10

Томас остана така близо минута, загледан в човека, койт се бе настанил така нехайно на стола. Сякаш бе прекарал на това място в четене целия си досегашен живот. Имаше къса черна коса, сресана назад върху бледото му теме, дълъг, закривен надясно нос и сновящи черни очи, които току се надигаха над ръба на книгата. Мъжът изглеждаше едновременно отпуснат и неспокоен.

И този бял костюм. Панталони, риза, вратовръзка, сак. Всичко в бяло.

Какво ли е това, за бога?

Томас погледна към езерните, които се тъпчеха с плодове и сандвичи от пакетите. Изглежда, не бяха забелязали човека зад масата.

— Кой е този тип? — провикна се Томас, без да се обръща конкретно към някого.

Едно от момчетата вдигна глава и спря да дъвче. После преглътна голям залък и отвърна:

— Нищо не иска да ни каже. Трябвало да чакаме, докато бъде готов. — Момчето сви рамене и се зае да бели портокал.

Томас насочи вниманието си към непознатия. Той все още седеше там и си четеше. Прелисти със шумолене страницата и продължи да плъзга поглед по текста.

Томас поклати глава и закрачи към него. Поредната странна случка в този…

— Внимавай — провикна се един от езерните, но беше твърде късно.

На десет крачки от масата Томас се блъсна в невидима стена. Първо я удари с нос и почувства нещо студено, като стъклена преграда. Сетне и останалата част от тялото му последва примера на носа, той отскочи от стената и се олюля назад. Инстинктивно вдигна ръка да разтърка носа си, като се чудеше как е било възможно да не види стената.

Но колкото и да напрягаше очи, не можа да различи нищо. Сякаш пред него имаше само въздух. Мъжът дори не го погледна.

Томас се приближи отново, този път по-бавно, протегнал ръце. Малко след това докосна преградата, но тя оставаше напълно невидима. Как бе възможно това? Усещаше я като стъкло — гладко, твърдо и студено.

Томас пристъпи вляво, после вдясно, ала и там имаше невидима стена. Тя преграждаше цялото помещение, нямаше начин да приближи непознатия при масата. Томас вдигна юмрук и затропа. Наистина от тази страна се чуваха приглушени удари, но нищо друго не последва. Някои от езерните зад него, между които и Арис, му подхвърлиха, че вече са го правили.

Странният дребен човечец на десетина крачки от него се прозя с досада и пусна крака на пода. Пъхна пръст в книгата, за да отбележи мястото, докъдето бе стигнал, и погледна към Томас, като не направи никакъв опит да скрие раздразнението си.

— Колко пъти трябва да повтарям? — рече мъжът с носов говор, който напълно съответстваше на бледата му кожа и мършавото тяло. И на костюма. Този глупав бял костюм. Странно, но гласът му не беше приглушен въпреки бариерата. — Остават ни още четиресет и седем минути, преди да получа разрешение да задействам втори етап от изпитанията. Моля ви, проявете търпение и ме оставете на спокойствие. Получихте храна и ви съветвам да се нахраните и да си починете. А сега, ако нямате нищо против…

Без да чака отговор, мъжът се облегна назад и отново вдигна крака. После отвори книгата на мястото, докъдето бе стигнал, и продължи да чете.

Томас го гледаше зяпнал. После се обърна бавно и подпря гръб на невидимата стена. Какво ли означаваше това? Дали още не спи и не сънува някакъв странен сън? По някаква причина тази мисъл подсили глада му и той погледна жадно към планината от храна. И тогава забеляза, че Миньо стои на вратата на спалното, скръстил ръце.

Томас посочи с палец през рамо и вдигна въпросително вежди.

— Виждам, че си се запознал с нашия нов приятел — засмя се Миньо. — Голяма работа е, няма що. Трябва да поискам и аз един такъв костюм. Много е забавен.

— Не спя, така ли? — попита Томас.

— Буден си, приятелче. А сега иди се наяж, че изглеждаш направо ужасно. Почти толкова зле, колкото онзи подобен на плъх човек, който си чете там книгата.

Томас сам се изненада колко бързо привикна с присъствието на мършавия човечец зад стената. След първоначалния интерес отново го завладя безразличие. Рано или късно човек приема всичко. Отправи се към купчината и се зае да задоволява апетита си. Тялото му жадуваше за вода, но засега реши да отложи задоволяването на тази нужда.

— Поукроти глада си — посъветва го Миньо, застанал отзад. — Доста сбръчканяци си изповръщаха червата. Така че спри за малко.

Томас се изправи, наслаждавайки се на усещането за пълнота в стомаха. Никак не му липсваше зверчето, което доскоро вилнееше там. Знаеше, че Миньо е прав — трябваше да се овладее. Той кимна и докато крачеше към банята, за да задоволи жаждата си, се зачуди какво ли може да е имал предвид дребният човечец с думите „втори етап от изпитанията”.

Половин час по-късно Томас седеше на пода в компанията на останалите езерни, всичките обърнати към невидимата стена и човека зад нея. Той все още бе вдигнал крака на масата и очите му се стрелкаха по страницата. Томас усещаше как силите му се връщат бързо в изтощеното тяло.

Новото момче, Арис, го бе изгледало странно в банята, сякаш се чудеше дали да не го заговори мислено. Томас не му обърна внимание и вместо това отиде при една от мивките и пи до насита. Когато приключи, Арис бе излязъл. Сега той стоеше до една от стените, вперил поглед в пода. Томас изпита съжаление към него — за разлика от всички тях той бе сам тук. А и сигурно тъгуваше по момичето, което бе споменал, че е загинало.

Миньо пръв наруши тишината.

— Седим си тук и чакаме този тип да ни изнесе лекция, или каквото там е намислил, и ако питате мен, това е също толкова налудничаво, колкото и побърканяците зад прозорците. Едно ще ви кажа — ако има нещо важно за съобщаване, не разбирам защо му е тази предпазна стена?

— Успокой се и слушай — каза Нют. — Може би скоро ще приключи.

— Да бе, нали? — подсмихна се Миньо. — А след това Пържитиган ще роди бебчета, Уинстън ще се отърве от ужасното си акне, а Томас най-сетне ще се ухили от сърце.

Томас се обърна и го дари с престорена усмивка.

— Ето, доволен ли си?

— Човече — въздъхна Миньо. — Ти си един грозен сбръчканяк.

— Щом казваш.

— Затваряйте си плювалниците — скастри ги шепнешком Нют. — Мисля, че е време.

Томас погледна към непознатия — Плъха, както го беше кръстил Миньо — и откри, че е спуснал крака на пода и е поставил книгата на масата. После отвори едно чекмедже, наведе се и зарови вътре. По някое време извади дебела папка, пълна със смачкани листа, някои от които сгънати под различни ъгли.

— Ето къде били — обяви с носовия си глас Плъха, постави папката на масата, разтвори я и погледна момчетата. — Благодаря ви, че се събрахте, както ви бях… инструктирал. А сега, ако обичате, слушайте ме внимателно.

— Защо ви е нужна стена? — извика Миньо.

Нют се пресегна и го дръпна за ръката.

— Млъкни!

Човекът продължи, сякаш не бе чул вика.

— Всички вие сте тук, защото притежавате невероятна воля да оцелявате въпреки всички изчисления… което е странно, разбира се. Около шейсет души бяха пратени да живеят в Езерото. Говоря за вашето Езеро. И още шейсет в група Б, но засега ги забравете.

Мъжът погледна за миг Арис, сетне огледа бавно присъстващите. На Томас му се стори, че долавя в този поглед нещо като привързаност. Какво ли можеше да означава това…?

— От всички тези хора оцеляха само шепа, това сте вие. Предполагам, вече сте се досетили, че много от нещата, които ви се случват, имат за цел да се оценят и анализират вашите реакции. И все пак това не е толкова експеримент, колкото създаване на… опитен образец. Стимулиране на гибелната зона и изучаване на модела на поведение. Събрано, всичко това ще помогне да се направи най-великото откритие в историята на науката и медицината. Ситуациите, в които попадате, се наричат променливи и всяка една е щателно обмислена. Ще ви обясня скоро. И макар че на този етап не мога да ви кажа всичко, за вас е от жизнено значение да знаете следното: изпитанията, на които сте подложени, са в името на много важна кауза. Продължавайте да реагирате правилно на променливите, продължавайте да оцелявате и ще разберете, че играете съществена роля в спасяването на човешката раса. И във вашето собствено, разбира се.

Плъха направи драматична пауза. Томас погледна към Миньо и повдигна вежди.

— Този тип съвсем се е смахнал — прошепна приятелят му. — Как може бягството от гадния лабиринт да допринесе за спасяването на човешката раса?

— Аз представлявам една група, която се нарича ЗЛО — продължи Плъха. — Може да ви звучи заплашително, но всъщност е краткото название на Земна лига за отбрана, отдел за експериментиране на гибелната зона. Няма нищо страшно, каквото и да си мислите. Целта ни е една-единствена — да спасим света от катастрофа. Присъствието ви тук, в тази стая, е жизненоважна част от нашите планове. Разполагаме с възможности, непознати досега на нито една група в цялата история на човешката цивилизация. Почти неограничени финансови ресурси, неограничен човешки капитал и технология, надминаваща и най-смелите човешки желания. Докато напредвате в процеса на изпитанията, вие ще станете свидетели на тази технология и на стоящите зад нея ресурси. Ако трябва да запомните нещо от мен днес, то е, че никога не бива да вярвате на очите си. Или на умовете си. Това е и причината за нашата малка демонстрация с увесените трупове и тухлените стени. Искам да кажа само, че не всичко, което виждате, е реално, а понякога това, което не виждате, е тъкмо такова. Можем да въздействаме на умовете ви и на нервните рецептори, ако това се налага. Зная, че може да ви прозвучи объркващо и дори малко страшно.

Томас си помисли, че човекът срещу тях не би могъл повече да омаловажи нещата. Фразата „гибелна зона” не спираше да ечи в съзнанието му. Спомни си, че за пръв път я бе зърнал на една метална табелка в лабиринта, заедно с надписа ЗЛО.

Мъжът бавно прекара поглед през смълчаната групичка. На горната му устна лъщеше капка пот.

— Лабиринтът беше част от изпитанията. Всяка една от променливите, които ви пращахме, целеше да обогати колекцията ни от пътища в гибелната зона. Вашето бягство бе част от изпитанието. Битката ви със скръбниците. Убийството на момчето на име Чък. Спасяването ви и последвалото пътуване с автобуса. Всичко това е част от изпитанията.

При споменаването на Чък Томас усети, че в гърдите му се разпалва гняв. Той понечи да се изправи, но Нют се пресегна и го дръпна.

Сякаш подтикнат от това, Плъха стана рязко от стола и го блъсна назад към стената. Сетне положи длани на масата и изгледа езерните.

— Всичко това беше част от изпитанията, ясно ли ви е? Първи етап, ако трябва да съм точен. И все още сме опасно далече от това, което искаме. Така че ще се наложи да повиша залога. Време е да започне вторият етап. Време е нещата да станат наистина трудни.

Стаята потъна в мълчание. Томас едва се сдържа да не подхвърли, че и досега животът не е бил никак лесен за тях. Изявлението на дребния човек би трябвало най-малкото да го изплаши. А също и думите му, че им бърникат в мозъците. Но вместо това той с изненада установи, че няма търпение да чуе какво още ще им съобщи непознатият. Сякаш думите му бяха преминали през съзнанието на Томас, без да оставят следа.

Плъха мълча доста дълго време, почти цяла вечност, после бавно се наведе, дръпна стола и се настани зад масата.

— Навярно си мислите, че изпробваме само способността ви да оцелявате. Погледнато повърхностно, Лабиринтното изпитание може да се класифицира и така. Но ви уверявам, че не става въпрос само за оцеляване и воля за живот. Това е само част от експеримента. Общата картина е нещо, което няма да схванете почти до края. Слънчевите изригвания опустошиха обширни региони от Земята. След тях се появи болест, непозната досега за човечеството — нарекоха я изблик. За пръв път правителствата от всички страни — поне тези, които оцеляха — се събраха да работят заедно. Те съсредоточиха своите сили в създаването на ЗЛО — Земната лига за отбрана, организация, предназначена да се бори с новите проблеми на този свят. Вие сте важна част от тази борба. Имате и подтик да работите с нас, защото — колкото и да ми е тъжно да го кажа — всеки от вас вече е заразен с вируса.

Той побърза да вдигне ръка, за да успокои възгласите.

— Моля, моля! Няма нужда да се безпокоите — на изблика му е нужно известно време, за да се развие и да прояви първите си симптоми. Но в края на това изпитание наградата ще е вашето изцеление и никога няма да доживеете до… видиотяващите последствия. Не са много тези, които могат да си позволят лечение.

Томас посегна инстинктивно с ръка към шията си, сякаш леката болка в гърлото бе първият симптом на ужасната болест. Помнеше добре какво им бе разказала жената в автобуса. Как избликът унищожава мозъка и те лишава от способността да изпитваш и най-обикновени човешки чувства, като състрадание и съчувствие. Как те превръща в животно.

Помисли си за побърканяците, които бе зърнал зад прозореца, и потърка ръце сякаш се опитваше да ги измие от невидима зараза. Човекът беше прав — нямаха нужда от друг подтик, за да направят каквото се иска от тях.

— Но стига сме си губили времето с история — продължи Плъха. — Вече ви познаваме добре. Всеки от вас. Няма значение какво ще кажа, нито какво се крие зад тази мисия. Сигурен съм, че ще направите каквото е необходимо. Не се съмнявам дори за миг в това. И по такъв начин ще спасите не само себе си, но и безброй други хора, които отчаяно се нуждаят от лечение.

Томас чу Миньо да стене тихо до него и се изплаши да не направи някой от своите номера. Обърна се и му изшътка да мълчи.

Плъха погледна към събраните в папката документи, измъкна един лист, обърна го и прочете написаното отзад. Сетне се покашля.

— Втори етап. Изпитание в Обгорените земи. Започва утре сутринта в шест. Ще влезете в тази стая и на стената зад мен ще откриете равнотранспорт. От ваша гледна точка равнотранспортът ще изглежда като блещукаща сива стена. Всеки от вас трябва да пристъпи през него пет минути преди кръглия час. Той ще се отвори в шест без пет. Разбрахте ли?

Томас се взираше като хипнотизиран в Плъха. Имаше чувството, че гледа запис — сякаш непознатият въобще не беше там. Вероятно и останалите езерни се чувстваха по същия начин, защото никой не отговори на въпроса. И какво, за бога, беше равнотранспорт?

— Сигурен съм, че ме чувате — повтори натъртено Плъха. — Питам… разбрахте… ли… ме?

Томас кимна, няколко момчета около него отвърнаха полугласно.

— Добре — рече Плъха и вдигна друг лист. — В този момент ще започне изпитанието в Обгорените земи. Правилата са съвсем прости. Трябва да излезете под открито небе, сетне да се отправите на север и да вървите около стотина мили. Успеете ли да стигнете за две седмици безопасното място, смятайте, че сте преминали втори етап. В този момент — и само в този момент — ще бъдете излекувани от изблика. Двете седмици започват да се броят от мига, в който прекрачите в транспорта. Ако не успеете, ще изгубите живота си.

В помещението трябваше да избухне глъчка — въпроси, гневни викове, възклицания. Но никой не промълви нито дума. Томас имаше чувството, че езикът му е залепнал за небцето.

Човекът затвори папката и я напъха безцеремонно в чекмеджето. Изправи се и бутна стола назад. Скръсти ръце и огледа бавно езерните.

— Всичко е съвсем просто — рече с нехаен глас, сякаш им обясняваше как се борави с душа в банята. — Няма правила. Няма инструкции. Ще разполагате с ограничени припаси и никаква помощ по пътя. Ще прекрачите равнотранспорта в указаното време. Както казах — излизате под открито небе.

Стотина мили право на север, там ще стигнете безопасното място. Или ще успеете, или ще умрете.

Последните думи сякаш накараха всички да излязат от вцепенението и сега се чуха едновременно множество гласове.

— Какво е равнотранспорт?

— Кога сме се заразили с изблика?

— Кога ще се появят първите симптоми?

— Какво има на другия край на тези сто мили?

— Какво стана с труповете?

Въпрос след въпрос, цял хор от думи, превръщащи се в общ израз на тяхното объркване. Томас не си направи труда да се присъедини. Непознатият и без това нямаше да им каже нищо. Не разбираха ли?

Плъха изчака търпеливо да се успокоят, като стрелкаше поглед по лицата им. Очите му се спряха на Томас, който го разглеждаше с нескрита омраза. Омраза към ЗЛО. Към света.

— Ей, сбръчканяци, млъкнете! — провикна се Миньо. Въпросите секнаха мигновено. — Не виждате ли, че този тип няма да ни отговори. Безсмислено е да си губим времето.

Плъха кимна към Миньо, сякаш му благодареше. Може би оценяваше мъдрата му постъпка.

— Сто мили. На север. Дано да успеете. Помнете — вече всички сте болни. Заразихме ви, за да имате подтик да действате. Стигнете ли на безопасното място, ще получите лечение. — Той се обърна и тръгна към стената зад него, сякаш възнамеряваше да се разходи по нея. Но после спря и отново се обърна към тях.

— И още нещо — добави. — Не смятайте, че ще се измъкнете от изпитанието в Обгорените земи, ако не пристъпите през равнотранспорта. Тези, които останат, ще бъдат екзекутирани незабавно по крайно неприятен начин. По-добре да си опитате късмета във външния свят. Успех на всички.

След което той се обърна отново и продължи да крачи към стената. Преди Томас да види какво става, преградата пред тях започна да се замъглява и скоро стана непроницаема. После изчезна, разкривайки липсващата част от помещението.

Само че сега там нямаше нито маса, нито стол. Нито пък Плъха.

— Проклет да съм — прошепна стоящият до Томас Миньо.

За пореден път въпросите и възраженията на езерните отекнаха в помещението, но Томас си тръгна. Имаше нужда да остане сам и знаеше, че единственото спасение ще намери в банята. Така че вместо да се отправи към спалното, влезе в помещението, където бе настанена първо Тереза, а после Арис. Облегна се на умивалника, скръстил ръце, и се загледа в пода. За късмет никой не го последва. Не знаеше откъде да се заеме с обмислянето на събраната информация. Висящи от тавана трупове, изпускащи смрад на разложено, после изчезващи в миг. Непознатият — появил се от нищото, скрит зад невидима преграда. А после и той бе изчезнал.

Но това съвсем не бяха най-големите му тревоги. Вече беше ясно, че спасяването от лабиринта е било симулирано. Но кои бяха пионките, използвани от ЗЛО, за да измъкнат езерните от сградата на Създателите, да ги натикат в автобуса и да ги докарат тук? Наистина ли са били избити? Плъха бе казал да не вярват на очите си, нито на своите умове. Как тогава можеха да повярват на каквото и да било?

И най-страшното от всичко бе новината за болестта, за начина, по който трябва да си извоюват лечение… Томас затвори очи и се почеса по челото. Отнеха му Тереза. Никой от тях нямаше семейство. На идната сутрин се очакваше да започнат поредното изпитание, наречено втори етап, и ги предупредиха, че ще е дори по-страшно от лабиринта. И всички тези луди хора отвън — побърканяците. Как ще се справят с тях? Изведнъж си спомни за Чък и какво щеше да каже, ако сега бе тук.

Нещо простичко, вероятно. Като например: гадна работа.

„Прав си, Чък — помисли си Томас. — Целият този свят е гаден.”

Бяха изминали само няколко дни, откакто прободоха приятеля му, бедният Чък бе издъхнал в ръцете на Томас. И сега Томас неволно си помисли, че колкото и да е ужасно, може би така бе по-добре за Чък. Може би смъртта бе за предпочитане пред това, което ги очакваше. Мислите му се прехвърлиха на татуировката на шията му…

— Човече, колко време ти трябва да пуснеш едно цопло?

Беше Миньо. Томас вдигна глава и го видя да стои на вратата.

— Не можех да издържа повече. Всички говорят едновременно, вдигат врява като малки деца. Но няма смисъл, защото знаем какво се очаква от нас.

Миньо се приближи и опря рамо в неговото.

— Виж, човече, тези хора са смели колкото нас. Всеки един от тях е готов… каквото и да ни очаква утре.

— Не съм казвал, че съм по-смел от когото и да било — завъртя очи Томас. — Просто исках да остана за малко сам. Включително и без твоята компания.

Миньо се изкиска.

— Не те бива много да се правиш на лош.

— Благодаря — отвърна Томас. — Равнотранспорт.

— А?

— Онзи с белия костюм каза, че през него ще трябва да минем. Равнотранспорт.

— О, да. Трябва да е някакъв проход.

— И аз си мисля същото. Нещо като Скалата. Равно е и те транспортира някъде. Равнотранспорт.

Появи се и Нют.

— Какво сте се скрили тука?

Миньо се пресегна и тупна Томас по рамото.

— Не се крием. Томас се оплаква от живота и мечтае да се върне при мама.

— Томи — обърна се към него Нют, който не изглеждаше в настроение. — Ти си преживял Промяната и успя да си върнеш малко спомени. Помниш и нещичко от това?

Томас бе мислил доста над същия въпрос. Повечето от нещата, които си бе спомнил след ужилването на скръбника, сега изглеждаха забулени в мъгла.

— Не зная. Не мога да си представя света отвън, нито пък дали съм работил за хората, създали лабиринта. Всичко това е изгубено, забравено. Имам само няколко странни спомена, но нищо, което да ни помогне.

Продължиха да обсъждат нещата, научени от непознатия. За слънчевите изригвания, болестта, колко различно щеше да е всичко, ако знаеха, че ги подлагат на изпитание. За вируса и неизказаните им досега страхове. Накрая се възцари тишина.

— Скоро ще разберем всичко — въздъхна Нют. — Трябва да се запасим добре с храна. Имам предчувствието, че ще ни е нужна.

Томас не се бе замислял над това.

— Прав си. Хората отвън продължават ли да се тъпчат?

Нют поклати глава.

— Не. Пържитиган взе мерки. Този сбръчканяк е почти вманиачен на тема храна, трябва да се радваме, че го имаме.

— О, я стига — завъртя глава Миньо. — Момчетата, които стигнаха тук, не са случайни. Всички глупаци вече са мъртви. — Той погледна с крайчеца на окото Томас, сякаш се страхуваше да не се обиди заради Чък. И дори за Тереза.

— Може би — кимна Нют. — Но се надявам, че не си прав. Както и да е, смятам, че е време да се организираме. Да се държим, както го правехме в проклетото Езеро. Последните няколко дни бяха истинска бъркотия и сега всички хленчат и се оплакват. Това направо ме подлудява.

— А какво очакваш от нас? — попита Миньо. — Да се подредим в редица и да правим лицеви опори? Намираме се в затвор, ако не си забелязал.

Нют махна с ръка, сякаш думите на Миньо бяха досадни мухи.

— Каквото и да приказваме, утре всичко ще се промени. Трябва да сме готови за това.

— Накъде биеш всъщност? — попита Томас.

Нют ги изгледа продължително.

— Трябва да сме сигурни, че имаме водач, когато дойде утрото. Не бива да има никакво съмнение кой командва.

— Това е най-глупавото нещо, което съм чувал — промърмори Миньо. — Ти си водачът и го знаеш. Всички го знаем.

Нют поклати глава.

— От глад ли забрави проклетите татуировки? Или смяташ, че са за украса?

— О, я стига — изсумтя Миньо. — Наистина ли смяташ, че това може да има значение? Просто си играят с главите ни!

Вместо да отговори Нют пристъпи към него и дръпна яката на ризата му надолу. Томас знаеше какво пише там. Че е водач.

Миньо сви рамене и отново се зае да ги обсипва с подигравателни забележки, но Томас вече не го слушаше. Единственото, за което можеше да мисли в момента, бе татуировката на неговия врат.

Там пишеше, че ще го убият.

Томас знаеше, че тази нощ трябва да се наспят и да са готови за очакващото ги утре. Той и още неколцина езерни направиха груби вързопи от чаршафите и събраха в тях остатъците от храната, както и допълнителните дрехи, които откриха в гардеробите. Част от храната бе пакетирана и те използваха празните пликове, за да попълнят запасите си от вода. Никой не очакваше тези импровизирани манерки да издържат дълго, без да пропускат, но това бе най-добрата идея, която им хрумна.

Нют най-сетне успя да убеди Миньо, че той трябва да е техният водач. Томас знаеше не по-зле от всеки друг, че се нуждаеха от човек, който да командва и да взема решения, затова почувства облекчение, когато Миньо, макар и неохотно, се съгласи.

Някъде към девет Томас си легна и отново втренчи поглед в горната койка. В помещението се бе възцарила странна тишина, макар че повечето момчета все още не бяха заспали. Страхът бе сковал умовете и душите им. Бяха оцелели от лабиринта и неговите ужаси. Бяха видели с очите си на какво са способни Създателите на ЗЛО. Ако Плъха не ги мамеше, всичко случило се досега бе част от някакъв важен план. Включително и убийството на Чък от Гали, и хората, които ги бяха спасили, и така нататък.

Но най-страшна му се стори идеята за онази ужасяваща болест, чието изцеление бе стръвта, с която ги подмамваха да продължат. Кой би могъл да знае със сигурност дали това е истина или не? Освен това Томас вече не се съмняваше, че по някаква причина вниманието им е приковано върху него. Убийството на Чък, после и изчезването на Тереза, отнемането на най-близките му хора…

Животът му кой знае защо му изглеждаше като черна дупка. Нямаше представа какво ги очаква на сутринта. Какво са им приготвили онези от ЗЛО. Но бе твърдо решен да се справи и този път — и не само заради лечението. Не можеше да спре, особено сега. Не и след всичко, което бяха сторили с него и приятелите му. Ако единственият начин да им отмъсти е като премине през техните изпитания, като оцелее, то нека бъде така.

Да бъде така.

С успокояващата мисъл за възмездие той най-накрая се унесе в сън.

Всички езерни бяха настроили алармите на ръчните си часовници за пет часа на идната сутрин. Томас се събуди доста преди това и не можа да заспи. Когато най-сетне стаята се изпълни с глъчка, той спусна крака от леглото и разтърка очи. Някой включи осветлението и пред погледа му изникнаха жълти кръгове. Томас примижа, надигна се и се отправи към душовете. Кой знае кога пак щяха да имат възможност да се измият.

Десет минути преди определеното от Плъха време езерните вече бяха готови и очакваха с нетърпение, всеки от тях носеше торба с храна и пластмасов плик с вода. През нощта невидимото поле отново бе преградило голямото помещение и езерните се настаниха около вратата на спалното, обърнати натам, където по думите на непознатия трябваше да се покаже равнотранспортът.

До Томас седеше Арис, който му заговори за пръв път, откакто… всъщност не помнеше кога за последен път му бе чул гласа.

— Помисли ли си, че полудяваш? — попита го той. — Когато за пръв път чу гласа й в главата си?

Томас го погледна. По някаква причина досега не му се искаше да разговаря с него. Арис нямаше никаква вина за изчезването на Тереза.

— Да. Най-вече, когато взе да се повтаря. Но постепенно свикнах — безпокоях се само другите да не ме вземат за луд. Затова дълго време не казвахме на никого.

— Аз също се почувствах много странно — сподели Арис. Замълча, потънал в мисли, вперил поглед в пода. — Няколко дена бях в безсъзнание и когато се свестих, да разговарям мислено с Рейчъл ми се струваше най-естественото нещо на света. Ако не ми бе отвърнала, сигурен съм, че щях да изгубя тази способност. Другите момичета в групата ме мразеха — някои дори искаха да ме убият. Рейчъл бе единствената, която…

Той млъкна. Миньо се бе изправил и се готвеше да се обърне към всички. Томас неволно се зарадва, разказът на Арис бе събудил у него мъчителни спомени за Тереза. Сега не беше време да мисли за нея. Трябваше да се съсредоточи върху оцеляването.

— Остават ни три минути — заяви Миньо. — Всички сигурни ли са, че искат да тръгнат?

Томас кимна, останалите сториха същото.

— Някой през нощта да е размислил? — продължи да ги оглежда Миньо. — Сега е моментът да си признаете, после ще е късно. Поемем ли на път, ако някой от вас реши да се връща или напълни гащите от страх, ще го спукам от бой.

Нют бе обхванал главата си с ръце и тихо стенеше.

— Нют, какво става? — попита го Миньо с изненадващо строг глас.

Момчето вдигна изненадано глава.

— Ааа…нищо. Просто се наслаждавам на водаческите ти умения.

Миньо дръпна яката си надолу, за да покаже на всички надписа.

— Какво пише там, сбръчканяко?

Нют се огледа и лицето му пламна.

— Миньо, знаем, че ти си шефът. Стига.

— Не, ти престани — кресна Миньо и го посочи с пръст. — Нямаме време за подобни цопла. Така че си затвори плювалника.

Томас можеше само да се надява, че всичко това е игра, за да покажат на останалите кой командва тук. Но и да бе така, Миньо очевидно се справяше доста добре.

— Шест часът е! — извика един от езерните.

И сякаш думите му задействаха някакъв невидим пусков механизъм, защото невидимото поле отново помътня и след секунда изчезна напълно. Томас почти веднага забеляза промяната на отсрещната стена — голяма част от нея се бе превърнала в плоска, блещукаща повърхност със сивкав оттенък.

— Хайде! — провикна се Миньо и метна вързопа си на рамо. В ръката си държеше плик с вода. — Да не губим време, имаме само пет минути, за да преминем. Аз съм пръв. — Той посочи Томас. — Ти ще си последен — постарай се всички да ме последват.

Томас кимна, опитвайки се да овладее нарастващото си безпокойство. Вдигна ръка да избърше капките пот от челото си.

Миньо доближи сивата стена и спря пред нея. Равнотранспортът сякаш непрестанно се движеше и Томас не успяваше да го улови на фокус. В мрака зад него танцуваха едва доловими сенки. Изглеждаше сякаш може да изчезне всеки миг.

Миньо се обърна и ги изгледа.

— Сбръчканяци, ще се видим от другата страна.

След което пристъпи напред и сивата стена го погълна.

Никой не се оплака, докато Томас ги подканяше да последват Миньо по-бързо. Никой дори не проговори, всички бяха втренчили изплашени погледи в трепкащото петно на равнотранспорта, докато минаваха през него. Един по един езерните прекрачваха сивия правоъгълник. Томас стоеше отзад и ги гледаше.

След около две минути останаха само Арис, Нют и Томас.

„Сигурен ли си, че трябва да идем там?” — попита го мислено Арис.

Томас се стресна и неволно се закашля. Спомни си, че бе помолил Арис да не го прави. Това бе кътче, запазено за Тереза и за никой друг.

— Побързай — подкани го Томас, отказвайки да разговаря телепатично. — Нямаме много време.

Арис прекрачи правоъгълника с обидено изражение. Нют го последва по петите и Томас остана сам в голямото помещение.

Той се озърна за последен път, припомни си мъртъвците, подпухналите трупове, които бяха намерили по-рано. Спомни си за лабиринта и ужасите, които бяха преживели там. След това въздъхна тихо, взе вързопа и плика с вода и пристъпи в равнотранспорта.

По кожата му премина едва доловима хладна вълна, сякаш навлизаше в студена вода. Беше затворил за миг очи и когато ги отвори, не виждаше нищо, освен непрогледен мрак. Но чу гласове.

— Ей! — извика Томас и потисна внезапно завладялата го паника. — Момчета…

Преди да успее да довърши, се спъна в нещо и тупна върху извиващо се тяло.

— Ох! — извика човекът под него и го избута встрани.

— Всички да млъкнат и да се успокоят! — провикна се Миньо за голямо облекчение на Томас. — Ти ли си, човече? Тук ли си?

— Да — отвърна Томас, и протегна ръце напред, за да не се блъсне в някого. Не напипа нищо и се успокои. — Аз бях последният. Всички ли успяха?

— Бяхме се подредили и се брояхме, когато се появи ти, досущ слон в стъкларски магазин — отвърна Миньо. — Да започнем отново. Един!

Не след дълго всички езерни се преброиха и Арис бе последният, който извика:

— Двайсети!

— Хубаво — рече Миньо. — Ето ни значи тук, където и да е това. Нищичко не виждам обаче.

— Жалко, че нямаме фенерчета — въздъхна Томас.

— Няма нужда да ни съобщаваш очевидното — тросна се Миньо. — Е, добре, слушайте! Намираме се в някакъв коридор — допирам стените от двете страни и доколкото мога да преценя, вие сте вдясно от мен. Тъй като не бих искал да тръгнем обратно и да попаднем в равнотранспорта, предлагам всички да следват моя глас, а аз ще потърся път навън.

Гласът му започна да се отдалечава от Томас. Шум на трополящи крака и шепот подсказаха, че останалите са го последвали. Томас изчака да остане сам, протегна дясната си ръка и докосна студена и грапава стена. След това тръгна, като плъзгаше ръка по стената.

Никой не проговори, докато вървяха напред. Мракът оставаше все така непрогледен. Беше студено, миришеше на стара кожа и прах. На няколко пъти той се сблъскваше с момчето пред него, но не чу гласа му.

Тунелът се простираше право напред. Ръката в стената и допирът на краката му в пода бяха нещата, които го свързваха с реалността. Иначе би имал усещането, че витае в пусто пространство.

Единственият звук бе търкането на подметки в пода и шепотът на езерните. Томас неволно си припомни за Кутията, тясното помещение със застоял въздух, което го бе извело в Езерото. Но сега поне имаше някакви спомени и приятели. И знаеше какво е заложено на карта — те всички имаха нужда от лечение, за да оцелеят.

Внезапно над главите им се разнесе шум, сякаш усилващ се шепот. Томас беше сигурен, че не идва от езерните.

Далеч напред Миньо се провикна да спрат. После:

— Момчета, чухте ли това?

Неколцина потвърдиха полугласно. Томас вдигна глава в старанието си да чуе по-добре звука. Странният шепот бе продължил съвсем кратко, само няколко думи, сякаш произнесени от възрастен и болен човек. Но посланието му оставаше напълно неразгадаемо.

Миньо ги сгълча да мълчат и да се ослушват.

Макар че беше съвсем тъмно, Томас затвори очи, съсредоточавайки се върху звуците наоколо. Ако гласът се появи отново, искаше да улови думите.

Измина по-малко от минута, преди същият хриплив глас да проговори повторно, а звукът да отекне в стените, сякаш идваше от високоговорители. Неколцина от момчетата извикаха уплашено, но и този път Томас не успя да различи някоя дума. Отвори очи, колкото да установи, че наоколо не се е променило нищо. Непрогледен мрак.

— Някой разбра ли какво казва? — провикна се Нют.

— Две-три думи — обади се Уинстън. — По средата ми се стори, че чух нещо като „върнете се”.

— Да, аз също — съгласи се друг.

Томас се опита да си припомни странния звук. Сега той съшо смяташе, че е чул тези думи. Върнете се.

— Всички да се съсредоточат и този път да слушат внимателно — предупреди ги Миньо. В тъмния коридор се възцари тишина.

Когато гласът проговори за трети път, Томас успя да улови всички думи.

— Последно предложение. Върнете се веднага и няма да бъдете нарязани.

Ако се съдеше по реакциите на хората пред него, останалите също бяха разбрали какво им казват.

— Няма да бъдем нарязани?

— Какво трябва да значи това?

— Той каза, че можем да се върнем!

— Не бива да вярваме на някакъв непознат сбръчканяк, който говори в мрака.

Томас се опитваше да не мисли колко зловещо бяха прозвучали думите. Няма да бъдете нарязани. Не му се понрави никак. Мракът само допринасяше за подсилване на посланието. Направо го подлудяваше.

— Продължавайте напред! — провикна се Миньо. — Няма да издържа още дълго. Вървете!

— Чакай малко — обади се Пържитиган. — Този тип ни предлагаше сделка. Трябва поне да я обсъдим.

— Ами да — подкрепи го друг. — Може би ще е по-добре да се върнем?

Томас поклати глава, макар да си даваше сметка, че никой не го вижда.

— Няма начин. Спомнете си какво ни каза онзи тип в голямото помещение. Че ако се върнем, ни очаква ужасяваща смърт.

— И това го прави по-важен от този, дето ни шепне в тъмнината? — попита Пържитиган. — Откъде да знаем кого да слушаме и кого да пренебрегнем?

Томас бе наясно, че въпросът е напълно резонен, но връщането назад не му изглеждаше като най-правилната възможност.

— Предполагам, че гласът е само поредното изпитание. Трябва да продължим — рече той.

Тъкмо бе казал последната дума, когато шепнещият глас отново зазвуча в мрака, този път обагрен от почти детинска ненавист:

— Всички сте мъртви. Ще бъдете нарязани. Мъртви и нарязани.

Томас усети, че космите на врата му настръхват. Предполагаше, че ще последват нови призиви за връщане, но за пореден път езерните го изненадаха. Никой не произнесе нито дума и скоро цялата група отново пое напред. Миньо се бе оказал прав, когато заяви, че всички страхливци са били отсети.

Продължиха да напредват в мрака. Въздухът бе топъл и прашен. Томас се закашля и понечи да отпие от плика с вода, но реши, че ще е твърде рисковано да го стори в мрака. Само това му оставаше, да разпилее запасите си на пода.

Напред.

Топло.

Жажда.

Тъмнина.

Продължаваха да вървят. Времето се нижеше все по-бавно.

Томас си помисли, че трябва да са изминали поне две-три мили от последното предупреждение. Къде се намираха? Под земята? В някаква масивна постройка? Плъха бе казал, че трябва да излязат на открито. Но как…

На десетина крачки пред него отекна вик.

Започна като изненадано възклицание, но постепенно премина в ужасяващ писък. Не знаеше кое е момчето, но врещеше като животно, което колят в Кървавия дом в Езерото. Томас чуваше звуците от мятащо се на земята тяло.

Той изтича инстинктивно напред, подмина неколцина езерни застинали от ужас, и се приближи към нечовешките звуци. Не знаеше защо смята, че би могъл да помогне с каквото и да било, но не се поколеба нито миг, преди да хукне в тъмнината. След дългото и потискащо вървене тялото му жадуваше за действие.

Когато се приближи, определи по звуците, че момчето лежи на пода, мята се и сякаш се бори с нещо. Томас остави внимателно вързопа с храна и дрехи и плика с вода отстрани, после се пресегна пипнешком с ръце, за да улови крак или ръка. Почувства, че другите езерни са се скупчили зад него, дочу викове и въпроси, но си наложи да не им обръща внимание.

— Ей! — извика Томас на гърчещото се момче. — Какво ти става? — Пръстите му докоснаха джинсите, после ризата, но момчето се бореше толкова силно, че беше невъзможно да го удържи.

Томас взе решение. Хвърли се напред и притисна с тялото си мятащото се хлапе. Стовари се върху него, усети, че някой го удря с лакът в ребрата, сетне една ръка го зашлеви през лицето. Последва удар с коляно в слабините.

— Престани! — извика Томас. — Какво ти има бе, човек?

Виковете внезапно утихнаха с къркорене, като че момчето бе потънало под вода. Но конвулсиите не намаляваха.

Томас притисна с едната си ръка гърдите на хлапето, с другата посегна да го улови за косата. Ала когато ръката му стигна горе, внезапно почувства объркване.

Нямаше глава. Нито коса или лице. Нямаше дори врат. Нито едно от нещата, които трябваше да са там.

Вместо тях Томас напипа голяма и гладка топка от студен метал.

Следващите няколко секунди бяха най-малкото странни. Веднага щом ръката на Томас докосна металната топка, момчето спря да се движи. Ръцете и краката му застинаха неподвижно, тялото му престана да се съпротивлява. Томас усети нещо влажно и лепкаво в подножието на сферата, там, където трябваше да е шията. Позна, че е кръв, по типичния мирис.

После топката се изплъзна от ръцете му и се изтърколи встрани, блъсна се с металическо дрънчене в стената и спря. Момчето под него не помръдваше, нито издаваше някакъв звук. Другите езерни продължаваха да огласят пространството с виковете си, но Томас не им обръщаше внимание.

Беше вцепенен от ужас. Не се съмняваше, че момчето е мъртво, с отрязана глава. Или пък… главата се бе превърнала в метална топка? Какво, за бога, се бе случило?

Той се дръпна и избърса машинално ръце в дрехите си. Неколцина езерни му помогнаха да се изправи. Томас се олюля и се подпря на стената. Някой го сграбчи за ризата и го дръпна встрани.

— Томас! — извика Миньо. — Томас? Какво стана?

Томас все още се опитваше да се овладее. Стомахът му се бе свил на топка, едва си поемаше дъх.

— Аз… не зная. Кой беше това? Момчето, което падна и крещеше?

— Франки, струва ми се — отвърна Уинстън. — Беше до мен, тъкмо се шегуваше нещо, сетне сякаш го дръпнаха. Да, той беше. Сигурен съм.

— Но какво стана? — повтори Миньо.

Томас продължаваше нервно да трие ръце в панталоните си.

— Чух го да вика — обясни той — и изтичах при него да разбера какво се е случило. Посегнах към главата му — не зная защо го направих — и усетих само…

Не можеше да продължи. Нищо не би могло да прозвучи по-абсурдно от истината.

— Какво? — настоя Миньо.

Томас изпъшка и едва намери сили да заговори:

— Главата му… не беше глава. Беше като… голяма… метална топка. Човече, не зная, просто това почувствах. Все едно, че главата му бе погълната от голяма метална топка!

— Какви ги говориш бе, човече? — изуми се Миньо.

Томас не знаеше как може да убеди себе си или всеки от останалите.

— Не чухте ли как се изтърколи настрани, след като той замлъкна? Зная, че…

— Ето я! — извика някой. Нют. Томас чу дращене, после Нют изпъшка от усилие.

— Чух я да се търкаля насам. Мокра е, и лепкава — прилича ми на кръв.

— Какво, по дяволите… — прошепна Миньо. — Колко е голяма? — Останалите езерни също го обсипаха с въпроси.

— Всички да млъкнат! — кресна им Нют. След като се умълчаха, той отговори: — Не зная. — Томас го чу да върти топката в ръце и да я опипва. — Със сигурност е по-голяма от главата на нещастния сбръчканяк. Кръгла и гладка сфера.

Томас все още не можеше да се съвземе от преживяното, но в едно бе сигурен.

— Трябва да се махнем час по-скоро от тук — рече той. — Да бягаме. Още сега!

— Може би е по-добре да се върнем? — Томас не позна чий бе гласът. — Не зная каква е тази топка, но отряза главата на Франки точно както ни предупреди гласът.

— Няма начин — сопна се ядосано Миньо. — Няма начин. Томас е прав. Стига сме се мотали тук. Раздалечете се на няколко крачки един от друг и да бягаме нататък. Наведете се, за да не ви уцели нещо по главата, и се молете.

Никой не възрази. Томас намери пипнешком вързопа и плика с вода, сетне, сякаш по нечута заповед всички хукнаха напред, ала на достатъчно разстояние, за да не се спъват един в друг. Томас вече не беше най-отзад. Бягаше с всички сили, както го бе правил в лабиринта.

В коридора миришеше на пот. Дишаше топъл въздух и прах. Ръцете му лепнеха от кръвта. Мракът бе непрогледен.

Те бягаха, без да спират.

Топката-убиец уцели още един от тях. Този път беше по-близо до Томас — жертвата бе едно хлапе, с което Томас не бе разговарял никога. Той чу металическо изщракване, после още няколко и след това писъците заглушиха всичко.

Никой не спря. Вероятно беше ужасно, но нямаше с какво да помогнат.

Когато писъците утихнаха, Томас чу тропота от падането на металната топка на пода. После тя се изтърколи настрани и се блъсна в стената.

Томас продължи напред. Не забави крачка нито за миг.

Сърцето му туптеше от лудешкия бяг, гърдите го боляха, дъхът излизаше от устата му на неравни пресекулки. Беше изгубил представа за времето, не знаеше нито колко са изминали, нито колко им остава. Но когато Миньо се провикна всички да спрат, облекчението, което почувства, бе невероятно.

Тъмнината се изпълни с шумно дишане, замириса на топъл човешки дъх. Пържитиган бе първият, който се възстанови достатъчно, че да заговори:

— Защо спряхме?

— Защото едва не си строших пищялите в нещо! — отвърна Миньо. — Мисля, че е стълба.

Томас почувства слаба надежда. Но се бе научил да не се поддава на подобни настроения.

— Ами да се изкачваме тогава! — извика почти радостно Пържитиган.

— Смяташ ли? — попита Миньо. — Пържитиган, какво ли щяхме да правим без теб? Сериозно.

Томас чу тежкия тропот на стъпки, докато Миньо се изкачваше забързано по стъпалата — изглежда, бяха направени от метал. Само след секунди го последваха други стъпки, сетне още едни.

Когато дойде ред на Томас, той се спъна и падна, удряйки коляно във второто стъпало. Разпери ръце да се подпре и едва не изпусна плика с вода. Сетне го споходи мисълта, че металното съоръжение може да го атакува, и тази мисъл го пришпори да продължи нагоре.

Горе отекна метален звън, по-басов от този на трополящите крака, ала все пак метален.

— Ох! — извика Миньо. Последваха пъшкане и стенания, докато и останалите езерни се блъскаха едни в други.

— Какво стана? — попита Нют.

— Удари ли се в нещо? — добави задъхано Томас.

Миньо отвърна раздразнено:

— Стигнахме догоре — ето какво стана. Ударих се в тавана и няма накъде… — Той млъкна и Томас го чу да шари с ръце по стените и тавана. — Чакайте, мисля, че намерих…

Чу се прищракване и после светът около Томас сякаш избухна в ярки пламъци. Той извика и прикри очите си с ръка — отгоре бе бликнала заслепяваща светлина. Дори със затворени очи и засенчил лицето си с ръка, Томас пак изпитваше остра болка. Ярко оранжево сияние проникваше през дланта му и заедно с него отгоре нахлуваше гореща вълна.

Томас долови стържене, после дрънчене и тъмнината се върна. Той отпусна уморено ръце, ала пред очите му продължаваха да танцуват ярки петна.

— Проклет да съм — промърмори Миньо. — Изглежда, намерихме изхода, но имам чувството, че води право на слънцето. Човече, не бях виждал толкова ярка светлина! И такава горещина.

— Да открехнем малко, докато ни привикнат очите — предложи Нют. Томас го чу да се качва по стълбите. — Ето ти ризата ми, пъхни я под капака. Всички да затворят очи!

Томас изпълни нареждането и закри очите си с ръка. Оранжевото сияние се върна, но след около минута вече можеше да отвори очи. Наложи се да примижи и въпреки това виждаше безброй светлинки. Ала беше почти поносимо. След още няколко минути привикна съвсем.

Сега вече видя, че се намира на двайсетина стъпала под мястото, където Миньо и Нют се бяха привели. Над тях в тавана имаше капак. Три светещи линии очертаваха страните му. Всичко около тях — стените, стълбите, самият капак — беше изработено от сивкав метал. Томас се обърна и погледна в посоката, от която бяха дошли — стълбището се губеше в мрака зад тях. Бяха се изкачили далеч по-високо, отколкото си представяше.

— Как сте с очите? — попита Миньо. — Моите са като печено на скара желе.

Томас се чувстваше по същия начин. Очите му горяха и сърбяха и от тях не спираха да текат сълзи. Езерните наоколо търкаха своите.

— Какво има отвън? — провикна се някой.

Миньо сви рамене и надникна през цепнатината.

— Трудно е да се каже. Всичко е ужасно ярко — може наистина да сме на слънцето. Няма никакви хора. — Той направи пауза. — Или побърканяци.

— Да се измъкваме тогава — рече Уинстън, който бе на две стъпала под Томас. — Предпочитам да получа слънчев удар, отколкото да ме халоса метална топка.

— Добре, Уинстън — съгласи се Миньо. — Но задръж малко ентусиазма. Искам да ми привикнат очите. Пригответе се — ще повдигна капака, за да проверя как е обстановката. — Той подпря с рамо металната плоча. — Едно. Две. Три!

Миньо изпъна крака, изпъшка и натисна силно. Чу се стържене на метал и стълбището отново бе залято от ярка светлина. Томас се повдигна на пръсти и се огледа. Беше невъобразимо ярко.

Той видя, че Миньо и Нют се подават през отвора. Металната стълба под краката им се нагорещяваше все едно бе пъхната в пещ.

— Ей, човече! — провикна се Миньо с изкривено от болка лице. — Тук нещо не е наред. Имам чувството, че кожата ми се е подпалила.

— Прав е — подкрепи го Нют, който си търкаше бузите. — Не зная дали е редно да излизаме навън. Може би е по-добре да почакаме слънцето да залезе.

Неколцина от езерните нададоха недоволни възгласи, но те бяха заглушени от виковете на Уинстън:

— Ей! Ехей! Внимавайте! Внимавайте!

Томас се обърна и потърси с поглед Уинстън, който бе някъде под него. Сочеше нещо вдясно и над него и отстъпваше назад. На тавана, само на метър от главите им, от метала се бе отделила голяма сребриста капка, която бързо нарастваше. Томас я гледаше като хипнотизиран. Капката се превърна в трептяща сребриста сфера. После, преди някой да успее да реагира, се откъсна от тавана и падна.

Но вместо да се разплиска в краката им, в разрез с всякакви закони на гравитацията сферата полетя право към лицето на Уинстън. Ужасените му писъци изпълниха въздуха, докато той падаше назад и се търкаляше по стълбите.

Загрузка...