Виж Рим и умри

Никога преди в живота си Ноона не е била заобиколена от толкова много хора. Трябва да бяха хиляди. И въпреки това никога не се беше чувствала толкова самотна и изгубена.

Около нея все още бушуваха тези абсурдни и ужасяващи двубои. Оръжия дрънчаха, кръв се лееше, мъже крещяха и ръмжаха, от болка и триумф. А между сражаващите се яздеха отвратителните мъже върху своите гущери и наблюдаваха всичко с черните си очи.

Никога преди Ноона не беше преживявала по-лош кошмар. Пожелаваше си да се събуди. Или поне да може да повярва, че всичко това е само сън.

Но тя беше и си оставаше будна. По-будна дори от всякога преди. Всяко нейно сетиво, изглежда, функционираше с непозната досега чувствителност. Беше в състояние да възприема десетина и повече впечатления едновременно. Страхът й отдавна беше отстъпил място на чистата паника. Тя трепереше и тихо хлипаше, шепнеше безсмислени думи, а сълзите й изглеждаха като врящи, толкова силно пареха в очите и по бузите й.

Маддракс и Аруула бяха изчезнали. А Ларн…?

За известно време Ноона успяваше да наблюдава приятеля си. Едва можеше да го познае! Целият беше в кръв, но съвсем малка част от нея беше от неговата собствена. От тъмната маска, в която се беше превърнало лицето му, кръглите му очи хвърляха бели отблясъци. Държеше се сякаш е загубил и последната частица разум. Като… диво животно.

Ноона си пожелаваше да се махне далеч от този град. Не можеше да си представи, че ще живее тук. Не искаше живот, който започва по такъв начин — с кръв и смърт. И почти си пожелаваше да не е освобождавала Ларн. Тогава никога не би дошла в Роома, а щеше все още да е под сигурната закрила на своята орда, където животът беше прост, но добър. Ала този живот беше отминал.

И ако не внимаваше, тогава и новият й живот щеше веднага да свърши. Защото Ноона все още се намираше точно сред хаоса на битката и мъжете около нея въртяха така безогледно оръжията си, че досега Ноона се отърва от наранявания само благодарение на големия си късмет.

Току-що покрай главата й изсвистя острието на меч и Ноона дори усети движението на въздуха. Продължи да върви със залитане. С надеждата да се измъкне от бъркотията на боя, следваше една посока. Но морето от тела, изглежда, нямаше край, макар Ноона да виждаше къщите около големия площад. Но те като че ли не се приближаваха.

Ноона започна да се моли. С разтреперани устни, но безмълвно. Молеше се горещо на всички богове. Да й помогнат, да й посочат пътя за излизане от този ад…

… и чудото стана. Някой я улови за ръката и каза със спокоен, кадифен глас:

— Ела!

Ноона се спря и се възпротиви на нежното дръпване. Погледът й се проясняваше толкова бавно, сякаш гледаше в развълнувана вода, която постепенно се успокоява. И едва тогава видя образа на особата, която стоеше пред нея. Която се появи така внезапно, като че ли наистина падна от небето.

Беше най-красивото лице, което Ноона беше виждала някога. Толкова симетрично, сякаш са го моделирали самите богове.

Лицето на жена, по-възрастна от самата Ноона, но все още млада. На пълните й устни беше изписана усмивка, а очите изпълнени с топлина, толкова доловима, че Ноона престана да трепери.

„Коя си ти?“ — искаше да я попита, но непознатата поклати нежно глава, продължи да се усмихва и докосна устните на Ноона с нежни пръсти, погали ги.

Ноона усети вкуса… на нещо. Върху устните й имаше нещо, което никога не беше опитвала, но мигновено й се стори толкова вкусно, че пръстите си да оближеш и езикът на Ноона се плъзна по устните и пое чудесния вкус.

— Какво…? — започна тя, но собственият й глас прозвуча като чужд в ушите й и някак като че идваше отдалеч. Каквото и да казваше, Ноона не разбираше и собствените си думи.

Не бяха важни. Всичко загуби значение. Онова, което ставаше около нея, загуби ужаса си. И самата Ноона се чувстваше лека, безкрайно лека.

Когато последва красивата непозната, Ноона вярваше, че се рее във въздуха. Краката й сякаш не докосваха земята. И накрая съвсем си помисли, че лети.

Дори знаеше накъде лети, макар никой да не беше й го казал. Просто го имаше в главата й, в мислите й, в които внезапно се беше отворило безкрайно много място.

Летеше към нов живот. Красив живот. Към живот мечта! И тогава се озоваха. В двореца от мечтите.

Сънят на Ларн свърши дълго преди да го осъзнае. Задъхан и широко разкрачен, стоеше над противника си. Кръв капеше от остриетата на тоягата меч върху смъртно ранения, съединяваше се с онази, която изтичаше на тласъци от раните, все побавно, защото сърцето на другия едва биеше. После съвсем спря.

И за някакъв безкраен миг Ларн имаше чувството, че всичко около него, целият свят беше спрял. Не чуваше шума, който все още бушуваше около него, и всички движения изглеждаха като замръзнали. Виждаше само мъртвите, които тежаха на съвестта му, тяхната кръв и долавяше последното им издихание, което сякаш бяха обединили, за да го стоварят върху него като повей на вятър.

После този момент отмина и светът продължи да се върти. По-бързо от преди, както се стори на Ларн, защото онова, което се случи през следващите минути, изглежда, стана с неестествена бързина. Толкова бързо, че Ларн почти не се почувства като част от него. Нещо повече, помисли си, че само следи всичко от някаква висока наблюдателница, без самият той да може да стори нещо.

Шумът от гласовете около Ларн се промени. Вече не чуваше грохота на сражението и бойните викове. На тяхно място се понесоха възгласи на ликуване и ридания. Първите — от близките и приятелите на оцелелите бойци, последните — от опечалените близки на мъртвите, които бяха заплатили с живота си този смъртоносен подбор.

От една съседна улица се появи огромна кола, теглена от уродливи, рогати твари, придружавани от същинска орда създания с нисък ръст, които възбудено и пронизително писукаха и крещяха, щъкаха натам-насам с дългите си мантии и събираха труповете. По три или четири джуджета грабваха мъртвия, довличаха го до колата и го товареха на платформата. За няколко минути широкият площад беше „почистен“ и колата отново изчезна.

Победилите бойци формираха процесия. Ездачите на гущери помагаха, като с викове или удари с копия ги заставиха да се подредят в строй. Ларн смяташе, че са повече от двайсет, може би трийсет. Мнозина от мъжете сами бяха ранени, някои толкова тежко, че Ларн се чудеше как все още се държат на краката си.

Тогава свитата, пак по заповед на ездачите, потегли отново. Ликуването, виковете и акламациите на зрителите напираха на талази към мъжете и Ларн се почувства като понесен от някаква вълна. Сякаш нямаше нужда да мести краката си, за да върви напред. Беше го обзело никога неизживявано досега чувство. Струваше му се, че е толкова силен, че може да полети. Маршируваха по улички и улици, обградени от хора, които им отправяха благопожелания. Накрая стигнаха до особено широка улица, която водеше до сграда, толкова огромна и впечатляваща, че въображението на Ларн не беше в състояние да я опише.

Странникът, който му разказа за Роома, нито беше преувеличил, нито беше излъгал. В двореца, който се намираше пред тях в лъчите на залязващото слънце, можеха да живеят само богове!

Ларн може и да се е съмнявал в боговете, които почиташе неговата орда, но тук нещата бяха съвсем други. Великолепният разкош, величествените размери на двореца и всичко онова, което се виждаше наоколо, можеше да е издигнато само от боговете. Или по тяхна повеля. Това беше чудо, сътворено от камък. Никъде не можеше да съществува нещо по-красиво! И той и другите мъже бяха въведени точно там. В двореца. При боговете. Поне така вярваше младият варварин… Стена обграждаше района на двореца. Огромната порта в нея се охраняваше от половин армия лица с войнствен вид. Когато ездачите на гущерите и избраните пристигнаха, портата се отвори. За известен момент Ларн имаше впечатлението, че пред тях се открива раззинатата паст на огромно чудовище, готово да ги погълне всичките, заедно с кожата и костите. И те навлизаха в тази паст без да спират…

Но зад портата все пак нямаше никаква паст на чудовище, естествено. Зад нея се намираше площад с овална форма, с размери поне пет хвърлея на копие. Около него минаваше колонада, отгоре — каменни фигури, които гледаха към площада. В средата се извисяваше ъгловата игла от камък. Ларн видя извори, каквито не беше срещал никога в живота си — оформени от камък, украсени с фигури.

А отзад се намираше самият дворец. На светлината на безбройните огньове, които горяха в плоски съдове, се издигаше сграда с такива размери, че Ларн се почувства поразен само от вида й. С корона от полукръгъл покрив, който беше по-голям и по-великолепен от самото слънце и, изглежда, стърчеше до небето.

Над мъжете се спусна напрегната тишина. Между тях не се намери такъв, който да не занемее пред грандиозната гледка. Всеки от тях смяташе, че е стигнал до мечтаната си цел. Но пътят им още не беше свършил…

Ездачите на гущерите отново пуснаха копията си в действие, за да подтикнат мъжете да продължат да вървят. Подкараха ги като стадо животни през площада, покрай хората, които се намираха там.

И изведнъж Ларн извика!

— Ноона!

Нямаше съмнение, там отсреща стоеше Ноона, заедно с друго момиче. Но тя не реагира на вика му! Уж гледаше в неговата посока, но това явно беше някак си случайно и тя не го виждаше.

Отново извика името й.

— Ноона!

Дръжката на копие го удари през лицето. Устните му се пукнаха. Устата му се напълни с кръв. И покрай затворените му клепачи се стрелнаха ярки светлини. Ларн залитна. Някой му помогна да продължи да върви.

Когато отново беше в състояние да се движи със собствени сили и да вижда ясно, обкръжението на Ларн драстично се беше променило. Сега не се намираха на площада пред двореца. Бяха подгонени надолу по някакво стълбище, вече не от ездачите, а от пехотинци. Отнеха оръжията на мъжете, заповядаха им да побързат.

Стигнаха до подземен коридор. Вонеше на човешки екскременти, на гнилост и влага. Осветеният с факли коридор се свързваше с друг, други се разклоняваха, а мъжете бяха подкарвани все по-нататък.

— Какво значи това? — роптаеше мъжът, който вървеше пред Ларн. По-високо и директно към един от въоръжените ездачи продължи: — Къде ни водите? Имаме право в двореца на боговете…

Не получи отговор. Вместо това един от мършавите дангалаци стовари дръжката на копието си в гърба на мъжа. Той извика и се строполи. Ларн му помогна да стане на крака и го задържа.

— Добре ли си? — попита го.

Другият кимна.

— Значи тогава не съм единственият, на когото са разказвали тази история — върна се Ларн към онова, което мъжът беше казал преди това. — Че най-добрите бойци могат да живеят в двореца.

Мъжът до него поклати глава, почти едновременно в знак на съгласие и несъгласие.

— Не. Смятам, че да, тази история стигна и до моите уши. Само затова взех участие в борбата.

Сега се намеси един от въоръжените, които водеха шествието през вонящия подземен лабиринт.

— Наистина, най-добрите бойци могат да живеят в двореца — поясни той. — Радват се на благоволението на боговете. Но вие трябва първо да докажете, че сте достойни да бъдете причислени към най-добрите.

Ларн и другите мълчаха. Но в душите им се очертаваше разочарование. В някои дори гняв. А в неколцина — страх.

В какво се бяха забъркали? Този въпрос мина през ума на всички. Отговор не получиха. Не и тази нощ, която прекараха в новите си квартири. А те нямаха нищо общо с онези ухайни легла от мечтите им.

Не, спяха в тъмни, преградени с дъски помещения, върху слама и зад решетки.

Като онези животни, които те не виждаха в мрака, но ги чуваха. Съвсем наблизо. И всяко едно от тези животни, изглежда, беше… гладно.

— Вярваш ли му? — попита Аруула. Мат Дракс повдигна рамене.

— Не знам. Във всеки случай той е… странен чешит.

Мос беше изчезнал, когато Мат и Аруула се събудиха. Мат използва възможността по-основно да огледа стаята на чудака. Сбирката от отпадъци на Мос беше най-малкото забележителна и Мат беше сигурен, че в нея ще може да се открие не едно указание за мъжа с нищо незначещото име.

Но не намери никое от тези доказателства. Защото дори не знаеше със сигурност какво точно търси.

Мат се спря пред пианото. Клавишите бяха пожълтели като развалени зъби. Понечи да вземе къс акорд, но пръстите му останаха плътно върху клавиатурата…

— Неету!

Гласът на Мос изсвистя като камшик в помещението и в следващия момент той се намери до Мат и хлопна капака. Мат едва успя да отдръпне ръцете си.

Мос пак носеше онова кърпено расо. Погледът на тъмните му, неразгадаеми очи се спря върху Мат, за секунди, после рязко се обърна и постави някаква торба на масата.

— Къде беше? — поинтересува се Аруула.

Мос извади онова, което се намираше в торбата.

— Да взема храна. — Беше донесъл сушено месо, плодове и мляко в глинен съд.

— Магаро юу — прикани гостите си и Мат сякаш беше изчаквал тези думи, за да забележи колко гладен беше наистина. Едва ли по-малко смело си похапна и Аруула.

Докато се храниха, Мат се отказа да задава повече въпроси на Мос. Предната вечер беше дал ясно да се разбере, че не желае да го разпитват. Едва когато се насити, помоли Аруула да го попита:

— А сега? Ще ни заведеш ли при огнената птица?

Мос кимна лаконично. Ниският як мъж затършува отново в торбата, която беше донесъл. Този път извади някаква мантия, която не се различаваше много от расото му. Подхвърли дрехата.

— Аттраар! — каза той.

Мат погледна въпросително към Аруула.

— Трябва да я облечеш — обясни му тя.

— Защо?

Мос обясни с много жестове.

— Защото, където ще ни заведе, ще биеш на очи с твоите дрехи — преведе Аруула и допълни: — Аз, напротив, нямам нужда от това. Тук моите неща не са необичайни.

Мат се въздържа от по-нататъшни въпроси и облече расото. То вонеше ужасно, но с такъв род неприятности беше свикнал през последните седмици.

Тогава тръгнаха. Мос ги изведе от избите обратно на повърхността и в лабиринта от улички. Новият ден отдавна беше настъпил и над Роома се разстилаше сивозелено небе, което изглеждаше, че свети с тайнствена светлина. В това време цареше най-вече някаква свеобразна, почти недействителна дневна виделина. Мат си го обясняваше с факта на промените в атмосферата вследствие на сблъсъка с кометата.

Може и да беше отминала цяла вечност (в буквалния смисъл!), откакто Мат е бил в Рим, но беше твърде сигурен, че се намират в някогашния квартал Трастевере, пристанищният район на Рим. И имаше доста конкретно предположение къде ще ги заведе Мос. Ако Мат не се заблуждаваше, нямаше да им се наложи да вървят твърде дълго. Защото Колизеят се намираше в непосредствена близост до Трастевере…

Поне в това отношение не се заблуждаваше. Тяхната цел беше Колизеят. Но вече не се намираше там, където беше издигнат преди повече от две хиляди години, а близо до… Ватикана?!

— Милостиви Боже! — изплъзна се от устата на Мат, когато пред тях се появи огромният строеж.

Не само, че гигантският амфитеатър вече не беше на първоначалното си място, но беше и напълно реставриран! И то съвсем не некадърно. Напротив, Мат беше сигурен, че при откриването си в предхристиянската епоха не може да е изглеждал другояче.

Долови особения скрит поглед на Мос, но не му обърна внимание. Видът на Колизея напълно го омагьоса. И мислите му се стрелнаха около представата за онова, което се беше случило. Колизеят очевидно е бил вдигнат и отново построен тук, в близост до Ватикана. Почти невъзможно е човек да си представи каква проява на мощ се криеше зад това. Сравнима само с построяването на пирамидите в Египет.

И същевременно Мат се запита кой се подписва като отговорно лице за това.

— Боговете… — прошепна той и в думите му се прокрадна порив на страхопочитание. Които и да бяха тези „богове“, трябва да разполагаха с невероятна власт и огромно влияние. Как иначе биха накарали хората да извършат това преместване?

Тогава в мислите на Мат изплува онова огромно чудовище, което бяха победили в гората. То буквално тъпчеше мозъка му.

Кимна с глава. Да, беше възможно в работата да са участвали дангалаци като оня. Но — само при мисълта за това Мат го побиха тръпки — колко такива чудовища са били необходими, за да се осъществи подобно начинание?

Не бяха единствените, които отиват в Колизея. Напротив, Мат прецени, че стотици хора нахлуваха през полукръглите порти в амфитеатъра. Просто се оставиха на течението да ги носи.

Мат не се освободи от почудата си и след като влязоха в сградата. Спомни си за предишното си посещение в Амфитеатро Флавио. Макар и до известна степен да беше запазен, имаше нужда от известна фантазия, за да си представи как е изглеждал по времето на разцвета си. Сега и тук подобно напрягане беше излишно. Изглежда, имаше една-единствена истинска разлика между Тогава и Днес…

… реактивният самолет!

Видът му предизвика такъв болезнен спазъм в сърдечната област на Мат, че той изстена и трябваше да се овладее, за да не се сгърчи.

Останките от самолета се намираха под тях на арената. Бяха опрени на ребро до една от тесните страни на повече от сто и петдесет метровия пясъчен овал, подобно на някакъв колкото гротескен, толкова и перверзен паметник. Защото върху тях беше увиснал като разпънат на кръст мъртвец. Или no-скоро онова, което все още беше останало от него. Защото подобни на врани птици си правеха угощение със студените му меса…

Мат бързо отвърна очи. Погледна към Аруула и още веднъж се уплаши. Младата варварка беше пребледняла. Не, нещо повече — беше бледа като смъртник.

— Толкова много смърт… — прошепна, — … толкова много насилие и кръв. — Тя потръпна от ужас.

Мат само кимна. Макар и да не разполагаше с шестото чувство на Аруула, и той можеше да се досети какво се е случвало на това място. Почти му се струваше като че предсмъртните викове на безброй мъже още тегнат във въздуха, като ехо, което никога няма да изчезне.

Естествено Мат знаеше с каква цел някога е бил построен Колизеят. Кой не го знаеше? И древният дух е бил съживен отново. „Игрите“ продължаваха. Като че ли нищо не се беше променило. Зрителите изглеждаха жадни за сензации, направо кръвожадни както някога, а и днес очевидно се намираха мъже, които имаха желание да заложат живота си на карта на арената на ужасите за… да, всъщност за какво? Слава и чест ли? Да умреш със смъртта на героите? И единият, и другият отговор се сториха на Мат еднакво абсурдни. И не искаше да мисли повече за това.

По дяволите, искаше да узнае съвсем други неща! Рязко се обърна към Мое, който мълчеше през цялото време. Сега, когато срещна святкащия поглед на Мат, лицето му остана неподвижно, поне външно. Мат обаче си помисли, че зад тази маска на равнодушие и невъзмутимост открива нещо друго — гневен израз и нещо като озлобление. И когато се вгледа по-внимателно, помисли си, че в ъгълчетата на устинте на Мос вижда нещо като загатване за цинична усмивка.

— Какво означава всичко това? — поиска да разбере Мат. Говори най-сетне!

Но Мос продължаваше да мълчи. Само с жест даде на Мат да разбере, че трябва да сдържа децибелите на гласа си. Без да се забележи, Мос се огледа, но никой от зрителите около тях, види се, не прояви особен интерес към „изблика на чувства“ на Мат Дракс. Тогава каза на него и на Аруула да седнат. Мат седна на каменната скамейка, а младата варварка зае място между него и Мос, за да може да им превежда.

— Боговете получиха сведение за кацането на огнената птица — разказа Мос. — Заповядаха да я издирят. И отрядът търсачи я докара в града. Богът на войната заповяда да я поставят тук на арената.

— Какво стана с мъжа, който е облечен като мен? — попита Мат. — Какво знаеш за него?

Мос не отговори. Не че не искаше, а защото се случи нещо друго, което привлече вниманието на всички присъстващи. Мос, Мат и Аруула не направиха изключение.

Гръмна оглушителен шум, от който на човек може да му настръхне косата. Мина известно време, докато Мат открие източника. При това погледът му се зарея из балконите за зрителите и в странните лица сред публиката. На реда зад него някой носеше дори слънчеви очила, макар и само с едно здраво стъкло. Когато очите му се спряха на младата жена, тя му отвърна и замига привлекателно през кръглата празнина на рамката. Мат бързо отмести погледа си и го насочи по-нататък. Откри каменни фигури, които стояха върху мраморното било на Арената. Карикатури на хора, у които едва ли беше останало нещо човешко — и въпреки това имаха някакво своеобразно, почти зловещо излъчване.

„Това ли са боговете?“ — помисли си Мат и още веднъж изтръпна вътрешно.

Преди още да продължи мисълта си, видя източника на страховития шум. Пъстро облечени фигури се бяха появили на нещо като балкон, който се намираше срещу останките на самолета. Надуваха огромни рогове.

Тогава откъм сенчестата задна страна на балкона се показа нещо, промъкна се напред или по-скоро — беше изтикано напред. Безформено тлъсто тяло седеше на подвижна платформа, която като че ли от само себе си се приближи до балюстрадата на балкона и там спря. Фигурата беше чудовищно бледа и всяко вдишване караше тази гола планина от лой да се тресе като пихтия. Ръцете на съществото изглеждаха малки, краката му въобще не се виждаха. А черепът на създанието почти се скриваше между раменете му.

— Дявол да го вземе! — изплъзна се от устата на Мат. Какво е това?!

— Маарс — каза до него Мос, без Аруула да е превела думите на Мат.

— Маарс ли? Мос кимна.

— Богът на борбата и войната.

— Това е… — започна Мат. Искаше да каже смешно. Но изведнъж ситуацията вече не му се струваше дотам смешна, а само крайно слисваща. И кошмарна.

За момент отмести поглед от ложата на бога на борбата и го плъзна по статуите върху билото на стената. Една от тях изобразяваше този Маарс — макар и далеч не толкова тлъст, другите не му отстъпваха по уродливост. И очевидно всяко божество на древните римляни беше намерило понастоящем своя аналог. Макар и Мат да не вярваше, че тяхната божественост струва нещо, разбира се, че беше така! Или все пак…? Преди от лекото съмнение да се роди нещо друго, вниманието на Мат беше отклонено.

— Ноона!

Почти изплашена, Аруула беше извикала името на момичето. И едва ли имаше нужда да го посочва с пръст. Мат откри спътницата на Ларн в същия миг.

Ноона стоеше сред другите момичета отстрани на бога на борбата. Други знатни особи се тълпяха около него, вероятно бяха неговата свита. Един от тези придворни извиси глас. Явно изпълняваше ролята на церемониалмайстор и говореше с мегафон, който, както и другите инструменти на фанфаристите, беше изработен от рога на някакво (много голямо!) животно. Гласът му проехтя над амфитеатъра, сякаш усилен от високоговорители.

— Алцарее юу ту глориис Маарс!

— Станете в чест на Маарс — прошепна Аруула на Мат.

Зрителите станаха. Мос дръпна Мат със себе си нагоре.

— Чест и благодарност на тебе, боже на борбата! — закрещяха хиляди гласове.

Тази благодарност дължаха на Маарс вероятно заради очаквания спектакъл на арената, в това Мат не се съмняваше. Мъртвият върху останките на самолета беше несъмнен знак.

Публиката седна отново и говорителят обяви игрите на деня за открити. Екнаха гръмливи аплодисменти и викове „да живее!“

И тогава започна перверзният фестивал на ужаса.

Двама мъже вече бяха загубили живота си на арената на амфитеатъра. Само тъмните петна в пясъка и няколкото парцала от облеклото им свидетелстваха, че тези хора някога ги е имало. Зверовете, големи колкото лъвове и не по-малко опасни, бяха свършили всичката работа. Бяха ги убили не само заради самото убиване, а от глад…

Мат Дракс имаше чувството, че ще се пръсне от бездействие. С удоволствие би сложил край на онова, което ставаше там, но това би означавало същевременно и неговият собствен край. И Аруула, изглежда, не се чувстваше по-различно. А Мос не показваше никакви признаци на вълнение.

Остатъкът от публиката обаче беснееше от въодушевление. Още докато двамата достойни за съжаление борци на арената бяха разкъсвани, зрителите освиркаха обречените на смърт. Питаше се кои чудовища бяха по-лоши, гущероподобните същества на арената или онези в човешко тяло по балконите на Колизея?

С помощта на измъдрена система от въжени подемници, падащи врати и порти двата звяра бяха вдигнати на арената, за да не заплашват сигурността на пазачите. Очевидно на това място не бяха възстановени само стените на амфитеатъра, но бяха копирани и подземните съоръжения. Бойците бяха излезли на арената през една от двете порти. През втората бяха откарани мъртвите — ако въобще нещо беше останало за откарване…

Първият боец едва ли можеше да се нарече такъв и след може би пет минути вече го нямаше… Публиката беснееше от разочарование…

Вторият гладиатор се биеше малко по-добре — или, казано по-точно, удължи страданието си. С копие, което бяха тикнали в ръката му като оръжие, успяваше да се отбранява малко по-добре. Дори успя да рани животните така, че да ги затрудни в движенията им. Може би в негова полза беше и това, че зверовете вече бяха яли и съответно бяха по-тромави, отколкото в първия рунд. Което все пак не им попречи със стръв да се нахвърлят върху „втория рунд“…

Следващият кандидат беше Ларн.

Мат стисна юмруци, Аруула тихо извика и бързо постави ръка на устата си, за да заглуши звука.

Младият варварин поздрави бога на борбата със свит юмрук, извика нещо, което Мат не разбра поради голямото разстояние (вероятно някаква езикова разновидност на традиционния гладиаторски поздрав „Те morituri salutant!“)2 и тогава Ларн се вцепени за миг, когато Ноона се наведе над парапета на ложата.

Момичето гледаше надолу, отляво и отдясно на него още две други се закискаха глуповато и отправиха по посока на Ларн неприлични жестове, на които зрителите реагираха с викове и груби крясъци. Затова Ларн се преви като при телесна болка.

— Какво означава това? — Мат попита полугласно Аруула.

— Момичето в средата е спътницата на мъжа на арената. Във веки случай до вчера все още беше. Защо сега прави… това?

Мос отговори:

— Взети са за слуги на божествата. Това е чест! — Думите му изразяваха чист цинизъм. — На първо място служат за… задоволяване на плътските щения на боговете.

Мат дори разбра думата „задоволяване на плътските щения“, защото му звучеше много близка до познатата му „фегаашаа“. Представата, че тази тлъста твар горе се забавлява с младите момичета, го душеше като студен юмрук.

— Освен това имат грижата и за потомството на боговете — продължи Мос.

Разговорът прекъсна, когато на арената започна сражението. Ларн беше въоръжен с тризъбец. И въртеше оръжието с известна ловкост. Може би с него се боравеше по подобен начин като с тоягата меч с две остриета.

— Буонне аарма — рече Мос. — Буонне ухомо.

Всъщност Ларн направи доста добро впечатление при борбата с чудовищните гущери. Чуха се първите окуражаващи възгласи.

С тризъбеца си Ларн държеше зверовете на разстояние, измъкваше се ловко и нанасяше бързи и точни удари. С което, разбира се, провокираше агресивността на чудовищата.

Удар с опашка го събори. Другото животно скочи върху него, искаше да го погребе под себе си. Ларн светкавично се претърколи настрана. И заби тризъбеца.

Трите остриета на оръжието потънаха дълбоко в хълбока на животното. Устата му зейна и изпусна дрезгав рев. Ларн се изправи и с все сила натисна края на дръжката на тризъбеца, вкара го още по-навътре в тялото на гущера. Тогава завъртя оръжието и със силата на отчаянието го измъкна от раната. Около остриетата се бяха навили кървави черва. В тялото на гущера зейна дупка с големината на футболна топка.

Животното се строполи настрани, потрепвайки и борейки се да си поеме въздух. Но движенията му видимо отслабваха.

Разнесоха се ликуване и възторжени свирукания. Някои зрители скочиха, протегнаха юмруци и изръкопляскаха.

Но Ларн не се подлъга от това. В тази борба победата му трябваше да бъде двойна, за да я спечели наистина и той много добре го съзнаваше. Използва трупа на гущера като стена между себе си и другото животно.

Докато звярът се засили за скок през мъртвия си събрат и полетя към Ларн! С широко раззината паст, с фучене и с протегнати мощни предни крака, сякаш искаше с лапи да сграбчи противника си.

В последния миг Ларн насочи тризъбеца срещу носещия се към него гущер и заби остриетата в отворената паст!

Инерцията и самата тежест на чудовището събориха младия варварин на земята. Но някак си успя да не попадне под гущера. С почти акробатично претъркаляне назад се измъкна от опасната зона, скочи веднага на крака и дозаби тризъбеца толкова дълбоко в пастта на гущера, че юмруците му почти докосваха устата.

Останалото беше въпрос на формалност. Ларн завъртя тризъбеца в тялото на чудовището, разкъса вътрешностите му и когато най-сетне животното падна, младият мъж нанесе на масивното тяло един театрален ритник и накрая стъпи върху трупа с позата на победител, вдигна юмруци и нададе триумфиращ вик.

Мат с изненада се хвана, че се е присъединил към аплодисментите на публиката. Тайно се извини с това, че може би избликът му се дължи на облекчението…

Облекчение, което, разбира се, беше неуместно. Защото борбата на Ларн не беше приключила.

Прозвуча пронизителен сигнал на фанфар и шумът по балконите за зрителите заглъхна. Друг звук прогърмя, тогава портата отново се отвори и влезе…

— Това е мъжът, когото търсиш — Мос надвика внезапно избухналото френетично ликуване на зрителите. — Мъжът, който е облечен като теб.

Матю Дракс пребледня. Защото всъщност позна Ървин Честър, капитана от BBC на САЩ, макар и не веднага. Строго погледнато, той можеше да се идентифицира единствено по парцалите от летателния му костюм и, може би, по тъмния цвят на кожата. Инак все пак…

… напомняше на Мат повече за онази лоша имитация на Хълк, която бяха срещнали преди няколко дни далеч на север!

Мат преглътна с мъка. В главата му цареше зашеметяваща празнота, когато продължи да наблюдава Честър. Може и да не беше пълно копие на чудовището от гората, но онова, което го е променило по подобен начин, беше на път да го превърне в същата кръвожадна грамада мускули. Ръцете и гръдният кош на Ървин Честър изглеждаха като напомпани и направо бяха пръснали плата на облеклото му. Лицето му имаше вид на изпохапано от насекоми, вървеше широко разкрачен и с леко олюляване като войнствена горила, с грухтене, тътнене и ръмжене, в едната ръка с боздуган с набити в него метални шипове, в другата — огромен меч, който Мат не би могъл да повдигне.

— Боже мой, какво… — изплъзна се от устата на Мат, той преглътна и започна отново: — Тия какво са направили от него?!

— Той е воин на боговете. — Отново прозвуча гласът на Мос, студен и циничен и Мат трябваше да се овладее, за да не забие юмрука си в лицето му!

— Воини на боговете — изръмжа той, сдържайки се с мъка, треперейки. — Проклети гадняри, какво са направили с него тези свине?! — Сграбчи Мос за краищата на качулката му, завъртя плата в юмрука си и дръпна ниския мъж към себе си. — Кажи ми!

Мос не се впечатли кой знае колко от внезапната атака на Мат. С крайчеца на очите си погледна косо наляво и надясно, не толкова, за да види нещо, колкото да подскаже на Дракс, че прави впечатление на околните.

Всъщност Мат го пусна. Но не можа да се сдържи да не го блъсне така, че другият се удари назад в скамейката.

— Говори! — настоя той, макар и тихо, но доста натъртено. Беше невъзможно да се установи дали Мос се впечатли от това, или просто поднесе информацията, защото искаше, или сметна, че му е дошло времето. Аруула преведе думите му.

— Когато обикновен човек оцелее достатъчно дълго на арената, тогава го признават за воин на боговете. На младия ти приятел — Мос посочи с бегло движение на брадата си надолу към Ларн и изражението му придоби нещо подигравателно би могло да му се отреди тази чест, при условие че не претърпи неуспех срещу… другия ти приятел.

Мат замълча за няколко секунди. Не защото на езика му не напираха други въпроси — не, те просто прегаряха дупки в него! — а поне малко да се поуспокои вътрешно, просто, за да не изреве пред лицето на безумието, срещу което се беше изправил!

В това време дребни, облечени в парцали фигури излязоха бързо на арената, изтеглиха труповете на гущерите и ги поставиха върху скрити в земята капаци, които бяха зарити под пясъка и сега се отвориха. Убитите животни изчезнаха в дълбините под Колизея. Вероятно щяха да послужат за храна на все още живите си събратя.

Тогава малките, пъргави като невестулки човечета отново побързаха да излязат и останаха само Ларн и Ървин Честър. Нямаше нужда от сигнал. Двамата противници се обикаляха един друг като готови за нападение хищници. Ларн — като котка, Ървин Честър — no-скоро тромаво.

— Какво правят с тези… воини на боговете? — попита Мат, без да отмества поглед от арената. — Как успяват така… да ги променят?

— С плодове от забранената градина — преведе Аруула отговора на Мос. Въпреки това Мат не разбра нищо.

— Има градина зад двореца на боговете — изрази се по-конкретно Мос.

„Градините на Ватикана!“ — мина през ума на Мат. Защото му беше ясно, че под понятието „дворец на боговете“ може да се разбира само някогашният Ватикан, катедралата „Свети Петър“ и околните сгради.

— Там растат различни плодове. Само боговете знаят откъде са донесени! — Мос се изсмя кратко и грубо на своята игра на думи. — Във всеки случай тези плодове вършат истински чудеса. Едни лекуват болести и наранявания, други предизвикват това. — Погледна надолу към Ървин Честър.

— Ти не вярваш в тези богове. — Аруула не зададе въпрос, просто направи констатация.

— А ти нима вярваш? — попита Мос в отговор, с пренебрежително присвити устни.

Не му отговори.

Защото долу на арената започна борбата.

Ларн се реши да нападне пръв. И незабавно заплати кървава дан.

Със светкавично движение на ръката си Ървин Честър отклони удара на тризъбеца и същевременно удари с боздугана.

Ларн едва има късмета поне дотолкова да се отдръпне назад, че металните шипове на оръжието се плъзнаха само по гърдите му. Въпреки това оставиха кървави бразди по кожата.

Младият варварин премина към защита — по неволя. Защото Ървин Честър просто не оставяше на противника си никаква възможност да го атакува.

Матю Дракс стисна толкова силно зъби, че мускулатурата на бузите му го заболя и едва удържаше ръмженето, което напираше в гърлото му. Чувството за безпомощност стана извънредно силно.

Не всеки удар, който Ървин Честър нанасяше, улучваше. Но онези, които попадаха в целта, бяха напълно достатъчни. Ларн отдавна беше облян в кръв и всъщност Честър го гонеше пред себе си. Младият варварин падаше, отново се изправяше, продължаваше да залита назад, докато друго попадение не го накара да рухне на земята. Този път не успя да се изправи, макар че се опита.

Ървин Честър вдигна боздугана за нов удар. Щеше да бъде последният, смъртоносният удар, който трябваше да размаже главата на Ларн. Тълпата знаеше това и реагираше по съответния начин — с див вой и гръмогласни акламации.

И Мат Дракс реагира. Безмълвно все пак. Но светкавично бързо.

Твърде бързо за Мос и Аруула. Двамата наистина разбраха какво възнамерява да прави Мат и искаха да го възпрат. Ала бяха твърде бавни.

Като с магия армейският пистолет се озова в десницата на Мат. Първите два изстрела изтрещяха още преди юмрукът на Мос да улучи стрелящата ръка. Друг куршум излетя, както и двата предишни и се заби в пясъка на арената и вдигна фонтан. Мат нямаше намерение да застреля Ървин Честър. Искаше само да предотврати финалния удар, който щеше да превърне приятеля му в хладнокръвен убиец. Изваждането на оръжието и изстрелите едва ли бяха нещо повече от рефлекси, неуправлявани наистина съзнателно, породени само от отчаянието…

Но с това не постигна нищо повече от една кратка отсрочка за Ларн.

Макар и за момент цялата сцена да застина. Над Колизея се спусна тишина, направо страшна, като се имат предвид огромните човешки маси. Но този момент отмина. Всичко се раздвижи отново. Гласовете се усилиха, прераснаха в шум.

И Ървин Честър завърши онова, което беше започнал. При това ревеше така страшно, така страдалчески, сякаш самият той чувстваше болката, която причинява на жертвата си.

Мат Дракс видя смъртоносния удар със странна, ужасяваща яснота. Лицето на Ларн изчезна зад покрития с шипове боздуган. И не се видя и след като Честър отново вдигна оръжието и обезумял от ярост, удари още веднъж. И още веднъж…

Всичко останало Мат вече не усети истински. Макар че около него се разрази ад… и той беше посред него.

Онова, което се случи след това, стана толкова бързо, че Мат го разбра обективно едва по-късно. Когато се върна в съзнание, в дълбокия мрак.

Може би причина беше вонята, която в крайна сметка го събуди. Острата миризма на отдавна непочиствана свинска кочина или на клоака. Мат дойде на себе си с чувство на гадене. Горчив като жлъчка вкус изпълваше устата му и изсушаваше езика му.

Тогава, с мъка и лека-полека, се опита да възстанови парчетата на пъзела в спомените си. Не бяха много.

Изстрелите му в Колизея бяха извикали на преден план войниците, вероятно гвардейци на боговете или нещо от подобен род. Тежковъоръжени типове в екипировка като на онези, които предната вечер насърчаваха жестоката битка на Пиаца ди Спаня. Появиха се сякаш от нищото и се нахвърлиха върху Мат.

Той нямаше никакъв шанс. И тогава всичко свърши. Един удар, вероятно достатъчно силен да пръсне някой недотам здрав череп, беше запратил Мат в царството на сънищата. И ако чувството му за време не го лъжеше напълно, беше прекарал там няколко часа.

А сега? Сега се намираше на някакво смрадливо място, лежеше на твърд каменен под и влажна слама и имаше доста сигурно предположение къде точно се намира. Вероятно под Колизея. Ако се съдеше по вонята, част от канализацията на Рим спадаше към тези подземни съоръжения.

Мат провери съдържанието на джобовете си. Бяха му оставили дреболиите от спасителния контейнер. Но „Беретата 98 Г“ беше изчезнала.

Изчезнала… Тази дума му напомни за Аруула и Мос. Какво ли беше станало с двамата? И те ли бяха арестувани като него?

Извика имената им в мрака. Направо смешно усилие, което въпреки това му причини влудяващи болки в главата. Хлъзна се назад, докато гърбът му усети влажна и студена стена и се отпусна до нея. В продължение на минути седеше така и чакаше поне малко да отзвучи болката в черепа му, да стане поносима. — Аруула? — извика за втори път. — Мое? — Гласът му отекна глухо в мрака. Но не получи никакъв отговор. Макар че около него в тъмнината имаше движение, стържещи и пукащи шумове, между тях — леко шептене, призрачно и неразбираемо.

Бавно, избягвайки всякакво бързо движение, Мат бръкна в един от джобовете на летателния си костюм, който носеше под мантията. Намери ветроупорната запалка и я щракна. Малкото пламъче излъчваше нищожна светлина, но все пак достатъчно, за да даде възможност на Мат да различи най-близкото си обкръжение. Седеше в някаква клетка. Трите страни представляваха решетки, задната, на която се беше опрял от камък. Засводяваше се зад него нагоре, беше част от подземна галерия.

И килиите отляво и отдясно бяха заети, същото се отнасяше и за клетката отсреща. По-надалеч светлината на пламъчето не стигаше.

Но повече от това Мат и не искаше да види, поне в момента. Бързо и без да обръща внимание на всичките болки, той се плъзна към лицевата решетка на килията, стисна пръчките с юмруци и провря лицето си между тях. Тогава извика името на затворника в отсрещната клетка.

— Ървин! Ървин Честър! Хей, Голямо момче, чуваш ли ме?!

Звената на веригите издрънчаха едно в друго, когато Честър се раздвижи. Едва сега Мат видя железните халки около ставите му. Към тях бяха закрепени вериги, които пък от своя страна бяха свързани с пръстени на стената.

„Гладиатор на боговете — ха!“ — помисли си с горчивина Мат. Държаха Ървин затворен като опасно за обществото животно! Тогава си спомни как Честър удряше Ларн с боздугана с шиповете и възмущението му малко се поизпари…

— Ървин, погледни ме! Ето ме! — Махна с ръка, за да привлече вниманието му. — Аз съм, Мат Дракс!

Продължителен, ревящ звук.

— Мммм… Ммммааад? — Честър вдигна глава, обърна към Дракс подутото си лице. Устните му се движеха безмълвно. Мина безкрайно дълго време, преди да произнесе следващите думи.

— Матю… Дракс?

— Да! Аз съм, старче!

— Кккак… кккакво… пправиш…?

— Добър въпрос — отвърна Дракс. — Нямам представа какво правя и как съм се озовал тук. А ти знаеш ли?

Поклащане на глава от другата страна на коридора. Движение, което причиняваше видимо усилие на Честър.

— Ннне… Катастрофирах. И… и тогава… — Повдигане на рамене. — По дяволите, не знам!

— Какво стана с Ханк? Ханк Уйлямс! И той ли е тук?

— Ханк… — Ървин Честър, види се, се заслуша в името като че ли не можеше да се сети за кого се отнася.

— Твоят щурман — опита се да му помогне Мат.

Главата на Честър се килна напред и за момент Мат си помисли, че е загубил съзнание. Когато тъмнокожият гигант отново вдигна глава, Мат схвана движението като такова, каквото си беше — неловко кимване.

— И Ханк ли го доведоха тук? — попита.

— Не… Избяга. Отпратих го, защото не можех да вървя. Бях заклещен в проклетия самолет. Отначало… Ханк ннне искаше, но аз му заповядах. Добър войник е момчето. — Честър нададе глух звук, нещо като нерадостен смях.

— Накъде отиде?

Повдигане на рамене. Дрънчене на вериги.

— Ннна север. Искаше да иде на север. Надявам се да е успял.

— А тебе са те открили сред останките — предположи Мат Дракс. — И после са те довлекли в Рим.

Отново онова кимване назад.

— Да. В древния Рим. — И отново този приглушен смях. Тогава Ървин Честър изглеждаше малко по-ведър и гласът му се разбираше по-добре, звучеше по-малко напрегнат.

— Мат… къде… сме попаднали? Какво става тук?

— Щеше ми се и на мен да знам — отвърна Дракс. — Колкото и невъзможно да звучи — запратени сме в бъдещето. Нямам представа колко надалеч, но твърде далеч. И светът… е обърнат с главата надолу. Проклетата комета, изглежда, напълно е заличила цивилизацията. И от нейните руини е израснало нещо ново, нещо ново старо…

Млъкна. Как да обясни нещо, което и самият той не разбира?

— Какво представляват онези типове, които наричат себе си богове? — попита вместо това. — Знаеш ли нещо за тях?

— Изроди с мания за величие — отговори Ървин Честър. Пълно куку. Но хората умират за тази подла банда. Древният принцип все още функционира — хляб и зрелища, разбираш ли?

— Козунак и камшик.

Мат се поколеба за момент, но после се осмели да зададе въпроса:

— Какво са направили с тебе?

— Дроги. — Лаконичен и твърд, като шибване с камшик дойде отговорът на Честър. — Самите те ги наричат „плодове на забранената градина“. Но става дума за гадни дроги, нищо повече. Природни анаболици, ако искаш да го чуеш малко по-безобидно. Но разлика няма.

— Къде се намират тези забранени градини?

— Дали ще повярваш или не — това са градините на Ватикана! Заблуждавам се, нали? Тези богове са се загнездили в някогашния Ватикан. Има нещо почти иронично в цялата тази работа… — По уродливото му лице пробяга някакво вълнение, може би ухилване.

Мат му отвърна. Тогава отново стана сериозен.

— Как си, Голямо момче?

— Голямо момче… — чу се като ехо гласът на Ървин. — Знаеш ли, мислех, че никога вече няма да чуя това име? Как ли съм? Силен както никога преди — отново се усмихна нещастно, — въпреки това се чувствам омърсен, командире. Но благодаря за проявения интерес.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза Мат неочаквано.

— На кого го казваш? И какво си мислиш, колко ли пъти съм опитвал?

— Е и? Пак ли са те залавяли?

Честър поклати тромаво глава.

— Не. Не съм стигал дотам да приведа в изпълнение плановете си за бягство. С толкова ясно съзнание като сега съм бил рядко, знаеш ли? Най-често не представлявам нищо повече от едно… чудовище. — Погледна към Мат, погледът му беше празен, очите — влажни.

— Но сега сме двама! — опитваше се да си даде кураж Мат. Отново сме отбор, Голямо момче! И…

Не можа да продължи.

Приближаваха се стъпки. Трепкаща светлина на факла се полюляваше насам. После глас, фраза на езика от това време.

— Тук не се говори! Трае!

Нещо твърдо улучи челото на Мат. Всичко онова, което беше видял — пръчките на решетката, гигантската фигура на Ървин Честър — всичко се пръсна на хиляди парчета, които се нагорещиха до бяло и възпламениха мозъка му.

Поне такова беше впечатлението му.

Последното, преди мракът отново да погълне всичко.