Вихър от мечове

САНСА

На заранта, когато трябваше да е готова новата й рокля, слугинчетата напълниха ваната на Санса с димяща гореща вода и я изтъркаха от глава до пети, докато кожата й не порозовя. Личната камериерка на Церсей подряза ноктите й и среса и накъдри кестенявата й коса така, че да пада на гърба й на меки вълни. Донесе също така от любимите благоухания на кралицата. Санса си избра тръпчиво сладникав парфюм с тънка лимонова нотка в щедрия цветен аромат. Слугинята капна малко на единия си пръст и докосна с него Санса зад ушите, под брадичката и след това лекичко по зърната на гърдите.

Церсей пристигна лично с шивачката и наблюдаваше, докато обличаха Санса в новите й дрехи. Бельото беше изцяло от коприна, но самата рокля бе ушита от брокат с цвета на слонова кост и от плат със сребърни нишки, подплатена със сребрист сатен. Върховете на дългите й остри ръкави стигаха почти до пода, щом спуснеше ръце. И нямаше спор — роклята беше скроена за жена, а не за малко момиче. Корсажът отпред беше срязан чак до пъпа и дълбокото деколте беше прикрито с изящна мирска дантела в гълъбовосиво. Полите бяха дълги и издути, талията — толкова тясна, че Санса трябваше да затаи дъх, докато я стегнат. Донесоха й и нови обувки — пантофки от мека сърнешка кожа, които обгръщаха стъпалата й като любовници.

— Много сте красива, милейди — каза шивачката, след като я облякоха.

— Красива съм, нали? — изкикоти се Санса, завъртя се и полите се завихриха около нея. — О, красива, съм! — Не можеше да чака повече Уилас да я види така. „Той ще ме обикне, ще ме обикне, трябва… ще забрави за Зимен хребет само като ме види, ще се постарая да забрави.“

Кралица Церсей я огледа критично.

— Няколко скъпоценни камъка, мисля. Лунните камъни, които й даде Джофри.

— Веднага, ваша милост — отвърна слугинята.

Когато лунните камъни увиснаха на ушите на Санса и на шията й, кралицата кимна.

— Да. Боговете са били добри към теб, Санса. Ти си едно чудесно момиче. Изглежда чак неприлично да се пропилее такава мила невинност като твоята за тоя изрод.

— Какъв изрод? — Санса не разбра. За Уилас ли ставаше дума? „Откъде е могла да научи?“ Никой не знаеше, освен самата нея, Марджери и Кралицата на тръните… а, и Донтос, но той не се броеше.

Церсей Ланистър пренебрегна въпроса й.

— Наметалото — заповяда тя и жените го поднесоха: дълго наметало от бяло кадифе, натежало от елмази. Със сребърни нишки отпред беше извезано свирепо вълчище. Санса го погледна с неволен ужас.

— Цветовете на баща ти — каза Церсей, докато го притягаха около врата й с тънка сребърна верижка.

„Девиче наметало.“ Ръката на Санса посегна към гърлото й. Ако смееше, щеше да я откъсне.

— Когато устата ти е затворена, си още по-хубава, Санса — каза й Церсей. — Хайде вече да тръгваме, септонът чака. Сватбените гости също.

— Не — изломоти Санса. — Не.

— Да. Ти си повереница на короната. Кралят сега е на мястото на баща ти, тъй като твоят брат е изменник. Това означава, че той има всички права да предложи ръката ти. Ти ще се омъжиш за моя брат Тирион.

„Правата ми над Зимен хребет“ — помисли тя пребледняла. Донтос Глупака всъщност не беше толкова глупав: беше прозрял истината. Санса отстъпи назад и викна:

— Няма!

„Ще се омъжа за Уилас, ще стана дамата на Планински рай, моля ви…“

— Разбирам неохотата ти. Поплачи, ако трябва. На твое място сигурно щях да си оскубя косата. Той е едно отвратително малко дяволче, не го оспорвам, но ти все пак ще се омъжиш за него.

— Не можете да ме принудите!

— Разбира се, че можем. Можеш да дойдеш, кротичко и да си кажеш клетвите, както подобава на една добре възпитана лейди, или можеш да се дърпаш, да пищиш и да правиш зрелище, над което да хихикат конярчетата, но накрая все едно ще се омъжиш и ще легнеш в брачното ложе. — Кралицата отвори вратата. Отвън чакаха сир Мерин Трант и сир Озмунд Черно котле, в белите люспести доспехи на Кралската гвардия. — Придружете лейди Санса до септата — каза им тя. — Отнесете я, ако трябва, но гледайте да не разкъсате роклята й. Скъпа е.

Санса се опита да побегне, но слугинята на Церсей я хвана преди да се отдалечи и на един разкрач. Сир Мерин Трант я изгледа така, че я накара да се присвие, но Черно котле я докосна почти с нежност и каза:

— Направи каквото ти се казва, миличко, няма да е толкова лошо. Вълците уж са храбри, нали?

„Храбри.“ Санса вдиша дълбоко. „Аз съм Старк, да. И мога да бъда храбра.“ Всички я гледаха — по същия начин, по който я бяха гледали онзи ден на двора, когато сир Борос Блънт й бе разкъсал дрехите. Дяволчето я беше спасило от боя онзи ден, същият мъж, който я чакаше сега. „Той не е толкова лош като останалите“ — каза си Санса.

— Ще отида. Церсей се усмихна.

— Знаех си, че ще отидеш.

По-късно не можеше да си спомни нито как е напуснала стаята си, нито как е слязла по стълбите и е прекосила двора. Като че ли бе вложила цялото си внимание в това да поставя единия си крак пред другия. Сир Мерин и сир Озмунд крачеха от двете й страни в плащове бели като нейния, липсваха им само бисерите и вълчището на баща й. Самият Джофри я чакаше на стъпалата на дворцовата септа. Кралят блестеше в пурпур и злато, короната сияеше на главата му.

— Днес аз съм твоят баща — обяви той.

— Не си — настръхна тя. — И никога няма да бъдеш. Той се навъси.

— Съм. Аз съм твоят баща и мога да те омъжа за когото си поискам. За когото си поискам! Ако поискам, за прасе ще те омъжа и ще те накарам да легнеш с него в кочината. — Зелените му очи блеснаха подигравателно. — Или трябва да те дам на Илин Пейн, той повече ли ще ти хареса?

Сърцето й подскочи.

— Моля ви, ваша милост! — проплака тя. — Ако някога сте ме обичали макар и мъничко, моля ви, не ме принуждавайте да се омъжвам за вашия…

— …вуйчо ли? — Тирион Ланистър пристъпи от вратата на септата. — Ваша милост — обърна се той към Джофри. — Позволете ми да остана за миг насаме с лейди Санса, ще бъдете ли така добър?

Кралят беше на път да откаже, но майка му го погледна остро и двамата се отдръпнаха на няколко крачки.

Тирион носеше жакет от черно кадифе, обшито със златни ширити, високи до бедрата ботуши, които добавяха една педя към ръста му, и верижка с рубини и лъвски глави. Но разрезът през лицето му беше подут и червен, а от носа му беше останало само едно грозно пънче.

— Много си красива, Санса — каза й той.

— Колко мило от ваша страна, че го казвате, милорд. — Не знаеше какво да добави. „Дали да му кажа, че е хубав? Ще ме помисли или за глупачка, или за лъжкиня.“ Сведе очи и замълча.

— Милейди, не това е начинът да бъдете отведена на своето венчило. Съжалявам. Както и че стана толкова изведнъж и толкова тайно. Милорд баща ми реши, че е наложително, по държавни причини. Иначе щях най-напред да ви посетя, както ми се искаше. — Тирион се приближи към нея с патешката си походка. — Знам, че не сте поискали сама този брак. Аз също. Но ако откажех, щяха да ви венчаят за моя братовчед Лансел. Сигурно щяхте да го предпочетете. Той е по-близко до вас по възраст и е много по-приятен на външност. Ако това е желанието ви, кажете го и ще сложа край на този фарс.

„Не искам никакъв Ланистър — искаше й се да отвърне. — Искам си Уилас, искам Планински рай и онези кутренца, и ладията, и синове, които ще се казват Едард, Бран и Рикон.“ Но си спомни какво й бе казал Донтос в гората на боговете. „Тирион или Ланистър, все едно, те искат не мен, искат правата ми.“

— Много сте мил, милорд — промълви тя съкрушена. — Аз съм повереничка на трона и дългът ми е да се омъжа за този, за когото ми заповяда кралят.

Той я изгледа с разноцветните си очи.

— Зная, че не съм съпругът, за когото мечтаят младите момичета, Санса — промълви тихо, — но не съм и Джофри.

— Не сте — отвърна тя. — Вие бяхте добър с мен. Помня го. Тирион й подаде дебелите си пръсти.

— Елате тогава. Да изпълним своя дълг.

И така, тя постави ръката си в неговата и той я поведе към брачния олтар, където чакаше септонът, между Майката и Отеца, за да свърже живота им в едно. Санса видя Донтос в пъстрите му шутовски дрехи — гледаше я с големите си опулени очи. Сир Бейлон Суан и сир Борос Блънт бяха там в бялото на Кралската гвардия, но не и сир Лорас. „Никой от Тирелите не е тук“ — изведнъж осъзна тя. Но свидетели имаше в изобилие: евнухът Варис, сир Аддам Марбранд, лорд Филип Фуути, сир Брон, Джалабхар Ксхо, и още дузина. Лорд Джилс покашляше в единия край, лейди Ермесанда стоеше малко по-напред, а бременната дъщеря на лейди Танда проплакваше и хлипаше без видима причина. „Да хлипа — каза си Санса. — Сигурно и аз ще захлипам преди да е свършил този ден.“

Церемонията мина като в сън. Санса направи всичко, което се изискваше от нея. Имаше молитви, клетви и пеене, горяха свещи, сто танцуващи светлини, които сълзите в очите й превръщаха в хиляди. За щастие никой като че ли не забеляза, че плаче, докато стоеше там, увита в цветовете на баща си. А и да бяха, преструваха се, че не са. И по някое време, като че ли много бързо, стигнаха до размяната на наметалата.

Като баща на кралството, Джофри зае мястото на лорд Едард Старк. Санса стоеше вкочанена, когато ръцете му докоснаха раменете й, за да откопчаят токата на наметалото й. Едната се отърка в гърдата й, задържа се там за миг и леко я стисна. После токата се отвори и Джоф с кралски жест и широко ухилен хвърли настрана върху пода девичето й наметало.

Частта с вуйчо му не мина толкова добре. Младоженското му наметало беше огромно и тежко, от пурпурно кадифе, отрупано със златни лъвове и обшито със златен сатен и рубини. Никой обаче не беше съобразил да донесе столче и младоженецът въпреки високите си ботуши оставаше с цяла стъпка и половина по-нисък от невястата си. Когато пристъпи зад нея, Санса усети рязко дръпване за полата. „Иска да коленича“, разбра тя и се изчерви. Чувстваше се убита. Не трябваше да е така. Беше сънувала хиляда пъти мига на венчилото и винаги си бе представяла как годеникът й ще се изправи до нея висок и силен, ще заметне в широк жест плаща на своята закрила на раменете й и нежно ще я целуне по бузата, когато се наведе да закопчае токата.

Усети ново дръпване за полата, по-настоятелно. „Няма. Защо трябва да щадя чувствата му, щом никой не се интересува за моите?“

Джуджето я подръпна за трети път. Тя сви упорито устни и се направи, че не е забелязала. Някой зад тях се изкикоти. „Кралицата“ — помисли Санса, но беше все едно. Вече се смееха всички, най-високо — Джофри.

— Донтос, долу на четири крака! — разпореди се кралят. — На вуйчо ми му трябва стъпалце, за да се качи на невястата си.

Ето как нейният лорд съпруг я облече в цветовете на Ланистър — стъпил на гърба на един шут.

Когато Санса се обърна, дребосъкът я гледаше втренчено, свил устни и с лице, червено като наметалото. Тя изведнъж изпита срам от опърничавостта си. Приглади пол и и коленичи пред него, та главите им да се изравнят.

— С тази целувка обричам любовта си и ви взимам за свой лорд и съпруг.

— С тази целувка обричам любовта си — отвърна дрезгаво джуджето — и ви взимам за своя лейди и съпруга. — Наведе се към нея и за миг устните им се докоснаха.

„Толкова е грозен — помисли Санса, когато лицето му се приближи до нейното. — По-грозен е дори от Хрътката.“

Септонът вдигна високо своя кристал, така че пъстрата като дъга светлина да пада върху тях.

— Тук, пред очите на богове и хора — изрече той, — тържествено обявявам Тирион от дома Ланистър и Санса от дома Старк за мъж и жена, една плът, едно сърце, сега и во веки веков, и проклет да е онзи, който застане между тях.

А тя трябваше да прехапе устни, за да не захлипа.

Брачният пир се проведе в Малката зала. Имаше петдесетина гости; предимно васали и съюзници на Ланистър, присъединили се към онези, които присъстваха на церемонията. Тук Санса видя и Тирелите. Марджери я изгледа с тъга, а Кралицата на тръните дори не я погледна. Елинор, Алла и Мега, изглежда, бяха решили да покажат недвусмислено, че никога не са я познавали. „Моите приятелки“ — каза си Санса с горчивина.

Съпругът й пиеше много и хапваше малко. Заслушваше се, когато някой станеше да вдигне тост, и понякога кимваше одобрително, но иначе лицето му сякаш бе изсечено от камък. Пирът продължаваше сякаш вечно, въпреки че Санса не опита нито едно от блюдата. Искаше й се час по-скоро всичко да свърши и в същото време изпитваше ужас пред онова, което предстои. Защото след пира щеше да дойде ред на брачното ложе. Мъжете щяха да я отнесат до ложето, разсъбличайки я по пътя с груби шеги за съдбата, която я очаква между завивките, а жените щяха да отдадат същата почит на Тирион. Едва след като ги оставеха голи-голенички в леглото, щяха да ги оставят сами, но и тогава гостите щяха да останат пред брачната стая и да подвикват дръзки съвети през вратата. Брачната нощ й се беше струвала удивително забавна и възбуждаща, когато бе малка, но сега, когато й предстоеше, не можеше да изпита нищо друго освен ужас. Не мислеше, че ще може да понесе да й свалят дрехите, и беше сигурна, че ще избухне в неудържим плач при първата мръсна шега.

Когато музикантите засвириха, тя сложи плахо ръка върху ръката на Тирион и каза:

— Милорд, не е ли редно ние да поведем танца? Устата му се изкриви.

— Мисля, че ги повеселихме достатъчно за един ден, а ти?

— Както кажете, милорд. — И тя дръпна ръката си.

Вместо тях танца го поведоха Джофри и Марджери. „Как може едно чудовище да танцува толкова красиво?“ — удиви се Санса. Толкова често си беше мечтала как ще танцува на сватбата си и как всички ще гледат нея и очарователния й лорд. — В мечтите й всички се усмихваха. „Сега дори съпругът ми не се усмихва.“

Скоро към краля и неговата годеница се присъединиха други гости. Елинор танцуваше с младия си скуайър, а Мега — с принц Томен. Лейди Мериуедър, мирската красавица с черната коса и големите тъмни очи, се въртеше толкова изкусително, че скоро очите на всички мъже в залата се приковаха в нея. Лорд и лейди Тирел се движеха по-сдържано. Сир Кеван Ланистър помоли за благоволение лейди Джана Фосоуей, сестрата на лорд Тирел. Мери Крейн затанцува с принца изгнаник Джалабхар Ксхо, в пищните му одежди с пера. Церсей Ланистър партнира първо на лорд Редвин, после на лорд Роуан и накрая на собствения си баща, който танцуваше с плавна и строга изящност.

Санса седеше свила ръце в скута си и гледаше как кралицата се върти в ритъма на танца и мята русите си къдрици. „Тя ги омайва всички — помисли си вяло. — Колко я мразя.“ Извърна поглед настрани, където Лунното момче танцуваше с Донтос.

— Лейди Санса. — Сир Гарлан Тирел беше застанал до подиума. — Ще ме удостоите ли? Ако вашият лорд се съгласи?

Кривогледите очи на Дяволчето се присвиха.

— Моята дама може да танцува с когото благоволи.

Сигурно бе длъжна да остане до съпруга си, но толкова отчаяно й се искаше да потанцува… а сир Гарлан беше брат на Марджери, на Уилас, на нейния Рицар на цветята.

— Разбирам защо ви наричат Гарлан Галантния, сир — каза тя и му подаде ръката си.

— Милейди е много мила, че го казва. Впрочем брат ми Уилас ми даде това име. За да ме предпази.

— Да ви предпази? — Тя го изгледа озадачено. Сир Гарлан се засмя.

— Воя се, че като малък бях доста дебело момче, а имаме един чичо, когото наричат Гарт Грамадния. Ето защо Уилас ме нарече така, макар и не преди да ме заплаши с Гарлан Зеленикавия, Гарлан Безочливия и Гарлан Грозника.

Толкова мило и глупаво беше, че Санса неволно се засмя. Колкото и нелепо да беше, изпитваше благодарност. Смехът някак й вля отново надежда, макар и за малко. Усмихната, тя се остави на музиката да я поведе и се изгуби в стъпките, в звука на флейтата, на гайдите и лютнята, в ритъма на барабана… и от време на време — в ръцете на сир Гарлан, когато танцът ги събереше.

— Милейди съпругата ми е много загрижена за вас — каза й той тихо.

— Лейди Леонет е много мила. Кажете й, че съм добре.

— Една булка би трябвало да бъде много повече от добре на сватбата си. — Гласът му не беше груб. — Изглеждате готова да заплачете.

— Сълзи на радост, сир.

— Очите ви издават лъжата на езика ви. — Сир Гарлан я завъртя и я привлече към себе си. — Милейди, забелязал съм как гледате брат ми. Лорас е доблестен и чаровен и всички ние много го обичаме… но от вашето Дяволче ще излезе много по-добър съпруг. Той е по-голям мъж отколкото изглежда, така мисля.

Музиката ги завихри и раздели преди Санса да измисли някакъв отговор. Срещу нея се озова Мейс Тирел, със зачервено лице и запотен, после лорд Мериуедър, а след него принц Томен.

— И аз искам да се оженя — каза й дебеличкият принц, който беше едва на девет години. — По-висок съм от вуйчо!

— Да, така е — каза Санса преди партньорите отново да се сменят. Сир Кеван й каза, че е красива, Джалабхар Ксхо каза нещо, което тя не разбра — беше на езика на Лятото, а лорд Редвин й пожела много тлъсти дечица и дълги години радост. А после танцът я изправи лице в лице срещу Джофри.

Санса се вкочани, щом ръката му докосна нейната, но кралят я стисна здраво и я придърпа към себе си.

— Не бива да изглеждаш толкова тъжна. Вуйчо ми е едно грозно и дребно същество, но ти все още имаш мен.

— Ти ще се ожениш за Марджери!

— Един крал може да има други жени. Курви. Като баща ми. Един от Егоните също е имал. Третият там или четвъртият. Имал е много курви и много копелета. — Музиката ги завъртя и Джоф я целуна с влажните си устни. — Вуйчо ми ще те доведе в леглото ми всеки път, щом му заповядам.

Санса поклати глава.

— Няма.

— Ще го направи, иначе ще му взема главата. Онзи крал Егон е имал всяка жена, която си поиска, все едно дали е била омъжена, или не.

За щастие отново дойде време да се сменят. Но краката й се бяха вдървили и лорд Роуан, сир Талад и скуайърът на Елинор сигурно си помислиха, че е много тромава танцьорка. А след това тя отново се върна при сир Гарлан и скоро, слава на боговете, танцът свърши.

Облекчението й трая кратко. Скоро след като музиката замря, тя чу Джофри да казва:

— Време е да ги отнесем в брачното ложе! Хайде да й смъкнем дрехите и да видим какво ще даде вълчицата на вуйчо ми! — Още мъже подеха високо подканата му.

Съпругът й, джуджето, бавно вдигна очи от чашата с вино.

— Няма да имам брачна нощ. Джофри сграбчи ръката на Санса.

— Ще имаш, ако ти заповядам.

Дяволчето заби камата си в масата и тя затрептя.

— Тогава ще оправяш жена си с дървена патка. Ще те скопя, заклевам се!

Настъпи мъртва тишина. Санса се дръпна от Джофри, но той я беше стиснал здраво и ръкавът й се отпра. Сякаш никой не чу. Кралица Церсей се обърна към баща си.

— Чу ли го?

Лорд Тивин се надигна от стола си.

— Вярвам, че можем да минем без бракосъчетаването. Тирион, убеден съм, че не искаше да заплашиш кралската особа.

Санса видя как спазъм на гняв пробяга по лицето на съпруга й.

— Сбърках — каза той. — Направих си лоша шега, ваше превъзходителство.

— Ти ме заплаши, че ще ме скопиш! — изпищя Джофри.

— Така е, ваша милост — каза Тирион, — но само защото завидях на кралското ви мъжество. Моето е толкова малко и клюмнало. — Лицето му се изкриви в похотлива усмивка. — Само не ми режете езика, че тогава с какво ще задоволявам сладката женичка, която ми дадохте?

Сир Озмунд Черно котле се изсмя гръмко. Още неколцина се изпискаха. Но Джоф не се засмя, нито лорд Тивин.

— Ваша милост — каза той, — синът ми е пиян, сам виждате.

— Пиян съм — призна Дяволчето, — но не толкова, че да не мога да присъствам на собствената си брачна нощ. — Скочи от подиума и дръпна грубо Санса към себе си. — Хайде, жено. Време е да разбием решетките на портата. Искам да си поиграем на „влез в моя замък“.

Със зачервено от срам лице Санса излезе с него от Малката зала. „Имам ли някакъв избор?“ Тирион се поклащаше като тромаво пате, когато вървеше, особено когато вървеше бързо като сега. Боговете бяха милостиви и нито Джофри, нито някой друг тръгна след тях.

За първата брачна нощ им бяха отстъпили една просторна спалня в Кулата на Ръката. Тирион затвори с ритник вратата след тях.

— Ей на онази лавица има кана с добро арборско вино, Санса. Ще бъдеш ли така добра да ми налееш чаша?

— Разумно ли е, милорд?

— Едва ли има нещо по-разумно. Нали разбираш, изобщо не съм пиян, но смятам да се напия.

Санса напълни по един бокал за двамата. „Ще ми е по-лесно, ако и аз съм пияна.“ Приседна на ръба на голямото легло с балдахин и пресуши половината от чашата си на три дълги глътки. Виното сигурно беше хубаво, но тя бе толкова изнервена, че не усети вкуса му. Главата й се замая.

— Искате ли да се съблека, милорд?

— Тирион. — Той килна глава. — Името ми е Тирион, Санса.

— Тирион. Милорд. Да си сваля ли роклята, или искате вие да ме съблечете? — Отпи отново от виното.

Дяволчето извърна глава.

— Първия път когато се ожених, имаше един пиян септон и няколко свине за свидетели. Един от свидетелите изядохме на брачния си пир. Тиша ме хранеше с пръжки, аз облизвах маста от пръстите й и двамата се смеехме, докато не паднахме в леглото.

— Бил сте женен? Аз… забравила съм.

— Не си забравила. Никога не си го знаела.

— Коя беше тя, милорд? — Санса не можа да сдържи любопитството си.

— Лейди Тиша. — Устата му се изкриви в гримаса. — От дома Сребърен юмрук. Гербът им е две ръце, в едната жълтица, в другата сто сребърника, върху кървав чаршаф. Бракът ни беше много кратък… както се полага за нисък мъж, предполагам.

Санса сведе очи към ръцете си и не каза нищо.

— На колко си години, Санса? — попита след малко Тирион.

— На тринайсет — отвърна тя. — Когато се обърне луната.

— Богове милостиви! — Джуджето отпи още глътка вино. — Е, с приказки няма да пораснеш. Да се залавяме ли с тази работа, милейди? Ако желаете?

— Ще пожелая всичко, което би пожелал моят милорд съпруг.

Това, изглежда, го ядоса.

— Криеш се зад своята вежливост все едно, че е крепостна стена.

— Вежливостта е бронята за една дама — каза Санса. Септата й толкова често го бе повтаряла.

— Аз съм твоят съпруг. Вече можеш да си свалиш бронята.

— А дрехите?

— Тях също. — Махна й с чашата вино. — Милорд баща ми заповяда да консумирам този брак.

Ръцете й зашариха разтреперани по дрехите. Сякаш вместо пръсти имаше десет палци и всички бяха счупени. Все пак успя някак да се справи с всичките връзки и копчета, наметалото, роклята и копринената риза под нея се смъкнаха на пода, и накрая пристъпи от купчината гола. Кожата по ръцете и краката й настръхна. Очите й не смееха да се откъснат от пода, не можеше да го погледне от срам, но когато най-сетне ги вдигна, видя, че я гледа смаяно. Глад имаше в зеленото му око и гняв — в черното. Санса не знаеше кое от двете я плаши повече.

— Ти си дете — каза той.

Тя покри гърдите си с ръце.

— Разцъфтяла съм.

— Дете си — повтори той, — но те искам. Това плаши ли те, Санса?

— Да.

— Мен също. Зная, че съм грозен…

— Не, мило…

Тирион стана от леглото.

— Не ме лъжи, Санса. Аз съм грозен, гърбав, кривокрак, безобразен, дребен, но… — Тя усети как търси слепешком думите си. — Но в леглото, когато угаснат свещите, не съм по-лош от другите мъже. В тъмното аз съм Рицарят на цветята. — Отпи от виното. — Аз съм щедър. Верен съм на онези, които са верни към мен. Доказал съм, че не съм страхливец. И съм доста по-умен от повечето, а умът все пак струва нещо. Мога дори да бъда добър. Добротата не ни е присъща на нас, Ланистърите, боя се, но знам, че имам малко от нея в себе си. Мога да бъда… да бъда добър с теб.

„Изплашен е също като мен“ — разбра Санса. Това сигурно трябваше да я направи малко по-мила към него, но не можа. Изпита само жалост, а жалостта бе смърт за страстта. Той я гледаше, чакаше я да каже нещо, но всичките думи се бяха изпарили от главата й. Можеше само да стои така пред него и да трепери.

Когато най-сетне разбра, че тя няма да му отговори, Тирион Ланистър пресуши чашата си до дъното.

— Разбирам — каза й с горчивина. — Качи се в леглото, Санса. Трябва да изпълним дълга си.

Тя се покачи върху пухеното легло. Погледът му не се откъсваше от тялото й. На нощната масичка гореше ароматна свещ от пчелен восък, а по постелята имаше пръснати розови листенца. Посегна да дръпне завивката, за да се покрие, но го чу как каза:

— Недей.

Студът я накара да потръпне, но тя се подчини. Затвори очи и зачака. След малко чу как ботушите на съпруга й изтрополяха на пода, чу шумоленето на дрехите, които събличаше. Когато скочи в леглото и едната му ръка докосна гръдта й, Санса не можа да се сдържи и затрепера.

Остана да лежи със стиснати очи, всяко мускулче по тялото й бе стегнато до скъсване от ужас пред това, което щеше да последва. Щеше ли отново да я докосне? Да я целуне? Трябваше ли вече да си разтвори краката за него? Не знаеше какво се очаква от нея.

— Санса. — Ръката я нямаше. — Отвори си очите.

Обещала бе да се подчинява. Отвори очи. Той седеше до краката й, гол. Там, където се събираха краката му, от храстчето жълтеникави косми стърчеше мъжкият му член, изпънат и корав — единственото изправено нещо по него.

— Милейди — каза Тирион. — Вие сте красива, не го оспорвам… но… не мога да го направя. Проклет да е баща ми. Ще почакаме. Един лунен кръг, година, сезон, колкото трябва. Докато не ме опознаете по-добре и може би да ми — се доверите малко. — Усмивката му сигурно трябваше да я успокои, но без нос само му придаваше още по-уродлив и отблъскващ вид.

„Погледни го — каза си Санса. — Погледни добре своя съпруг, добре го огледай. Септа Мордейн твърдеше, че всички мъже са красиви, намери красотата му, помъчи се.“ И се взираше в кривите крака, в грозно издаденото напред чело, в зеленото око и в черното, в суровия още къс месо, останал от носа, и кривия розов белег през лицето, в грубия рошав гъстак черна и златна коса, в това, което трябваше да мине за брада. Дори мъжеството му бе грозно — дебело и жилесто, с огромна кълбеста пурпурна глава. „Това не е редно, това не е честно, с какво съгреших пред боговете, за да ми причинят това, с какво?“

— Кълна се в честта си на Ланистър — каза Дяволчето. — Няма да те докосна, докато не го поискаш сама.

Нужен й беше целият кураж, на който бе способна, за да се вгледа в разноцветните му очи и да промълви:

— А ако не го поискам никога, милорд?

Устата му се изкриви все едно, че го беше зашлевила.

— Никога?

Вратът й така се беше вкочанил, че тя едва успя да кимне.

— Какво пък — каза той, — точно затова боговете са създали курвите — за изчадия като мен.

Стисна късите си дебели пръсти в юмрук и слезе от леглото.