50

Дърветата може да бяха мъртви, ала клоните им се закачаха за дрехите на Томас и дращеха неприятно изранената му кожа. Дънерите блещукаха в сребристо сияние, а тъмните сенки между тях създаваха впечатлението за призрачна гора. Тереза продължи да върви мълчаливо, сякаш бе някакво планинско привидение.

Най-сетне той събра смелост да я заговори.

— Къде отиваме? Наистина ли очакваш да повярвам, че всичко е било само игра? Защо не се отказа, когато другите решиха да не ме убиват?

Но отговорът й го изненада. Без да обръща глава, тя попита:

— Нали се познаваш с Арис?

— Арис? — Той ускори крачка. — Какво общо има това с него? — Застигна я, очаквайки да разбере накъде води този разговор.

Ала тя не бързаше да отговори, докато се провираше между клоните, един от които се завъртя и го удари през лицето. Най-сетне спря и се обърна към него. Лунната светлина озари лицето й. Имаше нещастен вид.

— Познавам Арис доста добре — поде тя с напрегнат глас. — Много по-добре, отколкото би ти харесало. Той не само беше част от живота ми във времето преди лабиринта, но двамата с него разговаряхме в умовете си, както го правехме с теб. Поддържахме връзка дори когато бях в Езерото. И знаехме, че в края на краищата ще ни съберат.

Томас не знаеше какво да отговори. Думите й бяха толкова неочаквани, че се запита дали тя не се шегува. Поредният трик на ЗЛО.

Тереза стоеше, скръстила ръце, и го гледаше.

— Лъжеш — заяви той накрая. — От самото начало само ме лъжеш. Не разбирам защо, но съм сигурен, че лъжеш…

— О, стига, Том — отвърна тя. — Как може да си толкова глупав? След всичко, което преживя, как може подобни неща да те изненадват? Не разбираш ли, че това е само изпитание. И че то свърши. Двамата с Арис ще направим каквото ни наредят и животът ще продължи. ЗЛО е единственото, което има значение. Това е.

— За какво говориш? — Имаше чувството, че животът му току-що е изгубил смисъл.

Тереза вдигна очи над рамото му. Той чу звук от строшен клон зад гърба си и се обърна да види кой се промъква.

— Том — рече Тереза. — Арис е зад теб и има много голям нож. Ако опиташ нещо, ще ти пререже гърлото. Идваш с нас и ще правиш точно каквото ти казваме. Ясно ли е?

Томас я погледна, молейки се гневът, който се надигаше в него, да не се изпише на лицето му. Никога досега не бе изпитвал подобен гняв.

— Арис, кажи здравей — подкани тя. И после, което бе най-лошото, се усмихна.

— Здрасти, Томи — произнесе момчето зад него. — Толкова е приятно да те видя отново. — Острието на ножа му опираше в гърба на Томас.

Томас продължаваше да мълчи.

— Е — рече Тереза. — Виждам, че поне се държиш като възрастен. А сега ме последвай — почти стигнахме.

— Къде отиваме? — попита Томас с хладен глас.

— Скоро ще разбереш. — Тя се обърна и закрачи между дърветата, използвайки копието за опора.

Томас побърза да я последва, преди Арис да е получил удоволствието да го сръчка. Гората отпред се сгъстяваше и лунната светлина бързо отслабна. Спусна се мрак, който сякаш изсмукваше и малкото светлина.

Стигнаха входа на пещера, скрит зад гъст шубрак. Всичко стана без предупреждение — в един миг крачеха между приведените дървета, в следващия се озоваха във висока, тясна дупка в склона на планината. Някъде дълбоко вътре едва мъждукаше приглушена светлина, трепкащ зеленикав правоъгълник, на чийто фон Тереза изглеждаше като зомби. Тя се отдръпна встрани и ги пропусна.

Арис спря, насочил ножа като пистолет към Томас. Застана до отсрещната стена и се опря на нея. Томас местеше объркан поглед между двамата. Хора, на които до съвсем скоро се бе доверявал инстинктивно. Но не и сега.

— Ето че стигнахме — каза Тереза, като гледаше към Арис.

Той не сваляше очи от Томас.

— Да, вярно е, че сме тук. Ама наистина ли е успял да убеди другите момичета да не го убиват? Този тип да не е някакъв свръхпсихолог?

— Важното е, че за нас така е по-добре. Облекчи задачата ни да го доведем тук. — Тереза изгледа Томас навъсено, после прекоси входа на пещерата и застана до Арис. Надигна се на пръсти, целуна го по бузата и се усмихна. — Толкова се радвам, че отново сме заедно.

Арис също се засмя. Той изгледа предупредително Томас, после наведе глава и целуна Тереза. Този път по устните.

Томас едва откъсна очи от тях и зажумя. Молбите й да му вярва, думите, прошепнати при различни обстоятелства — всичко е било, за да го примами тук. За да може да доведе докрай пъкления си план, замислен от ЗЛО.

— Хайде, приключвайте — подкани той, не смееше да отвори очи. Не искаше да знае какво ще правят, защо мълчат. Нека си мислят, че се е предал. — Свършвайте по-скоро.

Никой не му отговори и той отвори очи. Двамата си шепнеха и разменяха целувки между думите. Внезапно му се стори, че стомахът му се пълни с пламтящ нефт.

Той отмести поглед и го насочи върху странния източник на светлина в дъното на пещерата. Голям бледозелен правоъгълник, вграден в черните камъни, пулсиращ с призрачно сияние. На височина бе колкото среден на ръст човек. Върху трепкащата му повърхност се мяркаха петна, приличаше на отвор към радиоактивно сметище, към нещо блещукащо и смъртоносно опасно.

С крайчеца на окото забеляза, че Тереза се отделя от Арис. Малката им любовна игра бе приключила. Той я погледна, питайки се дали може да разчете омразата в очите му.

— Том — заговори тя. — Ако това ти помага, знай, че наистина съжалявам, задето ти причинявам тази болка. Трябваше да се престоря на твоя приятелка в лабиринта, за да пробудим спомените ти и да се доберем до онзи шифър, който ни помогна да избягаме. Нямах голям избор и тук, в Обгорените земи. Трябваше по някакъв начин да те доведем за изпитанията. Въпросът стоеше така — или ти, или ние.

Тереза спря за миг и в очите й заблещука странно пламъче.

— Арис е моят най-добър приятел, Том — продължи тя със спокоен и равен глас.

И това бе моментът, в който Томас най-сетне си изпусна нервите.

— Аз… не ме интересува! — изкрещя той, макар че нищо не можеше да е по-далече от истината.

— Просто ти казвам. Ако те е грижа за мен, би трябвало да разбереш защо направих всичко това. За да го запазя. Не би ли постъпил и ти като мен?

Томас не можеше да повярва колко чужда му се струваше в този момент. Момичето, което някога бе смятал за най-добрия си приятел. Дори в спомените му те винаги бяха двамата.

— Какво правиш? Това да не е някакъв план, за да видиш докъде се простира издръжливостта ми? Защо просто не си затвориш проклетата уста и да приключваме с това, за което ме доведохте? — Той дишаше тежко и мъчително и имаше чувството, че сърцето му всеки миг ще спре.

— Добре — съгласи се тя. — Да отваряме вратата, Арис. Време е Том да върви.

Загрузка...