Величие и падение на куртизанките

Двете роби24

— Какво има, Мадлен! — запита госпожа Камюзо, като видя, че камериерката й влиза при нея с изражение, което някои хора умеят да си придадат в критични обстоятелства.

— Госпожо — отвърна Мадлен, — господин Камюзо току-що се върна от Палатата; но е толкова разстроен и е в такова състояние, че може би е добре госпожата да отиде да го види в кабинета му.

— Каза ли нещо? — запита госпожа Камюзо.

— Не, госпожо, но никога не сме виждали господина такъв, като че ли го втриса; целият е прежълтял, разстроен е и…

Без да дочака края на изречението, госпожа Камюзо излезе тичешком от стаята и се втурна при мъжа си. Следователят седеше в едно кресло, проснал крака, с глава, облегната назад, с отпуснати ръце и втренчени очи, съвсем като че ли щеше да изгуби съзнание.

— Какво ти е, скъпи мой? — запита изплашена жена му.

— Ах, горкичката ми Амели, случи се нещо ужасно… Още треперя. Представи си, главният прокурор… Не, госпожа дьо Серизи… те… Не знам откъде да започна…

— Започни от края!… — каза госпожа Камюзо.

— Добре! Точно когато в заседателната зала на Първа съдебна инстанция господин Попино слагаше и последния подпис на присъдата за недоказаност, издадена вследствие доклада ми, с която се освобождаваше Люсиен дьо Рюбампре… Както и да е, всичко беше вече свършено! Писарят изнасяше вече черновата на съдебното решение; щях да се освободя от тази работа… и ето ти го, че влиза председателят на съда и започва да чете присъдата.

— Вие пускате на свобода един мъртвец — каза ми той със студен присмех. — Младият човек е отишъл, както казва господин дьо Бонал, при своя природен съдник. Починал е вследствие на внезапен мозъчен удар…

Отдъхнах си, помислих, че е станало нещастие.

— Ако добре ви разбирам, господин председателю, става дума за удара на Пишгрю — каза господин Попино.

— Господа — продължи председателят все така сериозно, — трябва да знаете, че за хората младият Люсиен дьо Рюбампре е починал поради скъсване на разширен кръвоносен съд.

Всички се спогледахме.

— В тази неприятна история са замесени високопоставени лица — продължи председателят. — Макар че вие само сте си изпълнили дълга, господин Камюзо, дано даде господ госпожа дьо Серизи да не остане луда от това сътресение! Отнесоха я полумъртва. Преди малко срещнах главния прокурор така отчаян, че просто ми дожаля. Много далеч сте отишли, драги Камюзо! — добави той на ухото ми.

— Да, скъпа моя, като излязох, едва вървях. Краката ми толкова трепереха, че не посмях да тръгна по улицата, а отидох да си почина в кабинета. Кокар, който подреждаше досието от това нещастно следствие, ми каза, че някаква красива жена била влязла с пристъп в „Консиержри“, поискала да спаси живота на Люсиен, в когото била лудо влюбена, и припаднала, като го намерила обесен с връзката му на прозореца на „пистолата“. Мисълта, че с начина, по който разпитвах този млад човек, който, между нас казано, беше напълно виновен, съм могъл да причиня самоубийството му, ме преследва, откакто излязох от Палатата, и все още ми се струва, че губя съзнание…

— Хайде сега! Да започнеш да се смяташ за убиец, защото един затворник се обесил в килията си точно когато си щял да го пуснеш на свобода!… — възкликна госпожа Камюзо. — Следователят е като генерал, под когото убиват коня му!… Това е всичко.

— Тези сравнения, миличка, са добри само ако човек иска да се шегува, а сега шегата е неуместна. В нашия случаи мъртвият сграбчва живия. Люсиен отнася в ковчега си нашите надежди.

— Тъй ли?… — запита госпожа Камюзо с дълбока ирония.

— Да, кариерата ми е свършена. Ще си остана за дял живот прост съдия-следовател в департаментския съд. Още преди тази съдбоносна развръзка господин дьо Гранвил беше много недоволен от обрата, който бе взело следствието: но думите му към нашия председател ми доказват, че докато господин дьо Гранвил е главен прокурор, аз никога няма да напредна!

Да напреднеш! Ето я страшната дума, мисълта, която в наши дни превръща висшия съдебен служител в чиновник.

Някога магистратът постигаше без бавене онова, което му се полагаше. Три или четири председателски шапки бяха достатъчни за стремежите във всеки парламент. Службата съветник задоволяваше хора като дьо Брос или като Моле в Дижон, както и в Париж. Тъй като сама по себе си тя бе вече цяло състояние, за да бъде носена както подобава, изискваше и голямо богатство. В Париж, извън парламента, хората от съдийското съсловие можеха да се домогват само до три по-високи длъжности: върховен контрол, пазител на държавния печат и канцлер. В по-низшите сфери, след парламентите, един прокурор в наказателен съд се смяташе доста важна личност и бе щастлив, ако остане през целия си живот на това място. Сравнете положението на един съветник в кралския съд в Париж през 1829 година, който няма друго състояние освен заплатата си, с положението на съветника в парламента през 1729 година! Разликата е голяма! Днес парите са повсеместна обществена гаранция, съдебните служители са освободени от задължението да притежават както някога голямо богатство; така че като депутати или перове на Франция те трупат едно след друго длъжности като съдебни служители, стават и съдии, и законодатели и търсят да извлекат полза от други обществени положения, а не от онези, от които би трябвало да дойде целият им авторитет.

С една дума, съдийското съсловие гледа да се отличи, като напредва, както това става във войската или в администрацията.

Макар че не накърнява независимостта на съдебния, служител, този стремеж е преизвестен и съвсем естествен, а и последиците му са съвсем очевидни, така че съдийството не губи значението си пред общественото мнение. Заплатата, давана от държавата, превръща свещеника и съдията в чиновници. Повишенията, които могат да се получават, развиват честолюбието; честолюбието поражда угодническо отношение към властта, а днешното равенство поставя подсъдния и съдника на една и съща обществена плоскост. Така че през XIX век, когато се смята, че сме напреднали във всяко отношение, двата стълба, на който и да било обществен ред, религията и правосъдието, са се омаловажили.

— А защо да не напреднеш? — запита Амели Камюзо.

Тя погледна мъжа си подигравателно, чувствувайки, че е необходимо да вдъхне енергия на човека, в когото бе вложила честолюбието си и на който свиреше като на инструмент.

— Защо се отчайваш? — продължи тя с движение, предаващо прекрасно безгрижното й отношение към смъртта на арестувания. — Това самоубийство ще ощастливи двете жени — врагове на Люсиен, госпожа д’Еспар и братовчедка й, графиня Шатле. Госпожа д’Еспар е в отлични отношения с пазителя на държавния печат; чрез нея ти можеш да получиш аудиенция от негова светлост, на която ще разкриеш тайната на тази история. А щом министърът на правосъдието е твой защитник, какво има да се страхуваш от твоя председател и от главния прокурор?

— Ами господин и госпожа дьо Серизи?… — извика нещастният съдия. — Пак ти казвам, че госпожа дьо Серизи е луда! Казват, че е полудяла по моя вина!

— Е, безразсъдни съднико, ами щом като е луда, тя не може да ти навреди! — разсмя се госпожа Камюзо. — Хайде, разкажи какво стана днес!

— Боже мой — отговори Камюзо, — точно когато бях накарал оня нещастен младеж да си признае всичко и когато той заяви, че мнимият испански свещеник наистина е Жак Колен, херцогиня дьо Мофриньоз и госпожа дьо Серизи ми изпратиха чрез камериера една бележка, с която ме молеха да не го подлагам на разпит. А всичко бе вече свършено…

— Ти, значи, съвсем си загубил ума си! — каза Амели. — Щом си сигурен в твоя секретар, можел си спокойно да върнеш Люсиен, умело да го успокоиш и да поправиш протокола!

— Ами и ти си като госпожа дьо Серизи, вземаш на подбив правосъдието! — каза Камюзо, който не бе способен да се подиграва с професията си. — Госпожа дьо Серизи взе протоколите и ги хвърли в огъня!

— Това се казва жена! Браво!

— Госпожа дьо Серизи ми каза, че по-скоро ще вдигне във въздуха Съдебната палата, отколкото да остави един младеж, който се е ползувал от благоволението на херцогиня дьо Мофриньоз и от нейното благоволение да бъде поставен на подсъдимата скамейка в наказателния съд редом с един каторжник!…

— Та твоето положение е прекрасно, Камюзо… — каза Амели, без да може да сдържи усмивката си на превъзходство.

— А, да! Прекрасно!

— Ти си изпълнил дълга си…

— Да, за нещастие, и то въпреки йезуитския съвет на господин дьо Гранвил; който ме срещна на кея Малаке…

— Тази сутрин?

— Тази сутрин!

— В колко часа?

— В девет часа.

— Ох! Камюзо! — каза Амели, като кършеше ръце. — А аз непрекъснато ти повтарям да внимаваш… Боже мой, това не е мъж, а каруца с чакъл, която влача със себе си!… Твоят главен прокурор те е изчаквал да минеш, Камюзо, той сигурно ти е дал някои препоръки.

— Ами да…

— А ти не си го разбрал! Щом като си глух, ще си останеш за цял живот съдия за следствия без последствие. Събери си сега ума и ме слушай! — затвори тя устата на мъжа си, който искаше да й възрази нещо. — Значи, смяташ, че работата е свършена?

Камюзо погледна жена си като селянин, застанал пред някой фокусник.

Планът на Амели

— Щом херцогиня дьо Мофриньоз и графиня дьо Серизи са злепоставени, те и двете трябва да ти станат покровителки — започна Амели. — Да видим сега: госпожа д’Еспар ще поиска за теб среща с пазителя на държавния печат, на когото ти ще разкажеш цялата история, а с нея той ще позабавлява краля; защото на всички владетели е приятно да познават и опакото на тъканта и да са в течение на истинските причини за събитията, които хората обсъждат зяпнали. От този момент нито главният прокурор, нито господин дьо Серизи са вече страшни…

— Жена като теб е истинско съкровище! — възкликна следователят, добил нова смелост. — В края на краищата аз разкрих тайната на Жак Колен и ще го изпратя да се оправя пред наказателния съд, аз ще разкрия и престъпленията му. В кариерата на един следовател подобен процес е победа…

— Камюзо — каза Амели, която виждаше с удоволствие как мъжът й се освобождава от нравственото и физическо униние, в което го бе хвърлило самоубийството на Люсиен дьо Рюбампре, — председателят ти казал преди малко, че си отишъл много далеч; сега пък тръгна на другаде… Пак се отклоняваш от правия път, мили мой!

Следователят остана прав и загледа изумен жена си.

— Кралят и пазителят на държавния печат може да останат много доволни, че са узнали тайната на това дело и същевременно да се разгневят, че със защитните си речи адвокати с либерални убеждения извикват пред съда важни личности като Серизи, Мофриньоз и Гранлийо, с една дума, всички, които, косвено или не, са намесени в този процес.

— Всички са вътре!… В ръцете ми са! — викна Камюзо.

Съдията стана и се заразхожда из кабинета си като Сганарел, когато търси изход от някое забъркано положение.

— Слушай, Амели! — застана той пред жена си. — Сега си спомням една наглед дребна подробност, която в моето положение е от огромно значение. Представи си, мила моя, този Жак Колен е исполин на хитростта, притворството и измамата… У него има нещо дълбоко… О! Той е… как да ти кажа?… Един вид Кромуел сред каторжниците!… Никога не съм срещал такъв престъпник, аз сам почти се хванах на думите му… Но при криминалното следствие подалият се крайчец на конеца помага да се намери кълбото, с което тръгваш из лабиринта и на най-тъмните съвести, и на най-неясните факти. Като видя, че прелиствам писмата, иззети в дома на Люсиен дьо Рюбампре, Жак Колен ги погледна като човек, който иска да види дали няма и друг пакет, и неволно направи движение на видимо задоволство. Този поглед на крадец, преценяващ някакво съкровище, движението на арестанта, който си казва: „Имам с какво да се боря“, ми изясниха сума неща. Само вие, жените, ние и затворниците можем да поместим в един-единствен поглед цели сцени, където се разкриват измами, сложни като секретни брави. Как да ти кажа, за миг се споделят цели томове подозрения! Това е нещо страшно, то е като живота и смъртта, събрани в един само поглед. Помислих си, че този юначага сигурно притежава и други писма! После хилядите други подробности на следствието ме погълнаха. Забравил бях за случилото се, защото смятах, че предстои очната ставка между двамата арестувани и по-късно ще мога да си изясня тази точка от следствието. Нека обаче да смятаме за безспорно, че Жак Колен е оставил на сигурно място, според обичаите на тези жалки хора, най-излагащите писма от кореспонденцията на красивия младеж, когото са обожавали толкова…

— И ти още трепереш, Камюзо! Ти ще станеш председател в кралския съд много по-рано, отколкото си мислех!… — извика госпожа Камюзо със светнало лице. — Да видим сега! Трябва да се държиш така, че всички да останат доволни, защото това дело е толкова важно, че могат да ти го задигнат!… Не взеха ли от Попино и не го ли дадоха на тебе онова следствие по процеса за настойничеството, делото на госпожа и господин д’Еспар! — каза тя в отговор на учуденото движение на Камюзо. — Така е, нима главният прокурор, който взема така присърце честта на господин и госпожа дьо Серизи, не може да изпрати делото в кралския съд и да назначи свой съветник за ново следствие?

— Я гледай! Но къде си изучавала наказателно право, миличка? — извика Камюзо. — Ти знаеш всичко, ти ми казваш какво трябва да правя…

— Как? Ти смяташ, че утре господин дьо Гранвил няма да се изплаши от вероятната защита на някой адвокат с либерални убеждения, когото тоя Жак Колен ще успее да намери; защото, за да поеме защитата му, ще му предложат пари!… Тези дами знаят по-добре от теб в каква опасност се намират; те ще уведомят главния прокурор, който вижда вече как тези семейства ще бъдат доведени съвсем близо до скамейката на подсъдимите поради близките връзки на каторжника с Люсиен дьо Рюбампре, годеника на госпожица дьо Гранлийо, любовника на Естер, бившия любовник на херцогиня дьо Мофриньоз, любимия на госпожа дьо Серизи. Следователно ти трябва да действуваш така, че да спечелиш благоразположението на твоя главен прокурор, признателността на господин дьо Серизи и благодарността на маркиза д’Еспар и на графиня дьо Шатле, да си затвърдиш покровителството на госпожа дьо Мофриньоз чрез семейство Гранлийо и да накараш твоя председател да ти изкаже поздравления. Аз пък се нагърбвам с госпожите д’Еспар, дьо Мофриньоз и дьо Гранлийо. А ти трябва да отидеш още утре сутринта при главния прокурор. Господин дьо Гранлийо не живее с жена си и десет години е имал любовница, някоя си госпожица дьо Белфьой, от която има незаконни деца, нали така? Е, значи, не е светец, и той е като всички; човек може да го съблазни, сигурно и той си има слабо място, трябва да го откриеш, да го поласкаеш, поискай му съвет, накарай го да види опасната страна на това дело, с една дума, гледайте и двамата да не се изложите и ти ще станеш…

— Не, аз трябва да целуна следите от стъпките ти — прекъсна Камюзо жена си, прегърна я през кръста и я притисна до сърцето си. — Амели, ти ме спасяваш!

— Аз те довлякох от Алансон до Мант и от Мант до департаментския съд — отвърна му Амели. — Добре, сега бъди спокоен!… Докато изминат пет години, искам да ме наричат госпожа председателшата; но, котенцето ми, мисли винаги много, преди да вземеш някакво решение. Съдийският занаят не е като занаята на пожарникаря, по вашите книжа няма пожар, имате време да поразмислите; ето защо е неизвинимо да се допусне грешка във вашата работа…

— Силата на позицията ми се заключава изцяло в идентичността на мнимия испански духовник с Жак Колен — продължи съдията след дълго мълчание. — Щом самоличността му бъде установена по безспорен начин, дори и дворецът да си припише проучването на това дело, това ще бъде факт, от който няма да може да се отклони никой, бил той съдия или съветник. Положението ми ще бъде като на децата, които закачват тенекия на опашката на някоя котка; независимо от това къде е правено следствието, процедурата неизменно ще раздрънка оковите на Жак Колен.

— Браво! — каза Амели.

— И главният прокурор ще предпочете да се разбере с мен, защото само аз бих могъл да премахна дамоклевия меч, надвиснал над сърцето на квартал Сен-Жермен!… Но ти не знаеш колко е трудно да се постигне толкова хубав резултат!… Преди малко в кабинета на главния прокурор се споразумяхме с него да приемем Жак Колен за такъв, за какъвто се представя, тоест за член на каноническия съвет от Толедо, за Карлос Ерера; споразумяхме се да приемем, че е дипломатически пратеник и да го оставим да изисква правата си чрез испанското посолство. Вследствие на този план именно аз направих доклада, с който освобождавахме Люсиен дьо Рюбампре, и повторих разпитите на двамата обвиняеми, като ги изкарах бели като сняг. Утре господа Растиняк, Бианшон и не знам още кой трябва да бъдат извикани на очна ставка с мнимия каноник от кралския религиозен съвет на Толедо, а те няма да познаят в него Жак Колен, чието арестуване е станало в тяхно присъствие преди десет години, в някакъв семеен пансион, където са го познавали под името Вотрен.

Настъпи кратко мълчание, по време на което госпожа Камюзо размишляваше.

— Ти сигурен ли си, че твоят арестант е Жак Колен? — запита тя.

— Сигурен съм — отвърна съдията, — и главният прокурор също е сигурен.

— Добре тогава, постарай се, но без да показваш съдийските си нокти, да предизвикаш скандал в Съдебната палата. Ако твоят човек е още в единична килия, върви незабавно при директора на „Консиержри“ и направи така, че каторжникът да бъде познат публично. Вместо да подражаваш на децата, подражавай на министрите на вътрешните работи в абсолютните монархии, които измислят заговори против владетели, за да си припишат заслугата, че са ги разкрили, та да станат необходими; постави три семейства в опасност, за да се прославиш със спасението им.

— Ах, какво щастие! — развика се Камюзо. — Главата ми е така забъркана, че не си спомнях вече за това обстоятелство. Заповедта за прехвърлянето на Жак Колен в „пистолата“ бе отнесена от Кокар на господин Голт, директора на „Консиержри“. А благодарение на Биби-Люпен — врага на Жак Колен — от „Ла Форс“ са прехвърлили в „Консиержри“ трима затворници, които го познават; ако той слезе утре сутрин в двора на затвора, очакваме страшни сцени…

— Защо?

— Жак Колен, мила моя, е държал в себе си парите на каторжниците, а това са значителни суми; казват, че ги бил изразходвал, за да поддържа разкошния живот на покойния Люсиен и сега ще му поискат сметка. Биби-Люпен ми поясни, че това ще бъде истинска касапница, която ще предизвика намесата на надзирателите и тайната ще бъде разкрита. Отнася се до живота на Жак Колен. Така че, като отида рано утре в Палатата, ще мога да направя и протокола за самоличността му.

— Ах, да можеха неговите упълномощители да те отърват от него! Тогава на тебе ще гледат като на много способен човек! Не отивай при господин дьо Гранвил, изчакай го в прокуратурата с това страшно оръжие! То е като заредено оръдие, насочено към трите най-важни семейства в кралския двор и сред перовете. Бъди смел, предложи на господин дьо Гранвил да се отървете от Жак Колен, като го прехвърлите в „Ла Форс“, където каторжниците знаят как да се справят с предателите. Аз пък ще отида при херцогиня дьо Мофриньоз, която ще ме заведе у Гранлийо. Може би ще видя и господин дьо Серизи. Остави на мене да вдигна навсякъде тревога. Да се уговорим само да ми изпратиш една бележчица, за да знам дали испанският духовник съдебно е признат, че е Жак Колен. Нареди така, че да можеш да излезеш от Палатата в два часа, аз вече ще съм ти издействувала частна аудиенция при пазителя на държавния печат; може би и той ще бъде при маркиза д’Еспар.

Камюзо стоеше като закован от възхищение, тъй че хитрата Амели се усмихна.

— Хайде, ела да вечеряме и се развесели! — завърши тя. — Сам виждаш, ние сме в Париж от две години, а ти си на път да станеш съветник, преди да свърши годината… А оттам, писенцето ми, до председателското място разстоянието не е голямо, само една услуга в някое политическо дело…

Тези тайни разисквания показват до каква степен делата и най-малките думички на Жак Колен, последното действуващо лице на нашия разказ, засягаха честта на семействата, сред които той бе настанил покойния си любимец.

Наблюдения в областта на магнетизма

Смъртта на Люсиен и нахлуването на графиня дьо Серизи в „Консиержри“ бяха предизвикали толкова голямо разстройство в бурмичките на машината, че директорът бе забравил да извади от карцера мнимия испански духовник.

Макар в съдебните летописи да има много такива примери, смъртта на един затворник по време на следствието е твърде рядко събитие, така че и надзирателите, и писарят, и директорът не могат да не излязат от безстрастието, с което действуват. За тях обаче голямото събитие не беше това, че един толкова красив младеж се е превърнал така бързо в труп, колкото пречката от ковано желязо на първата решетка при входа, счупена от нежните ръце на една светска жена. Ето защо, щом главният прокурор и граф Октав дьо Бован заминаха с колата на граф дьо Серизи, отвеждайки припадналата му съпруга, директорът, секретарят на съда и надзирателите се струпаха при входното гише, изпращайки същевременно господин Льобрьон, лекаря на затвора, който бе повикан да установи смъртта на Люсиен, при лекаря на мъртвите от района, където живееше нещастният млад човек.

В Париж наричат лекар на мъртвите лекаря от района, чието задължение е да отиде да провери и да установи причините за смъртта.

С отличаваща го проницателност господин дьо Гранвил бе преценил, че за честта на изложилите се семейства е необходимо да се извади смъртен акт на Люсиен в общината, към която се числеше кеят Малаке, където бе живял покойният, а той да бъде отнесен от жилището си в църквата „Сен-Жермен-де-Пре“, където щеше да стане опелото. Господин дьо Шаржбьоф, секретар на господин дьо Гранвил, получи нареждания от него в този дух. Пренасянето на Люсиен трябваше да стане през нощта. Младият секретар бе натоварен да се разбере незабавно с кметството, с енорийския свещеник и с управлението на погребалната служба. Така за целия свят Люсиен щеше да е починал на свобода, в дома си, погребалното шествие щеше да тръгне от жилището му, където приятелите му щяха да бъдат поканени за самата церемония.

И тъй, в момента, в който отпочиналият си душевно Камюзо сядаше да се храни с честолюбивата си половинка, директорът на „Консиержри“ и господин Льобрьон, лекар на затворите, бяха застанали пред входното гише, като се дивяха пред чупливостта на железните пречки и пред силата на влюбените жени.

— Не се знае каква огромна нервна сила се крие в свръхвъзбудения от някаква страст човек — каза на тръгване докторът на господин Голт. — Динамиката и математиката нямат още знаци, нито изчисления за определението на тази сила. Вчера присъствувах на един опит, от който ме побиха тръпки; той дава представа за страхотната физическа сила, показана преди малко от онази женичка.

— Разкажете ми го — каза господин Голт, — имам една слабост, интересувам се от хипноза, не че вярвам в нея, но тя ме интригува.

— Един лекар-хипиотизатор (защото има хора сред нас, които вярват в хипнотизма) — започна доктор Льобрьон — ми предложи да експериментира върху мен едно явление, което ми беше описал и в което аз не вярвах. Любопитен да изпитам лично една от странните нервни кризи, чрез които се доказва съществуването на магнетизма, аз се съгласих! Това са факти. Много бих искал да зная какво би казала нашата Медицинска академия, ако всички нейни членове бъдат подложени, един след друг, на такова въздействие, което не оставя никакви съмнения. Старият ми приятел…

Тук доктор Льобрьон отвори една скоба.

— Този лекар е стар човек, преследван заради убежденията си от медицинския факултет още от времето на Месмер; той е на седемдесет или на седемдесет и две години и се нарича Бувар. Днес е патриарх на учението за животинския магнетизъм. Аз съм му като син, на него дължа положението си. И така старият и почтен Бувар ми предложи да ми докаже, че ако нервната сила бъде поставена в действие от хипнотизатора, тя не е безпределна, защото човек се подчинява на определени закони, но се изявява като природните стихии, чиито първопричини не зависят от нас и не се поддават на нашите изчисления.

— Ако си съгласен — каза ми той — да оставиш да те улови за ръката жена в сомнамбулно състояние, която, ако е будна, не може да я стисне с по-голяма от определената и измерима сила, ще признаеш, че в състоянието й, наречено така глупаво „сомнамбулно“, пръстите й ще имат способността да действуват като клещите на железаря!

Е, добре, когато оставих ръката си, господине, на жената, която не беше приспана (тъй като Бувар отрича този израз), а изолирана от външния свят, и когато старият човек заповяда на тази жена да ми стисне ръката продължително и с всички сили, помолих го да я спре в момента, когато кръвта щеше да бликне от пръстите ми. Ето! Вижте следите, които ще нося повече от три месеца!

— Дявол да го вземе! — възкликна господин Голг, като разглеждаше подобната на гривна синина, напомняща белег от изгорено.

— Драги Голт — продължи лекарят, — дори ръката ми да беше стегната в железен обръч с винтове, затягани от железар, нямаше да почувствувам така болезнено металното стягане, както почувствувах пръстите на тази жена; улови ме като че ли най-твърда стомана и аз съм убеден, че тя можеше да ми счупи костта и да ми откъсне китката. Натискът, който започна неусетно, продължи все по-силен, с една дума, щипците за спиране на кръв при операции не могли да действуват така успешно, както тази превърнала се в инструмент за мъчене ръка. Ето защо струва ми се доказано, че подчинявайки се на страстта (която всъщност представлява съсредоточената на едно място и събрала в себе си неизчислима животинска сила воля, подобно на различните видове електрическа енергия), човек може да вложи цялата си жизненост в един или друг свой орган, било за да нападне, било за да се отбранява. Под натиска на отчаянието тази млада женица бе съсредоточила цялата си жизнена сила в китките на ръцете си.

— Дяволски много й е трябвало, за да счупи една желязна пречка… — забеляза началникът на надзирателите, поклащайки глава.

— Имало е някаква шупла! — каза господин Голт.

— Не слагам граници на нервната сила — продължи лекарят. — Така именно, за да спасят децата си, майките хипнотизират лъвове, влизат в пламъци, вървят по крайчеца на покриви, където и котките едва биха се задържали, и понасят мъките на някои раждания. Там е тайната за опитите на затворниците и на каторжниците да излязат на свобода… Не е известно, още докъде може да стигнат жизнените сили, те са свързани с възможностите на природата и ние ги черпим от непознати източници!

— Господине — каза тихо един надзирател на ухото на директора, който изпращаше доктор Льобрьон до външната решетка на „Консиержри“, — изолираният номер две казва, че е болен и иска лекар; казва, че умирал — добави той.

— Наистина ли? — запита директорът.

— Хърка като мъртвец! — добави надзирателят.

— Вече е пет часът — каза докторът, — а аз още не съм обядвал… Но въпреки това готов съм да отидем при него…

Човекът в отделната килия

— Изолираният номер две е испанският свещеник, когото подозираме, че е Жак Колен — каза господин Голт на лекаря, — и е един от обвиняемите в процеса, в който бе замесен оня нещастен млад човек.

— Видях го вече тази сутрин — отвърна докторът. — Господин Камюзо ме извика да установя здравното състояние на този юнак, който, между нас казано, е в отлично състояние и нещо повече дори, би могъл да спечели цяло състояние, ако участвува като Херкулес в пътуващите акробатически трупи.

— Може и той да иска да се самоубие — каза господин Голт. — Я двамата да постреснем изолираните, аз и без това трябва да бъда там, докато го прехвърлят в „пистолата“. Господин Камюзо извади вече от карцера този странен и неизвестен човек…

Жак Колен, наричан в каторжническия свят Тромп-ла-Мор, на когото сега няма да даваме друго име, бе изпаднал от момента на второто му връщане според нареждането на Камюзо в карцера в безпокойство, каквото никога не бе изпитвал през целия си живот, белязан с толкова престъпления, три бягства от каторга и две присъди от наказателния съд. Не притежава ли този човек, в когото се съсредоточават животът, силите, находчивостта и страстите, присъщи на каторгата, които е техен най-красноречив израз, не притежава ли някаква чудовищна красота, поради кучешката си привързаност към оня, когото бе превърнал в свой приятел? Осъдителна, безчестна и отвратителна от толкова гледни точки, тази безпределна преданост към неговия идол го прави действително тъй интересен, че макар вече да стана доста дълго, нашето повествование би изглеждало недовършено и съкратено, ако краят на Люсиен дьо Рюбампре не бъде съпроводен и от развръзката на този престъпен живот. След смъртта на малкото кученце човек се пита ще живее ли неговият страшен другар — лъвът!

В действителността, в обществения живот нещата се свързват така съдбоносно едни с други, че те стават неделими. Водите на реката образуват нещо като течен под; няма вълна, колкото и бурна да е тя и на каквато и височина да се издигне, чийто мощен гребен да не бъде заличен под водната маса, която е по-силна с бързото си течение, отколкото с метежните си бързеи, течащи заедно с нея. Както в течащата река виждате смътни образи, може би ще поискате да измерите натиска на обществената сила върху този вихър, носещ името Вотрен? Да видите на какво разстояние ще потъне разбунилата се вълна, как ще завърши животът на този истински демон, свързан чрез обичта с човечеството? Толкова трудно загива това божествено начало и в най-разядените сърца!

Отвратителният каторжник, който материализираше любимата поема на толкова поети: Мор, лорд Байрон, Матюрен, Каналис (един демон привлича любимия ангел в ада, за да очисти с роса, открадната от рая), Жак Колен, ако добре сме проникнали в това желязно сърце, се бе отказал от себе си преди седем години. Прехвърлените върху Люсиен огромни негови способности, действуваха само за Люсиен. Той се радваше на неговите успехи, на любовните му приключения, на честолюбието му. Люсиен бе станал въплъщение на неговата душа.

Тромп-ла-Мор вечеряше у Гранлийо, промъкваше се в будоарите на знатните дами и любеше Естер чрез другиго. С една дума, той виждаше в лицето на Люсиен един млад, красив и благороден Жак Колен, стигнал до поста посланик.

Тромп-ла-Мор бе осъществил немската вяра в раздвояването чрез духовно бащинство, явление, разбираемо за жените, които са обичали истински, почувствували са духовното си сливане с любимия мъж, живели са неговия благороден или безчестен, щастлив или нещастен, неизвестен или славен живот, изпитвали са, независимо от разстоянията, болка в крака, ако той е бивал наранен, чувствували са в сърцето си, когато той се е биел на дуел, и с една дума, не е имало нужда от доказателства, за да узнаят изневярата му.

Като го върнаха в килията, Жак Колен си каза: „Сега разпитват малкия!“

И потрепера — той, който убиваше така лесно, както работникът пие виното си.

„Дали е видял любовницата си? — питаше се той. — Леля ми намерила ли е тия проклети женски? Тия херцогини и графини дали са се съгласили, дали са попречили на разпита?… Получил ли е Люсиен нарежданията ми?… И ако съдбата пожелае той да бъде разпитан, как ще се държи? Горкото момче, аз го доведох дотам! Тоя разбойник Пакар и онази хитруша Йороп причиниха цялата разправия, като отмъкнаха седемстотин и петдесетте хиляди франка от рентата, дадена от Нюсенжан на Естер. Тия двама хайдуци ни накараха да се спънем при последната крачка; но те скъпо ще ми платят тая шега! Още един ден и Люсиен щеше да стане богат! Щеше да се ожени за Клотилд дьо Гранлийо. Естер нямаше да ми връзва вече ръцете. Люсиен обичаше прекалено много това момиче, но никога не би се влюбил в онази спасителна дъска Клотилд… Ах! Тогава той щеше да бъде само мой! И като си помисля, че нашата съдба зависи от един поглед или от едно изчервяване на Люсиен пред Камюзо, който вижда всичко, на когото не липсва следователска хитрост! Защото, когато той ми показа писмата, ние разменихме по един поглед, с който взаимно се изпитахме и той отгатна, че аз мога да изнудвам любовниците на Люсиен!…“

Този монолог трая три часа. Безпокойството му нарасна тъй, че надви този организъм, направен от желязо и сярна киселина. Жак Колен, чийто мозък бе като пламнал от лудост, почувствува толкова разяждаща жажда, че без да усети, изпи всичката вода в едно от двете ведра, които заедно с дървеното легло съставляват цялата мебелировка на единичната килия.

„Ако се смути, какво ще стане с него? Защото милото момче не е издръжливо като Теодор…“ — питаше се той, като си лягаше в походното легло, също като леглото в караулно помещение.

Две думи за Теодор, за когото Жак Колен си спомняше в този върховен момент. Теодор Калви, млад осемнадесетгодишен корсиканец, осъден за единадесет убийства на доживотен затвор, благодарение на протекции, купени със злато, бе другар по верига на Жак Колен от 1819 до 1820 година. Последното бягство на Жак Колен, едно от най-добре скроените (той бе излязъл, преоблечен като жандарм с Теодор Калви до него като каторжник, когото уж водеше при комисаря), това великолепно бягство бе станало в пристанището Рошфор, където каторжниците измират като мухи и където се бяха надявали тези двама опасни затворници също да свършат. Избягали заедно, те бяха принудени да се разделят поради превратностите на бягството. Теодор бе заловен и върнат в каторгата. След като стигна до Испания и се превърна в Карлос Ерера, Жак Колен бе тръгнал да търси своя корсиканец в Рошфор, когато по бреговете на Шарант срещна Люсиен. Героят на бандитите и на корсиканския macchis, на когото Тромп-ла-Мор дължеше знанието на италианския език, бе естествено пожертвуван пред този нов идол.

Животът с Люсиен, младеж без присъди, който се укоряваше само за някакви си дребни прегрешения, изгряваше красив, великолепен като слънце през летен ден; а с Теодор Жак Колен не виждаше друг край освен ешафода, и то след редица неизбежни престъпления.

Мисълта за беда, причинена от неиздръжливостта на Люсиен, който сигурно беше загубил ума и дума от затворническия режим, доби утроени размери в съзнанието на Жак Колен; допускайки възможността за катастрофа, нещастникът почувствува как очите му се навлажняват — нещо, което не му се беше случвало нито веднъж от детинството му.

„Трябва да ме е разтресло здравата — каза си той. — Може би, като извикам лекаря и му предложа някоя голяма сума, той ще ме свърже с Люсиен.“

Точно тогава надзирателят му донесе храната.

— Излишно е, сине мой, не мога да ям. Кажете на господин директора на затвора да ми изпрати лекар, страшно зле ми е, струва ми се, че е настъпил последният ми час.

Като чу гърлените звуци на хъркането, с което каторжникът придружи думите си, надзирателят кимна с глава и излезе. Жак Колен се хвана безумно за тази надежда; но като видя, че в килията му заедно с доктора влиза и директорът, той помисли, че опитът му е провален и подавайки ръката си на лекаря да му измери пулса, зачака, равнодушно резултата от посещението.

— Господинът има температура — каза лекарят на господин Голт, — но това с треска, срещана у всички арестувани, която за мен е доказателство за извършено престъпление — добави той на ухото на мнимия испанец.

В този момент директорът, комуто главният прокурор бе предал писмото, писано от Люсиен за Жак Колен, остави доктора и арестанта под охраната на надзирателя и отиде да го вземе.

— Господине — каза Жак Колен, като видя, че надзирателят стои на вратата, а не можеше да си обясни излизането на директора, — не бих се скъпил за тридесет хиляди франка, ако мога да предам пет реда на Люсиен дьо Рюбампре.

— Не искам да ви взема напразно парите — отвърна доктор Льобрьон, — но никой на света не може вече да разговаря с него.

— Никой ли? — запита Жак Колен слисан. — А защо?

— Защото той се обеси…

Никога тигър, на когото са отнели малките, не, е разтърсвал индийските джунгли с такъв страшен рев, както изрева Жак Колен, който се изправи на нозете си като тигър на лапите си, хвърли към доктора пламтящ като мълния поглед, а после се отпусна на леглото си с думите:

— Ах! Сине мой!

— Горкият! — извика лекарят, развълнуван от този страшен взрив на човешката природа.

Наистина това избухване бе последвано от толкова пълна отпадналост, че думите: „Ах! Сине мой!“ едва се чуха.

— Да не вземе и тоя да ни пукне в ръцете? — запита надзирателят.

— Не, не е възможно! — каза Жак Колен, като се повдигна и загледа двамата свидетели на тази сцена с безизразни очи. — Вие се лъжете, това не е той! Не сте видели добре. Не можеш да се обесиш, като си в отделна килия! Погледнете, бих ли могъл аз да се обеся тук! Цял Париж носи отговорност за този живот! Бог го даде на мен!

На свой ред надзирателят и лекарят, които отдавна нищо не можеше вече да изненада, останаха смаяни.

Влезе господин Голт с писмото на Люсиен в ръка. При вида на директора смазаният от силния изблик на скръб Жак Колен като че ли се успокои.

— Ето едно писмо за вас, което господин главният прокурор ми възложи да ви предам неразпечатано — подчерта господин Голт.

— От Люсиен ли е?… — запита Жак Колен.

— Да, господине.

— Но нали този младеж?…

— Мъртъв — довърши директорът. — Дори и господин докторът да беше тук, за нещастие щеше да е много късно… Младият човек почина там… в една „пистола“…

— Мога ли да го видя? — запита плахо Жак Колен. — Ще позволите ли на един баща да оплаче сина си?

— Ако искате, можете да вземете неговата килия, защото имам заповед да ви прехвърля в „пистолата“. Снето е нареждането да ви държим изолиран, господине.

Безизразните очи на затворника преминаваха бавно от директора към лекаря; Жак Колен ги разпитваше мълком, мислейки, че тук има някаква клопка, и се колебаеше да излезе.

— Ако искате да видите трупа, нямате време за губене — каза му лекарят, — тази нощ трябва да го вдигнат оттук…

— Ако имате деца, господа — каза Жак Колен, — ще разберете затъпяването ми, едва проумявам нещо… За мен този удар е по-силен от смъртта, но вие не можете да знаете какво искам да кажа… Ако имате деца, вие сте само бащи… а аз съм и майка!… Аз… аз полудявам… усещам това…

Сбогуване

Ако се мине през коридорите, чиито неумолими врати се отварят само пред директора, може за кратко време да се стигне от единичните килии до „пистолата“. Между тези два реда помещения има подземен коридор, образуван от два дебели зида, опора на свода, върху който е Търговската галерия на Съдебната палата. Така че Жак Колен, хванат под ръка от надзирателя, воден от директора и следван от лекаря, стигна за няколко минути в килията на Люсиен, положен в леглото.

Като го видя, Жак Колен падна върху тялото му и се вкопчи в него с такава отчаяна прегръдка, изпълнена със сила и страст, че тримата присъствуващи потръпнаха.

— Ето ви пример за това, за което ви говорих — каза докторът на директора на затвора. — Гледайте!… Този човек може да смачка трупа като глина, а знаете ли какво значи мъртвец… все едно камък…

— Оставете ме тук!… — промълви Жак Колен с гаснещ глас. — Не ми остава много време да го гледам, ще ми го вземат за…

Той се спря пред думата погребение.

— Ще ми позволите да запазя нещо от скъпото си дете!… Бъдете така добър, господине, отрежете ми няколко кичура от косите му, аз няма да мога — обърна се той към доктор Льобрьон.

— Наистина му е син! — каза лекарят.

— Мислите ли? — отвърна директорът дълбокомислено, поради което лекарят изпадна за кратко време в дълбоко недоумение.

Директорът нареди на надзирателя да остави затворника в тази килия и преди да са дошли да вдигнат тялото, да отреже няколко кичура от косата на покойника за човека, който се наричаше негов баща.

През май в пет часа и половина не е трудно да се чете в „Консиержри“ въпреки железните пречки и решетката на прозорците. Така Жак Колен, който продължаваше да държи ръката на Люсиен, прочете онова страшно писмо.

Не познавам човек, който да може да държи десет минути парче лед, като го стиска в шепата си. Студът се предава на жизнените източници със смъртоносна скорост. Но действието на този проникващ като отрова страшен студ едва може да се сравни с въздействието, което упражнява върху душата вкочанената и ледена ръка на мъртвец, ако я държите и стискате така. Тогава смъртта заговорва на живота, тя му издава скритите си тайни, убиващи много чувства, защото нима смяната на едно чувство не означава смърт?

Като препрочетем заедно с Жак Колен писмото на Люсиен, неговите заветни думи ще се откроят такива, каквито бяха за този човек — истинска чаша с отрова.

Малко преди един часа след полунощ дойдоха да вдигнат тялото и завариха Жак Колен коленичил пред леглото, изпуснал на земята писмото си, както може би самоубиецът изпуска на земята пистолета, който го е убил; нещастникът обаче продължаваше да държи ръката на Люсиен в сключените си ръце и се молеше.

Като го вдигнаха, носачите се спряха за миг, защото той приличаше на някоя от коленичилите каменни фигури по гробовете от Средновековието, дело на талантливи ваятели. Този мним духовник, със светли като на тигър очи, вкаменил се в свръхестествена неподвижност, им направи такова впечатление, че го помолиха кротко да стане.

— Защо? — запита той плахо.

Безстрашният Тромп-ла-Мор бе станал безпомощен като дете.

Директорът посочи тази гледка на господин дьо Шаржбьоф и той, изпълнен с уважение към такава скръб и смятайки, че Жак Колен наистина е баща на Люсиен, му обясни нарежданията на господин дьо Гранвил за опелото и погребалното шествие и че се налага тялото да бъде пренесено в дома му на кея Малаке, където чакат свещеници за бдение през останалата част на нощта.

— Разбирам благородството на този съдебен сановник! — възкликна тъжно каторжникът. — Кажете му, господине, че той може да разчита напълно на моята признателност… Да, аз мога да му бъда много полезен… Не забравяйте да му предадете тези думи; за него те са от най-голямо значение. Ах, господине, в сърцето на човек, плакал цели седем часа над трупа на младеж като този, стават странни промени… Няма вече да го видя!…

Той обгърна Люсиен с погледа на майка, на която отнемат тялото на сина й, и падна изнемощял. Когато вдигнаха тялото на Люсиен, изстена така, че носачите побързаха да излязат.

Секретарят на главния прокурор и директорът на затвора бяха вече излезли, за да се освободят от това зрелище.

Какво стана с оня железен организъм, при който решимостта бе равностойна по бързина на светкавичния поглед, където мисълта и действието избликваха едновременно като мълния, а нервите, закалени от три бягства от затвора и от три престоя в каторгата, бяха достигнали до металната устойчивост на нервите у дивака?

След като бъде ковано до определена степен или подложено на неколкократен натиск, желязото също бива победено; пречистени от човека и станали еднородни, непробиваемите му молекули се разпадат; и без да е стопяван, металът не притежава вече същата устойчивост. Подковачи, железари, производители на сечива — всички, които обработват непрекъснато този метал, употребяват в такъв случай думи от техния занаят: „Желязото е накиснато!“ — казват те, като си присвояват израз, даван само при конопа, чието омекване се получава чрез накисване. И човешката душа — или ако предпочитате, утроената сила на тялото, сърцето и ума се намира в състояние, подобно на състоянието на получилото многобройни удари желязо. Тогава и с хората става както с конопа и желязото, и те стават „накиснати“. Науката, правосъдието и обществото търсят стотици причини за страшните железопътни катастрофи, вследствие на счупването на някой железен прът, за което най-ужасен пример е катастрофата при Белвю; но никой не запитва истинските познавачи на въпроса, хората, които са ковали това желязо и които до един са казвали: „Желязото беше накиснато.“ Тази опасност не може да се предвиди. Станалият ковък метал и металът, запазил устойчивостта си, имат един и същ външен вид.

В такова именно състояние изповедниците и следователите често намират големите престъпници. Страшните преживявания в наказателния съд, преживяванията на смъртния тоалет предизвикват почти винаги, дори и у най-силните натури, разстройство в нервната система. Тогава и от най-стиснатите устни се изтръгват признания; тогава и най-загрубелите сърца се превиват и — странно! — точно когато признанията вече са излишни, тази върховна слабост сваля от човека маската на невинност, с която той е измъчил Темида, защото тя е неспокойна, щом осъденият умира, без да признае вината си.

Наполеон е познал това разпадане на човешките сили на бойното поле при Ватерло!

Вътрешният двор „Консиержри“

В осем часа сутринта, когато влезе в килията, където беше Жак Колен, надзирателят на „пистолите“ го намери блед и спокоен, като човек, надвил себе си с огромно усилие на волята.

— Време е да слезете на двора — каза ключарят, — затворен сте вече три дни и ако искате да вземете чист въздух и да повървите, можете да дойдете!

Потънал в мислите си и забравил напълно себе си, Жак Колен, който се чувствуваше като празна дреха, като дрипа, не заподозря клопката, приготвена му от Биби-Люпен, нито значението, отдавано на появата му в двора. Тръгнал машинално, нещастникът измина коридора покрай килиите, направени в нишите на прекрасните сводове на двореца на френските крале, върху които се опира галерията на Сен-Луи, откъдето днес се минава, за да се отиде в различните допълнителни служби на касационния съд. Този коридор се съединява с коридора на „пистолите“ и — обстоятелство, достойно за отбелязване — килията, в която бе затворен Лувел, един от най-прочутите цареубийци, се намира в десния ъгъл, образуван от чупката на двата коридора. Под хубавия кабинет в кулата Бонбек има вита стълба, с която този мрачен коридор завършва и откъдето минават настанените в „пистоли“ или в обикновени килии затворници, за да отидат на двора.

Всички задържани в затвора, подсъдимите, които трябва да се явят пред наказателния съд, и онези, които вече са били викани пред него, с една дума, всички затворници в „Консиержри“ се разхождат в това тясно и покрито с плочки пространство по няколко часа на ден, най-вече рано сутрин през лятото. Този двор — своего рода преддверие към ешафода или към каторгата — е, от една страна, път към тях, а от друга, свързва затворите с обществото чрез тъмничаря, следователския кабинет или наказателния съд. Ето защо видът му вледенява, повече, отколкото ешафодът. Ешафодът може да се превърне в път към небето; затворнишкият двор обаче е сборище на всички земни безчестия и от него няма изход!

Той си остава един и същ, където и да се намира: в „Ла Форс“ или в Поаси, в затворите на Мьольон или в „Сент-Пелажи“. Всичко е еднакво, та чак до цвета на зидовете, до височината им или до квадратурата на двора. Ето защо романите от цикъла „Изследвания на нравите“ биха изменили на заглавието си, ако тук не бъде поместено най-точно описание на този парижки pademonium25.

Под четвъртия от масивните сводове, поддържащи заседателната зала на касационния съд, има един камък, за които разправят, че служел на Сен-Луи за раздаване на помощи; в наши дни той служи за маса за разпродажба на някои храни на затворниците. Така че щом дворът бъде отворен за тях, те всички се натрупват около този камък, покрит с ракия, ром и други затворнически лакомства.

Двата първи свода от онази страна на двора, коя го е обърната към великолепната галерия във византийски стил — единствен остатък от изяществото на двореца на Сен-Луи, — са превърнати в приемна, където стават срещите между затворниците и техните адвокати и където затворниците отиват през един неописуем вход, състоящ се от два прохода, очертани от огромни пречки в третия свод. Този двоен проход прилича на временно направените с бариера места за минаване при вратите на театрите, за задържане на тълпата при голям успех на представлението. Тази приемна, която се намира в края на огромната зала на днешния вход на „Консиержри“ и се осветява откъм двора, със своеобразни наклонени отвори-улеи, бе показана наскоро на бял свят чрез прозорци, направени откъм вратичката в затвора, така че адвокатите, разговарящи с клиентите си, могат да бъдат наблюдавани. Горното нововъведение се наложи поради прекалената съблазън, упражнявана от красиви жени пред защитниците им. Не може да се предвиди докъде ще стигне нравствеността… Подобни мерки са като онези готови анализи на съвестта, при които чистото въображение се покварява пред неподозираните гнусотии. В същата приемна стават и свижданията с близки и приятели, получили от полицията разрешение да посетят затворниците, чакащи присъда или вече осъдени.

Сега става ясно какво представлява този двор за затворниците от „Консиержри“; той е тяхната градина, градина без дървета, без земя и цветя, с една дума, затворническа градина! Приемната и камъкът на Сен-Луи, на който се раздават разредените храни и напитки, съставляват едничката възможна връзка с външния свят.

Минутите, прекарани на двора, са единствените, по време на които затвореният е на въздух и заедно с други хора; другаде затворниците се събират в работилниците, но в „Консиержри“ можеш да имаш занятие само ако си в „пистола“. Тук въпросът за наказателния съд занимава всички умове, понеже се чакат следствието и присъдата. Дворът следователно представлява отвратително зрелище; човек не може да си го представи, трябва да го види или да го е видял.

Преди всичко, събралите се на площ от четиридесет на тридесет метра стотина подследствени или подсъдими не представляват най-добрата част от обществото. Всички тези клетници, които в по-голямата си част принадлежат към най-низшите класи, са зле облечени; лицата им са отвратителни, страшни; защото престъпникът, дошъл от по-висшите обществени сфери, е доста рядко изключение. Злоупотребите, фалшификациите или фалитът поради измама — единствените престъпления, които могат да доведат тук хора от доброто общество — се радват на привилегията на „пистолата“ и в такъв случай обвиняемият не напуска почти никога килията си.

Това място за разходка е обградено от хубави, здрави, възчерни зидове, от колонада, с изградени в нея килии, с укрепление откъм кея и от зарешетените „пистоли“ откъм север; то се пази от зорки тъмничари, заети да надзирават стадото пропаднали и недоверчиви един към друг престъпници и навява тъга още с разположението си; но то ви ужасява, ако попаднете под обстрела на всички тези пълни с омраза, любопитство и отчаяние погледи, ако се изправите пред тези опозорени същества. Никаква радост! Всичко е мрачно — и стените, и съвестите. Всичко крие опасност за тези клетници; те не смеят да се доверят едни на други, освен ако са свързани със зловеща като каторгата дружба, която се поражда само там. Полицейският дух, който витае над тях, отравя атмосферата и покварява всичко, дори и ръкостискането между двама затворени, които са близки. Престъпникът, срещнал тук най-добрия си приятел, не знае дали той не се е разкаял, дали, за да запази живота си, не е направил признания. Липсата на сигурност, страхът от някое ухо разваля и без това привидната свобода на двора. На затворнически жаргон ухото е доносчик, комуто уж тежи някаква неприятна история и чието пословично умение се състои в това да бъде взет за приятел. Думата приятел означава на таен език „прочут крадец“, съвършен крадец, който отдавна е скъсал с обществото и иска да бъде крадец за цял живот, но да остане въпреки всичко верен на законите на висшето разбойническо съсловие.

Престъпността и лудостта имат нещо общо. Все едно е дали гледаш затворниците в двора на „Консиержри“, или лудите в градината на някоя лудница. И едните, и другите се разхождат, като се избягват взаимно и си хвърлят ако не друго, поне странни, жестоки погледи, според мислите, които ги вълнуват в момента и които никога не са нито весели, нито сериозни, защото те или се познават, или се боят едни от други. Изчакването на присъдата, угризенията на съвестта, безпокойството придават на разхождащите се в затворническия двор неспокойното и блуждаещо изражение на лудите. Само съвършените престъпници притежават увереност, наподобяваща спокойствието на почтения живот, откровеността на чистата съвест.

Тъй като човек от средните класи тук е изключение, а срамът задържа в килиите онези, които излежават някакво престъпление, обичайните посетители на двора са обикновено облечени като хора от работническата класа. Преобладават престилките, късите рубашки и кадифените куртки. Грубите или нечисти облекла, хармониращи с простите или зловещи лица и с грубиянското държане, което все пак е малко смекчено от тъжните мисли, обхванали затворниците, всичко, дори и тишината, допринася, за да бъде поразен от ужас или от отвращение редкият посетител, получил чрез връзките си рядката привилегия да проучи „Консиержри“.

Както видът на някой кабинет по анатомия, където гнусните болести са представени чрез восъчни фигури, прави попадналия в него младеж целомъдрен и му вдъхва свети и възвишени чувства, така и видът на „Консиержри“ и на двора, населен с посетители, обречени на каторга, на ешафод или на някакво опозоряващо наказание, вдъхват страх от човешкото правосъдие у хора, които може би не се боят от небесното, чийто глас говори така високо в нашата съвест; и те излизат оттам почтени за дълго време.

Философско, езиковедско и литературно есе върху аргото, проститутките и крадците

Тъй като затворниците, които се разхождаха, когато Жак Колен слезе в двора, ще бъдат актьори в една от главните сцени от живота на Тромп-ла-Мор, не е излишно да обрисуваме някои от главните образи в това страхотно сборище.

И тук, както навсякъде, където има събрани много хора (както например в едно училище), господствуват физическата и нравствената сила. Както в каторгите и тук престъпността е белег на аристократичност. Оня, чиято глава е в опасност, властвува над всички останали. Както може да се предполага, затворническият двор е школа по наказателно право; тук то се изучава много по-добре, отколкото на площада при Пантеона. Обичайна шега е да се повтори драмата от наказателния съд — да се избере един председател на съда, съдебни заседатели, прокурорски надзор, един адвокат и да се води съдебният процес. Този ужасен фарс се играе почти винаги при нашумели престъпления. По това време в дневния ред на наказателния съд имаше голямо наказателно дело, отвратителното убийство на господин и госпожа Крота, бивши чифликчии, родители на нотариуса Крота, които държали в къщи — както се доказа при това злополучно дело — осемстотин хиляди златни франка. Единият от авторите на това двойно убийство бе прочутият Данпон, наречен Ла Пурай, освободен каторжник, който вече пет години се изплъзваше благодарение на седем-осем различни имена и от най-старателните търсения на полицията. Гримировките на този злодей бяха така съвършени, че той изкара две годили затвор под името Делсук, един от неговите ученици, известен крадец, който никога не преминаваше границите на изправителния съд. След излизането от каторгата това бе третото убийство на Ла Пурай. Сигурната му смъртна присъда, както и предполагаемото му богатство превръщаха този обвиняем в обект на ужас и на възторг сред затворниците; защото от откраднатите суми не се намери пукната пара. Въпреки юлските събития от 1830 година още си спомняме какъв страх предизвика в Париж този смел удар, сравним по значение само с кражбата на медалите от Националната библиотека; защото жалката склонност на нашето време да превръща всичко в цифри прави едно убийство толкова по-поразяващо, колкото по-голяма е откраднатата сума.

Ла Пурай, четиридесет и пет годишен, дребничък, сух и мършав човек, с хитро лице, една от знаменитостите на трите каторги, в които бе лежал последователно още от деветнадесетгодишната си възраст, познаваше отблизо Жак Колен, ще видим защо и как. Другите каторжници, прехвърлени от преди едно денонощие от затвора „Ла Форс“ в „Консиержри“, бяха признали веднага, а и останалите в двора бяха принудени да признаят зловещото превъзходство на осъдения на ешафод приятел. Единият от тях, освободен каторжник по име Селерие, по прякор Овернеца, Дядо Рало, Льо Рульор, който в средите, наричани от каторжниците среди на големите крадци, бе известен като Фил-дьо-Соа прякор, получен от ловкостта, с която се измъкваше от опасностите на занаята, — бе един от бившите довереници на Тромп-ла-Мор.

Тромп-ла-Мор много подозираше Фил-дьо-Соа, че играе двойна игра, тоест че е в съвета на големите крадци и същевременно е един от хората, поддържани от полицията, и му приписваше арестуването си през 1819 година в дома Воке. (Виж романа „Дядо Горио“) Селерие, когото трябва да наричаме Фил-дьо-Соа (както и Данпон ще назоваваме Ла Пурай), чието изгнание бе на път да се анулира, се бе намесил в големи кражби, но без да пролее нито капка кръв, така че щяха да го върнат поне за още двадесет години в каторгата. Другият каторжник, на име Ригансон, образуваше с любовницата си, наричана Ла Биф, едно от най-страшните семейства сред големите крадци. Ригансон, който бе в „особени“ отношения с полицията от най-ранна възраст, имаше прякор Льо Бифон. Льо Бифон бе мъжкарят на Ла Биф, защото за големите крадци няма нищо свято. Тия диваци не зачитат нито закони, ни религия, нищо, дори и природата, над чиито свети норми те, както видяхме, издевателствуват.

Тук е необходимо да направим едно отклонение, защото излизането на Жак Колен на двора, така добре подготвената от Биби-Люпен и от следователя негова поява сред враговете му, интересните сцени, които би трябвало да последват — всичко би било недопустимо и неразбираемо, ако не се дадат някои обяснения за света на крадците и каторжниците, за законите и нравите му и най-вече за езика му, чиято страшна поетичност е наложителна в тази част на повествованието ни. И така, най-напред две думи за езика на измамниците на карти, мошениците, крадците и убийците, наречен арго, употребяван в последно време в литературата с такъв успех, че не една дума от този странен речник се е появила по розовите устни на младите жени, прозвучала е под позлатените ламперии, забавлявала е принцовете, мнозина от които са успели да се признаят за хързулнати! Може би много хора ще се учудят, но няма по-силен и по-образен от езика на този подземен свят, който, откакто съществуват империи с големи столични градове, се създава по мазетата, из вертепите, в третото подземие на обществото, което взема от драматичното изкуство живи и поразяващи изрази. Светът не е ли театър? Третото подземие е последният етаж под Операта, където са машините, механиците, рампата, привиденията и сините дяволи, изригвани от ада.

Всяка дума в този език е груб, находчив или страшен образ. Панталонът не е точно панталон; да не го обясняваме. На арго не се казва спя, а къртя. Забележете с каква сила изразява този глагол особения сън на преследваното, уморено и недоверчиво животно, наречено „крадец“, което, щом се намери на сигурно място, ляга и потъва в бездната на дълбок, необходим сън под закрилата на мощните крила на вечно бдящото над него Подозрение. Страшен сън, като на диво животно, което спи, но ушите му бдят с удвоено внимание!

В този език всичко звучи свирепо. Началните или крайни срички, а и целите думи звучат остро и правят странно впечатление. Жената е „женска“! А каква поетичност! Сламката е „пух“! Думата „полунощ“ се предава с перифразата дръпна дванадесетият час! Не ви ли побиват тръпки от нея? Почиствам коптора значи „обирам една стая“. Какво представлява думата „лягам си“ в сравнение със „сменям си кожата“. Каква жива образност! Набивам значи „ям“; как се храни преследваният?

Впрочем аргото се развива! То следва цивилизацията, върви по петите й, обогатява се с нови изрази при всяко ново изобретение. Картофите, открити и въведени от Луи XVI и Пармантие, бяха веднага приветствувани с израза свински портокали. Измислят банкнотите и каторгата ги назовава гарати по името на Гарат, касиера, който ги е подписал. Банкнотата от хиляда франка има едно име, от петстотин — друго. Очаквайте някое странно име и за банкнотите от по сто и двеста франка. През 1790 година Гийотен изнамира в интерес на човечеството машината, която разрешава всички проблеми, свързани с мъките при смъртното наказание. Каторжниците — бивши и настоящи — веднага се запознават с това изобретение, бележещо монархичните предели на стария режим и границите на нова правда, и начаса му дават името обител „Утеши се, щеш не щеш“! Те разглеждат ъгъла, образуван от стоманения нож, й за да изобразят действието му, намират думата кръцна! А като си помислим, че каторгата се нарича ливада! Хората, занимаващи се с езикознание, наистина трябва да се възхитят от създадените страшни слова, както би казал Шарл Нодие.

Но нека преди всичко признаем дълбоката античност на аргото! Една десета от думите му са от романски произход, друга десета част са от стария галски език на Рабле.

Поне сто думи от аргото са взети от езика на Пашорж, който в романа на Рабле символизира народа, тъй като името му е съставено от две гръцки думи, означаващи: „Човек, който върши всичко“. Науката промени лицето на цивилизацията с откриването на железницата, която аргото нарече пъргавелка.

Думата, означаваща „глава“, когато още не е паднала от раменете — сочи древните извори на въпросния език, за който се говори и у най-старите автори, например у Сервантес, или у италианските новелисти и у Аретино. Така уличницата, героиня на толкова стари романи, е била във всички времена покровителка, другарка и утешителка на мошеника-картоиграч, крадеца, скитника, измамника, джебчията.

Проституцията и кражбата са живият израз на протест (от страна на жената и на мъжа) на човешката природа против обществото. Затова философите, съвременните новатори, човеколюбците, подир които се влекат комунистите и фуриеристите, достигат, без сами да предполагат, до следните две заключения: проституция и кражба. В софистичните съчинения крадецът не поставя под въпрос собствеността, наследствеността, гаранциите на обществото; той направо ги отхвърля. За него да крадеш, означава да си възвърнеш имуществото. Той не оспорва брака, не хвърля върху него обвинения и не иска — както в утопичните съчинения онова взаимно съгласие, онази тясна духовна връзка, които е невъзможно да се търсят навсякъде; той обладава със страст, чиито брънки се затягат непрестанно от чукчето на необходимостта. Днешните новатори пишат размазани, усукани и неясни теории или човеколюбиви романи; крадецът обаче е практик! Той е ясен като факт и логичен като юмручен удар. И какъв стил има!…

И още една забележка! Светът на проститутките, крадците, убийците, каторжниците и затворниците съставлява население от около шестдесет до осемдесет хиляди души мъже и жени. Този свят не може да бъде пренебрегнат в нашето описание на нравите, в литературното възпроизвеждане на общественото положение. Не е ли странно, че служителите в правосъдието, полицията и жандармерията са почти толкова на брой? Тази вражда между хората, които взаимно се търсят и избиват, представлява един извънредно драматичен дуел, обрисуван в нашето проучване. Той съществува при кражбата и при търговията с проститутки, така както го има в театъра, в полицията, в жандармерията и при духовенството. При тези шест случая човешката личност приема незаличим облик. Тя се проявява такава, каквато е. Белезите на духовния сан са незаличими, също както и белезите на военщината. Така е при другите, оказващи съпротива обществени съсловия, които са противоположности в цивилизацията. Тази странна, особена и своего рода жестока диагноза прави проститутката, крадеца, убиеца и освободения затворник така лесно различими, че за враговете им — полицейския доносчик и полицая — те са като дивеча за ловеца: те притежават държане, походка, цвят на лицето, поглед, цвят и мирис, с една дума — непогрешими особености. Оттам и отличното познаване на изкуството да се гримираш у знаменитостите на каторгата.

Върхушката в света на крадците

Още една дума за устройството на този свят, станал толкова опасен след премахването на опасното клеймо, смекчаването на наказанията и глупавата снизходителност на съдебните заседатели. Наистина след двадесет години Париж ще бъде обграден от четиридесетхилядна армия освободени каторжници. А тъй като департаментът Сена и неговите милион и петстотин хиляди жители са единственото кътче във Франция, където тези нещастници могат да се укрият, за тях Париж е това, което е девствената гора за дивите зверове.

Най-изпечените крадци, които за цялото това сборище са един вид неговият квартал Сен-Жермен, тоест аристократичната му върхушка се бе обособила всъщност през 1816 година вследствие на мирен договор, хвърлил в опасност толкова много човешки живота, в сдружение, наречено Великото братство, в което влязоха най-известните главатари на банди и някои други смели мъже, останали без всякакви средства за препитание. Членовете му са „братя“, „приятели“, „другари“. Всички знаменити крадци, каторжници, затворници влизат в него. Великото братство — цветът на крадците — беше цели двадесет и няколко години нещо като касационен съд, висш институт, Камара на перовете на крадците. Те всички, имаха собствено състояние, общи капитали и свои нрави. Бяха длъжни да се подпомагат при затруднение, познаваха се. Стояха до един над хитростите и съблазните на полицията и си имаха свой устав, свои пароли и условни думи.

Тези херцози и перове на каторгата бяха образували от 1815 до 1819 година прочутото Дружество на десетте хиляди (виж романа „Дядо Горио“), наречено така заради условието, според което не можеше да се предприеме грабеж, ако парите са по-малко от десет хиляди франка. И днес дори, през 1829 и 1830 година, се печатат мемоари, в които се посочват състоянието и силите на това дружество и имената на членовете му от един от най-известните членове на криминалната полиция. В тях виждаме с ужас цяла армия от специалисти, мъже и жени, и то така страшна, ловка и тъй често успяваща армия, че крадци като Леви, Пасторел, Колонж, Шимо, на възраст от петдесет до шестдесет години, се сочат като хора, бунтуващи се против обществото още от люлка!… Какво признание за безсилието на полицията е съществуването на толкова възрастни крадци!

Жак Колен бе касиер не само на Дружеството на десетте хиляди, но и на най-големите крадци, герои на каторгата. Според признанието на компетентните власти каторжниците винаги са имали капитали. Странно положение, но разбираемо. Освен при особени случаи нито една открадната сума не се намира. Затворниците, които не могат да вземат нищо със себе си в каторгата, са принудени да прибегнат до доверено лице, достойно да му поверят капиталите си, както в обществото се доверяваме на някоя банка.

Първоначално Биби-Люпен — който от десет години бе началник на обществената безопасност — също се бе числил към аристократичната върхушка на големите крадци. Измяната му бе дошла от оскърбено честолюбие; непрекъснато предпочитаха големия ум и необикновената сила на Тромп-ла-Мор. Оттам идваше и непресъхващото настървение на прочутия началник на обществената безопасност срещу Жак Колен. Оттам произлизаха също и някои компромиси на Биби-Люпен по отношение на бивши негови другари, с които съдийството започваше вече да се занимава.

И така, в желанието да си отмъсти, на което следователят бе дал пълен ход поради необходимостта да установи самоличността на Жак Колен, началникът на обществената безопасност бе избрал много умело помощниците си, изпращайки срещу мнимия испанец Ла Пурай, Фил-дьо-Соа и Бифон, защото Ла Пурай се числеше към Десетте хиляди, както и Фил-дьо-Соа, а Бифон бе от върхушката.

Ла Биф, опасната женска Бифон, която още се изплъзваше от всички полицейски търсения благодарение на дегизировката си на жена от доброто общество, бе свободна. Тази жена, която знаеше да се превръща възхитително в маркиза, баронеса или графиня, имаше хола и прислуга. Своето рода Жак Колен в рокля, тя бе единствената жена, която можеше да се сравнява с Азѝ, дясната ръка на Жак Колен. Всъщност всеки от героите на каторгата има по една предана жена. Същото ще ви кажат и съдебните летописи, както и тайната хроника на Съдебната палата: никаква любов на почтена жена, нито дори чувството на набожната към духовния й ръководител, нищо не може да надмине привързаността на любовницата, споделяща опасностите на големите престъпници.

У тези хора любовната страст е почти винаги първопричина за смелите им начинания и убийства. Прекомерната любов, която ги влече, както казват лекарите, поради телесното им устройство към жената, поглъщат всичките физически и нравствени сили на тези енергични мъже. Оттам и безделието, разяждащо дните им; защото излишествата в любовта изискват и почивки, и силна храна. Оттам и ненавистта към всякакъв труд, принуждаваща тези хора да прибягват към бързи средства за сдобиване с пари. И все пак необходимостта да се живее, и то да се живее добре, която и бе, това е нещо неудържимо, е дребна работа в сравнение с разточителствата, внушавани от проститутката, на която тези щедри медоровци искат да подаряват скъпоценности и рокли и която обича да се храни добре, защото вечно е гладна. Тя иска да има шал и любовникът й го открадва, а жената вижда в това доказателство за любов! Така се стига до кражбата, която, ако решим да разгледаме човешкото сърце под лупа, ще бъде призната за естествено чувство у човека. Кражбата води към убийство, а убийството води любовника стъпка по стъпка към ешафода.

Изглежда, че (ако вярваме на медицинския факултет) разюзданата физическа любов у тези мъже е причина за седем десети от престъпленията. Впрочем поразителни, осезателни доказателства се откриват винаги при аутопсията на екзекутираните. Ето защо тези невероятни любовници — страшилища за обществото — печелят обожанието на метресите си. Тази именно преданост на жената, застанала вярно пред вратата на затвора, заета непрекъснато с изобличаване на хитрините на следователя — неподкупния пазител на най-тъмни тайни, прави толкова процеси неизяснени и непрогледни! Там се корени силата и слабостта на престъпника. На езика на проститутките да си честен, означава да не отстъпваш от нито един от законите на тази привързаност, означава да дадеш всичките си пари на затворения, да бдиш над него, да му бъдеш всячески вярна и да си готова на всичко за него. Най-жестоката обида, която една проститутка може да хвърли в опозореното лице на друга, е да я обвини, в изневяра към стегнатия й (хвърления в затвора) любовник. В такъв случай на нея гледат като на жена без сърце!…

Както ще видим, и Ла Пурай обичаше страстно една жена. Фил-дьо-Соа, философ-егоист, който крадеше, за да си създаде положение, приличаше много на Пакар, фанатичния привърженик на Жак Колен, който бе избягал с Прюданс Сервиен, забогатели със седемстотин и петдесет хиляди франка. Той не бе привързан към никого, презираше жените и обичаше само себе си. Що се отнася до Бифон, както вече знаем, наричаха го така заради Ла Биф. А тези представители на върхушката от света на крадците имаха основание да искат сметка от Жак Колен за неща, доста трудни за установяване.

Човекът, у когото те бяха вложили парите си, знаеше единствен колко от съдружниците му бяха останали живи и колко пари има всеки. Особено голямата смъртност сред доверителите бе влязла в сметките на Тромп-ла-Мор, когато реши да гепса касата в полза на Люсиен. Като се изплъзваше цели девет години от вниманието на другарите си и на полицията, Жак Колен бе почти сигурен, че ще наследи (според казаното в устава на големите крадци) две трети от доверителите си. Не би ли могъл той да представи като обяснение изплащания на суми на крадци, които бяха гилотинирани? Защото никакъв контрол не можеше да стигне този водач на големите крадци. Доверяваха му се напълно по необходимост, защото животът на преследвано животно, воден от каторжниците, включваше в отношенията на порядъчните хора от този нецивилизован свят най-голяма деликатност. От задигнатите сто хиляди екю Жак Колен можеше тогава да се отърве със стотина хиляди франка. В този момент, както видяхме, на Ла Пурай, един от доверениците на Жак Колен, му оставаха да живее само двадесет дни. Осигурен с много по-голяма сума, отколкото онази, която му пазеше неговият шеф, Ла Пурай сигурно щеше да бъде доста сговорчив.

Един от непогрешимите белези, по които директорите на затвори и техните агенти, полицията и сътрудниците й и дори следователите познават завърналите се жребци, тоест онези, които вече са яли боба на каторжниците, е това, че са свикнали със затвора; рецидивистите много естествено познават реда в него, там те са си в къщи, от нищо не се учудват.

До този момент, внимавайки да не се издаде, Жак Колен бе играл великолепно ролята си на невинен и чужденец както в „Ла Форс“, така и в „Консиержри“. Но убит от скръбта, смазан от двойната си смърт — защото през тази съдбоносна нощ бе умрял два пъти, той пак стана Жак Колен. Надзирателят остана смаян, като видя, че няма защо да обяснява на този испански духовник откъде се отива на двора. Съвършеният актьор забрави ролята си и слезе по витата стълба на кулата Бонбек като човек, свикнал с „Консиержри“.

„Биби-Люпен е прав — каза на себе си надзирателят, — този е завърнал се жребец, Жак Колен е.“

Появата на „глигана“

Когато Тромп-ла-Мор се показа като в рамка на вратата на кулата, затворниците, които бяха свършили вече покупките си около каменната маса, наречена „плоча на Сен-Луи“, се разпръсваха из тесния за тях двор; следователно всички едновременно и моментално забелязаха новодошлия, защото нищо не може да се сравни по бързина с точния поглед на затворниците, скупчени в двора като паяк в средата на мрежата си. Сравнението е математически точно, тъй като ограниченото от всички страни с високи и черни зидове око на затворника вижда винаги, дори без да гледа, вратата, през която влизат надзирателите, прозорците на приемната и стълбата на кулата Бонбек — единствени изходи към двора. В дълбоката изолираност, в която се намира, всичко е ново за затворника и всичко го занимава. Скуката му, сравнима с мъката на затворения в клетка тигър в зоологическата градина, удесеторява вниманието му. Не е без значение да отбележим, че Жак Колен, облечен като духовник, носеше черни панталони, черни чорапи, обуща със сребърни токи, черна жилетка и тъмнокафяв редингот, чиято кройка винаги издава свещеника, особено ако тези белези се допълват от характерното подстригване на косите. А Жак Колен носеше съвършено подходяща и извънредно естествена перука.

— Я виж! — каза Ла Пурай на Бифон. — Лош знак! Глиган! Как ли е попаднал тук?

— Това е един от триковете им, някакъв нов вид готвач (шпионин) — отговори Фил-дьо-Соа. — Преоблечен търговец на връзки (някогашната конна жандармерия), дошъл да търгува.

На арго жандармът има различни имена; ако преследва крадеца, е търговец на връзки; ако го придружава, е лястовичка от площад Грее; води ли го към гилотината, е хусар на гилотината.

За да довършим описанието на затворническия двор, може би е необходимо да обрисуваме с няколко думи и другите двама крадци. Селерие, наречен Овернеца, Дядо Руло, Льо Рульор, с една дума, Фил-дьо-Соа (той имаше тридесет имена и толкова паспорти), ще бъде наричан вече само с това прозвище, единственото, което му дават във висшите сфери на крадците. Този голям философ, който усети в мнимия свещеник жандарм, бе едър, висок пет стъпки и четири дюйма, с необичайно развита мускулатура. Под огромното му чело пламтяха малки очички, прикрити като на грабливите птици от сиви, тъмни и тежки клепачи. На пръв поглед с ярко очертаните си подчертани челюсти той приличаше на вълк; но жестокостта и дори кръвожадността в приликата се уравповесяваше от хитростта, от подвижността на лицето, макар че то бе набраздено с белези от едра шарка. Всяка негова ясно откровена черта бе сякаш одухотворена. Всяка издаваше присмех. Животът на престъпниците, който включва глад и жажда, нощи, прекарани на открито по кейовете, покрай реките, под мостовете и по улиците, оргиите със силни напитки, с които се отпразнуват победите, бяха сложили на лицето му нещо като политура. Ако Фил-дьо-Соа се покажеше какъвто е, полицейският агент или жандарм биха го познали от тридесет крачки; той обаче бе равен на Жак Колен в изкуството да се гримира и предрешва. В тоя момент небрежно облеченият Фил-дьо-Соа носеше като големите актьори, които се грижат за облеклото си само в театъра, ловджийска куртка, на която липсваха копчетата, със скъсани илици, от които се подаваше хастарът, грозни зелени пантофи, светложълти, станали възсиви панталони, а на главата — каскет без козирка, изпод който се подаваха краищата на старо копринено шалче, избеляло и нацепено.

Сравнен с Фил-дьо-Соа, Бифон бе пълна противоположност. Този прочут крадец бе нисък, дебел, тлъст, подвижен, мъртвоблед, с черни хлътнали очи; облечен като готвач, той бе застанал на силно изкривените си крака и ужасяваше с лицето си, по което личаха особени признаци, присъщи на месоядното животно.

Фил-дьо-Соа и Льо Бифон се подмазваха на Ла Пурай, който бе загубил вече всякаква надежда. Рецидивистът убиец знаеше, че ще бъде съден, осъден и екзекутиран, преди да изминат четири месеца. Ето защо Фил-дьо-Соа и Льо Бифон, приятели на Ла Пурай, не го наричаха иначе, а каноник, каноник в обителта „Утеши се, щеш не щеш“. Не е трудно да се отгатне защо Фил-дьо-Соа и Льо Бифон ласкаеха Ла Пурай. Ла Пурай бе заровил двеста и петдесет хиляди златни франка — частта от плячката, взета от съпрузите Крота, както бе казано в обвинителния акт. Какво прекрасно наследство за двамата крадци, макар че тези бивши каторжници трябваше да се завърнат след няколко дни в каторгата. Льо Бифон и Фил-дьо-Соа щяха да бъдат съдени за квалифицирани кражби (тоест за кражби, извършени при отегчаващи обстоятелства) на петнадесет години, в които не влизаха десетте години от предишното им осъждане, които те самоволно бяха прекъснали. Така че, макар да им предстоеше да излежават, единият — двадесет и две, а другият — двадесет и шест години затвор с принудителен труд, те и двамата се надяваха да избягат и да намерят купчината злато на Ла Пурай. Но членът на Десетте хиляди пазеше тайната си, струваше му се излишно да я съобщава, докато не го осъдят. Тъй като принадлежеше към каторжническата върхушка, той не бе съобщил нищо за съучастниците си. Характерът му бе известен; господин Попино, следовател по това ужасно дело, не бе успял да изтръгне нищо от него.

Страшният триумвират бе застанал в горната част на двора, тоест под „пистолите“. Фил-дьо-Соа довършваше инструктажа си на един младеж, който бе още новак след първото си престъпление и понеже бе сигурен, че ще го осъдят на десет години принудителен труд, се осведомяваше за различните каторги.

— Вижте какво, момчето ми — казваше му дълбокомислено Фил-дьо-Соа тъкмо когато се появи Жак Колен, — ето каква е разликата между Брест, Тулон и Рошфор.

— … Да видим, старче — каза младежът, любопитен като всеки новак.

Този затворник бе младеж от добро семейство и бе излязъл от съседната на Люсиеновата килия.

— Синко — продължи Фил-дьо-Соа, — в Брест си сигурен, че ще намериш в лъжицата боб на третото бръкване в баката; в Тулон — на петото, а в Рошфор не намираш никога нищо, освен ако си от старите.

Като каза това, дълбокомисленият философ настигна Ла Пурай и Льо Бифон, които тръгнаха надолу по двора, извънредно заинтригувани от глигана, докато потъналият в скръбта си Жак Колен вървеше право срещу тях. Отдаден изцяло на тежки мисли — мислите на падналия от власт император, — Тромп-ла-Мор не знаеше, че е център на всички погледи, предмет на общото внимание и вървеше бавно, загледан в злокобния прозорец, на който се бе обесил Люсиен дьо Рюбампре. Никой от затворниците не знаеше за това събитие, защото младият фалшификатор, съседът на Люсиен, не бе казал нищо по причини, които скоро ще узнаем. Тримата асове застанаха така, че да препречат пътя на свещеника.

— Това не е глиган — каза Ла Пурай на Фил-дьо-Соа, — а завърнал се жребец. Я гледай как тегли надясно!

Трябва да обясним сега (защото не на всички читатели им е хрумвало да посетят някоя каторга), че всеки каторжник е окован с още един (винаги един стар и един нов) на същата верига. Тежестта на тази закачена над глезена верига е такава, че след година остана завинаги недостатък в ходенето на каторжника. Принуден да дава на задния си крак по-голям тласък, отколкото на другия, за да тегли този топуз (така наричат в каторгата желязната тежест), осъденият придобива неизбежно навика да прави това усилие. По-късно, когато не носи вече вериги, става както при ампутираните крака, които ампутираният продължава да чувствува; каторжникът продължава да усеща бремето и не може да се отърве от недостатъка си при ходене. На полицейски език той тегли надясно. Известен на каторжниците, както и на полицаите, един такъв белег може да не помогне за разпознаването на човека, но поне допълва характеристиката му.

У избягалия преди осем години Тромп-ла-Мор това движение бе станало много по-слабо, но под въздействието на поглъщащите го размисли той вървеше така бавно и тържествено, че колкото и незабележим да беше недостатъкът му, той не можеше да не направи впечатление на опитното око на човек като Ла Пурай. Впрочем съвсем ясно е, че тъй като каторжниците са постоянно заедно в каторгата и няма какво друго да гледат, така са се изучили един друг, че познават известни привички, които иначе може да отбягнат от постоянните им преследвачи — полицейските доносчици и комисари и жандармите. Така на едно дръпване на челюстните мускули на лявата буза, разпознато от каторжник, изпратен за тази проверка в жандармерията на Сена, се дължи арестуването на прочутия Коняр, подполковник в тази жандармерийска част; въпреки думите на Биби-Люпен полицията не смееше да повярва, че граф Понтис дьо Сент-Елен и Коняр са едно и също лице!

Негово величество шефът

— Това е нашият шеф! — каза Фил-дьо-Соа, когато Жак Колен го погледна с разсеяния поглед на потънал в отчаяние човек.

— Бога ми, така е, това е Тромп-ла-Мор — каза и Льо Бифон, като потри ръцете. — О! Това е неговият ръст, широките му плещи, но какво му се е случило, той не прилича на себе си!

— А! Сетих се — каза Фил-дьо-Соа, — той има някакъв план! Иска да види леля си, която скоро ще бъде екзекутирана.

За да дадем бегла представа за лицето, наричано от затворниците, надзирателите и тъмничарите леля, достатъчно ще бъде да предадем прекрасния отговор, даден от директора на един от централните затвори на лорд Дъръм, който по време на престоя си в Париж ги обходил всичките. Любопитен да види всички подробности, свързани с френското правосъдие, лордът дори накарал палача, покойния Сансон, да монтира гилотината и поискал да екзекутират едно живо теле, за да си даде сметка как функционира машината, прочула се от Френската революция.

След като му показал целия затвор, дворовете, работилниците и карцера, директорът посочил с пръст едно помещение, при което направил движение на погнуса.

— Там няма да водя ваша светлост — казал той, — там е отделението на лелите…

— О-о! — казал лордът. — А какво е това?

— Това е третият пол, милорд.

— Ще гилотинират Теодор! — каза Ла Пурай. — Мило момче! Каква сръчност! И колко е нахакан! Каква загуба за обществото!

— Да, Теодор Калви кльопа последния си залък — каза Льо Бифон. — Ах, женичката му ще си изплаче зъркелите, защото го любела, мошеника му с мошеник!

— Ти ли си, старче? — обърна се Ла Пурай към Жак Колен.

И заедно с двамата си другари, които бе уловил под ръка, той прегради пътя на новодошлия.

— О, шефе, ти, значи, си се превърнал в глиган? — добави Ла Пурай.

— Казват, че си чопкал златото ни — продължи Льо Бифон заплашително.

— Ще ни изръсиш ли парите? — запита Фил-дьо-Соа.

Трите въпроса изхвръкнаха като три пистолетни изстрела.

— Не се шегувайте с един нещастен свещеник, попаднал тук по погрешка — отговори машинално Жак Колен, който веднага разпозна тримата си другари.

— Звукът на звънчето е съвсем същият, макар че муцуната е друга — каза Ла Пурай и сложи ръката си на рамото на Жак Колен.

Тоя жест и видът на тримата му другари изтръгнаха рязко шефа от унинието и му възвърнаха усещането за действителността; защото през тази съдбоносна нощ той бе бродил из безбройните и безплътни светове на чувствата, търсейки нов път.

— Не събуждай подозрения срещу шефа — каза тихичко Жак Колен с прегракнал и заплашителен глас, който доста много напомняше глухото ръмжене на лъва. — Ченгетата са тук; остави ги да паднат в клопката. Разигравам комедия за един другар в крайна беда.

Това бе казано с умилението на свещеник, който се готви да върне тия нещастници в правия път, и бе придружено с поглед, чрез който Жак Колен обгърна целия двор, видя под сводовете надзирателите и ги показа подигравателно на тримата си другари.

— Няма ли тук шпиони? Опулете си зъркелите и наблюдавайте! Правете се, че не ме познавате, да вземем предпазни мерки, отнасяйте се с мене като с духовно лице или ще разоря и вас, и жените ви, и имането ви.

— Значи, ти се боиш от нас? — каза Фил-дьо-Соа. — Дошъл си да спасиш приятеля си.

— Мадлен е готов за площад Грев — каза Ла Пурай.

— Теодор ли? — едва се сдържа да не скокне и да не извика Жак Колен.

Това бе последният удар от изтезанието на този съсипан исполин.

— Ще го колят, от два месеца е осъден на смърт — повтори Ла Пурай.

Обзет от слабост, с почти подкосени крака, Жак Колен се отпусна в ръцете на тримата си другари, но запази присъствие на духа и сключи с набожно изражение ръце. Ла Пурай и Льо Бифон подхванаха почтително светотатственика Тромп-ла-Мор, а през това време Фил-дьо-Соа тичаше към дежурния надзирател на вратата, водеща към приемната.

— Достопочтеният духовник би искал да седне, дайте един стол за него.

Така ударът, подготвен от Биби-Люпен, пропадаше. Както Наполеон, чиито войници го бяха познали, тримата каторжници се подчиняваха с уважение на Тромп-ла-Мор. Две думи се бяха оказали достатъчни: „жените и парите ви“, тоест онова, до което се свеждат всички истински човешки привързаности. За тримата каторжници този залог бе белег на върховна власт, шефът все още държеше в ръцете си богатството им. Той продължаваше да бъде и в затвора всесилен и не им бе изменил, както твърдяха някои неискрени събратя. Между другото, громката слава за ловкостта и умението на шефа им разгроми любопитството на тримата каторжници, защото в затвора любопитството става единствен остен за тези похабени души. А освен това, смелото гримиране на Жак Колен, останало неоткрито дори и зад ключалките на „Консиержри“, главозамайваше тримата престъпници.

— Понеже бях в единична килия от четири дни, не знаех, че Теодор е толкова близо до обителта… — каза Жак Колен. — Дойдох, за да спася едно нещастно момче, което се обеси вчера в четири часа, а ето че се озовавам пред друго нещастие, нямам вече козове в играта!…

— Горкият ми шеф… — каза Фил-дьо-Соа.

— Ах, дяволът ме изостави! — извика Жак Колен, изтръгна се от ръцете на двамата си другари и се изправи застрашително. — Идва момент, в който хората са по-силни от нас! Щъркелът (Съдебната палата) ще ни излапа всичките!

Предупреден за прилошаването на испанския духовник, сам директорът дойде в двора, за да го наблюдава; той го накара да седне на един стол на слънце, оглеждайки всичко с опасна проницателност, която се засилва ежедневно от практиката, но се прикрива зад привидно безразличие.

— Ах, боже мой! — каза Жак Колен. — Да те изпратят сред тези хора, престъпници, убийци, утайката на обществото!… Господ обаче няма да изостави своя служител. Драги господин директоре, ще отбележа престоя си тук с милосърдни дела, които ще се помнят! Аз ще върна в правата вяра тези нещастници, те ще научат, че имат душа, че ги очаква вечен живот и че ако всичко са загубили на земята, остава им да спечелят небето, небето, което ще бъде тяхно, ако истински и искрено се разкаят.

Двадесет-тридесет затворници, притекли се на групи зад тримата страшни каторжници, чиито яростни погледи запазваха три стъпки разстояние между тях и зяпачите, чуха тези думи, произнесени с евангелско умиление.

— Тогова, господин Голт, виж него… бихме го послушали… — каза страшният Ла Пурай.

— Казаха ми, че тук имало един осъден на смърт… — продължи Жак Колен, до когото се бе изправил директорът.

— Точно сега му четат отхвърлянето на молбата за помилване — отговори господин Голт.

— Не зная какво значи това — каза наивно Жак Колен, поглеждайки около себе си.

— О, боже, колко е прост — обади се младежът, който преди малко питаше Фил-дьо-Соа за цвета на боба в каторгите.

— Значи, че днес или утре ще го покосяват! — обади се един от затворниците.

— Покосяват ли? — повтори Жак Колен, чието изражение на невинност и незнание хвърли във възторг тримата каторжници.

— На техния език — отговори директорът — това означава изпълнение на смъртна присъда. Щом писарят чете отговора на молбата, сигурно и палачът ще получи заповед за екзекутиране. Нещастникът непрекъснато отказва помощта на религията…

— Ах, господин директоре, тази душа трябва да бъде спасена!… — възкликна Жак Колен.

Човекът, кощунствуващ с религията, сключи ръце с израз на отчаян любовник, което на зоркия директор се стори резултат на божествено усърдие.

— Ах, господине — продължи Тромп-ла-Мор, — нека ви докажа какъв човек съм и какво мога, като ми позволите разкаянието да се разцъфти в това загрубяло сърце! Бог ме е дарил със способността да казвам някои думи, които предизвикват дълбоки промени. Мога да преломя сърцата, да ги отворя… От какво се страхувате? Наредете да ме придружат жандарми или тъмничари, както искате.

— Ще видя дали тукашният свещеник ще се съгласи да го заместите — каза господин Голт.

И директорът излезе, поразен от напълно безразличното, макар и любопитно изражение, с което каторжниците и затворниците гледаха този духовник, чийто евангелски глас придаваше очарование на френско-испанското му бръщолевене.

Хитрост срещу хитрост

— Как попаднахте тук, господин абат? — обърна се младият събеседник на Фил-дьо-Соа към Жак Колен.

— О, по погрешка — отговори той, оглеждайки младежа от добро семейство. — Намериха ме в дома на една куртизанка, която току-що бяха обрали. Установи се, че се е самоубила; но авторите на кражбата, които навярно са слугите, не са още задържани.

— Та заради тази ли кражба се обеси младият човек?…

— Горкият младеж навярно не е можал да понесе мисълта, че е опозорен от несправедливото затваряне — отвърна Тромп-ла-Мор, поглеждайки към небето.

— Да — отговори младият човек, — пуснаха го на свобода, когато той се бе самоубил, какъв късмет!

— Само невинните си засичат така въображението — каза Жак Колен. — Забележете, че кражбата е била извършена в негова вреда.

— А за каква сума става дума? — запита дълбокомисленият и хитър Фил-дьо-Соа.

— За седемстотин и петдесет хиляди франка — отговори кротко Жак Колен.

Тримата каторжници се спогледаха и се оттеглиха от групата на затворниците, струпали се около мнимия духовник.

— Той е обрал мазето на момичето — каза Фил-дьо-Соа на ухото на Льо Бифон. — А нас искаха да ни изплашат за нашите монети!

— Той ще си остане шефът на големите джебчии — отговори Ла Пурай. — Парите ни не са хвръкнали.

Ла Пурай търсеше човек, на когото да се довери, затова имаше интерес Жак Колен да излезе честен. А в затвора най-много вярват на това, на което се надяват!

— Обзалагам се, че ще преметне главния прокурор и ще спаси приятеля си — каза Фил-дьо-Соа.

— Ако успее — добави Льо Бифон, — няма да го смятам съвсем за господ, но както твърдят, сигурно е изпушил лула с дявола.

— Чу ли го, като извика: „Дяволът ме изостави!“ — забеляза Фил-дьо-Соа.

— Ах — извика Ла Пурай, — да спаси главата ми, какъв живот бих си карал с моята част от парите и с откраднатото злато, което съм скрил!

— Следвай нарежданията му — каза Фил-дьо-Соа.

— Подиграваш ли се? — запита Ла Пурай, като гледаше другаря си.

— Ама че си прост, скоро ще те осъдят на смърт. Ти нямаш друга врата за отваряне, за да останеш на краката си и да похапнеш, да попийнеш, да пооткраднеш — възрази Льо Бифон, — трябва само да му подадеш гърба си.

— Добре го каза — допълни Ла Пурай, — значи, нито един от вас няма да го издаде или ще ви взема там, където отивам…

— И виж, че го направил, както ги приказва! — възкликна Фил-дьо-Соа.

И най-неподатливите за симпатия спрямо тези странни хора могат да си представят душевното състояние на Жак Колен, който се намираше между трупа на идола, обожаван от него цели пет часа през нощта, и близката смърт на бившия му другар по верига, бъдещия труп на младия корсиканец Теодор. Дори и само за да види този нещастник, той трябваше да разгърне необичайна ловкост; а да го спаси, щеше да бъде чудо! Той обаче замисляше вече нещо.

За да се разбере какво щеше да опита Жак Колен, трябва да отбележим, че убийците, крадците и изобщо населяващите каторгите, не са толкова страшни, колкото се счита. С някои редки изключения, всички тези хора са подлеци, навярно поради непрекъснатия страх, който гложди сърцата им. Тъй като способностите им са непрекъснато насочени към грабеж, а изпълнението на един обир изисква да се вложат всички жизнени сили, бърза мисъл, еднакво подвижна като тялото, и внимание, което изхабява цялата им вътрешна устойчивост, извън тези буйни прояви на волята те не проявяват много ум по същите причини, заради които певицата или танцьорът падат изтощени след някоя трудна стъпка или след някой от онези страшни дуети, каквито съвременните композитори налагат на публиката. Злосторниците са всъщност дотолкова лишени от здрав разум или потиснати от страха, че се превръщат в истински деца. Понеже са доверчиви до крайност, хващат се на въдицата и на най-простата хитрост. След като сполучат в някоя работа, изпадат в такова състояние на изнуреност, че веднага се отдават на разврат, напиват се с вино и напитки и се хвърлят яростно в обятията на жените си, та като изгубят силите и разсъдъка си, да намерят там спокойствие и забрава за престъплението. При такива положения те са във властта на полицията. Арестуват ли ги, са като слепи, загубват ума и дума и чувствуват такава потребност от надежда, че вярват на всичко, така че не съществува глупост, която да не ги накараш да извършат! Един пример ще обясни докъде стига глупостта на затворения престъпник. Наскоро Биби-Люпен получи признанията на един деветнадесетгодишен убиец, уверявайки го, че никога не екзекутират малолетни. Прехвърлили момчето в „Консиержри“, за да бъде съдено, а когато молбата му за милост била отхвърлена, страшният агент отишъл да го види.

— Сигурен ли си, че нямаш двадесет години?… — запитал го той.

— Да, на деветнадесет години и половина съм — отговорил съвсем спокойно убиецът.

— Е, добре — отговорил Биби-Люпен, — можеш да бъдеш спокоен, никога няма да станеш на двадесет…

— А защо?

— Ами защото ще бъдеш обезглавен след три дни — отвърнал началникът на обществената безопасност.

Убиецът, който продължавал да вярва, дори и след присъдата, че малолетни не се екзекутирват, паднал като счупено яйце.

Тези хора, които са толкова жестоки заради необходимостта да премахнат уликите (защото те убиват само за да се отърват от свидетели и това е, едно от основанията, изтъквани от онези, които искат да бъде премахнато смъртното наказание); тези исполини на ловкостта, на сръчността, у които умението на ръката, бързината на погледа и сетивата са упражнени като при диваците, стават герои на злото в самия театър на подвизите. Не само че като се извърши престъплението, започват трудности за тях — защото затъпяват толкова от необходимостта да скрият откраднатата плячка, колкото и от бедността, но остават и без сили, също като току-що родила жена. Пълни с енергия дотолкова, че да се изплашиш от намеренията им, след успеха те са като деца. С една дума, имат прояви като на дивите зверове, които, ако са преяли, могат лесно да бъдат убити. В затвора тези особени мъже са като всички хора с преструвките си и с дискретността си, която отстъпва само в последния момент, когато са вече сломени и изтерзани от продължителния престой там.

Сега може да се разбере защо тримата каторжници, вместо да погубят шефа си, поискаха да му помогнат; те се възхитиха от него, смятайки, че той е собственикът на откраднатите седемстотин и петдесет хиляди франка, тъй като видяха, че макар и затворен в „Консиержри“, е спокоен и повярваха, че е способен да ги вземе под закрилата си.

Килията на осъдения на смърт

Като напусна мнимия испанец, господин Голт се върна през приемната в кабинета си, после отиде да намери Биби-Люпен, който от двадесет минути, откакто Жак Колен бе излязъл от килията си, наблюдаваше всичко, сгушен пред шпионката на един от прозорците, гледащи към двора.

— Никой от тях не го позна — каза господин Голт, — а Наполитас, който наблюдава всички, не е чул нищо. Горкият свещеник, в мъката си през тази нощ не каза думичка, която би могла да покаже, че под расото се крие Жак Колен.

— Това доказва, че добре познава затворите — отвърна началникът на обществената безопасност.

Наполитас, секретарят на Биби-Люпен, неизвестен за всички затворници в този момент в „Консиержри“, играеше ролята на момчето от добро семейство, обвинено във фалшификация.

— Освен това иска да изповяда осъдения на смърт! — продължи директорът.

— Това е последната ни възможност! — възкликна Биби-Люпен. — Не се бях сетил за нея. Теодор Калви, корсиканецът, е другар по верига на Жак Колен; разправят, че Жак Колен му е правил в затвора много хубави „патараси“.

Каторжниците си правят нещо като тампони, които вмъкват между халката на веригата и тялото, за да смекчат тежестта върху глезените и горната част на ходилото. Тези тампони, които се правят от кълчища и парцали, се наричат в каторгата „патараси“.

— Кой охранява осъдения? — запита Биби-Люпен.

— Кьор-ла-Вирол!

— Добре, ще се преоблека като жандарм и ще отида там; ще ги чуя какво говорят; аз отговарям за всичко.

— Не се ли страхувате, ако е Жак Колен, да не ви познае и да ви удуши? — запита директорът на „Консиержри“ Биби-Люпен.

— Като жандарм, ще бъда със сабя — отговори той. — Освен това, ако е Жак Колен, той никога няма да направи нещо, с което да получи смъртна присъда, а ако е свещеник, няма опасност.

— Няма време за губене — каза тогава господин Голт. — Сега е осем и половина, отец Сотлу току-що му е прочел отхвърлянето на молбата за помилване и господин Сансон чака в залата заповедта на прокурора.

— Да, хусарите на вдовицата (друго страшно име на гилотината!) са поръчани за днес — отвърна Биби-Люпен. — Разбирам обаче защо главният прокурор се колебае, този момък продължава да твърди, че е невинен, а според мен не е имало убедителни доказателства против него.

— Той е истински корсиканец — отговори господин Голт, — не е казал нищо и е издържал на всичко.

Последните думи на директора на „Консиержри“ към началника на обществената безопасност съдържаха мрачната история на осъдените на смърт. Човек, когото правосъдието е извадило от числото на живите, принадлежи на прокуратурата. Прокуратурата е върховна истанция; тя не зависи от никого, не се отчита пред никого освен пред съвестта си. Затворът принадлежи на прокуратурата, тя е негов пълновластен господар. Поезията е обсебила тази социална тема особено подходяща за въображението: „Осъденият на смърт!“ Пезията е нещо възвишено, а прозата няма други източници освен действителността и тази действителност е достатъчно ужасна сама по себе си, за да може да се пребори с лиризма. Животът на осъдения на смърт, който не признава престъпленията си или не издава съучастниците си, е подложен на страшни изтезания. Тук не става дума за обуща, с които се счупват краката, нито за вода, наливана в стомаха, нито пък за разтягане на крайниците с помощта на отвратителни инструменти, а за подмолно изтезание, което е, така да се каже, негово отрицание. Прокуратурата изоставя осъдения сам на себе си, оставя го в тишина и в мрак с един другар (някакъв шпионин), от когото той трябва да се пази.

Любезното съвременно човеколюбие мисли, че жестокото изтезание на изолираността е негово откритие, но то се лъже. Откакто бяха премахнати физическите мъчения, в напълно естественото си желание да успокои и без това твърде нежната съвест на съдебните заседатели, прокуратурата бе предвидила страшните възможности, предоставени на правосъдието от самотата срещу угризенията на съвестта. Самотата е празно пространство; от нея се ужасяват и душата, и тялото. Самотата е поносима само за гениалната човешка личност, която я изпълва с идеи — рожби на духовния свят, или за съзерцателя на божествените творения, за когото тя е озарена от светлината на небето, одухотворена от диханието и гласа на бога. Освен тези два случая самотата е така свързана с изтезанието, както плътта — с душевността. Разликата между самотата и физическото изтезание е същата, както между нервното и органическото заболяване. Тя е страдание, умножено по безкрайността. Плътта се свързва с безкрайността чрез нервната система, тъй както умът прониква в нея чрез мисълта. Ето защо в историята на парижката прокуратура се наброяват много престъпници, които не правят признания.

Това ужасно положение, което в някои случаи взема застрашителни размери, например в политиката, когато става дума за някоя династия или за държавата, ще намери място в „Човешка комедия“. Тук обаче описанието на каменната кутия, в която парижката прокуратура пазеше по време на Реставрацията осъдения на смърт, ще бъде достатъчно, за да се открехне вратата към страшните последни дни на подложения на мъки човек.

Преди Юлската революция в „Консиержри“ имаше — а тя стои и днес, — килия на осъдения на смърт. Това помещение се опира от задната страна до канцеларията, от която го дели дебела стена, цялата от дялан камък; отсреща то граничи с друга стена, дебела седем-осем стъпки, която поддържа част от огромната чакалня. Там се влиза през първата врата в дългия мрачен коридор, в който може да се надникне, като се застане сред огромната сводеста зала при входа. Това зловещо помещение получава светлина от едно здраво замрежено прозорче, едва забележимо, когато се влезе в „Консиержри“, защото е в малкото пространство между прозореца на канцеларията, до решетката на гишето и жилището на писаря в „Консиержри“, лепнато от архитекта като скрин в дъното на двора при входа. Това положение обяснява защо помещението, включено между четири дебели стени, е получило при преустройството на „Консиержри“ такова злокобно и страшно предназначение. Всякакво бягство оттук е невъзможно. Коридорът, който води към единичните килии и към женското отделение, излиза срещу печката, около която винаги има групи жандарми и надзиратели. Прозорчето — единственият изход за навън, което е осем стъпки над плочника, гледа към първия двор, пазен от часовите на външната врата на „Консиержри“. Никаква човешка сила не може да нападне дебелите стени. Освен това осъденият на смърт престъпник бива веднага облечен с усмирителна риза, която — както е известно, парализира движението на ръцете; второ, единият му крак е окован за леглото; и най-сетне, при него има доносчик, който го обслужва и пази. Подът на тази килия е постлан с дебели плочи, а светлината е толкова слаба, че едва можеш да видиш нещо.

Невъзможно е човек да не се почувствува смразен до кости, като влезе там, дори и в наши дни, макар че от седем години това помещение стои неизползувано вследствие на промените, въведени в Париж при изпълнението на съдебните присъди. Вижте престъпника, оставен сам в тази килия с угризенията на съвестта в тишината и в мрака — два източника на ужаса, — и се запитайте възможно ли е да не полудееш? Какъв организъм трябва да имаш, за да устоиш на такъв режим, към който усмирителната риза прибавя неподвижност и бездействие!

Обгърнал се в булото на пълно мълчание, Теодор Калви, който тогава бе на двадесет и седем години, издържаше вече два месеца на въздействието на този затвор и на непрекъснатия брътвеж на доносчика!… А ето и странният наказателен процес, в който корсиканецът бе получил смъртната си присъда. Макар че той е извънредно интересен, разказът ни ще бъде съвсем кратък.

Невъзможно е да се отклоняваме надълго от развръзката на едно вече и без това доста разширено повествование, което всъщност е интересно само заради Жак Колен — този своего рода гръбначен стълб, който със страшното си влияние свързва, така да се каже, „Дядо Горио“ с „Изгубени илюзии“ и „Изгубени илюзии“ с настоящия разказ. Въображението на читателя обаче ще доразвие по-нататък недоизказаното по въпроса, който в този момент дълбоко вълнуваше съдебните заседатели от състава, пред който Теодор Калви се бе явил. Ето защо от една седмица, откакто молбата на осъдения за помилване бе отхвърлена от касационния съд, господин дьо Гранвил продължаваше да се занимава с това дело и протакаше всеки ден заповедта за екзекуция; толкова много държеше той на това да успокои съдебните заседатели с изявлението, че на прага на смъртта осъденият е признал престъплението си.

Едно особено наказателно дело

Някаква бедна вдовица от Нантер, чиято къща бе извън селището, което, както е известно, се намира сред плодородното поле между Мон-Валериен, Сен-Жермен, хълмовете на Сартрувил и Аржантьой, била убита и ограбена няколко дена след като получила частта си от неочакваното наследство. Частта й възлизала на три хиляди франка, дузина прибори, верижка, златен часовник и бельо. Вместо да внесе трите хиляди франка в Париж, както я съветвал нотариусът на покойния търговец на вина, чиято наследница била, старата жена задържала всичко при себе си. Никога преди това тя не била виждала толкова пари, а освен това, не се доверявала на никого за каквото и да било като повечето хора от народа и на село. След зряло обмисляне с един търговец на вина от Нантер — неин роднина и роднина на покойния търговец, тази вдовица решила да внесе парите срещу пожизнена рента, да продаде къщата в Нантер и да живее като буржоазка в Сен-Жермен.

Къщата, в която тя живеела, и доста голямата градина, заградена с разбита дъсчена ограда, бе като всички грозни къщи на дребните земеделци от парижките околности. Гипсът и чакълът, които са в голямо изобилие в Нантер, чието землище е покрито с каменоломни, експлоатирани на открито, бяха подредени набързо и без всякакъв архитектурен замисъл — обикновено явление на много места около Париж. Почти винаги това е колиба на цивилизования дивак. Тази къща се състоеше от един етаж, над който имаше тавански стаички.

Каменарят — мъж на тази жена, който сам изградил жилището си — бе поставил много здрави железни пречки на всички прозорци. Входната врата бе забележително яка. Покойният е знаел, че е сам сред полето, и то какво поле! Клиентелата му се състояла от най-добри парижки майстори-зидари, така че той сам докарал с коли най-важните материали за къщата си, построена на петстотин крачки от каменоломната му. Подбирал от разрушените парижки постройки материалите, от които имал нужда, и то на съвсем ниска цена. Така прозорците, решетките, капаците, дърводелската част — всичко дошло от позволени грабежи и от подаръци на клиентите му, но хубави и добре подбрани подаръци. От две рамки за врати той избрал по-добрата. Къщата, пред която имаше доста голям двор с конюшня, бе заградена откъм пътя със стена. Вместо врата имаше здрава решетка. Освен това в конюшнята живеели кучетата, а едно малко кученце оставало през нощта в къщи. Отзад имаше около един хектар градина.

Като останала вдовица, без деца, жената на каменаря продължила да живее в тази къща с единствената си прислужница. С парите от продадената каменоломна изплатила дълговете на каменаря, починал преди две години. Единственото имущество на вдовицата бил този пуст дом, в който тя отглеждала кокошки и крави, като продавала яйца и мляко в Нантер. Тъй като нямала вече коняр, нито каруцар, нито работници-каменари, които покойният използувал за всякаква работа, престанала да обработва градината, но използувала малкото трева и зеленчуци, които никнели без поддържане на каменистата почва.

Тъй като парите за къщата и парите от наследството щели да бъдат към седем-осем хиляди франка, жената виждала вече как заживява щастливо в Сен-Жермен със седем-осемстотин франка пожизнена рента, която тя смятала, че ще може да получи за своите осем хиляди франка. Вече се била посъветвала многократно с нотариуса от Сен-Жермен, тъй като отказвала да даде парите си вместо пожизнена рента на търговеца на вино от Нантер, който ги бил поискал. При тези обстоятелства един ден не видели вдовицата Пижо, нито прислужницата й. След три дни уведоменото за това правосъдие се намесило. Господин Попино, съдия-следователят, отишъл на място заедно с кралския прокурор и ето какво установили.

Нито по желязната врата на двора, нито по входната врата на къщата имало следи от насилие. Ключът стоял на ключалката на входната врата, отвътре. Нито една желязна пречка не била счупена. Бравите, капаците на прозорците и всички врати били недокоснати.

По стените нямало никаква следа, която да разкрие откъде са минали злосторниците. Глинените комини не можели да бъдат използувани и през тях не било възможно да се мине. Здравата и непокътната украса по покрива не издавала никакво насилие. Като влезли в стаите на първия етаж, съдебните служители, жандармите и Биби-Люпен намерили вдовицата Пижо и прислужницата удушени в леглата им с нощните им кърпи. Трите хиляди франка били взети, както и приборите и скъпоценностите. Двата трупа били започнали да се разлагат, както и телата на малкото куче и на голямото от задния двор. Разгледали дъсчените огради на градината — нищо счупено. По пътечката в градината — никаква следа от стъпки. Следователят помислил, че убиецът може да е минал по тревата — ако изобщо е влязъл оттам, — за да не остави следи от стъпките си, но как се е промъкнал в къщата? На вратата откъм градината имало свод с три непокътнати железни пречки. И от тази страна ключът бил в ключалката, както и на входната врата откъм двора.

След като господин Попино, Биби-Люпен, който останал цял ден да разгледа всичко, прокурорът и старшията от полицейския пост в Нантер, установили, че било невъзможно да се влезе в къщи, това убийство се бе превърнало в тежка задача, където хитростта и правосъдието търпяха поражение.

Тази трагедия бе станала през зимата на 1828–1829 година; съобщиха я в „Газет де Трибюно“. Един бог знае какво любопитство породи тя в Париж; но Париж, който поглъща всяка сутрин по някоя нова драма, всичко забравя. Полицията обаче не забравя нищо. Три месеца след онези безплодни претърсвания някаква проститутка, забелязана от агентите на Биби-Люпен, че прави големи разходи и проследена заради връзките й с някои крадци, поискала да заложи чрез една своя приятелка дванадесет прибора, един часовник и една златна верижка. Приятелката отказала. Случката стигнала до ушите на Биби-Люпен, който си спомнил за дванадесетте прибора и златния часовник с верижка, откраднати в Нантер. Веднага били предупредени комисионерите от заложната къща и всички укриватели на крадени вещи в Париж, а Биби-Люпен подложил Манон-ла-Блонд на упорито наблюдение.

Скоро научили, че Манон-ла-Блонд била лудо влюбена в един млад мъж, когото не били виждали, защото той като че ли бил глух за всички доказателства на любов от страна на русата Манон. Загадка след загадка. Дебнат от полицейските шпиони, младежът бил видян и разпознат като избягалия каторжник, прочутия герой на корсиканските отмъщения, красивия Теодор Калви, наречени Мадлен.

Пуснали по следите на Теодор един от укривателите на крадени вещи, който играел двойна игра, като услужвал и на полицията, и на крадците, и той обещал на Теодор да купи приборите, часовника и златната верижка. Точно когато железарят от пасажа Сен-Гийом броял парите на преоблечения като жена Теодор, в десет и половина вечерта полицията нахлула, арестувала Теодор и взела откраднатите вещи.

Веднага започнали следствие. При толкова слаби улики бе невъзможно, по думите на прокуратурата, да се измъкне смъртна присъда. Калви не се уплете и не изпадна нито веднъж в противоречие: той каза, че някаква жена от селото му била продала тези предмети в Аржантьой и че след като ги купил от нея, слухът за убийството, извършено в Нантер, му показал каква опасност се крие в притежаването на приборите, часовника и скъпоценностите, които били посочени в списъка, направен след смъртта на вдовицата Пижо, и навярно били откраднатите предмети. После, казваше той, бил принуден от бедност да ги продаде и поискал да се отърве от тях, като използувал някое незлепоставено лице.

Нищо повече не можаха да измъкнат от освободения каторжник, който с мълчанието и твърдото си държане успя да внуши на правосъдието, че търговецът на вина от Нантер е извършил убийството и че жената, от която е получил излагащите предмети, е съпругата на този търговец. Нещастният роднина на вдовицата Пижо и жена му бяха арестувани; но след като ги държаха цяла седмица и направиха подробна анкета, се установи, че нито мъжът, нито жената са напускали заведението си в деня на престъплението. Освен това Калви не позна в съпругата на търговеца жената, която според него му била продала сребърната посуда и скъпоценностите.

Тъй като се доказа, че държанката на Калви, която също бе намесена в това дело, е изхарчила около хиляда франка от деня на престъплението до момента, когато Калви бе поискал да продаде среброто и скъпо ценностите, това обстоятелство се стори достатъчно, за да изправят пред наказателния съд каторжника и държанката му. И тъй като това престъпление бе осемнадесетото убийство на Теодор, той бе осъден на смърт, защото приеха, че той е авторът на така умело извършеното злодеяние. Той не позна търговката на вино от Нантер, но бе познат от мъжа и от жената. Следствието установи, благодарение на много свидетели, че Теодор бе живял в Нантер около един месец; бил зле облечен и с покрито с гипсов прах лице и помагал на зидарите. В Нантер всеки даваше осемнадесет години на този младеж, който навярно бе подготвял това престъпление цял месец.

Прокуратурата смяташе, че има и съучастници. Измериха ширината на комините, за да видят възможно ли е било Манон-ла-Блонд да се крие и да се промъкне оттам; но и шестгодишно дете не би могло да мине през глинените тръби, с които съвременната архитектура е заменила широките някогашни зидани комини. Ако не беше тази странна и дразнеща загадка, Теодор щеше да бъде екзекутиран още преди седмица. Както видяхме, свещеникът на затвора бе също претърпял пълен неуспех.

Това дело и името на Калви се бяха изплъзнали от вниманието на Жак Колен, който по онова време бе зает с борбата си против Контансон, Корантен и Пейрад. Освен това Тромп-ла-Мор гледаше да забрави колкото се може повече приятелите и всичко, отнасящо се до Съдебната палата. Той трепереше от среща лице с липе с някой от асовете, който може би щеше да иска от шефа сметка, която той не можеше да даде.

Шарло

Директорът на „Консиержри“ отиде веднага при главния прокурор, където завари първия заместник главен прокурор на разговор с господин дьо Гранвил със заповедта за екзекуция в ръка. Господин дьо Гранвил бе съсипан от умора и от скръб, тъй като бе прекарал цялата нощ в дома на Серизи, защото лекарите не смееха още да твърдят, че графинята ще запази разсъдъка си, но все пак се чувствуваше задължен поради важността на тази екзекуция да отдели няколко часа на прокурорските си задължения. Като поговори малко с директора, господин дьо Гранвил взе заповедта от ръцете на първия си заместник и я подаде на Голт.

— Екзекуцията да се изпълни освен при особени обстоятелства по ваша преценка — каза той; — разчитам на благоразумието ви. Издигането на ешафода може да се забави до десет часа и половина, така че ви остава още един час. При такива случаи часовете са равностойни на векове, а в един век могат да се случат много събития! Не позволявайте да вярват в отлагане на наказанието! Ако трябва, да се пристъпи и към смъртния тоалет и ако не се направи никакво разкритие, предайте заповедта на Санеон в девет и половина. Нека чака!

Когато напускаше кабинета на главния прокурор, директорът на затвора срещна под свода на коридора, водещ към галерията, господин Камюзо, който отиваше нататък. Той се поразговори малко със следователя и след като го осведоми какво е станало в „Консиержри“ с Жак Колен, слезе надолу, за да уреди срещата на Тромп-ла-Мор с Мадлен; само че той позволи на мнимия свещеник да разговаря с осъдения на смърт едва когато великолепно предрешеният като жандарм Биби-Люпен смени доносчика, натоварен да наблюдава младия корсиканец.

Не можем да си представим дълбокото учудване на тримата каторжници, когато видяха, че някакъв надзирател дойде да вземе Жак Колен, за да го отведе в килията на осъдения на смърт. Като подскочиха едновременно, те и тримата се доближиха до стола, на който бе седнал Жак Колен.

— Нали е за днес, господин Жюлиен? — запита Филдьо-Соа надзирателя.

— Да, Шарло вече е там — отговори с пълно равнодушие надзирателят.

Това е прозвището, дадено от народа и затворниците на изпълнителя на смъртните присъди в Париж. Прякорът води началото си от революцията през 1789 година.

Името направи силно впечатление. Всички затворници се спогледаха.

— Свършено е! — каза надзирателят. — Заповедта за екзекутирането е стигнала вече до господин Голт и преди малко прочетоха присъдата.

— Значи, хубавият Мадлен е получил вече всичките си причастия?… — продължи Ла Пурай. — Поел е последната глътка въздух.

— Горкият Теодор… — възкликна Льо Бифон — добър човек е. Жалко е на неговата възраст да се изкихаш в триците…

Надзирателят тръгна към вратичката, като смяташе, че Жак Колен върви след него; испанецът обаче вървеше бавно и като изостана с десет крачки, направи се, че му става зле и понечи да се хване за Ла Пурай.

— Той е убиец! — каза Наполитас на свещеника, сочейки Ла Пурай и предлагайки му ръката си.

— Не, за мен той е нещастен човек!… — отвърна Тромп-ла-Мор със самообладанието и умилението на архиепископа от Канбре.

И той се отдели от Наполитас, който още при пръв поглед му се бе видял много подозрителен.

— Той се намира на първото стъпало на обителта „Утеши се щеш не щеш“, но аз съм игуменът на тази обител! Сега ще ви покажа как ще преметна главния прокурор. Искам да спася тази глава от лапите му.

— Заради панталоните му! — каза Фил-дьо-Соа усмихнато.

— Искам да дам тази душа на небето! — отвърна с усмивка Жак Колен, виждайки, че го заобикалят и други затворници.

И той последва надзирателя през вратичката.

— Дошъл е да спаси Мадлен — каза Фил-дьо-Соа, — правилно сме отгатнали. Какъв тарикат!…

— Но как?… Хусарите на гилотината са вече там, той навярно няма и да го види — продължи Льо Бифон.

— Хлебарят (дяволът) е с него! — викна Ла Пурай. — Та той ли ще открадне парите!… Той твърде много обича другарите си! Твърде много се нуждае от нас! Искаха да го предадем, но ние не сме предатели. Ако освободи своя Мадлен, ще му кажа тайната си!

Впечатлението от последните думи бе, че тримата каторжници станаха още по-предани на своя бог; в този миг и прочутия шеф се съсредоточи цялата им надежда.

Въпреки опасността за Мадлен Жак Колен продължи да играе ролята си. Той, който познаваше „Консиержри“ тъй добре, както и трите каторги, така естествено бъркаше посоката, че докато стигнат до канцеларията, надзирателят бе принуден да му казва непрекъснато: „Оттук!“ или; „Оттам!“ Там Жак Колен видя от пръв поглед още един облегнат до камината едър и дебел човек, червеното му и продълговато лице не бе без известна изисканост; той веднага позна Сансон.

— Господинът е навярно свещеникът — каза Жак Колен и тръгна към него с най-добродушно изражение.

Тази грешка бе така страшна, че присъствуващите изтръпнаха.

— Не, господине — каза Сансон, — моите задължения са други.

Сансон, баща на последния палач с това име — защото той наскоро бе уволнен, — бе син на онзи, който бе екзекутирал Луи XVI.

След четиристотин години упражняване на тази служба наследникът на толкова палачи се бе опитал да отхвърли наследственото бреме. Семейство Сансон, палачи в Руан цели два века, преди да бъдат удостоени със званието „пръв кралски палач“, бяха изпълнявали от баща на син съдебните присъди още от XIII век. Малко родове могат да посочат пример за служба или за благородническо удостояване, предавани от баща на син цели шест века. Точно когато младежът, станал кавалерийски капитан, се бе видял на прага на хубава кариера във войската, баща му поиска той да му помага при екзекуцията на краля. После, когато през 1793 година имаше два постоянни ешафода — един при една от градските врати, друг — на площад Грев, — той направи сина си свой помощник. Сега този около шестдесетгодишен, вдъхващ у всички ужас държавен служител правеше впечатление с прекрасното си държане, с кротките си и улегнали обноски и с голямото си презрение към Биби-Люпен и неговите сътрудници — доставчици на жертви за гилотината. Единственият белег, издаващ у този човек кръвта на старите средновековни мъчители, бяха широките му и страшно дебели ръце. Доста образован, държащ много на битността си на гражданин и избирател, страстен любител, както разправяха, на градинарството, този едър и дебел мъж, с разширено от лисината чело, който говореше тихо и имаше спокойно и мълчаливо държане, приличаше много повече на английски аристократ, отколкото на изпълнител на смъртни присъди. Така че един испански каноник можеше да направи неволно грешката, която Жак Колен бе направил нарочно.

— Тоя не е каторжник — каза началникът на надзирателите на директора.

„И аз започвам да мисля така“ — рече си господин Голт, кимайки с глава към подчинения си.

Изповед

Жак Колен бе въведен в нещо като мазе, където младият Теодор, облечен с усмирителна риза, седеше на крайчеца на отвратителното легло. Получил за миг светлина откъм коридора, Тромп-ла-Мор веднага позна Биби-Люпен в застаналия прав и опрян на сабята си жандарм.

— Jo sono Gaba Morto! Parla nostro italiano — каза бързо Жак Колен. — Vengo ti salvar. (Аз съм Тромп-ла-Мор, говори италиански, идвам да те спася.)

Всичко, което двамата приятели щяха да си кажат, щеше да остане неразбираемо за мнимия жандарм, а тъй като бе там, така да се каже, за охрана на затворника, Биби-Люпен не можеше да напусне поста си. Затова яростта на началника на обществената безопасност бе неописуема.

Теодор Калви — млад човек с блед и възмаслинено зелен цвят на лицето, руси коси, хлътнали, мътносини очи, с много добро телосложение, с невероятно силни мускули, скрити зад отпуснатата външност, каквато понякога се среща у южняците — би имал най-прекрасно лице, ако не бяха извитите вежди и ниското чело, които му придаваха нещо зловещо, ако не бяха жестоките като на дивак червени устни и играта на мускулите, издаваща свойствената за корсиканците раздразнителност, която при внезапна разправия ги тласка така бързо към убийство.

Смаян от звуците на този глас, Теодор вдигна бързо глава и помисли, че има халюцинация; тъй като бе свикнал вече от двумесечния си престой с дълбокия мрак на тази кутия от дялан камък, той погледна към мнимия свещеник и въздъхна дълбоко. Той не позна Жак Колен, в чието разядено от сярната киселина лице не откри лицето на своя шеф.

— Аз съм твоят Жак, облякъл съм се като свещеник и идвам да те спася. Да не направиш глупостта да ме познаеш, дръж се като че ли се изповядваш.

Това бе казано в скоропоговорка.

— Младият човек е много потиснат, той се плаши от смъртта и ще признае всичко — обърна се Жак Колен към жандарма.

— Кажи ми нещо, което да ми докаже, че ти си той, защото само гласът ти е същият.

— Виждате ли, горкият нещастник ми казва, че е невинен — продължи Жак Колен, обърнат все така към жандарма.

Биби-Люпен не посмя да заговори от страх да не го познаят.

— Навеки мой! — пошушна Жак на ухото на Теодор условната дума.

— Навеки твой! — отговори младият човек с втората част от паролата. — Наистина си моят шеф.

— Ти ли извърши престъплението?

— Да.

— Разкажи ми всичко, за да зная как да те снася; крайно време е, Шарло вече е тук.

Корсиканецът веднага падна на колене, сякаш искаше да се изповяда. Биби-Люпен не знаеше какво да прави, тъй като този разговор бе така бърз, че отне по-малко време, отколкото е нужно да бъде прочетен. Теодор разказа накратко известните вече обстоятелства на престъплението, които Жак Колен не познаваше.

— Съдебните заседатели ме осъдиха без доказателства — завърши той.

— Дете, какво си седнал да спориш, когато ще ти отрежат косите!…

— Но аз може да съм бил натоварен само да открадна скъпоценностите. Виждаш ли как съдят, и то в Париж!…

— А как стана работата? — запита Тромп-ла-Мор.

— Ами така! Откакто не сме се виждали с теб, се запознах с едно момиче корсиканче, което срещнах като пристигнах в Пантен (Париж).

— Мъже, толкова глупави, че да се влюбят в една жена, винаги свършват така… — възкликна Жак Колен. — Те са като тигрите на свобода, тигри, които дрънкат глупости и се гледат в огледало… Не си бил разумен!…

— Но…

— Я да видим, за какво ти послужи тази дяволска женска?…

— Тази женичка, която е висока колкото вързоп съчки, тънка като змиорка и ловка като маймуна, се промъкна през пещта и ми отвори вратата на къщата. Натъпканите с кюфтета кучета бяха мъртви. Замразих двете жени. Щом взе парите, Жинета затвори вратата и излезе пак през пещта.

— Едно толкова хубаво изобретение си заслужава да умреш за него — забеляза Жак Колен, възхитен от начина, по който бе извършено престъплението, както гравьорът се възхищава от модела на някоя статуйка.

— Направих глупост, че проявих толкова майсторлък за хиляда екю!…

— Не, за една жена! — поправи го Жак Колен. — Нали ти казвам, че те ни вземат целия ум!…

Жак Колен хвърли на Теодор поглед, пламтящ от презрение.

— Тебе те нямаше, бях останал сам… — отговори корсиканецът.

— Е, и обичаш ли я, малката? — запита Жак Колен, разчувствуван от упрека, съдържащ се в този отговор.

— Ах, ако искам да живея сега, то е по-скоро за тебе, а не за нея.

— Стой спокойно! Не са ме нарекли току-така Тромп-ла-Мор! Поемам грижата за теб!

— Какво? Да живея ли?… — викна младият корсиканец и вдигна вързаните си в ръкавите ръце към плажния свод на карцера.

— Моя малка Мадлен, приготви се да се върнеш в доживотния затвор — каза Жак Колен. — Трябва да очакваш такова нещо, няма да ти сложат венец от рози като на тлъсто говедо!… Щом вече са ни оковавали за Рошфор, значи, че се опитват да се отърват от нас! Но аз ще наредя да те изпратят в Тулон, ти ще избягаш оттам и ще се върнеш в Пантен, където ще ти уредя един хубав животец…

Въздишка, каквато рядко се е чувала под този неумолим свод, въздишка на облекчение разтърси камъка, който отрази този несравним по музикалността си звук в ухото на смаяния Биби-Люпен.

— Това е въздействието на опрощението, което му дадох заради разкритията му — каза Жак Колен на началника на обществената безопасност. — Знаете ли, господин жандарм, тези корсиканци са много вярващи! Той обаче е невинен като младенеца Исус и аз ще се опитам да го спася…

— Да ви благослови бог, господин абат!… — каза на френски Теодор.

Тромп-ла-Мор, който играеше повече от всякога ролята на каноника. Карлос Ерера, излезе от килията на осъдения, втурна се по коридора и като се яви пред господин Голт, разигра сцена на ужас.

— Господин директоре, този младеж е невинен, той ми каза кой е виновният!… Той щеше да умре заради неправилно разбиране на честността… Такива са корсиканците! Вървете и поискайте от главния прокурор да ме приеме за пет минути. Господин дьо Гранвнл няма да откаже да изслуша незабавно един испански духовник, пострадал толкова много от френското правосъдие!…

— Отивам! — отговори господин Голт за голямо учудване на всички, които присъствуваха на тази необикновена сцена.

— Но — продължи Жак Колен — наредете, докато чакам, да ме заведат на двора, защото там ще довърша разговора си с един престъпник, чието сърце успях вече да разчувствувам… И тези хора имат сърца!

Горните думи раздвижиха всички, които се намираха там: жандармите, писаря от входната канцелария, Сансон, надзирателите, помощника на палача — всички, които според затворническия стил чакаха нареждане и монтирането на машината; тези хора, по които вълненията направо се плъзгат, без да оставят следи, бяха разтърсени от напълно разбираемо любопитство.

Глава, в която на сцената излиза госпожица Колен

В този момент се чу тропот от кола с расови коне, която спря на кея, пред решетката на „Консиержри“, но така, че да бъде забелязана. Вратичката бе отворена и стъпалата спуснати така бързо, че всички помислиха, че е пристигнала някоя високопоставена личност. Скоро една дама, последвана от лакей и от слуга в ливрея, се яви пред входното гише, като размахваше някаква синя хартия. Облечена великолепно, цялата в черно, с шапка, покрита с воал, тя бършеше сълзите си с голяма копринена кърпа.

Жак Колен позна веднага Азѝ или — за да наречем тази жена с истинското име — Жаклин Колен, неговата леля. Отвратителната и достойна за племенника си старица, чиито мисли принадлежаха изцяло нему, която защищаваше затворника с ум и проницателност, най-малко равни по сила на ума и проницателността на правосъдието, бе получила разрешение, дадено предната вечер на камериерката на херцогиня дьо Мофриньоз, по препоръка на господин дьо Серизи, на което завеждащият затворите дивизионен началник бе добавил две думи — да влезе във връзка с Люсиен и абат Карлос Ерера веднага щом той бъде изваден от единичната килия. Само с цвета си хартията издаваше силни връзки; защото тези разрешителни, подобно на безплатните билети в театъра, се различават но форма и вид.

Ето защо ключарят отвори вратата, особено като видя нагиздения лакей, чийто костюм, обшит в зелено и в злато, блестящ като униформата на руски генерал, показваше, че посетителката е от знатен произход, с почти кралски герб.

— А, скъпи ми абате! — провикна се мнимата дама от висшето общество, като видя духовника и проля поток сълзи. — Как можаха да сложат тук дори и за един миг толкова свят човек!

Директорът взе разрешителното и прочете: „По препоръки на негово превъзходителство граф дьо Серизи.“

— Ах, госпожа дьо Сан-Естебан, госпожо маркизо — каза Карлос Ерера, — каква красива саможертва!

— Госпожо, тук не може да се водят разговори! — каза добрият стар Голт.

И той спря движещата се огромна купчина от моаре и черни дантели.

— На такова разстояние! — възрази Жак Колен и добави, като огледа всички присъствуващи: — И то пред вас!…

Лелята, чието облекло навярно бе зашеметило писаря, директора, надзирателите и тъмничарите, ухаеше на мускус. Заедно с дантелите за хиляда екю, тя носеше чер кашмирен шал за шест хиляди франка. Освен това лакеят с ливреята се перчеше в двора на „Консиержри“ с нахалството на прислужник, който знае, че взискателната принцеса не може без него. Той не говореше на другия прислужник, застанал пред желязната решетка на кея, която денем биваше винаги отворена.

— Какво искаш? Какво трябва да направя? — запита госпожа дьо Сан-Естебан на език, условен между лелята и племенника.

Този таен език се състоеше в прибавяне на окончание на ар, или на ор, на ал, или на и, така че, като се удължат, думите се изопачават било на френски, било на арго. Дипломатически шифър, приложен в разговорния език.

— Сложи всички писма на сигурно място, вземи най-излагащите за двете дами и се върни бързо, облечена като крадла, в чакалнята, където ще чакаш нарежданията ми.

Азѝ или по-скоро Жаклин коленичи, за да получи благословията на мнимия абат, който благослови леля си с евангелско умиление.

— Addio, marchesa! — каза той високо. После добави на условния им език: — Освен това намери Йороп и Пакар със задигнатите седемстотин и петдесет хиляди франка, трябват ми.

— Пакар е тук — отвърна благочестивата маркиза, сочейки към лакея с просълзени очи.

Бързината, с която тя го разбираше, изтръгна не само усмивка, но и движение на почуда у този човек, когото никой друг освен леля му не можеше вече да учуди. Мнимата маркиза се обърна към свидетелите на тази сцена като жена, свикнала да се преструва.

— Той е отчаян, че не може да отиде на погребението на сина си — каза тя на развален френски, — защото заради страшната съдебна грешка тайната на този свят човек се е разкрила!… Но аз ще присъствувам на опелото. Вземете, господине — даде тя на господин Голт кесия, пълна със злато, — да облекчите страданията на нещастните затворници…

— Каква шикозност! — каза й на ухото доволен племенникът й.

Жак Колен тръгна подир надзирателя, който го поведе към двора.

Отчаялият се Биби-Люпен бе успял най-после да привлече вниманието на един истински жандарм, към когото още при излизането на Жак Колен той изпращаше многозначителни: „Хм! Хм!“ и който дойде да го замести в килията на осъдения на смърт. Но врагът на Тромп-ла-Мор не успя да пристигне навреме, за да види светската дама, изчезнала в блестящия си екипаж и чийто макар и преправен глас изпращаше в ушите му прегракнали от пиене нотки.

— Триста франка за затворниците!… — каза началникът на надзирателите, показвайки на Биби-Люпен кесията, която господин Голт бе предал на писаря.

— Я дайте да видя, господин Жакомети — каза Биби-Люпен.

Началникът на тайната полиция взе кесията, изсипа от златото в ръката си и внимателно го разгледа.

— Наистина е злато!… — каза той. — И кесията е с герб! Ах, негодникът му, колко е силен! Колко е предвидлив! Всички ни слага в джоба си, и то ежеминутно!… Би трябвало да се стреля по него като по куче!

— Какво има? — запита писарят, като прибра кесията.

— Има това, че тази жена сигурно е крадла!… — викна Биби-Люпен, като тупаше яростно с крак по външната плоча на гишето.

Тези думи направиха сензация сред зрителите, струпани на разстояние от господин Сансон, който продължаваше да стои прав, опрян с гръб на грамадната печка, сред огромната сводеста зала в очакване на нареждане да се занимае с тоалета на престъпника и да издигне ешафода на площад Грев.

Изкушението

Като слезе отново на двора, Жак Колен се запъти към другарите си с походката на човек, свикнал с каторгата.

— Какво е твоето положение? — запита той Ла Пурай.

— Моята работа е свършена — отговори убиецът, когото Жак Колен бе отвел в един ъгъл. — Сега имам нужда от сигурен приятел.

— А защо?

Като разказа, но на арго, всичките си престъпления на шефа, Ла Пурай предаде подробно и убийството, и кражбата, извършени у съпрузите Крота.

— Имаш уважението ми — каза му Жак Колен. — Добре е пипано, но ми се вижда, че си сбъркал нещо.

— Какво?

— След като си извършил удара, трябвало е да имаш руски паспорт, да се гримираш като руски княз, да си купиш хубава кола с герб, да отидеш безстрашно да вложиш парите си при някой банкер и да поискаш кредитно писмо за Хамбург, където да заминеш, придружен от камериер, камериерка, заедно с любовницата си, гримирана като принцеса; после да заминеш от Хамбург за Мексико. С двеста и осемдесет хиляди златни франка умният човек трябва да направи каквото пожелае и да отиде, където пожелае, простако!

— Ах, ти се сещаш за тези работи, защото си шеф!… Ти никога не си загубваш ума. А пък аз…

— Както и да е, сега един добър съвет за човек в твоето положение е все едно бульон за мъртви — продължи Жак Колен, хвърляйки подкупващ поглед към другаря си.

— Вярно е! — отговори със съмнение Ла Пурай. — И все пак кажи ми твоя съвет; ако не ме нахрани, ще си измия краката с него…

— Правосъдието те е уловило с пет квалифицирани кражби и три убийства, от които най-прясното е на двамата богати буржоа… Съдебните заседатели не обичат убийства на буржоазията. Ще бъдеш гилотиниран и не виждам ни най-малка надежда…

— Казаха ми всичко това — отвърна жално Ла Пурай.

— Леля ми Жаклин, с която току-що имах малък разговор в канцеларията, която, както знаеш, е майката на големите крадци, ми каза, че правосъдието искало да се отърве от теб, толкова си му взел страха.

— Обаче сега аз съм богат, от какво се страхуват? — запита Ла Пурай с наивност, която доказва до каква степен крадците са пропити от естественото право да крадеш.

— Сега нямаме време да философствуваме — каза Жак Колен. — Да се върнем към твоето положение…

— Какво искаш да направиш с мен? — прекъсна Ла Пурай шефа си.

— Ще видиш! И мъртвото куче влиза в работа.

— За другите! — отвърна Ла Пурай.

— Вземам те в играта си! — възрази Жак Колен.

— Това вече е нещо… — каза убиецът. — После?

— Не те питам къде са парите ти, но какво смяташ да правиш с тях?

Ла Пурай се вгледа в непроницаемите очи на шефа, който продължи безстрастно:

— Имаш ли любима жена, дете или другар, на който искаш да помогнеш? След час ще изляза оттук и ще мога да направя всичко за онези, на които мислиш добро.

Ла Пурай продължаваше да се колебае, продължаваше да носи оръжието на неувереността. Тогава Жак Колен пусна в ход последния си аргумент.

— Твоята част в касата ми е тридесет хиляди франка, оставяш ли я на другарите, даваш ли я на някого? Частта ти е на сигурно място, може още тази вечер да я предам, на когото кажеш.

Убиецът направи неволно движение на удоволствие.

„Хванах го!“ — каза си Жак Колен.

— Но да не губим време, размисли!… — продължи той да говори на ухото на Ла Пурай. — Старче, не ни остават и десет минути… Главният прокурор ще ме извика и ще имам разговор с него. Хванал съм тоя човек, мога да извия врата на Темида. Сигурен съм, че ще спася Мадлен.

— Ако спасиш Мадлен, драги шефе, можеш и мен…

— Да не си хабим слюнката — каза Жак Колен отривисто. — Хайде, направи си завещанието.

— Добре тогава! Бих искал да дам парите на Ла Конор — отговори Ла Пурай с жалко изражение.

— Я гледай!… Ти, значи, живееш с вдовицата на Монс, евреина, дето беше по следите на мошениците от Южна Франция? — запита Жак Колен.

Като големите пълководци, и Тромп-ла-Мор познаваше отлично хората от всички шайки.

— Тя самата — отговори крайно поласкан Ла Пурай.

— Хубава жена! — забеляза Жак Колен, който умееше да борави прекрасно с тези страшни механизми. — Фина женска! С големи познания е и много почтена! Съвършена крадла! От Ла Конор, значи, си почерпил нови сили! Глупаво е да оставиш да те гътнат, когато искаш такава женска! Глупак! Трябваше да си намериш някаква малка почтена търговийка и да си поживееш… А какво работи тя?

— Настанила се е на улица Сент-Барб… Домакинка е в едно заведение…

— И така, ти я оставяш за своя наследница? Ето, драги ми, докъде ни докарват тия уличници, когато човек прояви глупостта да ги обича…

— Да, но не й давай нищо, преди да са ме гътнали…

— Дума да не става! — отговори Жак Колен сериозно. — И нищо на другарите?

— Нищо, те ме подхлъзнаха — отговори с омраза Ла Пурай.

— Кой те предаде? Искаш ли да отмъстя за теб? — запита живо Жак Колен, опитвайки да се пробуди последното чувство, от което тръпнат тези сърца във върховния момент. — Кой знае, стари друже, дали не бих могъл, като отмъстя за тебе, да те примиря с правосъдието.

Тук убиецът погледна шефа си, затъпял от щастие.

— Обаче — отговори шефът — засега разигравам театро за Теодор. А след успеха на тоя водевил, старче, мога да направя много неща за един от моите приятели, а ти си ми приятел.

— Да видя само, че отлагаш церемонията за оня нещастен Теодор, чуваш ли, ще направя каквото поискаш.

— Ами че то е свършено вече, сигурен съм, че ще запазя главата му от ноктите на съда. Виждаш ли, Ла Пурай, за да се изкара някой от затвора, трябва да си подадем ръка… Нищо не можеш да направиш сам…

— Така е! — възкликна убиецът.

Доверието му бе така затвърдено и вярата му в шефа — толкова фанатична, че Ла Пурай престана да се колебае.

Последно превъплъщение

Ла Пурай издаде тайната на съучастниците си, която бе така добре пазена досега. А това бе всичко, което Жак Колен искаше да знае.

— Ето тайната! В тая кражба Руфар, агентът на Биби-Люпен, влезе като трети заедно с мен и Годе…

— Арашлен ли?… — възкликна Жак Колен, наричайки Руфар с прозвището му на крадец.

— Точно така. Мизерниците ме предадоха, защото познавам скривалището им, а те не знаят къде е моето.

— Ти съживяваш един мъртвец, любов моя! — каза Жак Колен.

— Какво?

— Виж какво значи да ми дадеш цялото си доверие!… — отвърна шефът. — Сега твоето отмъщение е част от играта ми… Не искам да ми казваш къде е скривалището ти, ще ми го съобщиш в последния момент; кажи ми само всичко, отнасящо се до Руфар и Годе.

— Ти си и ще си останеш нашият шеф и аз не искам да имам тайни от тебе — възрази Ла Пурай. — Златото ми е в зимника на къщата, където работи Ла Конор.

— Ти не се ли страхуваш от женската?

— Пфу! Тя нищо не знае за скривалището ми. Аз напих Ла Конор, макар че е жена, която нищо няма да издаде, дори и главата й да е под ножа. Но толкова злато!

— Да, това кара млякото и на най-чистата съвест да вкисне! — съгласи се Жак Колен.

— Така че можех да работя, без никой да ме гледа! Целият курник спеше. Златото е на три стъпки под земята, зад бутилките с вино. А отгоре съм сложил един пласт камъни и хоросан.

— Добре! — каза Жак Колен. — А скривалищата на другите?

— Частта на Руфар е при Ла Конор, в стаята на горката жена, и той я държи с това, защото тя може да излезе съучастница в укриването на парите и да свърши живота си в Сен-Лазар.

— Ах, мошеникът му! Как полицията сама създава крадците! — каза Жак.

— Годе е оставил частта си при сестра си, перачка на фино бельо, честно момиче, което може да си откара пет години пандиз, без да подозира нещо. Другарчето извадило плочки от пода, после пак ги сложило и се разкарало.

— Знаеш ли какво искам от тебе? — каза тогава Жак Колен и хвърли на Ла Пурай хипнотизиращ поглед.

— Какво?

— Да поемеш върху себе си историята на Мадлен…

Ла Пурай направи едно неочаквано рязко движение с тялото си, но под втренчения поглед на шефа бързо зае предишното си положение на послушание.

— Я, какво? Вече се чупиш! Месиш се в играта ми! Я да видим, не е ли все едно дали убийствата са четири или три?

— Може би…

— В името на краля на крадците, ти нямаш кръв във вените. А пък аз мислех да те спасявам!…

— А как!

— Идиот! Ако обещаеш да върнеш златото на семейството, ти се разплащаш и отиваш до живот в каторга. Аз не бих дал и тонинко за главата ти, ако си взема парите, ами че сега ти струваш седемстотин хиляди франка, идиот!

— Шефе, шефе!… — възкликна Ла Пурай на върха на щастието.

— Като не се смята — продължи Жак Колен, — че ще прехвърлим убийствата за сметка на Руфар С един удар пипваме и Биби-Люпен… В ръцете ми е!

Ла Пурай бе поразен от тази идея, очите му се разшириха, той застана като статуя. Арестуван преди три месеца, и намиращ се в навечерието на явяването си пред наказателния съд, съветван от другарите в „Ла Форс“, на които не бе казал кои са съучастниците му, той дотолкова бе изгубил всякаква надежда след разглеждането на престъпленията му, че на нито един от тези отклонили се мъже не би минал през ум подобен план.

Затова сега надеждицата почти го видиотяваше.

— Руфар и Годе ходили ли са вече да гуляят? Да не са помъкнали някои от техните ченгета? — запита Жак Колен.

— Не смеят — отговори Ла Пурай. — Тия мошеници чакат да пукна. Това ми съобщи жена ми по Ла Биф, когато тя идва на посещение при Льо Бифон.

— Добре! До двадесет и четири часа и техните части ще бъдат наши! — провикна се Жак Колен. — Тия мошеници няма да могат като тебе да възстановят парите, ти ще бъдеш чист като сняг, а те — червени от всичката кръв! Благодарение на грижите ми ти ще станеш едно честно момче, повлияно от тях. С парите ти ще уредя алибито ти в другите дела и щом се намериш в каторгата, ще гледаш да се измъкнеш… Такъв живот не е приятен, но все пак е живот!

Очите на Ла Пурай издаваха вътрешно опиянение.

— Старче! Със седемстотин хиляди франка човек има още много радости!… — продължи Жак Колен да опива с надежди другаря си.

— Шефе, шефе!

— Ще смая министъра на правосъдието… А! Руфар ще ми изиграе танца си, този полицейски агент трябва да се премахне. Биби-Люпен е вътре!

— Добре, готов съм! — викна Ла Пурай с дивашка радост. — Казвай, ще изпълня, каквото наредиш.

И той стисна Жак Колен в обятията си, радостни сълзи блеснаха в очите му, толкова спасяването на главата му се видя възможно.

— Това не е всичко — каза Жак Колен. — Съдебната палата има лошо храносмилане, особено при разкриване на нови факти по обвинението. Засега става дума да се представи една жена като престъпница.

— А как? И защо? — запита убиецът.

— Помогни ми и ще разбереш защо!… — отговори Тромп-ла-Мор.

Жак Колен разказа накратко на Ла Пурай тайната на престъплението, разкрито и Нантер, и му изтъкна необходимостта да се намери жена, която би се съгласила да играе ролята на Жинета. После той се отпра ни към Льо Бифон с развеселилия се Ла Пурай.

— Знам колко много обичаш Ла Биф… — каза му Жак Колен.

Погледът, който му хвърли Льо Бифон, бе цяла поема.

— Какво ще прави тя, докато ти си в каторгата?

Една сълза навлажни кръвожадните очи на Льо Бифон.

— Какво ще кажеш, ако я натикам в женското отделение на „Ла Форс“, в „Мадлонет“ на Сен-Лазар за една година, докато те осъдят, заминеш, пристигнеш и избягаш оттам?

— Не можеш да направиш чудеса, тя не е участвувала в никакво престъпление — отвърна любовникът на Ла Биф.

— Ах, Бифон — намеси се Ла Пурай, — нашият шеф е по-всемогъщ и от господа.

— Какви са условните ти думи с нея? — запита Жак Колен Льо Бифон с увереността на господар, който не бива да претърпи отказ.

— Нощ в Париж. С тези думи тя разбира, че лицето е изпратено от мене и ако искаш да ти се подчини, покажи й една петфранкова монета и изречи думите: „Тондиф!“

— Тя ще бъде осъдена заради престъпленията на Ла Пурай, но истината ще се разкрие и ще я помилват след една година на сянка! — каза дълбокомислено Жак Колен и погледна Ла Пурай.

Ла Пурай разбра плана на шефа си и му обеща само с поглед да склони Льо Бифон да съдействува, като накара Ла Биф да приеме това лъжливо съучастничество в престъплението, което той щеше да поеме.

— Довиждане, деца. Скоро ще научите, че съм спасил момчето от ръцете на Шарло — каза Тромп-ла-Мор. — Да, Шарло беше в канцеларията с актьорите си за тоалета на Мадлен! Ето — добави той, — главният прокурор праща да ме викат.

Наистина един надзирател излезе през вратичката и даде знак на този необикновен човек, на когото опасността, надвиснала над младия корсиканец, бе възвърнала дивата сила, с която той умееше да се бори с обществото.

Няма да е безинтересно да се отбележи, че когато взеха от ръцете му тялото на Люсиен, Жак Колен реши в момент на върховна борбеност да опита едно последно превъплъщение, но не вече човешко, а идейно. С една дума, той взе съдбоносно решение подобно на Наполеон в лодката, отвеждаща го към Белерофон. По едно странно стечение на обстоятелствата всичко помогна на този гений на злото и покварата в неговия замисъл.

Ето защо дори неочакваната развръзка на този престъпен живот да загуби малко от свръхестествеността си, която в наши дни се получава по пътя на неприемливи и невероятни неща, необходимо е, преди да влезем с Жак Колен в кабинета на главния прокурор, да отидем заедно с госпожа Камюзо у лицата, които тя посети, докато в „Консиержри“ се разиграваха горните истории. Едно от задълженията, от които историкът на човешките нрави не трябва да отстъпи, е да не изопачава действителността с оглед драматични измислици, особено ако тази действителност е оцветена с известна романтика. Общественият живот, особено животът в Париж, съдържа до такава степен случайности и преплитания на необичайни обстоятелства, че те надминават ежеминутно въображението дори на откривателя! Във волностите си действителността стига до съчетания, недостъпни за изкуството, толкова те са невероятни или не дотам благоприлични, та се налага писателят да ги смекчи, подкастри или поизреже.

Първото посещение на госпожа Камюзо

Госпожа Камюзо опита да си подбере утринен тоалет, който да показва един сравнително добър вкус — доста трудна задача за жената на съдия, живял в провинцията цели шест години. Трябваше, като отиде между осем и девет часа сутринта при маркиза д’Еспар или у херцогиня дьо Мофриньоз, да не даде повод за критика нито на едната, нито на другата. Нека кажем, че макар и по баща Тирнон, Амели-Сесил Камюзо успя само наполовина. Не се ли лъже човек два пъти по облеклото?…

Не можем да си представим колко полезни са жените в Париж за всички видове честолюбци; те са необходими както във висшето общество, така и в света на крадците, където, както вече видяхме, играят огромна роля. Предположете, че под угрозата да изостане от играта някой трябва да говори в определен срок на онова извънредно важно по време на Реставрацията лице, което и днес се нарича „пазител на държавния печат“. Нека това да е човек с най-благоприятно обществено положение, съдия, тоест вътрешен във въпросното учреждение. Съдията е задължен да намери или някой началник-отдел, или частния секретар, или главния секретар и да им докаже необходимостта да бъде приет насаме. Възможно ли е да видите пазителя на държавния печат, когато си поискате? През деня, ако не е в Камарата, той е в Министерския съвет, където подписва документи или приема посетители. Сутрин още спи кой знае къде. Вечер пък има обществени и лични задължения. Ако всички съдии поискаха да ги приеме за щяло и не щяло, министърът на правосъдието би бил претрупан с работа. Така че основанията да бъдете приет незабавно и по лична работа се подлагат на преценката на някое междинно упълномощено за това лице, което се превръща в пречка, във „врата“, която трябва да се отвори, ако там вече не е застанал някой ваш съперник. А пък жената отива направо при друга жена, може да влиза безпрепятствено в спалнята й, като събуди любопитството на камериерката или на господарката й, особено ако дамата е силно заинтересувана или страшно се нуждае от нещо. Наречете тази облечена във власт жена госпожа маркиза д’Еспар, с която и един министър дори трябва да се съобразява; тя написва парфюмирана бележчица, която камериерът й занася на камериера на министъра; той получава писъмцето точно когато се събужда, и веднага го прочита. Дори той в качеството си на министър да е зает, мъжът в него е очарован, че трябва да посети една от цариците на Париж, една от властителките в квартал Сен-Жермен, от любимките на сестрата на краля, на престолонаследницата или на самия крал. Казимир Перне единственият истински министър-председател, който е имала Юлската революция, изоставяше всичко, ако се наложеше да отиде при някой бивш пръв благородник на Шарл X.

Тази теория обяснява въздействието от думи като: „Госпожо, госпожа Камюзо е дошла по бърза работа, вие сте знаели за каква!“, казани на маркиза д’Еспар от камериерката й, която предполагаше, че тя вече се е събудила.

Ето защо маркизата нареди веднага да въведат Амели. Жената на следователя бе изслушана внимателно, а тя започна така:

— Госпожо маркизо, загубени сме, защото отмъстихме за вас.

— Как така, хубавице моя?… — запита маркизата, взирайки се в госпожа Камюзо в полумрака на полуотворената врата. — Божествена сте тази сутрин с тази шапчица. Къде намирате такива модели?…

— Много сте добра, госпожо… Знаете, нали, че начинът, по който Камюзо е разпитвал Люсиен дьо Рюбампре, така е отчаял младежа, че той се обесил в затвора…

— Какво ще стане с госпожа дьо Серизи? — възкликна маркизата, сякаш не знаеше нищо, за да чуе всичко отново.

— Уви! Смятат я за полудяла… — отвърна Амели. — Ах! Ако можете да измолите от негова светлост да извика незабавно чрез някой разсилен мъжа ми в Съдебната палата, министърът ще научи невероятни тайни и сигурно ще ги съобщи на краля… А тогава враговете на Камюзо ще бъдат принудени да млъкнат.

— А кои са враговете на Камюзо? — запита маркизата.

— Ами главният прокурор, а сега и господин дьо Серизи…

— Добре, миличка — каза госпожа д’Еспар, която дължеше на господа дьо Гранвил и дьо Серизи поражението си в грозното дело, което бе завела, за да постави под опекунство мъжа си, — аз ще ви защитя… Аз не забравям нито приятелите, нито враговете си.

Тя позвъни, нареди да вдигнат завесите и денят нахлу вътре на вълни; после поиска да й донесат пособия за писане и надраска набързо една бележка.

— Годар да вземе един кон и да занесе тази бележка в канцлерството. Няма да има отговор — каза тя на камериерката си.

Прислужницата излезе бързо, но въпреки нареждането се забави няколко мига на вратата.

— Значи, има големи тайни? — запита госпожа д’Еспар. — Я ми поразкажете, миличка. Клотилд дьо Гранлийо не е ли замесена в това дело?

— Госпожа маркизата ще узнае всичко чрез негова светлост, защото моят мъж не ми каза нищо, само ме предупреди за опасността, в която се намира. За нас би било по-добре госпожа дьо Серизи да умре, вместо да остане луда.

— Горката жена! — каза маркизата. — Но тя не е ли и без това смахната?

По стотиците начини, по които изричат едно изречение, жените от висшето общество посочват на зоркия наблюдател безкрайния обхват на музикалните нюанси. Душевността се проявява изцяло в гласа, както и в погледа, тя се влияе от светлината и от въздуха елементи, въздействуващи на очите и ларинкса. В ударението, сложено на думите „Горката жена“, маркизата вложи радостта от задоволената омраза, щастието, че е възтържествувала. Ах, какви ли не беди пожелаваше тя на Люсиеновата покровителка! Отмъстителността остава и след смъртта на омразния обект, тя никога не се насища и причинява мрачен ужас. Затова, макар че по природа бе язвителна, кавгаджийка и злобна, госпожа Камюзо остана слисана. Тя не намери какво да възрази и замълча.

— Наистина Диан ми каза, че Леонтин била ходила в затвора — продължи госпожа д’Еспар. — Милата херцогиня е отчаяна от този скандал, защото недостатъкът й е, че обича госпожа дьо Серизи; това е ясно, те и двете обожаваха почти едновременно оня глупчо Люсиен, а нищо не свързва или не разделя по-силно две жени от преклонението им пред един и същ олтар. Затова тази скъпа приятелка прекарала вчера два часа в спалнята на Леонтин. Изглежда, че горката графиня говори страшни работи! Казаха ми, че било просто отвратително!… Жена от доброто общество не би трябвало да изпада в такива пристъпи!… Пфу! Това е чисто физическо влечение… Херцогинята дойде при мене бледа като смъртник, много смелост й е била нужна! В тази история има чудовищни неща…

— Моят мъж ще каже на пазителя на държавния печат всичко, с което може да се оправдае, защото искаха да спасят Люсиен, а той, госпожо графиньо, си изпълни дълга. Един следовател е длъжен да разпитва лицата, поставени в единична килия… в срока, изискван от закона!… Трябвало да запита нещо оня нещастник, който не разбрал, че го разпитват за форма, и веднага направил признания…

— Той беше глупак и нахалник!… — каза сухо госпожа д’Еспар.

Като чу тази присъда, жената на съдията замълча.

— Никога няма да забравя, че пропаднахме на делото за поставяне на господин д’Еспар под настойничество, но това не е грешка на Камюзо! — продължи маркизата след кратко мълчание. — Люсиен, господа дьо Серизи, Бован и дьо Гранвил станаха причина да загубим. С времето бог ще отмъсти за мене! Всички тези хора ще бъдат нещастни. Бъдете спокойна, ще изпратя кавалера д’Еспар при пазителя на държавния печат, за да извика мъжа ви веднага, ако това ще е от ползач…

— Ах, госпожо…

— Слушайте! — каза маркизата. — Обещавам ви лентичката на „Почетния легион“ веднага, още утре! То ще бъде блестящо доказателство за доволството ми от поведението ви в това дело. Да, това ще бъде още нещо в ущърб на Люсиен, то ще го направи още по-виновен! Човек не се беси за удоволствие… Хайде довиждане, мила хубавице!

Второто посещение на госпожа Камюзо

Десет минути по-късно госпожа Камюзо влизаше в спалнята на хубавата Диан дьо Мофриньоз, която, макар и легнала в един часа сутринта, в девет часа още не бе заспала.

Колкото и безчувствени да са херцогините, тези жени, чието сърце е от изкуствен мрамор, не могат да гледат някоя своя приятелка, обладана от лудост, без подобно зрелище да им направи Дълбоко впечатление.

Освен това, макар и прекъснати от осемнадесет месеца, връзките на Диан с Люсиен бяха оставили в съзнанието на херцогинята доста много спомени, така че зловещата смърт на младия човек нанесе и на нея страшен удар. През цялата нощ пред нея се бе явявал образът на красивия младеж, пленителен, поетичен, който така хубаво умееше да люби, но обесен, както го описваше Леонтин в пристъпите на треската. Тя пазеше от Люсиен красноречиви, упоителни писма, подобни на писмата на Мирабо до Софи, но по-литературни, по-изискани, защото бяха продиктувани от най-буйна страст — тщеславието. Главата на Люсиен се бе завъртяла от щастието да притежава най-очарователната от всички херцогини и от лудостите, които тя бе правила за него. Тщеславието на любовника бе вдъхновявало поета. Затова, както старци пазят непристойни картини, херцогинята бе запазила тези вълнуващи писма заради преувеличените възхвали, дадени на онова, което бе най-благородно у нея.

„И да умре в един отвратителен затвор!“ — казваше си тя, стискайки с ужас писмата, защото камериерката й почука тихичко на вратата.

— Госпожа Камюзо по извънредно важна работа, която засягала и госпожа херцогинята — каза камериерката.

Диан скочи страшно изплашена.

— О — каза тя, като видя Амели, която бе приела съответното изражение, — разбирам всичко. Става въпрос за писмата ми!… Ах, писмата ми!… Писмата ми!…

И тя падна на едно канапенце, защото си спомни, че в изблик на любов бе отговорила в същия тон на Люсиен, че бе възхвалявала поетичното у мъжа, тъй както той бе славил женските прелести, и то с каква само възторженост!

— Уви! Така е, госпожо, идвам да спася нещо по-важно от живота ви! Става дума за вашата чест… Плате на себе си, облечете се и да отидем при херцогиня дьо Гранлийо, защото за ваше щастие не само пие сте се изложили.

— Казаха ми, че вчера в Съдебната палата Леонтин изгорила всички писма, намерени у нещастния Люсиен.

— Да, госпожо, но зад Люсиен стои Жак Колен! — извика жената на следователя. — Вие все забравяте злокобната дружба, единствена причина за смъртта на очарователния младеж, за когото всички съжаляваме. Този каторжнически Макиавели никога не загубва самообладание. Господин Камюзо е уверен, че това чудовище е скрило на сигурно място писмата, които най-много излагат любовниците на неговия…

— Приятел — каза бързо херцогинята. — Имате право, хубавице моя, трябва да отидем да се посъветваме у Гранлийо. Ние всички сме заинтересувани в това дело и за щастие господин дьо Серизи ще ни подаде ръка…

Както видяхме от сцените в „Консиержри“, крайната опасност има същото страшно въздействие върху душата, както силните реактиви — върху тялото. Тя е като нравствена волтова дъга. Може би не е далеч денят, когато ще бъде открит начинът, по който чувството се сгъстява по химически път, превръща се във флуид, подобен на електричеството.

И каторжникът, и херцогинята еднакво отговориха на удара. Тази потисната до смърт жена, която не бе спала, тази херцогиня, която така трудно си подбираше тоалета, придоби сили като подгонена лъвица и присъствие на духа като генерал в разгара на боя. Диан избра сама дрехите си и се облече бързо като кокетка, която няма камериерка. То бе такова чудо, че прислужницата и остана смаяна и за известно време неподвижна, толкова бе изненадана, като видя по риза господарката си, която може би нарочно остави жената на съдията да съзре през светлата замъглеиост на плата бялото й тяло, съвършено като тялото на Венера от картишата на Канова. Тя приличаше на скъпоценност, обвита в копринена хартия. Диан се сети изведнъж къде е прибран корсетът й за любовни похождеиия, оня корсет, който се закопчава отпред и спестява на бързащите жени умората и времето, загубено при завързването на ширитите. Вече бе сложила дантелите на ризата си и подредила както подобава прелестното деколте, когато камериерката и донесе фустата и роклята и довърши обличането. Докато Амели, подканена със знак от прислужницата, закопчаваше роклята отзад, камериерката донесе чорапи от шотландски памук, велурени обувки, шал и шапка. Двете с Амели я обуха.

— Вие сте най-красивата жена, която съм виждала — каза хитро Амели и целуна разчувствувано изящното и гладко коляно на Диан.

— Няма друга като госпожата — добави и камериерката.

— Хайде, Жозет, млъкнете! — възрази херцогинята.

— Нали, сте с кола? — обърна се тя към госпожа Камюзо. — Хайде, хубавице моя, по пътя ще приказваме.

И херцогинята се спусна тичешком по голямата стълба на двореца Кадинян, като слагаше по пътя ръкавиците си — нещо, което никога не й се бе случвало.

— У Гранлийо, бързо! — каза тя на един от слугите, давайки му знак да се качи отзад на колата.

Прислужникът се поколеба, защото колата беше файтон.

— Ах, госпожо херцогиньо, вие не ми казахте, че младият човек имал и ваши писма! В такъв случай Камюзо щеше да постъпи иначе…

— Толкова бях погълната от грижите на Леонтин, че съвсем забравих за себе си — отговори тя. — Миналия ден горката жена бе вече почти луда, можете да си представите какво разстройство предизвика у нея онази съдбоносна случка! Ах, да знаете, миличка, каква сутрин сме изживели вчера… Наистина просто да се откажеш от любовта. Вчера, когато някаква отвратителна старица, търговка на тоалетни принадлежности, но мъжкарана, ни завлече двете с Леонтин във вонящия и окървавен вертеп, наречен „правосъдие“, аз й казах, като я водех към Съдебната палата: „Не трябва ли и ние да паднем на колене и да извикаме като госпожа дьо Нюсенжан, когато по пътя за Неапол преживяла страхотна буря в Средиземно море: «Боже мой! Спасете ме и се отказвам от любовта!»“ Така е, ето два дни, които никога няма да забравя! Колко глупаво, че сме писали тия писма!… Но когато сме влюбени и получаваме писма, които изгарят сърцата ни, като ги четем, всичко пламва! И благоразумието изчезва! И също пишем…

— Защо да се пише, щом може да се действува! — каза госпожа Камюзо.

— Толкова е приятно да погубваш себе си!… — продължи гордо херцогинята. — Това е то сладострастието на душата…

— Хубавите жени имат извинение — възрази скромно госпожа Камюзо, — на тях много по-често им се удава случай, отколкото на нас, останалите жени, да се подадат на изкушението!…

Херцогинята се усмихна.

— Ние винаги даваме прекалено много — продължи Диан дьо Мофриньоз. — И аз ще започна да правя като онази жестока госпожа д’Еспар.

— А какво е правила тя? — запита любопитно жената на съдията.

— Писала е хиляда любовни писъмца…

— Само това ли!… — прекъсна госпожа Камюзо херцогинята.

— Да, миличка, но в тях не можело да се намери нито едно изречение, което да я изложи…

— Вие не бихте могли да бъдете толкова студена и предпазлива — отговори госпожа Камюзо. — Като жена сте от онези ангели, които не умеят да устояват на дявола…

— Заклела съм се никога вече да не пиша писма. През целия си живот съм писала само на клетия Люсиен… Ще запазя писмата му до смъртта си! Скъпа моя, те са като огън, а човек има понякога нужда…

— А ако ги намерят!… — рече госпожа Камюзо с леко, свенливо движение.

— О, ще кажа, че са писма от роман, който съм започнала да пиша. Защото аз всичко съм преписвала, миличка, а оригиналите съм изгорила!

— 0, госпожо, нека ги прочета, за награда…

— Може би — отговори херцогинята. — Ще видите тогава, миличка, че Люсиен не е писал такива писма на Леонтин!

Последните думи издаваха напълно жената, жената от всички времена и от всички страни.

Един истински благородник, обречен на забрава

Като жабата от баснята на Лафонтен и госпожа Камюзо не се свърташе в кожата си от удоволствие, че влиза в дома на Гранлийо заедно с красивата Диан дьо Мофриньоз. През тази сутрин тя щеше да създаде една от връзките, от които толкова много се нуждае честолюбието! Вече чуваше как й казват: „Госпожа председателшата“. Изпитваше неизразима радост, че тържествува над огромни пречки, най-голямата от които бе неспособността на мъжа й, за която хората не знаеха, но която й бе добре известна! Да накараш едни посредствен човек да напредне! За една жена, както и за кралете, това значи да си доставиш удоволствието, към което се стремят толкова големи актьори, а именно сто пъти да играят в една и съща лоша пиеса. Опиянение на егоизма! С една дума, това са своего рода сатурналиите на властта! Властта доказва собствената си мощ не иначе, а чрез особена злоупотреба, като коронясва някоя глупост с венеца на успеха, с което оскърбява гениалността — единствената сила, която абсолютни та пласт не може да засегне. Званието, дадено на коня на Калигула — този императорски фарс, — е имало и винаги ще има голям брои подражания.

За няколко минути Диан и Амели се прехвърлиха от елегантното безредие в спалнята на хубавата Диан в строго подредения и величествен разкош на херцогиня дьо Гранлийо.

Тази извънредно набожна португалка ставаше винаги в осем часа, за да отиде на богослужението в църквичката „Сент-Валери“, параклис към „Сен-Тома-д’Акен“, която тогава се намираше на площад Де-з-Енвалид. Параклисът, който днес е разрушен, бе пренесен на улица Бургон до построяването на църква в готически стил, за която казват, че щяла да бъде посветена на Сент-Клотилд.

Още при първите думи, пошепнати от Диан дьо Мофриньоз на ухото на херцогиня дьо Гранлийо, благочестивата жена излезе бързо и доведе господин дьо Гранлийо. Херцогът хвърли към госпожа Камюзо бързия поглед, с който големите велможи подлагат на преценка един цял живот, а често дори и човешката душевност, облеклото на Амели му помогна да отгатне какво е било съществуването й, докато стигне от Алансон до Мант и от Мант до Париж.

Ах, ако знаеше за тази негова дарба, съпругата на следователя нямаше да понесе леко учтивата ирония на погледа му, в който тя съзря само вежливост. Незнанието е също така преимущество, както и изтънчеността.

— Това е госпожа Камюзо, дъщеря на Тирион, един от разсилните в Министерския съвет — каза херцогинята на мъжа си.

Херцогът поздрави много учтиво съпругата на съдебния служител и важното му изражение малко се посмекчи. В този миг влезе камериерът, за когото херцогът бе позвънил.

— Вървете на улица Оноре-Шьовалие, вземете кола. Позвънете на номер 10. Кажете на прислужника, който ще ви отвори, че моля господаря му да намине към мен; ако е в къщи, доведете го веднага. Послужете си с името ми, то ще ви бъде достатъчно, за да се справите с всякакви пречки. Гледайте всичко това да не ви отнеме повече от четвърт час.

Щом излезе прислужникът, дойде камериерът на херцогинята.

— Вървете от мое име при херцог дьо Шолийо и му предайте тази визитна картичка.

Херцогът подаде картичката си, пречупена по особен начин. Когато тези двама приятели чувствуваха потребност да се видят начаса по някаква бърза и тайна работа, по която не биваше да се пише, те се предупреждаваха по този начин.

Виждате, че на всяко обществено стъпало обичаите си приличат и се различават само в маниера, подхода, оттенъците. Висшето общество също има свой жаргон, само че го наричат стил.

— Съвсем сигурна ли сте, госпожо, че съществуват писма, уж писани от госпожица Клотилд дьо Гранлийо до този млад човек? — запита херцог дьо Гранлийо.

И погледна госпожа Камюзо, както морякът хвърля лот в морето да измери дълбочината.

— Не съм ги видяла, но има такава опасност — отговори тя, трепвайки.

— Дъщеря ми не е писала нищо, което да не може да се прочете! — викна херцогинята.

„Горката херцогиня!“ — помисли Диан и така погледна херцог дьо Гранлийо, че той изтръпна.

— Ти какво мислиш, скъпа моя Диан? — каза той на ухото на херцогиня дьо Мофрнньоз, като я отведе до прозореца.

— Клотилд е толкова луда по Люсиен, драги, че му е дала среща, преди да замине. Ако не е била младата Льононкур, тя може би е щяла да избяга с него в гората на Фонтенбло! Зная, че Люсиен е писал на Клотилд писма, от които може да се замае главата и на една светица! Ние сме три Евини дъщери, изкусени от змията на писмовността.

Херцогът и Диан се върнаха при херцогинята и госпожа Камюзо, които тихичко разговаряха. Като следваше съветите на херцогиня дьо Мофриньоз, Амели се представяше за набожна, та да спечели сърцето на гордата португалка.

— Ние сме във властта на долен избягал каторжник! — заяви херцогът и направи особено движение с рамене. — Ето какво значи да приемаш в дома си хора, за които, не си съвсем сигурен! Преди да приемеш някого, трябва да познаваш добре състоянието му, семейството му и цялото му минало…

Това изречение изразява поуката от нашия разказ от аристократична гледна точка.

— Свършено е вече — каза херцогиня дьо Мофриньоз. — Да помислим сега как да спасим горката госпожа дьо Серизи, Клотилд и мен…

— Трябва да почакаме Анри, изпратих да го повикат; всичко обаче зависи от лицето, което Жанти отиде да потърси. Дано даде бог това лице да е в Париж! Госпожо — обърна се той към госпожа Камюзо, — благодаря ви, че сте помислили за нас…

Това означаваше, че госпожа Камюзо трябва да си тръгне. Дъщерята на разсилния от Министерския съвет бе достатъчно умна, за да разбере какво иска да й каже херцогът, и стана; но херцогиня дьо Мофриньоз улови Амели за ръката с чаровната прелест, с която печелеше толкова много доверие и приятелски чувства, и я посочи някак преднамерено на херцога и херцогинята.

— Дори да оставим това, че се е вдигнала още в зори да спасява всички нас, аз ви моля заради мене да не забравяте милата госпожа Камюзо. Преди всичко тя ми е правила услуги, които се запомнят завинаги; освен това ни е извънредно предана — и тя, и мъжът й. Обещах да й помогна за службата на съпруга й и ви моля от любов към мене да го вземете под ваша закрила.

— Няма нужда от тази препоръка — отговори херцогът на госпожа Камюзо. — Родът Гранлийо никога не забравя направените услуги. След известно време верноподаниците на краля ще имат възможност да се отличат и да докажат предаността си; вашият съпруг също ще бъде поставен на изпитание…

Госпожа Камюзо си тръгна горда, щастлива и надута до пукване. Тя си отиде в къщи ликуваща, възхитена от себе си; подиграваше се с враждебните чувства на главния прокурор и си казваше: „Защо ли не разкараме господин дьо Гранвил!“

Неизвестният и всесилен Корантен

Време бе за тази буржоазка да си тръгне. Херцог дьо Шолийо, един от приближените на краля, я срещна на външните стълби.

— Анри — извика херцог дьо Гранлийо, като чу, че лакеят съобщава за пристигането на приятеля му, — моля ти се, тичай в двореца и говори с краля, ето за какво става дума… — И той отведе херцога до прозореца, където вече бе говорил с лекомислената и изящна Диан.

От време на време херцог дьо Шолийо поглеждаше крадешком към тази лудетина, която отговаряше на скритите му погледи, макар че разговаряше с набожната херцогиня и слушаше упреците й.

— Скъпо дете — каза най-сетне херцог дьо Гранлийо, като свърши разговора насаме, — бъдете по-разумна! Слушайте! — добави той, като улови ръцете на Диан. — Научете се да пазите благоприличие, не се излагайте, не пишете никога писма! Писмата, скъпа моя, са станали причина за толкова лични нещастия, колкото и за обществени беди… Онова, което би могло да се прости на момиче като Клотилд, влюбено за първи път, е неизвинително за…

— … стар гренадир, който е влизал в бой! — каза херцогинята и направи муцунка на херцога. Тази мимика, както и шегата предизвикаха усмивки по отчаяните лица на двамата херцози и дори на набожната херцогиня. — Вече четири години не съм писала любовни писъмца!… Спасени ли сме? — запита Диан, като криеше зад детинщините дълбокото си безпокойство.

— Не още — отговори херцог дьо Шолийо, — защото не знаете колко трудно е да се извърши произвол. За един конституционен крал това е нещо като изневярата за омъжената жена. То е изневяра за него.

— Негова слабост! — каза херцог дьо Гранлийо.

— Забранен плод! — допълни засмяно Диан. — О, как бих искала да съм правителство; защото нямам вече от тия плодове, всичко съм изяла.

— О! Скъпа! Скъпа! — каза набожната херцогиня. — Много далеч отивате.

Чувайки трясъка на кола, спряла бързо пред външното стълбище, двамата херцози се поклониха пред дамите и отидоха в кабинета на херцог дьо Гранлийо, където бе въведен жителят на улица Оноре-Шьовалие, не друг, а самият началник на контраполицията на двореца, на политическата полиция — неизвестният и всесилен Корантен.

— Заповядайте, заповядайте, господин дьо Сен-Дьони — покани го херцог дьо Гранлийо.

Изненадан, че херцогът си спомня толкова добре за него, Корантен се поклони дълбоко пред двамата велможи и мина пред тях.

— Става дума пак за същото лице или за нещо във връзка с него, драги господине — каза херцог дьо Гранлийо.

— Но нали той е мъртъв — каза Корантен.

— Остава другарят му — забеляза херцог дьо Шолийо, — опасен другар.

— Каторжникът Жак Колен! — добави Корантен.

— Говори, Фердинан — каза херцог дьо Шолийо на бившия посланик.

— Този нещастник е опасен — започна херцог дьо Гранлийо, — защото с цел за изнудване се е добрал до писмата, писани от госпожи дьо Серизи и дьо Мофриньоз до неговото изчадие Люсиен Шардрн. Изглежда, че у младия човек е било система да изтръгва от жените страстни писма в отговор на неговите: казват, че и госпожица дьо Гранлийо също му била писала, опасяваме се от това, по нищо сигурно не знаем, тя е на път…

— Младежът не беше способен на такива колекции… — отговори Корантен. — Това е предпазна мярка, взета от абат Карлос Ерера!

Корантен се облегна в креслото, в което седеше, и се замисли. „Пари — казваше си той. — Този човек има повече пари от нас. Естер Гобсек му стана примамка да спечели два милиона в блатото от златни монети, наречено «Нюсенжан».“

— Господа, наредете да ми се дадат пълномощия от съответните лица и аз ще ви отърва от този човек!…

— А… писмата? — запита херцог дьо Гранлийо.

— Слушайте, господа — продължи Корантен, като стана и показа разпаленото си лисиче лице. Той сложи ръце в джобовете на дългия си чер вълнен панталон. (Този голям актьор в историческата драма на нашето време бе сложил само жилетка и редингот и не бе имал време да смени панталоните си от сутринта, но знаеше чудесно колко са признателни силните на деня за бързината, проявена при определени обстоятелства.) После закрачи назад-напред из кабинета като близък човек и започна да разсъждава на глас, сякаш беше сам:

— Той е каторжник, можем да го хвърлим без съд в карцера в Бисетр, без никаква възможност да се свързва с външния свят, и да го оставим да пукне там… Възможно е обаче, предвиждайки такова нещо, да е дал нареждания на съучастниците си!

— Но той и тук е сам в килия — каза херцог дьо Гранлийо, — и то още от случайното му залавяне при онова момиче.

— Съществуват ли единични килии за такива типове като него? — отвърна Корантен. — Той е силен като… като мен!

„Какво да правим?“ — запитаха се с поглед двамата херцози.

— Можем веднага да върнем този престъпник в каторгата… В Рошфор ще умре след шест месеца! О, няма да има престъпление! — добави той в отговор на едно движение на херцог дьо Гранлийо. — Какво искате? Каторжникът не може да издържи повече от шест месеца на горещото лято, когато го задължават да работи сред вонящите изпарения на река Шарант. Но това е приемливо само в случай, че нашият човек не е взел мерки за писмата. Ако се пази от противниците си — а това е вероятно, — трябва да открием какви мерки е взел. Ако оня, който държи писмата, е беден човек, може да бъде подкупен… значи, трябва да накараме Жак Колен да се разбъбре! Какъв двубой! В него ще бъде победен. По-добре би било да се купят тези писма в замяна на други… на писма за помилване… и да се остави тоя човек на мое разположение. Жак Костен е единственият, който може да работи на мое място, след като нещастният Контансон и скъпият Пейрад не са вече живи. Жак Колен уби тези двама несравними шпиони, сякаш за да направи място за себе си. Виждате, господа, че трябва да ми дадете пълна свобода на действие. Жак Колен е в „Консиержри“. Аз отивам при господин дьо Гранвил в прокуратурата. А вие изпратете някое доверено лице, което да ме намери там; трябва ми или писмо, което да покаже на господин дьо Гранвил, който нищо не знае за мене (а това писмо аз ще го връча на министър-председателя), или някой много влиятелен човек, с когото да разговарям… Имате половин час на разположение, защото ми е нужен около половин час, за да се облека, тоест да стана такъв, какъвто трябва да бъда в очите на господин главния прокурор.

— Господине — каза херцог дьо Шолийо, — познавам отличното ви умение, затова отговорете ми само с „да“ или „не“. Отговаряте ли за успеха?

— Да, ако имам неограничени права и ако ми дадете честна дума, че никога няма да ме разпитвате по този въпрос. Планът ми е готов.

Този зловещ отговор предизвика у двамата велможи леко потръпване.

— Добре, господине! — отговори херцог дьо Шолийо. — Ще прехвърлите тази история за сметка на задачите, с които обикновено се занимавате.

Корантен се поклони пред двамата херцози и излезе.

Анри дьо Льононкур, за когото Фердинан дьо Гранлийо бе наредил да държат готова една кола, отиде веднага при краля, когото той можеше да вижда по всяко време поради поста си.

Така сплелите се различни интереси на горния и на долния край на обществото щяха да се срещнат до един в кабинета на главния прокурор, доведени там по необходимост от трима мъже: господин дьо Гранвил, представляващ правосъдието; Корантен — представляващ интересите на семейството, и страшният им противник Жак Колен — олицетворение на общественото зло с неговата първобитна сила.

Какъв двубой между правосъдието и самовластието, обединили се срещу каторгата и нейните хитрости! Каторгата, този символ на дързостта, унищожителка на пресметливостта и на мъдруването, за която всички средства са добри, която не е лицемерна като произвола и олицетворява в най-уродливата й форма заинтересуваността на прегладнелия стомах, кръвопиещия и стремителен протест на глада! Нападение и отбрана! Двубой между кражбата и собствеността! Постановка във възможно най-тясното поле на действие на страшния проблем за човека в обществото и в природното му състояние. Това бе, с една дума, страхотно и живо изображение на антиобществените компромиси, извършвани от прекалено слабите представители на властта с дръзки бунтовници.

Мъките на един главен прокурор

Когато съобщиха на главния прокурор, че е дошъл господин Камюзо, той със знак нареди да го пуснат да влезе. Господин дьо Гранвил, който предчувствуваше това посещение, пожела да се разбере със следователя как да приключи делото Люсиен. А това приключване не можеше да стане вече, както го бяха намислили заедно с Камюзо предната вечер, преди смъртта на нещастния поет.

— Седнете, господин Камюзо — каза господин дьо Гранвил и се отпусна в креслото си.

Насаме със следователя прокурорът показа колко много бе отпаднал. Камюзо се вгледа в господин дьо Гранвил и забеляза по иначе така решителното му лице почти смъртна бледост, крайна умора и пълно униние, което издаваше, че той страда може би повече, отколкото осъденият на смърт, на когото писарят бе прочел отговора, с който се отхвърляше молбата му за помилване. А на езика на Темида подобно четиво означава: „Пригответе се, настъпил е последният ви час!“

— По-късно ще дойда, господин графе — каза Камюзо, — макар че въпросът е спешен…

— Останете — отговори главният прокурор с достойнство. — Истинските съдебни сановници, господине, трябва да приемат страданието и да умеят да го прикриват. Виновен съм, щом сте схванали безпокойството ми…

Камюзо махна с ръка.

— Да даде бог, господин Камюзо, да не узнаете тези върховни повели на нашия живот! Човек може да не издържи и от по-малко нещо! Прекарах нощта до един от най-близките си приятели, а аз имам само двама приятели, граф Октав дьо Бован и граф дьо Серизи. Бяхме заедно, господин дьо Серизи, граф Октав и аз, от шест часа вчера вечер до шест часа тази сутрин, като се редувахме около леглото на госпожа дьо Серизи и всеки път се бояхме да не я намерим умряла или луда завинаги. Деплен, Бианшон, Синар и двете болногледачки не напуснаха спалнята й. Графът обожава жена си. Помислете си каква нощ съм прекарал между една жена, полудяла от любов, и моя приятел, луд от отчаяние. Държавният мъж остава мъдър в отчаянието си! Спокоен, сякаш заседаваше в Държавния съвет, Серизи се превиваше в креслото си, за да остане пред нас, със спокойно лице. А пот обливаше напрегнатото му от работа чело. Капнал за сън, спах от пет часа до седем и половина, а тук трябваше да бъда в осем и половина, за да издам заповед за една екзекуция. Повярвайте ми, господин Камюзо, когато един прокурор се е въртял цяла нощ в бездната на страданието с усещането, че божията ръка е протегната над хорските дела, че тя нанася удар в благородните сърца, много му е трудно да седне пред палача и да каже хладнокръвно: „Отсечете тази глава в четири часа! Унищожете едно пълно с живот, сила и здраве божие създание!“ А това е моят занаят!… Потънал в скръб, аз трябва да издам заповед да се издигне ешафод…

Осъденият не знае, че прокурорът изпитва мъки, равностойни на неговите. В този момент аз представлявам отмъщаващото си общество, а той — престъплението, което трябва да се изкупи, ние сме двете лица на един и същи дълг, два живота, съединени за миг от ножа на закона. Но кой се смилява над тези толкова дълбоки мъки на прокурора? Кой му дава утеха?… Честта ни повелява да ги погребем дълбоко в сърцето си! Свещеникът, отдал живота си на бога, войникът и хилядите му събратя, паднали за родината, ми се виждат по-щастливи от прокурора с неговите съмнения, страхове и страшна отговорност.

Знаете, че предстои екзекуцията на един млад двадесет и седем годишен мъж, хубав като нашия вчерашен покойник и също така рус, чиято смъртна присъда успяхме да получим въпреки очакванията ни; защото срещу него имаше доказателства само за укриване. Макар и осъден, този момък не призна! Цели седемдесет дни издържа на всички изпитания и непрекъснато твърди, че е невинен. От два месеца на плещите ми тежат две човешки съществувания. О, бих дал една година от живота си да признае, защото трябва да успокоя съдебните заседатели!… Помислете си какъв удар ще се нанесе на правосъдието, ако един ден се открие, че престъплението, за което той ще умре, е било извършено от друг!

В Париж всичко добива страшно значение, и най-малките съдебни произшествия приемат политическа отсенка.

Съдебните заседатели — институцията, считана за толкова силна от революционните законодатели — е елемент на обществена разруха; тя не изпълнява задачата си и не пази достатъчно обществото. Съдебните заседатели си играят със своите задължения. Те се делят на два лагера, единият от които отхвърля смъртното наказание, а от това се получава пълно сриване на равенството пред закона. Едно отвратително престъпление като отцеубийството например се оправдава в един департамент, а в друг наказват някое обикновено престъпление със смърт. Какво би станало, ако в нашия съд в Париж екзекутират един невинен?

— Той е избягал каторжник — забеляза боязливо господин Камюзо.

— В ръцете на опозицията и на пресата той ще се превърне в агнец божи! — възкликна господин дьо Гранвил. — А опозицията ще бъде в благоприятно положение и ще го изкара невинен, защото той е корсиканец, фанатизиран в разбиранията на своята страна, и убийствата му са резултат на така наречената vendetta26!… На този остров, като убиеш врага си, смяташ се и те смятат за най-почтен човек.

Ах, когато са на мястото си, прокурорите са много нещастни хора! Слушайте! Те би трябвало да живеят отделно от обществото, както някога са живели първосвещениците. Хората ще ги виждат само когато излизат от килиите си в определени часове, важни и почтени старци, раздаващи правосъдие като първожреците в древността, които, са обединявали съдебната и жреческа власт! Щяха да ни виждат само седнали на служебното място… А днес ни виждат как страдаме или се забавляваме като всички други!… Виждат ни в салоните, в къщи, ние сме граждани с човешки страсти и вместо да вдъхваме страх, предизвикваме смях…

Този изблик, прекъсван от паузи и възклицания и придружен от красноречиви жестове, трудно изразими на книга, накара Камюзо да потръпне.

Какво да се прави?

— И аз, господин главен прокурор, започнах от вчера да изучавам мъките на нашата професия — каза Камюзо. — Едва не умрях, като чух за смъртта на младия човек, нещастникът не разбра пристрастието ми към него и сам се уплете…

— Е! Не трябваше да го разпитвате! — извика господин дьо Гранвил. — Колко лесно е да направиш услуга, като се въздържиш от нещо!…

— А законът! — отвърна Камюзо. — Той бе арестуван от два дни!…

— Нещастието е станало — продължи главният прокурор. — Аз поправих, доколкото можах, разбира се, непоправимото. Колата и хората ми са на разположение на погребалното шествие на този нещастен, но слабохарактерен поет. Серизи постъпи като мен и нещо повече, прие задължението спрямо нещастника да стане изпълнител на завещанието му. В замяна на това обещание той получи от жена си един поглед, в който блесна лъч от здрав разум. Освен това граф Октав ще присъствува лично на погребението.

— Добре, господин графе — каза Камюзо, — да довършим тогава започнатото. Остава ни един много опасен обвиняем. Това е, както много добре знаете, Жак Колен. Истината за този негодник ще блесне и…

— Загубени сме! — извика господин дьо Гранвил.

— Точно сега той е при вашия осъден на смърт, който някога в каторгата му е бил приятел като Люсиен… негов любимец! Биби-Люпен се преоблече като стражар, за да присъствува на срещата…

— Отде накъде се намесва и съдебната полиция? — запита главният прокурор. — Тя трябва да действува само по мое нареждане!…

— Цялата „Консиержри“ ще узнае, че сме задържали Жак Колен… Добре! Дойдох да ви кажа, че този голям и смел престъпник сигурно притежава най-излагащите писма от кореспонденцията на госпожа дьо Серизи, херцогиня дьо Мофриньоз и госпожица Клотилд дьо Гранлийо.

— Сигурен ли сте в това?… — запита господин дьо Гранвил с израз на болезнена изненада.

— Сам преценете, господин графе, имам ли основание да се опасявам от подобна беда. Когато отворих връзката с писма, взети в дома на нещастния младеж, Жак Колен хвърли към тях проницателен поглед и усмивка на задоволство, в чието значение един съдия-следовател не може да се измами. Един толкова голям престъпник като Жак Колен ще гледа да не изпусне подобно оръжие. Какво ще кажете, ако тези документи попаднат в ръцете на защитник, когото този мошеник ще избере измежду враговете на правителството и на аристокрацията? Жена ми, към която херцогиня дьо Мофриньоз е била много добра, отиде да я предупреди и навярно сега са у Гранлийо, където са отишли да се посъветват…

— Срещу този човек не бива да се води дело! — извика главният прокурор, стана и закръстосва с големи крачки кабинета си. — Навярно е сложил писмата на сигурно място…

— Зная къде — каза Камюзо.

С тези си единствени думи следователят зачеркна всякакви предубеждения на главния прокурор против него.

— Да чуем!… — каза господин дьо Гранвил, като сядаше.

— Като идвах от къщи към Съдебната палата, размислих много дълбоко по това отчайващо дело. Жак Колен има леля, истинска, не измислена, за която политическата полиция е изпратила сведения в Префектурата. Той е възпитаникът и богът на тази жена, сестра на баща му, която се нарича Жаклин Колен. Тази нахалница има магазинче за дамски принадлежности и благодарение на връзките, които си е създала в тази търговия, е успяла да проникне в много семейни тайни. Жак Колен може да е поверил съхраняването на спасителните за него писма само на нея; да я арестуваме…

Главният прокурор хвърли на Камюзо лукав поглед, който като че ли казваше: „Този човек не е толкова глупав, колкото го мислех вчера, само че е още млад и не умее да държи юздите на Темида.“

— Но — продължаваше Камюзо, — за да успеем, трябва да изменим всички мерки, които взехме вчера, затова дойдох да искам от вас съвет и да получа нарежданията ви…

Главният прокурор взе ножа за разрязване на книги и почука лекичко с него по ръба на масата с движение, присъщо на всички потънали в размисъл хора.

— Три големи семейства в опасност! — възкликна той. — Не бива да допуснем нито една неуместна постъпка!… Вие сте прав, да последваме преди всичко правилото на Фуше: „Да арестуваме!“ Жак Колен трябва веднага да бъде върнат в единичната килия.

— По този начин признаваме, че е каторжник! А това значи да се хвърли петно на паметта на Люсиен…

— Каква отвратителна история! — каза Гранвил. — Във всичко се крие опасност.

В този миг директорът на „Консиержри“ влезе, без да чука; а кабинетът на главния прокурор е така добре охраняван, че само близките на прокуратурата могат да чукат на вратата.

— Господин графе — каза господин Голт, — арестуваният на име Карлос Ерера желае да говори с вас.

— Разговарял ли е с някого? — запита главният прокурор.

— Със затворниците, защото е на двора от около седем часа и половина. Видял се е и с осъдения на смърт, който, изглежда, също е разговарял с него.

Спомняйки си една дума на господин Камюзо, осенила го като лъч светлина, господин дьо Гранвил съзря ползата, която можеха да имат от признаването на дружбата на Жак Колен с Теодор Калви, за да получат писмата.

Един театрален ефект

Щастлив, че намира причина за отлагане на смъртната присъда, главният прокурор кимна на господин Голт да отиде при него.

— Възнамерявам — каза му той — да отложа екзекуцията за утре; но това отлагане да не се разбере в „Консиержри“. Никому нито дума. Да излезе така, че уж палачът отишъл да следи за подготовката на екзекуцията. Изпратете ми под много добра охрана испанския свещеник, искат го от испанското посолство. Стражата да преведе Карлос Ерера по вашата стълба, за да не може да се срещне с никого. Предупредете хората си да го държат от двете страни и да не го пускат до вратата на кабинета ми. Сигурен ли сте, господин Голт, че този опасен чужденец е разговарял само със затворниците?

— А! Точно когато излизаше от килията на осъдения на смърт, една дама пожела да го види…

Тук двамата съдебни сановници размениха по един поглед, но какъв поглед!

— Каква дама? — запита Камюзо.

— От неговата енория… някаква маркиза — отговори господин Голт.

— От зло по-зло! — извика господин дьо Гранвил, като гледаше господин Камюзо.

— Жандармите и надзирателите ги заболя главата от нея — продължи господин Голт объркан.

— Във вашата служба няма незначителни неща — каза строго главният прокурор. — „Консиержри“ не току-така е обградена със стени. Как е влязла тази жена?

— С редовен пропуск, господине — отговори директорът. — Тази отлично облечена дама, която бе придружена от лакей с ливрея и от друг прислужник и бе с великолепен екипаж, дойде да види изповедника си, преди да отиде на погребението на онзи нещастен младеж, чието тяло наредихте да вдигнат…

— Донесете ми пропуска от Префектурата — каза господин дьо Гранвил.

— Издаден е по препоръката на негово превъзходителство граф дьо Серизи.

— Как изглеждаше тази жена? — запита главният прокурор.

— Стори ми се жена от доброто общество.

— Видяхте ли лицето й?

— Носеше черен воал.

— Какво си казаха?

— Ами набожна жена беше, с молитвеник… какво би могла да каже?… Поиска от абата да я благослови, коленичи…

— Дълго ли разговаряха? — запита следователят.

— По-малко от пет минути; но никой от нас нищо не разбра от приказките им, като че ли говореха на испански.

— Разкажете ми всичко, господине — каза главният прокурор. — Повтарям. И най-малката подробност е за нас от огромен интерес. Това да ви служи за урок!

— Тя плачеше, господине.

— Плачеше ли наистина?

— Не можахме да видим, защото криеше лицето си в кърпичката. Остави триста златни франка за затворниците.

— Не е тя! — извика Камюзо.

— А Биби-Люпен — продължи господин Голт — се провикна: „Това е крадла.“

— Той разбира от тия работи — каза господин дьо Гранвил. — Издайте заповед — обърна се той към Камюзо — и запечатайте бързо всичко в дома й, навсякъде! Но как е получила препоръка от господин дьо Серизи?… Донесете ми разрешителното от Префектурата… Вървете, господин Голт! Веднага ми изпратете този абат. Докато го държим туй, опасността не може да стане по-голяма. А с един двучасов разговор може да се извърви много път в душата на човека.

— Особено прокурор като вас — забеляза изящно Камюзо.

— Ще бъдем двама — отвърна учтиво главният прокурор.

И отново се замисли.

— Би трябвало във всички приемни на затворите да стои по един надзирател, и то с добра заплата, някой пенсионер от най-опитните и най-предани полицейски агенти — каза господин дьо Гранвил след дълго мълчание. — Биби-Люпен би трябвало да свърши там живота си. Така бихме имали око и ухо в място, изискващо по-зорко наблюдение от сегашното. Господин Голт не можа да ни каже нищо положително.

— Той е много зает — каза Камюзо. — Между единичните килии и нас се получава празно пространство, а не би трябвало да е така. За да се стигне от „Консиержри“ до нашите кабинети, се минава по коридори, през дворове, по стълбички. Стражата не може непрекъснато да внимава, а задържаният мисли само за себе си. Казаха ми, че някаква дама се появила пред Жак Колен, когато го извели от килията, за да го доведат при мен на разпит. Стигнала чак до стражницата, горе на малката стълба при „Сурисиер“. Писарите ми го съобщиха и аз смъмрах стражите.

— О, цялата Съдебна палата трябва да се преустрои — каза господин дьо Гранвил, — но това ще струва между двадесет и тридесет милиона!… А я поискайте тридесет милиона от Камарата за нуждите на правосъдието!

Отвън се чуха стъпки на много хора и звън на оръжие. Навярно водеха Жак Колен.

Главният прокурор доби важно изражение, зад което прикри човешкото в себе си. Камюзо направи същото.

Разсилният отвори вратата и Жак Колен се появи спокоен и невъзмутим.

— Искали сте да говорите с мен — каза прокурорът, — слушам ви.

— Господин графе, аз съм Жак Колен, предавам се!

Камюзо изтръпна, главният прокурор запази спокойствие.

Престъплението очи в очи с правосъдието

— Навярно мислите, че имам основание да действувам така — продължи Жак Колен, обгръщайки двамата съдебни служители с подигравателен поглед. — Навярно ви затруднявам невероятно много, защото, ако си остана испански свещеник, можете да ме изпратите по етапен ред до Байон на границата, а там испанските щикове ще ви отърват от мене!

Двамата магистрати стояха безмълвни и безстрастни.

— Господин графе — продължи каторжникът, — причините, които ме карат да действувам така, са още по-сериозни от горните, макар че те дяволски ме засягат; мога обаче да ги кажа само на вас… Ако се страхувате…

— Да се страхувам ли? От кого? И за какво? — запита граф дьо Гранвил.

Държането, изражението на лицето, движението, погледът и цялата му външност превръщаха в този миг главния прокурор в жив образ на съдебния служител, длъжен да даде най-величав пример на гражданска доблест. В това мигновение той застана на равнището на старите магистрати от предишния парламент, от времето на гражданските войни, когато председателите на съда са попадали лице с лице със смъртта и са оставали неподвижни като мраморните статуи, издигнати в тяхна чест.

— Да останете сам с един избягал каторжник.

— Оставете ни сами, господин Камюзо — каза живо главният прокурор.

Щях да ви предложа да ми вържат краката и ръцете — продължи студено Жак Колен, обгръщайки двамата магистрати със страхотен поглед.

Той помълча и продължи изтежко:

— Господин графе, досега само ви уважавах, от този миг ви се възхищавам…

— Значи, се мислите за опасен? — запита прокурорът с най-презрително изражение.

— Да се мисля за опасен ли? — каза каторжникът. — В какъв смисъл? Аз съм опасен и го знам.

Жак Колен дръпна един стол и седна с непринудеността на човек, който знае, че е на равнището на противника си в конференция, където разговорът се води между равни сили.

В този момент господин Камюзо, който вече бе на прага и се канеше да затвори вратата, се върна, отиде до господин дьо Гранвил и му предаде два листа, сгънати на две.

— Я вижте — каза следователят на главния прокурор, като му показа единия лист.

— Извикайте господин Голт — нареди граф дьо Гранвил, щом прочете името на камериерката на госпожа дьо Мофриньоз, която той познаваше.

Директорът на „Консиержри“ влезе.

— Опишете ми жената, която е идвала да види арестувания — каза на ухото му главния прокурор.

— Ниска, пълна, набита — отговори той.

— Жената, за която е издаден пропускът, е висока и тънка — каза господин дьо Гранвил. — А възрастта й?

— Шестдесетгодишна.

— За мен ли става дума, господа? — каза Жак Колен. После добави добродушно: — Хайде! Недейте търси. Това лице беше леля ми — истинска леля, — стара жена. По-добре да ви спестя затрудненията. Леля ми ще намерите само ако аз пожелая това… Но ако тъпчем все така на едно място, никога няма да напреднем.

— Господин абатът не говори вече френски като испанец — забеляза Голт, — той престана да мънка.

— Защото нещата и без това са достатъчно объркани, драги господин Голт! — отговори Жак Колен с горчива усмивка, обръщайки се към директора с името му.

Господин Голт се втурна към главния прокурор и му каза на ухото:

— Пазете се, господин графе, този човек е бесен!

Господин дьо Гранвил погледна бавно Жак Колен, стори му се, че той е спокоен; скоро обаче видя, че това, което му казваше директорът, е вярно. Измамното му държане криеше хладнокръвното и страшно нервно раздразнение на дивака. Очите на Жак Колен таяха вулканично изригване, юмруците му бяха свити. Приличаше наистина на тигър, готвещ се да скочи върху плячката си.

— Оставете ни — повтори сериозно главният прокурор, обръщайки се към директора на „Консиержри“ и следователя.

— Добре направихте, че отпратихте убиеца на Люсиен!… — каза Жак Колен, без да го е грижа чува ли го, или не Камюзо. — Вече едва се сдържах да не го удуша…

Господин дьо Гранвил изтръпна. Той никога не бе виждал толкова кръв в очите на човек с толкова бледни бузи, така изпотено чело и така напрегнати мускули.

— Каква полза бихте имали от това убийство? — каза спокойно главният прокурор на престъпника.

— Вие ежедневно раздавате или вярвате, че раздавате възмездие на обществото, господине, а ме питате какъв е смисълът на отмъщението!… Значи, никога не сте почувствували във вените си как жаждата за мъст приижда на талази… Не знаете ли, че този идиот следователят го уби! Защото и вие обичахте моя Люсиен, а и той ви обичаше! Познавам ви отлично, господине. Вечер, когато се прибереше, скъпото момче ми разказваше всичко; аз го молех да си легне, както добрата прислужница слага детето в леглото, и го карах всичко да ми разкаже… И той ми доверяваше всичко, дори и най-малките вълнения… Ах, никога добра майка не е обичала така нежно единствения си син, както аз обичах този антел. Да знаехте само! Доброто кълнеше в сърцето му, както цветята никнат на полето. Беше обаче слабохарактерен, това му беше единственият недостатък, слаб като силно опъната струна на лира… Това са най-хубавите характери, тяхната слабост е изтъкана само от нежност, възторг, способност за развитие в лъчите на изкуството, любовта, красотата, създадена от бога в хиляди форми!… Люсиен е трябвало да се роди жена. Ах! Защо не казах на грубиянина, който излезе преди малко… Ах! Господине, като обвиняем, доведен пред съдията-следовател, аз направих онова, което бог би сторил, за да спаси сина си, и за тази цел той би се явил дори и пред Пилат.

Невинността на Теодор

Порой сълзи бликнаха от светлокафявите очи на каторжника, които преди малко блестяха като очите на вълк, изгладнял от шест месеца украинска зима. Той продължи:

— Този глупак не пожела нищо да чуе и погуби момчето!… Аз измих трупа на малкия със сълзите си, господине, молейки се на онзи, когото не познавам и който стои над нас! А аз не вярвам в бога… (Ако не бях материалист, все едно, че не съм аз!…) С тази едничка дума ви казах всичко. Вие не знаете и никой не знае какво значи да страдаш; само аз познавам страданието. Пламъкът на мъката ми така много поглъщате сълзите ми, че онази нощ не можах да плача. Сега плача, защото чувствувам, че ме разбирате. Видях ви преди малко, в позата на съдник… Ах, господине, дано бог ви помогне (започвам да вярвам в него!…) да не изпаднете в моето състояние… Този дявол съдия отне душата ми. Господине! Господине! Точно сега погребват човека, който беше мой живот, красота, добродетел, съвест и цялата ми сила! Представете си едно куче, на което учените изтеглят кръвта… Това съм аз. Аз съм това куче… Ето защо дойдох да ви кажа: „Аз съм Жак Колен, предавам се!“ Бях решил това още тази сутрин, когато дойдоха да вземат от ръцете ми неговото тяло, което целувах като луд, като майка, както навярно Богородица е целувала Христос на гроба му. Исках да се предам на правосъдието без никакви условия… Но сега ще трябва да поставя условия и вие ще разберете защо…

— На кого говорите: на господин дьо Гранвил или на главния прокурор? — запита прокурорът.

Двамата мъже, въплъщаващи престъплението и правосъдието, се погледнаха. Каторжникът бе развълнувал дълбоко съдебния служител, които бе обзет от непреодолимо състрадание към този нещастник; той отгатна какъв е бил животът му и какви чувства го вълнуват. Накрая помисли (прокурорът си остава прокурор), че би могъл да подчини на волята си този престъпник, чието поведение от момента на бягството му от каторгата му бе неизвестно, тъй като в края на краищата единствената му вина бе фалшифицираната му самоличност. И той пожела да въздействува с великодушие върху тази натура, съставена от добро и зло, както бронзът е съставен от различни метали. Освен това господин дьо Гранвил, който бе навършил вече петдесет и три години, без да бе вдъхнал някому любов, се възхищаваше от нежните характери като всички мъже, които никога не са били любени. Може би това именно отчаяние — жребий на мнозина мъже, на които жените дават само уважението или приятелските си чувства, създаваше скрития подтик за дълбокото приятелство между господа дьо Бован, дьо Гранвил и дьо Серизи; защото общото нещастие, както и взаимното щастие поставят човешките души в съзвучие.

— Пред вас има бъдеще!… — каза главният прокурор, хвърляйки инквизиторски поглед към покрусения злодей.

Жак Колен махна с пълно безразличие.

— Люсиен остави завещание, с което ви дарява триста хиляди франка.

— Горкият! Горкото момче! Горкото момче! — провикна се Жак Колен. — Той беше прекалено честен! Аз бях въплъщение на всички лоши чувства, а той бе доброто, благородното, красивото, възвишеното! Такава красива душевност не се променя! От мен той взе само парите ми, господине!

Това пълно, цялостно разкриване на човека, когото прокурорът не можеше да съживи, бе направено така ярко чрез страшните думи на каторжника, че човекът Гранвил мина на страната на престъпника. Оставаше обаче главният прокурор.

— Щом нищо вече не ви интересува, какво искахте да ми кажете? — запита господин дьо Гранвил.

— Не е ли достатъчно това, че се предадох? Вие бяхте вече по следите ми, но още не ме бяхте хванали. Впрочем много щяхте да се объркате с мене!…

„Какъв противник!“ — помисли главният прокурор.

— Господин главен прокурор, вие се готвите да отсечете главата на един невинен, а аз намерих виновника — продължи сериозно Жак Колен, бършейки сълзите си. — И съм дошъл тук заради това, а не заради вас. Държах да избавя съвестта ви от угризението, защото обичам всички, които са проявили под някаква форма интерес към Люсиен, тъй както ще преследвам с омразата си всички — мъже или жени, — които му попречиха да живее… Какво ме интересува мен някакъв си каторжник? — продължи той след кратко мълчание. — За мен каторжникът е каквото е за вас мравката. Аз съм като италианските разбойници — горди хора! Щом пътникът им донася нещо повече от цената на един изстрел, те го тръшват мъртъв на земята! Само вас съм имал пред вид. Аз изповядах младежа, който не можеше да не ми се довери, той е мой другар по вериги! Теодор е добър човек, помислил, че ще направи услуга на любовницата си, като се нагърби да продаде или заложи крадените предмети; но той е толкова виновен за убийството в Нантер, колкото и вие. Той е корсиканец: да си отмъщават или да се избиват като мухи, е в нравите на тези хора.

В Италия и в Испания човешкият живот не се зачита и това е нещо съвсем просто. Казват, че човек имал душа или нещо такова, някакво наше подобие, което оставало след нашата смърт и живеело вечно. Я вървете да разказвате тези глупости на нашите летописци! Безбожните и философски страни карат онези, които внасят смут в човешкия живот, да го плащат скъпо и те са прави, защото вярват днес само в материята!

Ако Калви ви беше издал жената, от която идват крадените предмети, вие нямаше да хванете истинския виновник, тъй като той ви е в ръцете, а един съучастник, когото Теодор не иска да погуби, защото е жена… Какво искате? Всяко съсловие има разбирания за честта, също и каторжниците и измамниците! Знам кой е убиецът на двете жени и кои са извършили онова смело, странно и невероятно нападение, разказаха ми го с всички подробности. Спрете екзекуцията на Калви и ще узнаете всичко; дайте ми обаче честна дума, че ще го върнете в каторгата със смекчено наказание… Знаете, че в скръбта си няма да взема да ви лъжа. Това, което ви казах, е истина…

— Жак Колен, макар че това означава унижение за правосъдието, което не би могло да прави подобни компромиси, мисля, че във вашия случай ще мога да се освободя от строгите задължения и да се обърна към надлежните лица.

Подарявате ли ми този човешки живот?

— Може би…

— Моля ви да ми дадете честната си дума, господине, тя ми е достатъчна.

Господин дьо Гранвил потръпна от наранена гордост.

Писмата на светските жени

— В ръцете си държа честта на три големи семейства, а във вашите е само животът на трима каторжници — продължи Жак Колен, — аз съм по-силен от вас.

— Можем да ви поставим отново в единична килия; какво ще направите тогава? — запита главният прокурор.

— А, значи, играта продължава! — каза Жак Колен. — А аз говорих ясно и просто! Говорех на господин дьо Гранвил; но щом главният прокурор е тук, пак раздавам картите и хвърлям коз; ако ми бяхте дали думата си, щях да ви върна писмата до Люсиен от госпожица Клотилд дьо Гранлийо! — Това бе казано с интонация, хладнокръвие и поглед, които разкриха на господин дьо Гранвил, че има пред себе си противник, с когото и най-малката грешка е опасна.

— Това ли е всичко, което искате от мене? — запита главният прокурор.

— Сега ще ви обясня — отговори Жак Колен. — Честта на семейство Гранлийо ще бъде заплатена със смекчаване на Теодоровото наказание: това значи да дадеш много, да получиш малко. Какво представлява един каторжник, осъден на доживотен затвор?… Ако избяга, толкова лесно можете да се отървете от него! Той е като полица срещу гилотината! Само че, тъй като го бяха натикали с неособено любезни намерения в Рошфор, вие ще ми обещаете, че ще наредите да го откарат в Тулон с препоръка да се отнасят с него добре. Искам още нещо: у мен са писмата на госпожа дьо Серизи и на херцогиня дьо Мофриньоз, но какви писма!… Слушайте, господин графе: в писмата си проститутките излагат хубави чувства с възвишен стил! А знатните дами, които говорят възвишено за хубави чувства през целия ден, показват в писмата си онова, което уличниците вършат на дело. Учените ще открият причината за този кадрил, аз нямам намерение да я търся. Жената е низше същество, тя твърде много се вслушва в страстите си. За мен една жена е красива само когато прилича на мъж!

„Значи, онези така по мъжки интелектуални херцогини са писали шедьоври… О! Прелестна история от край до край, също като прочутата ода на Пирон…“

— Наистина ли?

— Искате ли да ги видите?… — запита Жак Колен усмихнато.

Прокурорът се засрами.

— Мога да ви ги дам да ги прочетете, само че да не ме изиграете! Ще играем открито, нали?… Ще ми върнете писмата и ще забраните да проследят лицето, което ще ги донесе, за да видят кое е или да правят доноси за него.

— Много време ли е необходимо за това? — запита главният прокурор.

— Не, сега е девет и половина… — продължи Жак Колен, като погледна към стенния часовник — до четири минути ще имаме по едно писмо от всяка дама; но след като ги прочетете, ще отмените гилотината! Ако нещата не стояха така, нямаше да бъда толкова спокоен. Впрочем и двете дами са предупредени…

Господин дьо Гранвил прояви изненадата си.

— В тоя момент те сигурно здраво са се разтичали, ще вдигнат на крак пазителя на държавния печат и кой знае? Може би ще отидат дори при краля… И така, давате ли ми дума, че няма да поискате да узнаете кой ще дойде и ще наредите да не следят това лице един час?

— Обещавам ви!

— Добре, едва ли ще поискате да измамите един избягал каторжник. Вие сте издялан от същото дърво, от което са и хора като Тюрен, държите на думата, дадена на крадци… И така, в този момент в чакалнята на Палатата, точно в средата на залата, има една просякиня в дрипи, стара жена. Предполага се, че тя разговаря с някой просбописец по някакво дело за междинна стена; изпратете прислужника си да я потърси, нека и каже: „Dabor ti mandana.“ Тя ще дойде… Само че не бъдете излишно жесток!… Или приемете предложенията ми, или не желаете да се излагате с някакъв си каторжник… Забележете, аз съм само фалшификатор!… Е добре, не оставяйте Калви да се мъчи в ужаса на предсмъртните приготовления…

— Екзекуцията е вече отложена… Не искам правосъдието да стои по-ниско от вас — каза господин дьо Гранвил на Жак Колен.

Жак Колен погледна главния прокурор някак учудено и видя, че той дръпна шнура на звънеца.

— Нали няма да избягате? Дайте ми честна дума и аз ще се задоволя с нея. Хайде, потърсете тази жена…

Влезе прислужникът.

— Феликс, кажете на стражата да си върви… — каза господин дьо Гранвил.

Жак Колен бе победен.

В този двубой с прокурора той искаше да бъде по-силният, по-величавият, по-благородният, а прокурорът го бе смазал. И все пак каторжникът почувствувал превъзходството си заради това, че си е поиграл с Темида и я е убедил, че виновният е невинен, че е успял да спечели една човешка глава; това превъзходство обаче си оставаше приглушено, стаено, скрито, докато Темида го смазваше с величието си посред бял ден.

Дебютът на Жак Колен в комедията

Точно когато Жак Колен излизаше от кабинета на господин дьо Гранвил, главният секретар на министър-председателя, депутатът граф де Люпо, пристигна придружен от някакъв дребен болнав старец. Облечен в тъмнокафява топла дреха, сякаш навън царуваше зима, с напудрени коси, с безстрастно и бледо лице, той вървеше като болен от артрит, пристъпваше неуверено с големите си груби обувки, подпрян на бастун със златна дръжка, гологлав, с шапка в ръка и с петлик, украсен със златна лентичка за седем ордена.

— Какво има, драги де Люпо? — запита главният прокурор.

— Изпраща ме принцът — пошепна той на ухото на господин дьо Гранвил. — Имате пълни пълномощия да изземете писмата на госпожите дьо Серизи и дьо Мофриньоз, а също и писмата на госпожица Клотилд дьо Гранлийо. Можете да се разберете с този господин…

— Кой е той? — запита тихо главният прокурор де Люпо.

— Нямам тайни от вас, драги главен прокурор, това е прочутият Корантен. Негово височество нареди да ви кажем да го осведомите лично за всички обстоятелства около това дело и За условията за успех.

— Направете ми услугата — прошепна главният прокурор на де Люпо — да кажете на принца, че всичко е вече готово и че не съм имал нужда от този господин — посочи той Корантен. — Но колкото до края на делото, отнасящо се до пазителя на държавния печат, ще отида при негово величество да приема нарежданията му, защото трябва да издействуваме помилването на двама души.

— Мъдро сте постъпили, като сте предприели вече нещо — каза де Люпо и се ръкува с главния прокурор. — Кралят не желае перовете и големите родове да бъдат обругавани и чернени точно когато предприема нещо голямо… Това не е вече някакво си гнусно криминално дело, а политически процес…

— Кажете все пак на принца, че когато сте дошли при мен, всичко е било вече свършено.

— Наистина ли?

— Така мисля.

— В такъв случай, когато сегашният пазител на държавния печат стане канцлер, вие ще го заместите, драги мой…

— Не съм славолюбив… — отговори главният прокурор.

Де Люпо си тръгна, като се смееше.

— Замолете принца да поиска от краля да ме приеме за десет минути към два и половина добави господин дьо Гранвил, изпращайки граф де Люпо.

— А казвате, че не сте славолюбив! — хвърли лукав поглед де Люпо към господин дьо Гранвил. — Хайде, вие имате две деца и сигурно желаете да станете поне пер на Франция…

— Ако писмата са у господин главния прокурор, намесата ми става излишна — забеляза Корантен, останал сам с господин дьо Гранвил, който го гледаше с напълно обяснимо любопитство.

— Човек като вас никога не е излишен в една толкова тънка работа — отговори главният прокурор, виждайки, че Корантен е разбрал или чул всичко.

Корантен кимна с леко, почти покровителствено движение.

— Познавате ли въпросното лице, господине?

— Да, господин графе, това е Жак Колен, шеф на Дружеството на десетте хиляди, съхранител на парите от три каторги, каторжник, който е успял да се укрие цели пет години под расото на абат Карлос Ерера. Как е бил натоварен с мисия от испанския крал до покойния наш крал? Ние всички се губим в догадки за истината в тази история. Чакам отговор от Мадрид, където изпратих две писма и един човек. Този каторжник пази тайната на двама крале…

— Той е извънредно опитен! Пред нас има само два пътя — да го привлечем към нас или да се отървем от него — каза главният прокурор.

— И ние имахме такава мисия и това е голяма чест за мен — добави Корантен. — Принуден съм да мисля много, и то за толкова хора, че измежду тях все ще срещна един умен човек.

Това бе изречено толкова сухо и с толкова вледеняващ тон, че главният прокурор замълча и се залови с подписването на някои бързи дела.

Не можем да си представим учудването на госпожица Жаклин Колен, когато Жак Колен се появи в чакалнята на Съдебната палата. Тя застана неподвижно с ръце на хълбока, защото бе облечена както зеленчукопродавачка. Колко и да бе свикнала с фокусите на племенника си, последният му номер надминаваше всичко.

— Е, ако продължаваш да ме разглеждаш като кабинет по естествена история, ще ни вземат за редки птици, може да ни спрат и ще загубим време — каза Жак Колен, улови под ръка леля си и я отведе вън от чакалнята. Той слезе по стълбата на Търговската галерия, която излиза на улица Барийьори. — Къде е Пакар?

Чака ме при Рижата. Разхожда се на кея Фльор.

— А Прюданс?

В къщи; представих я за моя кръщелница.

— Да вървим при нея…

— Виж да не ни следят…

Историята на Рижата

Рижата, търговка на железария на кея Фльор, бе вдовица на прочут убиец, също член на Десетте хиляди. През 1819 година Жак Колен бе предал честно и почтено двадесет и няколко хиляди франка на тази жена от името на любовника й след екзекутирането му. Само Тромп-ла-Мор познаваше връзките на младото момиче, което тогава бе модистка, с неговия другар.

— Аз съм шефът на мъжа ти — бе казал тогава пансионерът на госпожа Воке на модистката, която бе извикал в Ботаническата градина. — Сигурно ти е говорил за мене, моето момиче. Който ме измами, умира още същата година, но който ми остане верен, никога и за нищо не бива да се страхува от мен. Аз съм от приятелите, които умират, без да кажат нито една опасна дума за хората, на които мислят доброто. Бъди ми вярна като продала се на дявола душа и ще имаш полза от мен. Обещах на твоя нещастен Огюст, който искаше да те направи богата, че ще бъдеш щастлива; отрязаха му главата заради тебе. Не плачи. Изслушай ме: никой на този свят не знае, че си била любовница на каторжник, на убиеца, когото са гилотинирали в събота; аз никога няма да кажа нищо. Ти си на двадесет и две години, хубава си, а сега имаш и двадесет и пет хиляди франка; забрави Огюст, омъжи се и стани, ако можеш, почтена жена. В замяна на този спокоен живот искам от теб да ми служиш, на мен и на хората, които ще ти пращам, но без колебание. Никога няма да искам от теб нещо, което би могло да изложи теб, децата и мъжа ти — ако имаш мъж — или семейството ти. В моята работа често ми е нужно сигурно място, където да мога да разговарям или да се скрия. Необходима ми е дискретна жена, която да отнесе писмо или да се нагърби с някоя поръчка. Ти ще станеш за мен своего рода кутия за писма, вратарска стаичка, моя пратеница — само това и нищо друго. Прекалено руса си, Огюст и аз те наричахме Рижата, запази си това име. Леля ми, търговка в квартала Тампл, с която ще се свържеш, ще бъде единственият човек на света, на когото трябва да се подчиняваш. Казвай й всичко, което ти се случи, тя ще те омъжи и ще ти бъде много полезна.

Така бе сключен един от пъклените договори, който свързваше толкова отдавна Прюданс Сервиен с този човек, стремящ се винаги към подобни връзки, защото като дявола и той изпитваше страст да има привърженици.

Жаклин Колен бе омъжила Рижата през 1821 година за първия служител на един богат едър търговец на железария. Този служител, който бе купил търговската къща на работодателя си, бе на път да преуспее и бе станал баща на две деца и помощник-кмет в своя квартал. Никога Рижата, която бе станала госпожа Прелар, не бе имала и най-малкия повод да се оплаче нито от Жак Колен, нито от леля му, но всеки път, когато й поискваха услуга, тя цяла се разтреперваше. Затова и сега, като видя, че в магазина, й влизат тези две страшни лица, пребеля като смъртник.

— Трябва да говорим по работа с вас, госпожо — каза Жак Колен.

— Мъжът ми е тук — отговори тя.

— Щом е така, в момента нямаме особена нужда от вас; аз никога не безпокоя хората напразно.

— Изпратете да потърсят файтон, малката — каза Жаклин Колен — и кажете на кръщелницата ми да слезе; надявам се да я настаня като камериерка у една светска дама и управителят на този дом иска да я отведе там.

Пакар, който приличаше на стражар, превърнал се и буржоа, разговаряше с господин Прелар за някаква важна доставка на тел за един мост.

Един от прислужниците отиде за файтон и след няколко минути Йороп, или за да оставим името, под което тя бе служила при Естер, Прюданс Сервиен, Пакар, Жак Колен и леля му си отидоха за голяма радост на Рижата; Тромп-ла-Мор нареди на кочияша да ги отведе в Иври.

Треперещи пред шефа, Прюданс Сервиен и Пакар приличаха на грешни души, застанали пред господа.

Къде са седемстотин и петдесетте хиляди франка? — запита ги шефът, забивайки в тях втренчения и ясен поглед, който така силно разстройваше прокълнатите и съгрешили души, че на двамата им се стори, че им се забиват толкова иглички, колкото бяха космите на главата им.

— Седемстотин и тридесетте хиляди франка — отговори Жаклин Колен на племенника си — са на сигурно място — предадох ги тази сутрин на Ромет в запечатан плик…

— Ако не ги бяхте предали на Жаклин, щяхте да отидете право там… — каза Тромп-ла-Мор и посочи площад Грев, където бе спрял файтонът.

По обичая на родния й край Прюданс Сервиен се прекръсти, сякаш бе видяла мълния.

— Прощавам ви — продължи шефът — при условие, че вече няма да правите такива грешки и че занапред ще бъдете като тези два пръста от дясната ми ръка — и той показа показалеца и средния пръст, — защото палецът е ей тази чудесна женица. (Той тупна леля си по рамото.) Слушайте сега. От днес нататък ти, Пакар, няма да се страхуваш от нищо и можеш да се шляеш на воля из Пантен. — Разрешавам ти да се ожениш за Прюданс.

Как ще уредят живота си Пакар и Прюданс

Пакар хвана ръката на Жак Колен и почтително я целуна.

— Какво трябва да върша? — запита той.

— Нищо, ще имаш рента и жени освен твоята, защото ти си останал с вкусовете от времето на Регентството, старче!… Ето какво значи да си хубав мъж!

Пакар се изчерви от подигравателната похвала на повелителя си.

— На теб, Прюданс — продължи Жак, — ти трябва някаква работа, обществено положение и бъдеще. Ти ще останеш на служба при мен. Слушай ме хубаво. На улица Сент-Барб има един много добре уреден магазин, той принадлежи на госпожа Сент-Естев, чието име понякога взема леля ми… Магазинът е много добър, с много стока и докарва от петнадесет до двадесет хиляди франка годишно. Сент-Естев е сложила за управителка на магазина…

— Ла Гонор — добави Жаклин.

— Жената на оня нещастник Ла Пурай — допълни Пакар. — Там именно избягахме с Йороп в деня на смъртта на господарката ми, нещастната госпожа Ван Богсек…

— Позволявате си да дрънкате, когато аз говоря. Така ли? — каза Жак Колен.

Във файтона настъпи дълбоко мълчание и нито Прюданс, нито Пакар посмяха да се погледнат.

— И така, това предприятие се държи от Ла Гонор — продължи Жак Колен. — Виждам, Пакар, че щом си отишъл да се криеш там с Прюданс, си достатъчно умен, за да хързулнеш полицията, но не си достатъчно хитър да пратиш за зелен хайвер шефката… (Той погали леля си по брадичката.) Сега разбирам защо е успяла да те намери… Тези неща се допълват. Ще се върнете пак при Ла Гонор… Повтарям: Жаклин ще преговаря с госпожа Нурисон да купи предприятието й на улица Сент-Барб. Ти, малката — погледна той Прюданс, — ще направиш състояние, ако умееш да се държиш добре! Да станеш работодателка на твоите години! Това се случва само на кралските дъщери! — добави той хапливо.

Прюданс се хвърли на врата на Тромп-ла-Мор и го целуна, но шефът я отблъсна така стремително с отривист удар, който издаваше необичайната му сила, че ако не беше Пакар, момичето щеше да си блъсне главата в прозореца на файтона и да счупи стъклото.

— Долу лапите! Не обичам такива лиготии! — каза строго шефът. — Това значи, че не ме уважавате.

— Той е прав, миличка — добави и Пакар. — Виждаш ли, все едно че шефът ти дава сто хиляди франка. Магазинчето си струва парите. То е на булеварда срещу театър „Жимназ“. Точно там е изходът…

— Ще направя още нещо, ще купя и къщата — каза Тромп-ла-Мор.

— И ето ти, че за шест години сме станали милионери! — възкликна Пакар.

Отегчен от прекъсванията, Тромп-ла-Мор така ритна Пакар в крака, че едва не му го счупи; нервите на Пакар обаче бяха от каучук, а костите — от ламарина.

— Спирам, шефе! Ще мълчим! — каза той.

— Да не мислите, че говоря глупости? — запита Тромп-ла-Мор, който забеляза, че Пакар е изпил някоя и друга чашка повече. — Слушайте, в мазето на тази къща има двеста и петдесет хиляди златни франка…

Във файтона отново настъпи мълчание.

— Това злато е в един много здрав зид… Става дума да се извади тази сума, а вие имате само три нощи за тая работа. Жаклин ще ви помогне… Сто хиляди франка ще стигнат само да се плати магазинът, петдесет хиляди — за къщата, а другата част ще оставите.

— Къде? — запита Пакар.

— В мазето ли? — възкликна Прюданс.

— Тишина! — каза Жаклин.

— Да, но за пренасянето на това трябва разрешение от ченгетата — каза Пакар.

— Ще го имаме — каза сухо Тромп-ла-Мор. — Това не е твоя работа!…

Жаклин погледна племенника си и независимо от маската на безстрастие, зад която този толкова силен човек обикновено криеше чувствата си, остана поразена от промяната в лицето му.

— Дъще — каза Жак Колен на Прюданс Сервиен, — леля ми ще ти даде седемстотин и петдесетте хиляди франка.

— Седемстотин и тридесет — поправи Пакар.

— Добре де! Нека да са седемстотин и тридесет — продължи Жак Колен. — Тази нощ ще трябва да се върнеш под някакъв предлог в дома на госпожа Люсиен. Ще излезеш през таванското прозорче на покрива, ще се спуснеш през комина в спалнята на покойната ти господарка и ще сложиш в дюшека на леглото й пакета, както тя бе го направила…

— А защо не през вратата? — запита Прюданс Сервиен.

— Глупачко, на нея има печати! — възрази Жак Колен. — След няколко дни ще правят опис и обвинението, че сте крали, ще падне…

— Да живее шефът! — викна Пакар. — Ах, колко е добър!

— Кочияш, спрете!… — викна с мощния си глас Жак Колен.

Колата бе стигнала точно на пиацата за файтони пред Ботаническата градина.

— Хайде сега, деца, беж и да няма глупости! — кака Жак Колен. — Бъдете тази вечер в пет часа на моста Де-з-ар, там леля ми ще ви каже, ако има обратно нареждане. Трябва всичко да се предвиди — добави той тихичко на леля си. После продължи: — Утре Жаклин ще ви обясни как да постъпите, за да извадите златото от мазето, без да се излагате на опасност. Това е много тънка работа…

Прюданс и Пакар скочиха на паважа, щастливи като помилвани крадци.

— Ах, какъв добър човек е шефът! — каза Пакар.

— Щеше да бъде пръв между мъжете, ако не се отнасяше така презрително с жените!

— Много е любезен наистина! — възкликна Пакар. — Видя ли какъв ритник ми удари! Но ние си заслужавахме да бъдем изправени ad patres27, защото сами му забъркахме тази каша…

— Стига само той да не ни натика в някое престъпление, та да ни изпрати на каторга… — каза хитроумната Прюданс.

— Той ли! Ако си беше наумил такова нещо, щеше да ни го каже, ти не го познаваш! Какво прекрасно положение ти създава само! Ето че ставаме буржоа. Какъв късмет! О, когато тоя човек обикне някого, няма равен на него по добрина!…

Преследваният става преследвач

— Миличка — каза Жак Колен на леля си, — заеми се с Ла Гонор, трябва да я приспиш; след пет дена тя ще бъде арестувана, а в стаята й ще намерят сто и петдесет хиляди златни франка, които ще останат от съучастието в убийството на старите Крота, бащата и майката на нотариуса.

Тя ще получи пет години затвор в „Мадлонет“ — забеляза Жаклин.

— Горе-долу — отговори Жак Колен. — Значи, това ще бъде причината на госпожа Нурисон да се освободи от предприятието си; тя няма да може да се справи сама с него, а мъчно се намира управителка, каквато ти трябва. Така че ти ще можеш да уредиш тази работа. Там ще имаме наш човек… Но и трите операции са подчинени на сделката, която преди малко предприех във връзка с нашите писма. Така че разпори сега роклята си и дай пробите от стоката. Къде са трите пакета?

— По дяволите! При Рижата!

— Коларю — викна Жак Колен, — върнете се в Съдебната палата, но бързо!… Обещах да не се бавя и ето че отсъствувам вече половин час, а това е много! Остани при Рижата и дай запечатаните пакети с писмата на прислужника, който ще дойде да търси госпожа дьо Сент-Естев. Именно дьо ще бъде паролата и той ще трябва да ти каже: „Госпожо, идвам от името на господин главния прокурор по известен на вас въпрос“ Застани на вратата на Рижата и гледай какво става на пазара с цветята, за да не предизвикаш любопитството на Прелар. Щом предадеш писмата, можеш да пуснеш в действие Пакар и Прюданс.

— Отгатнах — каза Жаклин, — ти искаш да заместиш Биби-Люпен. Смъртта на онова момче ти е променила акъла!

И Теодор, комуто вече се готвеха да отрежат косите, за да го гилотинират в четири часа следобед — викна Жак Колен.

— Ама това е идея! Ще свършим живота си като почтени хора, буржоа, в някое хубаво имение под чудното слънце на Турен.

— Какво друго можех да сторя? Люсиен отнесе душата ми и щастието на моя живот; виждам пред себе си само тридесет отегчителни години, а вече нямам сърце за такава работа. Вместо да бъда шеф на каторжниците, ще стана своего рода Фигаро на правосъдието и ще отмъстя за Люсиен. Само ако си сменя кожата с полицейска, ще мога, без да рискувам, да смажа Корантен. Ако ми предстои да лапна един човек, за мен това означава причина да продължавам да живея. Общественото положение, което хората си създават, е само външната страна, единствената действителност е мисълта — добави той и чукна челото си. — Какво още е останало при теб от парите ни?

— Нищо — отговори лелята, ужасена от интонацията и маниерите на племенника си. — За малкия ти дадох всичко. Ла Ромет нямали двадесет хиляди франка от търговията си. Взела съм всичко, което имаше госпожа Нурисон, а това бяха около шестдесет хиляди франка… А, от една година сме в страшно неизгодно положение. Малкият нагъна дяловете на другарите, нашите пари и всичко, което имаше Нурисон.

— И колко прави това?

— Петстотин и шестдесет хиляди франка…

— Ние имаме сто и петдесет хиляди в злато, които ни дължат Пакар и Прюданс. Ще ти кажа откъде ще се вземат още двеста хиляди. Останалото ще дойде от наследството на Естер. Нурисон трябва да бъде възнаградена. От тебе, Теодор, Пакар, Прюданс и Нурисон ще си изградя скоро свещената бойна група, от която се нуждая… Виж какво, наближавам вече…

— Ето трите писма — каза Жаклин, която беше разпорила и последния шев от хастара на роклята си.

— Добре — отговори Жак Колен, вземайки трите скъпоценни писма, три листа гланцова хартия, които още ухаеха. — Теодор е свършил оная работа в Нантер.

— А, значи, той е бил!…

— Мълчи, че времето ми е скъпо; той искал да нахрани едно малко корсиканско птиче на име Жинета… Ще използуваш Нурисон, за да я намериш, аз ще ти дам необходимите сведения с писмо, което ще получиш чрез Голт. Ела на входа на „Консиержри“ след два часа. Въпросът е да вмъкнем това момиченце при една перачка, сестрата на Годе, за да спечели доверието й…

Годе и Рюфар са съучастници на Ла Пурай в кражбата и убийството у семейство Крота. Четиристотин и петдесет хиляди франка стоят непокътнати, а едната трета в мазето на Ла Гонор е частта на Ла Пурай; втората трета, в стаята на Ла Гонор, е частта на Рюфар, третата е скрита у сестрата на Годе.

Ние най-напред ще вземем сто и петдесетте хиляди франка, тоест частта на Ла Пурай, после стоте хиляди на Годе и стоте хиляди на Рюфар. Като оберем Рюфар и Годе, ще излезе, че те са прибрали каквото липсва от другаря им. На Годе ще втълпя, че сме прибрали сто хиляди франка за него, а на Рюфар и Ла Пурай — че Ла Гонор им е спасила тези пари!… Прюданс и Пакар ще отидат на работа при Ла Гонор. Ти и Жинета, която ми се вижда голяма хитруша, ще действувате при сестрата на Годе. Като начало в моята комедия аз ще направя така, че правосъдието да намери четиристотинте хиляди франка от кражбата при Крота заедно с виновните. Давам си вид, че изяснявам убийството в Нантер. Намираме парите и навлизаме в самото сърце на полицията! Досега бяхме дивечът, отсега ставаме ловецът, това е всичко. Дай три франка на кочияша.

Файтонът спря пред Съдебната палата. Смаяната — Жаклин плати. Тромп-ла-Мор изкачи стълбите, за да отиде при главния прокурор.

„Господа англичани, стреляйте по-напред вие!“28

Пълната промяна в живота представлява толкова дълбока криза, че въпреки решението си Жак Колен се изкачваше бавно по стъпалата, водещи от улица Баримори към Търговската галерия, където под редицата колони на наказателния съд е мрачният вход към прокуратурата. Поради някакво политическо дело долу пред двойната стълба, която води за наказателния съд, се бяха струпали хора, така че задържаният от тълпата, потънал в размисли каторжник се забави малко. От лявата страна на двойната стълба има огромен стълб опора на Палатата, а в него — малка вратичка. Тачи вратичка се отваря към вита стълба, през която се отива към „Консиержри“. Оттам именно могат да минават главният прокурор, директорът на „Консиержри“, председателите на наказателния съд, заместник-прокурорите и началникът на обществената безопасност. По едно разклонение на тази стълба, което днес е зазидано, френската кралица Мария-Антоаиета е била изведена пред революционния съд, който, както всички знаят, е заседавал в тържествената заседателна зала на касационния съд.

Сърцето се свива, като погледнем тази отвратителна стълба, като си помислим, че дъщерята на Мария-Терезия, чиято свйта, прическа и кринолини са изпълвали грамадното стълбище на Версай, е минала оттук!… Може би тя е изкупвала престъплението на майка си, а именно — отвратителната подялба на Полша. Владетели, извършили подобни престъпления, очевидно не мислят, за възмездието, което провидението ще им наложи!

Точно когато Жак Колен влизаше под свода на стълбата, за да отиде при главния прокурор, Биби-Люпен излизаше, от скритата в стената вратичка.

Началникът на тайната полиция идваше от „Консиержри“ и също отиваше при господин дьо Гранвил. Ясно става учудването на Биби-Люпен, като позна пред себе си редингота на Карлос Ерера, който той толкова много бе разглеждал сутринта; той забърза, за да го задмине. Жак Колен се обърна. Двамата врагове се изправиха един срещу друг. Всеки един от тях застана неподвижно, но погледът, хвърлен от двата чифта очи, различни като два пистолета, стрелящи едновременно при дуел, бе еднакъв.

— Този път те пипнах, разбойнико! — каза началникът на тайната полиция.

— Ха-ха!… — отвърна иронично Жак Колен.

Той помисли веднага, че господин дьо Гранвил е наредил да го следят и — странно! — огорчи се при мисълта, че този човек не е така великодушен, както го бе смятал.

Биби-Люпен се хвърли храбро към гърлото на Жак Колен, който, все така загледан в противника си, го удари грубо и го запрати на земята на три крачки разстояние; после Тромп-ла-Мор отиде спокойно при Биби-Люпен и му подаде ръка, за да го вдигне, съвсем като английски боксьор, който е сигурен в силата си и само чака продължението на борбата. Биби-Люпен бе твърде силен, за да започне да вика; той стана, изтича до вратата на коридора и даде знак на един стражар да застане там. После се върна със светкавична бързина при врага си, който го гледаше най-спокойно. В себе си Жак Колен бе решил, че или главният прокурор не е удържал думата си, или не е посветил Биби-Люпен в тайната и в такъв случай ще трябва да изясни положението.

— Искаш ли да ме арестуваш? — запита той врага си. — Кажи ми го направо, без допълнителни порции. Не знаеш ли, че вътре в Съдебната палата ти си по-силният? Бих могъл да те убия с ритници, но няма да се справя със стражата и с наказателния отряд. Да не вдигаме шум. Къде искаш да ме заведеш?

— При господин Камюзо.

— Да отидем при господин Камюзо — отвърна Жак Колен. — Но защо да не отидем в кабинета на главния прокурор?… По-близо е — добави той.

Биби-Люпен, който знаеше, че е в немилост пред горните сфери на съдебната власт, където подозираха, че е забогатял за сметка на престъпниците и на техните жертви, прие със задоволство да се представи в прокуратурата с такъв улов.

— Да отидем там — каза той, — приемам! Но понеже се предаваш, остави ме да те подредя, боя се от плесниците ти!

И той извади от джоба си белезниците.

Жак Колен протегна ръце и Биби-Люпен стегна пръстите му.

— Я гледай, ами като си толкова добро момче — продължи той, — я ми кажи, откъде излезе от „Консиержри“?

— Откъдето излезе и ти, през малката стълба.

— Значи, си показал някой нов фокус на стражата.

— Не, господин дьо Гранвил ме пусна под честна дума.

— Искаш да ме преметнеш ли?

— Ще видиш!… Може би на теб ще сложат белезниците.

Един стар познат

В същия миг Корантен казваше на главния прокурор:

— Добре, господине, мина точно един час, откакто нашият човек излезе, не се ли боите, че се е подиграл с вас?… Може би е вече на път за Испания, където няма да го намерим, защото Испания цяла е изтъкана от лъжи.

— Или аз не познавам хората, или той ще се върне; интересът му го кара да постъпи така; от мен той има повече да получава, отколкото да ми дава…

В тоя миг влезе Биби-Люпен.

— Господин графе — каза той, — имам за вас добри новини: Жак Колен, който беше избягал, е заловен.

— Ето как държите на думата си вие! — извика Жак Колен. — Запитайте вашия двуличен агент къде ме намери!

— Къде? — каза главният прокурор.

— На две крачки от прокуратурата, под свода — отговори Биби-Люпен.

— Освободете този човек от белезниците — каза строго господин дьо Гранвил на Биби-Люпен. — Да знаете, че докато не ви кажат да го арестувате, трябва да го оставите свободен… И излезте оттук!… Свикнали сте да властвувате, като че ли вие сте и полицията, и правосъдието.

И главният прокурор обърна гръб на началника на тайната полиция, който стана синьозелен, особено като усети погледа на Жак Колен, в който прочете провала си.

— Не съм излизал от кабинета си, чаках ви и вие сигурно не се съмнявате, че съм удържал думата си, както и вие удържахте на вашата — каза господин дьо Гранвил на Жак Колен.

— В първия момент се усъмних във вас, господине, и може би на мое място и вие бихте постъпили така; след като размислих обаче, видях, че съм бил несправедлив. Аз ви нося повече, отколкото вие ми давате; вие нямате интерес да ме измамите…

Прокурорът и Корантен се спогледаха. Този поглед, който не убягна от Тромп-ла-Мор, чието внимание бе насочено към господин дьо Гранвил, го накара да забележи дребното странно старче, седнало в едно кресло в ъгъла. Предупреден начаса от силния и бърз инстинкт, откриващ присъствието на врага, Жак Колен заразглежда този човек; още от пръв поглед той видя, че очите нямат възрастта, която целяха да покажат дрехите, и откри маскировката. Това бе реванш за Жак Колен — той го позна така бързо, както Корантен го бе познал у Пейрад.

Ние не сме били сами!… — каза Жак Колен на господин дьо Гранвил.

Не — съгласи се сухо главният прокурор.

И господинът е един от най-добрите ми познати… ако не се лъжа? — добави каторжникът.

Той пристъпи и позна Корантен, истинския и признат автор на Люсиеновото сгромолясване. Жак Колен, чието лице бе червено като керемида, стана за миг тъй блед, че почти побеля; цялата му кръв се стече в сърнето, дотолкова бе горещо и необуздано желанието му да скочи върху това опасно животно и да го смаже; но той потъпка това свое зверско желание, потисна го със силата, която го правеше толкова страшен. Придаде си любезен вид, прие тона на угодническа вежливост, с който бе свикнал, откакто играеше ролята на духовно лице от по-висок ранг, и се поклони пред дребния старец.

Господин Корантен — каза той, — на случайността ли дължа удоволствието да ви срещна, или имам щастието да бъда обект на вашето посещение в прокуратурата?

Учудването на главния прокурор достигна връхната си точка и той не можа да се въздържи да не се вгледа в тези двама души, застанали пред него. Движенията на Жак Колен и тонът, с който бяха произнесени горните думи, издаваха силна нервна възбуда и той любопитствуваше да разбере причините и. При това внезапно, граничещо с чудо разпознаване на личността му, Корантен скочи като змия, на която са настъпили опашката.

— Да, аз съм, драги ми абат Карлос Ерера.

— Да не сте дошли да застанете между господин главния прокурор и мене? — запита Тромп-ла-Мор. — Да не би да имам щастието да съм обект на някоя от сделките, в които се проявяват вашите способности? Ето, господине — обърна се каторжникът към главния прокурор, — за да не ви губя ценни минути, четете, ето мострата от стоката ми… — И той подаде на господин дьо Гранвил трите писма, които извади от страничния джоб на редингота си. — Докато се запознаете с тях, аз ще поговоря с ваше разрешение с господина.

Перспективи за ново обществено положение

— Твърде голяма чест за мене — отвърна Корантен, като неволно потръпна.

— В нашата история успехът ви е пълен, господине — каза Жак Колен. — Аз бях бит… — добави той лековато, като играч, загубил парите си, — но и вие дадохте няколко жертви… Скъпичка ви е победата…

— Да — съгласи се Корантен, приемайки шегата, — вие загубихте царицата, а аз — двата топа…

— О, Контансон е само пионка — каза подигравателно Жак Колен. — Тя може да се замени с друга. Позволете ми да ви похваля открито, честна дума, вие сте забележителен човек.

— Не, не, аз се прекланям пред превъзходството ви — възрази Корантен като истински шегобиец, който казва: „Искаш да се занасяме, добре, да се занасяме!“ — Как така, аз имам на разположение всички средства, а вие, вие сте, така да се каже, самичък…

— Хайде де! — възкликна Жак Колен.

— И при това за малко не отнесохте победата! — отговори Корантен на това възклицание. — Вие сте най-необикновеният човек, когото съм срещал в живота си, а аз съм виждал много необикновени хора, защото онези, с които се сражавам, се изявяват със смелостта и с дръзките си замисли. За нещастие бях много близък с покойния херцог д’Отрант; работих за Луи XVIII по време на царуването му, а когато го изгониха — за императора и Директорията… Вие притежавате закалката на Лувел — а това е най-доброто политическо оръдие, което съм виждал; обаче притежавате и гъвкавостта на най-добър дипломат. А какви помощници имате!… Бих дал много осъдени глави, за да имам човек като готвачката на онази нещастна Естер… Къде намирате жени, красиви като момичето, което за известно време бе двойница на еврейката пред господин дьо Нюсенжан?… Аз не зная откъде да ги взема, когато ми потрябват…

— Господине — каза Жак Колен, — преувеличавате… Казани от вас, тези похвали могат да главозамаят човека…

— Те са заслужени! Как, та вие измамихте Пейрад, който ви взе за полицейски чиновник!… Слушайте, ако не се бяхте заловили със защитата на онзи дребен глупак, щяхте да ни натупате…

— А, господине, вие забравяте преоблечения като мулат Контансон… и Пейрад като англичанин. На актьорите им помага театралната обстановка, но само вие и вашите хора бяхте в състояние да играете така сполучливо посред бял ден, все едно кога и къде…

— Добре, добре! — каза Корантен. — Ясно е, че всеки от нас е убеден в заслугите и способностите на другия. Сега сме съвсем сами тук двамата, аз съм без моя стар приятел, вие — без вашия млад любимец. В момента аз съм по-силният, защо да не постъпим като в пиесата „Странноприемницата на Адре“? Подавам ви ръка и ви казвам: „Да се прегърнем и да сложим край!“ В присъствието на главния прокурор ви предлагам документ за пълно и цялостно помилване и вие ще станете един от моите хора, първият след мен, а може би и мой приемник.

— Значи, предлагате ми работа?… — каза Жак Колен. — Хубаво положение! Оставям чернооката и вземам русата…

— Ще работите в област, където способностите ви ще бъдат добре оценени и добре възнаградени, а вие ще действувате, както намерите за добре. Политическата и правителствена полиция има своите рискове. Както ме гледате, вече съм бил два пъти затварян… но от това не ми е станало по-лошо. Обаче човек може да пътува! И може да се представи за каквото си иска… Превръща се в двигател на политическите драми, големците се отнасят с него почтително. Кажете, драги Жак Колен, допада ли ви такова нещо?

— Имате ли нареждане по този въпрос? — запита каторжникът.

— Имам пълни пълномощия… — заяви Корантен, щастлив от хубавото си хрумване.

— Шегувате се, вие сте много силен и съвсем естествено е да допуснете, че аз мога и да нямам доверие във вас… Продали сте не един човек, като сте го сложили в чувала, където е влязъл сам благодарение на вас… Познавам големите ви сражения, делото Монторан, делото Симьоз… Ах! Това са битки на шпионажа, като битката при Маренго!

— Добре тогава — каза Корантен, — нали уважавате господин главния прокурор?

— Да — каза Жак Колен и се поклони почтително. — Във възторг съм от възвишения му характер, от твърдостта и благородството му и бих дал живота си той да бъде щастлив. Ето защо ще започна с това, че ще подобря състоянието на госпожа дьо Серизи, което е опасно за живота й.

Главният прокурор направи неволно движение на задоволство.

— Запитайте го тогава дали нямам генерално пълномощно да ви измъкна от позорното положение, в което се намирате, и да ви взема на работа при себе си.

— Така е — каза господин дьо Гранвил, наблюдавайки каторжника.

— Наистина ли? Значи, ще получа опрощение за миналото си и обещанието да заема мястото ви след вас, ако ви покажа какво умея?

— Между хора като нас не може да има недоразумения — продължи Корантен с благородство, на което никой не би могъл да устои.

— А цената на тази сделка е навярно предаването на трите пакета писма?… — запита Жак Колен.

— Не смятах, че е нужно да ви го казвам!…

Разочарование

— Драги господин Корантен — каза Тромп-ла-Мор с ирония, достойна за иронията, създала славата на Талма в ролята на Никомед, — благодаря ви, задължен съм ви за всичко, което научих за себе си, и за значението, което има за вас отнемането на оръжието ми… Никога няма да го забравя… Винаги ще бъда на услугите ви; няма да ви кажа като Робер Макер: „Да се целунем!…“, а направо ви целувам.

И той го сграбчи през кръста така стремително, че Корантен не успя да се защити от прегръдката му; притисна го като кукла до гърдите си, целуна го по двете бузи, вдигна го като перце, отвори вратата на кабинета и го остави вън, съвсем смазан от тази груба прегръдка.

— Сбогом, драги мой — каза той тихо на ухото му. — Нас ни делят три трупа, ние сме си премерили сабите, те са със същата закалка и същата дължина… Да се уважаваме един друг; аз обаче искам да бъда равен на вас, а не ваш подчинен… Вие сте в състояние да се въоръжите така, че ми се струвате прекалено опасен генерал за лейтенант като мене. Ще издълбаем пропаст помежду си. Горко ви, ако стъпите на моя терен… Вашето име е „Законност“ също както лакеите се наричат с името на господаря си; аз обаче искам името ми да е „Възмездие“; ние често ще се виждаме; нека и занапред да се отнасяме със същото достойнство и благоприличие, още повече, че ще си останем завинаги… жестоки каналии. Дадох ви пример с целувката си…

Корантен се показа глупак за първи път в живота си; той остави страшния си враг да раздруса ръката му…

— Щом е така — каза той, — мисля, че и двамата имаме интерес да си останем приятели.

— Така и двамата ще бъдем по-силни, всеки в своята област, по същевременно и по-опасни — добави Жак Колен тихо. — Ето защо ще ми позволите да ви поискам утре капаро по договора ни…

— Добре — отговори добродушно Корантен, — вие отнемате от ръцете ми делото си и го предавате на главния прокурор; ще станете причина той да напредне; не мога да не ви кажа; взели сте добро решение…

Биби-Люпен е премного известен, мина му вече времето. Ако го заместите, ще живеете в единственото обществено положение, което подхожда на човек като вас; очарован съм да ви видя на това място… Честна дума…

— Довиждане и до скоро — каза Жак Колен.

Като се обърна, Тромп-ла-Мор видя, че главният прокурор е седнал пред писалището си, обхванал глава с ръце.

— Кажете, можете ли да спасите графиня дьо Серизи от лудостта? — запита господин дьо Гранвил.

— За пет минути — отговори Жак Колен.

— И можете да ми върнете всичките писма на тези дами?

— Прочетохте ли ги и трите?…

— Да — отговори бързо главният прокурор, — срам ме е заради онези, които са ги писали…

— Сега сме сами: заключете вратата и да преговаряме — каза Жак Колен.

— Позволете… Правосъдието трябва преди всичко да си върши работата, а господин Камюзо има заповед за арестуването на леля ви…

— Никога няма да я намери — отговори Жак Колен.

— Ще претърсят квартал Тампл, някоя си госпожица Пакар, която има там магазинче…

— Ще видят само дрипи, костюми, диаманти, униформи. Но все пак трябва да се сложи край на усърдието на господин Камюзо.

Господин дьо Гранвил позвъни на прислужника и му каза да извика господин Камюзо.

— Хайде сега — каза той на Жак Колен, — да приключваме вече! Бързам да узная каква е вашата рецепта за спасяването на графинята.

Глава, в която Жак Колен се отказва от властта си на шеф

— Господин главен прокурор — каза Жак Колен сериозно, — както знаете, аз бях осъден на пет години каторжен труд за фалшификация. Но обичам свободата!… Тази моя любов, както и всяка друга любов, са насочи в обратно направление; в прекаленото си обожание влюбените се скарват. Тъй като бягах и всеки път ме връщаха, изкарах в каторгата седем години. Така че вие ще помилвате само допълненията в наказанието ми, които аз изкарах в пандиза… извинете, в каторгата. Всъщност аз съм излежал наказанието си и докато не ми изнамерят някоя неприятна история (а аз се обзалагам, че нито правосъдието, нито дори Корантен ще го направят), би трябвало да ми бъдат възстановени правата на френски гражданин. Живот ли е това — да си изгонен от Париж и вечно да те дебнат полицаи? Къде да отида? Какво мога да върша? Вие познавате способностите ми… Видяхте как Корантен, този склад от хитрости и вероломства, призна качествата ми смъртно блед от страх… Този човек ми отне всичко. Той и само той събори кой знае с какви средства и в чий интерес сградата на Люсиеновото щастие… Корантен и Камюзо направиха всичко…

— Не се впускайте в обвинения — каза господин дьо Гранвил, — а се придържайте към фактите.

— Добре! Ето какви са фактите. Онази нощ, като държах вкочанената ръка на младия мъртвец, аз обещах пред себе си да се откажа от безсмислената борба, която водя от двадесет години против цялото общество. След всичко, което ви казах за религиозните си убеждения, ясно ви е, че няма да седна да ви разправям разни попщини… Е, от двадесет години аз гледам обществото откъм опаката му страна, откъм подземията му и се уверих, че развитието на нещата се движи от някаква сила, която вие наричате провидение, аз — случайност, а моите другари — късмет. Всяка лоша постъпка е настигната от възмездие въпреки бързината, с която тя гледа да се измъкне от него. Ако ти върви в тоя занаят на борец, ако имаш кента и четиринадесет на ръка и право да играеш първи, свещта пада и картите изгарят или пък играчът получава апоплектичен удар!… Това е историята на Люсиен. Това момче, този ангел, не бе извършило и сенчица от престъпление; той се остави в ръцете на други, остави други да действуват за него! Щеше да се ожени за госпожица дьо Гранлийо и да получи титла маркиз, вече имаше състояние. И какво стана! Една проститутка се отравя, скрила парите от някаква рента, и в миг така трудно построената сграда се събаря. И кой ни нанася първия удар? Човек, отрупан с тайни безчестия, едно чудовище, което в света на интересите е извършило такива престъпления (виж „Банковата къща Нюсенжан“), че всяка пара от богатството му е обляна от сълзите на някое семейство, от един Нюсенжан, който в света на парите бе по законен път истински Жак Колен. Впрочем и вие познавате добре ликвидациите и обесническите хитрини на този човек. Моите окови ще сложат отпечатък на всичките ми дела, дори и на най-добродетелните. Когато живееш като топка между две ракети, едната от които се нарича „каторга“, а другата „полиция“, победата е равностойна на безкраен труд, където е невъзможно да бъдеш спокоен. В този момент се извършва погребението и на Жак Колен, господин дьо Гранвил, заедно с погребението на Люсиен, когото точно сега ръсят със светена вода, преди да го отнесат в Пер-Лашез. И на мен ми трябва място не за да живея, а за да умра… При днешното състояние на нещата вие, представителите на правосъдието, не пожелахте да се занимаете с гражданското и общественото положение на освободения каторжник. Законът може да е задоволен, но обществото не е и то си запазва недоверието, като прави всичко, за да си намери оправдание; то превръща освободения каторжник в нетърпимо същество; трябва да му върне всички права, а му забранява да живее в определена зона. То казва на този нещастник: „Не можеш да живееш в Париж — единственото място, където можеш да се скриеш, — нито в предградията му, на толкова и толкова километра!…“ После подлага освободения каторжник на надзора, на полицията. Смятате ли, че е възможно да се живее при такива условия? За да живееш, трябва да работиш, защото от каторга не се излиза с готова рента. Вие правите така, че каторжникът да има ясни отличителни белези, всеки да го разпознава, да бъде с ограничено местожителство, а после мислите, че гражданите ще му вярват, макар че обществото, правосъдието, обкръжаващият го свят нямат никакво доверие в него. Вие го осъждате на глад или на престъпен живот. Той не намира работа и неизбежно е принуден да започне пак стария си занаят, който го отвежда на ешафода. Ето защо, макар че исках да се откажа от борбата срещу закона, аз не намерих за себе си място под слънцето. Само едно ми допада: да стана служител на властта, която тежи над нас, и когато тази мисъл ме обзе, въпросната сила се прояви недвусмислено около мене.

Три знатни фамилии са в ръцете ми. Не мислете, че искам да ги изнудвам… Изнудвачеството е едно от най-подлите убийства. За мен това престъпление е по-злодейско и от убийството. Убиецът се нуждае от кръвожадна смелост. Аз се подписвам под думите си; защото писмата, които ми дават сигурност, ми позволяват да ви говоря така и в този момент ме поставят наравно с вас, мен — престъпника, и вас — съдника; те са на ваше разположение…

Вашият прислужник може да отиде да ги вземе от ваше име, те ще му бъдат предадени… Не искам нищо за тях, не ги продавам! Уви! Господин главен прокурор, когато ги сложих настрана, аз не мислех за себе си, а за опасността, в която един ден би могъл да попадне Люсиен! Ако не приемете предложението ми, аз притежавам повече смелост и съм изпълнен с по-голямо отвращение от живота, отколкото е нужно, за да си пръсна черепа и да ви отърва от себе си… С един паспорт мога да отида в Америка и да живея в самота; имам всички условия, които превръщат човека в дивак… Такива мисли ме вълнуваха тази нощ. Секретарят ви навярно ви е предал онова, което го замолих да ви каже… Като видях какви предпазни мерки вземате, за да спасите паметта на Люсиен от всякакво безчестие, аз ви дадох един жалък дар — моя живот! Не можех вече да издържам, този живот ми се виждаше невъзможен без светлината, която го озаряваше, без радостта, която го въодушевяваше, без целта, която го осмисляше — преуспяването на младия поет, източник на топлина за моя живот, и тогава пожелах да ви дам трите пакета писма…

Господин дьо Гранвил наведе глава.

Абдикирането продължава

— Като слязох на двора, намерих виновниците за престъплението, извършено в Нантер, и моя млад другар по вериги — под угрозата на гилотината заради неволното му участие в това престъпление — продължи Жак Колен. — Научих, че Биби-Люпен мами правосъдието, че един от неговите агенти е убиецът на семейство Крота; това не е ли, както казвате вие, дело на провидението?… Открих една възможност да направя добро, да приложа способностите си и жалките си познания в полза на обществото; да бъда полезен, а не вреден, и се осмелих да разчитам на вашия ум и добро сърце.

Изражението на доброта, наивност и естественост у този човек, който се изповядваше без язвителност и без философията на пророка, превръщаща дотогава словото му в нещо страшно, неволно ви караха да вярвате в преображението му. Той вече не бе същият.

— Дотолкова вярвам във вас, че искам да се поставя изцяло на ваше разположение — продължи той със смирението на каещ се грешник. — Вие ме виждате застанал пред три пътя: самоубийството, Америка и улица Жерюзалем. Биби-Люпен е богат, той вече си е изпял песента; часовой е с две лица и ако ме оставите да действувам против него само една седмица, ще го пипна на местопрестъплението. Ако ми дадете мястото на този мошеник, ще направите най-голяма услуга на обществото. Аз нямам вече нужда от нищо. (Ще бъта честен.) Притежавам всички качества, необходими за тази длъжност. По-образован съм от Биби-Люпен, ходил съм на училище до първи гимназиален клас; няма да съм глупав като него, а когато пожелая, мога да имам и обноски. Нямам друг стремеж, освен да бъда въплъщение на реда и потисничеството вместо на продажността. Никога няма да привличам хора в голямата армия на порока. Когато по време на война плените един вражески генерал, вие не го разстрелвате, нали така? Но му връщате сабята и му давате като затвор цял един град; аз съм генералът на каторжничеството и се предавам… Не Темида, а смъртта ме срази… Областта, в която желая да живея и да работя, е единствената, която ми допада, в нея ще проявя силите, които чувствувам в себе си… Решавайте…

И Жак Колен зачака послушно и смирено.

— Оставяте ли тези писма на мое разположение? — запита главният прокурор.

— Можете да изпратите да ги вземат, те ще бъдат дадени на лицето, което вие изпратите…

— И как ще стане това?

Жак Колен четеше в сърцето на главния прокурор, затова продължи играта си.

— Вие ми обещахте смекчаване на смъртното наказание на Калви на двадесет години каторжна работа. О! Не ви го припомням, за да сключвам с вас някаква сделка — добави той бързо, като долови едно движение на главния прокурор, — животът му обаче трябва да бъде спасен по други съображения: момчето е невинно.

— Как мога да получа писмата? — запита главният прокурор. — Имам правото и задължението да зная дали сте наистина човекът, за когото се представяте. И това го искам без условия.

— Изпратете един доверен човек на кея Фльор. На стъпалата на едно железарско магазинче с надпис „Щитът на Ахил“ той ще види…

— Къщата с „Щита“?…

— Точно там се намира моят щит — отвърна Жак Колен с горчива усмивка. — Вашият човек ще види една стара жена, облечена, както ви казах, като търговка на зеленчуци, но богата търговка от халите, с рента и обици на ушите; той ще попита за госпожа дьо Сент-Естев. Да не забравите дьо… И ще й каже: „Идвам от името на господин главния прокурор по известен на вас въпрос…“ Веднага ще получите запечатани трите пакета с писмата…

— Всичките ли писма са вътре? — запита господин дьо Гранвил.

— Ама и вас си ви бива! Заслужили сте си мястото — каза Жак Колен с усмивка. — Виждам, че ме смятате способен да ви поизпитам и да ви дам чиста хартия… Вие не ме познавате! — добави той. — Доверявам ви се като син на баща.

— Ще ви заведат в „Конснержри“ — каза главният прокурор — и там ще изчакате решението за по-нататъшната си съдба.

Главният прокурор позвъни, прислужникът му влезе и той му каза:

— Замолете господин Гарньори да дойде, той е в кабинета си.

Освен четиридесет и осемте полицейски комисари, които бдят над Париж като четиридесет и осем провидения в умален вид (без да се смята тайната полиция) — а оттам идва и името четвърт око, което им дават на арго крадците, тъй като те са четири във всеки район, — има и двама комисари, прикрепени към полицията и в същото време към правосъдието за деликатни задачи: в много случаи те заместват следователите. Кабинетът на тези двама съдебни служители (защото полицейските комисари са служители в съда) се нарича бюро за пълномощия, защото в действителност всеки път биват изпращани някъде било за обиск, било за провеждане на арести. Тези служби изискват опитни хора, с проверени способности, напълно почтени и безусловно дискретни и намирането на такива хора е едно от чудесата, извършвани от провидението в полза на Париж. Описанието на Съдебната палата би било непълно, ако не споменем за тези, така да се каже, предпазни съдебни служители, които са най-силните помощници на Темида; защото Темида може да е загубила по силата на нещата някогашното си великолепие и старото си богатство, но трябва да се признае, че е спечелила по отношение на хората си. Особено в Париж съдебният механизъм се е усъвършенствувал прекрасно.

Господин дьо Гранвил бе изпратил секретаря си господин дьо Шаржбьоф на погребението на Люсиен; за такава задача той трябваше да го замести със сигурен човек; а господин Гарньори бе един от двамата комисари за пълномощия.

Погребението

— Господин главен прокурор — продължи Жак Колен, — дадох ви вече доказателство, че имам чувство за чест… Скоро ще стане единадесет часът… сега довършват опелото на Люсиен, той ще тръгне към гробищата… Вместо да ме изпращате в „Консиержри“, разрешете ми да придружа тялото на този младеж до Пер-Ла-шез; след това ще се върна и ще се предам в ръцете ви.

— Вървете — отговори господин дьо Гранвил с глас, в който трептяха нотки на доброта.

— Още една дума, господин главен прокурор. Парите на това момиче, любовницата на Люсиен, не са откраднати… В малкото свободни минути, които ми дадохте, успях да разговарям с някои хора… В тях съм сигурен, както вие сте сигурен в двамата комисари-пълномощници. Така парите от продадената рента на госпожица Естер Гобсек ще се намерят в стаята й, когато бъдат махнати печатите. Камериерката й ми съобщи че покойната страдала, както казват, от манията да крие нещата си, била недоверчива, та навярно е скрила банкнотите в леглото си. Нека претърсят леглото внимателно, да го разглобят, да разпорят дюшеците, сламеника и ще намерят парите…

— Сигурен ли сте?…

— Сигурен съм в относителната честност на моите мошеници, те никога не се подиграват с мене… Аз имам права на живот и смърт над тях, аз преценявам постъпките им, раздавам присъди и изпълнявам присъдите си без вашите формалности. Вижте какъв е резултатът от властта ми. Аз ще ви намеря и сумите, откраднати от господин и госпожа Крота; ще ги уловя на местопрестъплението, един от агентите на Биби-Люпен — негова дясна ръка, и ще ви издам тайната на престъплението, извършено в Нантер… Това като предплата!… Сега, ако ме поставите в служба на правосъдието и на полицията, след една година ще се поздравите заради откритията ми, аз ще изпълнявам честно службата си и ще съумея да печеля във всяка работа, която ми бъде поверена.

— Не мога да ви обещая нищо друго, освен доброто си отношение. Това, което искате, не зависи само от мен. Единствено кралят има правото, след доклад от пазителя на държавния печат, да прави помилвания, а службата, която искате, зависи от господин префекта на полицията.

— Господин Гарньори — съобщи прислужникът.

Комисарят по пълномощията влезе, хвърли на Жак Колен поглед на познавач и потисна учудването си, като чу думата: „Вървете!“, казана от господин дьо Гранвил на Жак Колен.

— Бихте ли ми разрешили — запита Жак Колен — да не излизам, преди господин Гарньори да ви е казал в какво се състои силата ми, така ще получа от вас доказателство, че сте доволен?

Смирението и пълната му вяра в него трогнаха главния прокурор.

— Вървете! — повтори той. — Имам вяра във вас.

Жак Колен се поклони ниско, както подобава на по-низшия пред по-високостоящия. Десет минути по-късно господин дьо Гранвил получи непокътнати писмата в трите запечатани пакета. Но поради важността на това дело и изповедта на Жак Колен той бе забравил обещанието му да излекува госпожа дьо Серизи.

Навън Жак Колен изпита невероятно чувство на блаженство. Той се почувствува свободен, роден за нов живот; тръгна бързо към църквата „Сен-Жермен-де-Пре“, където опелото вече свършваше. Тъкмо ръсеха ковчега със светена вода; той успя да пристигне навреме, за да се сбогува по християнски с тленните останки на този тъй нежно обичан младеж, после се качи в кола и придружи тялото до гробищата.

На погребенията в Париж, като се изключат някои необикновени обстоятелства или отделни доста редки случаи на естествена смърт при много известни хора, тълпата от църквата намалява, колкото повече шествието се приближава до Пер-Ла-шез. Хората намират време да се покажат в църквата, но всеки си има работа и гледа колкото се може по-бързо да си тръгне. Ето защо от десетте траурни коли само четири бяха пълни. Когато шествието стигна до Пер-Ла-шез, то се състоеше от дванадесетина души, между които беше и Растиняк.

— Добре е, че сте му останали верен — каза Жак Колен на някогашния си познат.

Растиняк замахна изненадано, като видя Вотрен.

— Успокойте се — каза му бившият пансионер на госпожа Воке, — в мое лице виждате ваш роб, та макар и само за това, че ви намирам тук. Моята подкрепа не е за пренебрегване, сега съм и ще бъда още по-силен от всякога. Вие изтъкахте мрежата си, бяхте извънредно сръчен, може би ще имате нужда от мене и аз винаги ще бъда на услугите ви.

— Какъв ще станете сега?

— Доставчик на каторгата, а не неин наемател — отговори Жак Колен.

Растиняк замахна погнусено.

— Ох! Ако някой ви обереше!…

И той тръгна бързо, за да се отдели от Жак Колен.

— Вие не знаете в какви обстоятелства можете да попаднете.

Бяха вече стигнали до трапа, изкопан до гроба на Естер.

— Двама души, които се обичаха и бяха щастливи! — каза Жак Колен. — Сега те са вече събрани. И това е щастие, да можеш да изгниеш заедно. И аз ще искам да ме сложат до тях.

Когато свалиха тялото на Люсиен в гроба, Жак Колен падна без чувства. Този толкова силен човек не можа да издържи глухия шум от буците пръст, хвърлени от гробарите, за да поискат след това бакшиш. В този миг се показаха двама агенти от бригадата за обществена безопасност, те познаха Жак Колен, вдигнаха го и го качиха в един файтон.

Глава, в която Тромп-ла-Мор си урежда отношенията със Съдебната палата

— Какво става? — запита Жак Колен, като дойде в съзнание и се огледа във файтона.

Той се видя между двама полицейски агенти, единият от които бе именно Рюфар; ето защо му хвърли поглед, който проникна дълбоко в душата на убиеца, чак до тайната на Ла Гонор.

— Стана това, че главният прокурор ви търси — отговори Рюфар. — Обиколихме навсякъде и накрая ви намерихме на гробищата, където едва не се стоварихте с главата надолу в гроба на онзи млад човек.

Жак Колен замълча.

— Биби-Люпен ли ви прати да ме търсите? — запита той другия агент.

— Не, господин Гарньори ни изпрати.

— Нищо ли не ви каза той?

Двамата агенти се спогледаха и с изразителна мимика си зададоха взаимно същия въпрос.

— Я да видим! Как ви бе дадена заповедта?

— Той ни нареди да ви намерим веднага, като ни каза, че сте в църквата „Сен-Жермен-де-Пре“ и ако погребалното шествие е излязло от църквата, сигурно сте на гробищата — отговори Рюфар.

— Главният прокурор ли е искал да ме види?

— Може би.

— Така е — каза Жак Колен, — той има нужда от мен!…

И отново изпадна в мълчание, което доста разтревожи двамата агенти. Към два часа и половина приблизително Жак Колен влезе в кабинета на господин дьо Гранвил и видя там едно ново лице: предшественика на господин дьо Гранвил — граф Октав дьо Бован, един от председателите на касационния съд.

— Забравили сте опасността, надвиснала над госпожа дьо Серизи, а ми обещахте да я спасите.

— Господин главен прокурор — каза Жак Колен и направи знак на двамата агенти да влязат, — запитайте тия юнаци в какво състояние ме намериха.

— В безсъзнание, господин главен прокурор, до самия гроб, в който бяха погребали младия човек.

— Спасете госпожа дьо Серизи — каза господин дьо Бован — и ще получите всичко, каквото пожелаете!

— Нищо не искам — отговори Жак Колен, — аз съм напълно на ваше разположение и господин главният прокурор навярно вече е получил…

— … Всичките писма! — добави господин дьо Гранвил. — Вие обаче обещахте да спасите разсъдъка на госпожа дьо Серизи, ще можете ли? Не е ли това само хвалба?

— Надявам се — отговори скромно Жак Колен.

— Добре, елате тогава с мен — каза граф дьо Бован.

— Не, господине — възрази Жак Колен, — аз няма да тръгна в същата кола с вас… Още съм каторжник. Щом желая да служа на правосъдието, няма да започна да го позоря я… Вървете при госпожа графинята и аз ще дойда там след вас… Кажете й, че идва най-добрият приятел на Люсиен абат Карлос Ерера… Очакването на посещението ми непременно ще й въздействува и ще подпомогне кризата. Ще ми простите, че още веднъж ще приема лъжливата външност на испански каноник, върша го, за да й направя голяма услуга!

— Ще се срещнем там в четири часа — каза господин дьо Гранвил, — защото заедно с пазителя на държавния печат трябва да отида при краля.

Жак Колен се срещна с леля си, която го чакаше на кея Фльор.

— Е? — запита го тя. — Предаде се, значи, на правосъдието?

— Да.

— Съмнителна работа!

— Не! Трябваше да спася живота на оня нещастен Теодор и той ще бъде помилван.

— А ти?

— Аз ли? Аз ще стана, каквото трябва да бъда! Ще продължа да вдъхвам страх в обществото! Но трябва да се действува! Върви и кажи на Пакар да даде „пълен напред“ и на Йороп да изпълни нарежданията ми.

— Дребна работа, знам вече как да постъпя с Ла Гонор!… — каза ужасната Жаклин. — Не съм си губила времето да си клатя краката!

— Да се намери за утре Жинета, корсиканката — продължи Жак Колен, усмихвайки се на леля си.

— Би трябвало да имам някаква следа…

— Ще я получиш чрез Манон-ла-Блонд — отговори Жак Колен.

— Тази вечер е наш ред! — забеляза лелята. — Ти бързаш повече и от петел! Значи, ще падне келепир?

— Искам с първите си удари да надмина всичко най-добро, което е извършил Биби-Люпен. Вече имах едно малко разговорче с чудовището, което уби моя Люсиен, и сега живея само за да си отмъстя! Поради новото ми положение двамата с него ще бъдем еднакво защитени и еднакво въоръжени. Години ще ми трябват, за да стигна до този мизерник; но ще го сразя в самото сърце.

— Сигурно и той ти се заканва със същото — каза лелята, — защото е прибрал при себе си дъщерята на Пейрад, знаеш я, малката, дето я продадохме на госпожа Нурисон.

— Първото, което трябва да направим, е да го снабдим с прислужник.

— Трудно ще бъде, той сигурно разбира от тия работи! — рече Жаклин.

— Хайде, омразата вдъхва живот! На работа!

Жак Колен нае файтон и отиде веднага на кея Малаке в малката стая, където бе живял и която не бе свързана с апартамента на Люсиен. Извънредно учуден, че го вижда, вратарят пожела да му разкаже какво се е случило.

— Знам всичко — отговори абатът. — Злепоставиха ме въпреки светостта на званието ми, обаче благодарение на намесата на испанския посланик бях освободен.

Той се качи бързо в стаята си и взе от обложката на молитвеника си едно писмо, адресирано от Люсиен до госпожа дьо Серизи по времето, когато тя го бе видяла в театъра Де-з-Италиен заедно с Естер и той бе изпаднал в немилост пред нея.

Лекарят

В отчаянието си Люсиен се бе отказал да изпрати писмото, смятайки, че завинаги се е погубил; но Жак Колен бе прочел този шедьовър и тъй като всичко, писано от Люсиен, бе свято за него, бе прибрал писмото в молитвеника си заради поетичните изображения на тази суетна любов. Когато господин дьо Гранвил му бе заговорил за състоянието, в което бе изпаднала госпожа дьо Серизи, този толкова проницателен човек бе помислил с основание, че отчаянието и лудостта на светската дама навярно идват от скарването между нея и Люсиен. Той познаваше жените, както съдиите познават престъпниците, отгатваше и най-съкровените движения на сърцето им, затова веднага помисли, че графинята сигурно ще припише смъртта на Люсиен отчасти на своята суровост, за която сигурно горчиво се разкайваше. Очевидно човек, върху когото се излива нейната любов, не би напуснал живота. Увереността, че въпреки строгостта й той е продължавал да я обича, можеше да й възвърне разума.

Трябва да се признае, че Жак Колен бе не само забележителен предводител на каторжниците, но и не по-малко забележителен лечител на човешката душа. Пристигането на този човек в двореца дьо Серизи донесе срам и надежда. Много хора, графът и лекарите, бяха събрани в салончето пред спалнята на графинята; но за да избегне всякакво петно върху честта на граф дьо Серизи, граф дьо Бован отпрати всички вън и остана сам с приятеля си. И без това присъствието на тази мрачна и зловеща личност бе чувствителен удар за подпредседателя на Държавния съвет.

Жак Колен бе сменил облеклото си. Той бе облякъл панталони и редингот от черно сукно и походката му, погледите му, движенията му — всичко бе напълно прилично. Той поздрави двамата държавници и запита може ли да влезе в спалнята на графинята.

— Тя ви чака с нетърпение — каза господин дьо Бован.

— С нетърпение ли?… Тогава тя е спасена — каза този страхотен магьосник.

Наистина след половинчасов разговор Жак Колен отвори вратата и каза:

— Влезте, господин графе, вие нямате вече причини за опасения.

Графинята държеше писмото до гърдите си; тя бе спокойна и сякаш се бе примирила със себе си. При тази гледка графът направи неволно движение на щастлив човек.

„Ето ги, значи, хората, които решават нашите съдбини и съдбините на народите! — помисли Жак Колен и вдигна рамене, когато двамата приятели влязоха при него. — Една въздишка, издадена накриво от някаква си женска, им преобръща ума като ръкавица! Загубват си ума заради един поглед! Стига само една фуста да е сложена малко по-високо или по-ниско, и те хукват в отчаяние през цял Париж. Прищевките на някаква жена се отразяват върху цялата държава! О! Колко много сила придобива мъжът, когато като мене се е освободил от тази детска тирания, от разстроената от страстта почтеност, от невинните злословия, от първобитните хитрини! Жената с присъщата й изобретателност на палач, със способността й да измъчва е и ще си остане завинаги гибел за мъжа. Главен прокурор, министър, всички са заслепени, всички усукват нещата заради едни писма, писани от херцогиня и от момиченца, или заради разсъдъка на една жена, която ще бъде по-луда, когато е с ума си, отколкото без него. — Той започна да се усмихва с чувство на превъзходство. — А освен това — каза си той — ми вярват, вслушват се в моите разкрития и ще ме оставят там, където съм. Аз винаги ще властвувам над това общество, което ми се подчинява от двадесет и пет години…“

Жак Колен бе приложил същата върховна власт, с която някога бе въздействувал над нещастната Естер; както видяхме вече толкова пъти, той притежаваше словото, погледа и държането, които обуздават тълпите, и бе представил Люсиен като човек, отнесъл образа на графинята със себе си.

— Никоя жена не устоява на мисълта, че само нея са любили.

— Вие нямате вече съперница! — бяха последните думи на този хладнокръвен подигравчия.

Той остана цял час; забравили го бяха в онова салонче. Когато господин дьо Гранвил дойде, намери го мрачен, потънал в размисли, като хората, решили да извършат нещо като Осемнадесети Брюмер в живота си.

Главният прокурор отиде до вратата на спалнята на графинята и остана там за няколко мига, после се доближи до Жак Колен и му каза:

— Държите ли все още на намеренията си?

— Да, господине.

— Така да бъде; в такъв случай ще заместите Биби-Люпен, а осъденият на смърт Калви ще получи смекчаване на наказанието.

— И няма да отиде в Рошфор?

— Дори не и в Тулон, ще можете да го използувате във вашата служба; тази милост, както и вашето назначаване обаче зависят от поведението ви през първите шест месеца, когато ще бъдете помощник на Биби-Люпен.