Вещицата

Глава 22

— Време беше вие двамата да се появите. Ако се бяхте — забавили още малко, щях да дойда с пушката.

Алана не изглеждаше учудена, че господин Луис ги очаква пред вратата на черквата.

Иън обаче остана изненадан. А следобедният вятър така вилнееше, че се опасяваше да не отвее дребничкия стар човек. Ала нищо в неговия поглед не издаваше слабост. По-скоро — упрек и обвинение. Иън обаче го издържа. Алана беше негова. Прелъсти я честно, а старецът да си се мръщи колкото иска.

Очевидно безразлична към ставащото наоколо, Алана попита:

— Как е котката ми?

Господин Луис се извърна към нея, после сви във фуния осеяните си със старчески петна ръце около устата и се провикна:

— Уиски! Някой е дошъл да те види.

Чу се мяукане; Уиски се появи откъм дърветата и тръгна право към Алана. Докато се приближаваше, пак измяука, а господин Луис обясни:

— Гълчи те. Чуди се къде си била.

Алана взе котката.

— Не исках да я оставям, но заради Дамон…

— Готов съм да заложа на Уиски във всяка битка — увери я господин Луис.

— Дамон няма да създава повече неприятности, — Иън погледна собственически изтънчената жена, прегърнала огромната котка. — Доведи я вкъщи.

Тя му се усмихна, все едно вярваше в способността му да променя и фазите на луната. Приятно му бе да я гледа така усмихната.

— Никой не води Уиски никъде. Ще дойде, ако желае.

Господин Луис се намеси.

— Искаш да се ожениш за Алана, така ли?

— Да.

Старият човек се настани по средата на пейката. Уиски се отскубна от ръцете на Алана и отиде при него. И пасторът, и котката ги наблюдаваха втренчено. Когато господин Луис им направи знак да се приближат, Иън почти очакваше Уиски да стори същото. Вместо това животинката се притисна към фустанелата на пастора и се сви на мъхеста пухкава топка. Примигна два пъти и затвори очи.

Иън подбутна Алана напред, обвил талията й с ръка, и предизвикателно се усмихна.

— Венчай ни!

Господин Луис не му обърна никакво внимание.

— Лейди Алана обясни ли ти какви жертви трябва да направиш, за да станеш съпруг в рода Маклауд?

— Да, да, наясно съм с отговорността да владееш огромно имение. Разбирам също и колко пари ще се наложи да се похарчат…

Алана го прекъсна, сякаш той говореше нелепости.

— Намерих, че е по-добре, ако двамата му кажем, господин Луис.

Иън се извърна и я изгледа вторачено.

— Но ти ми каза всичко!

— О, не. — В погледа й не се четеше по-раншното презрение, но липсваше и появилото се наскоро у нея състрадание. Абсолютно безизразно изрече: — Би било глупаво да споменавам за съюза пред човек, в когото се съмнявам.

Умът му не го побираше. Тя да има тайни от него! От мъжа, с когото се бе любила. Но, от друга страна, това означаваше, че сега вече му има доверие. Беше крайно време!

— Излиза, че не се съмняваш в мен?

— Да.

Искреността бликаше от очите й.

Сигурна е в него! Не се страхува от него, не проявява подозрителност! Почувства победата си така близо, че почти можеше да я вкуси.

Победа — каква сладка дума!

Погали я по бузата и я погледна в очите.

— Тогава не са ми нужни никакви други венчални обети.

— Но все пак ще ги изречете — намеси се господин Луис войнствено.

Алана взе ръката на Иън, целуна пръстите му и се извърна към пастора.

— Не и преди да узнае всичко. До последния момент Иън има правото да се оттегли.

Господин Луис се обади с досада:

— Да, да, така е, но по-добре да не го прави. Вече съм се нагледал на достатъчно неспазени обети от страна на Феърчайлдови.

— Аз не съм като баща си. Не нарушавам дадената дума.

Устните на господин Луис потрепериха.

— Тогава най-добре да ти кажем, за да приключим с тази история, преди слънцето да залезе.

Иън го прие изненадващо добре, помисли си Алана. Закле се да запази всичко чуто в тайна и никога да не го разкрива пред никого. Седна на пейката с котката в скута, а ръката, която галеше Уиски, не трепна нито веднъж, докато с тих, спокоен глас господин Луис му разказваше историята за съюза.

Разбира се, фактът, че Иън бе наполовина воден дух и имаше много спомени от детството си, вероятно помагаше. Сигурно помагаха и магическите му умения — способността му да предизвиква бури или да укротява диви животни. И пръстенът…

Алана леко докосна отпечатъка от овала на камъка върху дланта си. Белегът приличаше на изгоряло място, но не я болеше.

Бе белязана не само от камъка. Иън я беляза с неуморното си преследване, с желанието си и отчаянието си. Копнежът по Фионауей го изгаряше и той бе готов на всичко, за да го притежава. Изпитваше потребност от място, което да нарече свое и именно Фионауей представляваше това място.

Като мъж едва ли си даваше сметка колко много се нуждае от нея.

Господин Луис разсеяно погали котката в скута на Иън.

— Хората гарантират на водните духове безопасност, а в отговор водните духове гарантират продължението на рода Маклауд и осигуряват специалните камъни. — Посочи към пръстена на Иън. — От този тип.

Иън погледна недоумяващо вградения в среброто камък.

— Никога не съм виждал друг като този!

— Те са рядкост и се намират само на голяма дълбочина. От време на време водните духове изнасят по няколко, а Маклауд ги продават тайно. Не можем да позволим да се узнае произходът им. Научи ли го някой алчен човек, ще ни нападнат търсачи на съкровища и ще унищожат бреговете ни.

Иън погледна към Алана, сякаш се нуждаеше от потвърждение на налудничавата история. Тя кимна. Искаше той да слуша, за да знае какво го очаква и да има готовност да поеме бремето си.

Защото само любовта…

Любовта. Какво знаеше Иън за любовта? Не бе обичал никого от години. Едва ли разбираше, че не към земята се стреми, а към нейните хора, към това те да го приемат изцяло, за да се чувства щастлив.

Алана го разбираше. И беше влюбена в него. И щеше да промени неговото невзрачно досега съществуване.

Извърна очи от замисления му поглед и видя как господин Луис й се усмихва. Явно четеше мислите й, както винаги.

После се обърна към Иън.

— Имаш ли някакви въпроси?

Със странна извивка на устните Иън попита:

— Господин Луис, ти си тук отдавна, нали?

Пасторът се поколеба.

— Да.

Иън звучеше напрегнато:

— Познаваш ли водните духове?

— Виждал съм ги…

Алана зяпна. Никога не бе споделял това с нея. Беше я слушал като дете, когато му разказваше за намерението си да плени някой — тогава развеселен я бе насърчавал. Ала я бе оставил с впечатлението, че съществата, които понякога зърваше във водата, са просто тюлени.

— Господин Луис, винаги си твърдял, че водните духове не са видими за човешките очи.

— Така ли? — попита го разсеяно.

С малко неохота се намеси и Иън:

— Знаеше ли… за мен?

— А… — Господин Луис погали брадата си. — Баща ти го е съобщил, така ли?

— Но ти го знаеш. Защото помниш…

Господин Луис едва кимна.

— Познаваше ли майка ми? — настоя Иън. — Познавал ли си я, когато е живяла на земята?

— Да.

Иън се изправи — не го свърташе повече да седи — и сепнатата Уиски тупна на земята.

— А мен знаеше ли?

— Виждал съм те в люлката… А и след това — призна господин Луис

Потресена, Алана прошепна:

— Защо не си ми казал?

Господин Луис я чу. Въпреки вятъра, въпреки океанските вълни, въпреки тихия й глас, той я чу. Вдигна котката и я постави отново върху пейката, а заедно с това отвърна:

— Нима мислиш, момичето ми, че разкривам всичко, което знам? Какъв пастор ще съм, ако разказвам тайните на хората?

— Жива ли е още? — Пръстенът върху ръката на Иън стана от маслиненозелен искрящо син. — Майка ми… жива ли е още?

— Това би означавало да издам нейната тайна. Струва ми се обаче, че ти знаеш отговора.

Иън се запъти към ръба на скалата и се загледа във водата. Слънцето улови синкавите нюанси в тъмните му като нощта коси, а вятърът ги разроши, както Алана копнееше да стори. Никога не бе изглеждал по-странен. И по-самотен.

Тръгна към него.

— Недей! — В тона на господин Луис се прокрадна заповедническа нотка, която тя не посмя да пренебрегне. — Ти ще го излекуваш, но в никакъв случай не бива да го насилваш да бърза.

Иън се извърна — дали пък не го беше чул — и с решителна крачка се върна. Хвана ръката на Алана и напълно сериозно заяви:

— Нищо от чутото не промени решението ми. И се съмнявам, че нещо би успяло.

Вярваше му. Усмихна му се като отдавнашна съпруга, Господин Луис скръсти ръце в скута си и се заклати напред-назад в ритъма на вълните. Шотландският му акцент се прояви още по-силно.

— Във Фионауей имаше един Маклауд далеч преди теб, и, стига да пожелаеш, ще има и след теб, млади Иън.

— Не Маклауд. Ако Алана се омъжи за мен, нашите деца ще бъдат Феърчайлд.

Алана изтръпна.

— Не… съвсем.

В очите на Иън се появи онова сребристо, което тя свързваше с по-силните му емоции.

— Да или не?

— Още отначало — обясни тя, — по традиция мъжете взимат името Маклауд.

— Значи първият Маклауд е бил…

— …жена. Каквато е била и господарката на водните духове.

— Господарката…

Изглеждаше само отчасти удивен. Като че ли от всичко чуто досега, бе позагубил способността да се изненадва.

— Водните духове са съзнавали, че жените пазят дома и затова са по-важните. А Фионауей в края на краищата е именно това и за водните духове, и за хората — дом.

Иън се засмя.

— Значи трябва да се откажа от името Феърчайлд? Да зарежа това, което е позор и окова за духа ми? — Разпери ръце и се засмя на глас. — Приемам името Маклауд, и то с охота. — Поемайки протегнатите й ръце, я вдигна, — Наистина ли допускаше, че това ще се окаже трудност?

Докато я въртеше, тя също се смееше. А после, вече стъпила на земята, му обясни:

— Обикновено то е препъни камъчето за желаещите да си вземат жена от Маклаудови. Най-често бъдещите съпрузи се опасяват да не би това да означава, че не те ще бъдат мъжете вкъщи. Но всички сватби в рода Маклауд, уверявам те, са традиционни и според шотландските закони. Съпругът е начело. Той има право да постъпва както намери за добре и съпругата не може да му попречи.

Нашата женитба ще бъде такава, каквато е била женитбата между майка ми и баща ми.

Мисълта се загнезди в главата й, но той вероятно я долови, защото нежно се обади:

— Тогава ще се постарая да бъда винаги почтен.

Беше доволна, че прие да се омъжи за него. Заради сигурността на хората си. За продължението на рода си. Не беше честно да се лъже — заради самата себе си.

— Добре казано — обади се господин Луис. — Но ако един мъж няма нещо свято, в което да се закълне, аз не придавам особено значение на обетите му. — Предизвикателно изгледа Иън. — Кое е свято за теб, момко?

— Самият аз. — Иън се изсмя горчиво. — Моите цели.

Алана се дръпна шокирана. Сериозно ли говореше? Погледна към храма, който се издигаше тук от вечни времена, и към пастора, който служеше на Бога откакто се помнеше.

— Има сила по-мощна от нас. Никога ли не се молиш?

Иън не излъга.

— Никога.

— Не вярваш ли в Господ?

Леко я отпусна в прегръдките си.

— Вярвам заради теб. Ти си човек. Господ обаче не е за същества като мен.

— Той е над всички нас — обади се господин Луис с усмивка, а белите му зъби просветнаха.

— Но не и за зверовете…

— Особено за зверовете — парира го господин Луис.

Как смееше Иън да говори за себе си по този начин? И защо господин Луис се държеше така, сякаш Иън добре се познава? Обзета от внезапен гняв, дръпна Иън за ризата, за да го накара да я погледне.

— Ти не си звяр!

Ръката му се вдигна — колебливо — и нежно докосна бузата й.

— Ти си единствената, която вярва в това, и аз ти благодаря от сърце.

Дъхът й секна от изражението му. Съзерцаваше я почти с благоговение. Вятърът се плъзна помежду им, ала не ги раздели. Слънцето ги огряваше, но това не обясняваше внезапно обзелата я топлина. У нея се зароди, надежда; надежда, която нямаше нищо общо с Фионауей.

— Е… — Пасторът прочисти гърло и се надигна. — Не съм сигурен доколко у теб няма никаква вяра, млади Иън, независимо от циничните ти твърдения.

Погледът на Алана се задържа върху Иън, после се насочи към господин Луис.

Той вадеше молитвеник от джоба си.

— Е, хайде да ви венчая — тук и сега.

Церемонията бе свята и аскетична. И напълно и изцяло обвързваща. Алана поемаше най-големия риск в живота си. И въпреки това, когато погледнеше Иън, когато се сетеше как безрезервно той прие всички условия около женитбата им, съмненията й се разсейваха. Изрече обета си, без да се колебае. Господин Луис ги обяви за съпруг и съпруга и ги нарече господин и госпожа Иън Маклауд. Иън кимна в израз на съгласие с новото си име. Господин Луис затвори молитвеника. Иън я целуна скромно — едва-едва докосна устните й със своите, — но тя долови обещанието му за още и отправи гореща молитва към небесата да настъпи блаженство и за двамата.

Господин Луис изнесе от черквата тънкия регистър, където вписваше събитията за годината, и ги покани да се подпишат. Той също положи подписа си, за да оформи документа. С това церемонията приключи. Сърцето на Алана трепна от радостно вълнение, че започва едно безкрайно предизвикателство.

— Да се омъжиш на рождения си ден, милейди, си е направо късмет за съюза. Да изберем ли един камък за гадаене през следващата година?

Измъкна напуканата кожена торбичка. Алана затвори очи и бръкна. Измъкна жълтеникаво-кафяв камък.

Господин Луис се загледа в резките по него и усмивката му изчезна.

— О, милейди, направи грешка. Това е моят камък.

Алана отвори очи и зяпна. Пасторът вече го прибираше в джоба си.

— Но, господин Луис!

— Това е привилегията на възрастните. — Господин Луис затвори кожената торбичка. — Сватбата и рожденият ти ден трябва да бъдат вписани в документ, който ще поставим при съкровищата на съюза.

Алана докосна огърлицата от тежки камъни върху шията си. Странно! Не разбираше нищо. Не искаше обаче да прави сцени. Не и днес. Не на сватбения си ден.

Очевидно и Иън не желаеше, защото взе ръката й и подметна небрежно:

— Къде се съхраняват съкровищата на съюза?

— В една пещера край океана.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Ти си ги виждала?

— Аз съм господарката на Фионауей. Аз съм един от двамата пазители на съюза. Виждала съм ги, естествено.

— Кой е другият?

— Господарят на водните духове.

— А той как стига до пещерата? Човешки образ ли придобива?

— Никога не съм го виждала. Той може да доплува…

— Да доплува?

Алана не бе свикнала да я прекъсват, особено с такъв тон.

— Ако помълчиш малко, ще ти обясня.

Устните му едва се раздвижиха.

— Е, какво чакаш?

— Пещерата се намира под морското ниво.

— Под…

— Избрана е, за да е удобна и за водните духове, и за хората. Вътре е сухо и песъчливо, което пречи на едните. Но дори и при отлив входът остава под морското равнище. Тогава аз плувам дотам и с малко късмет излизам, преди водата да придойде.

— А ако нямаш късмет?

Направи гримаса.

— Случи ми се само веднъж. Позабавих се и се наложи да остана. Вътре е тъмно. — Спомни си тази своя ранна грешка и потрепери. — И студено.

— Останала си в подводната пещера? Плувала си сама…

Сграбчи я за раменете.

— Един-единствен път. Бях млада и неразумна. Оттогава не ми се е случвало.

— Значи продължаваш да плуваш в… — Погледна към водата и се изчерви — …този океан? — Произнесе думата океан като ругатня. — За да отидеш да видиш някакъв стар папирус?

— Не. — Опита да го успокои. — Там са съкровищата на съюза. От незапомнени времена. Не се притеснявам за тях. Но веднъж в годината увивам важните документи от селото в намаслени кожи и ги отнасям в пещерата. Скоро, преди първата зимна буря, ще отплувам.

— Защо?

Настойчиво поставеният му въпрос бе на път да изчерпи търпението й. И все пак тя се опита да овладее раздразнението си.

— Защото открай време ги държим там. Заради мародерите.

— Какви мародери?

— Викингите.

Господин Луис ги наблюдаваше с грейнали очи и тихо промълви:

— Викингите са изгаряли неведнъж черквата.

— Било е отдавна — отбеляза Иън. — Няма да ходиш повече там. — Алана се опита да възрази, но той постави ръка върху устата и. — Може да ти се схване крайник. Може да те хвърли вълна.

Отблъсна ръката му.

— Никога не…

— Недей да спориш. Като си помисля… — Пое си дълбоко въздух — точно така беше направил, когато й разказваше как едва не се бе удавил. — Вече не мога да плувам — промълви накрая той. — Няма да има кой да те спаси.

— Не ми трябва някой да ме спасява. — Постави ръка на сърцето му и усети как лудо бие. Наистина се тревожеше. Но трябваше да я разбере. — Иън, аз съм добра плувкиня. Спускам се с началото на отлива и се връщам възможно най-бързо. Излишно е да се притесняваш.

Не я слушаше; разбираше го по стиснатите му устни и зъби.

— Каза, че нашата женитба е традиционна — заяви той. Начело съм аз. Добре. Първото ми изискване е ти да стоиш на сушата.

Алана рязко се извърна, за да не го гледа. Нима я беше омагьосал? Та нали той имаше способността да командва бурите?

Но ако е омагьосана, защо разсъждава така ясно? Защо изпитва съмнения и страх? Не, Иън няма да я промени. Може да го обича, и то дълбоко, но Фионауей винаги ще стои на първо място. Така трябва да бъде. Беше се заклела да бъде така.

Погледна го и заяви:

— Иън, камъните… Водните духове поставят камъните в пещерата.

— Разполагам с достатъчно пари. Печеля достатъчно пари, за да поддържам Фионауей. Печеленето на пари вероятно не е достатъчно изискано за аристократичната ти кръв, милейди…

Разгорещено го прекъсна:

— Добрите шотландци не презират парите, изкарани с честен труд!

— …но съм в състояние да направя всичко, което се изисква от мен. Не са ни нужни проклетите камъни.

Тя си помисли за Армстронг, тръгнал за Единбург да продаде камъните. Дали вече се връща? Дали Ели го следва?

— Но това е част от съюза. Важна тайна.

Дори Иън да се бе трогнал, не му пролича. Вместо това попита:

— Кой те научи да плуваш? Кой те научи как да намериш пещерата?

— Мама…

— И това ли е традиция за рода Маклауд? Един ден ние също ще имаме дъщеря, но тя няма да рискува живота си. — Тикна пръстена си под носа й, — Заради някакъв камък.

Гневно го свали. Алана нададе вик.

— Просто камък. Хубав камък. — Гняв и още нещо гореше в очите на Иън, докато подмяташе камъка в ръката си.

— Не струва колкото живота ти.

Отиде до ръба на скалата и го запокити в океана, който толкова мразеше.

Деца, родени от съюза на воден дух с човек, са хубави, привлекателни, със силни крайници и мускули; благословени са с магични таланти, сребро и скъпоценни камъни.

И въпреки това понякога мъката ги завладява изцяло. Те са същества, разкъсвани между земята и водата, между животните и хората. Не се вписват никъде. По петите като хрътка ги преследва страхът да не им с присмеят, да не ги отблъснат. Понякога им се струва че опиянение, а не любов задържа възлюблените им при тях.

Говори се, че те не успяват да открият спокойствие в собствените си сърца, обречени са на нещастия, а онези които най-силно ги обичат, не могат да направят нищо, освен да гледат.