25

Валеше проливно, сякаш Всевишният бе изпил океана и сега го изливаше над главите им.

Вече два часа Томас не помръдваше от мястото, където се бе настанил. Беше се сгушил до стената, изтощен и настръхнал, с надеждата най-сетне слухът му да се възстанови. Като че ли се получаваше — макар и постепенно, звънтенето в ушите му заглъхваше. Когато се закашля за пореден път, стори му се, че не долавя само вибрации. А чува нечия далечна кашлица. И заедно с нея равномерния тропот на дъжда. Може би в края на краищата не бе съвсем оглушал.

Мрачната сивкава светлина, която се процеждаше от прозорците, не помагаше с нищо да се прогони усещането за хлад в сградата. Останалите езерни се бяха разположили по краищата на помещението. Миньо лежеше свит на кълбо в краката на Томас и почти не помръдваше — от време на време по тялото му преминаваха болезнени гърчове. До него седяха Нют и Пържитиган. Никой не бе преброил езерните, за да установи дали има липсващи. Всички седяха безпомощно като Томас, опитвайки се да си обяснят що за свят би могъл да породи подобна буря?

Тихото трополене на дъжда постепенно се усили и Томас вече не се съмняваше, че слухът му се възвръща. Успокояващ звук, който му помогна най-сетне да заспи.

Когато се събуди, тялото му бе вкочанено и имаше усещането, че в жилите му тече лепило. Но поне слухът му се бе възстановил напълно. Чуваше тежкото дишане на спящите езерни, стенанията на Миньо и плющящия отвън проливен дъжд.

Беше тъмно. Непрогледно. По някое време се бе спуснала нощта.

Той се обърна, за да се намести, усети, че главата му се опира в нечий крак, и отново заспа.

Две неща му помогнаха да се събуди — светлината на изгрева и внезапната тишина. Бурята бе утихнала и той бе проспал нощта. Но въпреки болките в израненото тяло имаше едно друго терзание, което надмогваше всичко останало.

Гладът.

Светлината нахлу през натрошените прозорци и окъпа пода около него. Той вдигна глава и установи, че се намират в руините на масивна сграда — огромни дупки във всеки един от таваните над тях преминаваха през всички етажи и разкриваха небето. Сякаш само стоманеното скеле на сградата я държеше да не рухне съвсем. Не можеше да си представи каква е била силата, причинила подобно разрушение. Ала поне виждаше високо горе синьо небе и това бе сигурен признак, че страховитата буря е отминала напълно.

Остра болка в стомаха му напомни, че не е ял нищо от доста време. Той се огледа и установи, че повечето от езерните продължават да спят, но Нют се бе облегнал на стената и бе втренчил невиждащ поглед към средата на помещението.

— Ей, добре ли си? — повика го Томас. Дори челюстта го болеше.

Нют извърна бавно глава към него и погледът му постепенно се фокусира.

— Дали съм добре? Да, май съм добре. Живи сме и това е най-важното. — В гласа у се долавяше горчивина.

— Понякога се питам… — поде Томас.

— Какво се питаш?

— Дали животът има някакво значение. Дали не е по-добре да си умрял.

— Моля те. Не мога да повярвам и за миг, че го каза.

Томас се втренчи в приятеля си. Сетне се засмя и изведнъж се почувства по-добре.

— Прав си. Просто се поддадох на песимизма.

Нют махна с ръка към Миньо.

— Какво стана с него?

— Удари го светкавица и му подпали дрехите. Нямам представа как не му изпържи мозъка. Но успяхме да потушим огъня, преди да пострада сериозно.

— Преди да пострада сериозно? Ако питаш мен, има вид на доста сериозно пострадал.

Томас затвори очи и облегна глава на стената.

— Но — както ти сам каза — е жив, нали? И все още носи дрехи, което означава, че кожата му не е обгоряла навсякъде. Ще се оправи.

— Да, сигурно. — Нют го погледна насмешливо. — Припомни ми да не те наемам за личен лекар.

— Оххх — простена Миньо, отвори очи и примижа срещу Томас. — Ей, човече. Играта ми се разказа.

— Какво е положението? — попита го Нют.

Вместо да отговори, Миньо се надигна бавно, като стенеше при всяко движение. Най-сетне успя да приседне и да се подпре на стената. Дрехите му бяха обгорели и висяха на парцали. На места кожата му бе на огромни мехури, досущ зловещи изпъкнали очи на някое извънземно. Но макар Томас да не беше лекар, знаеше, че това са рани, с които ще могат да се справят. Лицето на Миньо бе съхранено в голямата си част и дори все още имаше коса.

— Не е чак толкова зле, щом успя да седнеш — прецени Томас.

— Млъквай — скастри го Миньо. — Аз съм жилав човек. Все още мога да скоча и да ти сритам задника.

— Какво пък, ще си мълча. Само стомахът ми ще къркори.

Миньо бавно огледа налягалите.

— Колко? — попита.

Томас ги преброи. Единайсет. След всичко, през което бяха преминали, само единайсет бяха оцелели. И това включваще новото хлапе — Арис. Четиресет или петдесет обитаваха Езерото, когато Томас пристигна само преди няколко седмици Сега бяха останали единайсет.

— Единайсет.

Известно време не намери сили да заговори.

„Как може да съм бил част от ЗЛО? — запита се. — Как може да участвам във всичко това?”

Знаеше, че трябва да им разкаже за своите видения или сънища, но не намери сили да го стори.

— Само единайсет останахме — въздъхна Нют.

— Колко сме загубили в бурята? — попита Миньо безизразно, като че брояха ябълки.

— Седмина — отвърна Нют с очевидно неудоволствие в гласа. Сетне повтори по-меко: — Седем. Освен ако някои не са изтичали в друга сграда.

— Човече — въздъхна Миньо. — Как ще си пробием път със сила през този град, ако разполагаме само с единайсет души? Не бих се учудил, ако наоколо бъка от побърканяци. Хиляди. А ние дори не знаем какво можем да очакваме от тях!

Лицето на Нют се сгърчи от мъка.

— Само за това ли можеш да мислиш? Ами хората, които изгубихме? Не виждам Джак. Също и Уинстън — той и без това беше обречен. И… — огледа се — няма ги Стан и Тим. Не мислиш ли за тях?

— Ей, ей — размаха ръце Миньо. — Успокой се, братко. Не съм искал да ви бъда водач. Ти можеш да цивриш цял ден за изгубените си приятели, но това не е работа за водача. От мен се очаква да реша какво ще правим нататък.

— Ами явно затова сме ти гласували доверие — отбеляза хладно Нют. Но после тонът му се смекчи. — Както и да е. Съжалявам. Искам само…

— Да, аз също съжалявам — прекъсна го Миньо.

В този момент към тях се приближи Арис. Томас нямаше нишо против разговорът да поеме в нова посока.

— Да сте виждали някога нещо подобно на тази буря? — запита новият хлапак.

Томас поклати глава, защото Арис гледаше към него.

— Не ми изглеждаше съвсем естествена. Сигурен съм, че такива неща не се случват обичайно.

— Не забравяй какво ни каза Плъха, а и жената от автобуса — напомни Миньо. — Има слънчеви изригвания и целият свят е изгорял като пъкъл. Климатът е полудял, защо да не стават подобни бури? Ако питаш мен, може да се изправим и срещу по-страшни неща.

— Не ми се мисли за това — въздъхна Арис.

— Разбирам те.

Нют посочи строшения прозорец отсреща.

— Тази поне отмина. Най-добре да помислим какво ще правим сега.

— Видя ли? — ухили се Миньо. — И ти си също толкова коравосърдечен, колкото и аз. Така трябва.

Томас си спомни за побърканяците, които бяха видели зад решетките в спалното. Бяха като зомбита, липсваха им само смъртните актове, за да бъдат официално обявени за мъртъвци.

— Да, време е да решаваме, преди да са се появили онези луди нещастници. И все пак, първо трябва да похапнем. Все още имаме малко храна.

— Храна?

Томас вдигна изненадано глава — гласът бе дошъл отгоре. Останалите последваха примера му. Едно лице надзърташе от Дупката на третия етаж — лице на млад мъж с южняшки черти. Очите му бяха ококорени и Томас предположи, че е от напрежение или учудване.

— Кой си ти? — извика Миньо.

После, за изненада на Томас и останалите, мъжът скочи през назъбения отвор в тавана и полетя към тях. В последния миг се сви на топка, претърколи се и се изправи на крака.

— Казвам се Хорхе — представи се той и разпери ръце като акробат, очакващ овации. — Аз съм побърканякът, който владее това място.

За един кратък миг Томас се усъмни, че непознатият наистина съществува. Появата му бе толкова неочаквана, а думите му — странни, дори глуповати. И въпреки това не изглеждаше толкова луд, колкото другите, макар вече да бе признал, че е побърканяк.

— Какво става бе, хора, да не сте изгубили ума и дума? — продължи засмяно Хорхе. — Или ви е страх от побърканяците? Страх ви е, че ще ви натръшкаме на земята и ще ви изядем очните ябълки? Мммм, вкусно. Обичам да хапвам очички, когато няма какво друго. Вкусът им е като на полусурови яйца.

— Значи си побърканяк? — попита го Миньо, който очевидно се стараеше да прикрива болката си. — Искаш да кажеш, че си луд, така ли?

— Не, каза само, че обича да яде очички — обади се Пържитиган. — Ако това не е определение за лудост…

Хорхе се разсмя, ала в смеха му определено се долавяше заплаха.

— Хайде, хайде, мои нови приятели. Ще си похапна от очичките ви само ако вече сте мъртви. Разбира се, в случай че се наложи, ще ви помогна да преминете в това състояние. Нали разбирате какво ви говоря? — Той ги огледа предизвикателно.

Известно време всички мълчаха. После Нют се обади:

— Колко сте тук?

Хорхе извърна глава към него.

— Колко ли? Колко побърканяци? Тук всички сме побърканяци, човече.

— Не това имах предвид и ти го знаеш — отвърна безизразно Нют.

Хорхе закрачи из помещението, като заобикаляше или прескачаше насядалите езерни и плъзгаше поглед по тях.

— Има доста неща, които трябва да разберете за живота в този град. За побърканяците и ЗЛО, за правителството, защо са ни изоставили тук да гнием от болестта, да се избиваме помежду си и да се побъркваме. За това, че има различни нива на изблика. Че за вас вече е късно — скоро ще се разболеете, ако вече не сте заразени.

Томас не откъсваше поглед от непознатия мъж, който ги засипваше с тези ужасни новини. Избликът. Смяташе, че вече е привикнал със страха от тази болест, но ето че сега той се пробуди отново в душата му. И нищо не можеше да направи.

Хорхе спря за миг пред него, краката му почти докоснаха Миньо. После отново закрачи.

— Но няма да продължава още дълго така, компренде? Тези, които са в неизгодно положение, трябва да говорят първи. Искам да знам всичко за вас. Откъде идвате, защо сте тук, каква, за бога, е вашата цел. Още сега.

Миньо неочаквано се изкиска.

— Ние ли сме в неизгодно положение? — Той поклати глава. — Освен ако тези мълнии не са ми изпекли ретините, струва ми се, че сме единайсет на брой, а ти си сам-самичък. Може би ти трябва да започнеш с обясненията.

Томас съжали за думите на Миньо. Бяха глупави и арогантни и можеха да им навлекат сериозни неприятности. Този тип несъмнено не беше сам. Възможно бе наоколо да се спотайват стотици побърканяци, да ги наблюдават, да чакат знак, за да се нахвърлят върху тях с ужасните си оръжия. Или дори по-лошо, да ги разкъсат като диваци с ръце и зъби.

Хорхе изгледа продължително Миньо. Нищо не можеше да се прочете по лицето му.

— Не ми каза това току-що, нали? Моля те, кажи ми, че не заговори като безмозъчно псе. Имаш десет секунди да ми се извиниш.

Миньо погледна Томас със самодоволна усмивка.

— Едно — произнесе Хорхе. — Две. Три. Четири.

Томас поклати глава, за да предупреди Миньо. „Направи го”.

— Пет. Шест.

— Направи го — произнесе на глас Томас.

— Седем. Осем.

Гласът на Хорхе постепенно се усилваше. Томас мярна някакво движение в сенките отгоре. Може би Миньо също го забеляза, защото изражението му внезапно се промени.

— Девет.

— Съжалявам — избърбори той неохотно.

— Струва ми се, че не го каза от сърце — укори го Хорхе. После изрита Миньо в крака.

Томас неволно сви юмруци, когато приятелят му извика от болка. Побърканякът се бе целил в някоя от раните.

— Искам да го кажеш с чувство, хермано.

Томас не сваляше изпълнен с ненавист поглед от непознатия мъж. Искаше му се да се хвърли върху него и да го събори с юмруци на земята. Също както бе постъпил с Гали след бягството от лабиринта.

Хорхе отмести крак назад и изрита Миньо още два пъти на същото място.

— Кажи го с чувство! — извика той и този път наистина изглеждаше като луд.

Миньо изстена и се хвана за крака.

— Съжалявам — изхлипа той с изкривено от болка лице. Но веднага щом Хорхе се ухили, доволен от унижението, на което го бе подложил, Миньо замахна и стовари юмрук върху пищяла на непознатия. Мъжът заподскача на един крак, после тупна на земята с вик на болка и изненада.

Секунда по-късно Миньо се озова върху него, обсипвайки го с удари и ругатни.

— Миньо! — кресна му Томас. — Спри! — Той скочи на крака и погледна за миг нагоре, докато приближаваше двамата. Там наистина нещо се движеше. Съгледа лицата на хората, надзъртащи от ръба и готови да се хвърлят. Спуснаха въжета, които затанцуваха в дупката.

— Горе има още! — извика Томас. — Миньо, спри веднага! Те ще ни убият! Ще ни избият всичките!

Хорхе се бе изправил на крака. От крайчеца на устата му се стичаше струйка кръв. Изражението на лицето му накара Томас да замръзне. Нямаше представа на какво може да е способен такъв човек.

— Почакай! — извика му Томас. — Моля те, почакай!

Хорхе се обърна бавно към него. По въжетата се спуснаха още побърканяци и скочиха на земята. Някои от тях се претърколиха, както бе направил Хорхе, други се приземиха изправени. После всички се скупчиха зад своя водач — бяха около петнайсет на брой. Мъже и жени, няколко юноши. Всичките мръсни и облечени в дрипи. Повечето от тях мършави, с болнав вид.

Миньо най-сетне се бе отдръпнал. Положението беше много напрегнато, сякаш до няколко секунди щеше да се разрази истинско клане. Томас сложи ръка на рамото на Миньо, другата вдигна в успокоителен жест към Хорхе.

— Моля те, дай ми само минута — каза Томас. — Нищо няма да спечелиш, ти и хората ти, ако ни нападнете.

— Нищо нямало да спечелим ли? — извика Хорхе и от устата му се разлетя слюнка. — Ще спечелим и още как. Това поне ти гарантирам, хермано. — Той размаха яростно юмруци.

После завъртя леко глава, толкова леко, че почти не се забелязваше. Но веднага щом го направи, побърканяците зад него извадиха изпод парцаливите си дрехи всякакви ужасни инструменти. Ножове. Ръждясали мачетета. Почернели пики, изработени от кой знае какво. Парчета стъкло с червени петна по върховете. Едно тринайсет-четиринайсетгодишно момиче държеше нащърбена лопата.

Томас изведнъж се изпълни със смразяващата увереност, че трябва да се молят за живота си. Езерните не биха могли да победят в битка с тези хора. Нямаше начин. Това не бяха скръбници, не съществуваше някакъв вълшебен таен код, с който да ги спрат.

— Чуйте ме — заговори той, като се молеше Миньо да не направи някоя глупост. — Ние не сме някаква случайна сбирщина от сбръчканяци. Ние сме полезни. Живи, а не мъртви.

На лицето на Хорхе внезапно се появи ново изражение. Може би искрица любопитство.

— Какво е сбръчканяк? — попита той.

И тогава Томас едва не се разсмя. Все пак се радваше, че се сдържа, инак кой знае какви щяха да са последствията.

— Само аз и ти. Насаме. За десет минути. Нищо повече не искам. Ако държиш, вземи оръжие.

Хорхе се ухили, или по-скоро изсумтя развеселено.

— Извинявай, ако те обидя, хлапе, но не мисля, че ще ми е нужно. — Той се огледа бавно и после кимна. — Добре, давам ти десет минути. Вие останете тук и не изпускайте от очи тези боклуци. Извикам ли да започнете, не искам да остане и един от тях жив. — Той посочи с ръка тъмния коридор в дъното на помещението. — Десет минути — повтори.

Томас кимна. Тъй като Хорхе не помръдваше, той тръгна напред. Мислеше си, че вероятно му предстои най-важният разговор в живота.

Или може би последният.

Загрузка...