Вещицата

Глава 27

Нямаше намерение да прави подобно признание. Беше преценила, че за Иън би било по-добре първо да се впише в ежедневието на Фионауей. Но сега се съмняваше дали той изобщо щеше да получи тази възможност и искаше по някакъв начин да го утеши за загубата му. Фразата сама се изплъзна от устата й и увисна помежду им като примка.

Иън не се опита да я убеди, че всъщност тя не го обича. Не отрони и дума. Просто я отведе в леглото. Съблече я. Огледа всеки сантиметър от тялото й като нещо свято. Откачи огърлицата й. Обсипа шията й с целувки. После я люби бавно и нежно. Предизвика такъв водовъртеж от страсти, че тя издаваше единствено звуци на наслада.

Сега, прилепила се към него, бе обгърнала кръста му с ръце.

— Съпруже, не би ли искал да хапнеш нещо? Нали помниш, че така и не закусихме?

Иън мълчаливо съзерцаваше колибата на вещицата. Светкавиците все още раздираха тъмнината.

— Не си ли гладен? — Целуна го по рамото. — Добре. Имам по-велики планове за теб.

Продължаваше да не отронва и дума. Несъмнено бе отдаден на дълбок размисъл. Никога не бе виждала толкова вглъбен човек.

— Не си ли любопитен да узнаеш какви са?

— Кои?

Звучеше малко дрезгаво и замаяно.

— Плановете ми.

Прокара палец по гърба му. Опитваше се да го отпусне.

Когато стигна основата на гръбнака, той изръмжа и с протегна.

— Плановете?

Усмихна се на тръпката, която премина през мускулите под ръката й, седна и разтърси коси.

— Аз ще те обръсна.

Надигна се, прекрачи го и слезе от леглото. Отиде при големия куфар, затършува и накрая измъкна един халат. Гледаше гладно. Но и някак отчуждено.

— Обръсни ме.

Усмихна му се.

— Малко топла вода, остър бръснач и най-после ще видя цялото лице на своя съпруг.

— Разбира се. Обръсни ме. — Звучеше малко по-оживен. Надигна се и се подпря на лакти. — Открила си по-добър начин да се отървеш от нежелания съпруг, вместо да прибягваш до анулиране на брака.

Враждебността му я стресна. Алана примигна.

— Какво искащ да кажеш?

— Защо просто не си признаеш, че искаш да ми прережеш гърлото?

Циничната му забележка я разгневи и докато се стараеше да се овладее, й се прииска тя да притежава способността да се изразява посредством светкавици и гръмотевици. Вместо това се налагаше да се задоволи с думи. С ръце на хълбоците се загледа в потъналия в сенките мъж.

— И защо ми е притрябвало да ти прерязвам гърлото?

— Защото ти струвах Фионауей.

— Фионауей. Фионауей…

Тя си мислеше за обзелите го бурни емоции, а на него от главата му не излизаха обширните й земи.

Затършува из куфара и извади кадифената роба. Нефритеният й цвят подчертаваше тена на лицето и косите й. В момента обаче искаше просто да се покрие й затова я навлече.

— Значи прибързах, като отхвърлих предложеното от Едуин разрешение, така ли?

Иън застина.

Тя напипа коланчето и го стегна на кръста.

— Вероятно ти желаеш анулиране на брака ни — продължаваше Алана.

Обвинението й увисна във въздуха и Иън бавно се надигна, за да го поеме, С високия си ръст той буквално изпълни малката стаичка. Проблясванията на светкавиците се отразяваха със сребристо искрене в тъмните му като нощта коси. Цялото му тяло блестеше — нещо средно между разтопена стомана и полиран бронз. Загадъчните му очи улавяха светлината на свещта.

— Представа нямам за какво говориш, но аз не желая никакво анулиране.

Хванала краищата на кадифения колан, тя попита:

— Макар че вече не притежавам онова, което ти искаш?

— А аз какво искам?

— Фионауей.

Стисна зъби и пристъпи към нея.

— Нали няма да изопачиш нещата така, та да излезе, че си се разделила с мен, за да ми направиш услуга?

Преглътна и завърза още един възел на коланчето.

— Никога не си го крил. Винаги съм знаела колко много искаш Фионауей.

— Не, милейди. — Тонът му стана подигравателен. — Обвиняваш ме за твоето падение.

Този път тя пристъпи към него, съвсем близо. Внимателно започна да го изучава. Очите му бяха изгубили тайнствеността си. Бяха просто разярени и обидени. Той не можеше да очаква тя да се държи по-различно от всички останали, които до този момент го бяха наранявали.

Сърцето й се свиваше заради неговата мъка, но същевременно искрицата надежда у нея се разгаряше.

— Искам да си щастлив, а знам, че не можеш без… Ти искаш имението. Ако държиш на анулиране, няма да те спра.

— Каква актриса! Нямаш равна на себе си. — Обърна й гръб. — За малко да ме убедиш.

Вдигна панталоните си, нахлузи ги ядосано и погледна към прозореца.

Искаше да си тръгне. Като див звяр искаше да избяга от нея и от цялата ситуация. Вятърът обаче продължаваше да фучи и дъждът се лееше. Закрачи напред-назад. Светкавиците озаряваха небесата, а кепенците протракваха.

Бурята, предизвикана от самия него, го държеше като в капан. Тук. При нея. И сигурно не само заради загубата на земите сега кръстосваше и ръмжеше така. Тя трябваше да разбере.

— Седни — посочи му пейката.

С вирната глава и разширени ноздри, той я изгледа свирепо.

— Не ставай толкова драматичен! — Видя го как се изчервява. Вдигна върху масата кофата, наполовина пълна с вода, и потопи в нея ленената кърпа. Изцеди я и ласкаво попита: — Ако обещая да не ти прережа гърлото, ще седнеш ли?

— По дяволите, как само ме дразниш!

Тръшна се върху пейката с цялата си тежест — тя се разклати и едва не се преобърна. Наложи се да я задържи с ръка. Облегна лакти на масата, придавайки си съвършено спокоен вид.

— Не желая да те дразня. — Докато говореше, Алана държеше кърпата над пламъка на свещта, за да я затопли. Когато започна да й пари, наведе главата му назад и я омота около лицето му, Той трепна и яростно изруга, но тя я притисна още по-плътно. — Сега! — Притисна бедрата му с колене, за да му попречи да мърда. — Винаги ли, когато някоя от жените ти обяви, че те обича, си толкова несговорчив?

Отблъсна ръцете й.

— Жените ми ли? — Смехът му изтрещя като гръмотевица. — Аз нямам жени!

— Тогава любовниците ти. Когато ти кажат, че те обичат, винаги ли побягваш?

— Няма да обсъждам това с теб. — Кърпата започна да се смъква от лицето му и той я задържа. После, сякаш търпението му се изчерпа, стана. — Какво те кара да мислиш, че искам да избягам?

Алана едва не се усмихна, но се овладя.

— Женската ми интуиция.

Настани се отново до масата и обгърна плътно лицето си с кърпата. Приглушено уточни:

— Никоя никога не ми го е казвала досега.

— Не, разбира се. — Открито му се подиграваше. Разгъна друга чиста кърпа и я завърза около врата му. Потърси из куфара бръснача. Междувременно подметна: — Заради лицето ти, с което приличаш на Божи пратеник на земята, и заради неотразимия ти чар всичките ми прислужнички въздишат по теб, а ти твърдиш, че никоя жена досега не ти е казвала, че те обича. Придърпай и другата кофа, ако обичаш.

— По дяволите! Да, прислужничките ме харесват. Постарах се за това. Старая се да накарам всички хора да ме харесват. — С блеснали очи я наблюдаваше как уверено остри бръснача. — Твърдо бях решил да се справя и с ролята си на господар на имението. Но жените… Не… Жените не ме обичат.

Алана провери острието с палец, а после — видимо доволна — постави бръснача на масата.

— Значи до вчера си бил девственик?

— Жените ме желаят. Заради парите ми. Или защото ме смятат за опасен и те търсят неповторимата тръпка. Да не съм се представил незадоволително?

— Любенето ти, както добре знаеш, е зашеметяващо. — Наведе се към него и го целуна по устните. — Но ако и аз наистина съм първата, която те обича… Е, тогава разбирам защо си смутен.

Задържа я с ръка на гърба и. Мускулите й трептяха под дланта му и той се наслади на движението.

— Защо смяташ, че съм смутен?

— Просто не обичаш хората да се приближават прекалено много до теб.

Рязко отмести ръката си. От детството му никой не успял да проникне зад тайнствената му фасада. А това момиче беше разбрало страховете и безпокойството му

— Май и в теб тече кръв на воден дух. — Гръмотевица изтрещя и разтърси колибата. Изчака я да заглъхне Как иначе ще виждаш чувствата?

— Едва ли повече от няколко капчици. — Разпени сапуна по дланите си и намаза брадата му. Вдигна бръснача.

— Наведи си главата назад. — Подчини й се и тя приближи острието до адамовата му ябълка. — Готов ли си?

Ако се наведеше още малко, щеше да надзърне в деколтето й. И да е напълно готов.

— Иън, наистина нямам намерение да ти прерязвам гърлото.

Не, разбира се. Алана никога не би избрала лесния път; нито би му позволила той да поеме по него. Щеше да продължи този разговор, докато той избяга, полудее или… докато не й повярва, че го обича.

Смееше ли да й повярва?

С плавно движение свали част от мустаците — за негова изненада, — без да го нарани. Внимателно избърса пяната от острието и продължи. След първите напрегнати мигове си даде сметка, че го прави много умело.. Изключително умело.

— По-добра си от моя камериер!

— Навремето бръснех баща си. Нямаше вяра на никой друг. Из Фионауей се навъртаха прекалено много хора, които биха искали да го видят мъртъв. А моето чувство за дълг било толкова силно, че никога нямало да му прережа гърлото. — Взе чиста кърпа и избърса лицето му, — За съжаление се оказа прав.

Не издържаше повече. Трябваше да знае.

— Защо не ми се сърдиш? Заради мен загуби Фионауей!

— Вината си е моя. Не научих всички подробности около произхода ти.

— И как го допусна, след като си толкова стриктна?

Очакваше отговора й със затаен дъх.

— Вероятно не ме е интересувало. — Избърса нежно врата му и отново хвана бръснача. — Докато бях вещица, ти се грижеше добре за Фионауей. Разбра коя съм, но не направи опит да ме убиеш. Вместо това предложи да се ожениш за мен. Не ме убеждаваше в безумната си любов. Каза ми истината. Искаше Фионауей не заради богатството му от морски опали, а защото го чувстваш като свой дом. — Отново насапуниса ръце и този път натри бузите му. — Ти си добър мъж, Иън Маклауд.

— А ти си възпитана доста строго, Алана, щом възприемаш решението ми да се оженя за теб, а не да те убия, за проява на благородство.

Трапчинката й сякаш му намигна, когато му се усмихна.

— Има такива, които не биха се поколебали, стига да знаеха къде да ме намерят.

Все още не можеше да проумее откъде извира доверието й в него.

Сякаш прочела мислите му, тя се облегна на рамото му и повтори:

— Обичам те!

Думите го прорязаха.

— Невъзможно е да обичаш един осакатен мъж.

Със свободната си ръка тя приглади назад косите му и се загледа в очите му.

— Ти не си такъв. Ако бях суетна, щях да разтръбя на света, че съм се омъжила за най-привлекателния мъж в цяла Шотландия.

Все така с отметната назад глава той се съсредоточи в чертите на лицето й. Луничките се разпиляваха около носа, а широката чувствена уста или се усмихваше, или се мусеше, или — като сега — бе решително стисната. За Алана емоциите бяха най-добрата страна на живота. Завиждаше й за тази наивност. Но както знаеше, че не би понесъл тя да претърси и разкрие всички тъмни ъгълчета на душата му, така знаеше, че трябва да я предупреди.

— Не виждаш белезите, не виждаш недъзите. Не ме обичаш. Влюбена си в една илюзия.

Засмя се. Като тъмно предупреждение.

— О, Иън, нима си въобразяваш, че не разбирам в кого съм влюбена?

С върха на пръста си извърна главата му. Дочу бръснещия звук на острието и още една част от лицето му се оголи. Слънцето щеше да опали кожата му. Вятърът щеше да я обрули и постепенно щеше да загрубее. Де да можеше по същия начин да закали и духа си.

— В сравнение с теб съм млада-зелена. Не споря. Но това съвсем не означава, че ти знаеш всичко, а аз — нищо. — Наведе се напред и опря буза в неговата, леко тананикайки от задоволство. — Всъщност… — Дъхът й докосна ухото му. — …става ли въпрос за любов, аз съм по-наясно от теб.

— Нима? Да не би това да означава, че на много мъж си признавала любовта си?

Засегната, Алана се изправи.

— Разбирам защо се тревожиш да не ти прережа гърлото. — Поразтвори предниците на робата си и продължи: — Не ставай глупав. Няма никакви мъже. До появата ти не гледах с особено добро око на тях. Любовта не е само това което става между мъжете и жените.

— Така ли?

В момента, с прикован към бедрата й поглед, бе готов да се закълне, че любовта е точно това.

Постави коляно върху бедрото му. Ароматът й го опияняваше. Неспокойното отъркване на тялото й в неговото го изпълваше с доволство. Вятърът навън виеше, но вътре бе уютно и топло, а гърдите й бяха достатъчно близо, за да го докосне с устни. Изчака трепетно да отгърне и горната част на робата си.

— Стисни устни! Искам да направя брадичката ти.

— Да направиш брадичката ми?!

— Да я обръсна. Искам да я обръсна. Хайде, стисни устни. — Той се подчини и видя как тя несъзнателно го имитира.

След малко се обади и думите й прозвучаха странно.

— Обичам Фионауей. Обичам хората си. Обичам котката си. — Направи жест към заспалата на черджето Уиски. — Преди много време обичах и мама. Винаги ми казваше как да постъпя. Мъмреше ме или ме принуждаваше да поема отговорността си; присмиваше ми се, когато се съпротивлявах. — Направи гримаса. — И въпреки това я обичах.

— Защо?

— Имаш трапчинка на брадата — отбеляза тя ни в клин, ни в ръкав. — Според мен можеш да минеш за най-привлекателния англичанин на света.

— О, такъв съм. Поне така твърдяха жените.

— Да ти оставя ли мустаци?

— По-добре да го видиш цялото. — Хрумна му, че ако тя успее да обръсне деликатния контур на горната устна, става съвсем безпредметно да си търси камериер. — Как може да си обичала майка си, щом е била такава?

— Какво значи „как“? Обичах я, защото тя ме обичаше. Беше я грижа какво правя. Така че не ми разправяй, че не знам какво е това любов. По-скоро ти няма да я различиш, дори да ти се изправи пред очите.

Наведе се и леко го ухапа по рамото.

Потрепери и посегна да я вземе в прегръдките си, а тя се засмя и го погледна с очакване. Усещаше топлината й и се чувстваше по-жизнен откогато и да било. Вкопчваше се в нея с отчаяната надежда един ден да сгрее сърцето му.

— Не мога да отвърна на обичта ти…

— Ами… Вероятно… Поне не сега… — Гърдите й се надигнаха и спуснаха в ритъма на въздишката. Плъзна бръснача по другата му буза. Докато отстраняваше мустаците му, отбеляза: — Но не си в състояние да смажеш надеждите ми.

Изглежда вярваше, че обича ли го достатъчно, рано или късно и той ще отвърне на емоциите й. Но всичките тези години в самотно скитане…

— Аз не съм добър човек.

Алана отметна глава и се изсмя жизнерадостно, — нямаше начин да не забележи изящната извивка на шията й и да не долови аромата й. Зачуди се как тази жена успяваше да създаде чувственост с едно бръснене и един оживен спор.

— О, Иън, бих казала, че си изключително добър човек.

— Предизвикателна жена!

Все така усмихната, тя се насочи към горната му устна и с деликатно докосване премахна всички остатъци от мустаците. Избърса пяната, отдръпна се и огледа работата си.

— О-о-о-о… — Звукът издаваше възхищение. Изкушението надви и ръката й се плъзна по лицето му — позадържа се върху бузата, проследи извивката на скулите и спря на брадичката. — Прав си. Ти си най-привлекателният англичанин. — Дръпна кърпата от врата му, наведе се и устните и се озоваха съвсем близо до неговите. — Въпросът е, че щях да се омъжа за теб… независимо от вида ти.

— Нима?

Обгърна я с ръце. Бръсначът издрънча.

— О, да!

Претегли думите й и прецени, че са искрени. Говореше истината. Вероятно не цялата, но достатъчно, за да предизвика признанието:

— Винаги съм смятал, че ако обичам някого, ще съм в състояние да направя магия.

— Твоите магии окъпаха Фионауей. — Целуна го леко, а после отърка устни в неговите. — Харесваш ми без брада.

— Радвам се. — Разтвори робата й и огледа тялото, върху което имаше претенции. — Аз пък току-що открих колко много обичам да ме бръснат.

Алана рязко се дръпна. Той я пусна, озадачен защо не го прегърна. Дали я обиди? Отново ли бе станала стеснителна? Или капризна? Оказа се, че не. Беше се отдръпнала само за да развърже двойния възел на коланчето и да остави робата й да се свлече на пода.

Не се налагаше да я взема, настоява, съблазнява. Сама му се предлагаше.

Истински негодник! От най-лошите типове сред издънките на рода Феърчайлд! Но трябваше да я притежава. Беше се разкрил пред нея, а тя — като магическо огледало — му връщаше променен образ. По-добър.

Реши този път той да подържи огледалото пред нея — искаше да й покаже какво въздействие оказва тя върху него и това най-важното — защо. С трепереща ръка погали извивката на бедрото й и промълви:

— Ако обичам някого, мога да направя нещо повече от това да предизвикам буря. Мога да направя истинска магия.

Отново проблесна светкавица. Иън вдигна ръце. В този миг изтрещя и гръмотевица. Електричество пробяга по нервите му, докато деликатно галеше кожата й.

Алана отметна назад глава и простена:

— Да… Магия…

Не можа да не й признае нещо, което винаги бе таил в сърцето си.

— Ако обичам някого, ще накарам новата луна да засияе като при пълнолуние. Ще успокоя вълните във ветровита нощ. Ще загладя океана като стъкло.

— Кой знае защо… — наклони главата му назад с леко подръпване за косата — …ти вярвам.

Взе ръката й и я доближи до устните си, прошепвайки:

— Ако обичах някого, това щеше да си ти!

Лезли протегна крака към камината. Отново бяха подпухнали. Приличаше на бухнало тесто. Натиснеше ли, пръстът му потъваше и трябваше да чака дълго, за да изчезне вдлъбнатината. Сега обаче щеше да се оправи. Подготви всичко; оставаше само да пристъпи към действие — преди времето му да е изтекло. Изведнъж самоуверено обяви:

— Започваме да търсим опалите веднага!

Едуин едва вдигна глава от счетоводните книги на Фионауей.

— Ще трябват миньори. Селяните във Фионауей няма да различат жилата дори тя да им извади очите.

Лезли примигна.

— Няма значение. Хващат кирките и раздробяват цялата брегова ивица.

— А ако не желая тя да бъде раздробена. — Едуин обърна бавно една страница.

Лезли надигна глава и го изгледа злобно.

— Ще правиш както ти наредя.

— Защо? — Сините очи на рода Маклауд, така сходни с тези на Алана, го гледаха, без да трепнат. — Сега, след сватбата на Алана, след като тя изобщо не е тук, вече не си опекун. Не ти ще командваш.

Този глупак го предизвикваше — него, който задвижи всичко! Лезли се постара да си поеме дълбоко въздух, за да потисне вика, който напираше в отговор, но гърдите му се оказаха прекалено задръстени. Затова се задоволи с вбесено просъскване:

— Така ли ми се отплащаш за всичко, което направих за теб?

— Просто ми съобщи за извънбрачния си син. Това беше достатъчно, за да пипна Фионауей. Оценявам го. — Едуин отгърна следващата страница и се намръщи. — Пък и като гледам тези цифри, бих казал, че вече си си получил възнаграждението. Профукал си всеки грош, припечелен от Фионауей.

Лезли изсумтя. Сякаш неговото разточителство имаше някакво значение. Та той е английски аристократ.

— Разполагаш с два камъка. Продай ги.

— Възнамерявам… за да наема миньори, които да свършат работата както трябва. — Едуин затвори книгата и се изправи. — Сега аз съм господарят на Фионауей и ако ти е останал поне малко здрав разум, не би го забравил.

Лезли се засмя, без да обръща внимание на тежестта дълбоко в гърдите си. Този млад никаквец смяташе да го надхитри! Е, никой не беше успял досега, като се изключи една жена.

— Ако ти имаш малко здрав разум, ще постъпиш както аз ти казвам.

Тонът заинтригува Едуин и той се обърна.

— Защо?

— Защото, пиленцето ми… — Господи, колко се наслаждаваше Лезли на този момент, — …аз сключих пробен брак с майката на Иън. Всъщност той не е незаконороден.

Също като лъкатушната линия на змията, злото се вие по потока на живота и отнема всяка надежда. Злото се храни от самото себе си, от страха и лудостта.

Магията също се просмуква навсякъде. Човек я вижда в дъгата, чува я в крясъка на гарвана, усеща вкуса й в най-простата яхния. Ала — точно като злото — магията създава хаос. Всеки път, когато се прибягва до нея, тя действа като хвърлен в езерото камък: появилите се вълни се устремяват към брега и засягат живота на всекиго.

Злото унищожава. Магията мами.

Какво умение на сътворените от Бог същества може да балансира тези могъщи сили?