Втора част На каква сума възлиза любовта на старците

Сто хиляди франка отиват при Азѝ

От една седмица Нюсенжан ходеше почти всеки ден в магазинчето на улица Ньов-Сен-Марк да се пазари за жената, в която бе влюбен. Там сред най-хубави гиздила, стигнали до отвратителната си фаза, когато роклите не са вече рокли, но не са станали още парцали, царуваше Азѝ ту под името Сент-Естев, ту като измислената госпожа Нурисон. Обстановката бе в духа на тази жена, защото подобни дюкянчета представляват една от най-злокобните особености на Париж. Там виждате дрипи захвърлени от костеливата ръка на Смъртта, чувате под някой шал предсмъртното хъркане на болната от охтика, също както отгатвате агонията на сиромахкинята в роклята от златно ламе. По изящните дантели са описани жестоките битки между Разкоша и Глада. Откривате лицето на някоя кралица под украсения с пера тюрбан, поставен така, че напомня и почти възкресява изчезналия лик. Грозота в красотата! Размахван от административната ръка на комисаря-оценител, Ювеналовнят камшик разхвърля по земята проскубаните маншони и остарелите кожени палта на подгонени от глада проститутки. Това дюкянче е като бунище с цветя, където тук-таме блестят рози, откъснати вчера и носени само един ден; над него вечно стои клекнала една старица, първата братовчедка на Лихварството — Оказнонната продажба, плешива, беззъба и готова да продаде съдържанието на каквото и да било, дотолкова е свикнала да купува всякаква обвивка — роклята без жената или жената без роклята! Азѝ бе там в стихията си, като пазач в каторга, като лешояд с кървава човка над трупове, по-страшна от дивашките ужасии, всяващи тръпки у минувачите, които понякога се чудят, че в мръсната витрина, зад която се криви някоя оттеглила се от търговията, истинска госпожа Сент-Естев, стои окачен един от ранните им и свежи спомени.

От разправия на разправия и от хилядарка на хилядарка, банкерът предложи най-после шестдесет хиляди франка на госпожа дьо Сент-Естев, която му отговори с отказ, така добре изигран мимически, че дори и маймуна не би могла да го повтори. След една неспокойна нощ, като си призна колко много е разстроила Естер мислите му и си даде сметка за неочакваните печалби на Борсата, той пристигна най-после една сутрин с намерението да даде исканите от Азѝ сто хиляди франка, но преди това да измъкне от нея цял куп сведения.

— Решаваш се, значи, вече, дебелако? — запита го Азѝ и го потупа по рамото.

Унизителното интимничене е първият данък, вземан от този род жени от разбеснелите се страсти или доверилата им се сиромашия; те никога не се издигат до равнището на клиента, а го карат да седне редом с тях, на тяхната купчина смет. Както виждаме, Азѝ се подчиняваше напълно на своя господар.

Нема как — отвърна Нюсенжан.

— Не съм те ограбила — възрази Азѝ. — Продавали сме жени сравнително много по-скъпо от тази. Има жени и жени! Дьо Марсе даде за покойната Корали шестдесет хиляди франка. А тази, която ти искаш, струва сто хиляди от първа дума; но какво да ти кажа, стари развратнико, за мен това е прилична сделка.

А кате е тя?

— О, ще я видиш. И аз съм като теб: дай, за да дам!… А, драги ми, твоята любима извърши лудории. Тия момичета не са разумни. В тоя момент принцесата е, както казваме ние, нощна птица…

Ноштна?…

— Хайде де, да не вземеш да се правиш на глупак?… Лушар е по следите й и аз й заех петдесет хиляди франка…

Тфатесет и пет! Злушай… — викна баронът.

— Така де, двадесет и пет, а не петдесет, то се разбира — отвърна Азѝ. — Нека да бъдем справедливи, тая жена е самата честност! Като остана съвсем сама, каза ми: „Миличка госпожа Сент-Естев, преследват ме, само вие можете да ми услужите, дайте ми двадесет хиляди франка, ще ги ипотекирам срещу сърцето си…“ О, тя има златно сърце!… Само аз зная къде е сега. Ако продумам, може да загубя моите двадесет хиляди франка… По-рано живееше на улица Тетбу. Преди да си излезе оттам… (Сложиха запор на мебелите!… Заради дългове. Тия обесници, приставите!… Знаете тия работи, нали сте важна клечка в Борсата!) Да, ама тя не е глупава, даде за два месеца апартамента си на една англичанка, великолепна жена, дето й беше любовник оня… Рюбампре, а той бе толкова ревнив, че я караше да се разхожда само нощем… Но, като се разбра, че ще продават мебелировката, англичанката се разкара, още повече, че беше твърде скъпа за това щурче Люсиен…

Фие зте зданали сешта панка — забеляза Нюсенжан.

— В натура — отвърна Азѝ. — Давам назаем на красивите жени; имам сметка от това, защото търгувам едновременно с две ценности.

Малайката се забавляваше да преувеличава ролята си; жени като нея са много алчни, но са по-добродушни и по-кротки; те обясняват търговията си със съображения, където влизат редица добри подбуди. Азѝ се представи като жена, загубила всичките си илюзии, петима любовници, всичките си деца и оставила, въпреки житейския си опит, да я ограбват. От време на време тя показваше разписки от заложната къща, за да докаже колко несполуки има в търговията. Представи се изпаднала в затруднения, с дългове. С една дума, бе дотолкова наивно противна, че баронът повярва най-после, че е такава, за каквато се представя.

Топре! Ако там стоте хиляди, кате ште я фитя? — запита той, замахвайки като човек, решен на всякакви жертви.

— Слушай, деденце, ела тази вечер с колата си например срещу театър „Жимиаз“. Оттам се минава — каза Азѝ. — Ще спреш на ъгъла на улица Сент-Барб. Аз ще бъда там преди тебе. Двама ще отидем да намерим моята чернокоса длъжница… Ох! Какви само коси има тая моя длъжница! Като махне гребена си, покриват я цялата като шатра. Ти може да разбираш от цифри, ама за останалото ми се виждаш доста загубен; съветвам те да скриеш малката добре, защото иначе ще ти я тикнат в „Сент-Пелажи“, скрий я бързо, още на другия ден, защото, ако я намерят… а я търсят.

Не пих ли могъл та одгупя болиците? — запита непоправимият „рис“.

— У пристава са… няма да стане. Детето имало някакво желание и изяло цяло състояние, а сега му го искат. Е, няма как! На двадесет години сърцето обича да си прави шеги.

Топре, топре, ште уретим тофа — каза Нюсенжан, придавайки си лукаво изражение. — Распира се, че ас ште бъта нейн бокрофител.

— Е, глупако, твоя работа е да я накараш да те обикне, ти имаш доста пари да си купиш макар и нещо като любов, но да струва колкото истинската. Ще ти предам принцесата направо в ръцете, тя е длъжна да те последва, а за другото не ме е грижа… Но е свикнала на разкош, и на най-голямо внимание. А, момчето ми! Това е истинска жена… Ако не беше така, щях ли да й дам петнадесет хиляди франка?

Топре, разпрано. То тофечера!

Баронът започна отново брачния тоалет, който бе правил вече, само че този път сигурността в успеха го накара да удвои броя на хапчетата. В девет часа намери ужасната жена на уреченото място и я взе в колата си.

Кате? — запита баронът.

— Къде ли? — каза Азѝ. — На улица Ла Перл, в квартал Маре, това е един случаен адрес, защото твоят бисер е в калта, но ти ще го измиеш!

Като пристигнаха там, мнимата госпожа Сент-Естев каза на Нюсенжан с отвратителна усмивка:

— Ще повървим малко пеш, не съм толкова глупава да дам истинския адрес.

Ти мизлиш са фсишко — отговори баронът.

— Такъв ми е занаятът — забеляза тя.

Азѝ поведе Нюсенжан по улица Барбет, където го въведе на четвъртия етаж на една къща, наета от някакъв тапицер от квартала. Като видя в еснафски мебелираната стая Естер, облечена като работничка и заета с някаква бродерия, милионерът пребледня. След четвърт час, през който Азѝ си шушнеше нещо с Естер, подмладилият се старец едва можа да продума.

Коспошице — обърна се той най-после към нещастното момиче, — ште батете ли така топра та ме приемете са фаш бокрофител?…

— Длъжна съм, господине — отвърна Естер и две едри сълзи се плъзнаха по бузите й.

Не блачете. Ас искам та фи набрафя най-штаслива од фсишки шени… Посфолете ми само та фи любя и фие ште фитите.

— Мила моя, господинът говори много разумно — намеси се Азѝ, — той знае прекрасно, че е на повече от шестдесет и шест години и ще бъде много снизходителен към теб. Все едно, ангелчето ми, че съм ти намерила баща… — Трябва да й говоря така — пошепна тя на ухото на недоволния банкер. — Не можеш да ловиш лястовички, като стреляш по тях с пистолет. Влезте тук! (Азѝ заведе Нюсенжан в съседната стая.) Нали знаете как сме се условили, ангелчето ми!

Нюсенжан извади от джоба си портфейла и преброи стоте хиляди франка, които тя занесе на скрития в една стаичка и чакащ с нетърпение Карлос.

— Ето сто хиляди франка, дадени от нашия човек на Азѝ, а сега ще го накараме да внесе още сто на Йороп — каза Карлос на довереницата си, като излязоха на стълбата.

Той изчезна, след като даде нарежданията си на малайката, и тя се прибра в апартамента, където Естер плачеше с горещи сълзи. Подобно на осъдения на смърт, девойката си бе изградила роман от надежди, но съдбовният час бе ударил…

— Мили деца — каза Азѝ, — къде ще отидете?… Защото барон дьо Нюсенжан…

Естер погледна многоизвестиия банкер с прекрасно изиграно движение на изненада.

Та, тетето ми, аз съм парон ди Нусинген…

— Барон дьо Нюсенжан не трябва и не може да остане в такава кочина. Я слушайте! Бившата ви камериерка Йожени…

Ишени от улица Детбу… — възкликна баронът.

— Да де! Съдебната пазачка на мебелите, която даде апартамента под наем на хубавата англичанка… — продължи Азѝ.

А, ас распирам! — каза баронът.

— Бившата камериерка на госпожата — каза почтително Азѝ, посочвайки Естер — ще ви посрещне отлично тази вечер и никога търговският агент няма да се сети да я търси в жилище, което е напуснала преди три месеца…

Чутесно! Чутесно! — възкликна баронът. — Осфен тофа ас поснафам таркофските акенти и снам туми, които ки карат та исчесфат…

— В лицето на Йожени ще имате една хитруша, аз я доведох при госпожата — добави Азѝ.

Ас я поснафам — викна милионерът засмяно. — Ишени фсе од мен хилята франка… — Естер направи движение на ужас, заради искреността на което един почтен човек би й поверил състоянието си. — О, тофа била моя крешка — продължи баронът, — ас тичах потир фас…

И той разказа недоразумението, станало поради дадения под наем апартамент.

— А така! Виждате ли госпожо, Йожени нищо не ви е казала, нали? Хитруша такава! — каза Азѝ. — Но госпожата е свикнала с това момиче — обърна се тя към барона, — вземете я все пак. — Тя дръпна Нюсенжан настрана и му рече: — Като давате петстотин франка месечно на Йожени, която умее чудесно да си закръгля сумичките, ще знаете всичко, което върши госпожата, вземете я за камериерка. На Йожени ще й бъде още по-приятно да работи при вас, защото вече ви е оскубала… Нищо не привързва по-силно жените към мъжа, както възможността да го скубят. Но дръжте все пак юздите на това момиче: за пари то е готово на всичко, просто ужас!…

— А ти?

— Аз ли? — каза Азѝ. — Аз вземам, каквото ми се дължи.

Нюсенжан, този така проницателен човек, имаше като че ли превръзка на очите; той се остави да го водят като дете. Видът на невинната и очарователна Естер, която бършеше сълзите си и бродираше благопристойно като млада девица, възвръщаше у влюбения старец чувствата, изпитани във Венсенската гора; той бе готов да даде и ключа от касата си! Чувствуваше се млад, сърцето му бе пълно с обожание, очакваше само Азѝ да си отиде, за да може да коленичи пред тази Рафаелова Мадона. Подобен внезапен изблик на юношески усещания в сърцето на един „рис“, на един старец, е обществено явление, което физиологията може много лесно да обясни. Потискана от бремето на банковите сделки, задушавана от непрекъснатите сметки, от постоянните грижи за улавяне на повече милиони, младостта избликва наново с възвишените си илюзии, нараства и разцъфва подобно на забравено зърно, чиито прекрасни клонки се подчиняват на случайността, на късно изгрялото и грейнало слънце. Постъпил на дванадесетгодишна възраст в стария дом на Алдригер в Страсбург като търговски служащ, баронът не бе навлизал никога в света на чувствата. Затова сега той стоеше пред идола си и чуваше стотици думи, които се тълпяха в мозъка му, но тъй като нито една не слизаше на устните му, той се подчини на грубото желание, в което се показа шестдесет и шест годишният мъж.

Шелаете ли та тойтете на улица Детбу?… — запита той.

— Където кажете, господине — отвърна Естер и стана.

Катето кашете! — повтори той възторжено. — Фие сте анкел, тошел от непето, и ас фи опичам като млатеш, макар че имам сифи коси…

— О, можете да кажете, че са бели! Много са черни, за да бъдат сиви — забеляза Азѝ.

Бекай оттук, мръзна таркофка на човешко мезо! Ти фече болучи тфойте бари, не тапчи по тофа цфете на люпофта! — викна баронът, отмъщавайки си с грубото обръщение за всички безочливости, които бе понесъл.

— Стар уличник! Ще ми платиш за тези думи! — каза му Азѝ, заплашвайки банкера с движение, достойно за търговка от халите, на което той отвърна с вдигане на рамене. — Между гърлото на бутилката и гърлото на пияницата има място да се провре една усойница и ти ще познаеш коя съм!… — добави тя, раздразнена от презрението на Нюсенжан.

Милионерите, чиито пари се пазят във Френската национална банка, чиито домове се охраняват от цял взвод слуги и чиято личност се укрива по улицата зад крепостта на колата, карана бързо от английски коне, се страхуват само от едно нещастие; затова баронът огледа Азѝ като човек, който току-що й е дал сто хиляди франка. Това величие оказа въздействието си. Азѝ се оттегли, но продължи да мърмори по стълбата, като употребяваше съвсем революционен език: тя споменаваше гилотината.

— Какво й казахте?… — запита девицата с бродерията. — Тя е добра жена.

Тя фи исмами, окрапила фи е…

— Когато изпаднем в сиромашия, кой се отнася внимателно с нас и кой ни дава пари?… — отговори Естер с изражение, от което дори сърцето на дипломат можеше да се разкъса.

Коркото тете! — каза Нюсенжан. — Не остафяйте нито мик пофече тук!

Първа нощ

Естер хвана Нюсенжан под ръка и той я поведе, както си беше, а после я настани в колата си с повече уважение може би, отколкото би проявил към красивата херцогиня дьо Мофриньоз.

Фие ште имате етин хупаф екипаш, най-хупавия фаф Париш — казваше й Нюсенжан, докато пътуваха. — Ште бътете саопиколена от най-очарофателен раскош. И кралицата нема та бъте по-поката от фас. Ште бътете уфашафана като котеница фаф Кермания; ас искам фие та бътете сфопотна… Не блачете. Злушайте… Ас фи опичам истинзки сас чиста люпоф. Фсека фаша сълса ми разкъзва сарцето

— Обича ли се истински жена, която се купува? — запита горкото момиче с прелестен глас.

Йосиф сешто е бил протатен от своите братя, сарати хупостта му. Тофа е касано фаф Пиплията. А фаф Ориента шените се гупуфат саконно.

Когато пристигна на улица Тетбу, Естер не можа да погледне без болка мястото, където бе живяла щастливо. Тя остана неподвижна на един диван, като попиваше една по една сълзите си, без да чуе нито дума от безумията, които й брътвеше банкерът; той падна пред нея на колене; тя го остави безмълвна, остави го да милва ръцете й, сякаш не знаеше от какъв пол бе съществото, което й топлеше краката, тъй като Нюсенжан откри, че са студени. Тази сцена на палещи сълзи, които капеха по главата на барона, и на стопляни от него ледени крака трая от полунощ до два часа сутринта.

Ишени — каза най-после баронът, като извика Йороп, — накарайте най-после фашата коспотарка та си легне

— Не! — викна Естер, изправяйки се на крака, като подплашен кон. — Не тук, никога!…

— Вижте, господине — каза Йороп на банкера, — аз познавам госпожата, тя е кротка и добра като агънце; само че не бива да се насилва, винаги трябва да се подхваща с кротост… Тя бе толкова нещастна тук!… Виждате ли мебелировката? Колко е износена? Оставете я да прави, каквото си е наумила. Подредете й, но така, с любов, някое хубаво жилище. Може би, като види всичко съвсем ново около себе си, ще се почувствува на друго място, ще ви намери по-симпатичен, отколкото сте, и ще бъде ангелски кротка. О, няма друга като госпожата и вие можете да се похвалите, че с нея сте спечелили: добро сърце, приятни обноски, изящно краче, кожа като розов цвят… Ах, а пък е духовита! Може да разсмее и осъдения на смърт… Госпожата може да се привърже… А как само умее да се облича!… Е, ако струва скъпо, един мъж, както се казва, има какво да получи срещу парите си. Тук на всичките й рокли е сложена възбрана, та дрехите й са от преди три месеца… И знаете ли, госпожата е толкова добра, че я обичам, макар да ми е господарка! Бъдете все пак справедлив, жена като нея да остане сред секвестирани мебели… И заради кого? Заради някакъв нехранимайко, който я измами… Горката женичка! Тя не прилича на себе си…

ЕздерЕздер… — казваше баронът — лепнете си, анкелчето ми! Е, ако се здрахувате од мен, ште озтана на това канапе… — заяви най-сетне той, пламнал от най-чиста любов при вида на все още плачещата Естер.

— О — отвърна тя, улови ръката на барона и я целуна с такава признателност, че на очите на „риса“ се появи нещо подобно на сълза, — ще ви бъда много благодарна!…

И тя изтича в спалнята си, където се заключи.

Има нешто нераспираемо фаф таси рапота… — рече си възбуденият от хапчетата барон. — Какфо ште кашат у тома?“

Той стана и погледна през прозореца. „Колата ми чака оште… Зкоро ште зъмне!…“

После се поразходи из стаята: „Как пи се потикривала коспоша Нусинген сас мен, ако распере етин тен как ас прекарал таси ношт!…“

Той отиде и допря ухо до вратата на спалнята, понеже му се стори, че доста глупаво се е подредил за сън.

Ездер!…

Никакъв отговор.

„Поше мой! Тя оште блаче!…“ каза си той и се изтегна на канапето.

Десетина минути преди изгрев-слънце легналият неудобно на канапето и заспал тежко й мъчително барон дьо Нюсенжан бе събуден внезапно от Йороп точно посред един сън, който по своята обърканост и бърза смяна на образите е едно от още неразрешените явления на медицинската физиология.

— Ах, божичко! Госпожо! — викаше тя. — Госпожо! Войници!… Стражари, правосъдието! Искат да ви арестуват…

В момента, в който Естер отвори вратата на спалнята си и се показа не съвсем загърната в халата си, с домашни пантофки на босите крака, с разпуснати коси и така красива, че и архангел Михаил би продал душата си на ада за нея, вратата на гостната избълва река от човешка тиня, която се повлече по ръце и крака към небесния образ на девойката, застанала като ангелите от фламандските религиозни картини. Един мъж пристъпи към нея. Контансон, ужасният Контансон сложи ръката си на още топлото й рамо.

— Вие ли сте госпожица Естер Ван… — запита той.

Шляпвайки го с опакото на ръката си по бузата, Йороп накара Контансон да измери килима в цялата му дължина, като същевременно му нанесе в краката остър удар, известен на хората, практикуващи така нареченото „изкуство на чехъла“.

— Назад — писна тя, — не се докосвайте до господарката ми!

— Счупи ми крака! — викаше Контансон, като се надигаше. — Ще ми платиш за това…

От групата служебно облечени съдебни пристави, които влязоха, без да свалят противните си шапки от още по-противните си глави и чиито лица сякаш бяха от прорязано с жилки махагоново дърво, кривогледи, безноси и с разкривени усти, се отдели сладникаво усмихнат Лушар; бе облечен по-чисто от другите, но и той остана с шапка на глава.

— Госпожице, арестувана сте — каза той на Естер. После се обърна към Йороп. — А ти, моето момиче, да знаеш, че всяка съпротива е излишна, а всяко бунтарство — наказано.

Шумът от спуснатите приклади на пушките по плочите на трапезарията и преддверието — белег, че полицаят е придружен от охрана — подчерта още повече думите му.

— А защо ме арестувате? — запита невинно Естер.

— Ами нашите борченца?… — отговори Лушар.

— А, вярно! — възкликна Естер. — Почакайте да се облека.

— За жалост, госпожице, ще трябва да се уверя дали в стаята ви няма някаква възможност за бягство — каза Лушар.

Всичко това стана така бързо, че баронът още не бе успял да се намеси.

А, парон ти Нусинген, сега ас съм бротафачка на човешко месо… — извика ужасната Азѝ, промъквайки се през приставите до дивана, където се престори, че открива банкера.

Отфратителна уличница! — възкликна Нюсенжан и се изправи в цялото си финансистко величие.

И той се втурна между Естер и Лушар, който при един вик на Контансон свали пред него шапката си.

— Господин барон дьо Нюсенжан!…

При едно движение на Лушар съдебните пристави излязоха от жилището, като свалиха до един почтително шапка. Остана само Контансон.

— Господин баронът ще плати ли?… — запита търговският агент с шапка в ръка.

Ште блатя — отговори Нюсенжан, — но трепфа та снам са какфо здафа тума.

— Триста и дванадесет хиляди франка и няколко сантима с разноските, но арестуването не влиза вътре.

Дриста хиляти франка! — възкликна баронът. — Тофа е мноко скъпо сапуштане са етин мъш, брекарал ношта на тофа канапе — пошепна той на ухото на Йороп.

— Този човек наистина ли е барон дьо Нюсенжан? — запита Йороп Лушар и придружи съмнението си с жест, на който би завидяла госпожица Дюпон — последната субретка в „Театр-Франсе“.

— Да, госпожице — отговори Лушар.

— Да — потвърди и Контансон.

Ас откофарям са нея — каза баронът, засегнат в честолюбието си от съмненията на Йороп, — остафете ме та й каша тфе туми.

Естер и старият влюбен влязоха в спалнята, до чиято ключалка Лушар счете за нужно да долепи ухо.

Ас фи опичам пофече от шифота си, Ездер; но сащо та тафате на фашите кретитори бари, фместо та ки слошите фаф фашия тшоп? Фарфете фаф сатфора; опештафам фи та купя тнес сто хиляди екю са сто хиляти франка и фие ште имате тфеста хиляди франка са фас…

— Излишна е тази игра — обади се Лушар. — Заемодавецът не е влюбен в госпожицата… Разбирате ли?… И откакто знае, че сте влюбен в нея, настоява още повече да получи всичко.

Проклет петант! — ядоса се Нюсенжан на Лушар, отвори вратата и го въведе в спалнята. — Ти не снайш какфо кофориш! На теп ште ти тафам, ако уретиш таси рапота, тфатесет на сто…

— Невъзможно, господин барон…

— Как, господине — намеси се Йороп, — ще ви даде ли сърце да оставите да отведат господарката ми в затвора!… Искате ли да ви дам спестяванията си, вземете ги, госпожо, имам четиридесет хиляди франка…

— О, горкото момиче — извика Естер, прегръщайки Йороп, — не съм те познавала досега!

Йороп се разрида.

Блаштам — изрече жално баронът, извади бележника си и взе от него едно четвъртито листче от бланките, давани от банката на банкерите, където остава само да се попълни сумата с цифри и с думи, за да се изплати тя на приносителя.

— Не си правете труда, господин барон — каза Лушар, — имам заповед парите да ми бъдат изплатени само в злато или в сребро. Заради вас бих приел и банкноти.

Тартюф! — викна баронът. — Я ми покашете болиците!

Контансон извади три досиета, обвити в синя хартия, които баронът взе, като гледаше към него, сякаш искаше да каже: „Ти пи збечелил пофече, ако ме пе бредубретил.“

— Можех ли да зная, че сте тук, господин барон? — отвърна шпионинът, без да го е грижа ще го чуе ли Лушар, или не. — Вие загубихте много, като престанахте да ми се доверявате. Мамят ви — добави този дълбокомислен философ, вдигайки рамене.

„Тофа е фярно“ — рече си баронът. После, като разгледа полиците, се обърна към Естер:

Ах, тетето ми, фие сте шертфа на колям мошеник! На исмамник!

— Уви, така е — каза бедната Естер, — но той много ме обичаше!…

Ако ас бих снаял… ас пих тал фаф фаши ръце етно фасрашение!

— Обърквате се, господин барон — възрази Лушар, — налице е и трети приносител.

Та — съгласи се той, — има дрети бриносител… Серисе! Чофек на обосицията!

— Бедата го прави остроумен — забеляза Контансон с усмивка, — служи си с игра на думи.

— Ще желае ли господин баронът да напише две думи до касиера си? — запита Лушар усмихнато. — Ще изпратя при него Контансон и ще отпратя хората си. Времето напредва и с всички ще научат…

Отифай, Конданзон! — викна баронът. — Мой касиер шифее на ъкъла на улица Мадюрен и Аркад. Ето ти пелешка, та отите сас нея при дю Тийе или при Келер, ако фаф нашата панка нема зто хиляти екю… Оплечете се, анкелчето ми — обърна се той към Естер, — фие зте зфопотна. Зтари шени по-опасни от млади… — каза той, поглеждайки към Азѝ.

— Отивам да развеселя кредитора — каза тя — и той ще ми даде с какво да се позабавлявам днес. — После добави с отвратителен поклон: — Озтанете си със страфе, коспотин парон.

Лушар прибра полиците от ръцете на барона и двамата с него зачакаха в салона, където след половин час пристигна касиерът заедно с Контансон. Дойде и Естер, облечена в прелестен, макар и набързо направен тоалет. След като Лушар преброи парите, баронът поиска да види отново полиците, обаче Естер ги взе с котешка бързина и ги прибра в чекмеджето си.

— Какво ще дадете за моите нещастни хора? — запита Контансон барона.

Фие не сте понезли много штети — отвърна той.

— А кракът ми! — викна Контансон.

Лужар, ште татете зто франка на Гонданзон от остатъка на хилядарката.

Много хупафа шена — каза касиерът на барон дьо Нюсенжан, като излизаха от улица Тетбу, — но здруфа мноко зкъпо на коспотин парона.

Пасете фсишко фаф тайна — отвърна му баронът, който бе замолил за същото и Контансон и Лушар.

Лушар си тръгна, а след него и Контансон; но на булеварда Азѝ, която го бе причакала, спря търговския агент.

— Съдебният пристав и заемодавецът са там, в един файтон — каза му тя. — Те са жадни, а има и блажно!

Докато Лушар броеше парите, Контансон успя да разгледа клиентите. Той забеляза очите на Карлос и формата на челото му под перуката, а и тази перука с основание му се видя подозрителна; като се престори на човек, съвсем непричастен в онова, което ставаше, той взе номера на колата; Азѝ и Йороп го заинтригуваха до крайна степен и той сметна, че баронът е жертва на извънредно ловки хора, толкова повече, че когато потърси услугите му, Лушарбе проявил странна сдържаност. Освен това ритникът на Йороп не бе улучил Контансон само в пищяла на крака. „Тоя удар ми мирише на «Сен-Лазар»!“ — каза си той.

Карлос плати щедро на пристава, отпрати го и каза на кочияша:

— В Пале-Роайал, до главната стълба!

„Ах, кучето му недно! — рече си Контансон, който чу нареждането. — Тук има нещо!…“

Карлос пристигна в Пале-Роайал с такава скорост, че можеше да не се бои от преследване. Впрочем там той прекоси по свой навик галериите, нае друг файтон на площад Шато д’О, каза на кочияша: „Пасаж Опера, откъм улица Пилон“ и след четвърт час влезе в улица Тетбу.

Като го видя, Естер му каза:

— Ето съдбоносните документи!

Карлос взе полиците и ги разгледа; после ги изгори в огъня на камината.

— Номерът е изигран! — каза той и показа тристата хиляди франка, завити в пакет, които извади от джоба на редингота си. — Това и стоте хиляди франка, пипнати от Азѝ, ни дават възможност да действуваме.

— Боже! Боже! — възкликна нещастната Естер.

— Слушай, глупачко — каза й свирепо този човек, който мислеше за всичко, — бъди за пред хората любовница на Нюсенжан и ще можеш да виждаш Люсиен, той му е приятел, не ти забранявам да изпитваш чувства към него!

Естер съзря слаба светлинна в помръкналия си живот и си отдъхна.

Някои разяснения

— Йороп — каза Карлос, отвеждайки я в един ъгъл на будоара, където никой не можеше да чуе и думичка от разговора им, — доволен съм от теб, моето момиче.

Йороп вдигна очи и го погледна с израз, който така промени посърналото й лице, че свидетелката на тази сцена Азѝ, която пазеше на вратата, се запита дали причината, поради която Карлос държеше в ръцете си Йороп не е по-дълбока от онази, заради която тя се чувствуваше зависима от него.

— Но това не е всичко, моето момиче. Четиристотин хиляди франка са нищо за мен… От Пакар ще получиш фактура за сребърна посуда за тридесет хиляди франка; на нея е отбелязано полученото капаро, но златарят Биден е направил разходи. Секвестираните от него предмети навярно ще бъдат обявени утре. Върви при Биден, той живее на улица Арбр-сек, и той ще ти даде разписки от заложната къща за десет хиляди франка. Ясно ти е, нали? Естер си е поръчала сребърни сервизи, но не ги е платила и не ги е взела; тя ще бъде заплашена, че ще се оплачат от нея за измама. Значи, на златаря трябва да се дадат тридесет хиляди франка и десет хиляди на заложната къща, за да си вземем сервизите. Всичко: четиридесет и три хиляди франка с разноските. В сервизите има и сплав, баронът ще ги смени с други и оттам ще измъкнем от него още няколко хилядарки. Вие дължите… какво дължите за две години на шивачката?

— Може да са шест хиляди франка — отговори Йороп.

— Добре, ако госпожа Опост иска да й се плати и да си запази тази клиентка, нека изготви сметка за тридесет хиляди франка, за четири години. Същото ще направиш и с модистката. Бижутерът Самуел Фриш, евреинът от улица Сент-Авоа, ще ти даде назаем разписки, ние трябва да му дължим двадесет и пет хиляди франка, освен това ще дължим и шест хиляди франка за скъпоценностите, които сме заложили. Ще върнем на бижутера скъпоценностите, половината от тях ще бъдат фалшиви; баронът няма да ги погледне. И най-после до осем дни ще измъкнеш още сто и петдесет хиляди франка от нашия играч.

— Госпожата трябва малко да ми помогне — отвърна Йороп, — поговорете с нея, защото тя стои като ударена и аз трябва да проявявам повече досетливост, отколкото трима автори в една пиеса.

— Ако Естер започне да се видиотява, ще ме предупредиш — каза Карлос. — Нюсенжан й е обещал кола с коне, а тя ще поиска сама да ги избере и купи. Ще отидете при търговеца на коне, където работи Пакар. Ще получим прекрасни и скъпи коне, които след известно време ще започнат да куцат, така че ще трябва да ги сменим.

— Бихме могли да измъкнем шест хиляди франка от сметката на парфюмериста — добави Йороп.

— О — възрази Карлос, поклащайки глава, — да напредваме бавничко, стъпка по стъпка. Нюсенжан си е проврял само ръката в машинката, а на нас ни трябва главата му. Освен всичко това нужни ни са още петстотин хиляди франка.

— Ще успеете да ги получите — отговори Йороп. — Може би госпожата ще стане по-мила с тоя тлъст глупак и като станат парите около шестстотин хиляди, ще му поиска още четиристотин хиляди, за да го обикне повече.

— Слушай сега, момичето ми — каза Карлос. — В деня, когато получа и последните сто хиляди франка, за тебе ще има двадесет хиляди.

— За какво ще ми послужат те? — запита Йороп, отпуснала ръце, като човек, комуто животът се вижда невъзможен.

— Ще можеш да се върнеш във Валансиен, да си купиш едно хубаво дюкянче и ако искаш, да станеш почетна жена; по света има всякакви вкусове и Пакар си е мислил понякога за тази работа; на главата му не тежи нищо, няма нищо и на съвестта му, двамата може да си допаднете — възрази Карлос.

— Да се върна във Валансиен!… Допускате ли такова нещо? — възкликна Йороп.

Родена във Валансиен от много бедни родители тъкачи, Йороп бе изпратена на седем години в една тъкачница, където съвременната индустрия бе злоупотребила с физическите й сили, а порокът преждевременно я бе покварил. Прелъстена на дванадесетгодишна възраст и станала майка на тринадесет, тя бе тръгнала със съвсем развратени хора. При едно убийство се бе явила шестнадесетгодишна като свидетелка пред наказателния съд. Под напора на някакъв остатък от честност и на ужаса, внушаван от правосъдието, тя допринесе с показанията си за осъждането на обвиняемия на двадесет години каторжен труд. Престъпникът (един от рецидивистите, чиято организация налага страхотни отмъщения) бе казал на момичето пред самия съд: „След десет години, Прюданс (Йороп се наричаше Прюданс Сервиен), ще се върна за да те закопая, та ако ще и да ме порежат за това.“ Председателят на съда се опита наистина да успокои Прюданс Сервиен, обещавайки й подкрепата и заинтересоваността на правосъдието; нещастното момиче бе изпълнено от такъв истински ужас, че се разболя и лежа почти година в болницата. Темида е разумно същество, представлявано от група непрекъснато сменявани индивиди, чиито добри намерения и спомени са подобно на тях самите извънредно преходни. Прокуратурите и съдилищата не могат да предотвратят престъпленията, те са създадени, за да ги поемат, след като са извършени. В това отношение една превантивна полиция би била истинско благо за страната, обаче думата „полиция“ плаши законодателя, който не умее вече да прави разлика между управление, администриране и създаване на закони. Законодателят се стреми държавата да обхване всичко, сякаш тя е в състояние да действува. Каторжникът навярно все още мислеше за жертвата си и щеше да си отмъсти, а правосъдието щеше да е забравило и единия, и другия. Разбрала инстинктивно (ако щете, в едри линии) опасността, Прюданс напусна Валансиен и дойде на двадесет и седем години в Париж, за да се укрие. Там тя върши четири занаята, между които най-добрият бе работата й като фигурантка в един малък театър. Запозна се с Пакар, на когото разказа нещастията си. Пакар — дясната ръка на Жак Колен и негов поддръжник — разказа на господаря си за Прюданс, а като почувствува нужда от робиня, господарят каза на Прюданс: „Ако искам да ми служиш, както се слугува на дявола, ще те отърва от Дюрю.“ Дюрю бе името на каторжника, дамоклевият меч, надвиснал над главата на Прюданс Сервиен. Без тези подробности на мнозина критици верността на Йороп би се сторила малко вероятна. А никой не би разбрал развръзката, която готвеше Карлос.

— Да, момичето ми, ще можеш да се върнеш във Валансиен… Дръж, чети. — И той й подаде снощния вестник, като й показа с пръст следното съобщение: „Тулон. Вчера бе извършена екзекуцията на Жан-Франсоа Дюрю… Още сутринта гарнизонът…“ и т.н.

Прюданс изпусна вестника; краката й се подкосиха; тя се възраждаше към живот, защото, както сама казваше, откакто Дюрю я заплашил, хлябът никога не й се бил усладил.

— Виждаш ли, удържах на думата си. Трябваше да минат четири години, за да падне главата на Дюрю, като го накарам да попадне в клопка… Така! Свърши си тук работата и ще завъртим някаква малка търговийка в твоя градец с двадесет хиляди франка като жена на Пакар, на когото разрешавам да се залови с почтено занятие.

Йороп взе отново вестника и зачете с жадни очи подробности, които пресата не се уморява да дава за екзекутирането на каторжници от преди двадесет години: внушителното зрелище, свещеника, успял да накара нещастника да се върне към църквата, обръщението на стария престъпник към бившите му другари, вдигнатите за стрелба дула на пушките, коленичилите каторжници; след това износените разсъждения, които с нищо не променят режима в каторгите, където гъмжи от престъпления.

— Трябва да вземем отново Азѝ на работа — каза Карлос.

Азѝ се прибра, без нищо да разбере от изражението на Йороп.

— За да се върне тя като готвачка тук, като начало предложете на барона вечеря, каквато никога не е ял — продължи той. — После му кажете, че Азѝ е загубила всичките си пари в игра на карти и отново е започнала работа по къщите. Няма да имаме нужда от лакей за колата; Пакар ще бъде кочияш, кочияшите не напускат мястото си, а там почти не можеш да ги стигнеш, шпионите по-малко могат да го засегнат. Госпожата ще го накара да носи напудрена перука и дебела филцова триъгълна шапка с галони; това ще го промени, пък и аз ще го гримирам.

— Ще имаме прислужници в къщи, така ли? — запита Азѝ, поглеждайки изпод вежди.

— Почтени хора — отговори Карлос.

— Все малодушни — възрази мулатката.

— Ако баронът наеме жилище, Пакар има един приятел, който може да стане портиер — продължи Карлос. — Ще ни трябва още само един лакей и една прислужница за кухнята, вие ще можете да наблюдавате двама души…

Точно когато Карлос се гласеше да си ходи, дойде Пакар.

— Стойте тук — каза той, — на улицата има хора.

Тези толкова прости думи направиха ужасно впечатление. Карлос се качи в стаята на Йороп и стоя там, докато Пакар не дойде да го вземе с наета кола, която се доближи до самата къща. Той пусна перденцата и колата тръгна със скорост, която би разстроила всякакъв опит за преследване. Като стигна до квартал Сент-Антоан, нареди да го свалят на няколко крачки от пиацата за фиакри, докъдето отиде пеш, и така стигна до кея Малаке, избягвайки любопитните хора.

— Виж, момче — каза той на Люсиен, показвайки му четиристотин банкноти по хиляда франка, — надявам се, че това е аванс срещу цената на имота Рюбампре. Ще рискуваме сто хиляди. Сега пускат първите омнибуси и парижани ще се уловят на тази новост; след три месеца парите ни ще се утроят. Познавам тоя род работи: от капитала ще вземат и ще раздадат прекрасни дивиденти, за да вдигнат шум около акциите. Подема се една идея на Нюсенжан. Когато откупуваме имението Рюбампре, няма да платим всичко наведнъж. Ти ще отидеш при де Люпо и ще го замолиш да те препоръча на адвоката Дерош, един хитрец, когото ще посетиш в кантората му; ще му кажеш да отиде в Рюбампре и да огледа мястото, а ти ще му обещаеш двадесет хиляди франка, ако той успее да ти уреди тридесет хиляди ливри рента, като закупи за теб за осемстотин хиляди франка земята около развалините на замъка.

— Как бързо ги нареждаш!… Бързаш! Бързаш!

— Винаги бързам. Но да оставим шегите. Ще внесеш сто хиляди екю в бонове в Държавното съкровище, за да не им губиш лихвите; можеш да ги оставиш на Дерош, той е не само хитър, но и почтен… Като свършиш и това, тръгвай за Ангулем и убеди сестра си и зет си да поемат една малка неофициална лъжа. Роднините ти могат да кажат, че са ти дали шестстотин хиляди франка, за да улеснят женитбата ти с Клотилд дьо Гранлийо, това не е нещо позорно.

— Спасени сме! — провикна се Люсиен зашеметен.

— Ти, да! — продължи Карлос. — Само че това ще стане, когато излезеш от църквата „Сен-Тома д’Акен“, оженен за Клотилд…

— От какво се боиш? — запита Люсиен, наглед силно заинтересуван за съветника си.

— Явиха се някакви любопитни лица по следите ми… Трябва да заприличам съвсем на духовник, а това е много неприятно! Като ме види с молитвеник под мишница, дяволът няма да ме покровителствува вече.

В същия миг барон дьо Нюсенжан, който бе тръгнал под ръка с касиера си, стигна до вратата на своя дом.

Печалби и загуби

Поя се мноко — каза той, прибирайки се в къщи, — че напрафих колема глупост… О, ние ште си фасфърнем парите…

Жалко, че коспотин барон се афиширал — отговори добрият германец, който се интересуваше само от външната страна на нещата.

Та, моята официална липофница трепфа та бъте тостойна са мен — забеляза този финансов Луи XIV.

Уверен, че ще притежава рано или късно Естер, баронът отново стана предишният голям финансист. Той пое така здраво ръководството на делата си, че когато на следния ден го намери в шест часа в кабинета да проверява ценни книжа, касиерът му потри радостно ръце.

Нема какфо, коспотин паронът напрафил зпезтяване брез позлетната ношт — забеляза той с типична немска усмивка: едновременно хитра и глупава.

Ако богаташите като барон дьо Нюсенжан имат повече възможности от другите хора да пръскат парите си дори и когато се отдават на безумства, възможностите да ги печелят са също повече. Макар че финансовата политика на банкерската къща „Нюсенжан“ е изложена другаде, не ще е излишно да отбележим, че такива огромни богатства не се печелят, изграждат, увеличават и запазват във времена като нашите на търговски, политически и индустриални революции без страхотни загуби на капитали или, ако щете, без налози върху състоянието на отделни лица. В общото земно хранилище се влагат много малко нови ценности. Всяка нова придобивка представлява ново неравенство в общото разпределение на благата. Държавата връща това, което е взела; но вземе ли нещо банката „Нюсенжан“, то си остава нейно. Този Жарнаков удар се изплъзва от обсега на законите поради причината, която щеше да превърне Фридрих II в човек като Жак Колен, тоест в престъпник, ако вместо да печели земи чрез сражения, се бе заловил с контрабанда или с търговия на недвижими имоти. Да принуждаваш европейските страни да сключват заеми с двадесет или десет на сто лихва, да си изкарваш тези двадесет или десет процента от капиталите на гражданите, да глобяваш на едро индустриалците, като изземваш суровините, да подаваш на създателя на някое предприятие въже, за да го държиш над водата, докато си присвоиш задъхващото се негово предприятие, с една дума, всички подобни битки за печалби съставляват върховната политическа линия на парите. Разбира се, за банкера, както и за търговеца, има рискове; но има толкова малко хора в състояние да започнат такива битки, че овцете нямат никакво отношение към тях. Тези големи неща се вършат между овчарите. Затова, тъй като екзекутираните (термин, употребяван в борсовия жаргон) са виновни, че са пожелали да имат големи печалби, обикновено никой не съчувствува на бедите, причинени от комбинациите на хора като Нюсенжан. Един спекулант си бил пръснал черепа, някакъв борсов агент забягнал, някой си нотариус отвлякъл парите на сто семейства (което е по-лошо, отколкото да убиеш човек), един банкер фалирал — всички тези катастрофи се забравят в Париж за няколко месеца и скоро остават под вълните на бурния живот в големия град.

Безчислените богатства на хора като Жак Кьор, Медичите, Анго от Диеп, Офреди от Ла Рошел, Фюгер, Тиеполо, Корнер някога са били добити честно благодарете на привилегии, дължащи се на незнание на източниците на всички ценни стоки; днес обаче географските познания така са проникнали в масите, конкуренцията така е ограничила печалбите, че всеки случай на бързо забогатяване е плод или на случайността, или на някакво откритие, или пък е кражба. Покварена от скандални примери, дребната търговия отвърна — особено от десет години насам — на вероломството в разбиранията на едрата търговия с отвратителни посегателства върху суровините. Там, където се прилага химията, вече не се пие вино, така че винената индустрия е в упадък. За да избягнат данъците, продават фалшифицирана сол. Съдилищата са в ужас от общата непочтеност. Френската търговия се излага пред целия свят, а и Англия също се деморализира. У нас злото идва от политическите закони. Хартата обяви царството на парите и оттогава преуспяването стана върховна повеля на една загубила вярата си епоха. Затова, независимо от зашеметяващите печалби и от благовидните им основания, покварата в горните обществени слоеве е безкрайно по-отвратителна, отколкото недостойната и едва ли не индивидуална поквара в низшите слоеве, отделни подробности от която внасят комизъм (дори да приемем, че той ни възмущава) в нашия разказ. Правителството, което се страхува от всяка новаторска мисъл, е изхвърлило от театъра елементите на съвременния комизъм. По-нелиберална от Луи XIV, буржоазията трепери, ако види, че се представя „Сватбата на Фигаро“, забранява да се играе (заради политическата му страна) „Тартюф“ и естествено не би разрешила и представянето на „Тюркаре“, защото Тюркаре е станал всесилен. А щом е така, комедията се превръща в повествование и търговската книга — в не толкова скорострелно, но по-сигурно оръжие на поетите.

През описваната сутрин, сред шетнята около уговорени срещи, издаване на нареждания, няколкоминутни заседания, превръщащи кабинета на Нюсенжан в нещо като чакалня на гара, един от борсовите му агенти му съобщи за изчезването на един от членовете на акционерното дружество, който бе измежду най-богатите и най-способните, Жак Фалекс, брат на Мартен Фалекс и приемник на Жюл Демаре. Жак Фалекс бе официален борсов агент на банковата къща „Нюсенжан“. Хладнокръвно, сякаш бе ставало дума да се заколи някаква овца за Великден, баронът се бе заклел заедно с дю Тийе и братята Келер да разори този човек.

—_Той не моша та истърши_ — забеляза спокойно Нюсенжан.

Жак Фалекс бе направил огромни услуги при спекулирането с ценни книжа. Той бе спасил положението чрез умели ходове при една криза преди няколко месеца. Но да чакаш признателност „от «рисовете»“ не е ли все едно да искаш да разчувствуваш зиме украинските вълци?

— Горкият човек — отвърна агентът, — той дотолкова не се е надявал на такъв завършек, че бе мебелирал една малка къщичка за любовницата си на улица Сен-Жорж. Изхарчи сто и петдесет хиляди франка за мебели и картини. Толкова много обичаше госпожа дю Вал-Нобл!… А сега тази жена трябва да напусне всичко това… Нищо не е платено.

„Топре! Топре — рече си Нюсенжан, — ето злучай та попрафим моите сакупи от таси ношт…“

Ништо ли не е блатил? — запита той борсовия агент.

— Е — отвърна агентът, — съществува ли такъв невъзпитан доставчик, който да не открие кредит на Жак Фалекс? Изглежда, че избата е пълна с чудни напитки. В скоби казано, къщата се продава, той се канеше да я купи. Договорът е на негово име! Каква глупост! Сребърна посуда, мебели, вина, кола и коне — всичко ще отиде в ръцете на простолюдието, а какво ще получат заемодавците?

Елате удре — каза Нюсенжан, — ас ще сам расглетал всичко тофа и ако не обяфят фалит и не уретят нештата по приятелски, ште фи натофаря та татете расумна цена са таси мепел, като поемете и токофора…

— Това може отлично да се уреди — отвърна агентът. — Вървете тази сутрин там, ще намерите един от съдружниците на Фалекс с доставчиците, които вероятно ще искат да получат предимство; само че фактурите им са у госпожа дю Вал-Нобл, издадени са на името на Фалекс.

Барон дьо Нюсенжан изпрати един от служителите си при нотариуса; Жак Фалекс му бе говорил за тази къща, която струваше най-много шестдесет хиляди франка, и той пожела да стане веднага неин собственик, за да може да се разпорежда с наемите.

Касиерът (той бе почтен човек!) дойде да разбере губи ли шефът му нещо от фалита на Фалекс.

Напротиф, траги ми Волфганг, ас ште зпечеля зто хиляди франка!

— Ах! А как?

Как? Ште имам малка кашта, която тоси нештасник Фалекс потготвял за своята люпофница. Ште там петесет хиляди франка на кретиторите и ште получа фсишко; нотариусат Карто ште получи од мен нарештания са каштата, саштото собственикът е притезнен… Ас снаял тофа, но малко бил сакупил умаЗкоро мойта пошествена Ездер ште шифее фаф малак тфорец Фалекс ме сафете там: прелест и сафсем ефтина… Точно като са мен.

Фалитът на Фалекс принуди барона да отиде на Борсата; невъзможно му бе обаче да излезе от улица Сен-Лазар, без да мине по улица Тетбу; той страдаше вече, че няколко часа не е виждал Естер, щеше му се да я има постоянно при себе си. Печалбата, която разчиташе да получи от тленните останки на агента си, превръщаше загубата от четиристотин хиляди франка в нещо съвсем поносимо. Възхитен от мисълта да съобщи на анкелчето си преместването му от улица Тетбу на улица Сен-Жорж, където Естер щеше да бъде в етин малак тфорец, а спомените нямаше вече да пречат на щастието им, той вървеше като младеж, увлечен в блянове, и паважът му се струваше мек. На завоя с улица Троа-Фрер, както се бе замечтал посред улицата, баронът видя срещу себе си съвсем разстроената Йороп.

Кате отифаш?… — запита я той.

— Ох, господине, у вас отивах… Вчера вие бяхте прав! Сега виждам, че горката госпожа трябваше да отиде за няколко дена в затвора. Но разбират ли жените от финанси?… Като научили, че госпожата се е прибрала у дома си, всичките й заемодавци се нахвърлиха върху й като на плячка… Вчера в седем часа вечерта, господине, дойдоха и разлепиха едни ужасни обяви, че в събота ще разпродават мебелите й… Но това още не е нищо… Госпожата, която е извънредно добра, пожела на времето да направи услуга на онова чудовище, знаете го!

Какфо чутофиште?

— Е де, оня, в когото беше влюбена, д’Етурни. О, той беше очарователен. Само че беше картоиграч, това е.

Той икраеше сас потпрафени карти

— Така да е! Ами вие?… Вие какво правите на Борсата? — продължи Йороп. — Но нека да довърша. Един ден, уж за да не си пръснел Жорж черепа, тя отнесе в заложната къща всичките си сребърни сервизи и скъпоценностите си, които не бяха още платени. Научавайки, че е дала нещо на един от кредиторите, надойдоха и всички останали и й направиха сцена… Заплашват я с изправителния съд… Вашият ангел на подсъдимата скамейка!… От това и една перука ще настръхне!… Тя плаче и казва, че щяла да се хвърли в реката… О, и ще го направи.

Ако тойта у фас, край на Порсата — извика Нюсенжан. — А не ми фасмошно та не отита там, саштото ште спечеля нешто са нея… Фарфи та я успокоиш: ас ште платя талкофете й, ште тойта фаф четири часа. Но, Ишени, каши й та ме опича боне малко…

— Как малко, много!… Вижте какво, господине, само щедростта може да спечели сърцето на жените… Разбира се, щяхте да спестите стотина хиляди франка, ако я оставехте да отиде в затвора. Добре, ама нямаше никога да спечелите сърцето й… Както и тя ми казваше: „Йожени, той беше много щедър, величествен… има красива душа!“

Каса ри тя тофа, Ишени? — възкликна баронът.

— Да, господине, пред мен го каза.

Тръш, на ти тесет луитора…

— Благодаря… Но сега плаче и от вчера е проляла толкова сълзи, колкото света Магдалена е изплакала за един месец… Жената, която обичате, е отчаяна, и то заради дългове, които не тя е направила на всичкото отгоре! О, тия мъже! Те изсмукват жените така, както жените изцеждат старците… Тъй е!

Те фсишки са такифа… Та поемеш саталшения… А чофек никога не брави тофа… Та не подписфа ништо фече. Ас ште платя, но ако тя потпише опис фетнаш… Ас…

— Какво ще направите? — запита Йороп изчаквателно.

Поше мой! Ас немам никакфа фласт нат нея… Ште се салофя сас нейните рапоти… Фарфи та я утейшиш и й каши, че слет месец ште шифей фаф малак тфорец.

— Господин барон, вие направихте капитално вложение с голяма лихва в сърцето на една жена! Знаете ли… намирам, че сте се подмладили, а аз съм една обикновена камериерка, често съм виждала такова нещо… то става от щастие. Щастието има някакъв отклик… Ако имате пари, авансирани за чужда сметка, не съжалявайте за тях… Ще видите колко ще спечелите. Още отначало казах на госпожата, че ще бъде най-последната от жените, една уличница, ако не ви обикне, защото вие я измъквате от ада… Щом се премахнат грижите й, и ще видите каква е. Между нас казано, мога да ви призная нещо, през нощта, когато тя плака толкова много… Какво искате?… Жената държи на уважението на мъжа, който ще я издържа… тя не смееше да ви каже това… искаше да избяга.

Та испяга! — провикна се баронът, ужасен от такова намерение. — Ах, Порсата, Порсата… Отифай, фарфи бри нея, ас нема та флисам фатре… Нека само та я фитя на просореца… тофа ште ми тате змелост.

Естер се усмихна на господин дьо Нюсенжан, когато той мина покрай дома й, а той отмина с тежки стъпки, мислейки си: „Тя е етин анкел!“ А ето как постъпи Йороп, за да получи толкова непостижим резултат.

Необходими обяснения

Към два часа и половина Естер бе свършила с обличането, както когато очакваше Люсиен; бе прелестна. Като видя, че е готова, Прюданс, която гледаше през прозореца, каза: „Ето господина!“ Бедната девойка се затече, мислейки, че ще види Люсиен, а видя Нюсенжан.

— О, каква болка ми причиняваш! — каза тя.

— Само по този начин можех да ви представя заинтересувана от един жалък старец, който ще плати всичките ви дългове — отвърна Йороп, — защото най-после всичко ще бъде изплатено.

— Какви дългове? — възкликна клетото създание, мечтаещо само как да задържи любимия си, на когото две страшни ръце слагаха крила, за да отлети.

— Дълговете, които господин Карлос измисли за госпожата.

— Как! Събрани са вече почти четиристотин и петдесет хиляди франка! — викна Естер.

— Останали са още за сто петдесет хиляди; но всичко това баронът не го прие зле… Той ще ви измъкне оттук, ще ви настани фаф етин малак тфорец Бога ми, не сте за оплакване!… На ваше място, тъй като сте хванали тоя мъж откъм добрата му страна, след като задоволя всички искания на Карлос, бих го накарала да ми даде къща и рента. Дума да не става, госпожата е най-красивата жена, която съм виждала, и най-привлекателната, но грозотата настъпва така бързо! И аз бях свежа и хубава, а вижте ме сега. На двадесет и три години съм, почти колкото госпожата, а изглеждам десет години по-възрастна… Една болест стига… Е, ама ако си имаш къща в Париж и рента, не се страхуваш, че ще свършиш на улицата…

Естер не слушаше вече Йороп-Йожени-Прюданс Сервиен. Волята на човека, надарен със способността да покварява, я бе потопила отново в тинята със същата власт, която бе използувал, за да я измъкне оттам. Които познават любовта в нейната безбрежност, знаят, че от нея не се изпитва наслада, ако не е съпроводена от добродетели. След сцената в оня бордей на улица Ланглад Естер бе забравила напълно някогашния си живот. До днес бе живяла, погълната изцяло от чувството си, съвсем добродетелно. Ето защо, за да не срещне пречки, опитният съблазнител бе постъпил умело и бе подготвил всичко така, че тласкано от предаността, на горкото момиче му оставаше само да даде съгласието си за мошеничества, извършени вече или на път да се извършат. Като разкриваме тънкото превъзходство на този покварител, показваме по какъв начин той бе подчинил Люсиен. Предизвикваш непреодолими желания, изкопаваш една дупка, напълваш я с барут и във върховния момент казваш на съучастника си: „Мръднеш ли с глава, всичко отива във въздуха!“ Някога, пропита от разбирания, свойствени на куртизанките, Естер бе намирала тяхното примамливо държане за толкова естествено, че бе ценила другарките си само по това какво могат да накарат един мъж да изхарчи за тях. Пропилените богатства са нещо като военни нашивки за тези жени. Разчитайки на спомените на Естер, Карлос не се бе излъгал. Военните хитрости, уловките, прилагани хиляди пъти не само от тоя вид жени, но и от мъжете-прахосници, не смущаваха Естер. Горката девойка, чувствуваше само падението си. Тя обичаше Люсиен, а ставаше официална любовница на барон дьо Нюсенжан: за нея всичко се свеждаше до това. Обстоятелството, че испанецът взема предварителната сума, дадена за нея, че Люсиен издига сградата на благосъстоянието си с камъните на нейния гроб, че една-единствена любовна нощ струва на стария банкер повече или по-малко хилядарки, че Йороп измъква няколко стотици по хиляда франка чрез горе-долу остроумни средства — нищо не интересуваше това влюбено същество; друг червей разяждаше сърцето му. Цели пет години тя се бе виждала чиста като ангел! Любеше, бе щастлива и не бе измамила нито веднъж Люсиен. Тази красива и невинна любов сега щеше да бъде опетнена. Умът й не противопоставяше досегашния й красив и неизвестен за хората живот на бъдещото й позорно съществуване. То не бе нито сметка, нито поетична склонност, а някакво неизразимо и безкрайно дълбоко чувство: бе непорочна, а ставаше порочна; бе чиста, ставаше опетнена; бе възвишена, ставаше недостойна. Тъй като бе станала честна по своя воля, нравственото падение й се струваше непоносимо. Затова, когато баронът я бе заплашил с любовта си, бе й хрумнало да се хвърли през прозореца. С една дума, тя обичаше беззаветно Люсиен, и то така, както рядко се обича мъж. Жените, които твърдят, че любят и си вярват, че обичат повече от мъжа, танцуват, играят, кокетират с други мъже, кичат се за хората и отиват при тях, за да оберат жътвата от жадни погледи. Без да показва, че прави жертва, Естер бе извършила чудесата на истинската любов. Тя бе любила цели шест години Люсиен като сваляните в кал или нечистота актриси или куртизанки, които жадуват за благородството и самоотвержеността на истинската любов и като се влюбят, проявяват изключителност (не трябва ли да създадем някаква дума, за да се предаде нещо толкова рядко!). Изчезналите древни народи — гърци, римляни, народите от Изтока — винаги са затваряли жената, а би трябвало влюбената жена да се затваря по своя воля. Така че ясно става защо, напускайки вълшебния дом — място, където тя бе живяла като в поема, като на празненство, — за да влезе фаф малкия тфорец на някакъв студен старец, Естер се почувствува като обзета от душевна болест. Тласкана от желязна ръка, тя бе потънала до кръста в безчестието, преди да успее да размисли; но от два дни вече размисляше, затова чувствуваше как смъртен хлад обзема сърцето й.

При думите, „че ще свърши на улицата“, тя скочи и каза:

— На улицата?… Не, по-скоро в Сена…

— В Сена?… А господин Люсиен?… — каза Йороп.

Това единствено слово накара Естер да седне отново в креслото, където тя остана, загледана в една фигура на килима с очи, събрали като във фокус всичките й сълзи. В четири часа барон дьо Нюсенжан намери „своя ангел“, потънал в океан от размисли и решения, океана, по който пътуват женските умове и от който те се връщат с думи, неразбираеми за хора, които са плували сами.

Расфетрете фашето чело… красафице моя — каза й баронът, като седна до нея. — Фие нема та имате фече тълкофе… ас ште се распера с Ишени и слет етин месец фие ште напузнете тофа шилиште, са та флесете фаф етин малак тфорец… О, какфа хупафа рачишка. Тайте та фитя колко теши. (Естер остави ръката си в неговата, както куче подава лапата си.) Ах, фие тафате ръката си, но не тафате сарцето, а ас опичам сарцето фи…

Това бе казано така искрено, че клетата Естер погледна към стареца с израз на съжаление, който почти го подлуди. Влюбените, както и мъчениците, се чувствуват братя по нещастие! Най-голямо взаиморазбиране съществува между две сходни страдания.

— Горкият човек! — промълви тя. — Той обича.

Чувайки тази дума, чийто смисъл не разбра, баронът побледня, кръвта закипя във вените му и той задиша небесен въздух. Милионерите на неговата възраст заплащат за подобно усещане с толкова злато, колкото жените поискат от тях.

Опичам фи, както опичам моята тъштеря… — каза той — и чуфетфам тук (баронът постави ръка на сърцето си), че изкам та фи фиштам само штаслифа.

— Ако искате да си останете за мене само баща, аз също много ще ви обичам, никога няма да ви напусна, а и вие ще видите, че не съм лоша жена, нито съм продажна и интересчийка, както изглеждам сега…

Фие сте брафили трепни клупости — отвърна баронът — като фсишки красифи шени, тофа е фсишко. Та не кофорим фече са тофа. Нашият санаят е та печелим бари са фасПатете штаслифа: сакласен съм та бъта като фаш пашта са неколко тена, саштото распирам, че трепфа та звикнеге сас моята шалка вънжност.

— Наистина ли? — извика тя и като стана, скочи на коленете на Нюсенжан, обви ръце около врата му и се притисна до него.

Изтина — отговори той, опитвайки се да изобрази усмивка на лицето си.

Тя го целуна по челото, повярва в едно невъзможно споразумение: да си остане чиста и пак да вижда Люсиен… Започна да милва банкера така, че у нея отново се появи Ла Торпий. Тя омагьоса стареца, който й обеща да се държи като баща четиридесет дена. Тези четиридесет дни бяха необходими за купуването и обзавеждането на къщата от улица Сен-Жорж. Но щом излезе на улицата и си тръгна за в къщи, баронът си каза: „Аз съм етин клупак!“ И наистина в присъствието на Естер той се превръщаше на дете, но далеч от нея отново навличаше кожата на „риса“, също както картоиграчът се влюбва в девойка на име Анжелик всеки път, когато няма и пукнат грош.

„Полофин милион и оште не поснафам спалнята й, тофна сначи та си мноко клупаф: са штастие никой ништо нема та уснае“ — казваше си баронът след двадесет дни.

Той вземаше хубави решения да свърши с тази жена, която бе купил толкова скъпо; но озовеше ли се пред Естер, през цялото време се стараеше да поправи грубостта от първата им среща. Като измина обаче един месец, каза й:

Ас не мока та фи бъта фечно пашта.

Схватка между две крайни любовни страсти

Към края на месец декември 1829 година, преди да настани Естер в малкия дом на улица Сен-Жорж, баронът замоли дю Тийе да заведе там Флорин, за да види дали всичко отговаря на богатството на Нюсенжан и дали думите етин малак тфорец са били превъплътени от архитектите, натоварени да направят тази клетка достойна за птичката. Всички изобретения на разкоша преди революцията от 1830 година превръщаха къщата в образец на добрия вкус. Архитектът Грендо бе направил от нея шедьовър на способностите си като декоратор. Подновеното с мрамор стълбище, изкуствените мрамори, тъканите, умерено поставената позлата и най-малките подробности, както и най-големите ефекти надминаваха всичко, което векът на Луи XV е оставил в Париж в тази област.

— Това е моята мечта: това и добродетелният живот! — каза усмихнато Флорин. — А за кого са тези разноски? — запита тя Нюсенжан. — Да не би да е някоя паднала от небето девственица?

Тофа е етна шена, която се фръшта към непето — отвърна баронът.

— Така ще те превърне в Юпитер — каза актрисата. — А кога ще я видим?

— О, в деня, когато ще се чествува настаняването й тук — възкликна дю Тийе.

Не по-рано… — каза баронът.

— Ще трябва хубавичко да се постегнем, да си направим косите и да се покрием със скъпоценности — продължи Флорин. — О, какви грижи ще създадат жените на шивачките и на фризьорите си за тази вечер!… А кога?…

Не съм ас, който сапофятфа.

— Ама че жена!… — възкликна Флорин. — Ах! Как бих искала да я видя!…

Ас сешто — каза наивно баронът.

— Как! Къщата, мебелите и жената, всичко това ново ли ще бъде?

— Дори и банкерът — добави дю Тийе, — защото приятелят ми се вижда съвсем подмладен.

— Ще трябва обаче да възвърне поне за малко двадесетте си години — забеляза Флорин.

През първите дни на 1830 година всички в Париж говореха за любовното увлечение на Нюсенжан и за главоломния разкош в къщата му. Горкият барон бе станал за посмешище на всички; обзет от напълно разбираема ярост, той намисли като финансист да изпълни едно свое желание, което да удовлетвори бясната страст, терзаеща сърцето му. Желанието му беше, като чествува настаняването в новия дом, да изостави образа на благороден баща и да получи наградата за толкова много жертви. Тъй като Ла Торпий редовно го побеждаваше, той реши да разгледа въпроса за свързването си с нея чрез писма, така че тя да се заангажира писмено. Банкерите вярват само на полици. И така, през един от първите дни на тази година „рисът“ стана рано, затвори се в кабинета си и се залови да съчинява следното писмо, и то на добър френски език, защото той произнасяше зле, но пишеше доста добре.

„Скъпа Естер, цвете на мислите ми и единствено щастие в живота ми, когато ви казах, че ви обичам, както обичам дъщеря си, не ви казах истината, а мамех и себе си. По този начин исках само да изразя светостта на чувствата си, които не приличат на никое от чувствата, изпитвани от мъжете, първо, защото съм вече стар и, второ, защото никога не съм бил влюбен. Обичам ви толкова много, че любовта ми към вас не би отслабнала дори и да струваше колкото цялото ми състояние. Бъдете справедлива! Повечето мъже не биха видели като мене ангел във ваше лице; аз никога не съм поглеждал към вашето минало. Обичам ви, както обичам дъщеря си Огюста, а тя е единственото ми дете, и същевременно както бих любил жена си, ако тя бе способна на любов към мене. Ако щастието е единственото опрощение за един влюбен старец, запитайте се дали не играя смешна роля. Във вас виждам моята утеха, радостта на старините си. Много добре знаете, че докато съм жив, ще бъдете най-щастливата жена, а знаете също, че и след смъртта ми ще бъдете достатъчно богата, така че всички жени да завиждат на съдбата ви. Откакто имах щастието да ви заговоря, вие имате своя дял във всички мои сделки, а освен това съм открил сметка на ваше име в банката. След няколко дни ще влезете в къща, която, ако ви хареса, ще стане рано или късно ваша. Като баща ли ще ме приемете там, или най-после ще бъда щастлив?… Простете, че ви пиша така направо; но когато съм при вас, губя смелост и прекалено дълбоко чувствувам, че вие сте по-силната от двама ни. Нямам намерение да ви оскърбявам, искам само да ви кажа колко много страдам и колко е жестоко да чакам на моята възраст, когато всеки ден ми отнема и надеждите, и удоволствията. Внимателното ми държане е гаранция за искрените ми чувства. Постъпвал ли съм някога като заемодавец? Вие сякаш сте крепост, а аз не съм вече младеж. Когато ви се оплаквам, вие отговаряте, че всичко това е свързано с живота ви, и като ви слушам, аз ви вярвам; в къщи обаче изпадам в черни мисли и съмнения, срамни и за вас, и за мен. Отначало ми се сторихте много добра, невинна и красива; на вас обаче ви харесва да разрушавате тази представа. Сама преценете. Ще ми кажете, че в сърцето си таите някакво чувство, някаква безмилостна страст и отказвате да ми доверите името на човека, когото обичате… Естествено ли е това? Вие превърнахте един доста силен мъж в нечувано слаб човек… Вижте докъде съм стигнал! Принуден съм да ви питам какво бъдеще предвиждате след пет месеца на любовта ми! Освен това трябва също да зная каква роля ще играя на празненството във вашия дом. Парите не са нищо за мен, щом става въпрос за вас; не съм обаче толкова глупав, че да се отнасям с пренебрежение към тях; но дори любовта ми да е безкрайна, парите ми не са неограничени, а аз държа на тях само заради вас. Да! Ако можех да ви дам всичко, което притежавам, и беден да получа вашата обич, бих предпочел да бъда просяк, но обичан, отколкото богат и презиран от вас. Вие така ме променихте, скъпа моя Естер, че вече никой не ме познава; платих десет хиляди франка за една картина на Жозеф Бридо, защото ми казахте, че бил даровит, но непризнат. На всички бедни, срещани по пътя, давам по пет франка от ваше име. Е, и какво иска бедният старец, които гледа на себе си като на ваш длъжник всеки път, когато му правите честта да приемете нещичко от него?… Да задоволи само една своя надежда, и то каква надежда, велики боже! Не е ли по-скоро увереността, че от вас той ще получи само толкова, колкото старостта му може да вземе? Пламъкът на сърцето ми обаче ще подпомогне жестоките ви измами. Готов съм да изпълня всички условия, които ще предявите, за да бъда щастлив и да изпитам насладите, твърде намалели вече за мене; но кажете ми поне, че в деня, когато станете собственица на къщата, ще приемете сърцето и верността на оня, който до края на живота си остава

Ваш роб

Фредерик дьо Нюсенжан“

— О, ама това гърне с милиони вече ми дотегна! — възкликна превърналата се отново в куртизанка Естер.

Тя взе един лист за писма и написа по цялата му дължина прочутото изречение на Скриб, превърнало се за негова чест в пословица: „Много си въобразявате!“

След четвърт час обаче, обзета от угризения, Естер написа следното писмо:

„Господин барон,

Не обръщайте ни най-малко внимание на писмото, което получихте от мене; бях се пренесла в буйните години на моята младост; така че простете на едно бедно момиче, което трябва да си остане робиня. Никога не съм чувствувала така пълно унизеното си положение, както от деня, когато ме предадоха на вас. Вие платихте, аз съм ви задължена. Няма нищо по-свято от дълговете на безчестието. Нямам правото да свърша със себе си, като се хвърля в Сена. Човек винаги може да плати дълга си с тази ужасна монета, но тя е добра само за едната страна; следователно ще ме намерите готова да изпълня заповедите ви. В една-единствена нощ ще искам да платя всички суми, вложени за този съдбоносен час, а уверена съм, че един час, прекаран с мене, струва милиони, толкова повече, че той ще бъде пръв и последен. След това ще съм ви се изплатила и ще мога да напусна живота. След падението си почтената жена има някаква надежда да се поправи; ние обаче, куртизанките, пропадаме много ниско. Ето защо аз съм взела вече решението си, и то така, че ви моля да запазите това писмо като доказателство за причината на смъртта на онази, която се нарича

Ваша покорна слугиня за един ден

Естер“

Като изпрати и това писмо, Естер започна да съжалява и след десет минути написа трето. Ето го:

„Прощавайте, скъпи бароне, пак аз ви пиша. Не съм искала нито да се подигравам с вас, нито да ви наскърбя; исках само да ви накарам да поразсъждавате по следното просто нещо: ако си останем като баща и дъщеря, ще изпитате слабо, но трайно удоволствие; ако настоявате за изпълнението на договора, ще плачете за мен. Не желая да ви отегчавам повече: денят, в който предпочетете любовната наслада пред другото щастие, ще бъде последен за мен.

Ваша дъщеря

Естер“

При получаването на първото писмо баронът изпадна в студена ярост, от която един милионер може да умре; той се погледна в огледалото, позвъни и викна на новия си прислужник:

Паня са краката!…

Докато си киснеше краката, пристигна второто писмо; той го прочете и загуби съзнание. Отнесоха милионера в леглото му. Като дойде на себе си, видя седналата до него госпожа дьо Нюсенжан.

— Това момиче има право! — каза му тя. — Защо искате да купите любовта?… Продава ли се тя на пазара? Я да видя какво сте писали?

Баронът подаде черновите и госпожа дьо Нюсенжан ги прочете с усмивка. Тогава пристигна третото писмо.

— Чудно момиче! — възкликна баронесата, като прочете и него.

Какфо да прафя, коспошо? — запита баронът жена си.

— Ще чакате.

Та чакам! — продължи той. — Природата е песмилостна…

— Слушайте, драги мой — каза баронесата, — напоследък бяхте чудесен към мене, затова ще ви дам един добър съвет.

Фие сте топра шена!… — отговори той. — Прафете тълкофе, ас ште ги блатя

— Това, което ви се случи при получаването на писмата, трогва повече жената, отколкото похарчените милиони или всичките ви писма, колкото и хубаво да са написани: постарайте се тя косвено да го научи и може би ще стане ваша… И нямайте никакви угризения, няма да умре от това — продължи госпожа дьо Нюсенжан, оглеждайки хубаво мъжа си.

Госпожа дьо Нюсенжан нямаше понятие за природата на куртизанката.

Договор за мир между Азѝ и банкерска къща „Нюсенжан“

„Колко е умна коспоша ди Нусинген!“ — каза си баронът, когато жена му излезе. Но колкото и да се възхити от хитрия съвет, който току-що бе му дала баронесата, не можа да измисли как да го използува; така че не само се чувствуваше, но и направо си казваше, че е глупец.

Глупостта на човека, боравещ с пари, макар и станала пословична, е все пак относителна. С умствените способности става както с физическите. Силата на танцьора е в краката му, силата на ковача в ръцете; хамалинът от халите привикна да пренася товари, певецът обработва гласа си, а пианистът укрепва китките си. Банкерът се стреми да комбинира сделки, да ги съпоставя и да раздвижва печалбите, както авторът на водевили се научава да комбинира различни ситуации, да ги проучва и размества героите си. Така че от барон дьо Нюсенжан не трябва да се иска остроумен разговор, както от математика не може да се изисква поетично мислене. Колко творци се срещат в дадена епоха, които в житейското ежедневие са красноречиви и духовити като госпожа Корнюел? Бюфон е бил възтромав, Нютон не е обичал никого, лорд Байрон е обичал само себе си, Русо е бил налудничав, с мрачен характер, Лафонтен — разсеян. Ако са еднакво разпределени, човешките сили ще произведат навсякъде глупци или посредствени хора; неравномерно разпределени, те раждат несъобразност, която наричаме гений, а ако можехме да я видим, щеше да ни изглежда като осакатеност. Същият закон управлява и тялото: съвършената красота е почти винаги придружена от липса на темперамент или глупост. Паскал е бил голям математик и велик писател, Бомарше — забележителен делови човек, а Замѐ — изключителен царедворец — тези редки изключения потвърждават правилото за специализирането на човешкия ум. Така че в областта на спекулативните изчисления банкерът проявява толкова ум, ловкост, хитрост и качества, колкото и добрият дипломат в областта на националните интереси. Ако все още е способен, когато напусне работата си, банкерът пак би станал голяма личност. Един Нюсенжан, който да представлява и принц дьо Лил, и Мазарини или Дидро, е почти невъзможно човешко съчетание, каквото е било съчетанието на човешки способности у Перикъл, Аристотел, Волтер и Наполеон. Блясъкът на императорското слънце не бива да затъмнява отделния човек, императорът притежаваше чар, той бе образован и остроумен. Господин дьо Нюсенжан бе само банкер и като повечето си събратя без никаква друга мисъл извън сметките, вярваше само в сигурните стойности. Що се отнася до изкуствата, той проявяваше благоразумие и като напълваше шепите си със злато, прибягваше до познавачи; така станеше ли дума да се строи къща, да се обърне внимание на здравето, да се купи земя или рядка вещ, той се обръщаше към най-добрия архитект, най-добрия лекар, най-големия познавач на картини и статуи, най-умелия адвокат. Но понеже не съществуват заклети експерти в областта на интригите, нито пък познавачи в любовната страст, влюби ли се, банкерът изпада в трудно положение и се забърква в женските хитрини. Ето защо Нюсенжан не можа да измисли нищо по-добро от онова, което бе вече извършил, а именно да даде пари на някакъв Фронтен — независимо от това дали е жена или мъж — и той да мисли и действува вместо него. Единствено госпожа дьо Сент-Естев можеше да осъществи пътя, подсказан от баронесата. Банкерът съжаляваше горчиво, че се скара с противната търговка на тоалетни принадлежности. И все пак, вярвайки в магнетичната сила на касата си и в успокояващото лекарство с надпис „карати“, той позвъни на прислужника си и му нареди да потърси на улица Ньов-Сен-Марк отвратителната вдовица и да я замоли да дойде при него. В Париж крайностите се събират благодарение на човешките страсти. Там порокът споява непрекъснато бедния с богатия, величието с нищожеството. Императрицата иска съвет от някоя си госпожица Льонорман. С една дума, във всяка епоха велможата намира по един Рампоно.

Новият лакей се завърна след два часа.

— Господин барон — съобщи той, — госпожа дьо Сент-Естев е разорена.

„Ах, толкофа по-топре — рече си баронът радостно, — фаф ръцете ми е!“

— Бедната жена, като че ли е мръднала малко — продължи прислужникът. — Освен това е попаднала в ръцете на някакъв дребен актьор от театрите от предградията, когото от благоприличие представя за свой кръщелник. Изглежда, че е отлична готвачка, търси работа.

„Теси тяфолски толнокачезтфени тушици притежафат фсякакфи начини са бечелене на бари и снаят фсишки пътишта та ки израсхотфат…“ рече си баронът, без да му идва наум, че пред него ще се появи един истински Панюрж.

Той изпрати слугата си да търси госпожа дьо Сент-Естев, която дойде чак на другия ден. Разпитан от Азѝ; новият лакей на барона съобщи на този преоблечен в женски дрехи шпионин ужасните последици от прочитането на писмата, изпратени от любовницата на барона.

— Господинът навярно обича много тази жена — завърши той разказа си, — защото едва не умря. Аз го съветвах да не отива вече при нея, тогава тя скоро ще започне да му се умилква. Жена, която, казват, струвала вече на господин барона петстотин хиляди франка, без да се броят парите за жилището на улица Сент-Жорж!… Тя иска пари, само пари. Като излизах от къщи, баронесата казваше със смях: „Ако продължава все така, това момиче ще ме направи вдовица.“

— Дявол да го вземе — отговори Азѝ, — никога не трябва да се коли кокошка, която снася златни яйца!

— Във вас е единствената надежда на господин барона — продължи лакеят.

— О, защото умея да се оправям с жените!…

— Хайде, влезте — покани я той, изпълнен със смирение пред тази тайнствена сила.

— Е, как е? — каза мнимата Сент-Естев, като влезе смирено при болния. — Господин баронът имал неприятности?… Какво да ви кажа? Навсякъде има по нещо. И на мене ми се случиха нещастия. За два месеца колелото на съдбата се завъртя зле и ето че сега търся работа… И двамата бяхме неблагоразумни. Ако господин баронът ме бе настанил като готвачка при госпожа Естер, щеше да има в мое лице най-предана служителка и аз щях да му бъда много полезна, щях да надзиравам Йожени и госпожата.

Не стафа тума са тофа — отвърна баронът. — Не мога та й се налоша и тя ме фърти като

— Пумпал — довърши Азѝ. — Вие на други сте успявали да се наложите, татенце, но тя ви държи здравата и си играе с вас… Има божия правда!…

Прафта ли? — каза баронът. — Ас не съм те фикал та ми четеш морал

— Е, синко, малко морал не вреди. За нас това е солта на живота, както порокът — за набожните хора. Я да видим сега вие бяхте ли щедър? Платихте ли дълговете й?…

Та! — каза жално баронът.

— Това е добре. Освободили сте от заложната къща вещите й и това е още по-добре; но, съгласете се… то не е достатъчно: това още не й позволява да харчи, а тия жени обичат да блестят…

Поткотфям й етна иснената на улица Сен Шорж… Тя снае… — отвърна баронът. — Само че не искам та пъта клупак

— Напуснете я тогава…

Страх ме е, че ште ме озтафи та си отита! — викна баронът.

— А искаме да си получим онова, за което сме похарчили толкова пари, нали така, синко? — отвърна Азѝ. — Слушайте! Тия милиони са измъкнати от хората! Казват, че вашите били двадесет и пет! (Баронът не можа да прикрие усмивката си.) Хубаво! Трябва да пуснете един!…

Ас ште пузна сас утофолстфие, но фетнага ште ми поизкат фтори — отговори баронът.

— Да, разбирам — каза Азѝ, — не искате да кажете „Б“, да не би да поискат да стигнете до „Я“. Обаче Естер е почтено момиче…

Много бочтена! — викна баронът. — Тя фсе се исфиняфа, но понеше тряпфа та плати тос тълк

— С една дума, не иска да ви стане любовница, отвращавате я. И аз я разбирам, момичето се е водило винаги по прищевките си. Когато си познавал само очарователни младежи, малко те е грижа за някакъв старец… Вие не сте хубав, дебел сте като Луи XVIII и сте възглупавичък, като всички, които вместо да галят жени, гледат да трупат богатства. Но както и да е, ако не се скъпите за шестстотин хиляди франка, аз се нагърбвам да превърна Естер във всичко, каквото пожелаете.

Шестстотин хиляди франка!… — възмути се баронът и леко подскочи. — Ездер фече ми зтрува етин милион!

— За щастието си струва да дадете един милион и шестстотин хиляди франка, мой тлъсти развратнико. Вие познавате мъже, които в наше време са изяли с любовниците си повече от един или два милиона. Аз познавам дори жени; които са стрували живота на някого; има и такива, дето са си изтърсили главата в коша… Нали знаете за онзи лекар, който отровил приятеля си?… Искал да забогатее, заради една жена.

Та, поснафам го, но ас моше та съм флюпен, на не сам клупаф, поне в моя том, саштото, штом отита при нея, котоф съм та й там и кесията си…

— Слушайте, господин барон — каза Азѝ и зае величествена поза, — достатъчно са ви изръсвали. Да не се наричам Сент-Естев (искам да кажа в търговията), ако не взема вашата страна.

Топре!… Ште ти бъте платено.

— Вярвам, защото ви доказах, че мога и да си отмъщавам. Да знаете освен това, че притежавам начини да ви издухам под носа госпожа Естер, както се духа на свещ — добави тя, хвърляйки му страховит поглед. — Освен това аз нея си я познавам добре! Когато тази малка уличница ви направи щастлив, тя ще ви стане още по-необходима. Вие ми платихте добре по-рано, поиздърпаха ви ушите, но в края на краищата дадохте парите. А и аз си изпълних поетите задължения, не е ли така? Добре, сега ще ви предложа нова сделка.

Та чуем.

— Вие ме настанявате като готвачка у госпожата, вземате ме за десет години, надницата ми е хиляда франка и вие ми плащате предварително за пет години (нещо като капаро де!). Настаня ли се веднъж у госпожата, ще знам как да я накарам да направи някои отстъпки. Например ще й доставите чудесен тоалет от госпожа Огюст, която познава вкусовете на госпожата и знае как се облича, и нареждате новият й екипаж да чака при вратата в четири часа. На излизане от Борсата отивате при нея и тръгвате на кратка разходка в Булонската гора. Добре, ама по този начин тя показва пред всички, че е ваша любовница… Сто хиляди франка… Ще вечеряте с нея (знам как да приготвям подобни вечери); после я завеждате на представление, на вариете, ложа до сцената и цял Париж ще каже тогава: „Ето го стария мошеник Нюсенжан с любовницата си…“ Приятно ли е да накараш хората да повярват това? Аз съм добра жена, това влиза в първите сто хиляди франка… За една седмица при такова държане ще напреднете много.

И ште съм сагупил зто хилят и франка…

— През втората седмица — продължи Азѝ, като се престори, че не е чула последното жално изречение, — след като бъде насочвана така, госпожата ще се реши да напусне малкото си жилище и да се настани в дома, който й предлагате. Вашата Естер ще е видяла вече много хора, ще е намерила бившите си приятелки, тя ще пожелае да блесне и ще приеме гости в царското си жилище! То си е в реда на нещата… Още сто хиляди франка! Така де, вие сте си у вас, Естер се е изложила… тя е във властта ви. Остава още една дреболия, където ти, дебеланко, ще играеш главната роля! („Ама какви очички отваря това тлъсто чудовище!“) Е, нагърбвам се и с тази работа. Четиристотин хиляди франка… О, колкото за тях, дебеланко, ще ми ги дадеш на другия ден… Не съм ли честна?… Аз имам повече доверие в теб, отколкото ти в мен. Ако уговоря госпожата да се покаже като ваша любовница, да се изложи, да приеме всичко, което ще й предложите, и ако това стане може би още днес, ще повярвате, че наистина съм способна да я доведа дотам, че да предаде големия Сен-Бернарски проход. А това не е лесно. За да премине оттам вашата артилерия, ще трябва толкова стрелба, колкото за първия консул в Алпите.

А сашто?

— Защото сърцето й е препълнено с любов, както казвате вие, дето знаете латински, rasibus13 — обясни Азѝ. — Тя се мисли за Савската царица, защото се е пречистила чрез жертвите, направени за любовника й… такива мисли си пъхват понякога тия жени в главата! Но, момчето ми, нека бъдем справедливи, това е хубаво нещо! Няма да се учудя, ако тая шегобийка си умре от мъка, че ви принадлежи; успокоява ме само това, че в нея по начало има нещо много добро, казвам ви го, за да ви насърча.

Ти си натарена та сапласняваш, както ас та прафя панкофи стелки — каза баронът, който слушаше Азѝ възторжено и мълчаливо.

— Съгласен ли си, пиленцето ми? — запита Азѝ.

Та, но са петтесет хиляти франка, не са сто!… И ште ти там петзтотин хиляти на трукия тен слет тършестфото ми.

— Дадено, отивам на работа — отговори Азѝ. — О, и вие можете да дойдете — продължи тя авторитетно. — Господинът ще намери госпожата кротка като котешко гръбче и може би вече настроена да му бъде приятна.

Фарфи, фарфи, мила моя — каза баронът, потривайки ръце.

Усмихна се на отвратителната мулатка и си каза! „Колко е топре та имаш мноко пари!“

Той скочи от леглото и отиде с весело сърце в канцеларията на банката да се занимава с безкрайните си сделки.

Самопредаване

Нищо не можеше да бъде по-гибелно за Естер от решението, взето от Нюсенжан. Като се бореше против изневярата, бедната куртизанка се бореше за живота си. Тази толкова естествена защита Карлос наричаше превземки. И така, като взе предвидените за подобни случаи предпазни мерки, Азѝ отиде да съобщи на Карлос разговора си с барона и ползата, която бе извлякла от него. Гневът на Карлос бе страшен като самия него; той отиде веднага с кола със спуснати перденца при Естер, като накара кочияша да вкара колата чак в двора. Когато се качи при бедното момиче, този двоен фалшификатор още бе пребледнял; Естер го погледна и се отпусна в креслото с подкосени крака.

— Какво ви е, господине? — запита го тя, разтърсена от тръпки.

— Остави ни сами, Йороп — каза той на камериерката.

Естер погледна към прислужницата си, както дете би погледнало майка си, ако някой убиец го разделя от нея, за да му отнеме живота.

— Знаете ли къде ще изпратите Люсиен? — запита Карлос, като останаха двамата сами.

— Къде?… — запита тя със слаб глас, като едва се осмели да погледне палача си.

— Там, откъдето аз идвам, съкровището ми.

Пламъци заиграха пред очите на Естер, която продължаваше да гледа.

— На каторга — добави той с нисък глас.

Естер затвори очи, краката й се опънаха, ръцете й_ _увиснаха, тя пребеля. Карлос позвъни. Влезе Прюданс.

— Свести я — каза той студено, — не съм свършил.

Той се разхождаше из гостната, докато чакаше. Прюданс — Йороп, бе принудена да го замоли да пренесе Естер на леглото; той я вдигна с лекота, издаваща атлетическата му сила. Необходими бяха най-силни лекарства, за да накарат Естер отново да почувствува страданията си. След един час бедното момиче се съживи, за да изслуша този жив кошмар, седнал на крайчеца на леглото й с втренчени и искрящи очи — сякаш две струи стопено олово.

— Слушай, сърце мое — продължи той, — Люсиен се намира между великолепен, щастлив и изпълнен с уважение и достойнство живот и дупката с вода, тиня и камъни, където щеше да се хвърли, когато го срещнах. Преди да получи за него титлата маркиз и да му даде онази дълга върлина, наречена Клотилд, чрез която Люсиен ще се издигне до властта, семейство Гранлийо иска от това скъпо дете да притежава земя за един милион франка. Благодарение на нас двамата Люсиен току-що можа да откупи майчиния си имот, стария замък Рюбампре, който не струваше кой знае колко: тридесет хиляди франка: адвокатът му обаче успя чрез сполучливи преговори да прибави към него имот за един милион, срещу който сме платили триста хиляди франка. Замъкът, разноските, възнагражденията на лицата, които прикриха работата на тамошните хора, погълнаха останалото. Вярно е, че тук имаме сто хиляди франка, вложени в сделки, които до няколко месеца ще ни донесат от двеста до триста хиляди франка; но пак ще ни останат да изплащаме четиристотин хиляди франка… След три дни Люсиен се връща от Ангулем, където отиде, за да не го заподозрат, че е спечелил състоянието си от нищелките на дюшеците ви…

— О, не! — каза тя и вдигна очи, изпълнени с благородство.

— Питам ви, сега ли е моментът да се плаши баронът? — каза той спокойно. — А вие едва не сте го убили оня ден! Прочел писмото ви и припаднал като жена. Имате прекрасен стил, поздравявам ви. Какво щеше да стане с нас, ако баронът беше умрял? Когато Люсиен излезе от църквата „Сен-Тома-д’Акен“ като зет на Гранлийо, вие, ако искате, влезте в Сена… дори, любов моя, ще ви подам ръка, та да потънем заедно. И това е начин да свършим. Но я си помислете малко! Не е ли по-добре да живеете и да си казвате ежечасно: „Това блестящо обществено положение, това щастливо семейство…“, защото той ще има и деца… деца! (Мислили ли сте някога за удоволствието да заровите ръце в косите на неговите деца?)

Естер затвори очи и потръпна.

— Да! Като вижда изградено такова щастие, човек си казва: „Това е мое дело!“

Настъпи кратко мълчание, през което тези двама души продължиха да се гледат.

— Ето какво се опитах да направя от един отчаян човек, който беше готов да се хвърли във водата — продължи Карлос. — Егоист ли съм? Така трябва да се обича! Такава преданост се изпитва само към кралете; но за мен моят Люсиен все едно, че е крал! Дори и да ме приковат до края на живота ми в старите вериги, струва ми се, че бих останал спокоен при мисълта: „Той е на бал, той е в двореца!“ Душата и умът ми щяха да тържествуват, докато пазачите се гаврят с жалкото ми тяло! А вие сте жалка женска и любовта ви е такава! Любовта на куртизанката обаче би трябвало да бъде (както при всички покварени хора) средство за осъществяване на майчинството, въпреки че природата ви наказва с безплодие! Ако един ден открият под обвивката на абата Карлос Ерера каторжника, какъвто бях по-рано, знаете ли какво бих направил, за да не издам Люсиен?

Естер зачака отговора със страх и мъка.

— Бих умрял като негрите, като нагълтам езика си — продължи той след кратко мълчание. — А вие с вашите преструвки издавате следите ми. Какво толкова много ви бях поискал?… Да навлечете за шест месеца, за шест седмици, дрехата на Ла Торпий и да си послужите с нея, за да измъкнем един милион… Люсиен няма да ви забрави никога! Мъжете не забравят човека, който остава в спомените с щастието, на което се радват всяка сутрин, като се събуждат богати. Люсиен стои по-високо от вас… По-рано той обичал Корали, а тя умряла; той нямал с какво да я погребе, но не направил като вас преди малко, те припаднал, макар че е поет; написал шест весели стихотворенийца, получил за тях триста франка и платил погребението на Корали. Притежавам тези стихове, зная ги наизуст. Хайде сега, съчинете и вие вашите песни; бъдете весела, игрива! Бъдете такава, че да не може да ви се противостои… и ненаситна! Разбрахте ли ме? Не ме карайте да говоря повече… Целунете татко си… Сбогом…

Когато след половин час Йороп влезе при господарката си, намери я коленичила пред разпятието в позата на Мойсей пред храста при Ореб, предадена от най-вярващия от всички художници и изобразяваща дълбоко и пълно обожаване на Йехова. С молитвата си Естер се отказваше от красивия си, почтен и добродетелен живот, който си бе създала, от честта и любовта си. Тя се изправи.

— О, госпожо, никога не сте били по-красива! — възкликна Прюданс Сервиен, смаяна от възвишената красота на господарката си.

И тя обърна бързо огледалото, та да може нещастната девойка да се види. В очите й бе останало още нещо от възнеслата се към небето душа… Лицето й сияеше. Потопени в сълзи, но пресушени от огъня на молитвата, клепките й приличаха на окъпани от летен дъжд листа; слънцето на чистата любов ги караше да блестят за последен път. Устните й още пазеха като че ли следи от последните молитви към ангелите, от които тя навярно бе взела венеца на мъченичеството, след като им бе поверила неопетнения си живот. С една дума, бе бляскаво величествена като Мария Стюарт при сбогуването й с короната, земята и любовта.

— Бих искала Люсиен да ме види такава — каза тя и задавено въздъхна. После продължи с тръпнещ глас: — А сега, да се веселим!

Чувайки тази дума, Йороп остана втрещена, сякаш бе чула някой ангел да богохулствува.

— Е, какво си ме загледала, като че ли в устата си имам карамфилови зърна, а не зъби? Отсега нататък ставам безчестно и долно същество, крадла, проститутка и чакам милорда. Затова затопли банята и приготви дрехите ми. Вече е обед, баронът навярно ще дойде, като излезе от Борсата, и аз ще му кажа, че го чакам, нека Азѝ му приготви царска вечеря, искам да го подлудя, този човек… Хайде, върви, върви, моето момиче… Ще се веселим, тоест ще работим.

Тя седна пред писалищната маса и написа следното:

„Приятелю, ако готвачката, която ми изпратихте, не бе работила по-рано при мене, щях да помисля, че намерението ви е да ми съобщите колко пъти сте припадали онзи ден след получаването на трите ми бележчици. (Какво да ви кажа? Тогава бях много нервна и прехвърлях спомени от жалкия си живот.) Аз обаче познавам искреността на Азѝ. Не се разкайвам, че съм ви причинила мъка, защото тя помогна да ми докажете колко съм ви скъпа. Такива сме ние, нещастните, презирани жени: истинското чувство ни трогва много повече, отколкото предметът на луди разходи. Що се отнася до мен, винаги съм се страхувала да не бъда като закачалката, на която закачвахте себелюбието си. Да, въпреки прекрасните ви възражения, мислех, че гледате на мене като на продажна жена. Сега обаче ще бъда послушна, но при условие все пак мъничко да ми се подчинявате. Ако това мое писмо може да замени предписанията на лекаря, елате при мене, като излезете от Борсата. Ще намерите жената, която се смята до края на живота си ваш източник на наслади, без оръжие, накитена с подаръците ви.

Естер“

В Борсата баронът се показа така весел, доволен и привидно сговорчив, позволи си толкова много шеги, че дю Тийе и Келер, които също бяха там, не можаха да не го запитват за причината на веселостта му.

Опича ме… Скоро ште прафим тършезтво на къштата — довери той на дю Тийе.

— На каква сума ви излиза всичко това? — намеси се грубо Франсоа Келер, за когото казваха, че госпожа Колвил му струвала двадесет и пет хиляди франка годишно.

Таси шепа е анкел, тя никока не ми е искала и зтотинка.

— То никога не става така — отговори дю Тийе. — Точно за да не искат никога нищо, те си измислят разни лели и майки.

Естер се появява отново на повърхността на Париж

От Борсата до улица Тетбу баронът каза седем пъти на лакея си: „Фие стоите на едно място, шипайте коня те!“

Той изкачи пъргаво стъпалата и за първи път завари любовницата си нагласена като проститутките, чието единствено занимание е грижата за облеклото и за красотата им. Излязлото от банята цвете бе свежо и ухаеше така, че можеше да вдъхне желание и у Робер д’Арбрисел. Естер се бе нагиздила в чудесен домашен тоалет. Дългият й жакет от черен рипс, гарниран с розови копринени ширити, се отваряше над сива сатенена пола (това бе костюмът, който по-късно си направи красивата Амиго в операта „Пуритани“). Шалче с бяла бродерия падаше небрежно на раменете й. Ръкавите бяха пристегнати с шевички, за да се пресекат буфаните, с които жените от доброто общество бяха заменяли от известно време прекалено широките ръкави. На великолепните си коси Естер бе прикачила с карфица — както казваха, по лудешки — дантелена шапчица, която като че ли все падаше, но не падаше, а й придаваше небрежен и не съвсем вчесан вид, макар всеки отлично да виждаше белите пътечки в косите й.

— Не е ли ужасно, че виждате госпожата, която е толкова хубава, в такава износена приемна? — запита Йороп барона, като му отваряше вратата.

Топре, фарфете токафа на улица Сен-Шорш — каза баронът, спрял на едно място, като куче пред яребица. — Фремето е прекрасно, ште се разхотим по Шан-с-Елисе, а коспоша Сен-Естеф и Ишени ште пренезат там фаши тоалетни бринатлешности, бельо и нашата фечеря.

— Ще направя всичко, както кажете — отговори Естер, — но ако искате да ми направите удоволствие, наричайте готвачката ми Азѝ, а Йожени — Йороп. Така съм преименувала всичките жени, които са ми служили, още от времето на първите две. Не обичам промените…

Аси… Ироп… — повтори баронът и започна да се смее. — Колко зте смешна… Имате фъопрашение… Ас штях та ям много фечери, прети та нарека етна готфачка Аси.

— Такъв ни е занаятът, да ви веселим — каза Естер. — Нима едно бедно момиче не може да бъде облечено от Европа и хранено от Азия, щом вие живеете от целия свят? Такава е приказката. Има жени, които биха погълнали цялата земя, на мен ми трябва само половината. Това е!

„Какфа шена е тас Сент-Езтеф!“ — рече си баронът, възхитен от промяната в държанието на Естер.

— Йороп, моето момиче, трябва ми шапка — каза Естер. — Имам нужда също и от наметка от чер сатен с розова подплата, гарнирана с дантели.

— Госпожа Тома не я е изпратила още… Хайде, бароне, бързо! Разтичайте се! Започнете службата си на тежко физически работник, тоест на щастлив човек! Щастието е бреме! Вие сте с кабриолета си, вървете при госпожа Тома — обърна се Йороп към барона. — Ще изпратите лакея си да вземе наметалото на госпожа Ван Богсек… А главно — прошепна му тя на ухото — донесете й най-хубавите цветя, които могат да се намерят в Париж. Сега е зима, гледайте да намерите цветя от тропиците.

Баронът слезе и каза на слугите си: „Ври коспоша Тома.“ Прислужникът отведе господаря си при една прочута сладкарка.

Тофа е етна търгофка на модни артигули, броклетнико, а не на златкиши — каза баронът и забърза към Пале-Роайал, при госпожа Прево, където поръча един букет за пет луидора, а в това време слугата му отиде при модистката.

Разхождайки се из Париж, повърхностният наблюдател се запитва кои ли са онези безумни хора, които купуват баснословно скъпите цветя, красящи магазина на прочутата цветарка, или ранните зеленчуци на търговеца за цяла Европа Шьове, който единствен предлага в „Роше-дьо-Канкал“ истински и чудесен „преглед на двата свята“… Всеки ден в Париж се изявяват сто и няколко страсти от вида на Нюсенжановата, доказвани с купуването на редкости, които и кралиците не могат да си доставят, предлагани на колене на проститутки, които гледат, по думите на Азѝ, да блестят. Без тази малка подробност една почтена буржоазка не би разбрала как се стопява цяло състояние в ръцете на тези жени, чието обществено предназначение според фуриеризма е може би да поправят бедите, причинени от скъперничеството и алчността. За обществото тези прахосничества са без съмнение като поразяване с ланцет в болния от плеврит организъм. С две думи, Нюсенжан поля търговията с повече от двеста хиляди франка.

Нощта вече падаше, когато влюбеният старец се върна, и букетът бе станал излишен. Времето да се отива зиме на Шан-з-Елизе е от два до четири часа. Все пак колата послужи на Естер да отиде от улица Тетбу до улица Сен-Жорж, където тя влезе в притежание на малкия тфорец. Нека кажем, че Естер не бе била досега още предмет на такъв култ, нито на подобни разноски, затова остана изненадана. Подобно обаче на всички знатни и неблагодарни жени тя се въздържа да изрази и най-малката почуда. Когато влезете в църквата „Сан Пиетро“ в Рим, за да ви накарат да оцените размерите или височината на тази кралица на катедралите, показват ви малкото пръстче на някоя статуя с не знам каква си височина, а на вас то ви се струва най-обикновено пръстче. Толкова много са критикували описанията, макар че те са необходими за историята на нашите нрави, че тук се налага да направим като водачите в Рим. И така, влизайки в трапезарията, баронът не можа да се въздържи да не накара Естер да попипа плата на пердетата, драпирани богато, по царски, подплатени с бяло моаре и гарнирани с ширити, достойни за корсажа на португалска принцеса. Платът бе коприна, донесена от Кантон; китайското търпение бе нарисувало по него азиатски птички със съвършенство, което може да се срещне само по средновековните ръкописи или в молитвеника на Шарл V — гордост на императорската библиотека във Виена.

Струфал е тфе хиляти франка аршина на етин милорт, който го тонесъл от Индия.

— Много хубаво. Прекрасно! Какво удоволствие ще бъде да пием тук шампанско! — каза Естер. — Пяната няма да изцапа паркета!

— О, госпожо — каза Йороп, — ами я вижте килима!…

Килимът е бил прафен са моя бриятел херцок Дорлоня, но на неко му се сдруфа мноко скъп и ас ко фсех, саштото сте кралица! — каза Нюсенжан.

По някакво съвпадение излезе, че килимът — дело на един от нашите най-добри художници, подхожда на криволиците на китайската тъкан. Стените, рисувани от Шинер и Леон дьо Лора, изобразяваха сладострастни сцени, които изпъкваха още повече поради дърворезбите по абаносовите пана, доставени прескъпо от Зомерард; леките златни нишки привличаха дискретно светлината. Останалото можете да си представите сами.

— Добре направихте, че ме доведохте тук — забеляза Естер, — ще ми трябва цяла седмица, докато свикна с моята къща, та да не приличам на парвеню…

Моята къшта! — повтори радостно баронът. — Сначи, бриемате?…

— Ами да, стократно „да“, глупаво животно — отвърна тя с усмивка.

Шифотно е тостатъчно…

— Казвам „глупаво“, за да стане галено — добави тя, като го гледаше.

Бедният „рис“ улови ръката на Естер и я постави на сърцето си; той бе достатъчно близо до животните, за да има усещания, но бе прекалено глупав и не можеше да ги изрази.

Фиште как тупа… от етна нежна тумичка! — каза той. После отведе своята богиня (покиня) в спалнята.

— О, госпожо — каза Йожени, — аз не мога да остана тук! На човек му се приисква веднага да си легне!

— Добре — отвърна Естер, — ще ти дам наведнъж всичко това… Виж какво, тлъстото ми слонче, след вечеря ще отидем заедно на представление. Ужасно ми се прииска да отида на театър.

Точно пет години бяха изминали, откакто Естер не бе ходила на театър. По това време цял Париж се мъкнеше на Порт-Сен-Мартен, за да гледа „Ришар д’Арленгтон“, една от пиесите, превърнати от изразителната игра на актьорите в изображение на страшната действителност. Като всички простодушни хора, и Естер обичаше да изпитва трепета на ужаса, а също така да се разнежва и да плаче.

— Ще отидем да видим Фредерик Льометр — заяви тя, — обожавам този актьор!

Тофа е етна тифашка трама — каза Нюсенжан, разбрал в миг, че ще трябва да се покаже с Естер.

Баронът изпрати лакея си да наеме една от двете странични ложи, запазени за премиерите. Още едно своеобразие на Париж! Дори и когато застаналият на глинените си крака Успех изпълни театралната зала, винаги има една странична ложа, която може да се ангажира десет минути преди вдигането на завесата; директорите на театрите я пазят за себе си, освен ако не трябва да задоволят нечия страст като Нюсенжановата. Подобно на ранните зеленчуци на Шьове, тази ложа е данък за прищевките на хората от парижкия Олимп.

Излишно е да говорим за сервизите. Нюсенжан бе струпал три: малък, среден и голям. Десертните прибори на големия сервиз бяха от изваяно позлатено сребро. За да не излезе, че претрупва масата със златни и сребърни предмети, банкерът бе добавил към сервизите още един, от чуден, фин порцелан по типа на саксонския, който струваше повече от сребърната посуда. Колкото до покривките за маси, имаше от Саксония, Англия, Фландрия и Франция, които се съревноваваха по съвършенството на втъканите по тях цветя.

На вечеря дойде ред на барона да се изненада, като вкуси яденето на Азѝ.

Ас распирам сашто я наричате Аси — каза той, — тофа е асиатска кухня.

— О, започвам да вярвам, че ме обича — забеляза Естер на Йороп, — каза нещо като духовитост.

Снам още много — каза баронът.

— Я гледай! Той бил като Тюркаре, и то повече дори, отколкото разправят хората! — възкликна весело куртизанката при този отговор, който бе напълно в духа на известните наивни думички, изплъзнали се от устата на банкера.

Яденето бе с много подправки, за да разстрои стомаха на барона, та той да си отиде рано в къщи; така че това бе всичко, което можа да получи от първата си среща с Естер в областта на насладите. В театъра му се наложи да изпие безкрайно количество чаши с подсладена вода, при което през антрактите оставяше Естер сама. Същия ден, поради една случайност, която напълно можеше да се предвиди, на представлението бяха Тюлиа, Мариет и госпожа дю Вал-Нобл. „Ришар д’Арленгтон“ има луд и заслужен успех, какъвто може да се види само в Париж. Като гледаха тази пиеса, всички мъже разбираха, че могат да изхвърлят законните си съпруги през прозореца, а на всички жени бе приятно да видят колко несправедливо ги потискат. Жените си казваха: „Това е вече прекалено, нас ни довеждат до… но и то често ни се случва!…“ А жена с красотата и тоалета на Естер не можеше да блести безнаказано в предна ложа на театъра при Порт-Сен-Мартен. Затова още при второто действие в ложата на двете балерини стана нещо като революция, чиято причина бе пълната прилика на красивата непозната с Ла Торпий.

— Хайде де! Че откъде се е появила? — запита Мариет госпожа дю Вал-Нобл. — Аз мислех, че се е удавила…

— Но тя ли е? Вижда ми се тридесет и седем пъти по-млада и по-красива от преди шест години.

— Може би се е запазила в лед, като госпожа д’Еспар и госпожа Зайоншек — намеси се граф дьо Бранбур, който бе завел трите жени на представление в една ложа в партера. — Не е ли това „плъхчето“, което искахте да ми изпратите, за да омотаем чичо ми? — запита той Тюлиа.

— Именно — отвърна тя. — Дю Брюел, я вървете към оркестъра да видите тя ли е.

Как само се перчи! — възкликна госпожа дю Вал-Нобл, послужвайки си с един чудесен израз от езика на леките жени.

— О — възрази граф дьо Бранбур, — тя има право, защото е с моя приятел барон дьо Нюсенжан. Отивам при тях.

— Да не би това да е така наречената „Жан д’Арк“, която била завладяла Нюсенжан, от три месеца ни надуват главата с това?… — запита Мариет.

— Добър вечер, драги бароне — каза Филип Бридо, влизайки в ложата на Нюсенжан. — Значи, сте се събрали с госпожица Естер?… Госпожице, аз съм нещастният офицер, когото някога трябваше да избавите от едно премеждие в Исудьон… Филип Бридо…

— Не познавам такъв човек — отвърна Естер и насочи бинокъла си към залата.

Коспошицата не се нарича Ездер; името й е коспоша тьо Жампи (Шампи), тофа е етно малко имение, което ас купил са нея… — отвърна баронът.

— Умеете да вършите тези работи — забеляза графът, — затова онези дами твърдят, че госпожа дьо Шампи много се кокошинела … Щом не желаете да си спомните за мене, може би ще благоволите да познаете Мариет, Тюлиа и госпожа дю Вал-Нобл — продължи парвенюто, получил благоволението на престолонаследника благодарение на херцог дьо Мофриньоз.

— Ако тези дами се отнесат добре към мене, и аз ще бъда добре разположена към тях — отвърна сухо госпожа дьо Шампи.

— Добре — възкликна Филип, — те ще се отнесат прекрасно, наричат ви „Жан д’Арк“.

Е топре! Ако те шелаят та фи брафат компания, ас ште фи озтафя с тех, саштото преятох — каза Нюсенжан. — Колата и бризлугата фи ште тойтат та фи фсемат… Тяфол та я фсеме тас Азѝ!…

— За пръв път излизаме и ще ме оставите сама! — викна Естер. — Хубава работа! Човек трябва да е готов да умре на поста си. Аз имам нужда от кавалера си, за да изляза. Ако някой ме обиди, значи, няма кого да извикам?…

Егоизмът на стария милионер трябваше да отстъпи пред задълженията на влюбения. Баронът се мъчеше, но остана. Естер имаше основание да задържи кавалера си. Ако приемеше бившите си познати, нямаше да я разпитват така сериозно в присъствието на Нюсенжан. Филип Бридо побърза да се върне в ложата на балерините, на които разказа как стоят нещата.

— Ах! Тя е сега собственица на моята къща на улица Сен-Жорж! — каза с огорчение госпожа дю Вал-Нобл, която по израза на тези дами бе останала без кола.

— Вероятно — отговори полковникът. — Дю Тийе ми каза, че баронът е изхарчил за нея три пъти повече, отколкото вашият нещастен Фалекс.

— Да отидем да я видим тогава? — предложи Тюлиа.

— А не! — възрази Мариет. — Много е хубава. Ще я посетя в дома й.

— Аз пък смятам, че изглеждам добре и мога да рискувам — отвърна Тюлиа.

Смелата Тюлиа отиде през антракта и възобнови познанството си с Естер, която се задържа в рамките ни общите разговори.

— А откъде идваш, миличка? — запита танцьорката, която не можеше вече да сдържи любопитството си.

— О, бях пет години в един замък в Алпите с някакъв англичанин, ревнив като тигър, много богат човек, наричах го джуджето, защото на ръст не беше и колкото съдията на град Ферет. После попаднах на един банкер, както казва Флорин, от трън, та на глог. И ето ме отново в Париж, затова ми се иска да се позабавлявам и да си направя истински карнавал. Ще приемам много гости. Ох, трябва да си наваксам за пет години самота и вече започвам. Да прекараш пет години с един англичанин, е много; според обявите шест седмици са достатъчни.

— Банкерът ли ти подари тази дантела?

— Не, остана ми от индийския княз… Но колко съм нещастна, миличка! Беше жълт като човек, завиждащ на преуспяващия си приятел, мислех, че за десет месеца ще умре. Ами! Излезе издръжлив като Алпите. Човек трябва да се пази от хора, дето уж черният им дроб бил болен… Да не чуя вече да се говори за чер дроб. Прекалено вярвах… на народните мъдрости… Оня богаташ ме ограби, той умря, без да направи завещание, и семейството му ме изгони, като че ли бях чумава. Затова пък казах на тоя дебелак: „Плащай и за другия!“ Прави сте да ме наричате „Жан д’Арк“, аз загубих Англия и може би ще умра изгорена в пламъците.

— На любовта!… — каза Тюлиа.

— И жива! — допълни Естер и се замисли.

Баронът се смееше на просташките шеги, но невинаги разбираше веднага, така че смехът му приличаше на закъснелите ракети, избухнали след фойерверка.

Ние всички живеем сред определен кръг, а тези хора винаги са еднакво любопитни. На другия ден историята за завръщането на Естер обиколи цялата Опера. От два до четири часа цял Париж от Шан-з-Елизе се бе досетил, че това е Ла Торпий, и знаеше най-сетне кой е предметът на страстната любов на барон дьо Нюсенжан.

— Знаете ли — каза Блонде на дьо Марсе във фоайето на Операта, — че Ла Торпий изчезна след онзи ден, когато я видяхме тук като любовница на Рюбампре?

В Париж, както и в провинцията, всичко се знае. Полицията от улица Жерюзалем не е организирана така добре, както полицията на висшето общество, където всички се шпионират, без да се издават. Така че Карлос бе отгатнал правилно каква опасност се крие в положението на Люсиен по време на пребиваването му на улица Тетбу и след това.

Жена без кола

Няма положение, по-страшно от онова, в което се намираше госпожа дю Вал-Нобл, и думата без кола го изразява прекрасно. Безгрижието и разточителството пречат на тези жени да помислят за бъдещето. В техния по-особен свят (много по-весел и по-остроумен, отколкото смятат хората) единствени жените, които не притежават безспорната, почти ненакърнима и налагаща се красота, които са обичани кой знае защо, мислят за старостта и си подготвят някакво състояние, но колкото те са по-хубави, толкова са по-непредвидливи. „Ти, значи, се страхуваш да не погрознееш, та си подготвяш рента?…“ — така бе казала Флорин на Мариет и тези думи изясняват една от причините на разточителството им. Такива жени са като спекуланта-самоубиец или като разсипника, изчерпал напълно всичките си източници; те изпадат ужасно бързо от положение на дръзко охолство в дълбока сиромашия. Тогава се хвърлят в ръцете на търговката на тоалетни принадлежности и продават на нищожна цена чудните си скъпоценности, правят дългове най-вече за да продължават да живеят привидно в разкош, който да им даде възможност да намерят загубеното, тоест — каса, от която да измъкват пари. Приливите и отливите в съществуването им обясняват добре защо толкова скъпо излиза една любовна връзка, която всъщност почти винаги се урежда от трето лице, както Азѝ бе вкопчила (още една дума от техния речник!) Нюсенжан и Естер. Затова парижаните, които познават добре града си, знаят отлично какво да мислят, като видят на Шан-з-Елизе този движещ се и шумен пазар и някоя жена, която са виждали преди година или шест месеца прекрасно облечена в блестящ разкошен екипаж, да се вози във взета под наем кола. „Като попаднеш в «Сент-Пелажи», трябва да умееш да подскокнеш оттам право в Булонската гора“ — смееха се Флорин и Блонде на незначителния виконт дьо Портандюер. Някои по-опитни жени не стигат никога до такива крайности. Те си остават погребани в отвратителните, взети под наем мебелирани жилища, където изкупват разточителствата си с лишения, подобно на пътници, заблудили се в Сахара, но и те не си слагат наум да живеят по-пестеливо, решават да ходят на костюмирани балове, предприемат пътувания в провинцията, в хубаво време се появяват добре облечени по булевардите. Впрочем тези жени проявяват една към друга преданост, каквато се среща сред слоевете, изхвърлени от доброто общество. За щастливата жена не е кой знае какво да помогне; тя си казва: „Утре и аз ще бъда така.“ И все пак най-осезателна подкрепа дава търговката на тоалетни принадлежности. Стане ли една такава лихварка и заемодавец, тя разтърсва и претърсва всички старчески сърца, за да намери купувач на обувките и шапките си. Тъй като не можеше да предвиди провала на един от най-богатите и най-способни борсови агенти, госпожа дю Вал-Нобл се озова в съвсем объркано материално положение. С парите на Фалекс тя бе задоволявала прищевките си и бе разчитала на него за по-полезните неща и за бъдещето си. „Как можех да очаквам такова нещо от човек, който изглеждаше такъв добряк?“ — каза тя на Мариет. В почти всички обществени класи добрякът е човек, който има пари, дава тук-таме от тях назаем, но не си ги иска обратно, държи се винаги по правилата на известна деликатност, вън от просташкия, задължителен за всички и общоприет морал. Някои хора, за които казват, че са честни и добродетелни, са разорили благодетелите си, както Нюсенжан, а други — излезли от изправителната полиция, са изобретателни в почтеността си към една жена. Напълно почтената личност Алсест — мечта на Молиер — се среща извънредно рядко; има я обаче навсякъде, дори и в Париж. Добрякът е плод на известна мекота в характера, която не доказва нищо. Един такъв човек е копринено гладък като котка, като пантоф, изработен точно по крака. И така, според смисъла на думата „добряк“ Фалекс трябваше да предупреди любовницата си за разорението си и да й остави с какво да живее. Галантният мошеник д’Етурни бе добряк. Той лъжеше при игра на карти, но бе заделил тридесет хиляди франка за любовницата си. „Все едно, каквото и да казвате, Жорж бе добряк, държеше се добре и заслужаваше по-добра участ!“ — отговаряха жените по време на карнавалните вечери на онези, които хвърляха обвинения срещу него. Проститутките не дават пет пари за законите, но обожават изисканото държане; те умеят да се продават като Естер в името на някакъв красив, скрит идеал, в който вярват. След като успя да спаси с голяма мъка от корабокрушението няколко скъпоценности, госпожа дю Вал-Нобл попадна под тежкото бреме на обвинението, че тя „е разорила Фалекс“. Тя наближаваше вече тридесет години и макар че бе в разцвета на хубостта си, все пак можеше да мине вече за стара, още повече, че при такива кризи срещу жената се изправят всички нейни съперници. Наистина Мариет, Флорин и Тюлиа приемаха приятелката си на вечеря и й даваха по малко пари, но тъй като не знаеха на колко възлизат дълговете й, не смееха да проникнат по-надълбоко в тази бездна. Шест години съставляват доста дългичко отклонение в колебанията на парижкото море между Ла Торпий и госпожа дю Вал-Нобл, за да може жената без кола да се обърне към жената, която се разхожда с кола; Вал-Нобл обаче знаеше Естер като много великодушна, ето защо не можеше да не си мисли понякога — както казваше тя, — че е „нейна наследница“; затова поиска да я срещне уж случайно. За да предизвика такава случайност, госпожа дю Вал-Нобл, облечена като жена от доброто общество, се разхождаше всеки ден по Шан-з-Елизе под ръка с Теодор Гайар, който по-късно се ожени за бившата си любовница, а сега, в бедата й, се държеше много добре с нея, даваше й ложи и й осигуряваше покани за всички забави. Тя се надяваше, че когато времето е хубаво, Естер също ще се разходи и тогава ще се срещнат. Кочияш на Естер бе Пакар, защото за пет дни домът на улица Сен-Жорж бе организиран така според разпоредбите на Карлос от Азѝ, Йороп и Пакар, че се бе превърнал в непревземаема крепост. От своя страна Пейрад, тласкан от дълбоката си ненавист, от желанието да си отмъсти и най-вече от мисълта да омъжи скъпата си Лиди, реши, щом Контансон му каза, че любовницата на господин дьо Нюсенжан може да се види по Шан-з-Елизе, също да се разхожда там. Пейрад се предрешваше така добре като англичанин, говореше френски с толкова сполучливо английско произношение, знаеше така хубаво английски и познаваше така пълно работите в тази страна, където парижката полиция го бе изпращала три пъти през 1779 и 1786 година, че изигра ролята си на англичанин в Лондон и сред посланиците, без да събуди подозрения. Той имаше много общи черти с прочутия измамник Мюсон и умееше така изкусно да се преобразява, че дори Контансон не го позна един ден. Придружен от дегизирания като мулат Контансон, Пейрад следеше Естер и хората й с поглед, който изглеждаше невнимателен, но забелязваше всичко. Така че в деня, когато Естер срещна госпожа дю Вал-Нобл, и той се намери съвсем естествено в страничната алея, където се разхождат, когато е сухо и топло, хората, дошли с екипаж. Пейрад, следван от мулата в ливрея, тръгна съвсем спокойно и като истински богаташ, който мисли само за себе си, подир двете жени, но така, че да улови няколко думи от разговора им.

— Е, мила, елате ми на гости — казваше Естер на госпожа дю Вал-Нобл. Нюсенжан е длъжен да не оставя без стотинка любовницата на своя агент…

— Още повече, че, както разправят, той го бил разорил — добави Теодор Гайар, — бихме могли да го пошанташираме…

— Той ще вечеря утре у дома, ела и ти, миличка — каза Естер. После пошепна на ухото й: — Правя с него каквото си искам и не е получил и тонинко.

И тя допря един от облечените в ръкавици пръсти до прекрасните си зъби и направи известното на всички решително движение, означаващо: „Нищо!“

— Хванала си го здраво…

— Мила моя, засега само дълговете ми е платил…

— Ама че си сметкаджийка! — възкликна Сюзан дю Вал-Нобл.

— О — продължи Естер, — дълговете ми биха накарали и министъра на финансите да се стъписа. Сега в най-скоро време искам тридесет хиляди франка ренга!… О, той е прекрасен човек, не мога да се оплача… Здрав е. След седмица ще чествуваме настаняването ми в новото жилище и ти ще дойдеш… Сутринта трябва да ми даде договора за къщата на улица Сен-Жорж. Според добрия тон не можеш да живееш в такава къща, ако нямаш тридесет хиляди франка рента, така, в случай на беда. Аз видях какво е бедност и не искам вече да я изпитам. Има някои неща, от които на човека веднага му прелива.

— Ти, дето казваше: „Аз самата съм цяло състояние!“, колко си се променила! — възкликна Сюзан.

— От швейцарския въздух е, човек става пестелив… Я слушай, направи като мене, миличка. Хвани си един швейцарец и той може да ти стане съпруг!… Защото те още не знаят какви жени сме ние… Във всички случаи ще се върнеш влюбена в законно вписаните ренти, а това е почтена и нежна любов! Довиждане.

И Естер се качи в хубавата си кола, в която бяха впрегнати най-прекрасните в цял Париж пъстро-сиви коне.

— Жената, която се качи в колата, ми харесва, но предпочитам другата, дето се разхожда; ще тръгнеш подире й и ще разбереш коя е — нареди на английски Пейрад на Контансон.

— Чуй какво каза този англичанин — и Теодор Гайар повтори на госпожа дю Вал-Нобл думите на Пейрад.

Преди да заговори на английски, Пейрад бе изпуснал две думи, които предизвикаха трепване по лицето на журналиста, и той се бе уверил, че Гайар знае този език. Тогава госпожа дю Вал-Нобл тръгна бавно към къщи — едно мебелирано и порядъчно жилище на улица Луи-льо-Гран, — като все се озърташе да види дали мулатът върви подире й. Сградата принадлежеше на някоя си госпожа Жерар, на която госпожа дю Вал-Нобл бе направила услуга по времето на своето благоденствие, а сега тя й се отплащаше с тази съвсем прилична квартира. Женицата — почтена, добродетелна и дори благочестива буржоазка — гледаше на куртизанката като на жена от по-висш обществен слой; беше я виждала по-рано сред непрекъснат разкош и сега я считаше за загубила трона си кралица; тя й поверяваше дъщерите си и — нещо много по-естествено, отколкото би могло да се предполага — водейки ги на театър, куртизанката се грижеше за тях като майка; двете госпожици Жерар я обичаха. Добрата и почтена хазайка приличаше на онези възвишени личности — духовници, които виждат в лицето на поставените извън закона жени същества, достойни за спасение и любов. Госпожа дю Вал-Нобл уважаваше нейната почтеност и често, като разговаряха вечерно време и й се оплакваше от нещастията си, й завиждаше. „Вие сте още хубава, можете да завършите добре живота си“ — казваше госпожа Жерар. Впрочем падането на госпожа дю Вал-Нобл бе само относително. Гардеробът на тази толкова разточителна и така елегантна жена бе все още много богат, а това й позволяваше при случай да се покаже в целия си блясък, както стана на представлението на „Ришар д’Арленгтон“ в театъра при Порт-Сен-Мартен. А госпожа Жерар плащаше с удоволствие файтоните, от които жената, останала без кола, имаше нужда, за да отиде някъде на вечеря или на театър и да се прибере в къщи.

— Скъпа госпожа Жерар — каза тя на почтената майка, — мисля, че животът ми ще се промени…

— Още по-добре, госпожо, само че бъдете умна, мислете за бъдещето… Не правете вече дългове. Толкова ми е трудно да връщам лицата, които ви търсят!…

— Е, не се тревожете за тези песове, те всички са спечелили огромни суми от мене. Я вземете тези билети за вариететния театър за дъщерите си, много хубава ложа на втори балкон. Ако някой ме потърси тази вечер, преди да съм се върнала, нека се качи. Бившата ми камериерка Адел ще бъде горе, ще ви я пратя.

Госпожа дю Вал-Нобл нямаше нито майка, нито леля, затова трябваше да прибегне до услугите на камериерката си (и тя без кола!), която да изиграе ролята на втора Сент-Естев пред непознатия, чието завоевание щеше да й позволи да си възвърне общественото положение. Тя отиде на вечеря с Теодор Гайар, а той същия ден бе канен на едно „събиране“, тоест на гуляя, даван от Натан по повод изгубения от него облог, разгулна вечер, за която на поканените се казва: „Ще има и жени.“

Пейрад като богат чужденец

Пейрад се бе решил да вземе лично участие в тази интрига не без сериозни причини. Впрочем любопитството му, както и любопитството на Корантен, бе така силно възбудено, че и без причина той пак щеше на драго сърце да се намеси в разказваната от нас драма. По това време политиката на Шарл X бе стигнала до връхната си точка. След като повери кормилото на управлението на избраните от него министри, кралят подготвяше завладяването на Алжир с цел да си послужи с този славен паспорт за онова, което нарекоха негов преврат. Никой в страната не правеше заговори и Шарл X мислеше, че няма вече противници. И в политиката, както в морето, има моменти на измамно спокойствие. Така че Корантен бе изпаднал в пълно бездействие. При такива положения, за да поддържа формата си, истинският ловец, като няма дроздове, стреля и по врабчета. Като нямало християни, Домициан например е избивал мухи. Понеже бе присъствувал при арестуването на Естер, Контансон бе преценил отлично с тънкия си усет на шпионин тази операция. Както видяхме, този чудак не си направи труда да сподели преценката си с барон дьо Нюсенжан. „Кой печели от парите, измъквани поради страстта на банкера?“ — бе първият въпрос, който двамата приятели си зададоха. След като разбра, че Азѝ е едно от действуващите лица на пиесата, Контансон започна да се надява да стигне чрез нея до автора; тя обаче му се изплъзна от ръцете за известно време, криейки се като змиорка в парижката тиня, а когато я намери като готвачка при Естер, сътрудничеството на мулатката му се видя необяснимо. Макар че подозираха някаква тъмна афера, двамата майстори в шпионажа срещнаха за първи път неразгадаем текст. И при трите последователни и смели нахълтвания в къщата на улица Тетбу Контансон срещна най-упорито мълчание. Докато Естер живееше там, вратарят като че ли бе обладан от ужасен страх. Може би Азѝ бе заплашила всички в къщи с отровни кюфтета, в случай че проговорят. На другия ден след излизането от това жилище Контансон намери същия вратар, но вече малко по-сговорчив; съжалявал много, разправяше той, за младата дама, която го хранела с остатъците от трапезата си.

Преоблечен като търговски посредник, Контансон се пазареше за жилището и слушаше оплакванията на вратаря, като се шегуваше и прекъсваше думите му с възклицания като: „Ами! Как е възможно!…“„Да, господине, младата дама живя пет години тук, без да излезе някъде; любовникът й, който я ревнуваше, макар че тя бе безукорна, вземаше най-големи предпазни мерки, когато идваше и влизаше тук или като си отиваше. Много красив младеж беше.“

По това време Люсиен се намираше още в Марсак при сестра си, госпожа Сешар; но щом той се върна в Париж, Контансон изпрати вратаря на кея Малаке да запита господин дьо Рюбампре съгласен ли е да продаде мебелите от апартамента, който госпожа Ван-Богсек е напуснала. Тогава портиерът позна в Люсиен тайнствения любовник на младата вдовица, а това бе достатъчно за Контансон. Нека си представим дълбокото, макар и неиздадено учудване, обзело Люсиен и Карлос, които се престориха, че мислят вратаря за луд и дори се опитаха да му го внушат.

За двадесет и четири часа Карлос организира хайка, която да хване Контансон в шпиониране на местопрестъплението. Преоблечен като носач в халите, Контантон вече два пъти бе донасял купените сутринта от Азѝ провизии и двата пъти бе влизал в жилището на улица Сен-Жорж. От своя страна Корантен също започна да действува; възпираше го обаче истинската личност, скрита зад Карлос Ерера, защото той скоро узна, че този абат, таен пратеник на Фердинанд VII, е дошъл в Париж към края на 1823 година. И все пак Корантен трябваше да научи кои са причините, подтикващи този испанец да покровителствува Люсиен дьо Рюбампре. Скоро Корантен получи доказателства, че Естер е била пет години любовница на Люсиен. Значи, заменяването на Естер с англичанката бе станало в негов интерес. Люсиен нямаше никакви средства, отказваха му ръката на госпожица дьо Гранлийо, а току-що бе купил за един милион имението Рюбампре. Корантен пораздвижи ловко генералния директор на полицията, на когото префектът разказа във връзка с Пейрад, че тъжителите в тази афера са не някои други, а граф дьо Серизи и Люсиен дьо Рюбампре.

— Разбрахме каква е работата! — провикнаха се Пейрад и Корантен.

За миг планът на двамата приятели бе готов.

— Това момиче — каза Корантен — е имало разни връзки, има и приятелки. Не е възможно да не се намери измежду тях някоя, изпаднала в беда; един от нас трябва да изиграе ролята на богат чужденец, който ще й поеме издръжката: ще ги накараме да дружат. Те винаги се нуждаят една от друга, за да разиграват любовниците си, и тогава ще влезем вътре в крепостта.

Пейрад помисли съвсем естествено той да поеме ролята на англичанин. Усмихваше му се разгулният живот, който трябваше да води доколкото бе необходимо до разкриването на заговора, чиято жертва бе станал, докато застарелият от работа и доста хилав Корантен малко се интересуваше от него. Преоблечен като мулат, Контансон веднага се изплъзна от хайката на Карлос. Три дни преди срещата на Пейрад с госпожа дю Вал-Нобл на Шан-з-Елизе последният от агентите на господа Сартин и Льоноар пристигна от колониите през Хавър с напълно редовен паспорт в хотел „Мирабо“ на улица Ла Пе с малка и толкова изкаляна каляска, сякаш наистина пристигнала от Хавър, макар да бе извървяла само пътя от Сен-Дьони до Париж.

От своя страна Карлос Ерера нареди да му сложат виза на паспорта в испанското посолство и нагласи всичко на кея Малаке като за пътуване до Мадрид. Ето защо след няколко дена Естер щеше да стане собственица на жилището на улица Сен-Жорж, щеше да получи документ за тридесет хиляди франка рента; Йороп и Азѝ бяха достатъчно ловки, за да я накарат да го продаде и да даде тайно парите на Люсиен. Забогатял уж от щедростта на сестра си, той щеше да плати и остатъка от имението Рюбампре. Никой не можеше в нищо да го упрекне. Само Естер имаше какво да каже, но тя по-скоро би умряла, отколкото да се издаде макар и с едно трепване на веждите. Клотилд бе вече сложила малкото розово шалче на щъркеловата си шия, следователно в дома Гранлийо играта бе вече спечелена. Акциите от омнибусите утрояваха капитала. Изчезвайки за няколко дена, Карлос проваляше всякакви злостни намерения. Човешката предпазливост бе предвидила всичко, не бе възможно да стане грешка. Мнимият испанец трябваше да тръгне на утрото след деня, в който Пейрад бе срещнал госпожа дю Вал-Нобл на Шан-з-Елизе. А още в два часа през нощта Азѝ пристигна с кола на кея Малаке, където намери двигателя на този механизъм да пуши в стаята си, отдал се на равносметката, която предадохме с няколко думи, подобно на автор, преглеждащ внимателно една страница от своята книга, за да види няма ли допуснати грешки. Човек като него не искаше да направи втори път пропуск като онзи с вратаря на улица Тетбу.

— Пакар — пошепна Азѝ на ухото на господаря си — е познал днес в два часа и половина на Шан-з-Елизе Контансон, преоблечен като мулат, в ролята на слуга на някакъв англичанин, който вече три дни се разхожда по Шан-з-Елизе, за да наблюдава Естер. Пакар е познал тоя пес, както и аз го познах, когато бе носач в халите, по очите. Той върнал в къщи малката, но не изпуснал от очи нашия приятел. Оня е в хотел „Мирабо“; така са се спогледали обаче с англичанина, че е невъзможно, казва Пакар, този англичанин да е истински.

— Пуснали са стършел подире ни — отвърна Карлос. — Аз заминавам чак вдругиден. Този Контансон е същият, който ни изпрати вратаря на улица Тетбу; трябва да разбера дали лъжливият англичанин е нашият враг.

По обед мулатът на господин Самуел Джонсън обслужваше важно господаря си, който нарочно се хранеше винаги добре. Пейрад искаше да го вземат за англичанин от вида на пиячите; излизаше винаги малко пиян. Носеше черни сукнени гети, високи до коленете и натикани така, че да му надебелят краката; панталоните му имаха дебела подплата; жилетката бе закопчана до брадата; синята връзка около врата стигаше до бузите му; той носеше малка рижава перука, която скриваше половината от челото му; беше се надебелил с около три пръста, така че и най-отдавнашният посетител на кафене „Давид“ не би могъл да го познае. По четвъртития му, чер, широк и чист като на англичаните фрак всеки случаен човек би го взел за англичанин милионер. Контансон бе възприел безочливото равнодушие на слуга, ползуващ се с доверието на един богаташ, бе мълчалив, високомерен, необщителен и си позволяваше чуждестранни жестове и диви крясъци.

Пейрад довършваше втората си бутилка, когато един от хотелските прислужници въведе безцеремонно в апартамента някакъв мъж, в когото и той, и Контансон познаха цивилния полицай.

— Господин Пейрад — обърна се полицаят шепнешком към богаташа, — имам заповед да ви отведа в Префектурата.

Пейрад стана без каквато и да било забележка и потърси шапката си.

— Долу ви чака файтон — каза му полицаят, докато слизаха по стълбата. — Префектът искаше да ви арестува, но се задоволи с обяснения относно поведението ви, което ще дадете на полицейския чиновник, останал в колата.

— Да дойда ли с вас? — запита той чиновника, когато Пейрад се качи във файтона.

— Не — отговори му той. — Кажете тихичко на кочияша да кара в Префектурата.

Пейрад и Карлос бяха заедно в колата. Карлос държеше един кинжал и бе готов да го забие. Файтонът бе каран от доверено лице, способно да остави Карлос да слезе, без да го забележи, и да се учуди при пристигането си, че намира труп в колата. Шпионите никога не ги търсят. Правосъдието оставя почти всички подобни убийства ненаказани, защото е трудно да прогледне в тях.

Двубой във файтон

Пейрад хвърли изпитателен поглед към служителя, изпратен от префекта на полицията, и остана доволен от образа на Карлос: гол череп, на тила с бръчки, напудрени коси; на болнавите и зачервени, нуждаещи се от грижи очи — чифт леки, чиновнически очила със зелени двойни стъкла; очите бяха доказателство за срамни болести; риза от тънко платно с пригладено, плисирано жабо, износена, черна сатенена жилетка, панталони на съдебен служител, груби черни, копринени чорапи и обувки с фльонги, дълъг черен редингот, черни и непрани от десет дни ръкавици за четиринадесет су, златна верижка за часовник: това бе ни повече, ни по-малко низш съдебен служител, наричан противоречиво полицейски надзирател.

— Драги господин Пейрад, съжалявам, че човек като вас става предмет на наблюдения и че с поведението си давате повод за това. Маскировката ви не е по вкуса на господин префекта. Ако смятате да се изплъзнете по този начин от наблюденията ни, грешите. Навярно сте взели шосето от Англия при Бомон-сюр-Оаз?

— При Бомон-сюр-Оаз — потвърди Пейрад.

— Или при Сен-Дьони? — запита мнимият съдебен служител.

Пейрад се смути. Новият въпрос чакаше отговор. А отговорът, какъвто и да беше, бе опасен. Утвърдителният се превръщаше в подигравка; отрицателният — ако този човек знаеше истината — щеше да го погуби. „Хитър е“ — помисли си той и загледа полицейския чиновник с усмивка, така че тя да бъде отговорът му. Усмивката бе приета без възражения.

— С каква цел сте се дегизирали, защо сте наели апартамент в хотел „Мирабо“, а Контансон сте издокарали като мулат? — запита полицейският чиновник.

— Господин префектът ще постъпи с мен, както намери за добре, длъжен съм да давам сметка за делата си само на началниците — отговори Пейрад достолепно.

— Ако искате да кажете, че действувате за сметка на главната полиция в кралството — каза сухо мнимият агент, — ще изменим посоката и ще отидем не на улица Жерюзалем, а на улица Грьонел. По отношение на вас съм получил най-определени нареждания. Само че внимавайте! Не ви се сърдят кой знае колко и с нещо дребно може да объркате картите си. Аз лично не ви желая зло… Но да вървим!… Кажете ми истината…

— Истината? Ще ви я кажа — отвърна Пейрад и хвърли лукав поглед към зачервените очи на своя цербер.

Лицето на лъжливия съдебен чиновник остана безстрастно, окаменяло, той вършеше работата си и всякаква истина му бе безразлична; сякаш смяташе, че това е прищявка от страна на префекта. И префектите си имат натрапчиви мисли.

— Влюбих се безумно в една жена, любовницата на оня борсов агент, който сега пътешествува за свое удоволствие и за неудоволствие на заемодавците си — Фалекс.

— Госпожа дю Вал-Нобл — допълни полицейският чиновник.

— Да — потвърди Пейрад. — За да мога да я издържам един месец, което няма да ми струва повече от хиляда екю, преоблякох се като богат чужденец и взех Контансон за слуга. Това е съвсем вярно и ако се съгласите да ме оставите в колата, давам ви честната си дума на бивш генерален комисар на полицията, че ще ви чакам, качете се в хотела и разпитайте Контансон, той не само ще потвърди това, което имах честта да ви съобщя, но ще видите и камериерката на госпожа дю Вал-Нобл, която тази сутрин трябва да дойде и да ни съобщи или че господарката й приема моите предложения, или нейните условия. Старата маймуна разбира от гримаси: аз предложих хиляда франка месечно и кола; това прави хиляда и петстотин франка; подаръци за петстотин франка и още толкова за някои развлечения, вечери, представления; виждате, че като ви казвам хиляда екю, не се лъжа нито със стотинка. На моята възраст човек може да похарчи хиляда екю за последната си прищявка.

— О, татенце, че още ли обичате жените, та?… Вие ме смайвате; аз съм на шестдесет години и прекрасно минавам и без тях… Но щом като нещата са, както ги казвате, разбира се, че за да осъществите тази си прищявка, е било необходимо да се представите за чужденец.

— Вие разбирате, че Пейрад или дядо Канкоел от улица Моано…

— Да, нито единият, нито другият би подхождал на госпожа дю Вал-Нобл — довърши Карлос, възхитен, че чува адреса на дядо Канкоел. — Преди революцията имах една любовница — каза той, — която преди това била държанка на изпълнителя на смъртните присъди, наричан „палача“. Един ден по време на представление се убола с игла и понеже това било на мода тогава, извикала: „Ах, палач!“ — „Спомен ли е това?“ — запитал съседът й. Драги ми Пейрад, тя напуснала любовника си заради, тази дума. Разбирам, че не желаете да се изложите на подобно посрамване… Госпожа дю Вал-Нобл е жена, която ходи с мъже от доброто общество, видях я един ден в Операта, много е хубава… Върнете колата на улица Ла Пе, драги господин Пейрад, ще се кача с вас в апартаментите ви и ще видя лично как стоят нещата. Навярно и устният доклад ще бъде достатъчен за господин префекта.

Карлос извади от страничния си джоб черна табакера с позлатено сребро от вътрешната страна, отвори я и с очарователно, добряшко изражение предложи емфие на Пейрад. Пейрад си каза: „Гледай какви са агентите им!… Боже мой! Ако господин Льоноар или господин дьо Сартин можеха да възкръснат, какво ли щяха да кажат?“

— Това сигурно е част от истината, но не е всичко, драги приятелю — каза мнимият полицейски служител и вдъхна емфие. — Вие сте се намесвали в сърдечните работи на барон дьо Нюсенжан и навярно искате да го омотаете в някоя нова примка; с пистолет не сте го улучили, сега искате да го уцелите с топ. Госпожа дю Вал-Нобл е приятелка на госпожа дьо Шанпи…

„Ах! Дяволът! Да не се объркаме! — каза си Пейрад. — Той бил по-хитър, отколкото го мислех. Играе си с мене; говори, че ще ме пусне, а продължава да ме разпитва.“

— Е? — запита Карлос като човек с голяма власт.

— Господине — продължи Пейрад, — вярно е, че сбърках, като търсих за господин Нюсенжан една жена, в която той бе влюбен до безумие. Това е причината, задето изпаднах в немилост; защото, изглежда, без да знам, съм засегнал други по-важни интереси. (Низшият полицейски служител остана безстрастен.) Познавам обаче достатъчно полицията след петдесет и две годишна служба, така че след мъмренето от господин префекта, който сигурно е бил прав, съм се въздържал…

— Значи, ако господин префектът поиска, вие бихте се отказали от прищявката си? Това, мисля, би било най-голямо доказателство за искреността на думите ви.

„Как само настъпва! Настъпва! — казваше си Пейрад. — Ах! Дявол да го вземе! Днешните агенти не падат по-долу от агентите на господин Льоноар.“

— Да се откажа? — запита той високо. — Ще очаквам господин префекта да ми нареди… Но ако желаете да влезете, стигнахме вече в хотела.

— А откъде взехте пари? — запита го изневиделица Карлос с проницателно изражение.

— Имам един приятел… — започна Пейрад.

— Ще кажете ли това на съдия-следователя? — прекъсна го Карлос.

Тази смело изиграна сцена бе резултат на просто замислена комбинация, която можеше да се роди само в главата на човек като Карлос. Още рано сутринта той бе изпратил Люсиен при графиня дьо Серизи. Люсиен замоли частния секретар на графа да отиде и от негово име да поиска от префекта сведения за агента, който барон дьо Нюсенжан бе използувал. Секретарят се бе върнал с една бележка, отнасяща се до Пейрад, препис от досието му.

„Бил в полицията от 1778 година, дошъл преди две години от Авиньон в Париж.

Безимотен и безнравствен, знае държавни тайни.

Живее на улица Моано под името Канкоел, название на малко имение в департамента Воклюз, където живее родът му; семейството е почтено.

Наскоро е бил търсен от един негов племенник, Теодоз дьо ла Пейрад. (Виж доклада на агента, документ №37.)“

— Това е сигурно англичанинът, чийто мулат е Контансон! — бе възкликнал Карлос, когато Люсиен му донесе освен бележката и устни сведения.

За три часа този делови като пълководец човек бе намерил чрез Пакар някакъв невинен съучастник, който можеше да играе ролята на полицай, облечен цивилно, а сам се бе предрешил като полицейски служител.

Докато бяха във файтона, на три пъти се бе поколебал дали да не убие Пейрад; но тъй като си бе забранил да извършва убийства лично, реши да се отърве скоро от него, като го посочи като милионер на някои освободени каторжници.

Пейрад и съпроводителят му чуха отвън гласа на Контансон, разговарящ с камериерката на госпожа дю Вал-Нобл. Тогава Пейрад направи знак на Карлос да остане в предната стая, сякаш искаше да му каже: „Ще можете да видите искрен ли съм бил.“

— Госпожата е съгласна — казваше Адел. — Сега госпожата е при една приятелка, госпожа дьо Шанпи, която е платила за още една година наема на мебелираното жилище на улица Тетбу и сигурно ще й го отстъпи. Там за госпожата е по-удобно да приеме господин Джонсън, защото мебелите са съвсем запазени, а господинът може да й ги купи, като се споразумее с госпожа дьо Шанпи.

— Добре, моето момиче. Не е кой знае какво нещо, ама все ще намажем, ще делим наполовина… — каза мулатът на смаяната камериерка.

— Я гледай какъв негър! — възкликна госпожица Адел. — Ако вашият богаташ наистина е богаташ, ще подари мебелите на госпожата. Договорът изтича през април 1830 година и ако е в състояние, вашият господар може да го поднови.

Мен много доволна! — заяви влизащият Пейрад, като потупа камериерката по рамото.

И той намигна на Карлос, като му кимна в смисъл, че богатият чужденец трябва да продължи играта си. Сцената обаче внезапно се промени с влизането на лице, на което нито Карлос, нито началникът на полицията можеха да направят нещо. Ненадейно се появи Корантен. Бе видял вратата отворена и пътем бе влязъл да види как старият му приятел Пейрад играе ролята на богат чужденец.

Корантен печели втория рунд

— Префектът пак ме набара! — пошепна Пейрад на ухото на Корантен. — Откри ме!

— Ние ще провалим префекта — отговори Корантен на ухото на приятеля си.

После, като поздрави сдържано, той започна скритом да оглежда полицейския чиновник.

— Стойте тук, докато се върна, отивам в Префектурата — каза Карлос. — Ако не дойда пак, можете да удовлетворите прищявката си.

Като каза шепнешком тези думи на Пейрад, за да не разруши образа му в очите на камериерката, Карлос излезе, стараейки се да не остава по-дълго под погледа на новодошлия, в когото бе съзрял една от онези русокоси и синеоки личности, които могат да те вледенят от ужас.

— Това беше изпратеният от префекта полицейски чиновник — каза Пейрад на Корантен.

— Този ли? — отговори Корантен. — Хванал си се на въдицата. Този човек е сложил три тестета карти в обувките си, това личи от начина, по който е стъпил вътре, а на един полицейски служител не е нужно да се дегизирва!

И Корантен слезе бързо надолу, за да изясни съмненията си; Карлос вече се качваше във файтона.

— Ей, господин абат!… — викна Корантен.

Карлос обърна глава, видя Корантен и се качи в колата. И все пак Корантен успя да извика през вратичката:

„Това бе всичко, което исках да зная! Карай на кея Малаке!“ — викна той на кочияша със сатанинска подигравка в гласа и в погледа.

„Хайде — каза си Жак Колен, — свършено е с мен, разбрали са кой съм; сега трябва да бъда по-бърз от тях и главно да разбера какво искат от нас.“

Корантен бе видял пет-шест пъти абат Карлос Ерера, а погледът на този човек не можеше да се забрави. Най-напред Корантен бе познал широките рамене, после подпухналостите по лицето и бе видял измамата с трите пръста височина, получена от вътрешен ток.

— Ох, старче, накарали са те да издадеш! — каза Корантен, като видя, че в спалнята няма друг освен Пейрад и Контансон.

— Кой беше? — викна Пейрад с металически нотки в гласа. — Ще използувам последните си дни да го сложа на скара и да го изпека на нея.

— Това е абат Карлос Ерера, по всяка вероятност испанският Корантен. Всичко се изяснява. Испанецът е страшно покварен тип, той иска да направи състояние на оня младеж, като спечели от леглото на едно красиво момиче… Ти ще кажеш искаш ли да излезеш насреща на човек-дипломат, който ми се вижда дяволски хитър.

— О — възкликна Контансон, — той получи тристата хиляди франка в деня на арестуването на Естер, той беше във файтона! Спомням си тия очи, това чело и белезите от едра шарка.

— Ах! Каква зестра щеше да има малката ми Лиди! — възкликна Пейрад.

— Можеш да си останеш дегизиран — каза Корантен. — За да хвърлим едно око при Естер, трябва да я свържем с Вал-Нобл. Естер е била любовницата на Люсиен дьо Рюбампре.

— Вече са измъкнали повече от петстотин хиляди франка от Нюсенжан — забеляза Контансон.

— И още толкова им трябват — продължи Корантен, — имението Рюбампре струва един милион. Татенце — потупа той по рамото Пейрад, — ще получиш повече от сто хиляди франка, за да омъжиш Лиди.

— Не ми говори така, Корантен. Ако планът ти пропадне, не знам какво бих направил…

— Може би ще ги имаш още утре. Абатът, драги мой, е много хитър, шапка трябва да свалим пред него, той е старшията на дяволите, но ми е в ръцете и понеже е умен, ще се предаде. Гледай да се покажеш глупав като всеки богат чужденец и не се бой от нищо.

Вечерта на този ден, когато истинските противници се бяха срещнали лице в лице, и то на равен терен, Люсиен отиде на гости в дома Гранлийо. Там имаше много хора. Пред всички присъствуващи херцогинята задържа за малко Люсиен при себе си и беше чудесна с него.

— Направили сте някакво малко пътешествие? — запита тя.

— Да, госпожо херцогиньо. В желанието си да улесни женитбата ми сестра ми направи голяма жертва и аз успях да откупя имота в Рюбампре и да го възстановя изцяло. Имах обаче в лицето на моя адвокат от Париж много способен човек, та той успя да ми спести исканията, които търговците на имоти щяха да предявят, ако знаеха кой е купувачът.

— Има ли там замък? — запита, без да сдържа усмивката си Клотилд.

— Има нещо подобно на замък, но най-разумно би било то да се използува като материал и да се построи модерна сграда.

Заедно с усмивката на задоволство очите на Клотилд излъчваха пламъци от щастие.

— Тази вечер ще изиграете с баща ми партия робе? — каза му тя тихо. — Надявам се, че след петнадесет дни ще ви поканят на вечеря.

— Е, драги господине — обърна се към него херцог дьо Гранлийо, — казват, че сте купили имението Рюбампре, моите поздравления. Това е отговор на онези, които твърдяха, че имате дългове. Ние, аристократите, можем, подобно на Франдия и Англия, да имаме само държавни дългове; безимотните хора обаче, търговците, не могат да си позволят такова държане…

— О, господин херцог, аз дължа още петстотин хиляди франка за имението.

— Е, тогава ще трябва да се ожените за момиче, което да ви ги донесе като зестра; само че в нашите кръгове мъчно ще намерите партия с такова богатство, тук дават малко пари на дъщерите.

— Достатъчно е името им — отвърна Люсиен.

— Само трима играчи на вист сме: Мофриньоз, д’Еспар и аз; желаете ли да бъдете четвъртият? — запита херцогът Люсиен, посочвайки му масата за игра.

Клотилд застана до тях да гледа как играе баща й.

— Тя иска аз да спечеля — каза херцогът, потупвайки ръцете на дъщеря си и поглеждайки отстрани Люсиен, който остана сериозен.

Люсиен бе партньор на господин д’Еспар и загуби двадесет луидора.

— Мила мамо — каза Клотилд на ухото на майка си, — той има съобразителността да загуби.

В единадесет часа, след като размени няколко любовни думи с госпожица дьо Гранлийо, Люсиен се прибра и си легна с мисъл за пълното тържество, на което щеше да се радва след месец, защото той не се съмняваше вече, че ще го приемат като годеник на Клотилд и ще се ожени за нея преди постите на 1830 година.

На другия ден, по времето, когато Люсиен пушеше няколко цигари след обеда заедно с угрижения Карлос, им съобщиха за пристигането на господин дьо Сент-Естев (каква злободневка!), който искал да говори с абат Карлос Ерера или с господин Люсиен дьо Рюбампре.

— Казахте ли долу, че съм заминал? — запита абатът.

— Да, господине — отвърна прислужникът.

— Добре тогава. Приеми този човек — каза той на Люсиен, — но да не кажеш някоя дума, която да ни изложи или да се издадеш с някакво движение на изненада, това е врагът.

— Ти слушай — отвърна Люсиен.

Карлос се скри в съседната стая и видя през цепнатината на вратата Корантен, когото едва позна по гласа, до такава степен този забележителен, но неизвестен за него човек умееше да се преобразява! В този момент Корантен приличаше на стар финансов началник на отдел.

— Нямам честта да ме познавате, господине — каза той, — но…

— Извинете, че ви прекъсвам, господине — пресече го Люсиен, но…

— … но става въпрос за женитбата ви с госпожица Клотилд дьо Гранлийо, която няма да се състои — довърши бързо Корантен.

Люсиен седна и не каза нищо.

— Вие сте в ръцете на човек, който притежава и власт, и воля, и средства да докаже на херцог дьо Гранлийо, че земята на имението Рюбампре ще бъде платена с парите, които един глупак е дал за любовницата ви госпожица Естер — продължи Корантен. — Лесно ще бъдат открити присъдите, заради които госпожица Естер е била съдебно преследвана, а има и начини да се накара д’Етурни да проговори. Ще бъдат разкрити извънредно ловките машинации, приложени спрямо барон дьо Нюсенжан… Засега обаче всичко може да се уреди. Дайте ми сто хиляди франка и ще ви оставим на мира… Тази работа не ме засяга лично. Аз съм пълномощникът на хората, предприели това изнудване.

Корантен би могъл да говори още час, Люсиен пушеше цигарата си най-безгрижно.

— Господине — отговори той, — не желая да зная кой сте, защото хората, които се нагърбват с подобни поръчки, нямат име, поне за мен е така. Оставих ви да говорите спокойно: аз съм си у дома. Вие не ми се виждате лишен от здрав разум, чуйте сега моя отговор.

Настъпи мълчание, през което Люсиен втренчи в отправените към него котешки очи на Корантен вледеняващ поглед. После продължи:

— Или вие се опирате на съвсем неверни факти и мен не ме е грижа за тях, или сте прав и тогава, като ви дам сто хиляди франка, ще ви дам и правото да ми искате толкова пъти по сто хиляди, когато вашият упълномощител ми изпрати други сент-естевовци… С една дума — за да приключим с ценното ви предложение, — знайте, че аз, Люсиен дьо Рюбампре, не се боя от никого. Ни най-малко не съм замесен в мръсните интриги, за които ми говорите… Ако семейство дьо Гранлийо се опъва, има и други млади момичета за женене от знатно потекло. Изобщо за мене не е обидно да си остана и ерген, особено ако, както вие смятате, се занимавам с търговия на бели робини, и то с такива печалби…

— Ако абат Карлос Ерера…

— Господине — прекъсна го Люсиен, — абат Карлос Ерера е в този момент на път за Испания; той няма нищо общо с женитбата ми, нито се е месил в материалните ми интереси. Този държавен служител бе така добър да ме подпомага дълго със съветите си, но той трябва да даде отчет пред негово величество испанския крал; ако искате да говорите с него, предлагам ви да тръгнете по пътя за Мадрид.

— Господине — каза отчетливо Корантен, — вие никога няма да станете съпруг на госпожица Клотилд дьо Гранлийо.

— Толкова по-зле за нея — отвърна Люсиен, побутвайки нетърпеливо Корантен към вратата.

— Размислихте ли добре? — запита студено Корантен.

— Не ви признавам правото да се месите в работите ми, нито да ме карате заради вас да си хабя цигарите — отвърна Люсиен и хвърли загасналата си цигара.

— Сбогом — каза Корантен. — Няма да се видим друг път… но сигурно в живота ви ще настъпи момент, когато ще давате половината от състоянието си, за да сте ме спрели сега по стълбите.

В отговор на тази заплаха Карлос направи движение, като че ли отсича някому главата.

Музика, слушана понякога от старите мъже в театър „Де-з-Италиен“

— Сега на работа — викна той, загледан в Люсиен, пребледнял като смъртник след неприятния разговор.

Ако сред доста ограничения брой читатели, занимаващи се с философско-нравствената страна на една книга, се намери поне един, който да повярва в задоволството на барон дьо Нюсенжан, той би доказал колко трудно е да подчиниш сърцето на една лека жена на някакви си физиологични правила. Естер бе решила да накара нещастния милионер да заплати скъпо онова, което той наричаше свой тен на тършестфо. Ето защо дори и в началото на февруари 1830 година още не бяха отпразнували настаняването в малкия тфорец.

— Обаче — довери Естер на приятелката си, а те го съобщиха на барона по време на карнавала — откривам заведението и искам моят човек да плува в щастие като бъбрек в масло.

Тези думи станаха пословични в света на леките жени. Баронът започна непрекъснато да хленчи. Като женените хора и той ставаше смешен, оплакваше се пред най-близките си приятели и недоволството му си личеше. Естер обаче продължаваше да играе съвестно ролята си на мадам дьо Помпадур спрямо краля на спекулата. Бе дала вече една-две вечери само за да въведе и Люсиен в дома си. Лусто, Растиняк, дю Тийе, Биксиу, Натан, граф дьо Бранбур — цветът на това развратно общество — станаха нейни постоянни посетители. Освен това Естер прие като актриси в играната от нея пиеса Тюлиа, Флорантин, Фани-Бопре, Флорин, други две актриси и две балерини, а също и госпожа дю Вал-Нобл. Няма нищо по-тъжно от дом на куртизанка без солта на съперничеството, смяната на тоалетите, разнообразието на лицата. За шест седмици Естер бе станала най-остроумната, най-забавната, най-красивата и най-елегантната от всички женски парии, съставляващи категорията на поддържаните жени. Поставена на истинския си пиедестал, тя вкусваше от всички наслади на суетата, които привличат обикновените жени, обаче го правеше като човек, когото някаква съкровена мисъл поставя по-високо от другите. В сърцето си тя пазеше друг образ за себе си, който я караше да се черви и същевременно да се гордее, а часът на нейното самопредаване бе непрекъснато в съзнанието й, затова живееше сякаш раздвоена и сама се съжаляваше. Сарказмите й носеха отпечатъка на душевното й състояние, в което я поддържаше дълбокото презрение, което ангелът на любовта, затаил се в куртизанките, изпитва към безчестната и омразна роля, играна от плътта в присъствието на душата. Едновременно зрител и актьор, съдник и провинен, тя въплъщаваше прекрасната измислица в арабските приказки, където под нечистата външна обвивка, чийто прототип е даден в Библията (тази книга на книгите) под името Навуходоносор, почти винаги се намира някакво възвишено същество. След като си бе определила да живее до сутринта след изневярата, жертвата можеше наистина да си поиграе малко с палача. Освен това сведенията, получени от Естер за скритите и срамни средства, на които баронът дължеше огромното си богатство, й бяха отнели всякакви угризения, затова й хареса да играе ролята на Атея, богиня на отмъщението според Карлос. Ето защо тя се държеше ту очарователно, ту отвратително с този милионер, който живееше единствено чрез нея. Стигнеше ли баронът до определена степен на страдание, при която пожелаваше да напусне Естер, с една сцена на нежност тя си го възвръщаше.

Заминал привидно за Испания, Ерера бе отишъл до Тур. Той нареди колата му да продължи до Бордо, там да остане един прислужник, който да поеме ролята на господаря си и да го чака в някой хотел. След това се върна преоблечен като търговски пътник и скрито се настани при Естер, откъдето ръководеше грижливо машинациите си чрез Азѝ, Йороп и Пакар, като държеше под око всички, и най-вече Пейрад.

Около петнадесетина дни преди датата, определена за празненството, което трябваше да стане на другия ден след първия бал в Операта, куртизанката, станала опасна с остротите си, бе в театър „Де-з-Италиен“ в дъното на една ложа, която баронът й бе издействувал по необходимост в партера, за да скрие любовницата си и да не се показва публично с нея на няколко крачки от госпожа дьо Нюсенжан. Естер бе избрала ложата си така, че да може да наблюдава ложата на госпожа дьо Серизи, която Люсиен почти винаги придружаваше. За бедната куртизанка бе щастие да вижда седналия до госпожа дьо Серизи Люсиен всеки вторник, четвъртък и събота. Този ден тя го видя да влиза към девет и половина в ложата на графинята, загрижен, блед, едва ли не с разстроено лице. Тези белези на вътрешно униние бяха зрими само за Естер. Жената чете по лицето на любимия мъж, както морякът — в открито море. „Боже мой! Какво му е?… Какво се е случило? Да не би да трябва да говори с онзи демон, който е като ангел-Схранител за него и живее затворен в една таванска стая между стаите на Йороп и Азѝ?“ Обзета от мъчителни мисли, Естер едва чуваше музиката. Ето защо не е чудно, че не слушаше ни най-малко барона, който бе уловил в ръцете си ръката на своя анкел и говореше на своя жаргон на полски евреин, чието особено произношение е трудно не само за читателя, но и за онзи, който го слуша.

Ездер — каза той, пусна ръката й и я отблъсна леко раздразнен, — фие не ме злушате!

— Бароне, вие ломотите любовните думи като френския…

Тартюф!

— Тук аз не съм в моя будоар, а на театър. Ако не бяхте една от касите, изработени от Юре или Фише, преобразена в човек по силата на някакво хрумване на природата, нямаше да вдигате толкова шум в ложата на жена, която обича музиката. Вярно е, че не ви слушам! Вие шумолите по роклята ми като бръмбар в хартия и ме карате да се смея от жалост. Казвате ми: „Фие сте красифа, ште фи исям…“ Стар себелюбец! Чакате да ви отговоря: „Тази вечер не сте ми толкова противен, да се върнем в къщи.“ Да, но по начина, по който въздишате (защото може да не ви слушам, но ви усещам), виждам, че сте преяли и че започвате да храносмилате. Научете от мене, драги мой (достатъчно скъпо ви струвам, така че срещу парите ви мога да ви давам от време на време по някой съвет), че когато човек има като вас затруднено храносмилане, не му е позволено да казва по което и да било време на любовницата си „Фие сте красифа…“ Един стар войник умрял от това в обятията на религията, разказваше Блонде… Сега е десет часът, вие и вашият наивен глупак, граф дьо Бранбур, сте свършили вечерята у дю Тийе в девет, стомахът ви трябва да смели милиони и трюфели, затова минете у дома утре в десет.

Колко сте шестока!… — възкликна баронът, признавайки все пак дълбоката истина на горните медицински съображения.

— Жестока ли?… — рече Естер, все така загледана в Люсиен. — Не сте ли се съветвали с доктор Бианшон, с Деплен, със стария Одри… Знаете ли на кого ми приличате, откакто пред вас е изгряла зората на щастието ви?

На коко?

— На някакво човече, загънато във фланели, което се разхожда час по час от креслото си до прозореца, за да види дали термометърът е стигнал температурата, препоръчана му от неговия лекар…

Злушайте, фие сте етна неплакотарница! — възкликна баронът, отчаян, че чува музиката, достигаща доста често до ушите на влюбените старци в театър „Де-з-Италиен“.

— Неблагодарница! — повтори Естер. — А какво сте ми дали вие досега?… Много отегчение. Я слушайте, татенце, мога ли аз да се гордея с вас? Вие се гордеете с мене, много добре ми стоят вашите нашивки и ливреята. Платихте ми дълговете!… Добре. Но вие сте отмъкнали доста милиончета… (Хайде, хайде, не се цупете, нали се разбрахме с вас…), за да не се скъпите за тях. Там е най-голямата ви заслуга… Проститутка и крадец: няма по-добро съчетание. Направили сте великолепна клетка за един папагал, който ви се харесва… Вървете да питате някой бразилски ара благодарен ли е на оня, който го е сложил в златна клетка… Не ме гледайте така, приличате ми на китайски бог… Показвате вашия пъстър папагал на цял Париж. Питате: „Има ли друг човек в Париж, който да притежава такъв папагал?… Как само говори! Как добре се прицелва с остроумието си!… Влиза дю Тийе и той му казва: «Добър ден, мошенико…»“ Вие сте щастливец като холандеца — притежател на уникален сорт лалета, като бивш богаташ, пенсиониран в Азия от англичаните, на когото един търговски пътник продал първата швейцарска табакера с механично тройно отваряне. Искате да получите и сърцето ми! Добре, ще ви дам възможност да го спечелите.

Кашете! Кашете!… Ас ште направя фсишко са фас… Бриятно ми е та се потикрафате с мен!…

— Станете млад, станете хубав, станете като Люсиен льо Рюбампре, ето го там, при жена ви, и ще получите гратис всичко, което не ще можете да купите с вашите милиони!…

Отифам си, саштото фие сте наистина отфратителна тази фечер… — каза „рисът“ и лицето му посърна.

— Лека нощ тогава! — отвърна Естер. — Кажете на Жорж да сложи високо възглавницата ви, а краката ви да бъдат съвсем на ниско, тази вечер лицето ви е като пред мозъчен удар… Не можете да кажете, драги мой, че не се интересувам за здравето ви.

Баронът се бе изправил и държеше дръжката на вратата.

— Тук, Нюсенжан!… — изкомандува Естер, повиквайки го с надменно изражение.

Баронът се наведе над нея с кучешко покорство.

— Искате ли да бъда мила с вас, да ви дам тази вечер у дома чаша подсладена вода и да ви погункам, дебело чудовище такова?…

Фие чупите сърцето ми…

— Не се казва чупя, а разкъсфам сърцето!… — присмя се тя на езика на барона. — Значи, доведете ми Люсиен да го поканя на нашето Балтазаровско пиршество, за да съм сигурна, че ще дойде. Ако успееш, дебеланко, така хубаво ще ти кажа, че те обичам, че ще ми повярваш…

Фие сте макьозница — каза баронът и целуна през ръкавицата ръката на Естер. — Бих се съкласил та слушам цал час опити, но та имам накрай и етна милуфка…

— Хайде, че ако не ме послушаш… — заплаши тя барона с пръст като дете.

Баронът кимна с глава като птичка, хваната в примка и молеща ловеца да я пусне.

— „Божичко! Но какво му е на Люсиен? — запита се тя, като остана сама, без да може да удържи рукналите сълзи. — Никога не е бил толкова тъжен!“

А ето какво се бе случило същата вечер с Люсиен.

Какво може да се изстрада на прага на една врата

В девет часа Люсиен бе излязъл като всяка вечер с колата си, за да отиде у семейство Гранлийо. Тъй като, подобно на всички млади хора, бе оставил коня за езда и другия — който впрягаше в кабриолета — за сутрешните си излизания, за вечерните посещения през зимата бе взел от най-добрия търговец на каляски прекрасно затворено купе и великолепни коне. От един месец той преуспяваше във всичко: бе вечерял три пъти в дома на Гранлийо и херцогът се бе държал чудесно с него; продадените за триста хиляди франка акции в предприятието с омнибусите му бяха помогнали да изплати още една трета от парите за имението; Клотилд дьо Гранлийо, която си правеше чудни тоалети, слагаше по десет бурканчета помада на лицето си, когато той отиваше у тях и открито проявяваше чувствата си към него. Някои високопоставени личности говореха за женитбата на Люсиен и госпожица дьо Гранлийо като за нещо вероятно. Херцог дьо Шолийо, бивш посланик в Испания и министър за известно време на външните работи, бе обещал на херцогиня дьо Гранлийо да поиска за Люсиен от краля маркизка титла. И така, тази вечер, след като вечеря у госпожа дьо Серизи, Люсиен бе отишъл от улица Шосе д’Антен в квартал Сен-Жермен за ежедневното си посещение. Пристига, кочияшът му извиква да отворят вратата, тя се отваря и той спира пред външната стълба. Слизайки от колата, Люсиен вижда още четири екипажа в двора. Като забелязва господин дьо Рюбампре, единият от стоящите там лакеи — който отваря и затваря вратата към преддверието — излиза на външното стълбище и застава пред вратата, като войник на пост.

— Негово сиятелство не е в къщи! — казва той.

— Госпожа херцогинята приема — забелязва Люсиен.

— Госпожа херцогинята е излязла — отговаря лакеят.

— А госпожица Клотилд…

— Не смятам, че госпожица Клотилд може да приема господина в отсъствие на госпожа херцогинята…

— Но вътре има гости — възразява поразеният от гръм Люсиен.

— Не зная — отговаря лакеят, като гледа да се покаже и глупав, и почтителен.

Няма нищо по-страшно от етикецията за хора, които я приемат като най-силен обществен закон. Люсиен отгатна без мъка смисъла на тази жестока за него сцена: херцогът и херцогинята не желаеха да го приемат; той усети как се вледенява гръбначният му мозък и ситни капки пот избиха по челото му. Разговорът бе станал пред неговия собствен лакей, който продължаваше да държи вратичката на колата и не знаеше да я затвори ли; Люсиен му направи знак, че ще тръгват, обаче качвайки се отново, чу шум от слизащи по стълбите хора и лакеят извика едно след друго: „Прислугата на господин херцог дьо Шолийо! Прислугата на госпожа ерцхерцогиня дьо Гранлийо!“ Люсиен каза на лакея си само:

— Бързо в театър „Де-з-Италиен!“…

Но въпреки бързината нещастното конте не можа да избегне срещата с херцог дьо Шолийо и със сина му, херцог дьо Реторе, с които трябваше да размени само поклони, защото те не му казаха и думичка. Често един голям провал в двореца или падането на някой опасен кралски приближен се извършва на прага на някой кабинет с две думи, казани от един разсилен с окаменяло лице. „Как да съобщя още сега тази беда на моя съветник?“ — каза си Люсиен на път към театъра. Какво ли е станало?… Той се губеше в догадки.

А ето какво се бе случило.

Същата сутрин в единадесет часа, влизайки в салончето, където се хранеха заедно, херцог дьо Гранвил целуна Клотилд, а после й каза: „До второ разпореждане, моето момиче, няма да се занимаваш с господин дьо Рюбампре.“ После улови херцогинята за ръка, отведе я до една ниша при прозореца й и каза тихо няколко думи, от които бедната Клотилд измени цвета на лицето си. Госпожица дьо Гранлийо гледаше как майка й слуша херцога и видя, че по лицето й се изписва дълбока изненада.

— Жан — каза херцогът на един от прислужниците, — вземете и занесете тази бележчица на господин херцог дьо Шолийо, замолете го да ви отговори с „да“ или „не“. Каня го да дойде днес у дома на вечеря — обясни той на жена си.

Закуската бе извънредно тъжна. Херцогинята изглеждаше замислена, херцогът като че ли се сърдеше на себе си и Клотилд едва можа да сдържи сълзите си.

— Баща ти има право, мое дете, трябва да му се подчиниш — каза разчувствувано майката на дъщеря си. — Не мога да ти кажа като него: „Не мисли за Люсиен!“ Не, разбирам мъката ти. (Клотилд целуна ръка на майка си.) Само ще ти кажа, ангелчето ми: изчакай, без да правиш каквото и да било, страдай мълчаливо, понеже го обичаш, и вярвай в загрижеността на родителите си! Възвишените жени, детето ми, са такива, защото умеят винаги, при всички обстоятелства да изпълнят дълга си с благородство.

— Но за какво става дума? — запита Клотилд, пребледняла като лилия.

— За неща, които са твърде сериозни, за да говорим за тях с теб, сърчице мое — отговори херцогинята, — защото, ако са измислени, мисълта ти ще се опетни без нужда; а ако са верни, няма защо да ги знаеш.

В шест часа херцог дьо Шолийо дойде в кабинета на чакащия го там херцог дьо Гранлийо.

— Виж какво, Анри (двамата херцози си говореха на „ти“ и се наричаха по име — тънкост, измислена за разграничаване в степените на близост и за унижаване на себелюбивите). Виж какво, Анри, в такова затруднение съм, че мога да се посъветвам само с някой стар приятел, който добре познава деловите отношения, а ти си врял и кипял в тях. Както ти е известно, дъщеря ми Клотилд обича младия Рюбампре, когото почти ме насилиха да й обещая за съпруг. Винаги съм бил против тази женитба; но и госпожа дьо Гранлийо не можа да се справи с любовта на Клотилд. Когато този момък купи земята и я изплати до три четвърти, възраженията от моя страна паднаха. Но ето че снощи получих анонимно писмо (ти знаеш как трябва да се гледа на подобни неща), в което ме уверяват, че състоянието на това момче идвало от нечист източник, че той лъжел, като разправя, че сестра му дала средствата, необходими за тази покупка. В името на щастието на моята дъщеря и на уважението към семейството ми казват да направя справки, като ми посочват и начините, чрез които бих могъл да ги получа. Дръж, чети по-напред.

— Споделям мнението ти за анонимните писма, драги Фердинан — отговори херцог дьо Шолийо, след като прочете писмото, — но независимо от презрението човек трябва и да ги използува. С тези писма работите стоят както с шпионите. Затвори вратата на дома си за този момък и да се осведомим за него… Слушай! Мога да ти помогна. Твой адвокат е Дервил, той е човек, в когото можем да имаме пълно доверие; много семейства са му поверили тайните си, ще поеме и тази. Той е честен, човек с тежест, почтен; освен това е с тънък усет, хитър; такъв е обаче само в работата, затова трябва да прибегнеш до услугите му само за да получиш сведение, на което да можеш да се позовеш. При нас във външните работи има един човек, препоръчан от Главната полиция в кралството, изключителен при разкриване на държавните тайни — често го използуваме. Предупреди Дервил, че за тази работа ще има помощник. Нашият шпионин е един господин, който ще се представи пред него с кръста на „Почетния легион“, ще прилича на дипломат. Той ще бъде ловецът, а Дервил просто ще присъствува при лова. Адвокатът ти ще ти каже дали планината е родила мишка, или ти трябва да скъсаш с младия Рюбампре. До една седмица ще знаеш какво трябва да направиш.

— Младият човек не е станал още толкова знатен, че да се обиди, като не ме намери в къщи цяла седмица — отговори херцог дьо Гранлийо.

— Особено ако му дадеш дъщеря си — допълни бившият министър. — Ако анонимното писмо излезе вярно, какво от това? Ще накараш Клотилд да замине със снаха ми Мадлен, която иска да отиде в Италия…

— Ти ме спасяваш! Не зная още дали да ти благодаря…

— Да изчакаме края.

— А как е името на онзи господин? Трябва да го кажа на Дервил… Изпрати ми го утре в четири часа, и Дервил ще бъде при мене, ще ги свържа двамата.

— Истинското му име мисля, че е Корантен (едва ли си го чувал), но той ще дойде при тебе с името, което носи в министерството. Нарекъл се е господин дьо Сенне-знам-какво-си… О! Сент-Ив! Сент-Валер, каквото ще да е, можеш да му се довериш, Луи XVIII му се доверяваше за всичко.

След този разговор домоуправителят получи нареждане да не пуска господин дьо Рюбампре, което и стана.

Сцената се премества в ложите

Люсиен се движеше във фоайето на театъра като пиян. Виждаше как цял Париж злослови за него. В лицето на херцог дьо Реторе имаше един от онези безмилостни врагове, на които трябва да се усмихваш, без да можеш да си отмъстиш, защото нападките им са съобразени със законите на висшето общество. А херцог дьо Реторе знаеше каква сцена се бе разиграла на стъпалата в дома на Гранлийо. Люсиен, който чувствуваше потребност да уведоми своя съкровен и настоящ личен съветник за понесеното унижение, се побоя да не се изложи, като отиде при Естер, където може би щеше да намери и други хора. Бе забравил, че и Естер е на театър, толкова се бяха объркали мислите му, а докато се чудеше какво да прави, трябваше да разговаря с Растиняк, който не знаеше още новото и го поздравяваше за предстоящата му женитба. В тоя момент се появи и усмихнатият Нюсенжан, който му каза:

Шелаете ли та ми напрафите утофолстфието та тойтете при коспоша де Шамби, която иска лично та фи покани на нашето праснензтфо

— С удоволствие, бароне — отвърна Люсиен, на когото финансистът се стори истински ангел-спасител.

— Оставете ни сами — каза Естер на господин дьо Нюсенжан, като го видя да влиза с Люсиен, — вървете при госпожа дьо Вал-Нобл, тя заедно със своя богаташ е в една ложа на трети балкон… В Индия богаташите просто пъкат — добави тя и погледна многозначително Люсиен.

— А и този ужасно прилича на вашия — отвърна Люсиен усмихнато.

— Освен това — продължи Естер към барона, поглеждайки същевременно Люсиен с разбиране — доведете ми я с нейния чужденец, той много искал да се запознае с вас, а разправят, че бил страхотно богат. Горката жена ми е изказала вече не знам колко жалби; оплаква се, че него нещо не го бива; ако успеете да му смъкнете бремето, може би ще стане по-пъргав.

Фие ни фсемате, сначи, са кратци? — запита баронът.

— Какво ти е, любими мой?… — каза Естер на ухото на Люсиен, докосвайки го с устните си, щом вратата на ложата се затвори.

— Загубен съм! Преди малко ми затвориха вратата на Гранлийо под предлог, че не били в къщи, а и херцогът, и херцогинята си бяха там и конете на пет екипажа пръхтяха на двора…

— Как, проваля ли се женитбата? — запита Естер развълнувано, защото й се стори, че пред нея се открива раят.

— Не знам още какво кроят против мен…

— Скъпи мой Люсиен — продължи тя с чаровно гальовен глас, — защо се измъчваш? По-късно ще сключиш друг, още по-сполучлив брак… Ще ти спечеля пари за две имения…

— Покани ме тази нощ на вечеря, за да мога да говоря тайно с Карлос, и най-вече покани и мнимия англичанин с госпожа дю Вал-Нобл. Тоя чужденец стана причина за провала ми, той е наш враг, ние ще го уловим и ще… — Тук Люсиен млъкна и махна отчаяно.

— Какво има? — запита бедното момиче, което се чувствуваше като върху нажежени въглени.

— О, госпожа дьо Серизи ме гледа! — извика Люсиен. — А на всичкото отгоре при нея е херцог дьо Реторе, един от свидетелите на унижението ми.

Наистина точно в този момент херцог дьо Реторе си играеше с мъката на графиня дьо Серизи.

— Вие оставяте Люсиен да се показва в ложата на госпожица Естер — казваше младият херцог, сочейки й ложата и Естер. — Щом проявявате интерес към него, би трябвало да го предупредите, че това не е прилично. При нея може да вечеряш, може дори да… но наистина не ме изненадва вече хладината на Гранлийо към този момък, преди малко на стълбите им видях, че не го пуснаха да влезе в къщи…

— Тези жени са много опасни — каза госпожа дьо Серизи с бинокъл, насочен към ложата на Естер.

— Да — съгласи се херцогът, — не само заради това, което умеят, но и заради онова, което искат…

— Те ще го разорят — каза госпожа дьо Серизи, — защото, както ми казаха, излизат еднакво скъпи и когато ги издържат, и когато не ги издържат.

— Не и за него!… — отвърна младият херцог, преструвайки се на учуден. — Те не само не му струват нищо, но ако стане нужда, са готови и да му дават пари, всичките тичат подире му.

Устните на графинята трепнаха нервно — движение, което не можеше да бъде включено в категорията на усмивките.

— Добре — каза Естер, — ела в полунощ, ще вечеряме. Доведи Блонде и Растиняк. Нека да има поне двама души забавни, но да не станем повече от девет.

— Трябва да намерим някакъв начин баронът да извика Йороп, уж за да предупреди Азѝ, а ти ще и кажеш какво ми се е случило. Карлос трябва да бъде уведомен, преди мнимият англичанин да попадне в ръцете му.

— Всичко ще бъде изпълнено — каза Естер.

Така, без да знае, Пейрад щеше да се намери под един и същи покрив с противника си. Тигърът влизаше в бърлогата на лъва, и то на лъв, заобиколен от телохранители.

Когато Люсиен се върна в ложата на госпожа дьо Серизи, тя, вместо да обърне глава към него, да му се усмихне и да дръпне роклята си, за да му направи място до себе си, се престори, че не обръща никакво внимание кой влиза и продължи да разглежда публиката; Люсиен обаче разбра по потрепването на бинокъла, че графинята е обладана от онова страшно вълнение, с което се заплаща за незаконно получените блаженства. Въпреки това той се приближи до нея и се настани в противоположния ъгъл, оставяйки между графинята и себе си малко празно пространство, облакъти се на парапета на ложата, подпря брадата си на ръката си в ръкавица, полуизвърна се към нея и зачака тя да му заговори. Но до средата на действието графинята не го заговори, нито го погледна.

— Не зная защо сте тук — каза най-сетне тя, — мястото ви е в ложата на госпожица Естер.

— Отивам тогава — отвърна той и излезе, без да я погледне.

— Ах, мила моя — каза госпожа дю Вал-Нобл, влизайки в ложата на Естер с Пейрад, когото барон дьо Нюсенжан не бе познал, — очарована съм, че мога да ти представя господин Самюел Джонсън; той се възхищава от способностите на господин дьо Нюсенжан.

— Наистина ли, господине? — запита Естер усмихнато.

— O, yes, млого — отвърна Пейрад.

— Бароне, ето ви един френски, който прилича на вашия горе-долу колкото долнобретонският диалект прилича на бургундския. Много ще ми е забавно да ви слушам как говорите по финансови въпроси… Знаете ли какво искам от вас, господин богаташо, за да ви запозная с моя барон? — запита тя с усмивка.

О… ас на вас благодарен, вие представите мен на сър баронет.

— Разбира се — отвърна тя. — Трябва да ми направите удоволствието да дойдете на вечеря у дома… Няма по-силно средство от шампанското, за да се свържат двама мъже, то помага при всички сделки, особено там, където се затъва. Елате тази вечер, ще видите приятни младежи! А пък ти, миличък Фредерик — пошушна тя на ухото на барона, — колата е тук, вървете бързо на улица Сен-Жорж и ми доведете Йороп, трябва да й кажа нещо за вечерята… Задържах Люсиен, той ще доведе две остроумни момчета… Ще накараме англичанина да се поперчи — каза тя тихо на госпожа дю Вал-Нобл.

Пейрад и баронът оставиха двете жени сами.

Неприятните страни на любовното удоволствие

— О, миличка, ако съумееш да накараш този тлъст простак да се изръси, значи, че си гениална — заяви Вал-Нобл.

— Щом е толкова невъзможно, може да ми го заемеш за една седмица — отвърна Естер със смях.

— Не, ти няма да го държиш и половин ден — възрази госпожа дю Вал-Нобл, — ям толкова сух хляб, че ще си изпочупя зъбите. Докато съм жива, няма вече да се залавям с англичани… Те всички са студени егоисти, свини, облечени в дрехи…

— Как така, не ти ли оказва внимание? — запита усмихнато Естер.

— Напротив, миличка, това чудовище още не ми е заговорило на „ти“.

— При никакво положение ли? — запита Естер.

— Мизерникът ме нарича винаги „госпожо“ и запазва най-голямо хладнокръвие дори и тогава, когато всички мъже по света са повече или по-малко мили. Слушай, за него любовта е нещо като бръсненето, честна дума! Избърсва си бръснача, слага го в калъфа, поглежда се в огледалото и като че ли си казва: „Не съм се порязал.“ Отнася се с мен с уважение, от което всяка жена може да полудее. Този безсрамен яхниен милорд се забавлява да кара нещастния Теодор да се крие и да го държи прав в тоалетната ми стаичка по половин ден. Освен това се чуди как да ми противоречи във всичко. А пък е скъперник като лихварите Гобсек и Жигот, взети заедно. Води ме на вечеря, а ако случайно не съм извикала колата, не плаща на кочияша, който ме връща в къщи.

— Добре, какво получаваш в замяна на всичко това? — запита Естер.

— Ами съвсем нищо, миличка. Петстотин франка месечно и нито стотинка повече, плаща ми наема за колата. И, мила моя, поне да е кола, а то… като колите, наемани от бакалите в деня на сватбата им, за да отидат в кметството, на църква и в „Кадран-бльо“. А как ме дразни с това уважение. Ако опитам да се покажа нервна и неразположена, той не се сърди, а казва: „Ас иска миледи да прави по свойта воля, защо нищо не така неприятно, не джентълменскода казва на един хубав жена: «Вие кълбо памук, вие стока!»… Хе-хе! Вие принадлежи на един член на дружество на въздържание and anti-Slavery14!“ И стои си моят чудак блед, сдържан, хладен и така ми дава да разбера, че ме уважава, колкото би уважавал един негър, и че това нямало връзка с чувствата му, а с убежденията му на привърженик против робството на негрите.

— Не е възможно по-долно държане — каза. Естер, — но аз този китаец бих го разорила!

— Да го разоря ли?… — отвърна госпожа дю Вал-Нобл. — Най-напред би трябвало да е влюбен в мене!… Но и ти да си, и ти не би желала да му поискаш и две пари. Той ще те изслуша сериозно и ще ти каже с онази английска учтивост, която те кара да намираш и плесниците за приятни, че доста скъпо ти плаща за онова малко нещо, което било любов в негов нещастен жифот.

— Като си помислиш, че жени като нас могат да срещнат мъже от тоя тип! — възкликна Естер.

— Ах, миличка, ти излезе късметлийка!… Грижи се за твоя Нюсенжан.

— Но твоят богаташ няма ли нещо наум?

— Точно това ми казва и Адел — отговори госпожа дю Вал-Нобл.

— Слушай, мила, този човек навярно е решил да го намрази някоя жена и за определено време да бъде изгонен — каза Естер.

— Или пък иска да работи с Нюсенжан и ме е взел, като е знаел, че сме близки, точно това казва Адел. Затова ти го представих тази вечер. Ах! Ако можех да зная плановете му, как хубаво щях да се разбера с теб и с Нюсенжан! — отговори госпожа дю Вал-Нобл.

— Не се ли ядосваш? Не му ли казваш от време на време какво мислиш за него? — запита Естер.

— И ти да се опиташ… ти умееш… може да си много ласкава, той ще те убие с ледените си усмивки. Ще ти отговори: „Аз сам anti-Slavery, вие свободна…“ Ти можеш да му кажеш най-смешни неща, той ще те погледне и ще ти каже: „Very good“15 и ти ще си дадеш сметка, че в неговите очи си само забавление.

— А ако се разгневиш?

— Същото нещо! Изглежда, че това за него е представление. Ако го оперират от лявата страна, под гърдите, няма ни най-малко да го заболи; вътрешностите му трябва да са от ламарина. Казах му го. А той ми отговори: „Аз много доволен, че мое телосложение такова…“ И все е учтив. Миличка, душата му е облечена в ръкавици… Ще продължа още няколко дни да търпя това изтезание, за да задоволя любопитството си. Ако не беше то, отдавна да съм накарала Филип, който няма равен на себе си в дуелите, да удари някоя плесница на милорда, само това ми остава…

— И аз щях да ти кажа същото — извика Естер, — но преди това би трябвало да узнаеш дали не умее да се боксира, защото тия стари англичани, миличка, по начало са хитри хора…

— Този няма равен на себе си!… Ах, само да го видиш, като ме пита какво ще заповядам, в колко часа може да се яви при мене, за да ме изненадал (разбира се), как реди учтивите си приказки, иначе казано по джентълменски, ще си помислиш: „Ето една обожавана жена“ и няма жена, която да не каже същото…

— Че ни и завиждат отгоре на това — забеляза Естер.

— Да, много!… — извика госпожа дю Вал-Нобл. — Слушай, в нашия живот ние всички сме узнали горе-долу колко малко ни уважават; аз обаче никога не съм се чувствувала така жестоко, така дълбоко и тъй напълно презирана от грубостите, както се чувствувам чрез уважението на този огромен мях с порто. Като пийне, отива си, за да не ми бъдел неприятна, казва той на Адел, и за да принадлежал едновременно на две сили: жената и виното. Злоупотребява с колата ми, служи си с нея повече от мене… Ах, да можехме тази нощ да го изтърколим под масата… Но той изпива десет бутилки и все си остава само пийнал; очите му са мътни, но вижда ясно…

— Като хората, чиито прозорци са мръсни — каза Естер, — но отвътре виждат какво става навън… Познавам тази способност у човека: дю Тийе я притежава, и то до съвършенство.

— Гледай да привлечеш дю Тийе и ако могат двамата с Нюсенжан да го вмъкнат в някои техни комбинации, поне ще бъда отмъстена!… Те могат да го докарат до просия! Ах, миличка! Да попаднеш на един лицемерен протестант след оня нещастен Фалекс, който беше толкова смешен, такъв добряк и такъв подигравчия!… Колко много сме се смели!… Казват, че всички борсови агенти били глупаци… На него само веднъж не му достигна ум…

— Остави те без грош и това стана причина да познаеш неприятните страни на любовните удоволствия.

Доведената от господин дьо Нюсенжан Йороп подаде змийската си глава през вратата; тя изслуша няколко думи, прошепнати от господарката на ухото й, и изчезна.

Змиите се вплитат една в друга

В единадесет и половина часа вечерта пет екипажа бяха спрели на улица Сен-Жорж пред вратата на прочутата куртизанка: екипажът на Люсиен, който дойде заедно с Растиняк, Блонде и Биксиу, на дю Тийе, на барон дьо Нюсенжан, на богатия чужденец и на Флорин, поканена от дю Тийе. Тройно затворените прозорци бяха прикрити от диплите на великолепните китайски пердета. Вечерята щеше да бъде поднесена в един часа, свещите бяха запалени, салончето и трапезарията разкриваха цялата си пищност. Очакваха да прекарат една от онези разгулни нощи, които само тези три жени и трима мъже можеха да издържат. Отначало седнаха да играят на карти, тъй като трябваше да почакат около два часа.

— Играете ли, милорде?… — обърна се дю Тийе към Пейрад.

Аз играл сас О’Конел, Пит, Фокс, Кянинг, лорт Брогъм, лорт…

— Кажете направо: с безброй много лордове — прекъсна го Биксиу.

Лорт Фиц-Уилям, лорт Еленборо, лорт Херфорт, лорт…

Биксиу погледна обувките на Пейрад и се наведе.

— Какво търсиш? — запита го Блонде.

— Търси пружината, която трябва да натисне, за да спре машинката — каза Флорин.

— Ще играете ли с миза от двадесет франка? — запита Люсиен.

Ас играе всичко, каквото искате да губите…

— Ама го бива! — каза Естер на Люсиен. — Всички го мислят за англичанин.

Дю Тийе, Нюсенжан, Пейрад и Растиняк седнаха на една маса за вист, Флорин, госпожа дю Вал-Нобл, Естер, Блонде и Биксиу останаха да разговарят край камината. Люсиен прекара времето в прелистване на един великолепен албум с гравюри.

— Вечерята е сложена — съобщи Пакар, облечен в чудесна ливрея.

Пейрад седна отляво на Флорин, до Биксиу, комуто Естер бе наредила да напие чужденеца. Сам Биксиу притежаваше свойството да пие безкрайно много. Никога през целия си живот Пейрад не бе видял такова великолепие, не бе вкусвал такива ястия, нито пък бе виждал толкова красиви жени.

„Тази вечер ще си изкарам хилядата екю, които ми струва Вал-Нобл — помисли си той, — вече спечелих хиляда франка.“

— Ето пример за подражание — извика към него седналата до Люсиен госпожа дю Вал-Нобл, показвайки с ръка пищната трапезария.

Естер бе настанила Люсиен до себе си и под масата бе притиснала крака му между краката си.

— Чувате ли? — повтори госпожа дю Вал-Нобл на Пейрад, който се правеше на сляп. — Ето как би трябвало да подредите един дом! Когато човек се връща от Индия с милиони и иска да участвува в сделките на хора като Нюсенжан, трябва да бъде на тяхното равнище.

Ас член на дружество на ваздаржание

— Тогава ще пием здравата — каза Биксиу, — защото в Индия е много горещо, нали, вуйчо?

Шегата, измислена от Биксиу по време на вечерята, бе да се отнася с Пейрад, като че ли е негов вуйчо, завърнал се от Индия.

Коспоша ди Фал-Нобл ми каса, че фие имате некакфо претлошение… — запита Нюсенжан, оглеждайки Пейрад.

— Ей това исках: да ги чуя двамата с изкълчения им френски — промълви дю Тийе на Растиняк.

— Ще видите, че в края на краищата ще се разберат — обади се Биксиу, отгатнал какво бе казал дю Тийе на Растиняк.

Сър баронет, ас намислил един little16 спекула, о, very17 удобен… много, съвсем полезен и с големи печалба.

— Ще видите — каза Блонде на дю Тийе, — че и минутка няма да мине и ще намеси парламента и английското правителство.

Това бъде в Китай… за опиум…

Та, снам — каза веднага Нюсенжан, като човек, познаващ своите търговски сфери, — но английско брафителстфо имало начин на тейстфи зпрямо опиума, са та збечели Китай и не ни посфолило…

— Нюсенжан му отне думата по въпроса за правителството — каза дю Тийе на Блонде.

— А, вие сте търгували с опиум — провикна се госпожа дю Вал-Нобл, — сега разбирам защо сте толкова вдървен, останало ви е от него в сърцето…

Фиштате ли — възкликна баронът към така наречения търговец на опиум, сочейки му госпожа дю Вал-Нобл, — и фие сте като мен: милионерите не мокат никока та накарат шените та ки любят.

Аз люби много и често миледи — отвърна Пейрад.

— Все по причина на въздържанието — добави Биксиу, който току-що бе налял в Пейрад третата бутилка бордо и го караше да започне една бутилка порто.

О — възкликна Пейрад, — това истинско португалско вино от Англия.

Блонде, дю Тийе и Биксиу се спогледаха усмихнати. Пейрад бе способен да се преобрази напълно, дори и по манталитет. Малко са англичаните, които не твърдят, че златото и среброто са по-добри в Англия, отколкото където и да било другаде. Пилетата и яйцата, внасяни от Нормандия на лондонския пазар, карат англичаните да уверяват, че лондонските пилета и яйца са по-добри от парижките, които идват от същото място. Естер и Люсиен останаха поразени от това съвършенство в облеклото, езика и смелостта. Толкова много пиха и ядоха сред разговори и смехове, че стана четири часът сутринта. Биксиу сметна, че е нанесъл една от тъй забавно разказваните от Брийа-Саварен победи. Но в момента, когато, наливайки чашата на „вуйчо си“, каза: „Победих Англия!“… Пейрад отвърна на този жесток подигравчия с едно: „Така трябва, момчето ми!“, чуто само от него.

— Ей, слушайте, той е толкова англичанин, колкото съм и аз!… Моят вуйчо излезе гасконец! Не можеше и да бъде иначе!

Биксиу бе останал сам с Пейрад, така че никой не чу това разкритие. Пейрад се изтърси от стола на земята. Веднага Пакар го взе и го качи в една от таванските стаички, където той заспа дълбок сън. В шест часа вечерта богатият чужденец се събуди от една мокра кърпа, с която изтриваха лицето му, и видя, че се намира на едно старо походно легло, а пред него е Азѝ, маскирана и с черно домино.

— Е, дядо Пейрад, можем ли да броим до две? — запита тя.

— Къде съм?… — запита той, оглеждайки се наоколо.

— Слушайте какво ще ви кажа, то ще ви отрезви — отвърна Азѝ. — Може да не обичате госпожа дю Вал-Нобл, но обичате дъщеря си, нали?

— Дъщеря ми ли? — изрева Пейрад.

— Да, госпожица Лиди…

— Та какво?

— Ами тя не е вече на улица Моано, отвлекли са я…

Пейрад въздъхна като войник, умиращ от люта рана на бойното поле.

— Докато вие се представяхте за англичанин, други се представиха за Пейрад. Вашата малка Лиди повярва, че излиза с баща си; тя е на сигурно място… О, никога няма да я намерите! Освен ако не поправите злото, което сте извършили.

— Какво зло?

— Вчера у херцог дьо Гранлийо са затворили вратата пред господин Люсиен дьо Рюбампре. Това се дължи на твоите интриги и на човека, когото изпрати при нас. Нито дума! Слушай! — каза Азѝ, като видя, че Пейрад иска да каже нещо. — Ще ти върнем дъщерята, чиста и неопетнена — наблегна тя на смисъла на двете думи, — в деня, когато господин дьо Рюбампре излезе от църквата „Сен-Тома д’Акен“ като съпруг на госпожица Клотилд. Ако до десет дена Люсиен дьо Рюбампре не бъде приет както по-рано в дома Гранлийо, ще умреш от насилствена смърт и нищо няма да те предпази от угрозяващата те опасност… Освен това, преди да умреш, ще ти се даде време да си кажеш: „Дъщеря ми е проститутка до края на живота си!“ Макар че се показа доста глупав, за да оставиш такава плячка в ноктите ни, все пак имаш още малко ум, за да помислиш по това, което ти съобщава нашият началник. Не викай, не казвай никому нищо, върви да се преоблечеш у Контансон и се върни у вас; Кат ще ти каже, без да я питаш, че Лиди е излязла и вече не са я видели. Ако тръгнеш да се оплакваш, ако направиш и най-малката постъпка, ще започнем оттам, откъдето ти казах, че дъщеря ти ще свърши: тя е обещана на дьо Марсе. С дядо Канкоел не са нужни много приказки, нито пък трябва да се слагат ръкавици, нали така?… Излез и гледай да не объркаш работите ни.

Азѝ остави Пейрад в плачевно състояние; всяка нейна дума бе като боздуганов удар. Шпионинът имаше две сълзи в очите, а други се бяха стекли по бузите му в две влажни пътеки.

— Очакват господин Джонсън за вечеря — каза Йороп, надничайки след миг.

Пейрад не отговори, слезе по стълбите, тръгна по улиците към един площад, където имаше файтони, отиде бързо да се преоблече в дома на Контансон, на когото не каза нищо, превърна се пак в дядо Канкоел и в осем часа си бе в къщи. По стълбите се качи с разтуптяно сърце. Когато, чула влизането на господаря си, фламандката го запита наивно: „Ами къде е госпожицата?“, старият шпионин усети, че трябва да се опре на нещо. Ударът надмина силите му. Той влезе в жилището на дъщеря си и там, като видя, че то е празно, и чу разказа на Кат как майсторски са я отвлекли, като че ли той бе измислил отвличането, припадна от мъка. „Хайде — помисли той, — ще трябва да превия глава, по-късно ще си отмъстя, да вървя сега при Корантен… За пръв път се натъкваме на истински противници. Корантен да остави тоя хубавец да се жени, ако иска, и за императрица!… Ах, разбирам защо го е обикнала дъщеря ми от един само поглед… Ах, тоя испански свещеник си разбира от работата… Смелост, татко Пейрад, пускай жертвата си!“

Горкият баща не допускаше какъв страшен удар го очаква.

Като отиде у Корантен, Брюно, неговият доверен прислужник, който познаваше Пейрад, му каза:

— Господинът замина…

— За дълго ли?

— За десет дни!

— Къде?

— Не зная!…

„Ах, божичко, започвам да оглупявам! Питам го къде е заминал… като че ли споделяме такива неща“ — каза си той.

В странноприемница „Ла бел-Етоал“

Няколко часа преди момента, в който щяха да събудят Пейрад в таванската стаичка на улица Сен-Жорж, пред херцог дьо Гранлийо се представи дошлият от извънградската си къща в Паси Корантен, облечен като прислужник от знатен дом. На ревера на черния му Фрак се открояваше лентичката на „Почетния легион“. Той се бе гримирал като старец: силно набръчкано, смъртнобледо лице, обкръжено от напудрени коси. Очите му бяха скрити зад очила с рогови рамки. С една дума, приличаше на стар началник-канцелария. Щом каза името си (господин дьо Сен-Дьони), въведоха го в кабинета на херцога, където завари Дервил; той четеше писмото, продиктувано от самия него на един от агентите му — човека, натоварен с писмените дела. Херцогът дръпна Корантен настрана, за да му обясни онова, което Корантен вече знаеше. Господин дьо Сен-Дьони го изслуша хладно и почтително; забавно му бе да изучава този голям велможа, да прониква чак до облечения в кадифе скелет, да изважда на светло този живот, чиято цел и тогава, и по-късно бе да играе вист и да поддържа доброто име на дома Гранлийо. Благородниците са толкова наивни спрямо по-ниско стоящите от тях хора, че не се наложи Корантен да задава смирено много въпроси на господин дьо Гранлийо, за да предизвика безочливи забележки.

— Мен ако питате, господине — каза Корантен на Дервил, след като, както бе редно, го представиха на адвоката, — добре е да тръгнем още тази вечер за Ангулем с дилижанса за Бордо, който се движи толкова бързо, колкото и пощенската кола; не ни трябват повече от шест часа престой там, за да получим исканите от херцога сведения. Ако добре съм разбрал ваша светлост — обърна се той към херцога, — достатъчно е да разберем дали е възможно сестрата и зетят на господин дьо Рюбампре да са му дали милион и двеста хиляди франка?…

— Отлично разбрано — отвърна перът на Франция.

— Ние ще се върнем след четири дни — продължи Корантен към Дервил, — така че от това нито вашите, нито моите работи ще пострадат.

— Това беше единственото ми възражение пред негова светлост — отвърна Дервил. — Сега е четири, отивам да кажа две думи на първия си помощник и да стегна пътната си чанта; ще вечерям и в осем часа ще бъда… Но дали ще има места? — прекъсна се той с въпрос към Сен-Дьони.

— Разчитайте на мене — каза Корантен. — Елате в осем часа пред главната канцелария на транспортната служба; и да няма места, ще наредя да намерят, защото само така трябва да се служи на негова светлост херцог дьо Гранлийо.

— Господа — каза херцогът неимоверно любезно, — не ви изказвам още благодарността си.

Като сметнаха, че тези думи са знак за тръгване, Корантен и адвокатът се поклониха и излязоха. В момента, когато Пейрад разпитваше слугата на Корантен, господин дьо Сен-Дьони и Дервил, настанени в дилижанса за Бордо, се разглеждаха мълчаливо при изходния пункт от Париж. На другата сутрин, докато пътуваха от Орлеан за Тур, отегчилият се Дервил стана разговорлив и Корантен благоволи да го позабавлява, запазвайки обаче разстоянието помежду им; той го остави да вярва, че се числи към дипломатите и че с покровителството на херцог дьо Гранлийо се надява да стане генерален консул. Два дни след заминаването им от Париж Корантен и Дервил спряха в Манл за голямо учудване на адвоката, който мислеше, че отиват в Ангулем.

— В това градче ще получим точни сведения за госпожа Сешар — обясни Корантен на Дервил.

— Значи, я познавате? — запита Дервил изненадан, че Корантен е така добре осведомен.

— Разпитах кондуктора, понеже разбрах, че е от Ангулем, и той ми каза, че госпожа Сешар живее в Марсак, а Марсак е само на една левга от Манл. Казах си, че сигурно тук ще разберем по-добре истината, отколкото в Ангулем.

„Освен това — помисли си Дервил — нали господин херцогът ми обясни, че аз съм само свидетел на разследването, което ще прави този доверен човек…“

Собственик на странноприемницата в Манл, наречена „Ла Бел-Етоал“, беше едни от онези разплути от тлъстина мъже, за които се боиш, че едва ли ще ги намериш живи при обратното пътуване, но които и десет години по-късно все ще си стоят на прага на вратата, с все същите месища, с все същата памучна шапчица, със същата престилка, същия нож, същите мазни коси и същата тройна брадичка; описанието им се среща у всички романисти, като се започне от безсмъртния Сервантес и се стигне до безсмъртния Уолтър Скот. Те всички се смятат за големи готвачи, предлагат ви какво ли не, а в края на краищата ви донасят мършаво пиле и зеленчук, сварен с гранясало масло. Всички хвалят тънките си напитки, а ви принуждават да пиете местните вина. Още от младини обаче Корантен се бе научил да измъква от гостилничарите други неща, по-съществени от съмнителните ястия и подправените вина. Затова се представи като твърде непретенциозен човек, който разчита напълно на най-добрия готвач в Манл, както каза той на шишкото.

— Не ми е трудно да бъда най-добър, аз съм единственият — отговори гостилничарят.

— Поднесете ни яденето в съседната стая — каза Корантен и намигна на Дервил — и, главно, не се страхувайте да сложите повече дърва в камината, защото сме се вкочанили.

— Не беше много топло в колата — добави Дервил.

— Далеч ли е оттук Марсак? — запита Корантен жената на съдържателя; тя беше слязла от горния етаж, като разбра, че имат клиенти за пренощуване.

— В Марсак ли отивате? — запита тя.

— Не зная — отсече той сухо. — Далеч ли е оттук до Марсак? — запита Корантен отново, след като даде възможност на стопанката да види червената му лентичка.

— С кабриолет е работа за не повече от половин час — отговори тя.

— Смятате ли, че господин и госпожа Сешар са там през зимата?

— Сигурио, те прекарват там цялата година…

— Сега часът е пет, навярно в девет няма да са си легнали още.

— О, те имат гости всяка вечер до десет часа: свещеникът, лекарят, господин Марон…

— Все почтени хора — каза Дервил.

— О, господине — потвърди жената на гостилничаря, — каймакът на обществото, почтени, честни хора… и при това не високомерни! Макар че живее охолно, господин Сешар можел, както разправят, да има милиони, но оставил да му ограбят някакво изобретение в хартиеното производство, от което сега печелят братя Коенте…

— А, да! Братя Коенте!… — повтори Корантен.

— Я млъквай! — намеси се съдържателят. — Какво ги интересува тези господа дали господин Сешар е имал право, или не на някакъв патент за правене на хартия? Тия господа не са търговци на хартия… Ако смятате да пренощувате при мен, в „Ла Бел-Етоал“ — обърна се той към двамата пътници, — ето книгата, моля да се запишете. Имаме си един полицейски старшина, който от нямане работа гледа само как да ни безпокои…

— Дяволска работа, мислех, че семейство Сешар е много богато — каза Корантен, докато Дервил вписваше името и професията си: „Адвокат към първа съдебна инстанция в департамента Сена“.

— Има хора, които казват, че били милионери — отговори хотелиерът, — но да искаш да спреш езиците да мелят, е все едно да накараш рекичката да не тече. Бащата Сешар остави имот за двеста хиляди франка, както казват, „на припек“, а и то е вече много за човек, започнал като прост работник. Е, може да е имал и още толкова спестени… защото накрая изкара десет-дванадесет хиляди франка от имота си. Значи, да предположим, че е бил толкова глупав, че да не вложи парите си цели десет години, такава му е сметката! Прибавете и триста хиляди франка, ако, както го подозират, се е занимавал с лихварство, и ето ви цялата работа. Петстотин хиляди франка не е още милион. Да беше моя разликата, нямаше да съм в „Ла Бел-Етоал“.

— Как така — каза Корантен, — господин Давид Сешар и жена му нямат ли два-три милиона?…

— Ами точно толкова разправят, че имали господа Коенте — извика жената на хотелиера, — дето му обраха изобретението, а той не е получил от тях повече от двадесет хиляди франка… Откъде искате да вземат милионите тези почтени хора? Докато беше жив бащата, те бяха доста притеснени. Ако не беше Колб, управителят им, и госпожа Колб, която също им е много предана, те мъчно щяха да преживеят. Че какво получиха от „Ла Вербьори“?… Хиляда екю рента!…

Корантен дръпна Дервил настрана и му каза:

— In vino veritas — истината е в устата на пияния! Аз лично гледам на странноприемниците като на истинско гражданско отделение за дадено място; и нотариусът не е така осведомен за всичко, което става в едно малко селище, както техните съдържатели… Видяхте ли? Смятат, че познаваме тия Коенте, Колб и прочие… Съдържателят на една странноприемница е живият справочник, включващ всички произшествия; без да усети, той замества полицията. Правителството трябва да поддържа най-много до двеста шпиони, защото в страна като Франция има десет милиона честни доносчици. Ние обаче не сме дошли да се доверяваме на този доклад, макар че в това градче сигурно щяха да знаят нещичко за милиона и двестата хиляди франка, отишли за закупуването на „Рюбампре“… Няма да останем дълго тук…

— Надявам се — каза Дервил.

— Защото открих най-естествения начин да накарам истината да излезе от устата на съпрузите Сешар — продължи Корантен. — Разчитам на вас като адвокат с авторитет да подкрепите малката хитрост, с която ще си послужа, за да чуете ясен и точен отчет за материалното им състояние. — След вечеря ще отидем при господин Сешар — каза Корантен на жената на хотелиера, — имайте грижата да приготвите леглата ни: искаме отделни спални. В „Ла Бел-Етоал“ сигурно има достатъчно място18?

— О, господине — каза жената, — ние затова сме си нарекли тъй гостилницата…

— Играта на думи не е ваш монопол, среща се във всички департаменти — забеляза Корантен.

— Вечерята е готова, господа — съобщи гостилничарят.

— Откъде, дявол да го вземе, е взел парите този младеж?… Да не излезе право анонимното писмо? Да не би това да са пари, спечелени чрез някое хубаво момиче? — запита Дервил, като седнаха да вечерят.

— А, това може да бъде предмет на друго обследване — отговори Корантен. — Господин херцог дьо Шолийо ми каза, че Люсиен дьо Рюбампре живеел с една покръстена еврейка, която се представяла за холандка и се наричала Естер Ван Богсек.

— Странно съвпадение! — възкликна адвокатът. — Аз търся наследницата на един холандец на име Гобсек, а това е същото име, променени са само съгласните.

— Добре — каза Корантен, — ще ви дам сведения за връзката между тях, като се върнем в Париж.

Един час по-късно двамата пълномощници на херцог дьо Гранлийо тръгнаха за „Ла Вербьори“ — имението на господин и госпожа Сешар.

Един от хилядите капани на Корантен

Люсиен не бе изпитвал никога толкова дълбоко вълнение, както в деня, когато в „Ла Вербьори“ сравни своята участ с живота на зет си. Пред погледа на двамата парижани щеше да се открие същата картина, поразила преди няколко месеца Люсиен. Тук от всичко лъхаше спокойствие и изобилие. В часа, когато двамата чужденци щяха да пристигнат, в гостната на имението се бяха събрали петима души: свещеникът в Марсак, млад, двадесет и пет годишен мъж, станал по молба на госпожа Сешар възпитател на сина й Люсиен: местният лекар, господин Марон, кметът и един стар полковник в оставка, който отглеждаше рози в малко имение срещу „Ла Вербьори“, от другата страна на пътя. Зиме тези хора идваха всяка вечер да изиграят по някоя невинна партия белот с жетони по един сантим, да вземат вестници и да донесат други, които бяха вече прочели. Когато господин и госпожа Сешар купиха „Ла Вербьори“ — хубава къща, построена от бял пясъчник и покрита с тъмносиви плочи, — около нея имаше за отмора само една градинка от два арпана. С времето хубавата госпожа Сешар бе вложила в нея спестяванията си и бе разширила градината до една рекичка, жертвувайки лозята, които купуваше и превръщаше в зелени площи и терени с дървета и храсти. В тоя момент заобиколена с малък парк от около двадесет арпана и оградена със стени, „Ла Вербьори“ минаваше за най-голямото имение в околността. Къщата на покойния Сешар и пристройките към нея се използуваха вече само за обработването на двадесетте и няколко арпана лозя, които беше оставил освен петте чифлика, чийто добив възлизаше на около шест хиляди франка, и десетте арпана ливади от другата страна на рекичката, срещу „Ла Вербьори“; госпожа Сешар смяташе да ги включи и тях в парка през следната година. В околностите бяха вече започнали да наричат „Ла Вербьори“ „замъка“, а Ев Сешар — „господарката от Марсак“. В задоволяването на суетата си Люсиен просто бе подражавал на селяните и на лозарите. Разправяха, че Куртоа, собственик на мелница, живописно разположена на няколко изстрела от ливадите на „Ла Вербьори“, бил в преговори с госпожа Сешар за закупуването на имота му. Тази вероятна придобивка щеше да придаде на „Ла Вербьори“ окончателния вид на първокласно имение в департамента. Госпожа Сешар, която вършеше много добрини, при това не само с разбиране, но и с благородство, бе и обичана, и уважавана. Нейната прелестна хубост бе стигнала тогава до пълния си разцвет. Макар че бе на около двадесет и шест години, тя бе запазила девическата си свежест, тъй като се радваше на покоя и изобилието, присъщи на живота на село. Все още влюбена в мъжа си, тя уважаваше в него даровития човек, достатъчно скромен, за да се откаже от шума на славата; най-сетне, за да завършим портрета й, може би ще е достатъчно да кажем, че през целия й живот сърцето й не бе туптяло нито веднъж за нещо друго освен за децата и мъжа й. Ясно е, че данъкът, плащан от това семейство на нещастието, бе дълбоката мъка, причинена от живота на Люсиен; Ев Сешар чувствуваше, че в него се крият потайни неща и се боеше от тях, още повече, че по време на последното си посещение Люсиен прекратяваше сухо всеки разпит на сестра си с думите, че честолюбивите хора дават сметка за способите си само пред себе си. За шест години Люсиен бе видял сестра си три пъти и не й бе писал повече от шест писма. Първото му посещение в „Ла Вербьори“ стана при смъртта на майка му, а последното имаше за цел да поиска една услуга — онази лъжа, толкова необходима за замислите му. Това даде повод за сериозна разпра между господин и госпожа Сешар и техния брат, която породи ужасни съмнения в спокойния им и почтен живот.

Къщата бе подновена и отвън, и отвътре и без да бъде разкошна, бе уютна. Бегъл поглед в салона, където в този момент се намираха гостите, може да даде представа за това. Хубавият килим от Обюсон, сивите памучни четворно тъкани драперии, обшити със зелена коприна, тапетите, възпроизвеждащи гората в Спа, махагоновото канапе с дърворезба, покрито със сив кашмирен плат със зелени ширити, поставките, пълни с цветя въпреки зимата, представляваха приятна гледка за окото. В зелените копринени пердета на прозорците, по украсата на камината, в рамките на огледалата липсваше оня фалшив провинциален вкус, който всичко разваля. С една дума, и най-малките, но изящни подробности, чистотата — всичко даваше отмора на душата и окото благодарение на онази особена поетичност, която любещата и умна жена може и трябва да внесе в дома си.

Още в траур заради бащата, госпожа Сешар бродираше до огъня едно килимче заедно с госпожа Колб, икономката, на която тя разчиташе за всичко в домашната работа. Точно когато кабриолетът стигна до първата къща на Марсак, към обичайното общество в „Ла Вербьори“ се присъедини и Куртоа, мелничарят; той бе вдовец, искаше му се да не работи вече и много се надяваше да продаде имота си, на който госпожа Сешар, изглежда, държеше и Куртоа знаеше защо.

— Някакъв кабриолет спира тук! — каза той, като чу шума от колата. — По дрънкането може да се предположи, че е тукашен…

— Сигурно Постел и жена му идват за мене — рече лекарят.

— Не — възрази Куртоа, — кабриолетът идва откъм Манл.

Коспошо — каза влезлият Колб (едър и дебел елзасец), — етин атфокат от Париш желае та раскофаря сас коспошата.

— Адвокат ли?… — възкликна Сешар. — Стомахът ме заболява само като чуя тази дума.

— Благодаря — каза Кашан, кметът на Марсак, който бе работил двадесет години като адвокат в Ангулем; на него някога бе възложено да предяви иск срещу Сешар.

— Моят Давид няма да се промени, все ще си остане недосетлив! — каза Ев усмихнато.

— Адвокат от Париж — продължи Куртоа, — значи, имате някакви сделки в Париж.

— Не — отвърна Ев.

— Брат ви е там — възрази Куртоа с усмивка.

— Дано не е нещо във връзка с наследството на стария Сешар — каза Кашан. — Човечецът вършеше някои съмнителни работи.

Корантен и Дервил влязоха, поздравиха присъствуващите и след като се представиха, пожелаха да разговарят насаме с госпожа Сешар и съпруга й.

— С удоволствие — каза Сешар. — По работа ли?

— Изключително във връзка с наследството на вашия баща — отговори Корантен.

— Разрешете в такъв случай на господин кмета, който е бивш адвокат от Ангулем, да присъствува на разговора.

— Вие ли сте господин Дервил?… — обърна се Кашан към Корантен.

— Не, господинът. — И Корантен посочи адвоката, който се поклони.

— И все пак — продължи Сешар — ние сме си свои, нямаме какво да крием от нашите съседи, затова няма защо да отиваме в кабинета ми, където не е отоплено… Ние живеем открито, пред всички…

— Но в живота на господин баща ви — забеляза Корантен — е имало някои тайни неща, които може би няма да ви е приятно да разгласявате.

— Да не е нещо, от което да се червим?… — запита ужасено Ев.

— А, не, младежки лудории — отвърна Корантен, нагласявайки най-хладнокръвно един от хилядите си капани. — Уважаемият ви баща ви е дарил с един по-голям брат…

— Ах, старият му вълк! — извика Куртоа. — Той май не ви обичаше, господин Сешар, та ви е запазил тази изненада, хитрецът му с хитрец… А, разбирам сега какво е искал да каже, като ми речеше: „Има да се чудите, като умра!“

— Успокойте се, господине — каза Корантен на Сешар, хвърляйки крадешком изпитателен поглед към Ев.

— Брат ли! — възкликна лекарят. — Ами че вашето наследство се разделя на две!…

Дервил се правеше, че разглежда красивите безименни гравюри, изложени но стените на салона.

— О, успокойте се, госпожо — каза Корантен, виждайки изненадата, изписана по хубавото лице на госпожа Сешар, — не става дума за друго, а за незаконородено дете. Правата на незаконороденото не са като на законно родените деца. Този син се намира в извънредно тежка бедност и има право на сума, съответна на размера на наследството… Милионите, които е оставил вашият баща…

При думата милиони в салона се чу вик на най-пълно единодушие. В този миг Дервил престана да разглежда гравюрите.

— Дядо Сешар и милиони?… — запита дебелият Куртоа. — Кой ви каза това? Някой селянин?

— Господине — намеси се Кашан, — вие не сте финансови органи, така че можем да ви кажем какво е положението…

— Бъдете спокоен — отговори Корантен, — давам ви честната си дума, че не се занимавам с данъци по имотното състояние.

Кашан, който бе накарал със знак всички да млъкнат, изрази с движение задоволството си.

— Господине — продължи Корантен, — дори да имаше само един милион, частта на този незаконороден син пак няма да е лоша. Ние не сме дошли да заведем дело срещу вас, а, напротив, да ви предложим да ни дадете сто хиляди франка, след което си тръгваме…

— Сто хиляди франка! — възкликна Кашан, прекъсвайки го. — Но, господине, дядо Сешар остави двадесет арпана лозя, пет малки чифлика, десет арпана ниви в Марсак и… нито грош!…

— Не бих искал за нищо в света да си служа с лъжа, господин Кашан — прекъсна го Давид Сешар, — най-малко в областта на материалните интереси… Господа — обърна се той към Корантен и Дервил, — баща ми ни остави освен тези имоти (Куртоа и Кашан напразно му правеха знаци, той продължи)… триста хиляди франка, с които размерът на наследството става около петстотин хиляди франка.

— Господин Кашан — обърна се към него Ев Сешар, — каква част се пада според закона на извънбрачното дете?…

— Госпожо — каза Корантен, — ние не сме турци, искаме от вас само да се закълнете пред тези господа, че от наследството на вашия свекър не сте взели повече от сто хиляди екю и ще успеем да се разберем…

— Дайте ми по-напред честна дума, че сте адвокат — каза бившият ангулемски адвокат на Дервил.

— Ето паспорта ми — отговори Дервил и му подаде един документ, сгънат на четири, — господинът не е инспектор по имотите, както бихте си помислили, успокоите се — добави той, — ние се интересуваме главно от истината по наследството Сешар и я научихме…

Дервил улови госпожа Ев за ръката и най-любезно я отведе в дъното на салона.

— Госпожо — каза й той тихо, — ако в тази работа не се засягаха честта и бъдещето на семейство Гранлийо, не бих се поддал на уловката, измислена от господина с лентичката; вие ще го извините, но се налагаше да открием лъжата, с която вашият брат е спечелил доверието на това благородно семейство. Гледайте сега да не оставите хората да повярват, че сте дали милион и двеста хиляди франка на брат си да купи земята на Рюбампре…

— Милион и двеста хиляди франка ли? — възкликна госпожа Сешар пребледняла. — А откъде ги е взел нещастникът?…

— Именно! — каза Дервил. — Страх ме е, че изворът на това богатство не е много чист.

Очите на Ев се насълзиха и гостите забелязаха това.

— Не е чудно да ви направихме голяма услуга — й каза Дервил, — като ви попречихме да се натопите в една лъжа, чиито последици могат да бъдат много опасни.

Дервил остави госпожа Сешар седнала, бледа, със сълзи по бузите; той се поклони и излезе.

— В Манл! — каза Корантен на момченцето, което караше кабриолета.

В нощния дилижанс от Бордо за Париж имаше едно място; Дервил помоли Корантен да го остави да се възползува от него, изтъквайки като предлог работата си; в себе си обаче той започна да се бои от спътника си, чиято дипломатическа ловкост и хладнокръвие му се сториха нещо привично. Корантен остана три дни в Манл, без да успее да замине; стана нужда да пише в Бордо и оттам да запази място за Париж, където успя да се завърне едва на деветия ден от заминаването си.

През това време Пейрад ходеше всяка сутрин в дома му в Паси или в Париж, за да разбере върнал ли се е. На осмия ден остави и на двата адреса по едно писмо, написано с техния шифър, в което обясняваше на приятеля си каква смърт го грози, отвличането на Лиди и ужасната участ, на която я обричаха враговете му.

Mane, thecel, phares19


Нападнат по начин, по който дотогава той бе нападал другите, без Корантен, но подпомаган от Контансон, Пейрад продължи въпреки всичко да се гримира като богат чужденец. Макар че враговете му го бяха разкрили, той преценяваше мъдро, че може да получи известни сведения, ако остане на самото бойно поле. Контансон бе мобилизирал по следите на Лиди всички свои познати и се надяваше да открие къщата, където я държаха скрита; но дните минаваха, без да узнаят каквото и да било, и това засилваше ежечасно отчаянието на Пейрад. Старият шпионин нареди да го охраняват от дванадесет до петнадесет най-ловки агенти. Държаха под наблюдение кварталите около улица Моано и улица Тетбу, където той живееше като богаташ при госпожа дю Вал-Нобл. През трите последни дни на съдбоносния срок, даден от Азѝ, за да бъде възстановено предишното положение на Люсиен в дома на Гранлийо, Контансон не напусна ветерана на някогашното Главно управление на полицията. Поезията на ужаса, разпространяван чрез хитростите на враждуващите племена в недрата на американските лесове, от която толкова много се е ползувал Фенимор Купър, навлезе в най-малките подробности на парижкия живот. Така минувачите, дюкянчетата, файтоните, някакъв човек, застанал прав до един прозорец — всичко бе извънредно важно за тези безименни мъже, на които бе поверен животът на Пейрад, както са важни в романите на Купър дънерът на някое дърво, обиталището на бобрите, някоя скала, бизоновата кожа, една неподвижна лодка, листът по водната повърхност.

— Ако непалецът е заминал, няма от какво да се боите — казваше Контансон на Пейрад, обръщайки му внимание на дълбокото спокойствие, на което се радваха.

— А ако не е заминал? — отговаряше Пейрад.

— С него тръгна, отзад на колата му, един от моите хора, но в Блоа моят човек бе принуден да слезе и не успял да догони колата.

Една сутрин, пет дни след завръщането на Дервил, Люсиен прие Растиняк.

— Драги мой, крайно ми е неприятно, че аз съм натоварен с едно съобщение, което ми възложиха поради близкото ни приятелство. Женитбата ти е провалена, без каквато и да е надежда за теб да я уредиш някога. Не стъпвай вече в дома на Гранлийо. За да се ожениш за Клотилд, трябва да чакаш да умре баща й, а той е станал такъв егоист, че едва ли ще умре скоро. Старите играчи на вист се задържат дълго… на крайчеца на масата. Клотилд ще замине за Италия с Мадлен дьо Льононкур-Шолийо. Горката девойка така те обичала, драги мой, че се наложило да я пазят; искала да дойде при тебе, намислила план за бягство… Това е малка утеха в нещастието ти!

Люсиен не отговаряше, само гледаше Растиняк.

— В края на краищата нещастие ли е това?… — продължи приятелят му. — Ти много лесно ще намериш друго момиче, също така благородно и по-хубаво от Клотилд!… Госпожа дьо Серизи ще те ожени, за да си отмъсти, тя не може да понася семейство Гранлийо, което никога не е пожелало да я приеме у дома си; тя има една племенница, малката Клеманс дю Рувр…

— Драги приятелю, от последната вечеря не съм в добри отношения с госпожа дьо Серизи, тя ме видя в ложата на Естер, направи ми сцена и аз я оставих да прави каквото ще.

— Жена на повече от четиридесет години не се скарва за дълго с такъв хубав млад човек, какъвто си ти — отвърна Растиняк. — Познавам малко тези залези… те траят десет минути на хоризонта и десет години в сърцето на жената.

— Вече цяла седмица чакам писмо.

— Върви при нея!

— Сега вече ще трябва да отида…

— Ще дойдеш ли поне у Вал-Нобл? Нейният чужденец връща на Нюсенжан вечерята.

— Поканен съм и ще отида — отговори Люсиен замислено.

На другия ден, след като се убеди в нещастието си, което веднага бе съобщено от Азѝ на Карлос, Люсиен отиде с Растиняк и Нюсенжан у мнимия богаташ.

В полунощ бившата трапезария на Естер бе събрала почти всички герои на настоящата драма, чиято подбуда (скрита чак под леглото на тези бурни съществования) бе известна само на Естер, Люсиен, Пейрад, мулата Контансон и Пакар, който дойде да прислужва на господарката си. Без да знаят Пейрад и Контансон, госпожа дю Вал-Нобл бе замолила Азѝ да помогне на готвачката й. Сядайки на масата, Пейрад, който бе дал петстотин франка на госпожа дю Вал-Нобл, за да приготви всичко както трябва, намери в кърпата си за ядене едно листче, на което прочете следните думи, написани с молив: „Десетте дена изтичат в момента, в който сядате да се храните“ Пейрад подаде листчето на стоящия зад него Контансон и му каза на английски: „Ти ли пъхна това тук?“ Контансон прочете на светлината на свещта това „Mane, Thecel, Phares“ и сложи листчето в джоба си. Но той знаеше колко е трудно да се удостовери нещо, написано с молив, и особено изречение, подредено с главни букви, тоест, така да се каже, с математически линии, защото главните букви се състоят от прави и криви линии, в които е невъзможно да се установят привичките на ръката, както при така наречения полегат почерк.

Вечерята не бе никак весела. Пейрад явно бе угрижен. От младите бонвивани, които умееха да внесат веселия във вечерите, там бяха само Люсиен и Растиняк. Люсиен беше много тъжен и замислен. Растиняк, който току-що бе загубил на карти преди вечеря две хиляди франка, пиеше и ядеше с мисълта как да си ги навакса след вечерята. Поразени от тази хладна атмосфера, трите жени се споглеждаха. Отегчението отне хубавия вкус на гозбите. С вечерите става както с театралните пиеси и с книгите — при тях случайността играе голяма роля. Накрая поднесоха сладолед, наречен пломбиер. Всички знаят, че в този сладолед има малки захаросани плодове, много леки на вкус, поставени най-отгоре, и че го поднасят в малки чашки, без да му се придава пирамидална форма. Сладоледът бе поръчан от госпожа дю Вал-Нобл при Тортони, чието прочуто заведение се намира на ъгъла на улица Тетбу и булеварда. Готвачката извика мулата, за да плати сметката на сладкаря. Контансон, комуто искането на момчето се стори неестествено, слезе долу и го унищожи с думите: „Вие, изглежда, не сте от Тортони?…“, но веднага се качи горе. Пакар обаче се бе възползувал вече от отсъствието му, за да поднесе сладоледа на гостите. Едва мулатът бе стигнал до вратата на апартамента и един от агентите, които пазеха на улица Моано, извика по стълбата: „Номер двадесет и седми!“

— Какво има? — обади се Контансон, като слезе бързо чак до края на парапета.

— Кажете на дядо Пейрад, че дъщеря му се е прибрала, но в какво състояние е, божичко! Веднага да дойде, тя умира.

Когато Контансон влезе отново в трапезарията, старият Пейрад, който впрочем бе пил доста много, тъкмо изсмукваше черешката от своя сладолед. Вдигнаха чашите за здравето на госпожа дю Вал-Нобл, богатият англичанин напълни чашата си с някакво вино уж от град Констанс и я пресуши. Колкото и развълнуван да бе Контансон от новината, която щеше да съобщи на Пейрад, той бе поразен, влизайки вътре, от дълбокото внимание, с което Пакар гледаше Пейрад. Двете очи на лакея на госпожа дьо Шанпи приличаха на два неподвижни факела. Това наблюдение, колкото и важно да беше обаче, не биваше да забави мулата и той се наклони към господаря си точно в момента, в който Пейрад поставяше празната чаша на масата.

— Лиди се е прибрала — каза му Контансон — и е в много тежко състояние.

Пейрад изтърси най-френската от всички френски псувни с толкова подчертано южняшко произношение, че по лицето на всички сътрапезници се изписа най-дълбоко учудване. Осъзнавайки грешката си, Пейрад призна, че се е предрешил, после каза на Контансон на правилен френски език:

— Извикай файтон… Тръгвам.

Всички станаха.

— Кой сте вие? — провикна се Люсиен.

Та!… — каза и баронът.

— Биксиу твърдеше пред мене, че сте знаели да подражавате на англичаните по-добре от него, но не исках да му вярвам — каза Растиняк.

— Това с някакъв банкрутирал тип, когото са открили — забеляза високо дю Тийе, — така си и мислех…

— Какъв страшен град е Париж!… — каза госпожа дю Вал-Нобл. — Някакъв си търговец фалира в квартала си, а после се появява там отново безнаказано, преоблечен като богат чужденец или като конте от Шан-з-Елизе!… О, колко съм нещастна, фалитът ме гризе като червей…

— Казват, че всяко цвете си имало червей — отвърна спокойно Естер, — моят прилича на усойницата — животното на Клеопатра!

— Кой съм аз ли?… — каза застаналият на вратата Пейрад. — Ах, ще узнаете кой съм, защото, ако умра, ще изляза от гроба си и ще идвам всяка нощ да ви дърпам за краката!…

При последните думи той погледна към Люсиен и Естер. После се възползува от общото изумление, за да изчезне необикновено чевръсто, защото искаше да изтича до дома си, без да чака файтона. На улицата, застанала на прага на съседната врата и загъната в черно наметало, каквито носеха тогава жените на излизане от бал, Азѝ спря шпионина за ръката.

— Прати да дойдат с последното причастие, дядо Пейрад — каза му тя със същия глас, с който му бе предсказала нещастие.

Там имаше някаква кола. Азѝ се качи в нея, сякаш отнесена от вихър. Имаше още пет коли и хората на Пейрад не разбраха нищо.

Страшната клетва на Корантен

Като пристигна и лятната си къща, която се намираше на улица Вин в едно от най-затънтените и най-приветливите кътчета на градеца Паси, Корантен, който минаваше там за търговец, обзет от градинарска страст, намери шифрованото писъмце на приятеля си Пейрад. Вместо да си отпочине, той се качи във файтона, с който бе дошъл, и нареди да го отведат на улица Моано, където намери само Кат. От фламандката научи за изчезването на Лиди и остана поразен от липсата на предвидливост и у него, и у Пейрад.

Те още не ме познават — каза си той. — Тия хора са способни на всичко и трябва да разбера дали се канят да убият Пейрад, защото тогава няма вече да се показвам…“

Колкото по-безчестен е животът на човека, толкова повече държи той на него; всеки миг се превръща тогава в протест, в отмъщение. Корантен слезе на улицата и отиде у дома си, където се гримира като дребен болнав старец, с тесен зеленикав редингот и малка перука от троскот, после, движен от приятелските си чувства към Пейрад, се върна пеш. Искаше да даде нареждания на своите най-предани и най-способни хора. Както вървеше по улица Сент-Оноре, за да отиде на площад Вандом през улица Сен-Рок, той тръгна зад едно момиче по чехли, облечено като за през нощта. То бе с бяла нощница, а на главата — с нощно боне и от време на време изхълцваше и охкаше; Корантен го изпревари с няколко крачки и позна Лиди.

— Аз съм приятел на баща ви, господин Канкоел — каза й той с естествения си глас.

— Ох, ето най-после човек, в когото мога да имам доверие — каза тя.

— Не се издавайте, че ме познавате — продължи Корантеи, — защото ни преследват жестоки врагове и сме принудени да се гримираме. Но ми разкажете какво се е случило…

— О, господине — каза горкото момиче, — то е нещо, което може да се съобщи, но не се разказва. Аз съм опозорена, погубена и не мога да обясня как!…

— Откъде идвате?…

— Не зная, господине! Избягах така бързо и минах по толкова улици и завои, като мислех, че ме преследват… А срещнех ли някой почтен човек, питах го откъде да мина, за да изляза на булевардите, та да стигна до улица Ла Не! Най-после, след дълго вървене… Колко е часът?

— Единадесет и половина! — отговори Корантен.

— Избягах привечер, значи, вече вървя пет часа… — възкликна Лиди.

— Хайде, сега ще си починете, ще се върнете при вашата добра Кат…

— О, господине, за мене няма вече почивка! Само в гроба мога да си почина; ще отида да дочакам смъртта в някой манастир, ако само приемат, че съм достойна да постъпя там…

— Горкото момиче! Противихте ли се много?

— Да, господине. Ах, да знаете при какви отвратителни хора ме изпратиха…

— Навярно са ви приспали?…

— А? Така ли? — запита бедната Лиди. — Още мъничко и ще стигна до дома. Чувствувам, че нямам вече сили, а и мислите ми не са съвсем ясни… Преди малко ми се струваше, че съм в някаква градина…

Корантен взе Лиди на ръце, тя загуби съзнание и той я изнесе нагоре по стълбите.

— Кат! — извика той.

Кат излезе и извика радостно.

— Не бързайте да се радвате! — извика дълбокомислено Корантен. — Момичето е много болно.

Положиха Лиди в леглото й; на светлината на двете запалени от Кат свещи тя позна стаята си, но изпадна в делириум, започна да пее припеви от весели песнички, в които от време на време вмъкваше непристойни думи! По хубавото й лице имаше възлилави белези. Тя смесваше спомени от непорочния си живот с безчестието, което бе преживяла през последните десет дни. Кат плачеше. Корантен се разхождаше из стаята, като от време на време се спираше, за да погледне към Лиди.

— Тя плаща заради баща си! — каза той. — Няма ли бог? О, колко съм бил прав, като не съм създал семейство… Едно дете! Честна дума, това е, както казал не знам кой философ, залог срещу нещастието!…

— О — каза горкото дете, като седна в леглото си с разпуснати коси, — Кат, би трябвало да лежа на пясъка в дъното на Сена, а не да стоя тук…

— Кат, вместо да плачете и само да я гледате, от което тя няма да оздравее, би трябвало да потърсите лекар, най-напред доктора от общината, а после Бианшон и Деплен… Трябва да спасим това невинно създание…

Корантен написа адресите на двамата прочути лекари. В този миг по стълбите нагоре изтича човек, комуто стъпалата явно бяха познати, вратата се отвори. Пейрад, потънал в пот, с лице, покрито с лилави петна, с почти кръвясали очи и пъхтящ като делфин стигна с един скок от входната врата до спалнята на Лиди и викна:

— Къде е дъщеря ми?…

Той долови тъжното движение на Корантен и с поглед го проследи. Лиди можеше да се сравни само с цвете, отглеждано с любов от естественика, но откъснато и стъпкано от подкованите обуща на някой селяк. Пренесете този образ в областта на бащинските чувства и ще разберете какъв удар получи Пейрад, чиито очи се напълниха с едри сълзи.

— Някой плаче, това е баща ми — каза девойката.

Лиди можа все пак да познае баща си; тя стана и падна на колене пред стареца точно когато той сядаше в едно кресло.

— Прости ми, татко!… — каза тя с глас, който прониза сърцето на Пейрад и в същия миг усети нещо като боздуганов удар да се стоварва по главата му.

— Умирам… ах, проклетниците!… — бяха последните му думи.

Корантен се спусна да помогне на приятеля си, но пое само последния му дъх.

„Отровен!…“ — каза си той. После като чу шум от кола, извика.

— А, ето лекаря.

Контансон влезе без грим на мулат, но застана като че ли превърнат в бронзова статуя, щом чу Лиди да казва:

— Значи, ти не ми прощаваш, татко?… Не съм виновна аз! (Тя не забелязваше, че баща й е мъртъв.) О, колко страшно ме гледа!… — каза нещастната безумна девойка.

— Да затворим очите му — каза Контансон и постави мъртвия Пейрад на леглото.

— Глупост вършим — забеляза Корантен, — да го отнесем в неговите стаи; дъщеря му почти се е побъркала и като разбере, че не е жив, съвсем ще полудее, ще помисли, че тя го е убила.

Виждайки, че отнасят баща й, Лиди загледа като безумна.

— Ето го моя единствен приятел!… — каза Корантен развълнувано, като поставиха Пейрад на леглото в стаята му. — През целия си живот той бе имал само една алчна мисъл! И тя бе за дъщеря му!… Нека това ти бъде за урок, Контансон. Всяка работа може да бъде почтена. Пейрад сбърка, че се намеси в работата на частни лица, нашата задача е да се занимаваме с обществени дела. Но каквото и да стане, кълна се, че ще отмъстя за моя беден Пейрад! — добави той с такъв глас, поглед и движение, че Контансон потръпна от ужас. — Аз ще открия причините за смъртта ти, както и хората, които опозориха дъщеря ти!… В името на себелюбието ми и на малкото дни, които ми остават и които ще вложа в това отмъщение, всички тези хора ще свършат живота си, и то в най-цветущо здраве, в четири часа сутринта на площад Грев, обръснати до кожа.

— И аз ще ви помогна — заяви разчувствуван Контансон.

Наистина няма нищо по-вълнуващо от силното чувство у сдържания, хладнокръвен и планомерен човек, у когото цели двадесет години никой не е забелязал и най-малката проява на чувствителност. Това е като пръчка нажежено желязо, стопяваща всичко, което срещне по пътя си. Затова нещо вътре в Контансон се преобърна.

— Бедният дядо Канкоел — добави той, загледан в Корантен, — той често ме е гощавал… И знаете ли… само порочните хора умеят да вършат такива неща — неведнъж ми е давал по десет франка за игра на карти.

След това надгробно слово двамата отмъстители на Пейрад отидоха отсреща при Лиди, защото чуха Кат и общинския лекар да разговарят на стълбището.

— Върви при полицейския комисар — нареди Корантен, — прокурорът няма да намери тук основания да започне преследване; ние обаче ще направим доклад до полицейската префектура, може да ни свърши работа.

— Господине — обърна се след това Корантен към общинския лекар, — в тази стая ще видите един мъртвец; не вярвам смъртта му да е естествена, направете аутопсия в присъствието на полицейския комисар, който по моя молба също ще дойде. Гледайте да откриете следите от отровата; впрочем след няколко минути ще ви асистират доктор Деплен и доктор Бианшон, които повиках, за да прегледат дъщерята на моя най-добър приятел, а нейното състояние е по-тежко от това на баща й, макар той да е мъртъв!…

— Нямам нужда от тези господа, за да върша занаята си — отговори общинският лекар.

„Аха!“ — помисли си Корантен. И продължи:

— Да не се караме, господине. С две думи, ето моето становище: хората, които току-що убиха бащата, са опозорили дъщерята.

Най-после призори, надвита от умората, Лиди заспа. Тя спеше, когато пристигнаха прочутият хирург и младият лекар Бианшон. В това време лекарят, дошъл да установи смъртта, бе отворил трупа и се мъчеше да открие причината.

— Докато чакаме болната да се събуди — каза Корантен на двамата прочути специалисти, — бихте ли желали да помогнете на един ваш колега за установяването на нещо, което сигурно ще бъде интересно и за вас, а вашето мнение в протокола няма да е излишно.

— Роднината ви е починал от мозъчен удар — каза общинският лекар, — има доказателства за силно мозъчно възпаление…

— Прегледайте го, господа — каза Корантен, — и помислете няма ли отрова със същото действие.

— Стомахът му беше пълен с храна — заяви лекарят — и аз не виждам никакви следи от отрова, освен да я изследваме със специална апаратура.

— Щом белезите на мозъчното възпаление са явни, тук има достатъчно причини за смърт, като се вземе пред вид възрастта му… — заяви Деплен, сочейки огромното количество погълната храна.

— Тук ли е ял? — запита Бианшон.

— Не — отговори Корантен, — той дойде много бързо откъм булеварда и намери дъщеря си изнасилена…

— Ето истинската отрова, ако е обичал дъщеря си — каза Бианшон.

— Каква отрова би могла да произведе такъв ефект? — запита Корантен, като продължаваше да следи мисълта си.

— Само една — каза Деплен, след като внимателно прегледа всичко. — Отрова от остров Ява, получавана от неизучени още храсти, от вида на Strychnos, които служат за намазване с отрова на едни много опасни оръжия, малайските Kris… Така поне разправят…

Пристигна полицейският комисар; Корантен сподели с него подозренията си и го замоли да напише доклад, като му каза в коя къща е вечерял Пейрад и с кои хора; после го осведоми за заговора срещу живота на Пейрад и за причината, довела Лиди до това състояние. Накрая Корантен отиде в жилището на нещастното момиче, където Деплен и Бианшон бяха отишли да прегледат болната; той ги срещна обаче на вратата.

— Е, господа? — запита Корантен.

— Настанете момичето в някоя психиатрична болница, ако разумът й не се върне при раждане — ако, разбира се, е бременна, — ще си остане тиха луда. Няма по-добро средство за оздравянето й от майчиното чувство, ако изобщо то се пробуди…

Корантен даде по четиридесет златни франка на всеки от лекарите, после се обърна към полицейския инспектор, който го дърпаше за ръкава.

— Общинският лекар твърди, че смъртта е естествена — каза той — и аз не мога да направя доклад, още повече, че става въпрос за дядо Канкоел, а той се месеше в много работи и не можем да знаем кого бихме засегнали… Често такива хора умират по нареждане

— Името ми е Корантен — пошепна Корантен на ухото на полицейския комисар.

Той направи едно неволно движение на изненада.

— Така че направете докладна записка — продължи Корантен, — по-късно тя ще ни бъде много полезна, изпратете я само като поверително сведение. Престъплението е недоказуемо и знам, че следствието ще бъде спряно още в самото начало… Един ден обаче ще предам виновните на съда, ще ги наблюдавам и ще ги хвана на местопрестъплението.

Полицейският комисар поздрави и излезе.

— Господине — каза Кат, — госпожицата само пее и танцува. Какво да правя?…

— Случило ли се е нещо?…

— Разбра, че баща й се е поминал…

— Отведете я с един файтон направо в Шарантон, ще напиша една бележка на генералния директор на полицията да я настанят добре. Дъщерята в Шарантон, бащата в общата гробна могила — продължи Корантен. — Контансон, върви да поръчаш катафалката на бедните… А сега да си премерим силите, дон Карлос Ерера…

— Карлос ли? — каза Контансон. — Той е в Испания…

— Той е в Париж — отвърна рязко Корантен. — У него има испанска находчивост, останала от времето на Филип II, но аз пък имам капани за всички, дори и за крале.

„Плъхчето“ попада в капан

Пет дни след изчезването на богатия чужденец госпожа дю Вал-Нобл седеше в девет часа сутринта до леглото на Естер; тя плачеше, защото чувствуваше, че е застанала на един от склоновете, водещи към сиромашията.

— Да имах поне сто луидора рента! С тези пари, миличка, човек може да се оттегли в някое градче и там да се ожени…

— Мога да ти ги спечеля — каза Естер.

— Как? — провикна се госпожа дю Вал-Нобл.

— О, много просто. Слушай: ти ще поискаш да се самоубиеш, но хубаво да изиграеш тази комедия; ще повикаш при себе си Азѝ и ще й предложиш десет хиляди франка срещу две черни мъниста от много тънко стъкло, в които има отрова, която убива веднага; ще ми ги донесеш и аз ще ти дам петдесет хиляди франка…

— А защо ти сама не й ги поискаш? — запита госпожа дю Вал-Нобл.

— Азѝ няма да ми ги продаде.

— Да не са за тебе?… — запита госпожа дю Вал-Нобл.

— Може би…

— За теб! Ти, която живееш сред радост и разкош в своя собствена къща и си в навечерието на празненство, за което ще говорят години наред. Която струваш на Нюсенжан двадесет хиляди франка… Казват, че през февруари ще ядем ягоди, грозде, аспержи… пъпеши… В жилището щяло да има цветя за хиляда екю.

— Какво говориш? Само по стълбата има рози за хиляда екю.

— Разправят, че тоалетът ти струвал десет хиляди франка?

— Да, роклята ми е от брюкселска дантела и Делфин, жена му, е побесняла. Искам да бъда като булка.

— Къде са десетте хиляди франка? — запита госпожа дю Вал-Нобл.

— Това са всичките ми пари — каза Естер, усмихвайки се. — Отвори тоалетната ми масичка, те са под хартийките за къдрене на коси.

— Човек, който говори за смърт, не се самоубива — каза госпожа дю Вал-Нобл. — Ако пък е за…

— Престъпление ли? Остави, моля ти се! — довърши Естер мисълта на приятелката си, която се поколеба. — Можеш да бъдеш спокойна, не искам никого да убивам. Имах една приятелка, една много щастлива жена, тя почина, ще я последвам… това е всичко.

— Колко си глупава!…

— Какво искаш, така си бяхме обещали…

— Остави тази полица други да я протестират — каза приятелката усмихнато.

— Прави каквото ти казвам и си върви. Чувам, че идва някаква кола, това е Нюсенжан, един човек, който ще полудее от щастие! Той ме люби… Защо не обичаме онези, които ни любят, те правят всичко, за да ни харесат…

— А, виж, това е историята за херингата, най-голямата интригантка от всички риби.

— Защо?

— Никой никога не е разбрал защо.

— Хайде, върви си, сърничке моя! Трябва да поискам твоите петдесет хиляди франка.

— Довиждане…

От три дни държането на Естер с барона се бе коренно променило. Маймуната бе станала котка, а котката ставаше жена. Естер изсипваше над този старец цели съкровища от обич, тя бе очарователна. Лишени от хитрост и острота, пълни с нежни намеци, думите й убеждаваха тромавия банкер, тя го наричаше Фриц, а той вярваше, че е обичан.

— Горкичкият ми Фриц; аз много те изпитвах — каза му тя, — измъчих те и ти бе чуден с търпението си, ти ме обичаш и аз ще те възнаградя за любовта ти. Сега вече ми харесваш, не знам как стана това, но бих те предпочела пред някой младеж. Може би това се дължи на опита. В края на краищата човек разбира, че любовната наслада обогатява душата и че да си обичан заради нея или заради парите, е еднакво ласкателно… Освен това младите мъже са прекалено големи егоисти, те мислят повече за себе си, а не за нас; а ти, ти мислиш само за мен. Аз съм целият ти живот. Затова не искам вече нищо да ми даваш, искам да ти докажа колко съм безкористна…

Ас не сам фи тал ништо — отвърна очарован баронът, — мисля та фи там утре дритесет хиляти франка рента тофа е моят сфатпен потарък…

Естер целуна така мило Нюсенжан, че той пребледня, без да е вземал хапчета.

— О — каза тя, — да не мислите, че съм такава заради вашите тридесет хиляди франка, то е, защото сега… те обичам, дебелички ми Фредерик…

Ах, боже мой! Сашто ме испитфахте… ас штях та пъта толкофа штаслиф прети три месеца…

— Рентата с три или с пет на сто е, сърничке моя? — запита Естер, като ровеше в косите на Нюсенжан и ги подреждаше, както й хрумне.

Сас три… аз имах зумите

И така баронът носеше тази сутрин документ, че рентата е вписана в регистъра на държавното съкровище; той бе дошъл да обядва с милото си момиченце и да получи нарежданията му за утре — прочутата събота, големия ден!

Фиште, малка моя шеничке, моя етинстфена шеничка — каза радостно байкерът със светнало от щастие лице, — ето с какфо ште плаштате фашите томашни разхоти, докато сте жифа

Без никак да се вълнува, Естер взе документа, сгъна го и го сложи в тоалетната си масичка.

— Сега си вече много доволен, ти, чудовище в света на неправдите, задето приемам нещо от теб — каза тя и потупа Нюсенжан по бузата. — Вече не мога да ти казвам истината в очите, защото деля с теб плодовете от така наречените ти дела… Това, моето момче, не е подарък, това е възстановяване… Хайде, не ме гледай, като че ли си на Борсата, знаеш, че те обичам…

Хупафата ми Ездер, моя анкел на люпофта, не ми кофорете фече така… Злушайте… фсе етно би ми било целият сфят та ме фсеме са лут, само фаф фашите очи та съм почтен чофек… И стафам фсе пофече почтен — каза банкерът.

— Такъв е и моят план — отговори Естер. — Затова няма вече да ти казвам нищо, което да те огорчава, мое миличко слонче, защото си станал невинен като дете… Ах ти, тлъсти престъпнико, ти никога не си бил невинен, и трябваше наистина невинността от момента на раждането ти да излезе най-после на повърхността; но тя е била заровена тъй дълбоко, че се показа чак след шейсет и третата си година… И то измъкната с куките на любовта. Случва се такова нещо при престарелите мъже… Затова те и обикнах, ти си млад, много си млад… Само аз ще познавам тоя нов Фредерик… единствена аз… защото ти и на петнадесет години си бил банкер… В училище сигурно си давал на другарите си стъклени топчета при условие за едно да ти върнат две… (Той се смееше и като видя това, тя скочи на коленете му.) Добре! Прави каквото искаш… О, боже мой! Граби хората… Карай и аз ще ти помогна. Хората не заслужават да ги обичаш. Наполеон ги е избивал като мухи. Какво от това на тебе ли ще плащат французите или на държавата данъци?… Човек не се люби с бюджета и бога ми… слушай, аз размислих, ти си прав… стрижи тези овце, то си е писано в Евангелието, според Беранже… Целунете вашата Ездер… Ах! Я кажи, нали ще дадеш на бедната Вал-Нобл всичките мебели от жилището на улица Тетбу? Освен това утре ще й предложиш петдесет хиляди франка… виждаш ли, котачето ми, това ще те представи добре. Ти уби Фалекс, хората започват да крещят подире ти… Такава щедрост ще изглежда вавилоновска и всички жени ще заговорят за теб, о!… Ти единствен в цял Париж ще си великодушен, благороден, а светът е направен така, че Фалекс ще бъде забравен. В края на краищата това ще бъдат пари, вложени, за да те уважават…

Ти си прафа, анкелчето ми, ти поснафаш зфета — отговори той, ти ште батеш мой сафетник…

— Виждаш ли как мисля за сделките на моя мъж, за уважението към него, за честта му… — продължи тя. — Хайде върви, върви ми донеси петдесет хиляди франка…

Тя искаше да се отърве от господин Нюсенжан, за да повика един борсов агент и още същата вечер да продаде на Борсата рентата си.

А сашто фетнага?… — запита той.

— Божичко, котенцето ми, нали трябва да ги поднесеш в кутийка, подплатена със сатен, и да сложиш вътре едно ветрило. Ще й кажеш: „Ето, госпожо, това ветрело, което, надявам се, ще ви направи удоволствие…“ Хората те мислят за някакъв Тюркаре, а ти ще се представиш като Божон!

Прекразно! Прекразно! — извика Нюсенжан. — Сека ште стана и озтроумен!… Та, ас ште пофторя фаште туми…

Когато най-после Естер седна, уморена от усилията, които правеше, за да играе ролята си, при нея влезе Йороп.

— Госпожо — каза тя, — дошъл е един човек от кея Малаке, пратил го е Селестен, камериерът на господин Люсиен…

— Да влезе!… Не, аз ще отида в преддверието.

— Той носи писмо от Селестен за госпожата.

Естер се втурна в преддверието, погледна към пратеника и видя един човек за поръчки в пълния смисъл на думата.

— Кажи му да слезе — каза тя със слаб глас след прочитането на писмото и се отпусна на един стол.

После добави на ухото на Йороп:

— Люсиен иска да се самоубие… Покажи му и писмото.

Карлос Ерера, който продължаваше да се облича като търговски пътник, слезе веднага; намирайки в преддверието чужд човек, погледът му начаса се насочи към него.

— Ти ми каза, че нямало никой — каза той на ухото на Йороп.

От прекалена предпазливост той веднага мина в салона, но преди това успя да разгледа хубаво пратеника. Тромп-ла-Мор не знаеше, че от известно време прочутият началник на службата за обществена безопасност, който някога го бе арестувал в дома Воке, имаше съперник, когото сочеха като възможен негов заместник. Той именно бе изпратен тук.

— Вие сте прав — каза мнимият човек за поръчки на Контансон, който го чакаше на улицата. — Човекът, когото ми описахте, е в тази къща; той обаче не е испанец и главата си залагам, ако под това расо не се крие наш дивеч.

— Той е толкова свещеник, колкото и испанец — отвърна Контансон.

— Сигурен съм — отвърна агентът от бригадата за обществена безопасност.

— Ох! Да можехме да излезем прави!… — каза Контансон.

Наистина Люсиен не се бе обаждал два дни и те се бяха възползували от неговото отсъствие, за да поставят тази клопка; но той дойде при Естер още същата вечер и безпокойството й се разсея.

Сбогуване

На другия ден, в часа, когато излязлата от банята куртизанка отново си лягаше, пристигна приятелката й.

— Двата бисера са у мене! — каза Вал-Нобл.

— Я да видя! — отвърна Естер, повдигна се и опря красивия си лакът на украсената с дантели възглавница.

Госпожа дю Вал-Нобл подаде на приятелката си нещо прилично на две черни зърна френско грозде. Баронът бе подарил на Естер две хрътки от някаква прочута порода, която един ден ще вземе името на великия поет, който на времето ги бе въвел на мода; ето защо, горда, че ги притежава, куртизанката бе запазила имената на прадедите им: Ромео и Жулиета. Не е нужно да казваме колко бяха мили, бели и изящни тези животни, чиито нрави имаха нещо от английската сдържаност, и колко подхождаха на жилището на Естер; тя повика Ромео и Ромео изтича с гъвкавите си, тънки и толкова устойчиви и силни крака, че бихте ги взели за стоманени пръчки; той погледна господарката си. За да привлече вниманието му, тя направи движение, като че ли му хвърля едно от двете мъниста.

— Името му го обрича на такава смърт!… — каза Естер и хвърли мънистото, което Ромео разчупи със зъби.

Кучето не издаде никакъв звук, само се завъртя и падна мъртво. Това стана, преди още Естер да довърши прощалната си фраза.

— Ах, божичко! — извика госпожа дю Вал-Нобл.

— Ти си с файтон — отнеси животното — каза Естер. — Тук смъртта му ще предизвика скандал; аз съм ти го дала, а ти си го загубила, така кажи на всички. Побързай, тази вечер ще получиш петдесетте хиляди франка.

Това бе казано така спокойно и с толкова съвършена куртизанска безчувственост, че госпожа дю Вал-Нобл възкликна:

— Ти наистина си нашата кралица!

— Ела рано тази вечер и гледай да си хубава!…

В пет часа вечерта Естер се нагласи като булка. Тя облече дантелената рокля върху бяла сатенена фуста, сложи бял колан и обувки от бял сатен, а на красивите си рамене — шал с бяла бродерия. В косите си втъкна бели естествени камелии като на млада девойка. На врата й имаше перлена огърлица за тридесет хиляди франка — подарък от Нюсенжан. Макар че бе готова още в шест часа, тя забрани да влизат при нея, дори и Нюсенжан. Само Йороп знаеше, че в спалнята й ще дойде Люсиен. Той пристигна в седем часа и Йороп намери начин да го въведе при госпожата, без никой да разбере.

Като я видя, Люсиен си каза: „Защо ли не отида да живея с нея в Рюбампре, далеч от всички, и никога да не се върна в Париж?… Получил съм вече предварително пет години от живота й, а това скъпо същество е от хората, които остават верни на себе си!… А и къде бих могъл да намеря такова съвършенство?“

— Приятелю, вие бяхте като бог за мене, благословете ме… — каза Естер и коленичи на една възглавничка пред Люсиен.

Люсиен поиска да я вдигне и да я целуне с думите: „Каква е тази шега, скъпа моя любов?“ Той понечи да я прегърне през кръста, но тя се изтръгна с движение, изобразяващо почтителност и ужас.

— Не съм достойна вече за теб, скъпи Люсиен — каза тя и от очите й рукнаха сълзи, — умолявам те, дай ми благословията си и ми се закълни, че ще направиш дарение за две легла в болницата. Няма нужда от молитви в църквата, бог ще ми прости само ако аз му се помоля… Прекалено много те обичах, скъпи мой. Кажи ми сега, че си бил щастлив с мене и че ще мислиш понякога за мен… кажи!

Люсиен долови толкова тържествена откровеност у Естер, че застана замислен.

— Ти искаш да се самоубиеш! — каза той най-после с глас, проникнат от дълбок размисъл.

— Не, скъпи мой, но днес умира чистата, целомъдрена и любеща жена, която ти принадлежа… И аз много се боя да не умра от мъка.

— Горкото дете!… А, чакай! От два дена правя големи усилия и най-после успях да се свържа с Клотилд — каза Люсиен.

— Отново Клотилд!… — рече Естер със сдържана ярост.

— Да — продължи той, — писахме си… Тя заминава във вторник сутринта, но във Фонтенбло, по пътя за Италия ще се срещнем с нея…

— Ах, така… но какви жени търсите всички вие за съпруги?… Плоски като дъски ли?… — извика горката Естер. — Ако имах седем или осем милиона, щеше ли да се ожениш за мене?

— Какво дете си ти! Точно щях да ти кажа, че ако всичко бе свършено за мене, не бих искал друга жена освен теб…

Естер наведе глава, за да не види той побледнялото й лице и сълзите, които избърса.

— Обичаш ли ме? — запита тя, загледана в Люсиен с дълбока болка. — Добре! Давам ти благословията си. Гледай да не се изложиш, мини през тайната вратичка и се дръж, като че ли си влязъл отвън направо в салона. Целуни ме по челото — добави тя. После прегърна Люсиен, притисна го страстно до сърцето си и му каза: — Излез!… Излез… иначе ще продължа да живея.

Когато умиращата се появи в салона, понесе се вик на възторг. Очите на Естер отразяваха безкрайността, в която, щом ги погледне, човешката душа пропада. Камелиите изпъкваха още по-ярко в синкавочерната прекрасна коса. С една дума, тази самоотвержена девойка постигна желанието си. Тя нямаше съперници. Появи се като образ на необуздан разкош сред неговите творения. Тя блестеше с остроумието си. Нареди да поднесат вечерята със сдържаната и спокойна властност на Абнек по време на концерти в консерваторията, където най-добрите европейски музиканти достигат най-високо съвършенство, изпълнявайки Моцарт и Бетховен. Забелязваше обаче с ужас, че Нюсенжан яде малко, не пие и се държи като стопанин на този дом. В полунощ никой не беше на себе си. Изпочупиха чашите, за да не се употребяват повече. Две завеси от пекинска тъкан бяха скъсани. За пръв път в живота си Биксиу се напи. Никой не можеше да се задържи прав и тъй като жените бяха изпозаспали по диваните, сътрапезниците не можеха да осъществят предварително намислената от тях шега да заведат Естер и Нюсенжан в спалнята, наредени в две редици със свещници в ръка и с арията „Buona sera“ от „Севилският бръснар“. Само Нюсежан предложи ръката си на Естер. Макар и пиян, Биксиу, който ги видя, има все пак сили да каже като Риварол по повод последната женитба на херцог дьо Ришельо:

— Би трябвало да се предупреди префектът на полицията… тук ще се извърши злодеяние…

Подигравчията мислеше, че се шегува, а излезе пророк.

Жалбите на Нюсенжан

Господин дьо Нюсенжан се появи в дома си чак в понеделник към обед; в един часа обаче неговият борсов агент му съобщи, че госпожица Естер Ван Гобсек наредила да се продаде документът за рентата от тридесет хиляди франка още в петък и че преди малко е получила парите.

— Обаче, господин барон — каза той, — точно когато говорех за това прехвърляне, при мене дойде първият писар на адвоката Дервил и като видя истинското име на госпожица Естер, ми каза, че тя получила наследство от седем милиона.

Хайте те!

— Да, изглежда, че е единствена наследница на стария лихвар Гобсек… Дервил ще направи справка. Ако майката на вашата любовница е „Прелестната холандка“, тя е наследницата…

Снам — каза банкерът, — тя ми раскаса шифота сиАс ште пиша тфе туми на Терфил!

Баронът седна на бюрото си, написа една бележка до Дервил и я изпрати по един от прислужниците си. След това, към три часа, на връщане от Борсата, се отби при Естер.

— Госпожата забрани да я будят под какъвто и да било предлог, тя си е легнала и спи…

Ах! По тяфолите! — викна банкерът. — Ироп, тя нема та се сърти, като распере, че е зтанала страшно поката. Назлетила е сетем милиона. Здарият Копсек е умрял и озтафил тес сетем милиона, а тфоята коспотарка е негова етинстфена назледница, саштото майка й е пила блеменница на този Копсек, който сашто е набрафил и сафештание! Ас не можал та претполакам, че такаф милионер мошал та остафи Ездер фаф мисерия…

— Тогава с царството ви е вече свършено, стари палячо! — отвърна Йороп и загледа барона с дързост, достойна за някоя от прислужниците, героини на Молиер. — У-у! Стар елзаски гарван!… Тя ви обича горе-долу колкото може да се обича чумата!… Боже господи! Милиони!… Ами че тя може да се омъжи за любовника си! Ах, колко ще бъде доволна!

Прюданс Сервиен остави барона буквално като поразен от гръм и отиде да съобщи на господарката си — тя първа! — за промяната в живота й. Пиян от свръхчовешки любовни наслади и вярващ в щастието, старецът получи студен душ точно когато стигаше до върховния момент в пламенността си.

Тя ме е мамила… — възкликна той насълзен. — Тя ме мамила!… О, Ездер… о, шифот мой… Колко сам клупаф! Цъфтат ли тес цфетя са стари хора?… Ас мога та купя фсишко, но не и млатостта! Ах, поше мой!… Какфо та брафя? Какфо ште здане сас мен? Тя е брафа, таси шестока Ироп… Покатата Ездер ми се исплъсфа… та фсема та се бия ли? Какфо е шифотът бес бошестфения пламак, който ас фкусил… Поше мой…

И „рисът“ свали изкуствения кичур коси, който от три месеца слагаше на посивелите си коси. Един пропизителен писък на Йороп обаче го разтърси цял. Нещастният банкер стана и тръгна пиян от чашата на разочарованието, която току-що бе изпил, защото нищо не опиянява така, както виното на нещастието. Още от вратата на спалнята той видя Естер вкочанена в леглото, посиняла от отровата, мъртва!… Той отиде до леглото и падна на колене.

Ти излезе права и тя ми го каса!… Ас я убил…

Пакар, Азѝ, цялата къща се събра. За тях това бе зрелище, изненада, но не им вдъхваше мъка. Някои недоумяваха. Баронът се превърна отново в банкер; у него се появи някакво съмнение и той има неблагоразумието да запита къде са седемстотин и петдесетте хиляди франка от продажбата на рентата. Тогава Пакар, Азѝ и Йороп се спогледаха така особено, че господин дьо Нюсенжан излезе веднага, смятайки, че е извършен грабеж с убийство. Йороп, която съгледа някакъв четвъртит пакет под възглавницата на господарката си и се сети, че това са банкноти, започна, както каза тя, да подрежда мъртвата.

— Върви да предупредиш господина, Азѝ… Да умре, преди да узнае, че притежава седем милиона! Гобсек бил вуйчо на покойната госпожа!… — извика тя.

Маневрата на Йороп бе схваната от Пакар. Щом Азѝ си обърна гърба, Йороп разпечата пакета, на който бедната куртизанка бе написала; „Да се предаде на господин Люсиен дьо Рюбампре!“ Седемстотин и петдесет банкноти по хиляда франка блеснаха пред очите на Прюданс Сервиен, която извика: „Сега можем да станем почтени и щастливи до края на живота си!“

Пекар не отговори, природата му на крадец бе по-силна от привързаността му към Тромп-ла-Мор.

— Дюрю е мъртъв — каза той и взе парите, — аз още съм здрав и силен, да се разкараме двамата, като си разделим парите, за да не слагаме всичките яйца в една кошница, и да се оженим.

— Но къде да се скрием? — запита Йороп.

— В Париж — отвърна Пакар.

Прюданс и Пакар излязоха веднага с бързината на почтени хора, станали крадци.

— Намери някакво писмо от Естер, миличка, докато напиша едно завещание, както му е редът — каза Тромп-ла-Мор още при първите думи на малайката; — после ще занесеш на Жирар черновата на завещанието заедно с писмото; само че да побърза, трябва да пъхнем завещанието под възглавницата на Естер, преди да запечатат тук всичко.

Той написа следното завещание:

„Тъй като не съм обичала никога друг мъж освен господин Люсиен Шардон дьо Рюбампре и съм решила да сложа край на живота си по-скоро, отколкото да потъна в порока и в безпътността, откъдето той ме извади, давам и завещавам на споменатия Люсиен Шардон дьо Рюбампре всичко, което притежавам в деня на смъртта си, при условие да уреди една панихида за мен в църквата «Сен-Рок» за упокой на душата на онази, която му отдаде всичко, дори последната си мисъл.

Естер Гобсек“

„Съвсем в нейния стил е“ — каза си Тромп-ла-Мор.

В седем часа вечерта готовото и подпечатано завещание бе сложено от Азѝ под главата на Естер.

— Жак — каза тя, изкачвайки стремително стълбата, — полицията дойде точно като излизах от стаята й…

— Искаш да кажеш, мировият съдия…

— Не, синко, мировият съдия беше там, но заедно със стражари. Прокурорът и следователят също са тук, а вратите са завардени.

— Тази смърт много бързо вдигна шум — забеляза Колен.

— Я гледай, Йороп и Пакар не се вестяват, страх ме е, че са отмъкнали седемстотин и петдесетте хиляди Франка — каза Азѝ.

— Ах, мошениците!… — забеляза Тромп-ла-Мор. — С измамата си те ни погубват!…

Отмъщението на Корантен започва

Човешкото и парижкото правосъдие, тоест най-недоверчивото, най-изобретателното, най-способното и най-осведоменото от всички правосъдия, което дори е прекалено изобретателно, тъй като тълкува ежеминутно закона — слагаше най-сетне ръка върху проводниците на тази отвратителна интрига. Като видя, че е действувала отрова и не намери седемстотин и петдесетте хиляди франка, барон дьо Нюсенжан сметна, че едно от противните нему лица, Пакар или Йороп, е виновно за престъплението. В първия си порив на ярост той се втурна към Полицейската префектура. Това бе камбанен звън, който събра всички подведомствени на Корантен, цялата Префектура, прокуратурата, полицейските комисари, мировия съдия, следователя — всичко бе вдигнато на крак. В девет часа вечерта трима лекари присъствуваха на аутопсията на нещастната Естер и разследванията започнаха. Предупреден от Азѝ, Тромп-ла-Мор възкликна.

— Те не знаят, че съм тук, мога да се укрия!

Той се провря през прозореца на таванската стаичка и се изправи с невероятна пъргавина на покрива, откъдето започна да проучва околността с хладнокръвието на работник, който поправя покривите. „Добре — каза си той, като видя, че след пет къщи е улица Прованс, — ето една градина, бягството ми е в кърпа вързано!…“

— Няма накъде да мърдаш, Тромп-ла-Мор! — отговори му излезлият иззад един комин Контансон. — Ще обясниш на господин Камюзо каква служба си смятал да отслужиш по покривите, но най-вече защо се канеше да бягаш.

— Имам врагове в Испания — каза Карлос Ерера.

— Да отидем тогава през таванската стая в Испания — каза му Контансон.

Мнимият испанец даде вид, че се подчинява, но като се опря на прозореца, улови Контансон и го хвърли с такава сила, че шпионинът падна сред поточето на улица Сен-Жорж. Контансон умря на полето на честта. Жак Колен се прибра спокойно в мансардата, където си легна.

— Дай ми нещо, от което да се разболея тежко, без да ме убиеш — каза той на Азѝ, — защото трябва да съм в агония, така че да не мога нищо да отговоря на любопитните… Не се бой, аз съм духовно лице. Току-що се отървах, и то съвсем естествено, от един от ония, които могат да ме разобличат.

В седем часа предната вечер Люсиен бе тръгнал с кабриолета си и с паспорт, получен сутринта, за Фонтенбло, където преспа в последната странноприемница откъм град Немур. Към шест часа сутринта на следния ден той отиде сам и пеш в гората, където вървя до Бурон.

„Тук е“ — каза си той и седна на една скала, откъдето се разкриваше красивата гледка на Бурон, онова съдбоносно място, на което две вечери преди да абдикира, Наполеон бе смятал да направи още едно исполинско усилие.

При настъпването на деня той чу тропот на пътническа кола и видя, че минава една бричка, в която бяха прислугата на младата херцогиня дьо Льононкур-Шолийо и камериерката на Клотилд дьо Гранлийо.

„Ето ги — каза си Люсиен, — хайде да изиграем добре тази комедия и съм спасен. Ще стана зет на херцога мимо волята му.“

Един час по-късно каляската с двете жени издаде лесно разпознаваемия тропот на елегантна пътническа кола. Дамите бяха поискали при склона до Бурон каляската да забави хода си и камериерът, който стоеше изправен отзад, нареди да спрат колата. Точно тогава се приближи Люсиен.

— Клотилд! — извика той и почука на стъклото.

— Не, мила — каза младата херцогиня на приятелката си, — той няма да се качва в колата и няма да оставаме сами с него. Съгласна съм да имате още един, последен, разговор с него, но това ще стане по пътя, където ще повървим пеш, с Батист след нас… Денят е хубав, ние сме облечени добре и не ни е страх от студа. Колата ще върви подире ни.

Двете жени слязоха.

— Батист — каза младата херцогиня, — кочияшът ще кара съвсем бавно, искаме да вървим малко и вие ще ни придружите.

Мадлен дьо Морсоф улови Клотилд под ръка и позволи на Люсиен да я заговори. Така те повървяха заедно до селцето Грез. Часът бе осем. Там Клотилд се сбогува с Люсиен.

— И така, приятелю — завърши тя с достойнство този дълъг разговор, — аз няма да се омъжа за друг човек освен за вас. Предпочитам да вярвам на вас вместо на другите, на баща ми, на майка ми… Не може да се даде по-силно доказателство за привързаност, нали?… А сега гледайте да разсеете съдбоносните предубеждения, които тежат над вас…

В този миг се чу тропот от много коне и за голямо учудване на двете жени групичката им бе заобиколена от стражари.

— Какво искате?… — запита Люсиен с дързостта на светски човек.

— Вие ли сте господин Люсиен Шардон дьо Рюбампре? — запита прокурорът от Фонтенбло.

— Да.

— Тази вечер ще преспите в затвора — каза той, — имам заповед за арестуването ви.

— Кои са тези жени?… — викна началникът на жандармите.

— Ах, да! Извинете, госпожи, но покажете паспортите си! Защото според нарежданията, които съм получил, господин Люсиен има връзка с жени, способни да…

— Вие вземате херцогиня дьо Льононкур-Шолийо за проститутка? — каза Мадлен, като хвърли царствен поглед към прокурора.

— Доста сте хубава за тая работа — отвърна хитроумно съдебният служител.

— Батист, покажете паспортите ни — отвърна младата херцогиня усмихнато.

— А в какво престъпление е обвинен господинът? — запита Клотилд, която херцогинята се мъчеше да отведе в колата.

— Съучастничество в кражба и убийство — отговори началникът на жандармите.

Батист положи припадналата госпожица дьо Гранлийо в колата.

В полунощ Люсиен влезе в затвора „Ла Форс“, намиращ се между улиците Пайен и Бале; поставиха го в изолирана килия; там доведоха веднага след арестуването му и абат Карлос Ерера.

Загрузка...