Вещерите от Сарамир

Деветнадесета глава

В планините снегът валеше на едри парцали, понесени във въздуха от устремния вятър, който се спускаше от върховете и превръщаше всичко във вихрен бял хаос, свирепа виелица, която бушуваше и фучеше из падините и проходите.

Една самотна жена си пробиваше път в снежната буря, понесла червено-черна Маска, използвайки пушката си като тояга, на която подпираше изтощеното си тяло. Тя газеше в дълбоки до глезените преспи и се промъкваше под наподобяващите скелети дървета, които сякаш се мъчеха да я докопат с отрупаните си със сняг изкривени клони. Подхлъзваше се и падаше, често заради неравните камъни под снежната покривка, но най-вече защото краката й не издържаха на напрежението, а силите й отслабнаха с всеки порив на вятъра, който я връхлиташе. Въпреки това всеки път, когато паднеше, тя се изправяше и продължаваше напред. Нямаше какво друго да направи — освен да легне на земята и да умре.

Планините представляваха едно безкрайно, монотонно изкачване; бялата пелена бе разнообразявана единствено от очертанията, хребетите и склоновете, където стърчаха черните скали. Някаква далечна част от нея й казваше, че е неразумно да поеме по тази плитка просека, която представляваше широка бразда, прорязана в склона, с каменни стени, които се извисяваха до рамото й от двете страни. Предупреждаваше я за дълбоки преспи. Ала гласът бе накъсан и тя не можеше да свърже думите му, така че да открие смисъл в тях.

Кайку вече бе изгубила всякаква представа за местоположението си. Студът я бе вкочанил до такава степен, че крайниците й бяха станали напълно безчувствени. Изтощението и началните степени на премръзването я бяха превърнали в зомби, в апатично, отпуснато и вяло същество, което само се влачеше механично напред без никаква ясна идея накъде отива. В момента единственото, което й бе останало, беше инстинктът, а инстинктът я караше да оцелее.

Бе изгубила бройката на дните от напускането на пещерата, където се бяха подслонили с Тейн, Асара и Мамак. Пет? Шест? Определено не беше минала цяла седмица! Една ужасна седмица, прекарана в тази забравена от боговете пустош, умираща от глад, изплашена и съвсем сама. Всяка нощ тя се сгушваше и трепереше в някоя дупка, а всеки ден й носеше разочарование и ужас. Докато се провираше напред, потръпваше при всеки звук, надявайки се, че онова, което го издава, ще се окаже нещо, което тя да може да хване и изяде, а не нещо, което би хванало и изяло нея.

Колко ли изпитания още й бе приготвил Оча?

Докато беше в пещерата, всеки път, когато затвореше очи, й се явяваше един и същи сън. В него тя виждаше един глиган и нищо друго. Беше много голям — древната му кожа бе покрита с брадавици, а нащърбените му бивни бяха пожълтели и масивни. Глиганът не казваше нищо — само заставаше пред нея и започваше да я гледа, ала в животинските му очи се виждаше вечността и тя знаеше, че се взира не в някакъв обикновен звяр, а в пратеник на Оча. Бе поразена от благоговение, изпълнена с болка и изумление, по-силни от всяка медитация, в която можеше да изпадне, някаква необятна тъга, примесена с красота толкова поразяваща, заслепяваща и крехка, че тя не можеше да спре да плаче. В очите на глигана имаше и нещо друго. Печалната му муцуна сякаш очакваше нещо от нея и тъжеше именно защото тя не го правеше; тази печал разкъсваше сърцето й.

Всеки път, когато се събудеше, по бузите й се стичаха сълзи, а тъжното настроение не я оставяше до пладне. Не говореше за това с останалите — те едва ли щяха да разберат. Не че тя разбираше, де. Единствено в онзи момент на кристална яснота, когато тя се бе вторачила в огъня, след като всички бяха заспали, истината й се яви. Оча бе чул клетвите й в Гората на Юна. Тя трябваше да отмъсти за семейството си. Богът нямаше да позволи забавяне или оттегляне — той искаше незабавни действия и силна воля.

И тъй, тя направи единственото нещо, което можеше — взе Маската и се отправи на път в бурята. Макар че вятърът я брулеше и дъждът я обсипваше със студените си стрелички, тя знаеше, че онова, което върши, бе по волята на Императора на боговете.

След това нещата се влошиха.

Цял ден се препъваше под свирепия вятър, проливния дъжд и проблясващите светкавици. Болката от натоварването отначало не й се стори нищо особено, защото знаеше, че има цел пред себе си. Ала скоро тя започна да подкопава решимостта й, зъбите й започнаха да тракат, а кожата й бе надупчена от ледените дъждовни капки. Тя смъкна качулката си още по-ниско над главата и продължи напред, без да вижда накъде се движи, изпълнена с вяра, че Оча ще я напътства.

Как оцеля този първи ден продължаваше да бъде загадка за нея; съществуването й се бе превърнало в кошмар, в който всичко беше против нея, опитваше се да я събори с могъщите пориви на вятъра, бичувайки безмилостно всеки сантиметър от кожата й, който се покажеше навън. Устните й се напукаха, очите й кръвясаха, а нежните й бузи се възпалиха.

Тя си намери една надвиснала скала, под която се сгуши — малка вдлъбнатина в стръмното, напукано лице на планината. Укритието вършеше работа срещу дъжда отгоре, ала водата продължаваше да се стича вътре по склона, а и вятърът виеше необезпокоявано в нишата. По някое време през деня изтрещя гръмотевица и това бе първият проблясък на надеждата за Кайку — тя не вярваше, че ще може да издържи още един ден в тази буря, а знаеше, че каквото и да беше времето, на сутринта трябваше да продължи. Затова се замоли горещо на Паназу гръмотевицата да означава край на бурята.

Изглежда, умората и изтощението надделяха над ужасните условия на убежището й, защото тя успя да заспи. Тази нощ не сънува нищо.

Събуди се от плясъка и ромоленето на вода, а ярката светлина от студеното и ясно небе беше превърнала плоските повърхности на близките камъни в искрящи огледала. Бурята бе отминала.

С големи мъки тя съумя да се измъкне от заслона си и да се изправи под блясъка на единственото око на Нуку. Опита да се протегне и изведнъж изохка, падайки на колене — това беше цената да прекара нощта върху студената скала. Едната й ръка и бедро се бяха схванали ужасно и тя едва можеше да свива пръстите си. Скоро обаче кръвта се върна във вкочанените й крайници и макар че я пронизваха болки къде ли не, изпита вътрешно удовлетворение и благодари на Паназу, задето бе отвърнал на молитвите й.

Тогава отново се изправи и се огледа наоколо. Планините изглеждаха също толкова далечни сега, когато се намираше сред тях, както и когато ги наблюдаваха от Чайм. От по-голямо разстояние огромните им размери ги правеха да изглеждат като обикновени, масивни скални склонове, завършващи със стръмни върхове. Ала след като човек се озовеше сред падините, котловините, клисурите и урвите, които оформяха кожата им, изведнъж биваше погълнат от тяхната вселена и му ставаше трудно да си представи външния свят, където земята беше плоска и в пейзажа не преобладаваха намръщените скали в черно и сиво. Тук перспективата се изкривяваше и навигацията преставаше да бъде толкова лесна, както бе извън планините.

Девойката извади Маската от торбата си и се вгледа в нея. Тя на свой ред се вторачи злобно в момичето — подигравателна, самодоволна усмивка, замръзнала върху червено-черното лице. Заради този предмет беше загинало семейството й. Заради този предмет храмът на Еню бе разрушен, а жреците му — избити. Тя я повъртя в ръцете си и я заразглежда внимателно. Това беше Истинска Маска и ако беше вярно онова, което й бяха казали, щеше да й покаже пътеката към мястото, където бе направена. Скрития манастир, обитаван от Чаросплетниците.

Тя все отлагаше този момент, уплашена от перспективата, за която я беше предупредила Мишани — от малковероятната възможност да се плъзне през пластовете на дървото във владенията на безумието и смъртта. Ала тя бе направила своя избор още когато бе избрала да тръгне сама от пещерата и всяко отлагане само й пречеше.

Времето бе настъпило. Тя я сложи на лицето си.

Ефектът, ако изобщо имаше някакъв ефект, никак не се покриваше с очакванията й. Тя нито умря, нито полудя. Изпита някакво особено чувство — сякаш се отделяше от света, който виждаше през прорязаните отвори за очите, а самата Маска се затопли и като че ли омекна на лицето й, все едно беше някакъв дебел пласт кожа, а не нещо, изработено от дърво. След това се появи всепоглъщащото задоволство, сякаш потъваше в плюшените гънки на разкошно легло. Не след дълго обаче и това усещане отшумя и тя се почувства малко глупаво, задето се бе притеснявала толкова.

Пое отново. Нямаше никаква представа какви точно напътствия да очаква от Маската и за известно време имаше съмнения, че едва ли може да очаква нещо от нея. Тогава си спомни онова, което Кайлин й бе казала — че Маската ще се активира едва когато наближи манастира. Ала колко далеч беше той, и в каква посока? Спокойно можеше да се намира от другата страна на планините!

Поклати глава. Подобни мисли не водеха до нищо добро. Бе тръгнала на това пътешествие заради вярата си, и именно вярата трябваше да я крепи. Момичето вярваше, че Оча няма да я изостави така, след като именно той я бе накарал да тръгне по този път. Ала кой може да знае намеренията на боговете и кои човешки пионки могат да захвърлят или забравят заради прищевките и капризите си?

Положението й през следващите няколко дни прогресивно се влошаваше. Оскъдните й запаси не стигнаха за нищо; по-голямата част от храната беше в торбата на Мамак. Момичето се скиташе все по-нависоко и по-нависоко в планините, без да знае накъде върви, оставила боговете да направляват стъпките й.

От време на време минаваше покрай някои малки Различни създания, често толкова деформирани, че едва пълзяха и можеше да ги хване с голи ръце или да ги премаже с пушката

си. Тя обаче не искаше да яде Различна плът — повдигаше й се само при мисълта за това. Отчаяна до немай къде, реши да опита едни месести корени, подаващи се от пукнатините между камъните край едно поточе, които се превръщаха в жилави, бодливи бурени. От тях й стана лошо и едва не повърна, ала все пак беше някаква храна. Реши да не пробва другите растения, които видя, понеже дърветата и храстите, които избуяваха от тях, изглеждаха засегнати от покварата в земята и тя се боеше да не се отрови. Отчупваше изсъхнали клонки от изкривените дървета и събираше съчки за огън, ала те едва ставаха за огрев; когато с кански усилия успяваше да ги запали, получаваше малко пламъче след близо едночасови усилия, което изобщо не си струваше труда.

На следващия ден месестите корени изчезнаха напълно и тя бе принудена да прекара по-голямата част от деня в търсене на храна, което забави напредъка й. Температурите бяха паднали драстично. Маршрутът й я отвеждаше все по-нагоре в планините, където земята бе покрита със скреж дори и когато грееше слънце. Момичето се уви плътно в кожуха си, ала това едва ли беше някакво препятствие за студа и зъбите й започваха да тракат всеки път, когато останеше неподвижна за повече от няколко минути. Кайку напълни дрехата с трева и някакви друга растителност, каквато успя да открие, опитвайки се по всякакъв начин да запази топлинката.

Теренът ставаше все по-стръмен и вече трябваше да се катери. На два пъти избягна смъртта само поради чист късмет, когато инстинктът я предупреждаваше, че камъкът, за който се е хванала, е нестабилен, или че издатината, на която е стъпила, всеки момент ще се продъни. Друг път се изтръпваше от страх от големите, космати човекоподобни създания, които минаваха покрай нея нея, или се открояваха на хоризонта, застанали на някой далечен хребет. Различните излизаха нощем, когато тя зъзнеше в хралупи или скални цепнатини, в които се беше сгушила; ала като по чудо, въпреки че наоколо гъмжеше от тях, не се срещна с никой от тях на по-близко разстояние. Неясните им силуети блуждаеха в далечината, дебнеха в сенките или се прокрадваха в котловините. Гнусоврани прелитаха над главата й от време на време, но като че ли не проявяваха интерес към препъващата се фигура под тях. Навярно знаеха целта й и я оставяха да продължи.

„Това е моето изпитание“, повтаряше си тя отново и отново — своеобразна мантра, която я караше да продължава да поставя единия си крак пред другия. „Това е моето изпитание.“ Обаче по някое време съзнанието й се разсейваше и мантрата се връщаше променена при нея. „Това е всичко, което заслужавам. Това е всичко, което заслужавам.“

И тя се сещаше за истинската причина, поради която бе излязла сама в бурята през онази нощ. Гладът и изтощението бяха прогонили хаоса от главата й. Тук, въпреки че бе плувнала в пот, вонеше и се чувстваше като животно, а не като жена, въпреки че бе ровила в калта за противни корени, с които да намали малко болката в стомаха си, Кайку бе открила просветлението и себепознанието.

Тя се ненавиждаше.

„Аз съм Различна“, помисли си девойката. „И ще си платя за това, и пак ще си платя, докато дългът ми не се изчисти.“

Тогава се разрази виелицата — изникна изневиделица и я завари напълно неподготвена. Нямаше къде да се скрие от бурята, нито пък можеше да се надява на някакво забавяне, през което да успее да си намери подслон. Тя почувства как студът прониква до мозъка на костите й, устните й посиняха, смуглата й кожа пребледня, а схванатите й мускули я караха да вие от болка. Миниатюрни ледени кристалчета се забиваха в миглите й, проникнали през очните прорези на Маската. Девойката трепереше неконтролируемо, все едно имаше гърчове. Подобно време би били изпитание дори за най-опитния планинар, а Кайку бе умряла от глад, беше изтощена и нямаше необходимата екипировка. Скоро студът започна да се просмуква постепенно в тялото й и тя усети тежестта на съня, който я притискаше надолу, опитваше се да я събори на земята, да притъпи съзнанието й…

„Ако заспя, ще умра“, каза си момичето и някаква незнайна сила вътре в нея я накара да продължи, движена единствено от силата на волята си. Имаше нещо, което трябваше да стори, нещо, което бе предназначена да… нещо… нещо…

Тогава се появи светлината. Момичето примигна невярващо. Имаше огън, който гореше в някаква пещера, ярък и изпълнен с топлина. Без да я е грижа за опасностите, лишена от каквито и да е мисли, тя се заклатушка към укритието, знаейки само, че топлината означава живот. Пушката й, която продължаваше да използва като тояга, на която да се подпира, все още се поклащаше във вкочанената й ръка, оставяйки диря в снега зад нея. До носа й достигна опияняващата миризма на готвено месо и гладът ускори крачките й. На последните няколко метра се подхлъзна и залитна, политайки в пещерата сред миниатюрна лавина от сняг около ботушите й.

До огъня седеше нещо — някакъв силует, достатъчно неясен, че съзнанието й да не го забележи в първия момент. Тогава създанието помръдна и в ръката му проблесна дълъг сърп. Кайку не обърна внимание и на това — едва когато до ушите й достигна крясъкът му и тя видя как неведомото същество се хвърля към нея, инстинктът й пое нещата в свои ръце и тя вдигна пушката си, за да се защити. Чу се звън на метал и пушката й потрепери от удара на сърпа в нея; после гърмежа на оръжието, оглушителен от такова близко разстояние, а нещо топло и тежко се стовари върху нея. Те паднаха безмълвно в снега, като Кайку все още бе твърде объркана и потресена от случилото се, за да осъзнае какво се беше случило. Нямаше никаква представа, че оръжието й е заредено.

Останаха да лежат там, а отвратителната миризма на мухъл, отделяща се от съществото, бавно обгръщаше сетивата й.

„Странна работа“, каза си тя.

После усети как течната топлина се разлива по ключиците й, гърлото и надолу по гърдите й. Благословена топлинка! Усещането върна спомена за огъня, към който тя се бе стремяла като към фар. Бавно и постепенно Кайку отмести туловището на създанието, което я беше нападнало, без да се тормози с въпроси какво представляваше то и защо бе спряло да се движи. Девойката пропълзя до огъня и се доближи съвсем близо до пламъците. Горещината изсуши кожата й, разпращайки тръпки на сърбеж по тялото й, но тя остана там достатъчно дълго, за да махне опеченото животно от шиша, преди да се оттегли към по-хладните части на пещерата. Само духовете знаеха какво беше животното, но бе голямо колкото заек. Тя свали Маската. Различна или не, вече не я беше грижа. Момичето стръвно захапа недопеченото месо и кръвта потече надолу по брадичката й, за да се слее с кръвта на съществото, намокрила гърдите и гърлото й, ала преди да измине и половината път, Кайку вече беше заспала — с кръстосани нозе и глава, все още скрита под дебелата качулка.

През следващите няколко дни се събуди на няколко пъти, макар че после не си спомняше нищичко. В задната част на пещерата имаше запас от дърва за огрев, както и една торба с такива благини като хляб, ориз и буркан с вкусни пържени скакалци, резени сушено месо и дори пушена риба. Като същински сомнамбул Кайку ставаше периодично, подтиквана от нуждите на тялото си, които бяха твърде първични, за да безпокоят съзнанието й. Сякаш по чудо огънят продължи да гори, макар че на два пъти дървата му бяха пред привършване и девойката автоматично слагаше нови и нови съчки в него всеки път, когато усетеше, че безценната за нея топлинка намалява. Когато ставаше да яде, механично се довличаше до торбата и започваше да нагъва храната, без да я приготвя по някакъв начин — не режеше нито месото, нито хляба, а просто отхапваше големи парчета от тях, след което отново лягаше да спи.

Най-накрая, когато организмът й си навакса умората, съзнанието й се избистри окончателно и тя осъзна, че е все още жива. Беше нощ — огънят гореше по-слабо, а виелицата бе утихнала. По каменните стени на пещерата танцуваха сенки, раздвижвани от играта на пламъците. Нейде далеч се чуваше протяжният вик на някаква Различна твар, а планинските склонове и котловини усилваха ехото. За известно време тя остана да лежи там, където си беше, опитвайки се да разрови паметта си. Не можеше да прецени нито колко дълго беше спала, нито как бе дошла дотук. Последното нещо, което си спомняше, беше снежната вихрушка.

Тя постави нови дърва в пламъците и благодари на провидението за убежището, с което я беше дарило, ала продължаваше да се чувства объркана. Тогава погледът й попадна върху съществото до входа на пещерата. Озадачена, Кайку се приближи до него. В началото й заприлича на купчина захвърлени парцаливи дрехи в някоя шивачница, ала когато се вгледа по-отблизо, видя, че това всъщност е роба. Тежка, дебела одежда, съшита от множество различни кожи и материали, без никакво чувство за ред или симетрия. Тя побутна трупа с ботуша си и го завъртя по гръб.

Робата наистина беше тежка, с качулка, която изглеждаше прекалено голяма и сякаш заплашваше да погълне напълно лицето, което пазеше от студа. Това обаче не беше лице — беше Маска. Безизразната й, странна физиономия бе боядисана в бяло, веждите й бяха извити като че ли от любопитство, имаше издълбан нос, но не и уста. Дясната й страна — от бузата до брадичката — беше осеяна с малки дупчици, като тези, които могат да се видят на някои музикални инструменти, без обаче да са подредени по някакъв определен ред. Лявата страна беше напукана и разтрошена от куршума и белият й цвят на слонова кост в момента изглеждаше потъмнял заради пролятата кръв; същото се бе случило и с мъхестата кожа около врата на непознатия, която бе застинала на фъндъци от съсиреците.

Момичето остана загледано във фигурата за известно време, преди да се осмели да махне Маската й. Лицето отдолу бе бледо и неокосмено, с изпъкнали очи, замръзнали изцъклени в смъртта, и тесни, побелели устни. Малко странно на външен вид, ала определено бе лице на човек. На Чаросплетник. Беше убила Чаросплетник.

Дрехата на непознатия изглеждаше топла. Кайку се зае да я смъкне от трупа. Изведнъж почувствала прилив на енергия, като че ли за компенсация на дните на безделие в пещерата, тя заграби сняг в шепите си и изтърка, доколкото можа, кръвта от одеждата, след което я сложи да съхне край огъня.

Когато привърши, бе свалила всички дрехи на трупа — дори мръсните, подгизнали ботуши, които наподобяваха кожата на тюлен — и ги бе поизчистила със сняг, доколкото можеше. Страхът й от студа бе по-голям от отвращението й при евентуалното изпразване на пикочния мехур и черва на мъжа. След като всичко бе простряно край огъня, тя се излегна в пещерата да си почине.

По-късно се преоблече в одеждите на Чаросплетника, натъпквайки собствените си дрехи в торбата. Ботушите и долната риза й прилегнаха по размери, а тежката роба от различни кръпки се оказа извънредно топла. Тя се изпъна удобно, усещайки как започва да се поти от топлината на огъня, доволна от новите си придобивки.

Който и да беше този Чаросплетник, той бе тръгнал нанякъде, когато виелицата се бе разразила. Имаше провизии за няколко дена път и бе успял да събере достатъчно дърва, преди снежната вихрушка да връхлети. Той се бе притаил в пещерата, изчаквайки края на бурята. На предвидливостта на този непознат — както и на обстоятелството, че бе умрял, без да й създаде особени затруднения — Кайку дължеше живота си.

Човекът бе дошъл отнякъде, помисли си момичето. Зачуди се колко ли далеч се намираше това някъде.

Тя се нахрани, наспа се и се събуди заедно със слънцето. Бе настъпил нов ден — земята беше покрита от пресен сняг, а небето бе кристално синьо. Вече беше време да потегля.

Девойката взе Маската на баща си и се загледа в нея, както беше правила много пъти преди. Празният й поглед не даваше никакви отговори. Сложи я на лицето си, ала пак не почувства нищо.

— Не съм свършила още, татко — промърмори на себе си и се отправи отново на път.