Вещицата

Глава 9

Ръце. Ръце отмятаха косите от лицето й. Обгръщаха я с вълшебна копринена топлина, докато гръмотевиците трещяха, а светкавиците пронизваха ярко небето. Едната ръка беше запушила ухото й, когато беше трепнала от разразилата се буря. Другото й ухо долавяше стабилния ритъм на силно сърце, неподвластно на яростните природни стихии.

Ръце докосваха устните й, простенеше ли, ужасена от чудовището, което смущаваше съня й. Ръце насочваха брадичката й, за да се посипят целувки по устните, после я хванаха по-здраво и нещо — топло и влажно — премина по зъбите й. Ту влизаше, ту излизаше — същинско перце, подмятано от вятъра.

Всяко погалване на тези силни ръце я даряваше с увереност, помощ, утеха, успокоение. Заличаваше спомените й, предизвикваше непознати реакции, доставяше й неописуема наслада. Ръцете проследиха лопатките на гърба й, докоснаха гърдите, обгърнаха талията. Свалиха огърлицата. Сновяха от място на място по тялото й. Тя се раздвижи, за да ги насърчи.

И те откликнаха.

Плъзнаха се по шията й и се заровиха в косите. Задържаха главата й неподвижна, за да приеме целувката, която изследваше, питаше, но и отговаряше. После преплетоха пръсти с нейните, Усети тежест и непозната досега смесица от мускули, коси и кадифе.

Дъхът секваше от вещите прегръдки. Тя потрепери и се опита да се освободи, но ръцете я обгръщаха отново и отново.

Толкова дълго живя самотна и изолирана, че всеки допир задоволяваше отдавна потискан глад. После ръцете потърсиха едно скъпоценно място и тя пожела — не, направо закопня — да им го даде.

Плъзнаха се по вътрешната страна на бедрото й и щом доловиха съпротива, я погалиха, засвидетелствайки своето обожание. Тя отстъпи. Предостави им всичко, което търсеха.

За миг спряха върху корема; разрешиха леко къдравите косъмчета между бедрата й и се плъзнаха в топлата влага. Насърчаваха невъздържаната й страст. Предизвикваха я да откликва на дълбокото им проникване. Алана вече хапеше устни, за да сподави смаяните си викове.

Окуражителни нашепвания долетяха от мъжа без лице, нашепвания, прекъсвани от пламенни целувки. Не спираше да милва, гали и провокира тялото й. В един момент способността й да сдържа виковете си я напусна.

Тогава буквално се сля с вятъра, с оглушителния тътен и ослепителните светкавици. Докато прекосяваше облаците, изпита моментна болка. После се сля с бурята. И с Иън…

Алана седна в леглото.

През пролуките на кепенците на източната стена проникваше слънчева светлина и галеше краката й. Примигна — чувстваше се изтощена от невероятна емоция. Сама ли беше?

Плъзна изучаващ поглед по стаята — страхуваше се, да не зърне… кого?

Никой. Стаята изглеждаше както обикновено. Нямаше причина сърцето й да бие така лудо. Нямаше причина да се поти в хладния утринен въздух. Нямаше причина да се чувства така смутена от облеклото си — по-точно от липсата му. Беше гола. При трескавата си фантазия бе изритала завивките настрана. Ръцете й се впиха в кожите и ги придърпаха към раменете като щит срещу… собствените й кошмари.

Беше сънувала… мъж. Мъж, който пленително правеше немислими неща.

Съсредоточи се в мислите си — опасяваше се да не открие по-силна от нея емоция. Но откри любопитство. За пръв път бе напълно готова да сподели убеждението, че не напразно Господ е създал жената с такова уязвимо тяло. Насладата все още течеше във вените й и я омайваше, отпускаше и смущаваше.

Сън? Няма начин да не е било сън. Беше толкова изморена от самота. С всеки изминал ден самоналоженото отшелничество я измъчваше все по-силно; мечтаеше да захвърли маскировката и отново да се превърне в лейди Алана.

Отметна завивките. Погледна се и… ахна. По гърдите и крайниците й имаше драскотини; по бледата й кожа тъмнееха синини. Пръстите й опипаха натъртеното място от вътрешната страна на бедрото. Тогава разбра.

— Хубаво, че докато препусках през гората, не съм си счупила някоя кост.

Котката дори не вдигна глава.

— Било е само сън. Допирът на никой мъж не напомня… коприна. Никой мъж не е в състояние да те утеши само с една целувка и същевременно да предизвика такъв пожар.

Каква илюзия за устни, впити в нейните; устни, които се плъзгат по гърдите, по корема и по-надолу!

А от друга страна, беше толкова истинско — дори в момента тялото й потреперваше. Плътно притисна бедрата си едно към друго — искаше да се освободи от чувството за нещо, което я изпълва. Опита се да се освободи и от представата за допира на силните ръце, обгърнали седалището й.

Ръце. Длани. Какви подробности!

Помнеше всеки детайл — кафяви очи, Осветени от замиращи светкавици; успокояващ мъжки глас, който й нашепва колко е красива и каква наслада изпитва; подрънкване на камъни, докато той ги докосва и ги оставя настрана; тръпки, пробягали по тялото й, докато той смуче гърдите й. Пръстите му галеха ръцете и бедрата й, проникваха в нея и създаваха усещането за влага. После разтвориха краката й, подсказвайки й да го обгърне. Девичата й плът се съпротивляваше. Най-после бе проникнал в нея. Ръцете му бяха отметнали косите от лицето й.

Алана си припомни своето смайване и си пое дълбоко въздух. Всичките й сетива бяха изострени. Заболя я малко. Но в замяна изпита огромна наслада. Искаше й се да помръдне, да извика, да се свие в себе си и да се превърне в девойката, която бе преди. Но спътникът в съня й не го допусна. Тя бе трепнала, извикала и се бе държала като жена в прегръдките на желанията. Като всичките си посестрими бе отдала всичко.

Като майка си бе прегърнала бедствието.

Ядосана отметна завивките.

— Глупачка!

Скочи от леглото и залитна. Сграбчи рамката, за да се задържи, понеже кракът й се огъна. Изпита остра болка, а пред очите й затанцуваха бели светлинни. Все пак се задържа и накуцвайки, стигна до полицата с билки. Избра торбата с упойващи треви. С леко залитане, отиде до прозореца; разтвори кепенците и решително изсипа съдържанието й. Извърна се към стаята и съзря чашата. Последните капки също изхвърчаха през прозореца. После, без да се колебае, изхвърли и самата чаша. Улучвайки пейката, тя издрънча, но не направи Алана по-щастлива.

— Повече никакви отвари! И никакви видения! Натъртена съм и кървя, защото снощи тичах по планинския склон. Сънувах, защото знам, че ще си получа Фионауей обратно. И тогава ще трябва да си избера съпруг, но не такъв като Иън. А плах мъж, който си знае мястото. — Облегна се върху перваза и с вирната брадичка отново огледа стаята. — И няма да ме кара да сънувам.

Очите й обходиха леглото, пейката, масата и сандъка. По челото й се очерта бръчка. С трепереща ръка докосна косите си.

— Готова бях да се закълна, че загубих пешкира… в гората…

Затвори очи. Отвори ги. Пешкирът си стоеше на масата.

Все така накуцвайки, отиде да го вдигне. Опипа го. Беше сух. Значи е бил метнат още през нощта. Не можеше да повярва. Не можеше.

— Може би кърпата си е била с мен през цялото време. Освен ако не са й поникнали крака и сама не е дошла тук… Наистина, странна нощ беше, но се съмнявам… — Претегли пешкира в ръцете си, а после поклати глава. — Отдавна си сама, девойко. Полудяваш. Говориш на котката. Имаш си въображаем любовник…

Слънчевата светлина внезапно помръкна. Извърна се към прозореца. Задаваше се буря.

Тъмен облак. Порой. Светкавици. Гръмотевици. Знаеше какво ще последва и взе мерки.

Бързо напъха сламата, която й служеше за гърбица и посипа косите си с пепел.

— Не е той! Не е възможно да е той! Никой мъж не е в състояние да командва бурите — повтаряше си тя, сякаш с думи можеше да предотврати появата му.

Чу потропване на конски копита, изтича до вратата, отвори я и се взря право в кафявите очи, които напоследък я преследваха.

Иън! Тук! С черен костюм за езда от фин плат. Наистина имаше вид на човек, способен да докарва бури. Но по-добре да не мисли за това сега. А най-добре никога да не мисли за това.

Знаеше как изглежда с разчорлените си сиви коси; знаеше, че пепел покрива лицето й. Притесни се, защото не свари да мацне тук-там и по малко въглен. Не успя и да закрепи добре изкуствения пълнеж под дрехите си, затова се движеше предпазливо. За случаен минувач си беше истинска вещица. Но никога не би допуснала грешката да приеме Иън за случаен минувач.

Разочарован, той я огледа от главата до петите.

— Вещицата на Фионауей в целия си блясък!

— Натрапникът във Фионауей също в целия си блясък. Каква изненада. Влез. Небесата отново се бунтуват. — Сякаш в потвърждение на думите й изтрещяха гръмотевици, а в бързо притъмняващото небе се мярнаха светкавици. — Доведи и коня си. Прекалено хубаво животно е, за да го оставиш вън.

Иън хвърли поглед нагоре и се съгласи.

— Ще го завържа при бараката. Дъждът ще започне едва след няколко минути.

Сякаш да потвърди неговите думи, вятърът утихна и бурята зачака. Объркана, Алана остана на прага, докато Иън се грижеше за Токсин. Беше се надявала конят да отвлече вниманието им с реакциите си. Всяко разсейване би било добре дошло, за да овладее тя нервите и желанията си.

Крачейки към нея, Иън представляваше част от природата. Пешовете на разкопчаното му сако се вееха, извилият се отново вятър разбъркваше диплите на вратовръзката му. Пръстенът му проблясваше. Зъбите му блестяха в лъчезарна усмивка. Приличаше, забеляза тя смаяно, на вълк-единак, за когото е приготвен пир с дванадесет блюда.

В миг на отчаяна храброст Алана понечи да застане пред него и да му забрани да влезе, но здравият й разум надделя. Отстъпи настрана и се приведе по-силно от друг път. Накуцването й сега бе истинско и болезнено. Извърна се, а Иън я последва по петите, без да престава да я изучава с поглед. Ръката му се протегна и стисна силно рамото й. Тя трепна, а той придърпа с крак пейката и я приближи към тях. Далеч не нежната му ръка я принуди да седне.

Самият той преметна крак през пейката и се настани напряко, накланяйки се недвусмислено агресивно напред.

— Е… — Взря се право в очите й. — Как се чувстваш в днешното сияйно утро?

Руменина заля лицето й под пепелта. Връхчетата на ушите й, носът и гърдите й горяха. Несъмнено той не го забелязваше, понеже черните облаци сгъстяваха тъмнината в стаята, но тайнствената му усмивка подсказваше, че е изключително доволен.

— Сияйно утро? — Гласът й дрезгавееше. — Летните бури не са сияйни.

— Роден съм по време на буря. Бурите ме привличат… Или аз ги привличам…

Небесата над колибата изтрещяха в потвърждение на думите му.

— Прекалено многото дъжд през лятото пакости на посевите.

— Ще спре до пладне.

Победена от увереността му, тя се отдръпна, извърна очи от неговите и забеляза ръцете си. В бързината бе забравила да ги маскира. Чистата кожа направо грееше. Смутено ги напъха в широките ръкави.

Иън продължи:

— Искам да поговорим. Чувствам те така близка… Очите й отново се устремиха към него.

— …както никой друг във Фионауей.

През тялото й премина смайваща тръпка. Какво иска да каже? Нима този мъж е в състояние да заповядва на сънищата й?

— Какво чуваш за Алана?.

— Алана? — Задави се. — Говорят, че е… мъртва. Според водните духове…

— Ако водните духове са я откраднали, могат и да я върнат. — Ставаше груб. — Лейди Алана е жива. Знаеш го. И ще се върне веднага щом Лезли умре. За да претендира за земите. И аз ще остана без наследство.

Внезапната му атака я потресе. Налагаше се внимателно да обмисли думите си.

— Но ти имаш попечителството над Фионауей. Как може лейди Алана да си възвърне собствеността?

— Тя е наследницата. Ако реши да се обърне към съда, ще ме изхвърлят без пукнат грош.

Обзе я гняв.

— И ще си присвоят значителна част от парите й.

— Толкова ли са корумпирани съдилищата в Шотландия? — Попита го престорено невинно.

— Съдилищата навсякъде са корумпирани. Съдилищата ме принудиха да приема… — Спря се навреме.

Съдилищата я бяха принудили да приеме Лезли за свой опекун, защото баща й — един от най-неразумните хора, живели някога — го считаше за свой сърдечен приятел и го споменаваше в завещанието си. Съдилищата не оспориха волята му — бащата имал право да посочи опекун на непълнолетната си дъщеря. На възражението й, че след смъртта на майка си фактически тя управлява имението, те й се изсмяха надменно и протегнаха ръка, за да приберат данък наследство.

— Съдилищата се ръководят от мъже, а те винаги вземат страната на събратята си.

— Все пак Алана няма защо да се тревожи. На следващия си рожден ден — на двадесет и първи юли — става пълнолетна.

— Не е много далеч…

Откъде е научил рождената й дата? И как се е досетил за плановете й?

— След този ден Фионауей официално ще бъде нейно. Но както току-що самата ти отбеляза: съдилищата се ръководят от мъже. А те не са склонни да повярват в способностите на една жена да се справи с огромно имение като Фионауей.

Иън изрече на глас опасенията, които тя не смееше да си признае.

— Вчера пристигнаха едни роднини на лейди Алана. Привлякла ги е мълвата за близката смърт на Лезли. По-големият ми даде да разбера, че, след лейди Алана, той е наследник на Фионауей.

— Брайс.

Едва чуто произнесе името. Брайс — неизменно усмихнат, неизменно елегантен, неизменно готов да даде съвет на по-младата си братовчедка. Не го харесваше, вероятно защото — както многократно бе изтъквал Лезли — никак не обичаше да я ръководят. Повечето мъже обаче намираха Брайс за добър, а повечето жени — за привлекателен.

— Да. Казва се Брайс Маклауд. Претендира да е глава на клана.

— Той е земевладелецът.

— Е — възкликна Иън и разпери длани, — значи всичко е ясно. Смятах, че когато баща ми умре, аз ще поема Фионауей, и бях щастлив. Винаги съм мечтал да имам собствен дом. Предвид състоянието на конюшнята, нивите и селяните, имението определено се нуждае от мъжка ръка.

— С Фионауей всичко си е наред!

— Ако някой положи малко грижи, наистина ще се оправи. — Потупа се по гърдите, за да даде да се разбере, че става въпрос за него. — И все пак съдбата на Фионауей се върти около лейди Алана. Не се ли върне тя, Брайс ще ме изхвърли насила. А върне ли се, и поиска ли да ми го отнеме, ще се боря с нея.

— Как?

— Ще настоявам да каже къде е била през последните няколко години. Ще дам да се разбере, че млада жена, която е оцеляла сама през цялото това време, явно се е препитавала със съмнителни методи. И ще подчертая колко е недостойно такава жена да наследи Фионауей. Изрично ще настоявам аз да бъда посочен за неин опекун.

Не се усъмни в думите му. Беше достатъчно безскрупулен да унищожи репутацията й. Разтърка чело, но се сети, че не е поръсила ръката си с пепел и бързо я скри.

— И Брайс би могъл да постъпи така.

— Естествено. Тогава ще се изправим един срещу друг — ще се влачим по съдилища, за да доказваме кой има право да поеме опеката над Фионауей и лейди Алана. Ще се наложи, разбира се, да се пожертва имението, защото съдилищата са мудни и докато се разреши въпросът, няма да има кой да го ръководи.

Алана потрепери.

— И какъв избор има лейди Алана? Според теб, ако тя не се върне, Фионауей ще стане бойно поле. А ако се върне, ще се изправиш срещу нея.

— Само ако реши да ме лиши от наследство. Но има и друг изход. Тя може да се върне и да заеме мястото си… до мен.

— Да се омъжи за представител на рода Феърчайлд? — Беше напълно шокирана, ужасена и… — За теб?

Той кимна.

— Отвратително, знам. Но вече е била предопределена за баща ми, а аз все пак съм по-добрият избор.

По-добрият? Лезли я отвращаваше, но тя съзнаваше, че с него би запазила контрола и над прислужниците, и над себе си. За Иън не беше сигурна, затова стисна ръба на пейката, та чак кокалчетата й побеляха.

— Ласкаеш се.

— Нима? Гарантирам ти, че след брачната ни нощ лейди Алана няма да ме възприема така. — Гласът му напомняше котешко мъркане.

Кожата около устните й настръхна, сякаш целувката, която сънува нощес, е била от мъж с брада. Черна мека брада, оформена прецизно. О, защо този сън я преследваше? Ставаше й все по-горещо и неловко.

— Селяните, рибарите и дори прислужниците са ми разказвали колко се гордее лейди Алана с Фионауей. Склонен съм да им вярвам. Но тя изглежда е преценила, че аз не съм подходящ за него. Затова се промъкна в спалнята ми с нож и се опита да ми пререже гърлото. — Гласът му я галеше. — Каква жена само! Ще бъде непременно моя! Ще я облека в най-хубавите рокли и…

— …и ще я биеш, ако вечерята е прегоряла — прекъсна го тя, за да разруши омаята.

— Е, за подобна дреболия не. — Усмивката му стана по-мека. — Но ако ми измени и доброволно отдаде тялото си на друг…

— А тя ще може ли да те бие, ако ти й измениш?

— Няма да има по-верен от мен. — Отпусна ръка върху рамото й и се загледа в очите й. — Женитбата ще ме обвърже завинаги.

— Думи, думи!

— Нямаш причини да се съмняваш. Не бива да съдиш за всички мъже по твоя… по Лезли Феърчайлд.

— Вероятно си прав. Но все пак се чудя защо ми разказваш всичко това.

— Нали си вещица? Предай й моето послание. — Огледа колибата. — Тук някъде все трябва да имаш някоя кристална топка.

От нахакаността му я засърбяха ръцете.

— А дали ще се окажеш достатъчно силен, за да й възвърнеш земите.

— Радвам се, че повдигаш този въпрос. Отраснах в имението на Феърчайлд и естествено станах толкова корумпиран, колкото и останалите членове на семейството. Преди седем години обаче имах видение — млада жена.

Млада жена? — Беше потресена.

— Всъщност братът на дамата ми помогна да възвърна здравия си разум. Използва… — В погледа му заиграха пламъчета. — …няколко силни удара по главата. Оттогава обиколих света. Работих като търговец. Опознах човешката природа. Не обичам да се хваля — наведе се напред и сниши глас, — но винаги успявам да различа един лъжец.

Алана се опита да преглътне чувството на вина.

— Сериозно?

— Сериозно. Разполагам с капитали. Мога да дам на Фионауей всичко, което заслужава. — Веселието изчезна от лицето му. — Но се уморих, Маб. Уморих се да гледам древни прелести, да срещам странници, да живея в случайни къщи. Да, натрупах цяло състояние, но парите не значат нищо за човек, който никъде не се чувства у дома. Към никое друго място не изпитвам привързаност. Фионауей е последното ми убежище. Ще умра, ако ми го отнемат.

Опита се да възприеме поведението му като спектакъл. Но звучеше така страстно… Блясъкът на поредната светкавица го озари и той заприлича на издялана от камък фигура. В следващия миг обаче магията изчезна. Алана се отърси от тревогата и претегли фактите. Отгледаха я и я образоваха, за да поеме грижата за всекидневните отговорности, свързани с имението. Като всяка добре възпитана девойка. Но застаналият пред очите й мъж щеше да предявява нощ след нощ претенции към нея. Те я плашеха. Силен, млад и енергичен, той контролираше коня си само с мускулите на бедрата си, а хората — със силата на ума си. И това я плашеше. Струваше й се, че като се загледа в него, вече не вижда жестокост, а две преплетени голи тела.

С празни от трепет очи тя кимна.

— Ще го предам на лейди Алана, стига да ми се обади от небесата.

Гледаше я, сякаш четеше всяка нейна мисъл. Колибата изведнъж й се стори гореща, тясна и задушна.

— Познаваш всички, които се трудят в селото и в къщата — обади се той. — Кои си заслужава да се задържат?

В първия момент не го разбра.

— Да се задържат?

— На кои селяни да се даде възможност да обработват нивите си? И кои да останат на работа в къщата?

— Селяните наследяват земите си, а прислугата запазва работните си места според способностите си. И потребностите.

— Способностите — добре. Но според потребностите? Те нямат никакво значение. Важни са моите потребности. Старата Мери само седи в ъгъла и преде. Нищо друго. Направо пречи.

— И какво предлагаш да се направи с нея? — Алана се смая. После побесня.

Иън сви рамене.

— Не нося никаква отговорност за нея. Да върви където иска.

— Да върви… — Трудно й бе да го разбере. — Да върви където иска? Та тя иска да остане във Фионауей! Живяла е там цял живот. Ако напусне, ще умре.

— И без това скоро ще умре. Ха, та старицата трябва да е към шестдесетте. И Роби… Държи някои от най-плодородните площи, а е сакат и няма синове. Земята ще дава повече, ако я обработва друг.

— Но той се осакати, докато служеше при лейди Алана!

— Какво от това.

— След като приемаш земята, налага се да приемеш и отговорностите.

Отново разпери ръце.

— Но аз нямам никаква представа кои отговорности са важни. Не разбирам дали прислужниците не се възползват от мен. Ако имаше кой да ме напътства…

Пръстите й силно стиснаха китките му и тя се наведе напред, взирайки се в него на оскъдната светлина.

— Аз ще те ръководя!

Усети как мускулите под пръстите й се стягат. В същия миг той се освободи, за да сграбчи ръцете й в своите.

— Ти? Та какво знае една стара вещица за управлението на имение? Ех, само ако…

— Само ако какво?

— Само ако лейди Алана се появи отнякъде!

Проблесналата светкавица озари изострените му черти и той погали дланта й с палец.

Объркана от топлината и утехата на допира му, Алана въздъхна и се загледа в преплетените им пръсти. Боже Господи! Нейните ръце! В опит набързо да прикрие грешката си, дръзко заяви:

— Ако Алана се върне и се омъжи за теб, животът ти няма да струва дори бутилка развалено вино.

— Подсказваш ми, че Брайс ще ме убие? Нека само се опита.

— Не. Алана ще те убие!

Зъбите му проблеснаха във весела усмивка.

— Ако Алана се върне и се омъжи за мен, все ще успея да се справя с нея.

Опита се да измъкне длани от неговите, но Иън ги стисна по-силно. После вдигна внимателно красивите й китки към устните си, целуна ги — една по една — и ги постави в скута й. Изправи се, протегна се и ръцете му докоснаха гредите по тавана.

Алана беше напълно хипнотизирана.

С няколко широки крачки той се озова при вратата и я отвори. Свежият ден нахлу вътре.

Надзърна зад широките му рамене и видя новообразуваните локви. От ярката слънчева светлина очите я заболяха. Иън пристъпи навън и подложи длан под стичащите се от стрехата дъждовни капки. В далечината църковната камбана отброи дванадесетия час.

Усмихна се.

— Видя ли? Бурята отмина, както си говорихме. Казах ти, че ще стихне до обяд.

Съюзът бе скрепен чрез най-древния обичай — със свързването на две фамилии.

Така кръвта на водните духове проникна в рода Маклауд. С течение на годините децата почти изцяло заприличаха на хората; вече притежаваха само част от магическите дарби. И те все повече и повече избледняваха. Едва тогава водните духове си дадоха сметка, че хората ще завладеят земята.