Величие и падение на куртизанките

Затворническата кола

В шестнадесет часа на другия ден две коли, наричани от народа образно кошници за салата, излязоха с пълна скорост от „Ла Форс“ в посока към „Ла Консиержри“ в Съдебната палата.

Малко са хората по улиците на Париж, които да не са срещали този пътуващ затвор; макар че повечето книги се пишат най-вече за парижаните, чужденците сигурно ще останат доволни, ако намерят тук описание на страхотната кола на нашето наказателно право. Кой знае? Може би руската, немската, австрийската полиция или пък съдопроизводството на страните, където няма кошници за салата, ще се поучат от нас, така че въвеждането на подобен род превоз в други страни несъмнено ще бъде благодеяние за затворниците.

Тази грозна жълта кола е на две колела, обкована е с ламарина и е с две отделения. Отпред има облечена с кожа седалка, над която стърчи един навес. Това е свободната част на затворническата кола, тя е предназначена за съдебния служител и за стражаря. Здрава решетка от преплетени железни пръчки прегражда по цялата ширина и височина тази част от второто отделение на своеобразния кабриолет; вътре има две дървени скамейки, поставени както в омнибусите отстрани, на които седят затворниците; качват ги по едно стъпало през вратата без прозорец в задната част на колата. Прозвището кошница за салата идва оттам, че тъй като първоначално колата е била от всички страни с решетки, затворниците са били разтърсвани вътре като салати в кошница. За по-голяма сигурност в случай на произшествие — особено ако колата превозва осъдени на смърт към мястото на последното им изпитание — зад нея върви конен полицай. Така бягството е невъзможно. Обкованата с ламарина кола не се поддава на никакво острие. Старателно претърсвани в момента на арестуването или на постъпването им в затвора, затворниците имат в себе си най-много пружини от часовник, които могат да прережат пречките на прозорците, но са безполезни при гладки повърхности. Ето защо усъвършенствуваната от гениалността на парижката полиция кошница за салата стана в края на краищата образец на затворническа кола за превоз на каторжници, като замести отвратителната каруца — срам за предходните цивилизации — независимо от това, че се прочу с Манон Леско.

С тази затворническа кола превозват преди всичко подследствените от различните затвори на столицата в Съдебната палата на разпит при съдия-следователя. На затворнически жаргон това значи да отидеш на обучение. С колата се превозват освен това от същите затвори до Съдебната палата подлежащи на изправителен съд; после, ако става дума според съдебната терминология за големи криминални престъпници, привеждат ги от затвора в „Консиержри“ — дом на Темида за департамента Сена. Най-сетне осъдените на смърт биват отвеждани също в кошници за салата от Бисетр до заставата Сен-Жак — място, определено за смъртни наказания. От Юлската революция насам, благодарение на човеколюбците, тия нещастници не са подлагани вече на по-раншното изтезание да преминават пътя от „Консиержри“ до площад Грев в каруца, съвсем подобна на каруците, с които си служат търговците на дърва. Днес такава каруца се използува само за превозване на осъдени до ешафода. Без това обяснение не биха могли да бъдат разбрани думите, казани от един известен осъден на смърт на съучастника му, когато се качвал в затворническата кола: „Сега тая работа се върши от коне!“ Невъзможно е да отидеш на смърт с по-големи удобства от начина, по който това става в Париж.

Двамата арестувани

В този момент двете рано излезли затворнически коли превозваха по изключение поотделно само двама обвиняеми от затвора „Ла Форс“ в „Консиержри“.

Девет десети от читателите и девет десети от последната десета сигурно не познават съществените отлики между думите подследствен, подсъдим, обвиняем, задържан, затвор за арестувани, затвор за осъдени. Ето защо по всяка вероятност всички ще останат учудени, като разберат, че става дума за нашето наказателно право, на което след малко ще бъде направено ясно и сбито изложение не само за да научат нещо, но и за да стане по-ясна развръзката на нашето повествование. Впрочем любопитството ще бъде и без това доста възбудено, като стане ясно, че в първата затворническа кола се намираше Жак Колен, а във втората — Люсиен, който за няколко часа слезе от обществените висини в мрака на тъмницата. Поведението на двамата съучастници бе показателно. Люсиен дьо Рюбампре се криеше от погледите, които минувачите хвърляха към решетката на зловещата и съдбоносна кола, докато тя се спускаше от улица Сент-Антоан към кейовете, по улица Мартроа, през аркадата Сен-Жан, под която тогава се минаваше, за да се пресече площадът пред кметството. Днес тази аркада е вход за жилището на префекта на департамента Сена в просторната сграда на общината. Дръзкият каторжник обаче бе залепил лице до решетката на своята кола между съдебния служител и полицая, които разговаряха, тъй като бяха сигурни в кошницата за салата.

Юлските дни на 1830 година с разразилата се страхотна буря така заглушиха събитията, станали преди това, интересът към политиката погълна дотолкова Франция през шестте последни месеца, че днес никой не си спомня, или едва си опомня, за онези лични, съдебни и финансови катастрофи (колкото и необикновени да са били те), които съставляват ежегодната храна за любопитството на парижаните и които не липсваха през шестте първи месеца на тази година. Необходимо е следователно да се отбележи колко много бе развълнуван Париж, макар и за кратко, от новината за арестуването на някакъв испански свещеник в дома на една куртизанка, както и за арестуването на елегантния Люсиен дьо Рюбампре, годеник на госпожица дьо Гранлийо, задържан на шосето за Италия, в село Грез, и двамата със свещеника обвинени в преднамерено убийство, от което можели да спечелят седем милиона; защото скандалът от този процес надмина за няколко дена необикновения интерес към последните избори при Шарл X.

Това наказателно дело се дължеше отчасти най-напред на тъжбата, подадена от барон дьо Нюсенжан; после Люсиен, чието назначаване за частен секретар на първия министър предстоеше, занимаваше най-висшите кръгове на парижкото общество. В парижките салони не един младеж си спомни, че е завиждал на Люсиен, когато на него именно се бе спряло вниманието на хубавата херцогиня дьо Мофриньоз, а всички жени знаеха, че по онова време от него се интересуваше госпожа дьо Серизи, съпруга на един от първите държавни мъже. Накрая, красотата на жертвата беше широко известна в различните светове; съставляващи парижкото общество; в светските среди, във финансовите кръгове, в света на куртизанките, сред младежите, в литературните среди. Ето защо от два дни Париж говореше за арестуването на тези двама души. Следователят, господин Камюзо, на когото бе поверено това дело, видя в него възможност да напредне; за да процедира с цялата възможна бързина, той бе наредил, щом доведат Люсиен дьо Рюбампре от Фонтенбло, двамата подследствени да бъдат преведени от „Ла Форс“ в „Консиержри“. А тъй като абат Карлос и Люсиен бяха прекарали, първият — само дванадесет часа, а вторият — само половината на нощта в „Ла Форс“, излишно ще бъде да описваме този затвор, който оттогава е напълно преустроен; колкото до особеностите, свързани с постъпването в него, все едно би било да повтаряме това, което щеше да стане в „Консиержри“.

Довеждаме наказателното право до знанието на обществото

Преди да навлезем обаче в страшната драма на едно наказателно следствие, наложително е, както вече казахме, да изясним нормалния ход на този процес; първо, различните му фази ще бъдат разбрани по-добре и във Франция, и в чужбина; второ, онези, които не ги знаят, ще оценят организацията на наказателното право, така както са го замислили законодателите по времето на Наполеон. Това е още по-важно и поради обстоятелството, че днес голямото и хубаво дело е заплашено от разрушение поради така наречената „изправителна система“.

Извършва се престъпление; ако са заловени на самото място, подследствените биват отведени в близкия арест и се затварят в помещение, наречено от народа цигулка навярно защото в него се разнасят разни звуци: вътре или пищят, или плачат. Оттам ги предават на полицейския комисар, който започва дознание и ако е станала грешка, може да ги освободи; накрая прехвърлят арестуваните в ареста на Полицейската префектура, където полицията ги държи на разположение на кралския прокурор или на съдия-следователя, които — предупредени веднага, или не, според сериозността на случая — идват и разпитват лицата, намиращи се в предварителния арест. Съобразно естеството на обвинението следователят издава заповед за задържане и изпраща подследствените в „затвора за арестувани“. Париж има три такива затвора: „Сент-Пелажи“, „Ла Форс“ и „Мадлонет“.

Обърнете внимание на думата подследствен. Нашият наказателен кодекс е създал три съществени отлики в криминалистиката: подследственост, подсъдност, обвиняемост. Докато заповедта за арестуване не е подписана, предполагаемите извършители на едно престъпление или на тежко закононарушение са заподозрени; издаде ли се заповед за арестуване, те стават подследствени и остават подследствени, докато се води следствието. Щом свърши следствието и съдия-следователят прецени, че арестуваните трябва да бъдат предадени на съда, или пък ако кралският съд реши, че по искане на главния прокурор има достатъчно улики, за да се предадат на наказателния съд, те се превръщат в обвиняеми. Така, преди да се явят пред тъй нареченото правосъдие на страната, лицата, обвинени в някакво престъпление, минават през три различни етапа, през три сита. При първото невинните имат достатъчно средства за оправдание: хора, войска, полиции. При втория етап биват изправени пред едно съдебно лице, правят им се очни ставки със свидетелите, съди ги някой наказателен съд в Париж или цял съдебен състав в департаментите. При третия те се явяват пред състав от дванадесет съветници и в случай на грешка или на процедурен пропуск заповедта за преразглеждане на делото пред наказателния съд може да бъде препратена от обвиняемите в касационния съд. Съдебните заседатели не знаят какви плесници нанасят на народните, административните или съдебните власти, когато искат оправдание на престъпниците. Ето защо, струва ни се, че в Париж (ние не говорим за другите съдебни окръзи) е доста трудно за невинния да седне на подсъдимата скамейка в наказателния съд.

Затворник е лицето, получило присъда. Нашето наказателно право е създало затвори за арестувани, затвори за подследствени и затвори за осъдени със същите юридически разлики, каквито има и между арестуван, подследствен и осъден. Само по себе си арестуването съдържа известно леко наказание; това е наказанието за дребно закононарушение; изпращането в затвора обаче е тежко наказание и при отделни случаи — позорно. Ето защо хората, които днес предлагат изправителната система, дезорганизират едно великолепно изградено наказателно право, където наказанията са съответно степенувани, и ще стане така, че за дреболии ще наказват също така строго, както и за най-големи престъпления. Впрочем в „Сцени от политическия живот“ (виж „Една тъмна афера“) могат да се направят любопитни сравнения между наказателното право по кодекса на Брюмер, IV революционна година, и заместилия го кодекс на Наполеон.

В повечето големи процеси, като описвания от нас, заподозрените стават веднага подсъдими. Правосъдието издава веднага, без бавене, заповед за задържане или арестуване. Най-много са случаите, при които заподозрените или са избягали, или пък трябва да бъдат хванати, като се действува с изненада. Затова, както и ние видяхме, полицията, която е само изпълнителна власт, и правосъдието пристигнаха с мълниеносна бързина в дома на Естер. Дори и да нямаше основания за отмъщение, пошушнати от Корантен на съдебната полиция, налице бе доносът от барон дьо Нюсенжан за кражбата на седемстотин и петдесет хиляди франка.

Каторжническият Макиавели

Когато първата кола, в която беше Жак Колен, стигна до тесния и мрачен проход на аркадата Сен-Жан, някакво задръстване накара кочияша да спре под нея. Очите на затворника блестяха през решетката като два живи въглена въпреки вида му на умиращ, поради който предната вечер директорът на „Ла Форс“ сметна, че трябва да извика лекар. Необезпокоявани в момента (защото нито стражарят, нито съдебният служител се обръщаха да видят клиента си), тези пламтящи очи говореха така ясно, че един опитен следовател, като например господин Попино, щеше да познае каторжника, кощунствувал с духовното звание. В действителност, откакто затворническата кола бе излязла от вратите на „Ла Форс“, Жак Колен разглеждаше всичко по пътя си. Въпреки бързината, с която се движеше колата, той обгръщаше с жаден и всепоемащ поглед къщите от последния етаж чак до партера, виждаше всички минувачи и ги преценяваше. Сам бог не би могъл да види така възможностите и целите на творението си, както този човек, който съзираше и най-малките разлики в минувачите и в множеството предмети. Изпълнен с надежда, той чакаше отнякъде помощ, тъй както последният Орас се бе надявал на меча си. На всеки друг освен на този каторжнически Макиавели подобна надежда би изглеждала толкова непосилна, че би се отпуснал духом, както става с повечето престъпници. Никой от тях не мисли да се противопостави на условията, в които парижкото правосъдие и полиция поставят подсъдимите, особено ако те са затворени поотделно, какъвто бе случаят на Люсиен и на Жак Колен. Човек не може да си представи внезапната изолираност, в която изпада затвореният: стражарите, които го арестуват, комисарят, който го разпитва, онези, които го отвеждат в затвора, пазачите, които го завеждат на мястото, наречено литературно „килия“, които го вземат под ръка, за да го качат в затворническата кола — всички, заобикалящи го от момента на задържането му, са безмълвни и държат сметка за думите му, за да ги повторят или в полицията или пред следователя. Това пълно и така просто откъсване от външния свят причинява пълно разстройство в умствените способности на задържания, необикновено душевно униние, особено ако той не е човек, свикнал в миналото си със способите на Темида. Така че двубоят между виновния и съдника му става още по-страшен и затова, че правосъдието има за помощници мълчанието на стените и неподкупното равнодушие на своите служители.

Жак Колен, или Карлос Ерера (налага се да му даваме едното или другото от тези две имена, според условията) познаваше обаче много отдавна методите на полицията, затвора и правосъдието. Ето защо този исполин на хитростта и покварата бе употребил умствените си и мимически способности, за да покаже успешно изненадата и тъпоумието на невинен човек, като в същото време разиграваше пред съдебните служители комедията на агонизиращ. Както вече видяхме, Азѝ му бе дала като опитна Локюст една отрова, приготвена така, че да предизвика белези на смъртоносно заболяване. Разпитът на господин Камюзо и на полицейския комисар, както и усилията на прокурора да разбере нещо бяха унищожени от действието, от напора на мълниеносен мозъчен удар.

— Отровил се е! — извика господин Камюзо, ужасен от страданията на мнимия духовник, когато го свалиха от таванската стая, обхванат от страшни гърчове.

Четирима агенти пренесоха с голяма мъка абат Карлос по стълбите до стаята на Естер, където се бяха събрали всички съдебни лица и стражари.

— Това е най-доброто, което е можал да направи, ако е виновен — отговори прокурорът.

— Вярвате ли, че е болен? — запита полицейският комисар.

Полицията вечно се съмнява във всичко. Тримата служители си говореха, както може да се предполага, на ухото, но Жак Колен бе отгатнал по лицата им какво си споделят и се бе възползувал от това, за да направи невъзможен или съвсем незначителен краткия разпит, който се води при всяко арестуване; той мънкаше изречения, в които френски и испански език се съчетаваха така, че не излизаше нищо смислено.

В „Ла Форс“ тази комедия бе имала отначало пълен успех, още повече, че началникът на обществената безопасност, Биби-Люпен, същият, който някога бе арестувал Жак Колен в домашния пансион на госпожа Воке бе в командировка из департаментите и го заместваше друг служител, считан за негов приемник, който не познаваше каторжника.

Биби-Люпен, бивш каторжник и другар на Жак Колен в каторгата, бе негов личен враг. Извор за тази вражда бяха разпра̀вите, в които Жак Колен винаги бе вземал връх, а също надмощието, упражнявано от него върху другарите му. Освен това Жак Колен бе цели десет години провидение за освободените каторжници, техен началник и съветник в Париж, човек, който държеше парите им, и следователно — противник на Биби-Люпен.

Изолираният излиза победител

И така, макар и сам в колата, Тромп-ла-Мор разчиташе на умната и безрезервна преданост на Азѝ — негова дясна ръка, а може би и на Пакар — лявата му ръка, когото се надяваше да намери готов да му се подчинява, щом този негов грижлив помощник сложеше на сигурно място откраднатите седемстотин и петдесет хиляди франка. Това беше причината за свръхчовешкото внимание, с което той разглеждаше всичко по пътя. Странно нещо! Тази надежда щеше да бъде изцяло задоволена.

Двете здрави стени на аркадата Сен-Жан бяха покрити на височина от шест стъпки с постоянен пласт кал — пръски от вадичката; по онова време минувачите можеха да се вардят от непрекъснатия поток коли и от „ритниците“, както ги наричаха, на каруците само чрез крайпътните камъни, които отдавна бяха изпочупени от спиците на колелата. Не един път каруцата на някой каменар бе смачквала невнимателните хора. Такъв бе Париж дълго време, и то в много квартали. Тази подробност може да обясни колко бе тясна аркадата Сен-Жан и колко бе лесно да стане задръстване при нея. Достатъчно бе откъм площад Грев да влезе един файтон и някоя търговка-зеленчукопродавачка да натика натоварената си с ябълки количка откъм улица Мартроа, и третата пристигнала кола щеше да причини задръстване. Минувачите се спасяваха в ужас и търсеха някакъв крайпътен камък, който да ги предпази от досега с някогашните спици, чиято дължина бе толкова неимоверна, че трябваше да излезе закон, за да я намалят. Когато затворническата кола пристигна, аркадата бе задръстена от една зеленчукопродавачка, чийто образ става още по-интересен и поради това, че въпреки растящия брой на дюкянчетата за зеленчуци и плодове в Париж все пак се срещат такива екземпляри. Тя бе толкова характерна, че пазителите на реда в града (в случай че имаше вече такава институция) щяха да я оставят да се движи, без да й поискат разрешително, независимо от зловещото й лице, което просто лъхаше на престъпност. Изпод грозната, парцалива памучна забрадка на квадрати стърчаха неприбрани кичури коси, остри като глиганова четина. Червената й набръчкана шия бе отвратителна, а кърпата около врата не прикриваше съвсем загрубялата от слънцето, праха и мръсотията кожа. Роклята бе на долепени една до друга кръпки. Обувките се кривяха, като че ли се подиграваха на надупченото като роклята лице. А каква престилка имаше на корема си!… По-мръсна от превръзка на рана. Тази пътуваща зловонна дрипа сигурно дразнеше обонянието на деликатните хора на десет крачки разстояние. Ръцете й сякаш бяха прибрали сто жътви. Тя или се връщаше от някакво нощно сборище на вещици в Германия, или излизаше от просешки приют. И какъв поглед имаше!… Какъв дързък ум, какъв живот в него, когато магнетичните лъчи от тези очи се срещнаха с очите на Жак Колен, за да споделят с тях нещо!

— Отстрани се от пътя ми, старо развъдище на въшки!… — извика кочияшът с прегракнал глас.

— Гледай да не ме смажеш, пратеник на гилотината — отвърна тя, — твоята стока не струва колкото моята.

Но докато се мъчеше да се завре между два крайпътни камъка, за да му направи място да мине, търговката задръсти пътя колкото време й трябваше, за да осъществи плана си.

„О, Азѝ! — каза си Жак Колен, който веднага позна съучастницата си. — Всичко е наред!“

Кочияшът и Азѝ продължаваха да си разменят любезности, а през това време колите се трупаха по улица Мартроа.

— Ahé!… pecairé fermati. Souni lá Vedrem!… — възкликна старата Азѝ с онези американски интонации, свойствени на уличните търговки, които така преиначават думите си, че ги превръщат в звукоподражателни, разбираеми само от парижаните.

В уличния шум и сред виковете на надошлите наоколо кочияши никой не можеше да обърне внимание на някакъв дивашки крясък, издаден като че ли от търговката. Но разбираем само за Жак Колен, този условен език, съставен от развален италиански и провансалски, донасяше до ушите му следните потресаващи думи:

— Хванали са твоето нещастно момче, но аз бдя над вас. Пак ще ме видиш…

Сред безкрайната радост, причинена от победата му над правосъдието, защото той се надяваше, че ще може да поддържа връзки с външния свят, Жак Колен получи удар, който би убил всеки друг човек.

„Люсиен е арестуван!“ — каза си той и едва не припадна.

Тази новина бе за него по-ужасна, отколкото ако, в случай че го осъдят на смърт, молбата му за помилване бъдеше отхвърлена.

Исторически, археологически, биографични, анекдотични и физиологични данни за Съдебната палата

Сега, докато двете затворнически коли стигнат от кейовете, по които се движат, до „Консиержри“, ще трябва да кажем няколко думи за нея, за да стане повествованието ни по-интересно. „Консиержри“ — това историческо име, тази страшна дума, това още по-страшно „нещо“ — е свързана с френските революции и най-вече с революциите в Париж. Тя е видяла повечето големи престъпници. Макар и най-интересна от всички парижки паметници, тя е и най-малко известна… за хората от висшите слоеве на обществото; и все пак, въпреки че това отклонение е много интересно, ще го направим също така набързо, както бързо се движат затворническите коли.

Има ли парижанин, чужденец или провинциалист, останал макар и само два дни в Париж, който да не е забелязал черните стени, до които са долепени три големи кръгли кули с наблюдателници, две от тях почти съединени — мрачна и тайнствена украса на кея, носещ наименование Люнет? Той започва при долната част на моста Шанж и стига до Пон-Ньоф. Една четвъртита кула, наречена Ла тур дьо л’Орлож — където е бил даден сигналът за кланетата през Вартоломеевата нощ, — почти толкова висока, колкото е и кулата на Сен-Жакла Бушри, сочи мястото на двореца и образува ъгъл с кея. Четирите кули и стените са облечени с възчерна плащаница, като всички парижки фасади, обърнати на север. От една пуста аркада към средата на кея започват частните постройки, издигнати след построяването на Пон-Ньоф по времето на Анри IV. Кралският площад е бил направен по подобие на площад Дофин — същото архитектурно устройство: тухли, заобиколени с дялан камък. Тази аркада и улица Арле бележат границите на Съдебната палата на запад. Някога Полицейската префектура — седалище на първите председатели на парламента — е била пристройка към Палатата Сметната палата и съдът, който е решавал спорове по данъците, са били допълнение към върховния съд на владетеля. Вижда се, че преди революцията дворецът се е радвал на онази изолираност, която се стремят да създадат днес.

В това четвъртито пространство, в този остров от къщи и паметни сгради, където се намира „Сент-Шапел“ — най-прекрасният бисер от всички ценности, останали от Сен-Луи, — е светилището на Париж, неговата света обител, свещеният му Ноев ковчег. Преди всичко там е бил разположен първоначално градът, защото мястото, където е площад Дофин, е било ливада, граничеща с кралския имот; там се е намирал Монетният двор, където секли пари. Оттам и името на улицата, водеща към Пон-Ньоф: Моне. Оттам идва и наименованието на една от трите кръгли кули, на втората, наречена Ла Тур д’Аржан, което като че ли доказва, че първоначално там са секли парите. Прочутият Монетен двор, който се вижда по старите парижки планове, е вероятно от по-късно време, след сеченето на пари в самия дворец, и навярно е резултат на някакво усъвършенствуване в монетното изкуство. Първата кула, която почти е съединена с Ла Тур д’Аржан, се нарича Монгомери. Третата, най-малката, но най-запазена от трите, защото по нея още стоят бойниците й, е наречена Бонбек. „Сент-Шапел“ и четирите кули (включително и Кулата с часовника) дават прекрасен облик на цялата сграда — периметър на двореца, както би казал някой служител от кадастралното отделение — от времето на Меровингите до последната сграда, построена от династията Валоа; за нас обаче, вследствие на редица преустройства, този дворец възкресява по-специално времето на Сен-Луи.

Пръв Шарл V остави тази сграда на новосъздадената институция на парламента и отиде да живее под охраната на Бастилията в прочутия дворец Сен-Пол, към който е бил добавен по-късно дворецът Турнел. После, по времето на последните Валоа, кралете са се върнали от Бастилията в Лувър, който е бил техният пръв затвор. Първото жилище на френските крале, дворецът на Сен-Луи, който си запази името „палат“ без нищо друго, в смисъл на истински дворец, се намира изцяло под днешната Съдебна палата; понастоящем това са неговите зимници, тъй като той е бил построен в Сена — както и катедралата, — и то така грижливо, че дори и когато се издигнат най-високо, водите на реката едва покриват първите стъпала. Кеят Де-з-Орлож е на около двадесет стъпки над тези десетвековни постройки. Колите се движат на равнището на капитела на дебелите колони на горните три кули, чиято височина някога навярно е съответствувала на изящните линии на двореца и е имала живописен ефект над водата, тъй като и днес още тези кули съперничат по височина с най-високите паметници на Париж. Когато съзерцаваме просторния столичен град от Пантеона, Съдебната палата със „Сент-Шапел“ продължава да изглежда най-внушителната постройка измежду толкова други. Този дворец на нашите крале, по който вие тъпчете, когато минавате през огромната чакалня на Съдебната палата, е бил и продължава да бъде чудо на архитектурата за разбиращия поглед на поета, дошъл да види и разгледа „Консиержри“. Уви! „Консиержри“ е завладяла кралския дворец! Сърцето кърви, когато виждаме как са издълбани килии, карцери, коридори, жилищни помещения и зали без светлина и въздух в това великолепно творение, където трите аспекта на старото изкуство — византийският, романският и готическият стил — са били съчетани в архитектурата на XII век. Този дворец е за историята на френските паметници на изкуството от първите времена онова, което е за същата история от по-късните епохи замъкът Блоа. (Виж „Изследвания за Катерина Медичи. Философски проучвания“.) Както в един от дворовете на замъка Блоа вие се възхищавате на замъка на графовете Блоа, на замъка на Луи XII, на Франсоа I, на Гастон, така и в „Консиержри“ ще намерите в една и съща сграда характеристика на първите стилове, а в „Сент-Шапел“ — архитектурата от времето на Сен-Луи. Хора от общинския съвет, щом като давате милиони, прибавете към архитектите и един-двама представители на изкуството, ако искате да спасите люлката на Париж, люлката на нашите крале, като дадете на града и на кралския двор дворец, достоен за Франция! Преди да се започне каквото и да било, този въпрос трябва да се проучва няколко години. Ако се построят още един-два затвора като затвора „Рокет“, дворецът на Сен-Луи ще бъде спасен.

Продължение на същата тема

Днес много рани повреждат този огромен паметник, заровен под Париж и под кея, както правят някои от онези допотопни животни в стените на Монмартр; най-голямата от тях обаче е, че е станал „Консиержри“! Всеки разбира какво значи тази дума. През първите години на абсолютната монархия големите престъпници и собствениците на големи или малки феодални владения са били водени при краля и пазени в „Консиержри“, защото „виланите“ (трябва да държим на този термин, запазил значението на „селянин“) и буржоазията са били викани пред съдебните инстанции на общината или на феодала. Тъй като броят на заловените големи престъпници е бил малък, „Консиержри“ е била достатъчна за кралското правосъдие. Трудно е да се узнае точното местоположение на първаначалната „Консиержри“. И все пак, тъй като кухните на Сен-Луи още съществуват и образуват така наречената днес „Сурисиер“, може да се предполага, че първоначално тя трябва да се е намирала там, където преди 1825 година е бил съдебният затвор на парламента, под аркадата, вдясно от голямото външно стълбище, което води към кралския двор. Оттам през 1825 година са тръгвали осъдените към последното си изпитание. Оттам са минали всички големи престъпници, всички жертви на политиката, жената на маршал д’Анкр и френската кралица, Санблансе, Малерб, Дамиен и Дантон, Дерю и Кастен. Кабинетът на Фукие-Тенвил — същият, в който днес е кралският прокурор — е бил разположен така, че главният обвинител да може да вижда преминаването на каруците с хора, осъдени от революционния съд. Така превърнатият в оръдие на смъртта човек е можел да хвърли последен поглед на делото си.

След 1825 година, по време на правителството на господин Пейроне, в двореца бяха извършени големи промени. Старата врата на „Консиержри“, където са приемали затворниците, бе затворена и пренесена, където е днес, между Ла Тур дьо л’Орлож и кулата Монгомери, в един вътрешен двор, в който има аркада. Отляво е „Сурисиер“, отдясно — входното гише. Затворническите коли влизат в този доста неправилен двор, там те могат да стоят, лесно да се обръщат и в случай на бунт да бъдат защитени от нападение чрез дебелата решетка на аркадата, докато по-рано не са имали никаква възможност да маневрират в тясното пространство между голямото външно стълбище и дясното крило на двореца. Днес „Консиержри“, която едва побира затворените (необходимо е място за триста души — мъже и жени), не приема нито подследствени, нито хора с присъди освен в редки случаи, като случая, който доведе тук Жак Колен и Люсиен. На всички затворени в нея предстои да се явят пред наказателния съд. По изключение там могат да останат престъпници от висшето общество, които, като се има пред вид, че и без това са достатъчно опозорени от присъдата на наказателния съд, биха били наказани повече, отколкото трябва, ако излежават наказанието си в затворите в Мельон или Паси. Уврар предпочете да лежи в „Консиержри“ вместо в „Сент-Пелажи“. Понастоящем нотариусът Льон и принц дьо Брег излежават наказанието си там вследствие на едно самоволно, но напълно човечно решение.

Каква е процедурата

Обикновено, било за да отидат на „обучение“ (на затворнически език), било за да се явят пред изправителната полиция, подследствените биват стоварвани от затворническите коли направо в „Сурисиер“. „Суриснер“, която е точно срещу входното гише, се състои от определен брой килии, приспособени в някогашните кухни на Сен-Луи, където доведените от различните затвори чакат да се явят пред съда или да бъдат повикани при следователя. На север „Сурисиер“ граничи с кея, на изток — със стражницата на градската гвардия, на запад — с двора на „Консиержри“ и на юг — с една огромна зала със сводове (навярно някогашната зала за пиршества), която още няма предназначение. Над нея е разположена вътрешна стражница, която гледа с прозореца си към двора на „Консиержри“; тя е заета от департаментската жандармерия и там стълбата свършва. Когато удари часът за явяване пред съда, разсилните отиват да повикат затворените, с които слизат толкова стражари, колкото е и техният брой; всеки жандарм хваща по един затворник под ръка; така двама по двама те се качват по стълбата, минават през стражницата и по коридорите стигат до едно помещение, съседно на залата, където заседава прочутото Шесто отделение на наказателния съд; там заседават и членовете на изправителната полиция. По същия път вървят и обвиняемите от „Консиержри“ до наказателния съд и обратно.

Когато човек влезе за първи път тук, в чакалнята между вратата на Първо отделение на Първа съдебна инстанция и стълбата, водеща към Шесто отделение, вижда един вход без врата, без никаква архитектурна украса, някаква грозна четвъртита дупка. Оттам съдиите и адвокатите влизат в коридорите и в стражницата, слизат в „Сурисиер“ и отиват на гишето при входа на „Консиержри“. Кабинетите на следователите са разположени на различни етажи в тази част на Палатата. До тях се отива по ужасни стълби — лабиринт, където винаги се губят онези, които не познават Съдебната палата. Прозорците на кабинетите гледат или към кея, или към двора на „Консиержри“. През 1830 година няколко кабинета на следователи гледаха към улица Барийори.

Така, ако една затворническа кола завие наляво в двора, тя довежда подследствени за „Сурисиер“, ако завие надясно — води арестувани за „Консиержри“. Колата, в която бе Жак Колен, зави на тази страна и го остави пред входното гише. Няма нищо по-страшно от него. Престъпници или посетители виждат две решетки от ковано желязо с около шест стъпки разстояние помежду им, които се отварят винаги една след друга и през които всичко се наблюдава така старателно, че хората, получили разрешително за посещение, го подават през решетката, преди още да е скръцнал ключът в ключалката. Дори и съдебните заседатели и хората от прокуратурата не влизат, преди да ги видят кои са. Ето защо, ако заговорите за някаква възможност за връзка с външния свят или за бягство… на устните на директора на „Консиержри“ ще се появи усмивка, която ще вледени подобно предположение и у най-смелия в опитите си против правдоподобието романист. В историята на „Консиержри“ е известно само бягството на Лавалет. Но доказаното вече днес съучастничество от високо място е омаловажило ако не предаността на съпругата, то поне опасността от провал. Преценявайки на самото място естеството на трудностите, и най-големите приятели на чудесата ще признаят, че препятствията са били непреодолими. Няма израз, чрез който да се опише здравината на стените и на сводовете; човек трябва да ги види. Макар че калдъръмът по двора е по-ниско от паважа на кея, като минете през входното гише, трябва да слезете още няколко стъпала, за да стигнете в една огромна сводеста зала, чиито дебели стени са украсени с чудесни колони; от двете страни са кулата Монгомери, която понастоящем е част от жилището на директора на „Консиержри“, и Ла Тур д’Аржан, служеща за спално помещение на надзирателите, пазачите или ключарите, наречете ги, както щете. Броят на тези служители не е толкова голям, колкото човек може да си помисли (те са двадесет); спалното им помещение, както и леглата им не се различават от леглата в така наречената „пистола“. Думата сигурно идва от някогашния обичай, според който затворниците са давали по една пистола на седмица за помещение, голо като студените тавански стаички, в които великите люде отиват отначало да живеят в Париж. Отляво в тази голяма входна зала се намира регистратурата, своего рода канцелария, цялата в прозорци, където стоят директорът и писарят му и където са и регистрите на затворените. Тук подследственият или подсъдимият биват записани, описани и претърсени. Тук се решава въпросът за килията, чието разрешение зависи от кесията на потърпевшия. Срещу гишето на тази зала се вижда стъклена врата, това е вратата на залата за посещения, където близките и адвокатите разговарят с подсъдимия през едно гише с двойна дървена решетка. Светлината в него идва от вътрешния двор — място за разходка, където подсъдимите дишат чист въздух и в определени часове правят гимнастика.

В тази грамадна зала, осветена от мътната светлина на двете гишета (защото единственият прозорец към двора е напълно закрит от писалището, поставено под него), съществуват атмосфера и осветление, съответствуващи на изградените вече от въображението образи. Впечатлението е страхотно, още повече, че наред с кулите Монгомери и д’Аржан вие виждате и тайнствените, сводести, ужасни, мрачни подземия, наредени около залата за разговори и водещи към тъмниците на кралицата, на мадам Елизабет20 и до килиите, наречени „секретни“. Този лабиринт от дялани камъни е станал подземие на Съдебната палата, след като е бил свидетел на празненствата на кралската власт. От 1825 до 1832 година в тази огромна зала, между грамадната печка, с която тя се отоплява, и първата от двете решетки, се е извършвал тоалетът на осъдения на смърт. И днес човек не може да мине без трепет по тези плочки, получили изповедите на толкова последни погледи.

Как става влизането в затвора

Двама стражари трябваше да помогнат на умиращия, за да излезе той от отвратителната кола; те го уловиха от двете страни под ръка, подхванаха го и го понесоха полуприпаднал към канцеларията. Както го влачеха така, той вдигаше, очи към небето, за да заприлича на нашия спасител Христос, когато са го снемали от кръста. Разбира се, на никоя картина лицето на Исус не е така мъртвешко и толкова разстроено, както бе лицето на мнимия испанец, сякаш той всеки миг можеше да изпусне последния си дъх. Когато седна в канцеларията, той повтори с гаснещ глас думите, с които се обръщаше към всички, откакто го бяха арестували:

— Искам да видя негово превъзходителство посланика на Испания…

— Ще кажете това на господин следователя… — отвърна директорът.

— Ах! Исусе! — въздъхна Жак Колен. — Не мога ли да получа един молитвеник?… Още ли ще ми се отказва медицинска помощ?… Едва ли ми остават и два часа да живея!

Понеже Карлос Ерера трябваше да бъде поставен в отделна килия, излишно бе да питат желае ли да се ползува от привилегията да бъде в „пистол“, тоест от правото да живее в една от единствените килии с удобства, разрешени от Темида. Те се намигат в дъното на вътрешния двор, за който ще стане дума по-късно. Разсилният и писарят извършиха заедно и без да бързат формалностите около затварянето.

— Господин директоре — каза Жак Колен на изкълчен френски, — сам виждате, че умирам. Кажете, ако можете, на господин следователя, кажете му колкото се може по-скоро, че искам да ми се окаже милостта да се явя пред него, щом дойде, точно онова, от което престъпникът се бои най-много, защото страданията ми са наистина непоносими, а щом го видя, ще се разсее всякакво недоразумение!

По правило всички престъпници говорят за грешка. Вървете по каторгите и разпитайте затворниците: те почти всички са жертва на съдебна грешка. Ето защо тази дума предизвиква незабележима усмивка у всички, които са във връзка с подследствените, арестуваните или осъдените.

— Мога да предам желанието ви на съдия-следователя — отговори директорът.

— Ще ви благославям за това, господине!… — отвърна испанецът и вдигна очи към небето.

Веднага след зарегистрирането му Карлос Ерера бе отново подхванат от двете страни от двама пазачи и заедно с един надзирател, на когото директорът съобщи килията, където той трябваше да бъде затворен, бе отведен в подземния лабиринт от „Консиержри“ в едно (каквото и да казват филантропите) доста прилично помещение, но лишено от каквато и да било възможност за връзка с външния свят.

След като той излезе, надзирателите, директорът на затвора, писарят и дори разсилният се спогледаха като хора, които се питат един друг какво мислят, и по всички лица се изписа недоумение. При вида на втория арестуван обаче всички пак възвърнаха обичайната си мнителност, прикрита зад външно безразличие. Освен при необикновени обстоятелства служителите в „Консиержри“ не са много любопитни, тъй като за тях престъпниците са каквото са клиентите за фризьора. Затова всички формалности, от които въображението се ужасява, се извършват по-просто, отколкото паричните сделки при банкера, и често — с по-голяма учтивост. Люсиен имаше вид на виновен и сломен човек; той се бе отпуснал и изпълняваше машинално всичко, каквото му кажеха. От Фонтенбло дотук поетът преценяваше провала си и си казваше, че вече е ударил часът на изкуплението. Блед, разстроен, в пълно неведение за случилото се с Естер в негово отсъствие, той знаеше само, че е близък приятел на един избягал каторжник — достатъчно, за да види, че го чака катастрофа, по-страшна от смъртта. Единственото, което мозъкът му можеше да роди, бе самоубийството. Той искаше да се спаси на всяка цена от позора, който му се привиждаше като мъчителен кошмар.

Като по-опасен, Жак Колен бе поставен в килия, цялата от дялан камък, осветявана откъм един от малките вътрешни дворове, каквито има в сградата на двореца, в крилото, където е кабинетът на главния прокурор. Това дворче е място за разходка на женското отделение. Люсиен бе отведен по същия път в една съседна на „пистолите“ килия, защото според нарежданията на следователя директорът прояви известно внимание към него.

Как всеки от двамата затворници прие нещастието си

Обикновено хората, които никога не са имали разправии с правосъдието, възприемат извънредно мъчително поставянето им в отделна килия. Представата за наказателно съдопроизводство не може да се отдели от старите представи за някогашните изтезания, за нездравословни затвори, студени каменни стени, по които се стича вода, груби тъмничари и лоша храна — бутафория, необходима при всяка драма; няма да е излишно да кажем тук, че такива преувеличения съществуват само в театъра; те предизвикват усмивка у съдиите, адвокатите и у всички, които посещават затворите от любопитство или ходят да наблюдават живота там. Доста дълго време положението е било ужасно. Сигурно е, че при стария парламент, по време на Луи XIII и Луи XIV, задържаните са били наблъсквани безразборно в нещо като мецанин над старото, входно гише. Затворите са били едно от престъпленията на революцията от 1789 година, достатъчно е да се видят килиите на кралицата и на мадам Елизабет, за да се изпълним с дълбоко отвращение към старите съдебни форми. Днес, макар че е причинила неизброими злини на обществото, филантропията е направила все пак и някакво добро за отделната личност. Ние дължим на Наполеон нашия наказателен кодекс, който — в по-голяма степен от гражданския, чиято реформа по някои пунктове е предстояща — ще остане един от най-големите паметници на тъй краткото му властвуване. Новото наказателно право закри цяла бездна от страдания. Ето защо можем да твърдим, че като оставим настрана страшните нравствени мъки, на които са подложени хората от висшите обществени слоеве, когато попаднат в ръцете на Темида, днешната власт действува с кротост и простота, които се засилват и поради обстоятелството, че не са очаквани. Естествено подследственият или заподозреният не са като у дома си, но в затворите на Париж те имат най-необходимото. Впрочем бремето на чувствата, които ги обладават, отнема обичайното значение на ежедневните подробности. Не е плътта, която страда. Душата е толкова разстроена, че дори да се случат обикновените неудобства или грубост, те се понасят лесно. Трябва да се приеме обаче, че особено в Париж скоро пускат на свобода невинния.

И така, влизайки в килията си, Люсиен намери верен образ на първата стая, която бе имал в Париж в хотел „Клюни“. Легло като в най-евтините хотелски стаи на Латинския квартал, тъмни сламени столове и още някои неща бяха мебелировката, на една от онези килии, където често събират двама затворници, щом са с кротък нрав или ако престъпленията им не са опасни, като например фалшификации и банкрути. Тази прилика между изпълненото с невинност начало в живота му и края — последно стъпало на срама и унижението — бе така добре схваната от нещастника, у когото за последен път заговори поетичната природа, че той се разрида. Плака четири часа, външно безчувствен като каменна статуя, но страдащ за всичките си провалени надежди, поразен в потъпканото си честолюбие, в унижената си гордост, във всички страни на неговото „аз“: кариериста, влюбения младеж, щастливия мъж, светския човек, парижанина, поета, сладострастника, галеника на съдбата. Всичко в него се бе провалило при това икаровско падане.

Щом остана сам в килията си, Карлос Ерера пък започна да снове насам-натам, подобно на бялата мечка от зоологическата градина. Той щателно провери вратата и се увери, че като се изключи шпионката, на нея няма никаква друга дупчица. После прегледа всички стени, огледа комина, през чийто полегат отвор се прецеждаше слаба светлина, и си каза: „На сигурно място съм!“ Тогава седна в един ъгъл, където не би могло да го види долепеното до замрежената шпионка око на никой надзирател. Сне перуката си и бързо отлепи един лист хартия, който покриваше дъното й. Страната откъм главата бе толкова мръсна, че сякаш бе подплата на перуката. Ако на Биби-Люпен му хрумнеше да махне перуката, за да сравни личността на испанеца с тази на Жак Колен, той нямаше да се усъмни в тази хартия, дотолкова тя изглеждаше сложена там от перукера. Другата страна на листа бе още бяла и доста чиста, така че можеше да се напишат няколко реда. Трудната и бавна операция на отлепването бе започнала още в затвора „Ла Форс“, но два часа не можеха да стигнат, така че и половината от вчерашния ден бе отишла в тази работа. Затворникът започна най-напред да къса скъпоценния лист хартия така, че да получи ивица, широка четири-пет реда, и я раздели на няколко части; после постави отново в странното си скривалище запаса си от листчета, като предварително навлажни пласта растително лепило, с който можеше отново да ги залепи. Потърси в един кичур коса тънък като топлийка молив от произвежданите наскоро в Швейцария, който също се държеше там с лепило; отчупи от него едно по-дълго парче, колкото да може да пише, но толкова малко, че да се скрие в ухото. Когато тези приготовления привършиха с бързината и сигурността в изпълнението, присъщи на старите каторжници, които са ловки като маймуни, Жак Колен седна на крайчеца на леглото си и започна да мисли какви нареждания да даде на Азѝ, уверен, че ще я срещне някъде по пътя си, толкова много разчиташе на находчивостта на тази жена.

„При краткия разпит — мислеше си той — аз се преструвах на испанец, който говори лошо френски, иска да види посланика си, позовава се на дипломатически привилегии и не разбира нищо от онова, което го питат; подчертах всичко това с прилошавания, с въздишки, проточих някои моменти, с една дума, преметнах ги всякак, уж че умирам. Да си останем на същия терен. Документите ми са редовни. Двамата с Азѝ ще лапнем тоя господин Камюзо, той не е много умен. Да помислим обаче за Люсиен, трябва да му повдигнем самочувствието, трябва на всяка цена да се свържа с това момче и да му кажа как да се държи, иначе той ще се предаде, ще предаде и мен и всичко ще провали!… Трябва да го напомпам преди разпита му. А освен това ми трябват и свидетели, които да поддържат духовното ми звание!“

Такова бе физическото и нравствено състояние на двамата затворени, чиято участ зависеше сега от господин Камюзо, следовател в Първа съдебна инстанция в департамента Сена и за известно време, определено с наказателния кодекс, върховен съдник на най-малките подробности в тяхното съществуване. Защото само той можеше да разреши на свещеника или лекаря на „Консиержри“, или на когото и да било друг, да се срещне с тях.

Глава, която изяснява какво представлява съдия-следователят

Никаква човешка сила, нито кралят, нито пазителят на държавния печат, та дори и министър-председателят не могат да посегнат на властта на съдия-следователя; нищо не може да го спре, нито да му заповядва. Той е властник, подчиняващ се единствено на своята съвест и на закона. Днес, когато философи, филантропи и публицисти непрекъснато се занимават с въпроса как да се намалят всички обществени влияния, правата, дадени от нашите закони на следователите, са станали предмет на нападки, а тези нападки са станали още по-силни и поради обстоятелството, че намират оправдание в посочените права, които — нека признаем — надминават всякакви граници. И все пак за всеки разумен човек тази власт трябва да остане ненакърнима; в известни случаи упражняването й може да бъде смекчено с широко прилагане на пускане под гаранция; обаче и без това вече доста разклатената обществена сграда би била заплашена от срутване поради неразбирането и слабостите на съдебните заседатели (върховен и най-важен съдебен организъм, който би трябвало да бъде поверен само на избрани хора с авторитет), ако се преломеше този стълб, който поддържа цялото ни наказателно право. Правото на арестуване е един от страшните и все пак необходими негови атрибути, а произтичащата от това опасност за обществото се уравновесява чрез голямото им значение. Впрочем недоверието към съдебните инстанции е начало на обществено разложение; разрушете тази институция, устройте я на други основи, поискайте, както преди революцията, огромни материални гаранции за съдебните служители, обаче вярвайте в тях; не я изграждайте по образ и подобие на обществото, за да я обиждате. Днес съдебният служител, комуто плащат като на другите чиновници, в повечето случаи е беден; вместо някогашното достойнство той е възприел надменност, непоносима за всички, които са му станали равни; защото високомерието е достойнство, на което липсват опорни точки. Там се корени порочното в днешната съдебна институция. Ако Франция беше разделена на десет съдебни района, съдебните служители биха могли да бъдат поставени на по-високо равнище, като им се изисква голямо имотно състояние, което става невъзможно при двадесет и шест района. Единственото реално подобрение, което може да се иска от следователя при упражняването на правата му, е да се преустроят затворите за арестувани. Предварителният затвор не би трябвало да внася никакви промени в привичките на хората. В Париж тези затвори би трябвало да бъдат строени, мебелирани и подредени така, че да изменят коренно представите на обществото за положението на арестувания. Законът е добър, той е необходим, но приложението му е лошо, а за законите се съди по начина, по който те се изпълняват. Общественото мнение във Франция порицава подследствените и реабилитира хората, подучили присъда, по силата на някакво необяснимо противоречие. Може би това да е плод на психологията на французина, който по същността си е устроен бунтовно. Тази непоследователност на парижаните бе една от причините, допринесли за катастрофалния завършек на настоящата драма; както ще се види по-нататък, тя бе и една от най-важните. За да бъде посветен в ужасните сцени, разиграващи се в кабинета на следователя; за да разбере положението и на двете воюващи страни — подследствените и правосъдието, — чиято борба е първите да запазят една тайна от желанието на следователя (сполучливо наречен любопитен на затворнически език) да я разкрие, човек никога не трябва да забравя, че поставените в отделна килия подследствени не знаят какво говорят седемте или осем категории, съставляващи обществото, нито онова, което знае полицията или правосъдието, нито малкото, писано по вестниците за обстоятелствата, при които е станало престъплението. Ето защо да осведомиш арестувания, както Азѝ съобщи на Жак Колен за задържането на Люсиен, е все едно да хвърлиш въже на давещия се. Ще видим как поради тази причина ще пропадне един опит, който, ако не беше това съобщение, сигурно би погубил каторжника. Сега, като изяснихме тези неща, и най-неподатливите на вълнение ще останат ужасени от онова, което пораждат следните три причини за страх: затварянето в отделна килия, тишината и угризението на съвестта.

Следователят изпада в затруднение

Господин Камюзо, зет на един от разсилните в кралския кабинет и премного известен, за да е нужно да изясняваме кои са родствениците му и какво е общественото му положение, бе в този момент озадачен от повереното му следствие почти колкото Карлос Ерера. Бивш председател на провинциален съд, той бе доведем оттам и назначен на поста съдия в Париж (една от най-видните служби в съдопроизводството) благодарение на покровителството на известната херцогиня дьо Мофриньоз, чийто съпруг — възпитан заедно с престолонаследника и полковник в един от кавалерийските полкове на кралската гвардия — бе много добре поставен пред краля, така както тя — пред кралската сестра. За една съвсем дребна, но съществена услуга, направена на херцогинята, по повод тъжбата за фалшификация, подадена от един банкер от Алансои срещу младия граф д’Егриньон (виж „Сцени от живота в провинцията“ — „Музей за антикварни вещи“), той бе станал от обикновен провинциален съдия — председател на съд, а от председател на съд — съдия-следовател в Париж. Той заседаваше вече осемнадесет месеца в най-важната съдебна инстанция в кралството и бе успял, по препоръка на херцогиня дьо Мофриньоз, да се наложи на вниманието на друга, също така влиятелна дама, маркиза д’Еспар; но там се бе провалил. (Виж „Поставяне под настойничество“.) Както видяхме в началото на нашия разказ, за да отмъсти на госпожа д’Еспар, която бе пожелала да постави съпруга си под опекунство, Люсиен бе успял да установи истината пред главния прокурор и граф дьо Серизи. А когато тези две влиятелни личности се присъединиха към приятелите на маркиз д’Еспар, неговата жена можа да избегне порицанието на съда само благодарение на снизходителността на съпруга си. Предната вечер, научавайки за арестуването на Люсиен, маркиза д’Еспар бе изпратила девера си, кавалер д’Еспар, при госпожа Камюзо. Госпожа Камюзо бе направила начаса посещение на известната маркиза и щом се върна в къщи — точно по време на вечеря, — дръпна мъжа си в спалнята.

— Ако можеш да изпратиш онзи млад развейпрах Люсиен дьо Рюбампре пред наказателния съд и той да получи присъда, ще станеш съветник в кралския съд — каза му тя на ухото.

— Как така?

— Госпожа д’Еспар би желала да види как отсичат главата на нещастния младеж. Тръпки ме побиха, като чух с каква омраза говори тази красива жена.

— Не се бъркай в работите на съда — отговори Камюзо на жена си.

— Че аз бъркам ли се? — възрази тя. — Дори да ни беше чул някой, нямаше да разбере за какво става дума. Двете с маркизата се преструвахме чудесно, както и ти лицемериш сега с мене. Искала да ни благодари за големите ти усилия в нейното дело; каза ми, че въпреки загубването му все пак ти била много признателна. Започна да говори за жестоката задача, която ви възлагат законите. „Ужасно е да си длъжен да изпратиш един човек на ешафод, но за този това би било справедливо!…“ И така нататък. Изказа съжаленията си, че един тъй хубав млад човек, който бил доведен от братовчедка й, госпожа дю Шатле, в Париж, тръгнал по толкова лош път. „До това ги довеждат леки жени като Корали, като Естер — каза тя, — а тези младежи са толкова покварени, че делят с тях нечестно спечелени пари!“ С една дума, хубави приказки за милосърдието и за религията! Госпожа дю Шатле й била казала, че Люсиен заслужавал сто пъти да умре, защото едва не убил сестра си и майка си… Спомена за някакво свободно място в двореца, познавала пазителя на държавния печат. И накрая ми каза: „Вашият съпруг, госпожо, има прекрасна възможност да се отличи!“ Това е.

— Ние се отличаваме ежедневно, като изпълняваме дълга си — каза Камюзо.

— Далеч ще стигнеш, ако се държиш пред всички, дори и с жена си, като съдебен служител! — възкликна госпожа Камюзо. — Слушай, мислех те за глупав, но днес се възхищавам от тебе…

На устните на Камюзо се появи усмивка, присъща само на съдиите, също както танцьорките се усмихват по начин, присъщ само на тях.

— Мога ли да вляза, госпожо? — запита камериерката.

— Какво има? — каза господарката.

— Госпожо, докато ви нямаше, дойде камериерката на херцогиня дьо Мофриньоз; моли ви от името на господарката си, щом се освободите, да отидете в двореца Кадинян.

— Сложете по-късно вечерята — нареди жената на съдията, сещайки се, че кочияшът на файтона, който я бе довел, чака да му платят.

Тя сложи шапката си, качи се отново в колата и за двадесет минути бе в дома на херцогинята. Въведена през черния вход, госпожа Камюзо остана само десетина минути в будоара до спалнята на херцогинята, която се яви в целия си блясък при нея, защото бе поканена в кралския двор и тръгваше за Сен-Клу.

— Мила моя, само две думи…

— Да, госпожо херцогиньо?

— Люсиен дьо Рюбампре е арестуван, вашият мъж разследва случая, аз гарантирам за невинността на бедното момче и той трябва да бъде освободен, преди да са минали двадесет и четири часа. Това не е всичко. Има някой, който иска да види тайно Люсиен утре, в килията му, вашият мъж може, ако желае, да присъствува, стига само да не го забележат… Знаете, че съм вярна на хората, които вярно ми служат. Кралят очаква смело държане от страна на съдиите си в тежките обстоятелства, които му предстоят; аз ще изтъкна мъжа ви и ще го препоръчам на краля като човек, предан нему, та ако ще да рискувам и главата си. Нашият Камюзо ще стане най-напред съветник, после — първи председател на съд, не е важно къде… Довиждане, чакат ме, ще ме извините, нали? Правите услуга не само на главния прокурор, който не може да се произнесе по това дело, но спасявате живота и на една жена, която умира от мъка, госпожа дьо Серизи. Така че няма да ви липсва подкрепа… Хайде, виждате какво доверие имам във вас, няма нужда да ви препоръчвам… знаете какво!

Тя сложи пръст на устните си и изчезна.

„Аз не успях да й кажа, че маркиза д’Еспар иска да види Люсиен на ешафода!…“ — мислеше жената на следователя, като сядаше отново във файтона.

Тя се върна така разтревожена, че като я видя, съдията запита:

— Какво ти е, Амели?…

— Между два огъня сме…

И тя разказа срещата си с херцогинята на ухото на мъжа си, толкова се страхуваше камериерката й да не подслушва на вратата.

— Коя от двете е по-силна? — запита тя накрая. — Маркизата едва не те изложи в глупавото си дело с искането мъжът й да бъде поставен под настойничество, а на херцогинята дължим всичко. Едната ми даде смътни обещания, а другата казва: „Той ще бъде първо съветник, после пръв председател!…“ Пазил ме бог да ти давам съвети, никога вече няма да се меся в съдебните работи; длъжна съм обаче да ти предам точно всичко, което се говори и гласи в двореца…

— Ти не знаеш, Амели, какво ми изпрати тази сутрин префектът на полицията, и то чрез кого? С едно от най-важните лица на главната полиция в кралството, Биби-Люпен, от политическия отдел, и той ми каза, че държавата била тайно заинтересована от този процес. Да вечеряме и да отидем на театър… тази нощ ще си поговорим за всичко това в кабинета ми, там е спокойно; ще имам нужда от твоя ум може би, умът на съдията няма да е достатъчен…

Девет десети от съдиите ще отрекат влиянието на жената върху съпруга й в подобни обстоятелства; но дори това да е едно от най-големите изключения в обществения живот, все пак може да се отбележи, че то, макар и случайно, е вярно. Съдията е като свещеника и особено в Париж, където се намира най-отбрано съдийско общество, той говори рядко за процесите в Съдебната палата, освен ако присъдите по тях са вече произнесени. Съдийските жени не само се правят, че никога нищо не знаят; те всички притежават доста голям усет за това какво може да се говори, защото им е известно, че биха навредили на мъжете си, ако покажат, че са осведомени за нещо. И все пак при особени случаи, когато става въпрос за напредване в службата, в зависимост от това какво решение ще се вземе, много жени като Амели са участвували в съображенията на съдията. Както и да е, тези изключения, които поради това, че винаги са неизвестни, могат съвсем лесно да бъдат отричани, зависят изцяло от начина, по който се води борбата между два характера в семейството. А госпожа Камюзо владееше напълно своя мъж. Когато всичко в къщи заспа, съдията и жена му седнаха до писалищната маса, където той бе подредил материалите по делото.

— Ето справките, които ми предаде префектът на полицията по мое искане — каза Камюзо.

На полето сам префектът бе добавил:

Съдията посочи на полето едно изречение, написано лично от префекта:

— Какво ще кажеш, Амели?

— Ужасно! — отговори жената на следователя. — Продължавай по-нататък!

За полицията и за нейната картотека

Макар че горните бележки представляват повторение на повествованието, налагаше се да ги предадем дословно, за да изтъкнем ролята на полицията в Париж. Както вече видяхме по повод бележката, поискана от Пейрад, полицията притежава справки, които почти винаги са точни, за всички семейства и за всички лица, чийто живот буди съмнение и чиито дела са порицаеми. Тя е напълно в течение на всякакви отклонения. Този универсален справочник — равносметка на човешките съвести — е поддържан също така добре, както и регистрите във Френската национална банка за имотното състояние на гражданите. Банката отбелязва и най-малкото закъснение в изплащанията, подлага на преценка всички кредити и притежателите на капитали, следи операциите им; същото върши и полицията във връзка с почтеността на гражданите. В това отношение, както и пред съда, невинните няма от какво да се боят, горната дейност се отнася до закононарушителите. Колкото и високопоставено да е едно семейство, то не би могло да се укрие от този обществен съдник. Освен това дискретността на въпросната власт е равна на обхвата й. Огромният брой протоколи на полицейските комисари, доклади, докладни записки, досиета — безкраен океан от сведения — спи неподвижен, спокоен и дълбок като морето. Стане ли някакво произшествие, някакво закононарушение или престъпление, правосъдието търси помощта на полицията; а щом има досие за виновните, съдията веднага се запознава с него. Тези досиета, в които е проучено и миналото, са преди всичко сведения, които заглъхват между стените на Съдебната палата; правосъдието не може никак да ги използува по законен път, от тях то се осведомява, с тях си послужва и това е всичко. Тази картотека показва, така да се каже, вътъка на престъпленията, техните първопричини, които почти винаги са неизвестни. Нито един съдебен заседател не би повярвал в тях и цялата страна би се вдигнала от възмущение, ако те бъдат изнесени при устния процес в наказателния съд. С една дума, това е истината, обречена както винаги и навсякъде да стои в своята преизподня. Няма съдебен служител, който след дванадесетгодишна практика в Париж да не знае, че наказателният съд и изправителната полиция крият половината от безчестията и че последните са като постилка, върху която престъплението се мъти дълго време; няма съдебен служител също, които да не признава, че Темида не наказва и половината от извършените закононарушения. Ако обществото можеше да разбере докъде стига мълчанието на служителите в полицията, които имат добра памет, то би проявило към тези достойни хора същото уважение както и към Шьоверюс. Хората считат полицията за лукава, макиавелска, но тя проявява необикновено добродушие; само че тя вижда развихрени човешки страсти, получава доноси и пази всички бележки. Страшна е само за едни. Тя извършва същата дейност и в областта на политиката, но там е жестока и пристрастна, подобно на някогашната инквизиция.

— Да оставим това — каза съдията и прибра сведенията в папката — това са тайни между полицията и правосъдието и съдията ще прецени какво струват; все едно, че господин и госпожа Камюзо никога нищо не са знаели.

— Има ли нужда да ми го напомняш? — каза госпожа Камюзо.

— Люсиен е виновен — продължи съдията, — но в какво?

— Мъж, обичан от херцогиня дьо Мофриньоз, графиня дьо Серизи и Клотилд дьо Гранлийо, не може да бъде престъпник — отвърна Амели, — сигурно другият е извършил всичко.

— Но Люсиен е съучастник! — извика Камюзо.

— Да ти кажа ли? — възрази Амели. — Остави абата да се оправя с дипломацията си, на която той е най-достойна украса, пусни на свобода младия нещастник и си намери други виновни…

— Как бързо ги разрешаваш!… — усмихна се съдията. — Жените се провират между законите като птиците, които нищо не може да спре във въздуха.

— Дипломат или каторжник, абат Ерера ще ти посочи някой, който да те измъкне от това затруднение — продължи Амели.

— Ти си главата, а аз съм само нощната й шапчица — каза Камюзо на жена си.

— Хайде тогава, разискванията са приключени, ела да целунеш твоята Амели, часът е вече един…

И госпожа Камюзо отиде да си легне, като остави съпруга си да сложи ред в книжата и в главата си с оглед на разпитите, на които щеше да подложи на следния ден двамата обвиняеми.

Един продукт на Съдебната палата

И така, докато затворническите коли отвеждаха Жак Колен и Люсиен в „Консиержри“, съдия-следовател, който бе вече закусил, пресичаше Париж пеш според простите нрави на парижките магистрати, за да отиде в кабинета си, където вече бяха пристигнали всички материали по процеса. Ето как.

Всички следователи имат по един писар, нещо като положил клетва съдебен секретар — човешка разновидност, която продължава да съществува без възнаграждения и без премии; тя произвежда прекрасни образци, у които мълчанието е естествено и пълно. Откак съществуват парламентите до днес, в Съдебната палата не е известен случай на издаване на тайни от писар, изпълняващ и длъжността секретар при следствените дела. Жанти бе продал разписката, дадена от Луиз дьо Савоа на Санблансе, един военен писар бе продал на Чернишев плана за похода в Русия; всички тези предатели са били горе-долу богати хора. Надеждата да получи служба на писар в Съдебната палата и съзнанието за естеството на това занятие са достатъчни, за да превърнат секретаря на съдия-следователя в щастлив съперник на гроба, защото, откак химията напредна, и гробовете проговориха. Този служител е своего рода пишеща ръка на следователя. Мнозина разбират, че човек може да бъде главната ос на една машина, но ще се запитат как е възможно той да си остане само проста гайка; и ако гайката е доволна, дали не се страхува от машината?

Писарят на Камюзо, двадесет и две годишен младеж на име Кокар, бе дошъл същата сутрин да вземе материалите и бележките на съдията и вече бе приготвил всичко в кабинета му, а Камюзо още се шляеше по кейовете, разглеждаше някои любопитни предмети по магазинчетата и продължаваше да се пита: „Как да постъпя с хитрец като тоя Жак Колен, ако предположим, че това е той? Началникът на обществената безопасност ще го познае и аз ще трябва да покажа, че си върша работата, макар и само за пред полицията. Виждам толкова много пречки, че най-добре би било да осведомя маркизата и херцогинята, като им покажа данните от полицията; така ще отмъстя и за баща си, на когото Люсиен бе отнел Корали… Като разкрия тия толкова големи престъпници, ще докажа и умението си и скоро от Люсиен ще се отрекат всички негови приятели. Хайде, разпитът ще покаже.“

Привлечен от един часовник на Бул, той влезе при търговеца-антиквар.

Внушение

„Да остана верен на съвестта си и да услужа и на двете знатни дами, това е връх на ловкостта“ — мислеше си той.

— Я! И вие ли сте тук, господин главен прокурор? — каза Камюзо на глас. — Медали ли търсите?

— Това е страст на почти всички „правораздавачи“ — отвърна на смях граф дьо Гранвил, — заради обратната страна на медала.

След като постоя още малко в магазинчето, сякаш го доразглеждаше, той тръгна с Камюзо по кея, без съдията да се досети, че това не е случайна среща, а нещо друго.

— Тази сутрин ще разпитвате господин дьо Рюбампре — каза главният прокурор. — Горкото момче, симпатичен ми беше…

— Много улики има срещу него — отвърна Камюзо.

— Да, видях материалите в полицията; те обаче се дължат отчасти на един агент, който не е на служба в полицията, прословутия Корантен, човек, който е станал причина да се отреже главата на по-голям брой невинни, отколкото виновни сте изпратили вие на ешафода… Но този чудак не е в обсега на нашата дейност. Без да искам да влияя на съвестта на следовател като вас, не мога да не ви кажа, че ако успеете да дойдете до убеждението, че Люсиен не е знаел нищо за завещанието на онова момиче, ще излезе, че не е бил заинтересован от смъртта му, защото е давало страшно много пари!…

— Ние знаем със сигурност, че той е отсъствувал, когато Естер се е отровила — каза Камюзо. — Той е изчакал във Фонтенбло минаването на госпожица дьо Гранлийо и на херцогиня дьо Льононкур.

— О — продължи главният прокурор, — той хранел такива надежди за женитбата си с госпожица дьо Гранлийо (знам го от самата херцогиня дьо Гранлийо), че не е възможно да се предполага един толкова умен младеж да провали всичко с някакво безполезно престъпление.

— Да — допълни Камюзо, — особено ако тази Естер му е давала всичко, което е спечелвала…

— Дервил и Нюсенжан твърдят, че тя е умряла, без да знае за наследството, което от доста време била получила — добави главният прокурор.

— Какво смятате тогава? — запита Камюзо. — Защото тук все пак има нещо.

— Мисля, че има престъпление, извършено от слугите — каза главният прокурор.

— За жалост точно в привичките на Жак Колен (защото испанският духовник е сигурно този избягал каторжник) е да вземе седемстотин и петдесетте хиляди франка от продажбата на рентата с три на сто лихва, подарена от Нюсенжан — забеляза Камюзо.

— Вие ще прецените всичко, драги Камюзо, но бъдете предпазлив. Абат Карлос Ерера е член на дипломатическото тяло… но постът, който заема един посланик, не би могъл да го запази, ако е извършил престъпление. Дали това е абат Карлос Ерера, или не — ето най-важния въпрос…

Господин дьо Гранвил поздрави и си тръгна като човек, който не чака отговор.

„Значи, и той иска Люсиен да бъде спасен!“ — помисли Камюзо и зави по кея Люнет, докато главният прокурор влизаше в Съдебната палата през двора Арле.

Клопка за каторжници

Като влезе в двора на „Консиержри“, Камюзо отиде при директора на затвора и го отведе далеч от всякакво човешко ухо, посред плочника.

— Драги господине, направете ми удоволствието да отидете в „Ла Форс“ и да разберете от вашия колега дали при него не се намират случайно няколко затворници, които да са били в тулонската каторга от 1810 до 1815 година; вижте също дали няма такива и при вас. Ще доведем тук затворниците от „Ла Форс“ за няколко дни и вие ще ми кажете дали ще познаят в човека, представящ се за испански духовник, Жак Колен, наричан Тромп-ла-Мор.

— Добре, господин Камюзо, пристигнал е Биби-Люпен…

— А! Дойде ли? — възкликна съдията.

— Беше в Мьольон. Съобщихме му, че става въпрос за Тромп-ла-Мор, той се усмихна от удоволствие и чака нарежданията ви…

— Изпратете ми го.

Директорът на затвора представи тогава на следователя молбата на Жак Колен, като описал и тежкото му състояние.

— И аз имах намерение да го разпитам пръв — отвърна Камюзо, — но не заради здравословното му състояние. Тази сутрин получих докладна записка от директора на „Ла Форс“. Е, тоя юначага, който твърди, че бил в агония от двадесет и четири часа, така добре е спал, че влезли в килията му, без той да чуе лекарят, когото директорът на затвора наредил да повикат; лекарят дори не му опипал пулса, оставил го да спи; това доказва, че навярно не само здравето му е било добро, но и съвестта му е била спокойна. Ще повярвам на болестта му, само за да видя каква е играта на моя човек — усмихна се господин Камюзо.

— Всеки ден научавам по нещо от арестуваните и затворниците — забеляза директорът на „Консиержри“.

Полицейската префектура е във връзка с „Консиержри“, ето защо съдебните служители, както и директорът на затвора, могат да отидат там извънредно бързо, понеже познават подземните ходове. Така се обяснява чудноватата леснота, с която прокуратурата и председателите на наказателния съд могат да получат известни сведения още докато трае заседанието. Затова, когато господин Камюзо се изкачи по стълбата, водеща към кабинета му, на площадката намери изтичалия през чакалнята Биби-Люпен.

— Какво усърдие! — усмихна се съдията.

— О! Защото, ако това е той, ще видите едно страшно хоро на двора, стига само да има бивши каторжници.

— А защо?

— Тромп-ла-Мор е излапал чорбата и знам, че те са се заклели да свършат с него.

Те означаваше каторжниците, чиито пари, поверявани от двадесет години на Тромп-ла-Мор, бяха изхарчени, както знаем, за Люсиен.

— Бихте ли могли да намерите свидетели на последното му арестуване?

— Дайте ми две призовки за свидетели и ще ви ги доведа още днес.

— Кокар — каза съдията, като сваляше ръкавиците си и поставяше бастуна и шапката си в един ъгъл, — попълнете две призовки по данни на господина.

Той се погледна в огледалото на камината, на чиято поставка имаше вместо часовник леген и кана с вода. От едната страна — гарафа с вода и чаша, от другата — лампа. Съдията позвъни. След няколко минути влезе разсилният.

— Има ли вече хора да чакат за мене? — запита той разсилния, чиято работа се състоеше да приема свидетели, да проверява призовките им и да ги подрежда според часа на пристигането им.

— Да, господине.

— Вземете имената на хората и ми ги донесете.

Тъй като скъпят времето си, следователите понякога са принудени да водят по няколко следствия едновременно. Това е обяснението за дългото чакане на някои свидетели в помещението, където стоят разсилните и където отекват звънците на следователите.

— След това — продължи Камюзо — ще ми доведете абат Карлос Ерера.

— А! Сега за испанец ли се представя? Казаха ми, че се представял за свещеник. О, това е старият номер на Колен, господин Камюзо! — възкликна началникът на обществената безопасност.

— Няма нищо ново — отвърна Камюзо.

И подписа две от онези противни призовки, от които всички се боят, дори най-невинните свидетели, когато биват призовани от Темида със заплахата за тежки наказания в случай на неподчинение.

Поставеният сам в килия Жак Колен раздвижва целия свят

По това време Жак Колен бе вече завършил преди около половин час дълбоките си размисли и бе застанал на бойна нога. Нищо не е в състояние по-добре да обрисува този разбунтуван срещу законите човек от народа, както няколкото реда, които той написа на омазнените листчета.

Първото бе написано на установения между него и Азѝ език — жаргон от аргото, цифри, съответствуващи на мисълта му — и смисълът му бе следният:

На листчето, поставено вътре, бе написано на правилен френски език:

Тези две листчета бяха залепени от страната на писаното, така че да изглеждат част от същата хартия, и навити с особеното майсторство на каторжници, мечтали да излязат на свобода. Цялото заприлича по форма и съдържание на мръсно топче, голямо колкото восъчните топчета, слагани от пестеливите жени на иглите със счупени уши.

„Ако аз отида пръв на разпит, спасени сме; ако отиде малкият, всичко е загубено“ — каза си той и зачака.

Това бяха мигове на такова напрежение, че лицето на този тъй силен мъж се покри с белезникава пот. Той ставаше прозорлив в областта на престъплението, както Молиер — в областта на драматическото творчество, Кювие — в областта на изчезналите растителни видове. Гениалността във всяка област е интуиция. Забележителни творби, стоящи по-ниско от това явление, се дължат на дарование. В това се състои разликата между хората от едната категория и тези от другата. И престъпността има своите гении. Попадналият в безизходица Жак Колен намираше допирни точки с честолюбивата госпожа Камюзо и с госпожа дьо Серизи, чиято любов бе възкръснала под удара на ужасната катастрофа, в която потъваше Люсиен. Такова бе върховното усилие на човешкия ум против стоманената ризница на Темида.

Като чу изскърцването на тежките железни ключалки на вратата, Жан Колен се престори отново на умиращ; в това отношение му помогна опияняващото чувство на радост, причинено от шума на стъпките на надзирателя по коридора. Той не знаеше как ще се промъкне Азѝ до него, но разчиташе да я види по пътя си, особено след обещанието й при аркадата Сен-Жан.

Азѝ действува

След онази щастлива среща Азѝ бе слязла към площад Грев. Преди 1830 година името „Грев“ имаше значение, което днес е изчезнало. Цялата част на кея от моста Аркол до моста Луи-Филип бе каквато я е създала природата, с изключение на застлания е калдъръм път, който впрочем бе направен като насип. Така че, когато реката прииждаше, можеше да се минава с корабче покрай къщите и по наклонените улици, които излизаха на Сена. На кея почти всички долни етажи бяха издигнати с няколко стъпала. Когато водата стигнеше до основите на къщите, колите минаваха по отвратителната улица Мортелри, която днес е разрушена напълно, за да се разшири сградата на кметството. Ето защо за мнимата зеленчукопродавачка бе лесно да тика бързо количката си надолу към кея и да я скрие там, докато истинската (която се черпеше с парите от продадената наведнъж стока в една долнопробна кръчма на улица Мортелри) дойде да си я вземе на мястото, където жената, която я бе заела от нея, бе обещала да й я остави. По това време довършваха разширението на кея Пелтие, пътят нататък бе пазен от един инвалид и за поверената на неговите грижи количка нямаше никаква опасност.

Веднага след това Азѝ нае на площада пред кметството един файтон и каза на кочияша:

— В Тампл, и по-бързо! Ще намажеш!

Жена, облечена като Азѝ, можеше да се промъкне, без да предизвика и най-малкото любопитство в просторните хали, където се трупат всички дрипльовци на Париж, където гъмжи от хиляди амбулантни търговци и дрънкат двеста продавачки. Двамата арестувани едва бяха свършили записването си в канцеларията на затвора, а Азѝ се преобличаше в някакъв малък, влажен и нисък мецанин над едно отвратително дюкянче, където се продаваха всякакви парчета плат, откраднати от шивачи и шивачки; магазинчето държеше една възрастна госпожица, наричана Ромет, галено от Жеромет. За търговките на облекло и тоалетни принадлежности Ромет бе онова, което те пък от своя страна бяха за изпадналите в беда жени от доброто общество, тоест лихварка със сто процента лихва.

— Здравей, дъще! — каза Азѝ. — Трябва да ме издокараш. Нужно е да изглеждам като баронеса от квартал Сен-Жермен. И тая работа да стане бързо — добави тя, — защото се пека на истински огън! Знаеш какви рокли ми отиват. Дай тук бурканчето с червило и ми намери дантели, ама да са чудо! Дай ми и най-лъскавите дрънкулки… Изпрати малката да потърси файтон в нека му каже да спре на задната врата.

— Да, госпожо — отговори старата мома послушно и услужливо, като слугиня пред господарката си.

Ако някой присъствуваше на тази сцена, той щеше лесно да види, че жената, криеща се под името Азѝ, си е в своя дом.

— Предлагат ми диаманти — каза Ромет, докато вчесваше Азѝ.

— Крадени ли са?…

— Така мисля.

— Не, каквато и печалба да имаме, ще трябва да се лишим от тях, детето ми; за известно време трябва да се пазим от любопитните.

Сега вече става ясно как Азѝ се намери в чакалнята на Съдебната палата с призовка в ръка, като караше да я упътват по коридорите и стълбите към кабинетите на следователите, и питаше за господин Камюзо около четвърт час преди неговото пристигане.

Поглед в чакалнята на Съдебната палата

Азѝ бе неузнаваема. Подобно на актрисите тя бе махнала грима на стара жена, бе сложила червило и белило, а на главата — чудна руса перука. Облечена напълно като дама от квартал Сен-Жермен, която търси загубеното си кученце, тя изглеждаше на четиридесет години, защото бе скрила лицето си зад великолепен воал от черна дантела. Здраво стегнатият корсет поддържаше готваческия й стан. Бе с хубави ръкавици и с малко по-големичък турнюр; от нея лъхаше на пудра като от маршалските жени. Както си играеше с една чантичка със златна рамка, тя раздвояваше вниманието си между стените на Палатата, където очевидно влизаше за първи път, и каишката на едно хубаво King’s Dog21. Тази знатна вдовица бе скоро забелязана от облеченото в черни тоги население на съдебната чакалня.

Освен адвокатите без дела, които метат пода на залата с дългите си тоги и се обръщат към знаменитите си колеги с малките им имена, по примера на знатните велможи, за да помислят хората, че и те принадлежат към съдийската аристокрация, тук често се виждат търпеливи млади хора, застанали в обожание пред адвокатите, стърчащи с часове за едно-единствено дело, оставено за най-накрая, което би могло да мине по-рано, ако адвокатите на първите дела пожелаят да изчакат. Интересно би било да се нарисува картината на различията, съществуващи между всички тези хора в черни тоги, които се разхождат в огромната зала по трима, понякога по четирима, чиито разговори са като бръмчене в тази така сполучливо наречена чакалня, защото ходенето изхабява адвокатите също така, както и прекаленото говорене; такава картина обаче ще намери място за проучване, посветено на парижките адвокати. Азѝ разчиташе на шляещите се в Палатата, тя се смееше в себе си на някои шеги, които бе дочула, и най-после успя да привлече вниманието на Масол — млад стажант, зает повече с четене на „Газет де Трибюно“, отколкото с клиентелата си; той предложи засмяно услугите си на тази тъй приятно парфюмирана и тъй богато облечена жена.

Азѝ обясни с тъничък глезен глас на любезния господин, че е дошла по призовка на един следовател, господин Камюзю…

— А! За делото „Рюбампре“…

Делото си имаше вече име!

— О, тя не е за мене, а за камериерката, едно момиче на име Йороп, което стоя при мен едно денонощие и избяга, като видя, че портиерът ми носи тази обгербвана хартия.

После, като всички застаряващи жени, чийто живот преминава в бъбрене край огъня, тя се разприказва, подтиквана от Масол, отвори разни скоби, разказа колко е била нещастна с първия си мъж — един от тримата директори на касата на опълченската армия. Тя се допита до младия адвокат дали трябва да заведе дело срещу зет си, граф дьо Гро-Нарп, с когото дъщеря й живеела много зле, и дали законът й дава право да разполага с имуществото му. Въпреки усилията си Масол не можеше да разбере на кого е дадена призовката: на господарката или на прислужницата. В първия момент той се бе задоволил с един поглед върху този съдебен документ, чиито бланки са много добре известни на всички, защото за по-голяма бързина са отпечатани така, че на следователските писари остава само да попълнят празните места с името, адреса на свидетеля, часа, когато той трябва да се яви, и т.н. Азѝ караше адвоката да й дава обяснения за Съдебната палата, която тя познаваше по-добре от него; накрая го запита в колко часа идва господин Камюзо.

— Обикновено следователите започват разпитите си към десет часа.

— Сега е десет без четвърт — каза тя, като погледна едно красиво часовниче, истински шедьовър на златарското изкуство, което накара Масол да помисли: „Гледай къде се завира богатството!“

Масол желае да си създаде връзки

Азѝ бе вече стигнала до мрачната зала, чиито прозорци гледат към „Консиержри“ и където стоят съдебните разсилни. Като видя през прозореца входното гише, тя възкликна:

— Какви са тези високи стени?

— Това е „Консиержри“.

— А! Това е, значи, „Консиержри“, където нашата нещастна кралица… О, много бих искала да видя килията й!…

— Невъзможно, госпожо баронесо — отвърна адвокатът, с когото богатата вдовица вървеше под ръка, — необходими са разрешителни, които се получават много трудно.

— Чувала съм, че Луи XVIII бил направил собственоръчно, и то на латински, надписа в килията на Мария-Антоанета — продължи тя.

— Точно така, госпожо баронесо.

— Бих искала да зная латински, за да разбера какво е писано!… — каза тя. — Мислите ли, че господин Камюзо може да ми даде такова разрешително?…

— Това не зависи от него; но той може да ви заведе.

— Ами разпитите? — запита тя.

— О — отвърна Масол, — подследствените могат да почакат.

— Вярно, това са подследствени! — забеляза наивно Азѝ. — Но аз познавам господин дьо Гранвил, вашия главен прокурор…

Това възклицание има вълшебно въздействие върху разсилните и върху адвоката.

— Я! Познавате, значи, господин главния прокурор? — каза Масол, като възнамеряваше да запита за името и адреса на клиентката, която съдбата му пращаше.

— Често го виждам у приятеля му господин дьо Серизи. Госпожа дьо Серизи ми е роднина, от страна на Ронкьорол…

— Но ако госпожата желае да влезе в „Консиержри“, тя… — намеси се един разсилен.

— Да — отвърна Масол.

И разсилните пуснаха адвоката и „баронесата“, които скоро се намериха в малка стражница, закъдето води стълбата от „Сурисиер“ — място, преизвестно на Азѝ, която както видяхме вече, образува между „Сурисиер“ и Шесто съдебно отделение нещо като наблюдателен пост, откъдето всички са задължени да минат.

— Я запитайте господата дошъл ли е господин Камюзо! — каза тя, вглеждайки се в стражарите, които играеха на карти.

— Да, госпожо, той се качи преди малко в „Сурисиер“…

— „Сурисиер“! — учуди се тя. — Какво е то?… Ах, защо съм толкова глупава, че не отида направо при граф дьо Гранвил… Сега вече няма време… Господине, заведете ме при господин Камюзо да поговоря с него, преди да е започнал работа.

— О, госпожо, имате много време да говорите с него — отвърна Масол. — Като му предадат картичката ви, той ще ви спести неудобството да чакате останалите свидетели… В Палатата се отнасят с уважение към жени като вас… Вие имате визитни картички…

За какво послужиха Масол и King’s Dog

В този момент Азѝ и адвокатът се намираха точно пред прозореца на стражницата, откъдето стражата може да наблюдава кой влиза и кой излиза. Възпитани в уважение към защитниците на вдовиците и децата, освен това запознати с привилегиите на адвокатското облекло, жандармите разрешиха на една баронеса, придружавана от нейния адвокат, да остане за малко там. Азѝ караше младия адвокат да й разправя страхотните работи, които един млад адвокат може да каже във връзка с входното гише. Тя не повярва, че на осъдените на смърт правят последния тоалет зад решетките, които й показваха; но и старшината го потвърди.

— Как бих искала да видя това!… — възкликна тя.

Тя остана там да кокетира със старшията на стражата и с адвоката до появата откъм гишето на Жак Колен, който се появи поддържан от двама жандарми; пред него вървеше разсилният на господин Камюзо.

— А! Ето свещеника на затвора, който сигурно отива да подготви някой нещастник…

— Не, не, госпожо баронесо — отвърна стражарят. — Това е един подследствен, той отива на разпит.

— А в какво го обвиняват?

— Намесен е в онова дело, с отравянето…

— Ах, много бих искала да го видя…

— Вие не можете да останете повече — забеляза старшията, — той е изолиран и сега ще мине оттук. Ето, госпожо, тази врата към стълбата…

— Благодаря, господин офицер — каза баронесата, запъти се към вратата, за да се спусне по стълбата, но веднага извика: — Но къде попаднах?

Този вик стигна до ушите на Жак Колен, когото тя по този начин искаше да подготви за срещата им. Старшията се завтече след госпожа баронесата, улови я през кръста и я понесе като перце при петима жандарми, наскочили като един човек; защото в това помещение нямат вяра на нищо. Това бе произвол, но той бе необходим. Дори и адвокатът произнесе два пъти с ужас: „Госпожо! Госпожо!“, толкова се страхуваше да не се изложи.

Почти припадналият абат Карлос Ерера седна на един стол в стражницата.

— Горкият човек — каза баронесата. — Виновен ли е?

Макар и изречени на ухото на младия адвокат, тези думи бяха чути от всички, защото в това отвратително помещение цареше мъртва тишина. Понякога отделни привилегировани личности получават разрешение да гледат прочути престъпници, докато ги превеждат през тази стражница или през коридорите, така че натовареният с довеждането на абат Карлос Ерера разсилен и стража не направиха никаква забележка. Впрочем благодарение на усърдието на старшията, който бе сграбчил баронесата, за да попречи на всякаква връзка между поставения в отделна килия затворник и външни лица, между тях имаше доста успокояващо разстояние.

— Хайде! — каза Жак Колен и се помъчи да стане.

В тоя миг малкото топче падна от ръката му, а мястото, където се спря, бе забелязано от баронесата, чийто воал й позволяваше да гледа свободно във всички посоки. Влажното и омазнено топче не се бе търколило, защото и тези дребни, наглед незначителни неща бяха пресметнати от Жак Колен с оглед на пълния му успех. Когато затворникът бе отведен нагоре по стълбата, Азѝ изпусна съвсем естествено чантичката си и чевръсто я вдигна; навеждайки се обаче, тя взе и топчето, защото цветът му — еднакъв с цвета на праха или на калта по пода, — пречеше то да бъде забелязано.

— Ах — каза тя, — сърцето ми се сви… той умира…

— Или се прави, че умира — възрази старшията.

— Господине — каза Азѝ на адвоката, — заведете ме бързо при господин Камюзо; аз идвам по същото дело и той може би ще бъде доволен, ако ме види, преди да разпита този нещастен абат.

Адвокатът и баронесата напуснаха стражницата с омазнените и осаждени стени; но щом стигнаха горе на стълбата, Азѝ извика: „Ами кученцето ми!… Ох, господине, горкото ми кученце!“

И тя се спусна като луда към чакалнята, като питаше всички за кучето си. При Търговската галерия се втурна по една стълба и извика:

— Ето го!

Тази стълба води към двора Арле, където изигралата вече комедията си Азѝ се вмъкна в един от файтоните, чакащи на кея Де-з-Орфевр, и изчезна с нареждането да намери Йороп, чието истинско име не беше известно още нито на полицията, нито на Темида.

Азѝ в най-приятелски отношения с херцогинята

— Улица Ньов-Сен-Марк! — извика тя на кочияша.

Азѝ можеше да разчита на безусловната дискретност на една търговка на тоалетни принадлежности, наречена госпожа Нурисон, известна още под името госпожа дьо Сент-Естев, която й заемаше не само индивидуалността си, но и дюкянчето си, където именно Нюсенжан се бе пазарил за намирането на Естер. Там Азѝ бе у дома си, защото бе наела стая в жилището на госпожа Нурисон. Тя плати на кочияша и като поздрави госпожа Нурисон по начин тя да разбере, че няма време да размени с нея и две думи, качи се в стаята си.

Далеч вече от всякакво шпиониране Азѝ започна да развива листчетата така грижливо, както учените разгъват старинните папируси. Като прочете нарежданията, тя счете за необходимо да препише на лист за писма редовете, отнасящи се до Люсиен; после слезе при госпожа Нурисон, с която се поразговори, докато една от малките прислужнички в дюкянчето доведе файтон от булевард Де-з-Италиен. Азѝ взе още и адресите на херцогиня дьо Мофриньоз и на госпожа дьо Серизи, известни на госпожа Нурисон от връзките й с камериерките им.

В ходене насам-натам и за разни подробности отидоха повече от два часа. Херцогиня дьо Мофриньоз, която живееше в горната част на квартал Сен-Жермен, накара госпожа дьо Сент-Естев да я чака цял час, макар че прислужницата й, след като почука, пъхна под вратата на будоара картичката на госпожа дьо Сент-Естев, на която Азѝ бе написала: „Дошла по неотложна работа във връзка с Люсиен“.

Още от пръв поглед по лицето на госпожа дьо Мофриньоз Азѝ разбра колко ненавременно бе посещението й; ето защо тя се извини, че е нарушила почивката на госпожа херцогинята заради опасността, в която се намира Люсиен.

— Коя сте вие?… — запита херцогинята, оглеждайки безцеремонно от главата до петите Азѝ, която в Съдебната палата можеше да бъде взета за баронеса от някакъв си Масол, но тук, по килимите на малкия салон в двореца Кадинян, бе като петно от машинно масло по бяла сатенена рокля.

— Търговка на дамски принадлежности съм, госпожо херцогиньо; в подобни обстоятелства хората се обръщат към жени, чийто занаят изисква пълно умение да се пази тайна. Никога никого не съм издала и бог знае колко знатни дами са ми поверявали диамантите си, като са ми искали фалшиви накити съвсем като истинските…

— Вие имате и друго име, нали? — усмихна се херцогинята, защото си спомни нещо при този отговор.

— Да, госпожо херцогиньо, при важни обстоятелства съм госпожа дьо Сент-Естев, в търговията обаче се наричам госпожа Нурисон.

— Добре, добре — прекъсна я херцогинята, променяйки тона си.

— Аз мога да направя големи услуги — продължи Азѝ, — защото ние познаваме тайните на мъже и жени. Досега съм работила с господин дьо Марсе, когото госпожа херцогинята…

— Стига! Стига!… — извика херцогинята. — Да говорим за Люсиен!

— Ако госпожа херцогинята желае да го спаси, би трябвало да не губи време в обличане; впрочем госпожа херцогинята не може да бъде по-красива, отколкото е сега. Да ви изяде човек, толкова сте хубава, вярвайте на старата жена! И още, госпожо, не карайте хората ви да впрягат колата ви, ами се качете с мен във файтона… Да отидем при госпожа дьо Серизи, ако искате да предотвратите беди, по-големи от смъртта на този ангел…

— Да вървим! Тръгвам с вас — каза херцогинята след кратко колебание. — Като сме двете, ще вдъхнем смелост на Леонтин…

Красива скръб

Въпреки истински пъклената енергия на тази каторжническа Дорин, два часът вече биеше, когато тя и херцогиня дьо Мофриньоз влязоха при госпожа дьо Серизи, която живееше на улица Шосе д’Антен. Там обаче, благодарение на херцогинята, не загубиха нито миг. Веднага ги въведоха при нея; завариха я легнала на един диван в миниатюрна хижичка сред градината, ухаеща на най-редки цветя.

— Тук сме добре — каза Азѝ, като се оглеждаше, — няма да могат да ни подслушват.

— Ах, скъпа моя! Умирам! Кажи ми, Диан, какво направи?… — извика графинята, която скочи като сърне, сграбчи херцогинята за раменете и се разплака.

— Хайде, Леонтин, има случаи, при които жени като нас не трябва да плачат, а да действуват — каза херцогинята и накара графинята да седне с нея на канапето.

Азѝ разгледа графинята с поглед, присъщ на старите хитруши, който те плъзгат по душата на жената с бързината на хирургически скалпел, отварящ рана. Съучастницата на Жак Колен разпозна следите на едно извънредно рядко чувство у светските жени: истинската мъка… мъката, която оставя неизлечими следи по сърцето и лицето! Никакво кокетство в облеклото! На графинята по това време й тежаха четиридесет и пет годинки и смачканият й муселинов пеньоар показваше, че нито е сложила корсет, нито е положила грижи за бюста си!… Заобиколените с черни кръгове очи, посърналите бузи свидетелствуваха за горчиви сълзи. Пеньоарът й бе без колан. Бродериите на фустата и на нощницата й бяха измачкани. Събраните под дантелената шапчица коси, по които не бе минал гребен от двадесет и четири часа, представляваха късичка и тънка плитка и жалки кичури накъдрена коса. Леонтин бе забравила да сложи изкуствените си плитки.

— Вие обичате за първи път в живота си… — каза й Азѝ дълбокомислено.

Леонтин се сепна, като я забеляза.

— Коя е тази, мила Диан? — запита тя херцогиня дьо Мофриньоз.

— Кой друг искаш да ти доведа освен жена, предана на Люсиен и готова да работи за нас?

Една типична парижанка

Азѝ бе отгатнала истината. Госпожа дьо Серизи, която минаваше за една от най-лекомислените жени на света, бе останала вярна на маркиз д’Егльомон цели десет години. След заминаването на маркиза за колониите тя се влюби безумно в Люсиен и го откъсна от херцогиня дьо Мофриньоз, без да знае — както впрочем и цял Париж — за любовта на Люсиен към Естер. Във висшето общество една известна на всички привързаност наврежда на доброто име на жената повече, отколкото десет тайни любовни приключения, още повече, ако тази привързаност се повтори и с друг мъж. И все пак, тъй като никой не държеше сметка за поведението на госпожа дьо Серизи, писателят не би могъл да даде гаранции за нейната двойно накърнена добродетел. Тя бе руса, средна на ръст, запазена, както се запазват блондинките, тоест изглеждаше едва тридесетгодишна; бе тъпичка, но не слаба, бяла, с пепеляворуси коси; краката, ръцете и тялото й бяха аристократично изящни; бе остроумна като всички от рода Ронкьорол и следователно толкова зла с жените, колкото бе добра с мъжете. Голямото й богатство, високото обществено положение на мъжа й и на брат й маркиз дьо Ронкьорол я бяха винаги предпазвали от огорчения, с каквито всяка друга жена би била преситена. Тя имаше и едно голямо качество: бе откровена в разпуснатостта си и открито признаваше преклонението си пред нравите от времето на Регентството. И ето че, като видя Люсиен, тази четиридесет и две годишна жена, за която дотогава мъжете бяха приятно забавление, на което — странно нещо! — тя бе отдавала голямо внимание, а любовта бе за нея само приемане на жертви за по-лесното овладяване на мъжете, тази жена се бе почувствувала обзета от любов, подобна на любовта на барон дьо Нюсенжан към Естер. И както й го каза и Азѝ, тогава тя бе обикнала за първи път в живота си. Такива пренасяния в младостта се срещат у парижанките, у знатните дами по-често, отколкото човек може да си представи, и стават причина за необяснимото падение на някои добродетелни жени точно когато стигат до четиридесетгодишната си възраст. Херцогиня дьо Мофриньоз бе единствената довереница на тази страхотна и всеобемаща страст, чиито наслади — от юношеските преживявания на първата любов до безкрайните безумства на сладострастието — влудяваха Леонгин и я правеха ненаситна.

Както е известно, истинската любов е безмилостна. Откритието, че съществува и една Естер, бе последвано от онези гневни разриви, при които женската ярост стига до убийство; после настъпи периодът на компромисите, на които истинското чувство се отдава с толкова голяма радост. Ето защо от един месец насам графинята бе готова да даде десет години от живота си стига само да може да вижда Люсиен една седмица. Тя стигна най-сетне дотам, че прие съперничеството на Естер, а точно тогава, когато избликна нейната нежност, се разнесе като тръба на страшния съд новината за арестуването на любимия й. Графинята едва не умря, сам мъжът й, страхувайки се от разкритията на бълнуванията й, бдеше до леглото й; от двадесет и четири часа тя живееше като с нож в сърцето. В треската си тя казваше на мъжа си: „Освободи Люсиен и аз ще живея само за теб!“

Азѝ в ролята на дунавския селянин22

— Няма какво да въртите очи като умираща коза, както казва и госпожа херцогинята — извика ужасната Азѝ, разтърсвайки графинята за ръката. — Ако искате да го спасите, няма и минутка за губене. Той е невинен, кълна се в костите на майка ми!

— О, да, нали?… — възкликна графинята и погледна благо отвратителното женище.

— Само че — продължи Азѝ, — ако господин Камюзо го разпита лошо, с две изречения може да го направи виновен; а ако имате власт да ви се отворят вратите на „Консиержри“ и да поговорите с него, тръгвайте веднага и му предайте това листче… Гарантирам ви, че утре той ще бъде на свобода… Измъкнете го от затвора, защото вие го изпратихте там.

— Аз ли!…

— Да, вие!… Вие, светските жени, дори и когато притежавате милиони, все сте без стотинка. Когато си позволявах разкоша да се любя с младежи, джобовете им бяха пълни със злато! Забавляваше ме тяхната радост. Толкова е приятно да си любовница и майка! А вие оставяте мъжете, които обичате, да пукнат от глад, без да ви е грижа за положението им. Виж, Естер не говореше много, тя погуби душата и тялото си, но даде милиона, който искаха от нея, и това му създаде положението, в което е…

— Горкото момиче! Така, значи, е постъпила! Обичам я… — каза Леонтин.

— О, сега вече… — отвърна Азѝ с ледена ирония.

— Тя беше много красива, но сега, ангелчето ми, ти си още по-красива… а и женитбата на Люсиен с Клотилд е развалена, така че нищо не може да ги събере — каза тихичко херцогинята на Леонтин.

Въздействието от това разсъждение и преценка върху графинята бе такова, че страданието й секна; тя поглади с ръце челото си, лицето си и се подмлади.

— Хайде, миличка, пораздвижи се и бързичко!… — каза Азѝ, която видя как тя се преобрази и отгатна причината.

— Преди всичко трябва да се попречи на господин Камюзо да разпита Люсиен — забеляза госпожа дьо Мофриньоз, — можеш да му напишеш два реда, които ще изпратим в Съдебната палата с твоя камериер, Леонтин.

— Тогава да идем в къщи — каза госпожа дьо Серизи.

А ето какво ставаше в Палатата, докато покровителките на Люсиен се подчиняваха на нарежданията, написани от Жак Колен.

Наблюдения

Стражата пренесе умиращия на един стол срещу прозореца в кабинета на господин Камюзо, който седеше в креслото си пред бюрото. Кокар бе седнал на една масичка на няколко стъпки от съдията с перо в ръка.

Разположението в следователските кабинети не е без значение и ако не е направено нарочно, трябва да се признае, че случайността се е отнесла сестрински с Темида. Следователите приличат на художниците, те се нуждаят от равномерна и несмесена светлина, която да идва от север, защото лицето на престъпниците е като картина, чието изучаване трябва да бъде достоверно. Затова почти всички следователи поставят бюрото си като Камюзо, с гръб към прозореца, така че лицето на разпитваните да бъде обърнато към светлината. След шест месеца практика всеки от тях възприема, докато трае разпитът (освен ако носи очила), разсеяно и безразлично изражение. Разкриването на престъплението, извършено от Кастел, се дължи на внезапната промяна в лицето, наблюдавано по горния начин, и причинена от някакъв въпрос, зададен съвсем неочаквано, и то точно в момента, когато, след дълги разисквания с главния прокурор, следователят щял да освободи престъпника поради липса на доказателства. Тази малка подробност може да покаже и на най-несхватливите хора колко е разпалена, интересна, любопитна, драматична и страшна борбата при следователското следствие, борба без свидетели и винаги протоколирана. Бог знае какво остава по хартията от онези смразяващо разпалени сцени, където очите, интонацията, едно потрепване или някоя най-лека промяна в цвета на лицето поради вълнение — всичко е криело опасност, както при диваците, които се следят един друг, за да се открият и убият. Протоколът следователно е само пепел от един пожар.

— Кое е истинското ви име? — запита следователят Жак Колен:

— Дон Карлос Ерера, конник при кралския духовен съвет в Толедо, таен пратеник на негово величество Фердинанд VII.

Тук трябва да отбележим, че Жак Колен говореше развален френски език и така го чупеше, че отговорите му биваха почти неразбираеми, та трябваше да го карат да ги повтаря. Но германизмите на господин дьо Нюсенжан вече доста накърниха нашето повествование, та няма да слагаме и други изречения в курсив, трудни за четене, които биха попречели за бързата развръзка.

Как един каторжник доказва, че има забележителни качества

— Имате ли документи, които да удостоверят званието ви? — запита съдията.

— Да, господине, паспорта ни, едно писмо на негово католическо величество, с което се разрешава мисията ми… Освен това можете да изпратите в испанското посолство бележка, която ще напиша пред вас, те ще ме потърсят. Ако имате нужда от още доказателства, бих могъл да пиша на негово светейшество кралския епископ и той ще изпрати незабавно частния си секретар.

— Все още ли твърдите, че сте на умиране? — запита Камюзо. — Ако наистина изпитвате страданията, от които се оплаквахте при арестуването ви, би трябвало да сте мъртъв — продължи той иронично.

— Вие водите дело срещу смелостта на един невинен и срещу нравствената му сила! — отвърна кротко обвиняемият.

— Кокар, позвънете и извикайте лекаря на „Консиержри“ заедно с един санитар. Ще бъдем принудени да свалим редингота ви и да пристъпим към проверка на белега на рамото ви… — продължи Камюзо.

— Аз съм в ръцете ви, господине.

Арестуваният запита съдията ще бъде ли така добър да му обясни за какъв белег става дума и защо го търсят на рамото му. Но следователят очакваше този въпрос.

— Вие сте заподозрян, че сте Жак Колен, избягал каторжник, чиято смелост не се спира пред нищо, дори и пред светотатство… — отговори отривисто Камюзо и впи поглед в очите на арестанта.

Жак Колен остана спокоен, не трепна и не се изчерви; той погледна Камюзо с наивно-заинтересовано изражение.

— Аз да съм каторжник, господине?… Нека бог и орденът, към който се числя, ви простят тази заблуда! Кажете ми какво трябва да направя, за да не постоянствувате в това толкова тежко оскърбление спрямо човешките права, църквата и моя господар — краля.

Без да отговори, следователят обясни, че ако му е било поставяно клеймото, налагано от законите на осъдените на принудителен труд, при удар по рамото буквите веднага ще се появят.

— Ах, господине — заяви Жак Колен, — би било жалко, ако предаността ми към кралската кауза ме погуби.

— Изяснете се, нали за това сме ви повикали.

— Именно! Аз сигурно имам много белези на гърба си, защото привържениците на конституцията стреляха в гърба ми като изменник на родината и ме оставиха, считайки ме за мъртъв, а аз бях верен на моя крал.

— Разстреляли са ви, а сте жив! — забеляза Камюзо.

— Бях се уговорил с някои войници, на които благочестиви хора бяха дали малко пари; те ме поставиха толкова далеч, че до мене стигнаха почти всички халосни куршуми; войниците се целеха в гърба. Негово превъзходителство, посланикът, ще потвърди този факт.

„Тоя дяволски човек има отговор за всичко. Толкова по-добре тогава“ — помисли Камюзо, който бе строг само колкото да задоволи изискванията на правосъдието и на полицията.

Чудесната измислица на Жак Колен

— Как така човек във вашето положение се е намерил при любовницата на барон дьо Нюсенжан, и то каква любовница, една бивша проститутка!…

— Ще ви обясня защо ме намериха в дома на една куртизанка, господине — отговори Жак Колен. — Но преди да ви кажа повода, който ме отведе там, нека отбележа, че точно когато прекрачвах първото стъпало на стълбата, получих внезапен пристъп на моята болест, така че не успях да говоря с това момиче. Бях узнал, че госпожица Естер възнамерявала да сложи край на живота си и тъй като ставаше въпрос за интересите на младия Люсиен дьо Рюбампре, към когото изпитвам особена привързаност, причините за която са свети за мен, щях да се опитам да отклоня това нещастно същество от пътя, където го водеше отчаянието; исках да й кажа, че Люсиен сигурно ще пропадне в последния си опит пред госпожица Клотилд; като й съобщях, че става наследница на седем милиона, аз се надявах да й възвърна желанието да живее. Уверен съм, господин съдия, че съм жертва на поверената ми тайна мисия. От начина, по който ми прилоша, заключавам, че същата сутрин съм бил отровен; спаси ме обаче силната ми воля. Зная, че доста отдавна ме преследва един агент от политическата полиция, който иска да ме заплете в някаква нечиста работа… Ако, както бях пожелал, бяхте извикали лекар още при арестуването ми, щяхте да имате доказателства за това, което ви казвам сега за здравословното си състояние. Повярвайте, господине, че известни, по-висшестоящи от нас лица имат огромен интерес да бъда взет за някакъв злодей, за да могат да се отърват от мен. Човек невинаги печели в служба на кралете, те също имат слабости: само църквата е съвършена.

Не е възможно да се предаде мимиката на Жак Колен, който употреби десет минути за това обяснение, казано изречение по изречение. Всичко бе така правдоподобно, особено намекът за Корантен, че следователят се разколеба.

— Можете ли да ми доверите причината за привързаността си към господин Люсиен дьо Рюбампре?…

— Не я ли отгатвате? Аз съм на шестдесет години, господине… моля ви, не записвайте това… той е… непременно ли трябва?…

— Във ваш интерес и най-вече в интерес на Люсиен дьо Рюбампре е да кажете всичко — отвърна съдията.

— Добре тогава! Той е… о, господи!… Той ми е син! — промърмори Карлос Ерера и припадна.

— Не записвайте това, Кокар — каза Камюзо тихо.

Кокар стана да вземе едно малко шишенце етер.

„Ако е Жак Колен, наистина е много голям актьор!“ — мислеше Камюзо.

Кокар даваше на стария каторжник да диша етер, а през това време Камюзо го наблюдаваше с проницателния поглед на рис и следовател.

Хитрец срещу хитрец. Какъв ще бъде краят

— Трябва да му махнем перуката — каза той, докато чакаше Жак Колен да дойде на себе си.

Старият каторжник чу тези думи и изтръпна от страх, защото знаеше колко противно изражение щеше да придобие лицето му.

— Ако нямате сили сам да си махнете перуката… да, Кокар, свалете му я — обърна се следователят към писаря си.

С великолепно примирение Жак Колен наведе главата си към секретаря; без това украшение тя се показа каквато си беше: страшна за гледане. Тази гледка хвърли Камюзо в голямо колебание. Докато чакаше лекаря и санитаря, той се залови да подрежда и да разглежда материалите, взети от дома на Люсиен. След като бе действувала на улица Сен-Жорж, при госпожица Естер, Темида бе отишла да направи претърсванията си и на кея Малаке.

— Сложили сте ръка на писмата на графиня дьо Серизи — каза Карлос Ерера. После добави с усмивка, убийствена с иронията си за съдията: — Не зная обаче защо сте взели почти всички книжа на Люсиен.

Улавяйки тази усмивка, Камюзо разбра обхвата на думата почти!

— Заподозрян като ваш съучастник, Люсиен дьо Рюбампре е арестуван — отвърна следователят, който искаше да види какво впечатление ще направи тази новина на арестанта.

— Извършили сте голямо зло, защото и той е невинен като мене — отвърна мнимият испанец, без да прояви и най-малко вълнение.

— Ще видим, още не сме установили самоличността ви — продължи Камюзо, изненадан от спокойствието на арестувания. — Ако наистина сте дон Карлос Ерера, това обстоятелство веднага ще промени положението и на Люсиен Шардон.

— Да, така беше, тя се казваше госпожа Шардон, по баща Рюбампре! — промърмори Карлос. — Ах! Това е една от най-големите грешки в живота ми!

Той вдигна очи към небето: по движението на устните му личеше, че горещо се моли.

— Но ако вие сте Жак Колен, ако Люсиен съзнателно се е сдружил с един избягал каторжник, с един светотатственик, всички престъпления, за които правосъдието има съмнения, стават повече от вероятни.

Карлос Ерера остана неподвижен като камък при тази умело казана съдийска забележка; вместо отговор, при думите съзнателно, избягал каторжник, той вдигна ръце с движение на благородно страдание.

— Господин абат — продължи следователят извънредно учтиво, — ако вие сте дон Карлос Ерера, ще ме извините за всичко, което сме длъжни да направим в интереса на правосъдието и на истината…

Жак Колен отгатна клопката само по интонацията на съдията, по начина, по който изрече думите господин абат, и държането му остана същото. Камюзо очакваше някакво радостно движение, което да е като първи белег, че той е каторжник — неизразимото задоволство на престъпника, успял да измами своя съдник; той обаче се намери срещу един герой на каторгата, въоръжен с най-макиавелската способност да се преструва.

— Аз съм дипломат и принадлежа към религиозен орден с много строги обети — отвърна Жак Колен с апостолска кротост, — разбирам всичко и съм готов да страдам. Щях вече да съм на свобода, ако в жилището ми бяхте открили скривалището, където са документите ми, тъй като виждам, че сте взели само онези, които не са от значение…

Това бе последният и смъртоносен удар за Камюзо. С непринуденото си естествено държане Жак Колен бе вече уравновесил всички съмнения, породени от гледката на оголената му глава.

— Къде са тези документи?

— Ще ви съобщя къде стоят, ако наредите вашият пратеник да бъде придружен от един от легационните секретари на испанското посолство, който ще ги вземе и пред когото вие ще отговаряте, защото става въпрос за моята страна, за дипломатически документи и за тайни, които излагат покойния крал Луи XVIII. Ах, господине, би било по-добре… Но както и да е, вие сте съдия!… Впрочем посланикът, на когото разчитам в цялата тази работа, ще прецени.

Дамгата от жигосването е изчезнала

В тоя миг влязоха докторът и санитарят — секретарят предварително съобщи за пристигането им.

— Добър ден, господин Льобрьон — каза Камюзо на лекаря, — повиках ви да установите състоянието на този арестант. Той твърди, че са го тровили, че от завчера бил на смъртно легло, вижте има ли опасност, ако го разсъблечем и пристъпим към проверка на дамгата…

Доктор Льобрьон улови ръката на Жак Колен и полипа пулса му, накара го да си покаже езика и много внимателно го разгледа. Прегледът трая десетина минути.

— Арестуваният е прекарал тежки страдания, но сега се радва на голяма жизненост — заяви докторът.

— Тази жизненост е привидна и се дължи на нервната възбуда от особеното ми положение, господине — отвърна Жак Колен с достойнството на епископ.

— Възможно е — каза господин Льобрьон.

По един знак на следователя подследственият бе съблечен, оставиха панталоните му, но му свалиха всички останали дрехи, дори и ризата; и тогава се възхитиха от косматото му тяло, издаващо циклоповска сила. Без да има същите размери, той напомняше статуята на Херкулес от Неапол.

— За какво предназначава природата мъже с такова телосложение? — обърна се лекарят към Камюзо.

Разсилният се върна с нещо като бухалка от абаносово дърво, която от незапомнени времена е атрибут на тяхната длъжност и се нарича „палка“; той тупна няколко пъти с нея по мястото, където палачът слага съдбоносните букви. Появиха се седемнадесет трапчинки на най-различни места; но въпреки вниманието, с което бе огледан гърбът, никаква следа от букви не бе открита. Разсилният само забеляза, че чертичката на буквата „т“ е отбелязана между две дупчици, разстоянието между които е дълго колкото нея, от едната завъртулка до другата, и че една трета трапчинка отбелязва крайната точка на отвесната черта.

— И все пак не е много ясно — каза Камюзо, виждайки съмнението, изписано по лицето на лекаря на „Консиержри“.

Карлос поиска да повторят проверката по другото рамо и по средата на гърба. Появиха се още петнадесетина белези, които лекарят огледа по молба на Карлос; той заяви, че гърбът така дълбоко е набразден от рани, че дори и да е имало дагма, тя не би могла да се появи.

Нападение и отбрана

Точно тогава влезе един прислужник от канцеларията на Полицейската префектура, подаде на господин Камюзо някакво писмо и зачака отговор. Като го прочете, съдията поговори с Кокар, но така тихо на ухото, че никой нищо не можа да чуе. Обаче по един поглед, хвърлен на Камюзо, Жак Колен отгатна, че някакво сведение за него е предадено чрез префекта на полицията.

„Приятелят на Пейрад продължава да върви по петите ми — помисли той. — Ако знаех кой е, щях и от него да се отърва както от Контансон. Дали ще мога да видя пак Азѝ?…“

Съдията подписа бележката, написана от Кокар, сложи я в плик и я подаде на прислужника от службата на пълномощниците.

Тази служба е необходим помощник на правосъдието. Оглавявана от полицейския комисар ad hoc23, тя е съставена от полицейски чиновници, които с помощта на полицейските комисари на всеки квартал извършват претърсванията и дори арестуването на лица, заподозрени в съучастничество в престъпления или в закононарушения. Тези пълномощници на съдебната власт спестяват на следователите, натоварени с някакво следствие, скъпоценно време.

По знак на съдията господин Льобрьон и санитарят облякоха подследствения и излязоха заедно с разсилния. Камюзо седна отново пред бюрото си и започна да си играе с перото.

— Вие имате някаква леля — каза той изведнъж на Жак Колен.

— Леля ли? — отвърна учудено дон Карлос Ерера. — Но, господине, аз нямам никакви роднини, аз съм незаконен син на покойния херцог д’Осуна…

В себе си той си казваше: „Доближават ме!“ — намек за играта на криеница, която впрочем е детско представяне на страхотната борба между правосъдието и престъпника.

— Да! — отвърна Камюзо. — Така е, имате леля, госпожица Жаклин Колен, която сте настанили под странното име „Азѝ“ при госпожица Естер.

Жак Колен направи едно нехайно движение с рамената, съответствуващо напълно на заинтересованото му изражение, с което слушаше думите на съдията, който пък го гледаше с подигравателно внимание.

— Внимавайте — продължи Камюзо. — Изслушайте ме хубаво.

— Слушам ви, господине.

Трудовата дейност на Азѝ

— Леля ви е търговка в Тампл, управителка на магазина й е някоя си госпожица Пакар, сестра на бивш затворник, обаче напълно почтена, наричат я Ромет. Правосъдието е по следите на леля ви и след няколко часа ще имаме окончателни доказателства. Тази жена ви е много предана.

— Продължавайте, господин съдия — каза спокойно Жак Колен в отговор на замълчалия Камюзо, — слушам ви.

— Леля ви, която горе-долу е с пет години по-възрастна от вас, е била любовница на Мара, който остави толкова отвратителни спомени. От този окървавен извор е дошло началото на състоянието и… Според сведенията, които съм получил, тя много умело се укрива, защото още не сме събрали доказателства против нея. След смъртта на Мара, изглежда, е живяла, според докладите, които притежавам, с някакъв химик, осъден на смърт през Втората революционна година за фалшифициране на пари. Явила се е на процеса като свидетел. Благодарение на тази интимна връзка навярно е придобила познания по токсикология. Занимавала се е с търговия на дамски принадлежности от XII година до 1810 година. Прекарала е две години в затвора през 1812 и 1816 година заради развращаване на малолетни. По това време вие вече сте имали присъда за фалшификация и сте били напуснали банката, където леля ви ви настанила благодарение на образованието, което сте получили и на използуваните от нея протекции на пропаднали личности, на които тя е доставяла жертви… Всичко това, обвиняеми, едва ли би подхождало много на славните херцози д’Осуна… Ще продължавате ли да отричате?…

Жак Колен слушаше господин Камюзо, но си мислеше за своето щастливо детство, за училището за проповедници, където бе учил, а тези мисли му придаваха истински учудено изражение. Въпреки майсторската въпросителна интонация Камюзо не забеляза никакво раздвижване по това спокойно лице.

— Ако обяснението, което и дадох в началото, е точно записано, можете пак да го прочетете — отговори Жак Колен, — не мога да го променя… Не съм ходил при куртизанката, как мога да зная коя е била готвачката й. Хората, за които говорите, са ми съвсем чужди.

— Макар че отричате, ние ще пристъпим към очни ставки, които могат да намалят увереността ви.

— Човек, когото веднъж вече са разстрелвали, е свикнал на всичко — отговори кротко Жак Колен.

Камюзо отново се залови да преглежда иззетите книжа, като чакаше завръщането на началника на обществената безопасност, чието усърдие бе необикновено; вече бе единадесет и половина, а разпитът бе започнал към десет и половина; влезе разсилният и съобщи тихичко на следователя, че е дошъл Биби-Люпен.

— Да влезе! — отговори Камюзо.

Среща между разни познати

Биби-Люпен, от когото чакаха да каже, щом влезе: „Той е!…“, се спря изненадан. Той не можа да познае лицето на своя клиент в това надупчено от едра шарка лице. Колебанието му порази съдията.

— Има неговия ръст и неговото телосложение — каза агентът. — О, ти си, Жак Колен — продължи той, вглеждайки се в очите и във формата на челото и ушите. — Има неща, които не могат да се променят… Той е, господин Камюзо, няма съмнение… Жак има белег от рана, причинена от нож, на лявата ръка, накарайте го да свали редингота си и ще го видите…

Жак Колен трябваше отново да свали редингота си. Биби-Люпен нави нагоре ръкава на ризата му и показа белега.

— Това е от куршум — отговори дон Карлос Ерера, — ето и други белези.

— Ах! Това е неговият глас! — извика Биби-Люпен.

— Увереността ви е обикновено сведение, но не и доказателство — каза следователят.

— Зная — отвърна смирено Биби-Люпен, — аз обаче ще ви намеря и други свидетели. Тук е една от пансионерките на дома Воке… — добави той, вглеждайки се в Колен.

По кроткото лице, което последният си бе нагласил, не трепна нищо.

— Доведете тази жена — каза рязко господин Камюзо, чието недоволство пролича въпреки привидното безстрастие.

Това бе забелязано от Жак Колен, който малко разчиташе на симпатии от страна на своя следовател; той изпадна в униние вследствие на тревожните размисли, на които се отдаде, търсейки причината му.

Разсилният въведе госпожа Поаре, чието неочаквано появяване предизвика леко потреперване у каторжника, но то не бе забелязано от съдията, който като че ли вече имаше становище.

— Името ви? — запита Камюзо, пристъпвайки към изпълнение на формалностите, с които се започват всички разпити и всички показания.

Госпожа Поаре, дребничка старица, бяла и сбръчкана като варени телешки гърди и облечена в рокля от тъмносиня коприна, заяви, че се нарича Кристин-Мишел Мишоно, съпруга на господин Поаре, петдесетгодишна, родена в Париж, живееща на ъгъла на улица Пул и улица Пост; занимавала се с даване на мебелирани стаи под наем.

— Вие сте живели, госпожо, през 1818 и 1819 година в един семеен пансион, държан от някоя си госпожа Воке — каза съдията.

— Да, господине, там се запознах с господин Поаре, пенсионер, който ми стана съпруг и когото от една година гледам на легло… горкият човек! Много е болен… Ето защо не бих могла да отсъствувам дълго от къщи…

— Тогава в този пансион е имало и някой си Вотрен… — продължи следователят.

— А, господине, това е цяла история, той бе страшен каторжник…

— Помогнали сте за арестуването му…

— Това не е вярно…

— Намирате се пред правосъдието, внимавайте — каза съдията строго.

Госпожа Поаре не отговори.

— Напрегнете паметта си! — продължи Камюзо. — Спомняте ли си добре този човек?… Бихте ли го познали?

— Мисля, че да.

— Този ли е?… — запита съдията.

Госпожа Поаре сложи очилата си и загледа абат Карлос Ерера.

— Същите широки плещи, неговият ръст, но не… да… Господин съдия — каза тя, — ако мога да видя голи гърдите му, веднага бих го познала. (Виж „Дядо Горио“.)

Въпреки сериозността на задълженията им съдията и писарят му не можаха да удържат смеха си; Жак Колен също се развесели, но по-сдържано. Обвиняемият бе все още без редингота, който преди малко Биби-Люпен го бе накарал да съблече; по един знак на следователя той разтвори любезно ризата си.

— Това са неговите косми по гърдите; но са станали сиви, господин Вотрен! — възкликна госпожа Поаре.

Обвиняемият проявява смелост

— Какво ще отговорите на това? — запита съдията.

— Тя е луда — отвърна Жак Колен.

— Ах, божичко, дори и да имах някакво съмнение, защото лицето му не е същото, този глас ми стига, той ми се бе заканил… О! Това е неговият поглед…

— Агентът от съдебната полиция и тази жена не са могли да се споразумеят, за да кажат за вас едно и също нещо, защото нито той, нито тя ви бяха виждали — обърна се следователят към Жак Колен. — Как ще обясните всичко това?

— Правосъдието е допускало и по-големи грешки от тази да приеме показанията на жена, разпознаваща един мъж по космите на гърдите му, и подозренията на един полицейски агент — отвърна Жак Колен. — По гласа, погледа и ръста у мен откриват прилика с някакъв голям престъпник, но това е съвсем неясно. Що се отнася до спомените, които биха могли да докажат съсъществуването на връзки между госпожата и моя двойник, от които тя не се черви… вие сам им се смяхте. В интерес на истината, която аз искам да установя за себе си повече от вас, желаете ли да запитате госпожа… Фоа…

— Поаре.

— Поре (извинете, аз съм испанец)… спомня ли си кои хора са живели в този… как нарекохте този дом?

— Семеен пансион — отговори госпожа Поаре.

— Не знам какво е това — каза Жак Колен.

— Това е дом, където се обядва и вечеря с абонамент.

— Точно така — възкликна Камюзо и кимна благосклонно към Жак Колен, толкова бе поразен от очевидната искреност, с която му даваше възможност да се добере до някакъв резултат. — Опитайте се да си спомните абонатите на пансиона, които са били там по време на арестуването на Жак Колен.

— Там бяха господин дьо Растиняк, доктор Бианшон, дядо Горио… госпожица Тайфер…

— Добре — прекъсна я съдията, който не бе престанал да наблюдава Жак Колен, чието лице остана безстрастно. — Е, а този дядо Горио?

— Той почина — каза госпожа Поаре.

— Господине — забеляза Жак Колен, — много пъти съм срещал в дома на Люсиен един господин дьо Растиняк, приятел на госпожа дьо Нюсенжан, мисля, и ако става дума за същия, той никога не ме е вземал за каторжника, с когото искат да ме смесят…

— Господин дьо Растиняк и доктор Бианшон имат и двамата такова обществено положение, че ако показанията им са във ваша полза, ще ми бъдат достатъчни, за да ви освободя. Кокар, пригответе призовки за тях! — нареди съдията.

За няколко минути формалностите около показанията на госпожа Поаре бяха приключени. Кокар й прочете протокола и тя го подписа; обвиняемият обаче отказа да го подпише, позовавайки се на незнанието си на процедурата на френското правосъдие.

Неочаквано събитие

— Достатъчно за днес — каза господин Камюзо, — вие сигурно трябва да похапнете, ще наредя да ви върнат в „Консиержри“.

— Уви! Много ми е лошо, за да мога да ям — отвърна Жак Колен.

Камюзо желаеше връщането на Жак Колен да съвпадне с часа на разходката на арестуваните; той обаче искаше също да получи от директора на „Консиержри“ отговор на нареждането, изпратено сутринта, затова позвъни, за да изпрати разсилния си. Разсилният влезе и каза, че вратарката от дома на улица Малаке трябвало да му предаде нещо важно за господин Люсиен дьо Рюбампре. Това събитие бе от такова значение, че Камюзо забрави намерението си.

— Да влезе! — каза той.

— Извинете, да прощавате, господине — каза вратарката, като се поклони едно подир друго на следователя и на абата. — Така бяхме разстроени, мъжът ми и аз, двата пъти, като идва полицията, че сме забравили в скрина едно писмо за господин Люсиен, а за него сме платили десет су, макар че е от Париж, защото е много тежко. Ще ми ги платите ли? Бог знае кога пак ще видим наемателите си!

— Раздавачът ли ви донесе това писмо? — запита Камюзо, след като разгледа много внимателно плика.

— Да, господине.

— Кокар, направете протокол за това изявление. Хайде, кажете си името, какво работите…

Камюзо накара портиерката да се закълне, после издиктува текста на протокола.

Докато тези формалности се извършваха, той разглеждаше марката, на която личаха часовете на прибирането на писмото от пощенската кутия и на изпращането му, а също и датата. Получено при Люсиен на другия ден след смъртта на Естер, това писмо бе без съмнение писано и пуснато в кутията в деня на катастрофата.

Сега читателят ще може да съди за изумлението на господин Камюзо, който четеше писмо, писано и подписано от онази, която Темида смяташе за жертва на престъпление.

Стига!

Естер до Люсиен

„Понеделник, 13 май 1830

(Последният ми ден, десет часът сутринта)

Скъпи Люсиен, не ми остава и един час да живея. В единадесет часа ще бъда мъртва и ще умра, без да усетя болка. Платих петдесет хиляди франка за едно красиво малко черно манисто, в което има отрова; тя убива със светкавична бързина. Така че, сърненцето ми, ще можеш да си кажеш: «Моята малка Естер не се е мъчила…» Така е, ще се измъча само докато напиша тези няколко страници.

Това чудовище Нюсенжан, което ме купи така скъпо, макар да знаеше, че денят, в който ще му принадлежа, ще бъде последен за мене, си тръгна преди малко пиян като мечка. За пръв и последен път в живота си можах да сравня предишния си занаят на проститутка с живота на любеща жена и да поставя разцъфтяващата се до безкрайност нежност над ужаса от задължението, при което ти се ще да се унищожиш така, че да не остане място за целувка. Това отвращение ми бе необходимо, за да ми бъде сладка смъртта… Изкъпах се; бих искала да мога да извикам изповедника от манастира, където ме покръстиха, да му се изповядам, да пречистя душата си. Обаче доста много съм проституирала и това би било равнозначно на светотатство; освен това чувствувам, че плувам във водите на искрено разкаяние. Предавам се в ръцете на бога.

Но да оставим тези хленчения, искам до последния миг да си остана твоята Естер и да не те отегчавам с приказки за смъртта, за бъдещето и за добрия дядо господ, който няма да излезе толкова добър, ако и в другия живот ме измъчва, след като съм изпила толкова горчилки в този…

Пред мен е оня прекрасен твой портрет, който ти направи госпожа дьо Мирбел. Тази плочка от слонова кост ме тешеше, че не си при мен и сега, като ти пиша последните си мисли и ти описвам последните удари на сърцето си, я гледам с упоение. И портрета ще сложа в плика, защото не искам някой да го открадне или да го продаде. Само мисълта, че това, което е било моя радост, стои смесено с портрети на жени и офицери от времето на Империята или с китайски дрънкулки на витрината на някакъв търговец, ме кара да примирам. Разруши го, скъпи мой, тоя портрет, не го давай на никого… освен ако с него ще си върнеш сърцето на онази облечена в рокли дъска, на Клотилд дьо Гранлийо, която, като легнете да спите, ще ти направи синини, толкова са остри кокалите й… да, съгласна съм, така ще ти бъда пак полезна в нещичко, както и когато съм била жива. О, за да ти направя удоволствие или просто за да те разсмея, бих стояла пред разпалени въглища с ябълка в устата и бих ти я изпекла така!… Значи, смъртта ми все пак ще послужи за нещо… Ще тревожи семейството ти… О, аз не мога да разбера тази Клотилд! Да може да бъде твоя жена, да носи името ти, да не те напуска ни денем, ни нощем, да ти принадлежи… и да ти прави такива фасони! За такова нещо трябва да си от квартал Сен-Жермен и да нямаш и десет ливри месо по костите си…

Горкичкият ми Люсиен, скъпият ми несретен честолюбец, мисля си за твоето бъдеще! О, ти не един път ще съжаляваш за твоето бедно вярно куче, за онова добро момиче, което крадеше заради теб и би се оставило да го откарат и в наказателния съд, за да осигури щастието ти, чието единствено занимание бе да мисли как да те забавлява и да ти измисля нови развлечения; което те любеше с всяка частица на тялото си, бе твоята балерина, благославяше те с всеки свой поглед и цели шест години мисли изключително за теб; аз бях станала дотолкова твоя вещ, че просто се бях превърнала в дихание от твоята душа, тъй както светлината се излъчва от слънцето. Но тъй като нямах пари и честно име, уви, не мога да бъда твоя жена… Аз винаги съм се грижила за бъдещето ти, като съм ти давала всичко, което съм имала… Щом получиш това писмо, ела и вземи каквото намериш под възглавницата ми, защото нямам вяра в прислугата…

Аз искам и мъртва да бъда хубава, ще се изтегна в леглото и ще се наглася, да! После ще притисна манистото до небцето и няма да бъда обезобразена нито от гърчове, нито от някакво грозно положение на тялото.

Известно ми е, че госпожа дьо Серизи се е скарала с теб заради мене, но знаеш ли, котенцето ми, когато узнае, че съм умряла, ти ще я умилостивиш, тя ще ти прости и ако семейство Гранлийо продължава да ти отказва, ще те ожени на добро място.

Писенцето ми, не искам да жалиш много, като научиш за смъртта ми. Първо, трябва да ти кажа, че този час — единадесет, понеделник, 13 май — е просто краят на едно дълго боледуване, започнало в деня, когато в Сен-Жермен вие ме върнахте към стария ми занаят… Както тялото, така и душата на човека може да боледува. Само че душата не се оставя така глупаво да страда, тялото не поддържа така душата, както тя него, и тя има начин да се излекува чрез размисли, които довеждат до килограма дървени въглища, употребявани от шивачките. Онзи ден ти ми поднесе един цял живот, като ми каза, че ако Клотилд продължава да ти отказва, си щял да се ожениш за мене. Това и за двама ни би било голямо нещастие и, така да се каже, аз бих умряла още по-пълно. Защото и смъртта може да бъде или да не бъде горчива. Обществото никога не би ни приело.

От два месеца мисля за много неща! Една нещастна девойка, каквато бях аз, преди да отида в манастира, живее в калта. Мъжете я харесват и като се разсипват от внимание, я карат да слугува на прищевките им, отиват да я вземат с кола, като влезе, стават прави; не плюят в лицето й, защото красотата й я предпазва от такова оскърбление; морално обаче те вършат нещо по-лошо. Но стига само тази проститутка да наследи пет-шест милиона и ще бъде ухажвана от принцове, като мине с колата си, ще я поздравяват почтително и тя ще може да избира измежду най-старите семейни гербове на Франция и Навара. Това общество, което би ни нарекло безумци, ако ни види двамата красиви и щастливи заедно, не е престанало да поздравява мадам дьо Стал въпреки романите й, защото тя е имала двеста хиляди лири рента. Обществото се прекланя пред парите или пред известността, но не желае да се преклони пред щастието, нито пред добродетелта, защото аз щях да върша добро… О, колко сълзи щях да пресуша!… Сигурно толкова, колкото и аз самата съм проляла! Да, щях да живея само за теб и за добри дела.

Ето, такива размисли правят смъртта желана. Затова, котенцето ми, недей да жалиш, казвай си често: имаше две добри момичета, и двете хубави, които ме обожаваха и умряха заради мене; издигни в сърцето си паметник за Корали и за Естер и си гледай живота! Спомняш ли си, когато ми показа старата изгърбена вече любовница на някакъв поет от преди революцията, със зелена наметка и със сива омазнена дрешка, цялата на тъмни лекета, която, макар че се бе подпряла на една стена в Тюйлери, не успяваше да се стопли на слънцето. Тя бе постъпила като фигурантка в Тюйлери и се тревожеше за някакъв ужасен мопс, най-грозния от всички мопсове на света. Знаеш я, тя е имала лакей, екипажи, разкошно жилище. Тогава ти казах: «По-добре човек да умре на тридесет години!» Да, през този ден ти видя, че съм замислена и извърши сума лудории, за да ме разсееш. И между две твои целувки аз ти казах: «Красивите жени излизат от представлението преди края!…» Аз не пожелах да видя последната пиеса, това е всичко…

Сигурно намираш, че съм прекалено бъбрива, но това са последните ми одумки. Пиша ти, както ти говорех, а искам онова, което ти кажа, да бъде весело. Винаги са ме ужасявали шивачки, които се оплакват; нали знаеш, че един път вече можех наистина да умра, когато се върнах от оня бал в Операта, където ми казаха, че съм била проститутка!

О, не, писенцето ми, не давай никога този портрет, ако знаеш само с какви вълни от любов потъвам в очите ти, с какво упоение те гледам, като спра да пиша… Ти би помислил, като поемеш любовта, която се постарах да вложа в слоновата кост, че там е душата на твоята любима сърничка.

Една мъртва, която проси милостиня, не е ли смешно?… Хайде, човек трябва да умее да се държи прилично в гроба.

Ти не знаеш колко геройска би изглеждала моята смърт на глупците, ако разберат, че тази нощ Нюсенжан ми предложи два милиона, ако го залюбя, както съм любила теб. Той ще се почувствува здравата ограбен, като научи, че съм удържала думата си, тъй като той е причина за смъртта ми. Аз опитах всичко, за да мога още да дишам въздуха, който дишаш ти. Казах на този тлъст хайдук: «Желаете ли да ви обичам, както вие искате, задължавам се дори да не видя никога вече Люсиен?…» — «Какво трябва да направя?…» запита той. «Дайте ми два милиона за него!»… О, да беше видял само изражението му! Бих се смяла, ако всичко не беше толкова трагично за мене. «Спестете си отказа! — казах му аз. — Виждам, че държите повече на двата милиона, отколкото на мене. Жената винаги е доволна да знае колко струва» — добавих и му обърнах гръб.

Този стар коцкар ще разбере след няколко часа, че не съм се шегувала.

Кой ще ти оправя вместо мен пътечката в косите? Ах, не искам вече да мисля за нищо, свързано с живота, остават ми пет минути, а тях ще ги дам на бога! Не ревнувай, ангел мой, аз и на него ще говоря за теб, ще му искам ти да си щастлив с цената на моята смърт и на изкуплението ми в другия свят. Не ми се ще много да отида в ада, бих искала да видя дали ангелите в рая приличат на теб…

Сбогом, писенцето ми, сбогом! Благославям те с цялата си мъка.

До гроб ще бъда

Твоята Естер…

Единадесет часът бие. Помолих се за последен път и сега лягам, за да умра. Още веднъж сбогом! Бих искала топлината от ръката ми да остави тук нещо от душата ми, като последна моя целувка, и искам още един път да те нарека мое мило котенце, макар че ти си причина за смъртта на твоята

Естер“

Глава, от която се вижда, че Темида е и трябва да бъде безсърдечна

Трепет на ревност сви сърцето на съдията при прочитането на това единствено писмо на самоубиец, написано с такова безгрижие, макар че зад този текст се чувствуваше напрежението и последните усилия на сляпа нежност.

„Какво особено има в него, та да го обичат така!…“ — помисли си той, повтаряйки думите на всички мъже, лишени от дарбата да се харесват на жените.

— Ако ви е възможно да докажете не само, че не сте избягалият каторжник Жак Колен, но че наистина сте дон Карлос Ерера, каноник от Толедо, таен пратеник на негово величество Фердинанд VII, ще бъдете освободен — каза следователят на Жак Колен, — тъй като безпристрастието на службата ми ме задължава да ви кажа, че току-що получих едно писмо от госпожица Естер Гобсек, в което тя говори за намерението си да се самоубие и изказва подозрения, отнасящи се до прислугата й, според които те може би са автори на кражбата на седемстотин и петдесетте хиляди франка.

Докато говореше, господин Камюзо сравняваше почерка на това писмо с почерка на завещанието и за него беше очевидно, че едно и също лице е писало и писмото, и завещанието.

— Господине, вие много бързахте да повярвате, че е имало престъпление, не бързайте сега да приемете, че е имало кражба.

— Така ли?… — каза Камюзо, хвърляйки съдийски поглед към обвиняемия.

— Не смятайте, че се излагам, като ви казвам, че тази сума може да се намери — продължи Жак Колен, давайки на съдията да разбере, че схваща подозрението му. — Нещастната жена бе обичана от прислужниците й; ако бях на свобода, щях да потърся парите, които сега принадлежат на Люсиен, съществото, което най-много обичам на света!… Бихте ли имали добрината да ми позволите да прочета писмото… няма да се бавя… то е доказателство за невинността на моето скъпо дете… не можете да се опасявате, че ще го унищожа… нито че ще кажа на някого за него, аз съм в отделна килия.

— В отделна килия!… — възкликна съдията. — Няма да останете там… Моля ви да установите колкото се може по-бързо самоличността си, обърнете се и към вашия посланик, ако искате.

И той му подаде писмото. Камюзо се радваше, че излиза от затрудненото положение и че може да задоволи главния прокурор, както и госпожите дьо Мофриньоз и дьо Серизи. Все пак огледа хладнокръвно и с любопитство лицето на арестанта, докато този четеше писмото на куртизанката; въпреки искрените чувства, изрисувани по него, Камюзо си казваше: „Това обаче си е истинско каторжническо лице.“

— Ето как го обичат! — каза Жак Колен, като връщаше писмото. И той показа пред Камюзо лице, обляно в сълзи. После продължи: — Да знаете какъв човек е! С млада и чиста душевност, с чудна хубост. Той е дете и поет… Човек изпитва неудържима потребност да посвети живота си на него, да изпълнява и най-малките му желания. Този скъп Люсиен е толкова чаровен, когато е гальовен…

— Хайде — каза съдията и направи още едно усилие да открие истината, — виждам, че е невъзможно вие да сте Жак Колен…

— Не, господине… — отговори каторжникът и се направи повече от всякога на дон Карлос Ерера. В желанието си да завърши делото си, той пристъпи към съдията, отведе го до прозореца, като възприе доверителен тон и държането на висш църковен служител. — Толкова много обичам това момче, че ако трябва да спестя някаква неприятност на този идол на сърцето ми, бих поел обвинението да бъда престъпникът, за когото ме вземате — каза той тихо. — Бих последвал примера на нещастното момиче, убило се, за да бъде той добре. Ето защо, много ви моля, господине, за едно благоволение, пуснете веднага Люсиен на свобода…

— Дългът не ми позволява това — отвърна добродушно Камюзо, — но ако са възможни споразумения с небето, правосъдието пък умее да се държи с почтителност, затова стига да ми дадете добри основания… Говорете, няма да протоколираме…

— Добре! — продължи Жак Колен, измамен от добродушието на Камюзо. — Зная как се измъчва сега това нещастно момче, то е способно да посегне на живота си, като вижда, че е в затвора…

— О, колкото до това… — каза Камюзо и направи рязко движение.

— Вие не знаете кого ще задължите, ако изпълните молбата ми — добави Жак Колен, желаейки да трогне други струни. — Вие правите услуга на един религиозен орден, който е по-силен от всякакви графини и херцогини, които няма да ви простят, че писмата им са били във вашия кабинет… — показа той две напарфюмирани връзки… — Моят орден нищо не забравя.

— Достатъчно, господине! — каза Камюзо. — Намерете други съображения. Аз имам задължения както към обвиняемите, така и към обществото.

— Добре тогава, аз познавам Люсиен, той е с душа на жена, на поет, на южняк, той е безхарактерен и безволев — започна пак Жак Колен, който помисли, че съдията най-после е спечелен. — Вие сте уверен в невинността на този младеж, не го мъчете, не го подлагайте на разпит; дайте му това писмо, съобщете му, че е наследник на Естер и му върнете свободата… Ако действувате иначе, и на вас ще ви бъде много тежко; а ако направо го освободите, аз лично ще ви обясня (нека да си остана в отделна килия) утре или тази вечер всичко, което би могло да ви се види тайнствено в тази история, и причините на ожесточеното преследване, чиято жертва съм; само че рискувам живота си, от пет години са заложили главата ми… Но остане ли Люсиен свободен, богат и съпруг на Клотилд дьо Гранлийо, моята задача на този свят ще бъде изпълнена и аз вече няма да си пазя кожата… Човекът, който ме преследва, е бивш шпионин на последния ви крал…

— А, Корантен!

— А? Корантен ли се казва… благодаря ви… И така, господине, ще ми обещаете ли да изпълните молбата ми?…

— Един следовател не може и не бива нищо да обещава. Кокар! Кажете на разсилния и на стражата да отведат обвиняемия в „Консиержри“… Ще наредя за тази вечер да бъдете в по-добра килия — добави той кротко, кимвайки леко с глава на арестанта.

Съдията си възвръща всички ходове

Поразен от молбата, отправена му от Жак Колен, и спомняйки си настойчивостта, която той бе вложил да го разпитат пръв, наблягайки на здравословното си състояние, Камюзо отново стана крайно недоверчив. Както се вслушваше в тези смътни свои подозрения, той видя, че така нареченият умиращ върви и се движи като Херкулес, без да разиграва вече нито един от маймунджилъците, с които бе ознаменувал влизането си.

— Господине…

Жак Колен се обърна.

— Въпреки отказа ви да подпишете, моят писар ще прочете протокола от разпита ви.

Арестантът се радваше на отлично здраве и движението, с което седна до писаря, бе последен лъч светлина за съдията.

— Много бързо оздравяхте — забеляза Камюзо.

„Пипнаха ме“ — помисли Жак Колен. После каза високо:

— Радостта е единственото чудотворно биле на света, господине… това писмо, доказателство за една невинност, в която не съм се съмнявал… ето най-силното лекарство.

Когато разсилният и стражата застанаха около подсъдния, съдията го проследи със замислен поглед; после направи едно движение, като че се пробужда от сън, и подхвърли писмото на Естер на масата на писаря си.

— Кокар! Препишете това писмо!…

Мъките на следователя

Ако в природата на човека е да проявява недоверие, когато го молят да извърши нещо в разрез с неговите интереси или с повелите на дълга, а дори и да му е безразлично, това чувство е закон за съдия-следователя. Колкото повече арестантът, чието положение не бе още установено, изтъкваше появата на облаци на хоризонта, в случай че Люсиен бъде разпитан, толкова по-необходим се струваше този разпит на Камюзо. Според кодекса и съдебната практика би могло да се мине и без такава формалност, но тя се налагаше поради въпроса за самоличността на абата. При всички трудови дейности съществува професионална съвест. Тъй като не бе любопитен, Камюзо щеше да разпита Люсиен с чувство за съдийска чест, както преди малко бе разпитал Жак Колен, прилагайки уловките, които си позволява и най-неподкупният съдия. Да направи услуга или да напредне в службата — тези неща оставаха у Камюзо на второ място след желанието да узнае истината, да отгатне каква е, та дори ако трябва да я премълчи. Той барабанеше по прозореца, оставяйки се на течащия поток догадки, защото в такива случаи мисълта е като река, минаваща през хиляди места. Влюбени в истината, следователите приличат на ревниви жени, те правят стотици предположения и ровят в тях с острието на подозрението, също както древният жертвоприносител е разпарял жертвите си; те стигат до истината, като се спират на някаква вероятност. И жената разпитва любимия си, както следователят — престъпника. При такива предположения някакъв проблясък, думичка или интонация, едно колебание са достатъчни, за да издадат скривания факт, предателство или престъпление.

„Начинът, по който той обрисува преди малко привързаността си към своя син (ако той наистина е негов син), ме кара да мисля, че е отишъл в дома на тази жена, за да отстрани някаква опасност; понеже не е допускал, че възглавницата на мъртвата е съхранявала завещанието й, взел е за сина си временно седемстотин и петдесетте хиляди франка!… Така се обяснява обещанието му да намери веднага тази сума. Господин дьо Рюбампре трябва да изясни за себе си и за правосъдието какво е гражданското състояние на баща му… Взел да ми обещава подкрепата на ордена си (неговия орден!), ако не разпитам Люсиен!…“

Той се спря на тази мисъл.

Както видяхме, съдия-следователят води следствието, както сам намери за добре. Той е свободен да проявява или да не проявява хитрост. Разпитът може да бъде много или нищо. В това се крие благоволението. Камюзо позвъни, разсилният се беше върнал. Той нареди да извикат господин Люсиен дьо Рюбампре, но наблегна никой да не го заговаря по пътя. Беше два часът следобед.

„Тук има някаква тайна — мислеше си съдията — и тази тайна трябва да е много важна. Съображението на моята «амфибия», която не е нито духовно лице, нито мирянин, нито каторжник, нито испанец, но която не иска от устата на протежето му да излезе някаква страшна тайна, е следното: «Поетът е слабохарактерен като жена; той не е като мен, своего рода Херкулес на хитростта, така че лесно ще му измъкнете нашата тайна!» Щом е така, ще узнаем всичко от невинния!…“

И той продължи да почуква по ръба на масата с ножа от слонова кост, а през това време писарят преписваше писмото на Естер. Колко странно се проявяват умствените ни способности! Камюзо приемаше за възможни всякакви престъпления, а отминаваше единственото, което арестуваният бе извършил — фалшифицираното завещание в полза на Люсиен. Нека хората, които завиждат на положението на съдиите, да си помислят за живота им, преминаващ в непрекъснати подозрения, и за мъките, наложени от самите тях на ума им (защото гражданските дела не са по-малко завързани от наказателните), и те тогава ще си кажат може би, че свещеникът и съдията носят еднакво тежък ярем, с едни и същи шипове от вътрешната страна. Впрочем всяка професия си има своята горчива чаша и своите китайски главоблъсканици.

Опасности, застрашаващи невинните в Съдебната палата

Към два часа при господин Камюзо се яви Люсиен дьо Рюбампре, блед, разстроен, със зачервени и подути очи, с една дума, в състояние на отпадналост, което позволи на следователя да сравни естественото държане с притворното, истинския умиращ с театралния. Пътуването от „Консиержри“ до кабинета на следователя между двама стражари с един съдебен разсилен пред него бе довело отчаянието на Люсиен до връхната му точка. Поетът е така устроен, че предпочита да бъде изтезаван, но не и съден. Като видя това същество, тъй напълно лишено от нравствената сила, която внася колебание у следователя — и която така ярко се бе проявила преди малко у другия арестуван, — господин Камюзо изпита съжаление към такава лесна победа; презрението му помогна да нанесе решителните удари, а с това му вдъхна страшна вътрешна свобода, присъща на играча на кегли.

— Съвземете се, господин дьо Рюбампре, намирате се пред съдия, който по-скоро иска да поправи злото, причинено неволно от Темида чрез предварителен арест, за който няма основание. Вярвам, че сте невинен, така че незабавно ще бъдете пуснат на свобода. Ето и доказателството за вашата невинност. Това е едно писмо, задържано от портиерката ви по време на вашето отсъствие и донесено от нея преди малко. В смущението, причинено от нахлуването на полицията и от новината за арестуването ви във Фонтенбло, тази жена забравила за писмото, което е от госпожица Естер Гобсек… Четете!

Люсиен взе писмото, прочете го и се разплака. Той хълцаше и не можеше да каже нито дума. След четвърт час, през който едва успя да се съвземе, писарят му поднесе преписа от писмото и го замоли да подпише под думите: „Копие, сверено с оригинала, да се представи при първо поискване, докато трае следствието по процеса“, предлагайки му да го свери с първообраза, но Люсиен естествено се позова на честната дума на Кокар.

— Господине — каза му съдията извънредно благодушно, — трудно е все пак да ви освободим, преди да изпълним нашите формалности и преди да сме ви задали няколко въпроса… Обръщам се към вас почти като към свидетел с молба да отговорите. Бих счел едва ли не за излишно да изтъквам на човек като вас, че тук клетвата да се каже цялата истина не е само обръщение към съвестта ви, но и необходимост при вашето положение, което за съвсем кратко време не е още изяснено. Каквато и да е, истината не може да има никакво въздействие над вас; лъжата обаче би могла да ви изправи пред наказателния съд, а мен ще принуди да ви изпратя отново в „Консиержри“, но ако отговорите откровено на въпросите ми, тази вечер ще си спите у вас и ще бъдете реабилитиран чрез едно такова съобщение във вестниците: „Арестуван вчера във Фонтенбло, господин дьо Рюбампре е бил освободен веднага след съвсем кратък разпит.“

Тези думи направиха силно впечатление на Люсиен, а като видя как е настроен неговият арестант, съдията продължи:

— Повтарям, бяхте заподозрян в съучастничество за убийството чрез отравяне на госпожица Естер, но имаме доказателство за нейното самоубийство, следователно въпросът е изчерпан; открадната е обаче една сума от седемстотин и петдесет хиляди франка, която влиза в наследството, а вие сте наследник; тук за жалост има престъпление. Това престъпление е предшествувало откриването на завещанието. А правосъдието има основание да смята, че една личност, която ви обича толкова, колкото ви е обичала и госпожица Естер, си е позволила да извърши това престъпление във ваша полза… Не ме прекъсвайте — спря Камюзо Люсиен, който искаше да му каже нещо, — не съм започнал още разпита. Искам само да разберете, че този въпрос е в интерес на честта ви. Оставете фалшивото и жалко чувство за чест, свързващо двама съучастници, и кажете истината!

Читателят навярно вече е забелязал огромното несъответствие в средствата за борба между подследствените и следователите. Естествено умело използуваното отрицание се отличава с категоричността на формата и е достатъчно за защитата на престъпника; но то е нещо като рицарско снаряжение, което става съкрушително тежко, щом острието на водещия следствието попадне на някаква пролука. Окаже ли се отрицанието недостатъчно срещу отделни очевидни факти, обвиняемият попада изцяло в ръцете на съдията. Представете си сега някакъв полупрестъпник, какъвто е Люсиен, спасил се от първото крушение на почтеността си, който би могъл да се поправи и да стане полезен за своята страна; такъв човек ще загине в примките на съдебното следствие. Следователят диктува един съвсем сух протокол — верен анализ на въпроси и отговори. В него нищо не е останало от преднамерените му бащински думи или от увещания, измамни както горното. Съдиите от по-горната инстанция и съдебните заседатели виждат резултатите, но не познават средствата. Ето защо според някои напредничави умове най-добре би било следствието да се извършва от съдебни заседатели както в Англия. Тази система бе въведена и във Франция за известно време. По кодекса от месец Брюмер на IV републиканска година тази институция се наричаше „следствено жури“, за разлика от съдебното жури. А що се отнася до самия съдебен процес, ако се върнем към следственото жури, той би трябвало да се прекрати в кралските съдилища и да се води без съдебни заседатели.

Глава, заради която всички, извършили нарушения, ще се побоят да се явят пред съда

— И така — каза Камюзо след кратко мълчание, — и как се казвате? Господин Кокар, внимавайте!… — обърна се той към писаря.

— Люсиен Шардон дьо Рюбампре.

— Роден сте?

— В Ангулем…

Люсиен каза годината и датата на раждането си.

— Не сте имали семеен имот?

— Не.

— Но все пак по време на първия ви престой в Париж сте направили значителни разходи в сравнение със средствата ви.

— Да, господине, но по онова време аз имах в лицето на госпожица Корали една необикновено предана приятелка, която за нещастие загубих. Мъката от тази смърт ме накара да се върна в родния край.

— Добре — каза Камюзо. — Поздравявам ви за откровеността, тя ще бъде добре оценена.

Както се вижда, Люсиен тръгваше по пътя на пълните признания.

— Правили сте още по-големи разходи при завръщането си от Ангелум в Париж — продължи Камюзо, — живели сте като човек, притежаващ около шестдесет хиляди франка рента.

— Да, господине.

— Кой ви даваше тези пари?

— Моят покровител абат Карлос Ерера.

— Откъде го познавате?

— Срещнах го на шосето точно когато мислех да се отърва от живота, като се самоубия…

— Никога ли не сте чували да се говори за него в семейството ви от майка ви?

— Никога.

— Майка ви никога ли не е споменавала пред вас, че е срещала този испанец?

— Никога…

— Можете ли да си спомните месеца и годината, когато се свързахте с госпожица Естер?

— Към края на 1823 година, в един малък театър на булевардите.

— И за нея веднага ви потрябваха пари?

— Да.

— В последно време в желанието ви да се ожените за госпожица дьо Гранлийо вие сте купили за един милион останалата част от замъка Рюбампре заедно със земята, като сте казали на семейство Гранлийо, че сестра ви и зет ви са получили голямо наследство и че дължите тази сума на щедростта им… Казали ли сте това на семейство Гранлийо, господине?

— Да.

— Знаете ли защо е развален годежът ви?

— Ни най-малко, господине.

— Защото семейство Гранлийо е изпратило един от най-уважаваните парижки адвокати за сведения при вашия зет. В Ангулем, след като говори със сестра ви и зет ви, адвокатът разбрал, че те не само са ви заели съвсем дребна сума, но и че наследството им се състои от недвижими имоти, наистина значителни, а в пари са получили едва двеста хиляди франка… Не трябва да ви се вижда чудно, че семейство като Гранлийо се отдръпва пред имотно състояние, чиито източници нямат оправдание… Ето до какво ви е довела една лъжа…

Люсиен остана смразен от това разкритие; и малкото душевна сила, която бе запазил, го напусна.

— Полицията и правосъдието узнават всичко, което ги интересува — каза Камюзо, — не забравяйте това. А сега, знаете ли кой е така нареченият Карлос Ерера? — продължи той, мислейки за бащинството, което си бе приписал Жак Колен.

— Да, господине, но много късно го научих…

— Как много късно? Изяснете се!…

— Той не е свещеник, не е и испанец, а е…

— Избягал каторжник — изрече бързо следователят.

— Да — отговори Люсиен. — Когато ми откриха злокобната му тайна, аз вече му бях задължен, а мислех, че се свързвам с почтен духовник…

— Жак Колен… — започна съдията.

— Да, Жак Колен — повтори Люсиен, — така се нарича.

— Добре. Жак Колен бе разпознат преди малко от едно лице, но той продължава да отрича самоличността си и мисля, че върши това заради вас — продължи господин Камюзо. — Питам ви знаете ли кой е този човек, за да открия и една друга измама на този самозванец.

Люсиен почувствува, като че ли нажежено желязо се забива във вътрешностите му при скритата заплаха на тази забележка.

— Не знаете ли — продължи съдията, — че за да обясни необикновената си привързаност към вас, той твърди, че е ваш баща?

— Той ли? Мой баща?… О! Господине!… Нима е казал това!

— Подозирате ли откъде са взети парите, които ви е давал? Защото, ако трябва да вярваме на писмото, което държите в ръцете си, това нещастно момиче, госпожица Естер, изглежда, ви е правило по-късно същите услуги, каквито и госпожица Корали; обаче както току-що заявихте, вие сте живели няколко години много нашироко, без да получавате нищо от нея.

— Аз пък ще запитам вас, господине, да ми кажете откъде вземат пари каторжниците!… — извика Люсиен. — Човек като Жак Колен да ми е баща!… О, горката ми майка!…

И той се разплака.

Кокар, прочетете на обвиняемия онази част от разпита на мнимия Карлос Ерера, в която той казва, че е баща на Люсиен дьо Рюбампре.

Поетът изслуша четенето така мълчаливо и сдържано, че да ти е тежко да го гледаш.

— Погубен съм! — каза той.

— Човек не се погубва по пътя на честността и истината — каза съдията.

— Но вие ще изправите Жак Колен пред наказателния съд, нали? — запита Люсиен.

— Разбира се — отговори Камюзо, който искаше да накара Люсиен да говори още. — Довършете мисълта си.

Два вида нравственост

Но въпреки усилията и увещанията на следователя Люсиен не каза нищо повече. Като всички хора, роби на чувствата си, разсъдъкът му заговори твърде късно. Там е разликата между поета и деловия човек: единият се отдава на чувството, за да го възпроизведе в живи образи, и едва тогава преценява; другият чувствува и преценява едновременно. Люсиен остана потиснат, блед; той се виждаше на дъното на пропастта, където го бе запратил следователят, на чието добродушие той, поетът, се бе уловил. Бе предал не само своя благодетел, но и съучастника си, който обаче бе бранил положението и на двамата с лъвска сърцатост и с безукорно умение. Онова, което Жак Колен бе спасил с безстрашието си, умният Люсиен бе провалил с неразбирането си, без да се замисли. Безчестната лъжа, от която той се възмущаваше, служеше за прикритие на една още по-безчестна истина. Изобличен от хитроумието на следователя, ужасен от жестокото му умение и от бързите удари, които му бе нанесъл, служейки си с грешките на извадения като с куки наяве живот, за да рови из съвестта му, Люсиен стоеше пред него като животно, неулучено от топора на кланицата. Свободен и невинен при влизането си в този кабинет, за един миг той стана престъпник чрез собствените си признания. Освен това — последен невесел присмех — спокойният и безстрастен следовател бе изтъкнал пред Люсиен, че разкритията му са плод на заблуда. Камюзо мислеше за бащинството, на което се позоваваше Жак Колен, а Люсиен, който цял бе обзет от страха връзката му с един избягал каторжник да не стане достояние на обществото, бе направил по невнимание грешката на убийците на Ибикус.

Една от заслугите на Роайе-Колар е, че е изразил постоянното надмощие на естествените чувства над чувствата, които ни се налагат отвън, и че е поддържал каузата за силата на по-рано дадената клетва, като е твърдял например, че законът за гостоприемството трябва да свързва хората така, че да унищожава силата на служебната клетва. Той съобщи тази своя теория пред всички от френската трибуна, направи смела възхвала на хората, които съзаклятничат, доказа, че е човешко да се подчиниш по-скоро на приятелските чувства, отколкото на тираничните закони, измъкнати от обществения арсенал при едни или други обстоятелства. С една дума, че естественото право има неписани, но много по-действени закони, по-известни от законите, изковани от обществото. Люсиен току-що презря — и то в своя вреда — закона за другарството, който го задължаваше да мълчи и да остави Жак Колен сам да се защищава; вместо това той бе хвърлил върху него обвинения. А в негов интерес този човек трябваше да бъде и да си остане Карлос Ерера.

Господин Камюзо се радваше на победата си, в ръцете му бяха двама виновни, бе повалил под ръката на Темида един от любимците на модния свят и бе намерил ненамираемия Жак Колен. Щяха да го признаят за един от най-способните следователи. Ето защо той остави арестувания на спокойствие, но изучаваше мълчанието на смазания от безпокойство човек, виждаше как капките пот по разстроеното му лице се увеличават, как стават по-големи и как накрая се смесват с рукналите сълзи.

Боздуганов удар

— Защо плачете, господин дьо Рюбампре? Както вече ви казах, вие сте наследник на госпожица Естер, която няма нито преки, нито непреки наследници, а ако намерим и изчезналите седемстотин и петдесет хиляди франка, останалото от нея възлиза на близо осем милиона.

Това бе последният удар за обвиняемия. Да беше се държал само десет минути, както пишеше и Жак Колен в бележката си, и Люсиен щеше да постигне всичките си въжделения! Щеше да се разплати с Жак Колен, да се раздели с него и понеже ставаше богат, щеше да се ожени за госпожица дьо Гранлийо. Нищо не доказва по-красноречиво от тази сцена силата, с която са въоръжени следователите благодарение на изолираността на арестуваните и на обстоятелството, че ги държат разделени, както и стойността на съобщението, което Азѝ бе предала на Жак Колен.

— Ах, господине — отговори Люсиен с горчивата ирония на човек, който си изгражда пиедестал от получилото окончателен облик негово нещастие, — как правилно казвате на ваш език: подлагам на разпит!… Между някогашното физическо изтезание и днешното нравствено измъчване аз лично не бих се поколебал да предпочета страданията, причинявани някога от палача. Какво искате още от мен? — добави той гордо.

— Тук само аз имам право да задавам въпроси, господине — каза подигравателно и надменно съдията в отговор на Люсиеновата горделивост.

— Можех да не ви отговарям — измърмори нещастният Люсиен, който бе възстановил напълно разсъдливостта си.

— Кокар, прочетете на подследствения протокола…

„Отново станах подследствен!“ — каза си Люсиен.

Докато писарят четеше, Люсиен взе едно решение, което го караше да бъде внимателен с господин Камюзо. Когато монотонното четене на Кокар спря, поетът потръпна като човек, заспал по време на някакъв шум, с който слухът му е привикнал, и се стресна от тишината.

— Трябва да подпишете протокола от разпита — каза следователят.

— А ще ме пуснете ли на свобода? — запита Люсиен, станал на свой ред ироничен.

— Не още — отвърна Камюзо. — Утре обаче, след очната ставка с Жак Колен, навярно ще бъдете освободен. Правосъдието трябва да разбере дали сте съучастник, или не в престъпленията, които може да е извършил този човек след бягството си от каторгата, тоест — след 1820 година. Но няма да ви държа вече изолиран. Ще напиша на директора да ви сложи в най-хубавата килия от „пистолите“.

— Ще има ли там с какво да пиша…

— Ще ви доставят всичко, каквото поискате, аз ще наредя това чрез разсилния, който ще ви придружи.

Люсиен подписа машинално протокола, подписа и допълнителните документи, подчинявайки се на поясненията на Кокар с кротостта на обречена жертва. Само една подробност ще разкрие по-добре състоянието му, отколкото и най-подробното описание. Съобщението за очната ставка с Жак Колен бе изсушило капките пот по лицето му и сухите му очи заблестяха с непоносим блясък. За светкавично кратко време той се превърна като Жак Колен в човек от камък.

У хора, чийто характер прилича на характера на Люсиен (така добре проучен от Жак Колен), внезапните преходи от състояние на пълна отпуснатост към почти механични действия — до такава степен човешките сили са напрегнати — представляват едно от най-ярките явления на умствения живот и волята. Подобно на изчезнала изворна вода, волята се възвръща; тя влива в приготвения за действие апарат неизвестна своя съставка и тогава трупът става жив човек и се впуска, изпълнен със сили, във върховни битки.

Люсиен сложи писмото на Естер заедно с портрета, който тя му бе върнала, до сърцето си. После се поклони презрително пред господин Камюзо и тръгна с решителна стъпка по коридорите между двамата жандарми.

— Този е закоравял престъпник! — каза следователят на писаря си, за да си отмъсти за смазващото презрение на поета към него. — Помисли, че като издава съучастника си, ще се спаси.

— От двамата каторжникът е по-силният — забеляза боязливо Кокар.

Следователят бива подложен на мъки

— Свободен сте, Кокар — каза съдията. — Стига толкова за днес. Отпратете хората, които чакат вън, и ги предупредете да дойдат утре. Чакайте! Идете веднага при господин главния прокурор, проверете дали е още в кабинета си и ако е там, поискайте да ме приеме за малко. О, сигурно е там — продължи той, като погледна към един грозен дървен часовник, боядисан в зелено, с позлатени жилчици. — Часът е три и четвърт.

Понеже разпитите се пишат изцяло (а ние ги прочитаме толкова бързо), въпросите, както и отговорите, заемат страшно много време. Това е една от причините за забавянето на криминалните следствия и за продължителността на предварителните затвори. За дребните хорица това е разорение, за богатите — срам: за тях незабавното пускане на свобода поправя — дотолкова, доколкото може да се поправи — бедата от арестуването. Ето защо двете сцени, които вярно предадохме, отнеха цялото време, употребено от Азѝ да разчете нарежданията на господаря си, да измъкне херцогинята от будоара й и да вдъхне сили на госпожа дьо Серизи.

Камюзо, който смяташе да извлече полза за себе си от умението си като следовател, взе протоколите от двата разпита, препрочете ги и реши да ги покаже на главния прокурор, като го запита за мнението му. Тъкмо се бе отдал на тези мисли, разсилният се върна да му каже, че камериерът на графиня дьо Серизи желае непременно да говори с него. Камюзо кимна, вътре влезе един слуга, облечен като господар, погледна едно след друго към разсилния и към съдията и запита:

— На господин Камюзо ли имам честта…

— Да — отвърнаха и съдията, и разсилният.

Камюзо взе писмото, подадено му от прислужника, и прочете следното:

Камюзо разбра, че е извършил огромна грешка, като е поставял уловки на Люсиен, и веднага се подчини на двете светски дами. Той запали една свещ и унищожи писмото на херцогинята. Камериерът се поклони почтително.

— Значи, госпожа дьо Серизи идва? — запита той.

— Впрягаха конете — отговори камериерът.

В тоя момент Кокар дойде да каже на господин Камюзо, че главният прокурор го чака.

Потиснат от грешката, която бе извършил в ущърб на стремежите си, но в полза на Темида, съдията, у когото седемгодишната практика бе развила хитроумието, присъщо на всеки мъж, мерил силите си като студент по право с кокетни работнички, реши да се въоръжи срещу гнева на двете знатни дами. Със свещта, на която бе унищожил писмото и която продължаваше да гори, той запечати тридесетте писъмца на херцогиня дьо Мофриньоз до Люсиен и доста обемистата кореспонденция на госпожа дьо Серизи, след което отиде при главния прокурор.

Господин главният прокурор

Съдебната палата представлява смесица от постройки, разположени една над друга, едни — внушителни, други — просташки; поради липсата на единство те си пречат една на друга. Чакалнята е най-голямото от всички известни помещения; обаче липсата на мебелировка в нея прави тежко впечатление. Този огромен храм на съдийството засенчва кралския съд. Освен това Търговската галерия води до две помийни ями. Вижда се едно стълбище с двойно перило, малко по-голямо от стълбището на изправителната полиция, под което се намира голяма двукрила врата. Стълбата води към наказателния съд, а вратата под нея — към втори. От дълги години престъпленията, извършени в департамента Сена, изискват две съдебни сесии. От тази страна се намират прокуратурата, адвокатските кабинети, библиотеката, кабинетите на заместник-прокурорите и на заместниците на главния прокурор. Всички тези помещения (защото трябва да си послужим с някакъв общ термин) се съединяват чрез витлообразни стълбички и мрачни коридори, които са срам за архитектурата, за Париж и за Франция. Погледната отвътре, първата от нашите върховни съдебни инстанции надминава по грозота затворите. Художникът на човешките нрави би се стъписал, ако трябва да описва отвратителния коридор, широк един метър — където чакат свидетелите на наказателния съд. А що се отнася до печката, с която се отоплява заседателната зала, тя би била позор дори за някое кафене на булевард Монпарнас.

Кабинетът на главния прокурор е в едно осмоъгълно помещение, долепено до Търговската галерия, направено сравнително отскоро (в сравнение с възрастта на Палатата) в двора, граничещ с женското отделение. Тази част от Съдебната палата е засенчена изцяло от високите и величествени постройки, съставляващи „Сент-Шапел“. Ето защо тук е мрачно и тихо.

Господин дьо Гранвил, достоен приемник на големите магистрати от стария парламент, не бе пожелал да си отиде, преди да научи нещо по-съществено по делото на Люсиен. Той очакваше нови факти от Камюзо и предизвестието на следователя го потопи в неволна замечтаност, резултат на чакането и у най-достойните хора. Той поседя така в нишата на прозореца в кабинета си, после стана, закрачи напред-назад, защото Камюзо, когото нарочно бе пресрещнал сутринта, не бе проявил голяма отзивчивост; изпитваше смътна тревога и се измъчваше. Ето защо. Естеството на службата му забраняваше да накърнява пълната самостоятелност на по-долни по чин служители, а в този процес бяха засегнати честта и общественото положение на най-добрия му приятел, един от най-разпалените му покровители, граф дьо Серизи, министър, член на частния кралски съвет, подпредседател на Държавния съвет и бъдещ канцлер на Франция (в случай че благородният старец, изпълняващ тези високи длъжности, случайно умреше). Господин дьо Серизи имаше нещастието да обожава жена си въпреки всичко и непрекъснато я закриляше. А главният прокурор разбираше отлично какъв ужасен шум ще вдигне и в обществото, и в двореца вината на човек, чието име често с присмехулство е било съчетавано с името на графинята.

„Ах — каза си той и скръсти ръце, — някога кралската власт е имала правото да обжалва делата… Нашата страст към равенство съвсем ще убие ония времена…“

Този достолепен магистрат познаваше привлекателната страна и страданията на незаконните връзки. Както видяхме, Естер и Люсиен бяха наели жилището, където Гранвил бе живял в таен брак с госпожица дьо Белфьой и откъдето един ден тя бе избягала, отвлечена от един окаяник. (Виж „Двоен брак“ в „Сцени от частния живот“.)

Точно когато главният прокурор си казваше: „Комюзо сигурно е извършил някаква глупост“, следователят почука два пъти на вратата на кабинета му.

— Я, драги Камюзо, как е делото, за което ви говорих тази сутрин?

— Зле, господни графе, четете и съдете сам!

Камюзо подаде протоколите от двата разпита на господин дьо Гранвил, който взе очилата си и отиде да ги прочете до прозореца. Четенето не продължи много.

— Вие сте изпълнили дълга си — каза главният прокурор развълнувано. — Всичко е казано и делото ще се движи по реда си… Проявили сте твърде голямо умение, за да можем да се лишим от следовател като вас…

Да беше казал: „През целия си живот ще си останете съдия-следовател“, господин дьо Гранвил нямаше да бъде по-ясен, отколкото с горната похвална фраза. Камюзо потрепера вътрешно.

— Херцогиня дьо Мофриньоз, на която съм много задължен, ме бе замолила…

— А, херцогиня дьо Мофриньоз — прекъсна го Гранвил, — наистина тя е приятелка на госпожа дьо Серизи. Виждам, че не сте се поддали на никакво влияние. Добре сте направили, ще станете голям магистрат.

Много ли е късно?

Точно тогава граф Октав дьо Бован отвори вратата, без да чука, и каза на граф дьо Гранвил:

— Драги приятелю, водя ти една красива жена, която не можеше да се оправи, щеше да се загуби в нашия лабиринт…

Той държеше за ръка графиня дьо Серизи, която се луташе из Палатата вече от четвърт час.

— Вие тук, госпожо! — възкликна главният прокурор, предлагайки й собственото си кресло. — И то в какъв момент!… Това е господин Камюзо, госпожо — показа й той съдията, после се обърна към прочутия министерски оратор от времето на Реставрацията: — Бован, почакай ме при първия председател, той още е в кабинета си и аз идвам там.

Граф Октав дьо Бован разбра не само, че е излишен, но и че главният прокурор търси предлог да излезе от кабинета си.

Госпожа дьо Серизи не бе допуснала грешката да дойде в Съдебната палата с великолепната си кола със син гюрук, носещ герба на семейството й, с кочияш с ливрея и двама лакеи с къси панталони и бели копринени чорапи. Когато тръгваха, Азѝ бе внушила на двете знатни дами, че е необходимо да вземат файтона, с който тя бе пристигнала заедно с херцогинята; освен това бе накарала любовницата на Люсиен да избере облекло, равностойно на някогашната мъжка горна тъмна дреха. Графинята носеше кафяв редингот, стар черен шал и велурена шапка, на която бяха махнали цветята и бяха сложили много дебел черен воал.

— Сигурно сте получили нашето писмо… — каза тя на Камюзо, чието смущение бе изтълкувано от нея като белег на възхитена почтителност.

— Много късно, госпожо графиньо — отвърна съдията, който проявяваше тактичност и остроумие само в кабинета си, когато се разправяше с арестантите.

— Как така много късно?…

Тя погледна господин Камюзо, видя изписаното по лицето му униние и добави с деспотичен глас:

— Не може, не трябва да бъде много късно!

Какво значи да си парижанка

Жените, хубавите, извоювали място в живота жени като госпожа дьо Серизи, са галените деца на френската цивилизация. Ако жените от другите страни знаеха какво значи да си модерна и богата жена в Париж, с благороднически титли, всички до една щяха да пожелаят да дойдат и да се насладят на такова величие. Тези жени държат само на изграденото от тях благоприличие, на сбора от дребни правила, които често сме наричали в „Човешка комедия“ „Кодекс на жената“; те не искат да знаят за създадените от мъжете закони, казват нещата направо, не се спират пред никакво прегрешение и пред никаква глупост, защото до една прекрасно са разбрали, че за нищо в живота не са отговорни освен за женската чест и за децата. Те изричат със смях най-чудовищни неща, повтарят по повод на всичко думите на красивата госпожа дьо Бован, казани през първите месеци от женитбата на съпруга й, когото отишла да вземе от Палатата:

„Съди по-бързо и да си отиваме!“

— Госпожо — каза главният прокурор, — господин Люсиен дьо Рюбампре не е извършил кражба, нито е отровил някого; обаче господин Камюзо го е накарал да признае по-голямо престъпление.

— Какво? — запита тя.

— Той е признал, че е приятел и ученик на един избягал каторжник — отговори главният прокурор на ухото й. — Изглежда, че абат Ерера, онзи испанец, който е живял близо седем години с него, ще излезе нашият прочут Жак Колен…

За госпожа дьо Серизи всяка дума на прокурора бе като удар с желязна пръчка; но произнасянето на всеизвестното име беше ударът, който я довърши.

— И какво ще последва? — запита тя със замиращ глас.

— Това — продължи мисълта и господин дьо Гранвил, който говореше тихо, — че каторжникът ще бъде предаден на наказателен съд и че ако бъде призован заедно с него като лице, възползувало се съзнателно от престъпленията на този човек, Люсиен ще бъде извикан като тежко изложил се свидетел…

— О! Това няма да стане никога!… — извика тя високо с необикновена увереност. — Аз няма да се поколебая да избирам между смъртта и перспективата да видя човека, когото обществото е считало за най-добър мой приятел, обявен от съда като другар на един каторжник… Кралят обича много моя мъж…

— Госпожо — каза високо и с усмивка главният прокурор, — кралят няма ни най-малка власт дори върху най-дребния съдия-следовател в кралството, нито пък върху разискванията в наказателния съд. Там е величието на нашите нови институции. Аз сам току-що поздравих господин Камюзо за умението му…

— За неумението му — прекъсна го бързо графинята, обезпокоена много по-малко от съглашателството на Люсиен с някакъв си злодей, отколкото от връзката му с Естер.

— Ако прочетете протоколите за разпитите, на които господин Камюзо е подложил двамата обвиняеми, ще видите, че всичко зависи от него…

След тези думи — единствените, които главният прокурор можеше да си позволи — и след като хвърли по женски (или, ако щете, по съдийски) тънък поглед, той тръгна към вратата на кабинета си. На прага се обърна и добави:

— Извинете ме, госпожо, трябва да кажа нещо на Бован…

А това на езика на светското общество означаваше за графинята: „Не мога да бъда свидетел на това, което ще стане между вас и Камюзо…“

На какво са способни парижанките

— Какво представляват тези разпити? — запита Леонтин кротко Камюзо, застанал объркан пред жената на един от най-високопоставените мъже в страната.

— Госпожо — отговори той, — един писар записва въпросите на следователя и отговорите на подследствените; протоколът се подписва от писаря, от следователя и от арестуваните. Протоколите са част от процедурата, не определят характера на обвинението и изпращането на арестуваните пред наказателния съд.

— Добре — продължи тя, — ами ако бъдат унищожени?…

— Ах, госпожо, това би било престъпление, което никой следовател не може да извърши, престъпление по отношение на обществото!

— Още по-голямо престъпление спрямо мен е обаче, че са написани, но засега това е единственото доказателство против Люсиен. Я ми ги прочетете, та да видим има ли някакъв начин да се спасим. Божичко, не става въпрос само за мен, аз бих умряла на драго сърце, а за господин дьо Серизи.

— Не смятайте, че съм забравил какво уважение ви дължа, госпожо — каза Камюзо. — Ако например господин Попино бе натоварен с това следствие, щяхте да бъдете много по нещастна, защото той нямаше да отиде да се съветва с главния прокурор. Никой нищо нямаше да знае. Вижте, госпожо, всичко е иззето от дома на господин Люсиен, дори и писмата ви…

— О! И писмата ми!

— Ето ги, те са запечатани… — каза следователят.

Във вълнението си графинята позвъни, сякаш си беше в къщи; влезе прислужникът от канцеларията на главния прокурор.

— Донесете свещи! — каза тя.

Прислужникът запали една свещ и я сложи на камината, а през това време графинята разглеждаше писмата си, броеше ги, после ги смачкваше и ги хвърляше в огнището, след което бързо запали купчината листове, като си послужи с последното писмо, което нагъна като факла. С двата протокола в ръка Камюзо гледаше глупаво как горят писмата. Графинята, която изглеждаше заета единствено с унищожаването на доказателствата за любовта си, наблюдаваше следователя с крайчеца на окото си. Без да бърза, тя измери движенията си и с котешка пъргавина сграбчи двата протокола и ги хвърли в огъня; Камюзо ги извади оттам, но графинята се хвърли върху него и улови пламналите документи. Последва борба, по време на която Камюзо викаше:

— Госпожо! Госпожо! Вие посягате на… Госпожо…

Някакъв мъж се втурна в кабинета и графинята не можа да не изпищи, като позна граф дьо Серизи и зад него господин дьо Гранвил и господин дьо Бован. Обаче Леонтин искаше на всяка цена да спаси Люсиен, затова не пускаше страшните обгербвани листове, които държеше като с клещи, макар пламъците да бяха обгорили вече нежната й кожа.

Най-сетне Камюзо, чиито пръсти също бяха засегнати от огъня, като че ли се засрами от това положение и пусна документите; останало бе само парчето хартия в ръцете на двамата борещи се, което огънят не бе успял да обхване. Тази сцена стана за по-кратко време, отколкото е нужно, за да се прочете описанието й.

Смехотворна история

— За какво става въпрос между вас и госпожа дьо Серизи? — обърна се министърът към Камюзо.

Преди следователят да отговори, графинята подпали документите на свещта и ги хвърли върху остатъците от писмата, които огънят не бе унищожил напълно.

— Би трябвало да направя оплакване срещу госпожа графинята.

— А какво е извършила тя? — запита главният прокурор, като гледаше ту графинята, ту следователя.

— Изгорих протоколите от разпитите — отвърна със смях тази съвременна жена, толкова щастлива от постъпката си, че още не чувствуваше обгарянията по ръцете си. — Ако това е престъпление, добре! Господинът може пак да започне ужасните си драскулки.

— Така е — каза Камюзо, опитвайки се да възстанови достойнството си.

— Много хубаво, значи, всичко е наред — намеси се главният прокурор. — Обаче, скъпа графиньо, не би трябвало да си позволявате подобни волности със съдебните служители, те могат и да не обърнат внимание на това коя сте.

— Господин Камюзо се съпротивяваше храбро срещу жена, на която никой не може да устои, честта на съдийското облекло е спасена! — смееше се граф дьо Бован.

— А? Господин Камюзо се е съпротивявал?… — каза засмяно главният прокурор. — Той е много смел човек, аз не бих се решил да се противя на графинята!

Това тежко посегателство се превърна в шега на една хубава жена, на която и самият Камюзо се смееше.

Тогава главният прокурор забеляза един човек, който бе останал сериозен. Основателно изплашен от държането и изражението на граф дьо Серизи, господин дьо Гранвил го отведе настрана.

— Приятелю — каза му той на ухото, — мъката ти ме кара да престъпя за пръв и последен път в живота задълженията си.

Той позвъни; прислужникът влезе.

— Кажете на господин дьо Шаржбьоф да дойде.

Господин дьо Шаржбьоф, млад стажант-адвокат, бе секретар на главния прокурор.

— Драги господин следователю — обърна се тогава главният прокурор към Камюзо, като го отведе към прозореца, — вървете в кабинета си и възстановете заедно с писаря показанията на абат Карлос Ерера: те не са подписани от него и лесно могат да се възстановят. Утре ще направите очна ставка между този испански дипломат и господата Растиняк и Бианшон, които няма да познаят в него нашия Жак Колен. Като бъде сигурен, че ще го пуснат на свобода, тоя човек ще подпише показанията. Що се отнася до Люсиен дьо Рюбампре, освободете го още тази вечер, защото той най-малко ще говори за унищожения протокол от разпита, особено след като го смъмря. Утре вестник „Газет де Трибюно“ ще съобщи за бързото освобождаване на този млад човек. Да видим сега страда ли правосъдието от тези мерки. Ако испанецът е каторжникът, имаме хиляди начини да го хванем отново и да го съдим, защото ще изясним по дипломатически път живота му в Испания; Корантен, началникът на контраполицията, ще бъде по следите му и ние няма да го изпуснем от очи; затова отнасяйте се добре с него, не го дръжте вече в отделна килия, наредете да го сложат тази нощ в „пистола“… Можем ли да убием граф дьо Серизи, графинята и Люсиен за някаква си кражба на седемстотин и петдесет хиляди франка, която при това е недоказана и е извършена в ущърб на Люсиен? Не е ли по-добре да оставим той да загуби тази сума, но да запазим доброто му име?… Особено когато в провинението са увлечени един министър, жена му и херцогиня дьо Мофриньоз… Този млад човек е като изцапан плод, не го оставяйте да загние… Това е работа за половин час. Вървете, чакам ви. Часът е три и половина, съдиите са още тук, съобщете ми, ако успеете да получите редовна присъда за недоказаност… в противен случай Люсиен ще почака до утре сутринта.

Камюзо поздрави и излезе, обаче госпожа дьо Серизи, която изпитваше силни болки от изгарянията, не отговори на поздрава му. Господин дьо Серизи, който беше излязъл вън от кабинета, докато главният прокурор говореше със следователя, се върна с бурканче чист восък и намаза ръцете на жена си, шепнейки на ухото й:

— Леонтин, защо дойде тук, без да ме предупредиш?

— Горкичкият! — отговори му тя на ухото. — Прости ми, като луда съм, но тази работа засяга не само мен, а и теб.

— Обичай този младеж, щом съдбата така е решила, но не показвай така любовта си пред всички — отговори нещастният съпруг.

— Хайде, скъпа графиньо — каза господин дьо Гранвил, след като поговори малко с граф Октав, — надявам се, че ще отведете господин дьо Рюбампре на вечеря у вас тази вечер.

Това полуобещание така подействува на госпожа дьо Серизи, че тя се разрида.

— Мислех, че не са ми останали вече сълзи — усмихна се тя. — Но не бихте ли могли да доведете тук господин дьо Рюбампре?

— Ще се постарая да наредя да го доведат разсилни, за да избегнем съпровождането му от стража — отвърна господин дьо Гранвил.

— Вие сте добър като дядо господ! — каза тя на главния прокурор с изблик, от който гласът й зазвуча като божествена мелодия.

„Жени като нея са прелестни, не можеш да им противостоиш!“ — каза си граф Октав.

И той се натъжи, като си спомни за своята жена. (Виж „Онорин“ в „Сцени от частния живот“.)

Излизайки оттам, господин дьо Гранвил се спря с младия Шаржбьоф, когото упъти какво да каже на Масол, един от редакторите на „Газет де Трибюно“.

Глава, в която светският мъж и поетът се сливат в едно

Докато хубави жени, министри и висши съдебни служители съзаклятничеха как да спасят Люсиен, ето какво правеше той в „Консиержри“. Минавайки покрай входното гише, поетът каза на писаря, че господин Камюзо му разрешава да пише и поиска пера, мастило и листове. След две думи, казани на ухото на директора от секретаря на Камюзо, един от надзирателите получи веднага нареждане да му ги занесе. През краткото време, докато чакаше надзирателя да вземе и да му донесе исканите неща, горкият млад човек, комуто представата за очната ставка с Жак Колен бе непоносима, изпадна в злокобни размисли, така че мисълта за самоубийство, на която се бе вече поддал веднъж, без да успее да я осъществи, стана натрапчива. Според някои големи лекари психиатри самоубийството у известни натури е завършек на умствено разстройство, а откакто го бяха арестували, Люсиен мислеше само за това. Многократно препрочетеното писмо на Естер засили желанието му да умре, като му припомняше в същото време края на Ромео, самоубил се до Жулиета. Ето какво написа той.

Това завещание бе сложено в писмото, адресирано до граф дьо Гранвил, главен прокурор на Кралския съд в Париж, в което се казваше:

Трудности при самоубийствата в затвора

Трескавото състояние преди самоубийството придаваше на Люсиен бистрота на мисълта и бързина на ръката, позната на писателите, изпаднали в плен на творческо вдъхновение. Възбудата му бе тъй силна, че за половин час изписа четирите страници. Той ги постави в един плик, запечата го с червен восък, притисна отгоре силно пръстена си с герб и постави пакета на видно място насред пода. Наистина трудно беше да се вложи повече достойнство в двусмисленото положение, в което бе попаднал Люсиен поради множеството си безчестни постъпки: той спасяваше спомена за себе си от позор и поправяше злото, причинено на съучастника му, дотолкова, доколкото находчивостта на светския човек можеше да унищожи последиците от доверчивостта на поета.

Ако бе в някоя от единичните килии, за Люсиен щеше да бъде невъзможно да изпълни намерението си, защото тези кутийки от дялан камък имат за мебелировка само походно легло и една кофа, предназначена за естествени нужди. Там няма нито гвоздей, нито стол, нито дори малко столче. Походното легло е така здраво приковано, че не е възможно да го отместиш без усилия, които надзирателят лесно ще установи, защото шпионката на вратата е непрекъснато отворена. Освен това, когато арестуваният вдъхва опасения, наблюдава го стражар или таен агент. В „пистолата“ и в килията, където доведоха Люсиен поради вниманието, което следователят пожела да окаже на младеж от висшето парижко общество, подвижното легло, масата и столът могат да спомогнат за самоубийството, въпреки че това пак не е лесно. Люсиен имаше дълга синя копринена връзка; като се върна от следователя, той се замисли за начина, по който, волно или неволно, Пишгрю се бе самоубил. Но за да се обесиш, трябва да намериш опорна точка и пространство между себе си и пода, достатъчно голямо, така че краката да не докоснат нищо. А прозорецът на килията, който гледаше към двора, нямаше дръжки и тъй като закованите отвън железни пречки бяха далеч от Люсиен, нямаше възможност да се обеси на тях.

Ето какъв план за самоубийство се породи в изобретателния ум на Люсиен. Наклоненият отвор на прозореца не му позволяваше да погледне в двора, но той пречеше и на надзирателите да видят какво става в килията; стъклата в долната част бяха заменени с две здрави дъски, обаче във всяка половина на горната част на прозореца бяха останали малки стъкла, поддържани от напречни летвички. Ако се качеше на масата, Люсиен можеше да стигне до тази част на прозореца, да измъкне оттам две стъкла или да ги счупи, така че да има в ъгъла на едната пречка здрава опорна точка. Той смяташе да провре оттам връзката си и след като я завърже здраво, да се завърти около нея, за да я стегне около врата си, а после да блъсне с едно ритване масата далеч от себе си.

И така той доближи безшумно масата до прозореца, съблече редингота и жилетката си, после се качи без колебание на масата, за да избие стъклата над и под първата пречка. Но когато застана на масата и погледна към двора, за първи път видя наистина вълшебно зрелище. Директорът на „Консиержри“, който бе получил от господин Камюзо препоръка да се отнася с най-голямо внимание към Люсиен, бе наредил, както видяхме, да го преведат през вътрешните коридори на „Консиержри“, чийто вход е в тъмното подземие срещу Тур дьо л’Аржан; по този начин младият елегантен мъж не се бе показал пред тълпата затворници, които се разхождат в двора. Сами можем да съдим дали гледката на подобно място за разходка е от естество да развълнува дълбоко душата на един поет.

Видение

Дворът на „Консиержри“ граничи откъм кея с Тур дьо л’Аржан и кулата Бонбек, така че пространството между тях показва отлично отвън широчината му. Галерията, наречена Галерия на Сен-Луи, водеща от Търговската галерия до касационния съд и до кулата Бонбек, където казват, че още се намирал кабинетът на Сен-Луи, може да даде на любопитните представа за дължината на двора, защото има същите размери. Следователно единичните килии и „пистолите“ се намират под Търговската галерия. Ето защо Мария-Антоанета, чийто карцер е бил под сегашната единична килия, била заведена пред революционния съд, който заседавал в помещението на тържествената зала на касационния съд, по страхотна стълба, направена в дебелите стени, поддържащи Търговската галерия, през която днес никой не минава. Една от страните на двора, онази, чийто първи етаж е зает от Галерията на Сен-Луи, представлява поредица готически колони, между които архитектите от не знам коя епоха са изградили два етажа килии, за да се настанят колкото се може повече затворници, натрупали са мазилки и решетки, зазидали са капителите и средните части на колоните, както и сводовете на тази великолепна галерия. До тях води извита стълба, наречена кабинет на Сен-Луи, в самата кула Бонбек. Това оскверняване на най-величавите спомени от историята на Франция прави отвратително впечатление.

На височината, на която се намираше, Люсиен обгръщаше с поглед описваната галерия и детайлите от стражницата, свързващи Тур дьо л’Аржан с кулата Бонбек и заострените им покриви. Люсиен остана така смаян, че от възторг забави самоубийството си. Днес явленията на халюцинацията са дотолкова приети от медицината, че този мираж на нашите чувства, тази странна способност на ума не са вече оспорвани. Под напора на някакво усещане, превърнало се поради силата си в натрапчива идея, човек може да изпадне в състояние, каквото предизвикват опиумът, хашишът и азотният окис. Тогава се явяват видения и призраци, мечтите приемат форма, унищожените предмети оживяват в първоначалния си вид. Онова, което в съзнанието е било само мисъл, се превръща в одухотворено същество или в живо творение. Науката днес смята, че под напора на чувства, стигнали връхната си точка, мозъкът се напълва с кръв и този именно прилив предизвиква страхотните игри на въображението в будно състояние, до такава степен хората не искат да приемат мисълта като жива и творческа сила. (Виж „Луи Ламбер“ във „Философски етюди“.) Люсиен видя Палатата в цялата й първична красота. Колоните бяха стройни, нови и красиви. Жилището на Сен-Луи се показа, каквото е било някога, и той се възхити от вавилонските му размери и от източните игри на въображението. Възприе тази величава гледка като поетично сбогуване с творбите на цивилизацията. Започвайки приготовленията си за смъртта, той се запита как може това великолепие да бъде неизвестно в Париж. В него живееха двама души — единият бе Люсиен — поетът, тръгнал на разходка през Средновековието под аркадите и куличките на Сен-Луи, а другият Люсиен подготвяше самоубийството си.

Драма в живота на една съвременна жена

Точно когато господин дьо Гранвил даде нарежданията си на младия секретар, влезе директорът на „Консиержри“; изразът на лицето му бе такъв, че главният прокурор почувствува — станало е нещастие.

— Срещнахте ли господин Камюзо? — запита той.

— Не, господине — отговори директорът. — Писарят му Кокар ми каза да извадя абат Карлос от единичната килия и да пусна на свобода господин дьо Рюбампре, но вече е много късно.

— Боже мой! Какво се е случило?

— Ето ви плик с писма за вас, които ще ви дадат обяснения за станалото нещастие — каза директорът. — Надзирателят на двора чул шум от счупени стъкла в „пистолата“, а съседът на господин Люсиен надал силни викове, защото чул агонията на този нещастен младеж. Надзирателят се върна пребледнял от гледката, арестуваният се обесил на прозореца с връзката си…

Макар директорът да говореше тихо, страшният писък на госпожа дьо Серизи доказа, че във върховни обстоятелства органите ни притежават необозрима чувствителност. Графинята бе чула или отгатнала всичко и преди господин дьо Гранвил да успее да се обърне, преди господин дьо Серизи или господин дьо Бован да успеят да я спрат, тя полетя като стрела през вратата и стигна до Търговската галерия, откъдето се спусна към стълбата, която извежда на улица Барийори.

Някакъв адвокат тъкмо оставяше тогата си на вратата на едно от дюкянчетата, които от толкова години задръстваха тази галерия, където се продаваха обувки и се вземаха под наем адвокатски тоги.

Графинята го запита как да отиде в „Консиержри“.

— Слезте оттук и завийте наляво, входът е откъм кея Де-з-Орлож, първата аркада.

— Тази жена е луда… — рече търговката — би трябвало да видим къде отива.

Никой не можеше да стигне Леонтин, тя летеше. Само лекар би могъл да обясни как тези бездейни светски жени намират в критични моменти такива сили. Графинята се втурна през аркадата към входното гише така стремително, че часовоят не я видя, като влезе. Тя се отпусна като перо, тласкано от вихри, до решетката и раздруса железните пръчки в такова изстъпление, че измъкна пречката, която бе хванала, заби двете парчета в гърдите си, от които бликна кръв, и падна, като викаше: „Отворете! Отворете!“ с глас, който смрази надзирателите.

Ключарят се притече.

— Отворете, изпрати ме главният прокурор да спася мъртвия!…

Докато графинята обикаляше по улица Барийори и кея Де-з-Орлож, господин дьо Гранвил и господин дьо Серизи, които бяха отгатнали намеренията й, слязоха в „Консиержри“ през Палатата; но въпреки бързината, те пристигнаха в момента, когато тя припадна при първата решетка и я вдигнаха жандармите, слезли от стражницата. Като видяха директора на „Консиержри“, те отвориха вратата и пренесоха графинята в канцеларията; тя обаче скочи на крака и падна на колене със сключени ръце.

— Да го видя!… Да го видя!… О, господа, няма да направя нищо лошо. Но ако не искате да ме видите как умирам, оставете ме да погледам Люсиен, жив или мъртъв… А, и ти си тук, приятелю, избирай между смъртта ми и…

Тя се строполи отново на земята, после продължи:

— Ти си добър. Ще получиш обичта ми!…

— Да я изнесем ли оттук?… — запита господин дьо Бован.

— Не, да отидем в килията при Люсиен! — отговори господин дьо Гранвил, като четеше по смутения поглед на господин дьо Серизи какви намерения има.

Той вдигна графинята и я улови от едната страна, а господин дьо Бован — от другата.

— Господине — обърна се господин дьо Серизи към директора, — пазете гробно мълчание.

— Бъдете спокоен — отвърна директорът. — Решението ви е правилно. Тази жена…

— Това е съпругата ми…

— Ах, извинете, господине! Все едно, тя сигурно ще припадне, като види младия човек, и тогава ще можем да я отнесем с някоя кола…

— Точно това си мислех и аз — каза графът, — изпратете някой от хората си да кажат на моите в двора Арле да чакат на входа, само моята кола е там…

— Ние ще успеем да го спасим — казваше графинята, която крачеше така смело и енергично, че смая съпровождащите я. — Има начин да се възвърне животът…

И тя увличаше със себе си двамата висши съдебни служители и викаше на надзирателя:

— Хайде де, вървете по-бързо, една секунда струва живота на трима души!

Когато отвориха вратата на килията и графинята видя увисналия Люсиен така, като че ли дрехите му бяха сложени на закачалка, тя се хвърли към него да го прегърне, но падна на плочите с писък, приглушен от някакво изхъркване. След пет минути я отнесоха в дома й с помощта на графа, полегнала на една възглавница; мъжът й стоеше на колене до нея. Граф дьо Бован бе отишъл да потърси лекар, който да даде първа помощ на графинята.

Как свършва всичко

Директорът на „Консиержри“ огледа външната решетка при входа на затвора и каза на секретаря си:

— Икономии не са правени, пречките са от ковано желязо, пробвали са ги, за всичко това е платено извънредно скъпо и все пак в тази пречка е имало шупли!…

Когато се прибра в кабинета си, главният прокурор бе принуден да даде други нареждания на секретаря си.

За щастие Масол още не бе дошъл.

Няколко секунди след излизането на господин дьо Гранвил, който побърза да отиде при господин дьо Серизи, Масол дойде при своя колега Шаржбьоф в канцеларията на главния прокурор.

— Драги приятелю — каза му младият секретар, — ако желаете да ми направите удоволствие, ще поместите това, което ще ви издиктувам, в утрешния брой на вестника си, в колоната на съдебните съобщения; вие измислете заглавието. Пишете!

И той издиктува следното:

— Не е нужно, драги ми, да ви препоръчвам най-голяма сдържаност за тази дребна услуга — добави младият стажант.

— Понеже ми правите честта да ми окажете доверие, ще си позволя да отбележа нещо — отговори Масол. — Такова съобщение ще предизвика тълкувания, обидни за правосъдието…

— Правосъдието е достатъчно силно, за да може да ги понесе — възрази младият служител в прокуратурата с горделивия тон на бъдещ магистрат, ученик на господин дьо Гранвил.

— Позволете ми все пак да се намеся, драги колега — с две изречения тази неприятност може да се избегне.

И адвокатът-журналист написа:

„Съдебните органи нямат никаква вина за това голямо нещастие. Аутопсията, която бе направена веднага след това, доказа, че смъртта се дължи на спукване на разширен кръвоносен съд в последния му стадий. Ако господин Люсиен дьо Рюбампре се е почувствувал засегнат от арестуването си, смъртта му е щяла да настъпи много по-рано. Ние обаче смятаме за разумно твърдението, че покойният млад човек не само не се е безпокоял от това, че е арестуван, но се е смеел и е казвал на хората, придружаващи го от Фонтенбло до Париж, че щом се яви пред съдията, и невинността му ще бъде доказана.“

— Нали това спасява всичко?… — запита той.

— Прав сте, драги колега.

— Утре главният прокурор ще ви изкаже благодарност — добави лукаво Масол.

Ето как най-големите събития в живота се предават чрез рубриката на малките парижки съобщения с половинчата достоверност. Това се отнася и до много други по-маловажни неща.

Сега след смъртта на Естер и Люсиен на повечето читатели, както и на избраната публика може би настоящото повествование ще се стори окончателно завършено; но въпреки безчестния им живот съдбата на Жак Колен, Азѝ, Йороп и Пакар няма да е тъй неинтересна, че да не пожелаят да узнаят как завършват те. Впрочем последното действие на тази човешка драма ще допълни истината на нравите, съдържащи се в нашия разказ, и ще покаже как са приключили останалите неразрешени и странно преплели се в живота на Люсиен различни интереси, като прибавим към образите на най-високопоставените герои някои от отвратителните образи на каторгата.