекиено сандъче, с което преди седем години бе слязла в селото. Доктор Октавио Хиралдо, който се бръснеше на прозореца на кабинета си, имаше чувството, че в известен смисъл това пътуване бе връщане към действителността.

Доктор Хиралдо я бе видял в деня, когато пристигна — с овехтяла униформа от педагогическото училище и мъжки обувки, как разпитва на пристанището кой ще й вземе по-малко, за да отнесе сандъка й до училището. Изглеждаше примирена, че ще остарее без амбиции в това село, чието име видяла написано за пръв път — както тя самата разказваше — на билетчето, което извадила от шапката, когато единадесет кандидатки теглили жребий за шест места. Настани се в една стаичка в училището, с железен креват и леген, и в свободните си часове бродираше покривки, докато кашата вреше на газения примус. Същата година, около Коледа, тя се запозна със Сесар Монтеро на една училищна вечеринка. Той беше див ерген с неясен произход, забогатял от дърводобив, който живееше в девствената джунгла сред диви кучета и се появяваше в селото много рядко и винаги небръснат, с подковани ботуши и двуцевка. Тогава тя все едно, че за втори път извади от шапката печелившото билетче — мислеше си доктор Хиралдо с насапунисана брада, когато някакво силно зловоние го изтръгна от спомените му.

Ято лешояди се пръсна на отсрещния бряг, подплашено от вълнението на шлепа. Вонята на мърша се задържа за миг над кея, залюля се в утринния ветрец и проникна в дъното на къщите.

— Още ли, мамка му! — възкликна кметът на балкона на спалнята си, като гледаше разлетелите се лешояди. — Тая гадна крава.

Запуши носа си с кърпа, влезе в спалнята и затвори вратата на балкона. Миризмата проникваше и вътре. Без да си сваля фуражката, той окачи огледалото на един пирон и започна грижливия опит да обръсне все още подутата си буза. Малко след това цирковият импресарио почука на вратата.

Кметът го покани да седне и го загледа в огледалото, докато се бръснеше. Носеше риза на черни карета, панталони за езда с гамаши и къс камшик, с който непрекъснато се потупваше по коляното.

— Вече дойде първото оплакване от вас — каза кметът, като изстъргваше с бръснача остатъците от две седмици отчаяние. — Още снощи.

— Какво може да е?

— Че пращате хлапетата да крадат котки.

— Не е вярно — каза импресариото, — купуваме на тегло всяка донесена котка, без да питаме откъде е дошла, за да храним зверовете.

— Живи ли им ги хвърляте?

— А, не — възрази импресариото, — това би събудило инстинкта за жестокост у зверовете.

След като се изми, кметът се обърна към него, като триеше лицето си с кърпата. Дотогава не бе забелязал, че оня носеше пръстени с разноцветни камъни на почти всичките си пръсти.

— Ами ще трябва да измислите нещо друго — рече той. — Ловете каймани, ако искате, или използвайте рибата, която се хвърля през този сезон. Но живи котки — тая да я нямаме.

Импресариото сви рамене и последва кмета до улицата. Групички мъже разговаряха на пристанището въпреки зловонието на кравата, заклещила се между буренаците на отсрещния бряг.

— Педерасти — извика кметът. — Вместо да клюкарствате като жени, още от вчера трябваше да организирате група, която да измъкне тая крава.

Неколцина мъже го наобиколиха.

— Петдесет песос — предложи кметът — на оня, който до един час ми донесе в канцеларията рогата на тая крава.

На края на кея се вдигна врява. Някои бяха чули предложението на кмета и скачаха в лодките, като си подхвърляха взаимни предизвикателства, докато развързваха въжетата. „Сто песос — удвои сумата кметът, също въодушевен. — По петдесет песос за всеки рог.“ Отведе импресариото до края на кея. Двамата изчакаха, докато първите лодки стигнаха плитчините на другия бряг. Тогава кметът се обърна усмихнат към импресариото.

— Това е щастливо село — рече.

Импресариото потвърди с кимване. „Единственото, което ни липсва, са ей такива неща — продължи кметът. — Хората прекалено много мислят за разни щуротии, защото нямат занимания.“ Малко по малко около тях се насъбра групичка деца.

— Циркът е там — рече импресариото.

Кметът го влачеше под ръка към площада.

— Какво правите? — попита той.

— Всичко — отвърна импресариото, — пълен спектакъл за малки и големи.

— Това не е достатъчно — възрази кметът. — Необходимо е също така да е достъпен за всички.

— И това имаме пред вид — каза импресариото.

Заедно стигнаха до празното място зад киносалона, където бяха започнали да издигат палатката. Мъже и жени с тъжен вид вадеха декори и бои от огромните обковани с месинг сандъци. Когато последва импресариото между скупчените хора и вехтории, стискайки ръка на всички артисти, кметът се почувства като след корабокрушение. Едра жена с решителни жестове и с извънредно много златни пломби огледа ръката му, след като я стисна.

— Има нещо странно в бъдещето ти — рече тя.

Кметът отдръпна ръка, без да успее да потисне мигновено чувство на досада. Импресариото потупа жената с камшика по ръката. „Остави лейтенанта на мира“ — каза й той, без да се спира, побутвайки кмета към дъното на празното място, където бяха зверовете.

— Вие вярвате ли в това?

— Зависи — каза кметът.

— Мене не успяха да ме убедят — каза импресариото. — Когато човек се занимава с тия работи, накрая започва да вярва само в човешката воля.

Кметът огледа задрямалите от жегата животни. От клетките се носеше топъл и кисел дъх и нещо като безнадеждна мъка трептеше в ритмичното дишане на зверовете. Импресариото поглади с камшика муцуната на един леопард, който гальовно се изви с леко ръмжене.

— Как се казва? — попита кметът.

— Аристотел.

— Питам за жената — поясни кметът.

— А-а — проточи импресариото, — наричаме я Касандра, огледало на бъдещето.

Кметът направи отчаяна физиономия.

— Бих искал да спя с нея — каза той.

— Всичко е възможно — каза импресариото.

Вдовицата Монтиел дръпна пердетата на спалнята си, като мърмореше: „Горкичките мъже.“ Подреди нещата на нощната масичка, прибра в чекмеджето броеницата и молитвеника и изтри подметките на сините си чехли о тигровата кожа, просната пред леглото. После направи пълна обиколка на стаята, за да заключи тоалетката, трите врати на гардероба и квадратния шкаф, върху който се мъдреше един гипсов Свети Рафаел. Накрая заключи и стаята.

Докато слизаше по широката стълба, постлана с плочи с издълбани плетеници, тя си мислеше за странната съдба на Росарио де Монтеро. Когато я видя как завива зад ъгъла на пристанището, с прилежната си стойка на ученичка, научена да не обръща глава, вдовицата Монтиел, надвесена над решетките на балкона, предусети, че нещо, което много отдавна бе започнало да свършва, най-после бе свършило.

На площадката на стълбата я посрещна панаирджийският кипеж на нейния двор. От едната страна на перилата имаше скеле с пити сирене, увити в млади листа; по-натам в един трем бяха наредени чували със сол и мехове с мед, а в дъното на двора се виждаше обор с мулета и коне и седла, окачени на напречните греди. Къщата беше просмукана с неизменната миризма на товарни животни, смесена с дъха на щавени кожи и смляна захарна тръстика.

В канцеларията вдовицата каза добър ден на господин Кармичаел, който отделяше пачки банкноти на писалището и сверяваше сумите в сметководната книга. Когато отвори прозореца, който гледаше към реката, утринната светлина нахлу в салона, отрупан с евтини украшения, с големи кресла в сиви калъфи и увеличен портрет на Хосе Монтиел с траурна лентичка на рамката. Вдовицата усети вонята на мърша още преди да съзре лодките по плитчините на отсрещния бряг.

— Какво става на другия бряг? — попита тя.

— Мъчат се да измъкнат една умряла крава — отвърна господин Кармичаел.

— Значи, това е било — каза вдовицата. — Цяла нощ сънувах тая миризма. — Тя погледна господин Кармичаел, погълнат от работата си, и добави: — Сега ни липсва само потопът.

Господин Кармичаел отговори, без да вдигне глава:

— Той започна преди петнадесет дни — рече.

— Така е — съгласи се вдовицата, — но сега стигнахме до края. Остава ни само да легнем в гроба под открито небе и да чакаме смъртта.

Господин Кармичаел я слушаше, без да прекъсва сметките. „Преди години се оплаквахме, че в това село нищо не се случва — продължи вдовицата. — Изведнъж започна трагедията, сякаш господ бе наредил да се случат наведнъж всички неща, които толкова години не се бяха случвали.“

От мястото си до касата господин Кармичаел се обърна да я погледне и я видя облакътена на прозореца, вперила очи в отсрещния бряг. Носеше черен костюм с дълги ръкави и си гризеше ноктите.

— Когато дъждовете отминат, нещата ще се оправят — каза господин Кармичаел.

— Няма да отминат — пророкува вдовицата. — Нещастието никога не идва само. Не видяхте ли Росарио де Монтеро?

Господин Кармичаел я бе видял. „Всичко това е някакъв безпричинен скандал — каза той. — Ако човек обръща внимание на пасквилите, накрая ще се побърка.“

— Пасквилите — въздъхна вдовицата.

— Вече написаха и моя — каза господин Кармичаел.

Тя се доближи до писалището с изумен вид.

— Вашия?

— Моя — потвърди господин Кармичаел. — Изписаха един — и голям, и пълен, и го залепиха в събота миналата седмица. Приличаше на киноафиш.

Вдовицата придърпа един стол към писалището. „Това е безобразие — възкликна тя. — Какво може да се каже за такова примерно семейство като вашето?“ Господин Кармичаел не беше разтревожен.

— Тъй като жена ми е руса, децата ни са най-различни — обясни той. — Представете си, единадесет са.

— Естествено — рече вдовицата.

— А в пасквила пишеше, че аз съм баща само на мургавите. И се изреждаха бащите на другите. Замесен е дори дон Чепе Монтиел, лека му пръст.

— Мъжът ми!

— Вашият и на други четири госпожи — каза господин Кармичаел.

Вдовицата бе започнала да плаче. „За щастие децата ми са далече — нареждаше тя. — Пишат, че не искат да се върнат в тая дивашка страна, където убиват студенти по улицата, а аз им отговарям, че имат право да си останат в Париж завинаги.“ Господин Кармичаел поизвърна стола си, защото разбра, че всекидневният досаден епизод бе започнал отново.

— Вие няма защо да се тревожите — рече той.

— Напротив — изхлипа вдовицата. — Аз първа трябваше да си събера партушините и да се махна от това село, макар да се затрият тези земи и тези всекидневни разправии, които са на дъното на всички нещастия. Не, господин Кармичаел, не ми трябва златен плювалник, за да храча кръв.

Господин Кармичаел се опита да я утеши.

— Вие трябва да поемете своята отговорност — рече той. — Такова богатство не може да се хвърли на улицата.

— Парите са дяволска измислица — каза вдовицата.

— Но в този случай те са резултат от тежкия труд на дон Чепе Монтиел.

Вдовицата захапа пръсти.

— Вие знаете, че това не е вярно — възрази тя. — Това са мръсно спечелени пари и първият, който заплати за това, като умря, без да се причести, бе Хосе Монтиел.

Не за пръв път го казваше.

— Вината, естествено, е на този звяр — възкликна тя, като посочи кмета, който минаваше по отсрещния тротоар под ръка с импресариото на цирка. — Но на мен се пада изкуплението.

Господин Кармичаел я остави сама. Пъхна в една картонена кутия пачките банкноти, вързани с ластичета, и застанал на вратата към двора, започна да вика ратаите по азбучен ред.

Докато мъжете получаваха седмичната си заплата, вдовицата Монтиел ги усещаше как минават, без да отвръщат на поздравите. Живееше сама в мрачната къща с девет стаи, където бе умряла Мама Гранде и която Хосе Монтиел бе купил, без да подозира, че вдовицата му ще трябва в нея да понася самотата до смъртта си. Нощем, докато обикаляше с пръскачката с флайтокс празните стаи, тя срещаше Мама Гранде, която трепеше въшки по коридорите, и я питаше: „Кога ще умра?“ Но тези щастливи срещи с отвъдното бяха успели само да увеличат съмненията й, защото отговорите, както на всички мъртъвци, бяха глупави и противоречиви.

Малко след единадесет вдовицата през сълзи видя отец Анхел да прекосява площада. „Отче, отче“ — повика тя, чувствайки, че с този вик прави последната крачка. Но отец Анхел не я чу. Бе почукал на вратата на вдовицата Асис, на отсрещния тротоар, и вратата предпазливо се бе отворила, за да го пропусне да влезе.

В коридора, преливащ от птичето чуруликане, вдовицата Асис лежеше в платнен стол, а лицето й бе покрито с напоена с одеколон кърпа. По почукването на вратата разбра, че е отец Анхел, но удължи този миг на облекчение, докато чу поздрава му. Тогава откри лицето си, съсипано от безсънието.

— Простете, отче — каза тя, — не ви очаквах толкова рано.

Отец Анхел не знаеше, че го бяха поканили за обяд. Извини се, малко объркан, каза, че и той е прекарал цялата сутрин в главоболие и предпочел да прекоси площада преди жегата.

— Няма значение — каза вдовицата. — Просто исках да кажа, че днес съм същинска развалина.

Свещеникът извади от джоба си един молитвеник без корици. „Ако искате, можете да си отдъхнете малко, докато аз се моля“ — рече той. Вдовицата се възпротиви.

— Чувствам се по-добре — каза тя.

Отиде до края на коридора със затворени очи и след като се върна, прекалено грижливо простря кърпата на страничното облегало на сгъваемия стол. Когато седна срещу свещеника, тя изглеждаше с няколко години по-млада.

— Отче — заговори тогава без драматизъм, — нуждая се от вашата помощ.

Отец Анхел прибра молитвеника в джоба си.

— На вашите услуги.

— Става дума пак за Роберто Асис.

Престъпвайки обещанието си да забрави пасквила, предишния ден Роберто Асис се бе сбогувал до завръщането си в събота и се бе върнал неочаквано още същата нощ. Оттогава до сутринта, когато умората го повалила, прекарал седнал в тъмната стая, в очакване на предполагаемия любовник на жена си.

Отец Анхел я изслуша слисан.

— Но това е неоснователно — каза той.

— Вие не познавате Асисовци, отче — възрази вдовицата. — Те имат адско въображение.

— Ребека знае мнението ми по въпроса за пасквилите — каза той. — Но ако искате, мога да поговоря и с Роберто Асис.

— По никакъв начин — рече вдовицата. — Това ще значи да налеем масло в огъня. Но ако вие споменете за пасквилите в неделната проповед, аз съм сигурна, че Роберто Асис ще се замисли.

Отец Анхел разпери ръце.

— Невъзможно — възкликна той. — Това би значело да отдадем на случая значението, което той не заслужава.

— По-важно е да се предотврати едно престъпление.

— Смятате ли, че може да се стигне дотам?

— Не само смятам — каза вдовицата, — но и съм сигурна, че няма да имам сили, за да му попреча.

Малко след това седнаха около масата. Една боса прислужница поднесе ориз с фасул, варени зеленчуци и блюдо с кюфтета, плуващи в някакъв гъст кафяв сос. Отец Анхел мълчаливо си сипа. Лютият пипер, дълбоката тишина в къщата и усещането за смут, което в този миг изпълваше сърцето му, отново го пренасяха в голата му стаичка на млад свещеник през онова жарко пладне в Макондо. В един такъв ден — прашен и горещ, той бе отказал християнско погребение на един обесен, когото суровите жители на Макондо не искаха да заровят.

Разкопча яката на расото си, за да остави потта свободно да се стича.

— Добре — каза на вдовицата. — Тогава постарайте се Роберто Асис да присъства на неделната служба.

Вдовицата Асис обеща.

Доктор Хиралдо и жена му, които никога не спяха подир пладне, запълниха следобеда с четенето на един разказ от Дикенс. Бяха на вътрешната тераса — той в хамака, слушаше със сключени на тила ръце; тя, с книгата в скута, четеше с гръб към ромбовете светлина, в които пламтяха гераниите. Чете безстрастно, професионално, без да променя положението си на стола. Не дигна глава чак до края, но дори и след това остана с разтворена върху коленете книга, докато мъжът й се миеше в легена. Жегата предвещаваше буря.

— Това дълъг разказ ли е? — попита тя, след като внимателно обмисли въпроса.

Със старателни движения, заучени в хириругическата зала, лекарят вдигна глава от легена. „Казват, че е къса повест — отвърна той, застанал пред огледалото, докато мажеше косата си с брилянтин. — Аз бих казал, че по-скоро е дълъг разказ.“ Разтри с пръсти мазнината по черепа си и заключи:

— Критиците биха казали, че е къс разказ, но твърде дълъг.

Облече си бял ленен костюм, подпомаган от жена си. Би могла да мине за негова по-голяма сестра не само заради спокойното обожание, с което го ограждаше, но и заради студенината в очите, която я караше да изглежда по-възрастна. Преди да излезе, доктор Хиралдо й показа списъка и реда на посещенията, ако неочаквано се появеше някой спешен случай, и премести стрелките на картонения часовник в чакалнята: „Докторът ще се върне в пет.“

Улицата трептеше в маранята. Доктор Хиралдо тръгна по сенчестия тротоар, преследван от някакво предчувствие — въпреки натежалия въздух този следобед нямаше да вали. Цвърченето на щурците правеше по-осезаема самотата на пристанището, но кравата бе измъкната и отвлечена от течението, затова вонята на мърша бе оставила огромна празнина във въздуха.

Телеграфистът го повика от хотела.

— Получихте ли телеграмата?

Доктор Хиралдо не я бе получил.

— Съобщете условията за изпращането, подписан Аркофан — издекламира по памет телеграфистът.

Заедно отидоха до пощенската служба. Докато лекарят пишеше отговора, служителят започна да клюма.

— Това е от солната киселина — обясни лекарят без особена научна убеденост. И въпреки предчувствието си добави утешително, след като свърши да пише: „Може би тази вечер ще вали.“

Телеграфистът преброи думите. Лекарят не му обърна внимание. Гледаше една обемиста книга, отворена до апарата. Попита дали е роман.

— „Клетниците“ на Виктор Юго — изтрака телеграфистът. Запечата копието на телеграмата и се върна до тезгяха с книгата в ръка. — Мисля, че с тази ще откараме до декември.

Доктор Хиралдо знаеше от години, че телеграфистът запълва свободните си часове, като предава поеми на телеграфистката в Сан Бернардо дел Виенто. Не знаеше, че й чете и романи.

— Това е твърде сериозна книга — каза той, като разлистваше оръфания том, който събуди в паметта му смътни юношески вълнения. — Александър Дюма би бил по-подходящ.

— Тя харесва тази — обясни телеграфистът.

— Познаваш ли я вече?

Телеграфистът отрицателно поклати глава.

— Но все едно, че я познавам — каза той. — Бих я разпознал във всяко кътче на света по това как подскача на „р“-тата.

И този следобед доктор Хиралдо имаше запазен час за дон Сабас. Завари го изтощен в леглото, загърнат в пешкир от кръста нагоре.

— Хубави ли бяха бонбоните? — попита лекарят.

— От жегата е — оплака се дон Сабас, като извърна към вратата огромното си туловище на баба. — Бих си инжекцията след обяда.

Доктор Хиралдо отвори чантата си върху поставена до прозореца маса. Щурците цвърчаха в двора, а в стаята беше като в парник. Седнал в подлогата, дон Сабас пусна вяла струя урина. Когато лекарят взе в стъклената тръбичка проба от кехлибарената течност, болният се почувства ободрен. Като наблюдаваше анализа, той каза:

— Внимавайте много, докторе, защото не искам да умра, без да узная как свършва тази история.

Доктор Хиралдо пусна една синя таблетка в стъкленицата.

— Коя история?

— С пасквилите.

Дон Сабас го проследи с кротък поглед, докато лекарят загряваше тръбичката на пламъка на спиртника. Подуши. Безцветните очи на болния го чакаха с въпрос.

— Добре — каза лекарят, докато изливаше пробата в подлогата. После внимателно изгледа дон Сабас: — И вие ли обръщате внимание на тази история?

— Аз не — отвърна болният. — Но чудесно се забавлявам със страха на хората.

Доктор Хиралдо приготвяше спринцовката за подкожни инжекции.

— Освен това — продължи дон Сабас — на мене ми лепнаха пасквил преди два дни. Все същите глупости — лудориите на синовете ми и историята с магаретата.

Лекарят притисна артерията на дон Сабас с каучуковата сонда. Болният повтори това за магаретата и накрая трябваше да разкаже историята, защото на доктора му се струваше, че не я знае.

— Това е една сделка с магарета, която направих преди двадесет години — каза дон Сабас. — Работата е там, че всички продадени от мене магарета след два дни умираха без никакви следи от насилие.

Протегна ръката си с отпуснати меса на лекаря, за да му вземе кръв. Когато доктор Хиралдо затисна мястото с памуче, дон Сабас сгъна лакътя си.

— И знаете ли какво измислиха хората?

Лекарят поклати глава.

— Пуснаха слуха, че съм се промъквал нощем в градините и съм застрелвал магаретата, като съм пъхал револвера в задниците им.

Доктор Хиралдо прибра в джоба на сакото си стъклената тръбичка с кръвната проба.

— Тази история има всички изгледи да е вярна — рече той.

— Хапели са ги змиите — каза дон Сабас, седнал в леглото като ориенталски идол. — Но все пак трябва да си голям страхопъзльо, за да пишеш в пасквили нещо, което цял свят го знае.

— Това винаги е била характерна черта на пасквилите — рече лекарят. — Пишат в тях това, което цял свят знае и което наистина почти винаги е вярно.

Дон Сабас за миг усети, че му прилошава. „Наистина“ — измънка той, като бършеше с чаршафа потта от подпухналите си клепачи. После веднага реагира:

— Работата е там, че в тази страна зад всяко богатство се крие по едно умряло магаре.

Лекарят чу изречението, надвесен над легена. Видя отразена във водата собствената си реакция — едни толкова съвършени зъби, че не приличаха на естествени. Като погледна пациента през рамо, той каза:

— Винаги съм смятал, скъпи дон Сабас, че единствената ви добродетел е безсрамието.

Болният се оживи. Нападките на лекаря предизвикваха у него някакво внезапно подмладяване. „И половата ми потентност“ — каза той и придружи думите си със свиване на ръка, което можеше да мине за жест за раздвижване на кръвта, но на лекаря се стори красноречиво безсрамен. Дон Сабас тромаво надигна задник.

— Затова си умирам от смях с тия пасквили — продължи той. — Казват, че синовете ми запретвали полата на всяко напъпило момиченце из околността, а аз казвам — на баща си са се метнали.

Преди да се сбогува, доктор Хиралдо трябваше да изслуша спектралната рекапитулация на сексуалните приключения на дон Сабас.

— Щастлива младост — възкликна накрая болният. — Щастливи времена бяха. Тогава едно шестнайсетгодишно момиче струваше по-малко от една юница.

— От тези спомени ще ви се увеличи захарта — каза лекарят.

Дон Сабас отвори уста.

— Напротив — възрази той. — Те са по-добри от проклетите ви инжекции с инсулин.

Когато излезе на улицата, лекарят имаше усещането, че по вените на дон Сабас е започнал да тече сладък сок. Но друго нещо го тревожеше — пасквилите. От дни насам в кабинета му достигаха най-различни слухове. Този следобед, след посещението при дон Сабас, той разбра, че всъщност от една седмица не бе чул да се говори за нищо друго.

През следващия час направи още няколко визитации и навсякъде говореха само за пасквилите. Изслуша разказите, без да коментира, като си даваше вид на шеговито безразличен, а всъщност се мъчеше да стигне до някакво заключение. Връщаше се в кабинета си, когато отец Анхел, който излизаше от дома на вдовицата Монтиел, го изтръгна от размислите му.

— Как са болните, докторе? — попита отец Анхел.

— Моите са добре, отче — отвърна лекарят. — А вашите?

Отец Анхел прехапа устни. Хвана лекаря под ръка и заедно тръгнаха през площада.

— Защо питате?

— И аз не знам — каза лекарят. — Имам сведения, че сред вашата клиентела се шири тежка епидемия.

Отец Анхел се отклони от темата, което на доктора се стори съзнателно.

— Току-що говорих с вдовицата Монтиел — рече свещеникът. — Тази нещастна жена е със съвсем разстроени нерви.

— Може да е от угризение на съвестта — постави диагноза лекарят.

— Натрапчивата мисъл за смъртта.

Макар да живееха в противоположни посоки, отец Анхел го придружи до кабинета му.

— Сериозно, отче — започна отново лекарят. — Какво мислите за пасквилите?

— Не мисля за тях — отвърна свещеникът. — Но ако ме накарате да го сторя, ще ви кажа, че те са дело на завистта в едно достойно за пример село.

— Така ние, лекарите, не поставяхме диагнози дори в Средновековието — възрази доктор Хиралдо.

Спряха се пред кабинета. Като си вееше бавно, отец Анхел за втори път този ден каза, че „не бива да отдаваме на случая значението, което той не заслужава“. Доктор Хиралдо се почувства разтърсен от някакво дълбоко отчаяние.

— Откъде знаете, отче, че няма нищо вярно в това, което пишат пасквилите?

— Щях да го знам от изповедите.

Лекарят студено го погледна право в очите.

— Още по-лошо, че не го знаете от изповедите — каза той.

Същия този следобед свещеникът забеляза, че и в домовете на бедните говорят за пасквилите, но по различен начин и дори с някаква здрава радост. Вечеря неохотно, след като прочете молитвата, измъчван от остро главоболие, което отдаде на обедните кюфтета. После потърси моралната оценка за филма и за пръв път през живота си изпита някакво смътно чувство за гордост, когато удари дванадесетте удара на абсолютната забрана. Накрая облегна една табуретка на входната врата и усещайки, че главата му се пръска от болка, реши публично да провери кои влизат в киното, пренебрегвайки предупреждението му.

Влезе кметът. Наместил се в един ъгъл в партера, той изпуши две цигари още преди да започне филмът. Подутината вече съвсем беше спаднала, но тялото му още страдаше от спомена за преминалите нощи и ефекта от хапчетата, затова от цигарите му се повдигна.

Киносалонът представляваше двор, ограден с циментов зид, покрит с поцинкована ламарина до средата на партера и обрасъл с трева, която, изглежда, всяка сутрин се съживяваше, наторявана с дъвка и цигарени угарки. За миг пред очите на кмета заплуваха пейките от нерендосани дъски, желязната решетка, която отделяше партера от галерията, и той зърна шеметно трептене по боядисаната в бяло стена в дъното, където се прожектираше филмът.

Почувства се по-добре, когато светлините угаснаха. Тогава оглушителната музика на високоговорителя спря, но стана по-силна вибрацията на електрическия генератор, инсталиран в дървена кутия до прожекционния апарат.

Преди филма пуснаха реклами. Шум от приглушен шепот, бързи стъпки и пресеклив смях раздвижиха за няколко минути полумрака. Внезапно стреснат, кметът помисли, че това тайно вмъкване в киното прилича на подстрекателство срещу строгите норми на отец Анхел.

Дори само по вълна̀та от одеколон той би познал собственика на киносалона, когато той мина покрай него.

— Разбойник — пошушна му той, като го хвана за лакътя. — Ще трябва да платиш специален данък.

Като се смееше през зъби, собственикът седна до него.

— Филмът е хубав — рече.

— Аз лично — каза кметът — бих предпочел всички да са лоши. Няма нищо по-скучно от моралното кино.

Преди години никой не би приел много сериозно тази камбанна цензура. Но всяка неделя, на литургията, отец Анхел посочваше от амвона и прогонваше от църквата ония жени, които през седмицата бяха нарушили забраната му.

— Спаси ни задната вратичка — каза собственикът.

Кметът се бе загледал в остарелия кинопреглед. Заговори, като се спираше, когато нещо привлечеше вниманието му на екрана.

— Навсякъде е така — рече той. — Попът не дава причастие на жените, които носят къси ръкави, а те продължават да си ги носят, но си прикачват дълги ръкави, преди да влязат в църква.

След кинопрегледа пуснаха реклама за филма през следващата седмица. Гледаха я мълчаливо. Когато свърши, собственикът се наведе към кмета.

— Лейтенанте — прошепна той, — купете ми тая история.

Кметът не откъсна очи от екрана.

— Не е изгодна.

— За мене не е — каза собственикът. — Но за вас ще бъде истинска мина. Естествено на вас попът няма да ви играе номера с камбаната.

Кметът размисли, преди да отговори.

— Нрави ми се — рече той.

Но не каза нищо конкретно. Сложи крака на предната скамейка и се изгуби из лабиринта на някаква оплетена драма, която в края на краищата, както си помисли, не заслужаваше повече от четири камбани.

Като излезе от киното, той се отби в салона за билярд, където се разиграваше лотария. Беше горещо и радиото прецеждаше някаква насечена музика. След като изпи бутилка минерална вода, кметът си тръгна да спи.

Повървя безгрижно по брега, като усещаше в мрака набъбналата река, шепота на утробата й и миризмата й на голямо животно. Пред вратата на спалнята си той рязко спря. Отскочи назад и измъкна револвера от кобура.

— Излезте на светло — каза с напрегнат глас, — или ще ви надупча.

Някакъв много нежен глас долетя от тъмното.

— Не бъдете нервен, лейтенанте.

Той не прибра револвера, докато този, който се криеше, не излезе на светло. Беше Касандра.

— Спаси се по чудо — рече кметът.

Поведе я към спалнята. Доста време Касандра говори, следвайки някаква неравна траектория. Бе седнала в хамака и както говореше, свали обувките си и погледна някак наивно яркочервените си лакирани нокти на краката.

Седнал срещу нея, кметът си вееше с фуражката и продължаваше да разговаря с безупречна коректност. Отново бе запушил. Когато удари дванадесет, тя се опъна по очи в хамака, протегна към него ръката си, украсена с дрънкащи гривни, и го щипна по носа.

— Късно е, момче — каза тя. — Загаси лампата.

Кметът се усмихна.

— Не те повиках за това — каза той.

Тя не разбра.

— Знаете ли да гледате? — попита кметът.

Касандра отново седна в хамака. „Естествено“ — отвърна. А после, като разбра, тя си сложи обувките.

— Но не нося картите — рече.

— Който иска да яде — усмихна се кметът, — си носи и лъжица.

Той извади опърпано тесте карти от дъното на куфара. Тя огледа внимателно всяка карта, от едната и от другата страна. „Другите карти са по-хубави — каза тя. — Но все пак важно е връзката.“ Кметът придърпа една масичка, седна срещу нея и Касандра изтегли картата.

— На любовта или на работата? — попита тя.

Кметът обърса потта от ръцете си.

— На работата — отвърна той.